Когато Винс Дорон пристигна в Бодар, камбаните на градските кули биеха тревожно, известявайки кръгъл час, а с него - настъпването на нощта. Той уморено оправи юздите на черната кобила и погледна над покривите на къщите. Замъкът на кралица Анара надвисваше над града във вечерния здрач и кулите имаха цвят на засъхнала кръв.
Деветимата конници яздеха вече 8 дни. Бяха прегазили Версея без да спират и продължиха на Север – гонени от демоните на непознатата земя и призраците на Арсис. Направиха почивка само веднъж, когато на пътя им се появи малко стадо овце и сепнатия им овчар. Две от животните бяха заклани и опечени от хората на Башир, а охраната на Дорон направи същото с овчаря.
Сега пътуването им явно беше завършило. По средата на вечерната улица стояха няколко фигури. Те чакаха с ръце скрити под диплите на плащовете. Винс освободи дръжката на тънкия ятаган и провери самострела в ръкава си. До него се появи Башир и внимателно сложи ръка на рамото му. Бандита изведе коня си отпред на групата и направи бърз знак с ръка. Винс усети как хората от охраната му се напрегнаха, готови да избухнат в буря от стрели и наточена стомана. Мъжете се обърнаха и тръгнаха нагоре по улицата.
- Слезте от конете и ги последвайте, - тихо каза Зерга. - Това са хората на Кривия, - поясни. – Наши хора.
Вървяха по някакакъв лабиринт от криви улички и вътрешни дворове, покрити с боклук и разбити бъчви. Малки кръчми със мазни окадени прозорци и дебели врати, през процепите, на които внимателно ги следяха очи. Винс спря за момент и до него се приближи един от петимата му телохранители. Те изглеждаха еднакво - високи кокалести фигури облечени в нещо като бурки от груба черна вълна с качулки, покриващи главите.
- Милорд, - каза той. Гласът беше като по-млада и мощна версия на Исфериот. Говореше тихо с наведена към Дорон глава. - Тук сме като в капан... стените… нямаме видимост и сме.. тактически неефективни.
Винс погледна напрегнатите рамене. Той се ухили и затвори с ритник една отворена врата, препречваща пътя му.
- Трябва да се научим да… вярваме на новите ни… приятели.
Телохрнителя изръмжа и огледа покривите. Под качулката се мярна сиво, приличащо на конска глава, лице с издължени челюсти.
- Разбира се, милорд.
******
Самотната ездачка не щадеше красивото животно и под тежките копита хвърчаха цели чимове трева. Тук пътя навлизаше в гъста букова гора и по лъскавата й коса запрелитаха слънчеви зайчета. Младото момиче се усмихна. Пое вкусна глътка от горският въздух и разкърши рамене. След изпълнените с напрежение зали на Огнедъб – това беше cudesно! Миришеше на смола, а от някъде се чуваше бързото тракане на кълвач. Гората извика зимен спомен за камина, бренди и аромат на ванилия.
Ланис пришпори коня и се отпусна, наслаждавайки се на движението на силните мускули и полета на земята под нея.
Когато видя мъжете на пътеката беше вече късно. Двама от тях я чакаха облегнати на дълги копия, а отстрани на пътя имаше още няколко. С арбалети.
Тя огледа бързо засадата и хвана по-здраво юздите. Не изпитваше никакъв страх. Времето забави ход когато насочи коня между дърветата, настрани от пътя. Тясната просека между буковете, която сигурно водеше към друга пътека. Ланнис се усмихна и се наведе над дългата грива. Ужасено животинче изскочи изпод копитата и се заби в близките храсти.
В този момент се случи нещо странно. Конят под нея някак си промени ход и започна да се накланя. Тя изохка тихо. Тогава земята се завъртя и я халоса с юмрук от трева сухи клонки.
Когато се събуди - сънуваше, че главата й е счупена стомна, а тя се опитва да събере парчетата от пода. Видя, че е завита с меко сиво одеало, което леко миришеше на прах. Таван от опушени стари греди… Бяла гранитна стена отляво... Горкият кон.
- Конят взема кралицата след четири хода, Милорд. - Гласът беше древен и произнасяше думите със странен акцент.
Чу се бълбукане от пълнеща се чаша. Тишина. Някой се прокашля.
- Когато веднъж Падишаха ме покани за…, - продължи гласа.
- Мисля, че нашата гостенка е вече будна Исфериот. Ще продължим по-късно.
Ланис обърна глава към стаята. Бавно, за да не провокира пулсиращата болка. Намираше се в огромна сводеста зала с каменни стени и висок таван. Покрай стените бяха подредени дълги редове с легнали прашни бутилки. Тежки многоръки свещници осветяваха пещерните сводове и под зеленото стъкло трепкаха рубинени отблясъци.
В средата на залата, около дълга маса седяха две мътни фигури. Върху плота имаше наредена шахматна дъска, около която стояха на пост няколко бутилки в различна степен на изпразване. Ланис потърка очи. Висок мъж със загоряло от слънцето лице и проста бяла риза с навити ръкави, седеше облегнат на стола и замислено рошеше сбърчените си вежди с една черна фигура на кон. Неговият противник – прегърбен старец с пергаментова кожа, точно се надигаше от стола си. Той се плъзна през стаята, без дори да погледне към момичето в леглото и напусна, като внимателно затвори вратата след себе си.
Мъжът внимателно постави фигурата върху дъската и погледна Ланис.
Погледа му беше замислен. Сякаш пресмяташе нещо на ум. Той погледна лицето, разбърканата й коса и се спусна надолу.
Ланис придърпа одеалото.
- Добре ли се чустваш?, - попита той и наклони глава настрани.
Тя кимна.
- Аз съм Винс, - каза мъжа и се усмихна. Очите му останаха сериозни и замислени. – Изглежда, че ще бъдеш моя гостенка за известно време.
Ланис се надигна бавно и се подпря на лакът.
-Къде съм?, - попита тя.
Гласът й беше дрезгав от съня. Потърка челото си и усети няколко плитки драскотини.
Мъжът нарекъл се Винс проследи с поглед ръката й. Бръчката между веждите му стана по-дълбока. Той леко махна с ръка, обхващайки залата.
- Това е моят.. кабинет. – каза той.
Ланис хвана главата си с ръце. Тя вдигна поглед.
- Защо съм тук? Аз.. трябва да се върна в Бодар. - бързо огледа каменните сводове над главите им. – Къде се намираме?
- Намираме се на място, където никой няма да ни пречи да…поговорим. – каза той. – Но затова, после. Предполагам, че си гладна? Той погледна към вратата и остро свирна с пръсти. Рошава глава с вълча физиономия се показа през процепа.
- Ядене! - извика Винс - Носи от всичко! Главата кимна и отново изчезна.
Винс й подаде ръка и й помогна да стане от леглото. Ланис видя, че е облечена в мека роба от синя коприна. Всичките й вещи бяха изчезнали. Тя се замисли кой й беше помогнал с преобличането.
- Вижте, - каза тя, сядайки на масата. – Аз не мога да ви помогна с нищо. Аз.. трябва да се върна в Бодар. - тя го погледна твърдо. - Кралицата на Даная ме очаква. Тя ще изпрати хора да ме намерят.
Мъжът кимна.
- Това е риск, който можем да си позволим, - каза той. – Всъщност ти си тук, защото… така често помагаш на кралицата и познаваш делата на Даная.
В този момент вратата се отвори и двама слуги внесоха подноси отрупани с храна. Студено телешко и топъл бял хляб, златисти парчета пушена сьомга, прясно сметаново масло, лъскави черни змиорки и малки хрупкави мариновани гъбки. Винс се пресегна и извади прашна бутилка вино от рафтовете на стената.
- Аз не мога да ви кажа нищо, - каза Ланис. – Кралицата не ме посвещава в плановете си.
Винс критично огледа етикета на бутилката.
- Резервите на Триумвирата, - каза той. – Преди петстотин години един от лечителите на Падишаха на Неа написва трактат, озаглавен “Граници на болката”. Исфериот е голям негов почитател. Той я погледна за кратко и се зае да отваря бутилката.
- Най-общо писанието разказва за откритието на нашият лечител, че при определено количество болка, човешкият разум се стапя и… престава да съществува. Резерва на рода Ларк.. – допълни той.
След това наля вино в две от чашите и си отчупи парче хляб.
- Ланис, - каза Винс – аз съм чужденец в тези земи. Затова искам някой да ми разкаже за тях. Искам да чуя за кралицата, за воеводите, за лунните хора, за вещиците от Север. Той приближи лицето си близо до нейното. Очите му бяха спокойни и замислени.
–За камъните и техните носители, Ланис. Разкажи ми за тях....
Историята: Сенки на север
Америл крачеше нервно из мрачните улици на Бодар. Беше развълнуван и едва удържаше лицето си спокойно, под напора на обзелите го притеснения. Беше направил поредната крачка и нямаше връщане назад. “Ако Мориан разбере...”. Представи си как гневът най-после разчупва леденото спокойствие на русокосата хубавица и се ухили доволно в мрака. “Е, поне ще стане по-интересно”.
Стъпките му отекваха по каменната настилка и самотният шум срита тревогите, спотаили се в ума му и те се разхвърчаха като гневни оси. Нямаше доверие на Дорон. Първоначално му се беше видяло лесно да манипулира мрачния корсар, обзет от непреодолимото желание да възстнови владението си над древния Компас. Но сега, когато вече нямаше връщане назад, не беше никак спокоен.
Луната надникна иззад покривите на Бодарския замък и той доволно потопи поглед и сетива в струящата от нея сила. Тя му напомни за Лунел. Когато се свлече от коня се бе уплашил, че падането може да е фатално, но макар и едва доловимо, дишането й го бе успокоило. Бе премахнал набързо лунните украшения, но бе задържал камата от Данил. Оръжието беше прекрасно и се надяваше да има възможността да го върне на тайнствения селенит... по възможност право в сърцето.
Не беше трудно да задържи девойката в безсъзнание, а при първите лунни лъчи я пренесе в Бодар. Когато я предаде на хората на Дорон, тя все още не бе успяла да се съвземе. “Е, тъкмо се разминах с евентуални сцени... но пък Дорон ще може да им се наслади сега”, подсмихна се той, но лицето му отново придоби сериозно изражение. “Доколко може да се разчита на сделка с пират?”, поклати глава Америл и тръгна към кръчмата.
Беше долнопробна пивница и той едва се удържа да не сбърчи гнусливо нос пред мърлявата халба, стоварена тежко пред него от космата, мърлява ръка. Подаде небрежно една сребърна монета и зачака. Не след дълго една наметната фигура се надигна лениво от мястото си и провлачвайки крак се довлече до мястото срещу Америл като безцеремонно се стовари на пейката.
- Лунната се събуди. – промърмори непознатия.
- Добре ли е? – попита Америл.
- Нали не очаквате господарят да се отнесе зле с едно момиче – ухили се нагло мъжът срещу него.
- Очаквам да спази обещанието си. – каза бавно Америл. Хвърли една сребърна монета на непознатия, който ловко я улови и бързо я прибра под наметалото си. Америл се усмихна хладно. – Сам ще те намеря за още новини – каза той, изправи се и напусна кръчмата.
Вечерите в Бодар бяха доста хладни в последните дни и той леко потръпна. Измъкна камата и я повъртя в ръцете си.
“Е, Данил, да видим сега как ще я намериш!”
Стъпките му отекваха по каменната настилка и самотният шум срита тревогите, спотаили се в ума му и те се разхвърчаха като гневни оси. Нямаше доверие на Дорон. Първоначално му се беше видяло лесно да манипулира мрачния корсар, обзет от непреодолимото желание да възстнови владението си над древния Компас. Но сега, когато вече нямаше връщане назад, не беше никак спокоен.
Луната надникна иззад покривите на Бодарския замък и той доволно потопи поглед и сетива в струящата от нея сила. Тя му напомни за Лунел. Когато се свлече от коня се бе уплашил, че падането може да е фатално, но макар и едва доловимо, дишането й го бе успокоило. Бе премахнал набързо лунните украшения, но бе задържал камата от Данил. Оръжието беше прекрасно и се надяваше да има възможността да го върне на тайнствения селенит... по възможност право в сърцето.
Не беше трудно да задържи девойката в безсъзнание, а при първите лунни лъчи я пренесе в Бодар. Когато я предаде на хората на Дорон, тя все още не бе успяла да се съвземе. “Е, тъкмо се разминах с евентуални сцени... но пък Дорон ще може да им се наслади сега”, подсмихна се той, но лицето му отново придоби сериозно изражение. “Доколко може да се разчита на сделка с пират?”, поклати глава Америл и тръгна към кръчмата.
Беше долнопробна пивница и той едва се удържа да не сбърчи гнусливо нос пред мърлявата халба, стоварена тежко пред него от космата, мърлява ръка. Подаде небрежно една сребърна монета и зачака. Не след дълго една наметната фигура се надигна лениво от мястото си и провлачвайки крак се довлече до мястото срещу Америл като безцеремонно се стовари на пейката.
- Лунната се събуди. – промърмори непознатия.
- Добре ли е? – попита Америл.
- Нали не очаквате господарят да се отнесе зле с едно момиче – ухили се нагло мъжът срещу него.
- Очаквам да спази обещанието си. – каза бавно Америл. Хвърли една сребърна монета на непознатия, който ловко я улови и бързо я прибра под наметалото си. Америл се усмихна хладно. – Сам ще те намеря за още новини – каза той, изправи се и напусна кръчмата.
Вечерите в Бодар бяха доста хладни в последните дни и той леко потръпна. Измъкна камата и я повъртя в ръцете си.
“Е, Данил, да видим сега как ще я намериш!”
Анара впери ведро поглед в лицето на Принца. Новините, донесени от Лунел, я бяха заредили с енергия и увереност. Веднага, след като момичето се отправи обратно на Север, тя бе наредила да преместят Тотенкранц от килията в подземията. И за да не обърква госта с непозната обстановка, бе наредила да го настанят отново в стаята с решетките, която бе обитавал по-рано. Трябваше да реши какво да прави с него оттук нататък, а времето не стигаше. “Когато Ланис се върне, ще трябва да я изпратя и до Варгас”, помисли си тя докато надигаше чашата с вино към устните си.
В този момента забеляза как сребристите очи на Ти`сейн се присвиха леко срещу покритото огледало и устните й едва потрепнаха в игрива усмивка. Той улови погледа й и открито се усмихна насреща й.
- Виждам, че суетата не е сред качествата на Данайската кралица – каза Ти`сейн и се облегна удобно назад.
- Човек не винаги има нужда от огледала, за да придобие увереност. А и отраженията могат да бъдат измамни. Но пък се надявам, че любезността и гостоприемството са сред характеристиките на Бодарите и в тази връзка бих казала, че... – тя се поколеба леко и се усмихна, произнасяйки следващата дума – вратите ни са отворени за нашите приятели.
- За мен е чест да бъда включен сред приятелите на Ваше Величество!
- А такъв ли сте? – попита бързо Анара.
Ти`сейн разпери леко длани в страни.
- Нима Данайската Кралица се съмнява в това?
Лицето на Анара стана сериозно и само очите й, вперени в лицето на госта й, искряха с лека усмивка.
- Приятелите на моите приятели... – започна тя и остави думите да попият в тишината. – Сигурно сте чували тази поговорка, принце... На Даная й трябва мир. А с тези безредици по границите сякаш все по-трудно става опазването му. Не е тайна, че бурните промени в Херцогство Озикс не ми допадат. За момента херцогът е във Варгас, но доколкото зная, не се е отказал от завръщането си в Озикс. Моето желание е приятелите ми да уредят отношенията си по... най-добрият за Даная начин – усмихна се тя щастливо. – За момента мога да приема, че Херцог Озикс е склонен да признае Тиен`хара, доколкото успее да върне поне част от владенията си. Останалото оставям на Вас. Предвид последните събития, съм склонна да допусна, че един спокоен и мирен Озикс би бил по-подходящ съсед за новата държава. – Тя млъкна и взе чашата в ръце. Загледа се замислено в искрящото на светлините на свещите тъмночервено вино. Отпи и отново впери блесналите си очи в Ти`сейн. – Мирният договор ще Ви чака тук, Принце. Но искам действително да има мир.
* * *
Главата й се маеше. Усещаше познатата миризма на мазе и вино, а сега към нея се бе прибавил ароматът на донесената храна. “Чак приятно да му стане на човек да го отвличат”, помисли си с горчив сарказъм Ланис, когато в спомените й нахлу вкусът на селенското вино, доставяно й преди време от Америл.
“Амо... гаден предател такъв!”... каза си тя и очите й проблеснаха. Всичко се бе развило толкова бързо, че не бе сигурна дали действително го бе усетила или спомените й се смесват и я объркват.
В този миг си даде сметка, че се е втренчила ядосано в лицето на непознатия, и по веселия блясък, промъкнал се в сериозните му очи, й стана ясно, че гневът й го забавлява. Отдръпна се рязко назад, взе чашата с вино и хвърли бърз поглед на шахматната дъска.
- Интересна ли ти е тази игра? – попита със слаб интерес тя и разсеяно грабна някаква фигурка.
- Много – отвърна кратко Винс. – Но не за шах искам да говорим сега... или поне не за този.
Тя остави фигурката на мястото й и се облегна назад.
- Така и не научих как се играе, честно казано. – сподели му с полуотнесен тон тя. – Един разказвач се опита да ме научи, но .... твърде хаотично играя.... когато играя изобщо. – надигна чашата към устните си и се огледа наоколо. “Стени, бутилки, свещи... и този човек”. Очите й отново се спряха за миг на лицето на Винс, след което погледът й потъна във виното.
- Това за болката не ми прозвуча никак хубаво – довери тя с лека тревога на питието си.
Дорон се усмихна широко към нея:
- Е, това беше просто опит за ... светски разговор... за литература. Мисля, че показах, че съм готов да заместя предложената литературна беседа с разговор по няколко други теми.
“Докъде ли стига търпението му?”, мислеше си в това време Ланис и продължаваше да изучава вътрешността на чашата си. Погледът й бе привлечен от движението на ръката му. Беше взел в ръка една фигурка и внимателно и почти нежно я въртеше между пръстите си. Наблюдава го крадешком, до момента, в който той с почти мигновено движение я прекърши и остави парчетата настрана. Ръцете й потрепнаха и част от виното плисна на земята. Тя се изправи с привидна небрежност, допълни си чашата и направи няколко крачки наоколо. Студенината на камъните под босите й стъпала я успокояваше донякъде. Отиде до леглото, заметна се добре със завивката си и седна на земята на привидно безопасно разстояние от Дорон.
- Какво точно искаш да знаеш и колко време имам, за да... си събера спомените? – попита накрая тя.
В този момента забеляза как сребристите очи на Ти`сейн се присвиха леко срещу покритото огледало и устните й едва потрепнаха в игрива усмивка. Той улови погледа й и открито се усмихна насреща й.
- Виждам, че суетата не е сред качествата на Данайската кралица – каза Ти`сейн и се облегна удобно назад.
- Човек не винаги има нужда от огледала, за да придобие увереност. А и отраженията могат да бъдат измамни. Но пък се надявам, че любезността и гостоприемството са сред характеристиките на Бодарите и в тази връзка бих казала, че... – тя се поколеба леко и се усмихна, произнасяйки следващата дума – вратите ни са отворени за нашите приятели.
- За мен е чест да бъда включен сред приятелите на Ваше Величество!
- А такъв ли сте? – попита бързо Анара.
Ти`сейн разпери леко длани в страни.
- Нима Данайската Кралица се съмнява в това?
Лицето на Анара стана сериозно и само очите й, вперени в лицето на госта й, искряха с лека усмивка.
- Приятелите на моите приятели... – започна тя и остави думите да попият в тишината. – Сигурно сте чували тази поговорка, принце... На Даная й трябва мир. А с тези безредици по границите сякаш все по-трудно става опазването му. Не е тайна, че бурните промени в Херцогство Озикс не ми допадат. За момента херцогът е във Варгас, но доколкото зная, не се е отказал от завръщането си в Озикс. Моето желание е приятелите ми да уредят отношенията си по... най-добрият за Даная начин – усмихна се тя щастливо. – За момента мога да приема, че Херцог Озикс е склонен да признае Тиен`хара, доколкото успее да върне поне част от владенията си. Останалото оставям на Вас. Предвид последните събития, съм склонна да допусна, че един спокоен и мирен Озикс би бил по-подходящ съсед за новата държава. – Тя млъкна и взе чашата в ръце. Загледа се замислено в искрящото на светлините на свещите тъмночервено вино. Отпи и отново впери блесналите си очи в Ти`сейн. – Мирният договор ще Ви чака тук, Принце. Но искам действително да има мир.
* * *
Главата й се маеше. Усещаше познатата миризма на мазе и вино, а сега към нея се бе прибавил ароматът на донесената храна. “Чак приятно да му стане на човек да го отвличат”, помисли си с горчив сарказъм Ланис, когато в спомените й нахлу вкусът на селенското вино, доставяно й преди време от Америл.
“Амо... гаден предател такъв!”... каза си тя и очите й проблеснаха. Всичко се бе развило толкова бързо, че не бе сигурна дали действително го бе усетила или спомените й се смесват и я объркват.
В този миг си даде сметка, че се е втренчила ядосано в лицето на непознатия, и по веселия блясък, промъкнал се в сериозните му очи, й стана ясно, че гневът й го забавлява. Отдръпна се рязко назад, взе чашата с вино и хвърли бърз поглед на шахматната дъска.
- Интересна ли ти е тази игра? – попита със слаб интерес тя и разсеяно грабна някаква фигурка.
- Много – отвърна кратко Винс. – Но не за шах искам да говорим сега... или поне не за този.
Тя остави фигурката на мястото й и се облегна назад.
- Така и не научих как се играе, честно казано. – сподели му с полуотнесен тон тя. – Един разказвач се опита да ме научи, но .... твърде хаотично играя.... когато играя изобщо. – надигна чашата към устните си и се огледа наоколо. “Стени, бутилки, свещи... и този човек”. Очите й отново се спряха за миг на лицето на Винс, след което погледът й потъна във виното.
- Това за болката не ми прозвуча никак хубаво – довери тя с лека тревога на питието си.
Дорон се усмихна широко към нея:
- Е, това беше просто опит за ... светски разговор... за литература. Мисля, че показах, че съм готов да заместя предложената литературна беседа с разговор по няколко други теми.
“Докъде ли стига търпението му?”, мислеше си в това време Ланис и продължаваше да изучава вътрешността на чашата си. Погледът й бе привлечен от движението на ръката му. Беше взел в ръка една фигурка и внимателно и почти нежно я въртеше между пръстите си. Наблюдава го крадешком, до момента, в който той с почти мигновено движение я прекърши и остави парчетата настрана. Ръцете й потрепнаха и част от виното плисна на земята. Тя се изправи с привидна небрежност, допълни си чашата и направи няколко крачки наоколо. Студенината на камъните под босите й стъпала я успокояваше донякъде. Отиде до леглото, заметна се добре със завивката си и седна на земята на привидно безопасно разстояние от Дорон.
- Какво точно искаш да знаеш и колко време имам, за да... си събера спомените? – попита накрая тя.
Пристигнаха в Терновион късно вечерта на втория ден, след като напуснаха стана на тиенхарската войска. Бяха препускали през по-голямата част от пътя и настанявайки се в първия по-приличен хан в комитската столица, двамата с Ян усетиха умората върху плещите си. Поне времето се бе оправило. През последния ден преди да достигнат Терновион слънцето разкъса облаците. Топлината не бе достатъчна, за да се чувстват като през август, но успя да ги изсуши и улесни пътуването им. Решиха да се представят на другия ден, за да имат време да разберат последните слухове в града, заради които Ян, въпреки умората, се наложи да пообиколи няколко от по-пълните кръчми.
Върна се към полунощ. Новините, които бе успял да събере, макар и оскъдни, бяха обнадеждаващи – убиецът на стария комит бе някой си Ахим Готир – публично екзекутиран на площада за радост на тълпата. Поне Каверън бе жив, но как е бил оневинен и защо не се бе върнал с войската, която е предвождал, за тях бе загадка.
Когато се събуди на другият ден лъчите на северното слънце топло я милваха. Остави им се няколко мига, блажено отпусната на твърдото легло, след което се надигна и затършува из дрехите, които си бе позволила да вземе със себе си.
Огледа се критично в малкото огледало, което рядко изваждаше от багажа си. Бе избрала копринена рокля с цвета на планинско езеро и с богати шевици, обкичени с малки перлички, вталена с недълъг шлейф и дълбоко деколтирана. Косата й бе небрежно вдигната, откриваща дългата й шия и чифт перлени обеци. Усмихна се одобрително на отражението си и забърза към Ян, настанен в съседната на нейната стая, с намерение да го смъмри за излежаването му. Отвори със замах вратата и влетя вътре. Ян обърна към нея глава, усмихвайки се на изненадата й, закопча колана, на който висеше излъсканата ножница на мечът му:
– Виждам, че сте готова за височайша визита, Херцогиньо?
Таис се окопити и му се усмихна в отговор, подавайки грациозно ръката си:
– За мен ще бъде удоволствие да ме придружите, Милорд.
Ян се наведе и леко целуна пръстите. Погледите им се срещнаха и избухнаха в смях.
– Е, да вървим тогава!
Стражата ги гледаше със зяпнала уста, неоткъсвайки очи от нея.
– Предайте на господарят си, че племенницата на данайската кралица херцогиня Кларис дьо Мертьой и граф Ян Силвърсуорд, молят да бъдат приети!
Стражът примигна при споменаването на всяка от титлите, след което отривисто отдаде чест и хукна към вътрешността на замъка. Кларис не успя да прикрие усмивката си. Денят обещаваше да бъде забавен.
Бяха приети в сравнително просторна зала, в чийто най-отдалечен край на издигнат подиум стърчаха креслото на комита и неговата съпруга. Същите седяха на тях достопочтено пазени от двама стражи. От двете страни на залата по колоните на стените бяха окачени множество родови гербове. „Вероятно на васалните воеводства”, Таис любопитно ги заоглежда, поспирайки пред някои от тях, приближавайки височайшата двойка. „Съжалявам, комите, но няма да ти доставя удоволствието да демонстрираш превъзходство...” Ян наблюдаваше внимателно поведението й и следеше с периферното си зрение реакцията на северняка. „Нащрек е”, отбеляза наум Таис, достигайки подиума и обръщайки се към владетелят с най-ослепителната си усмивка.
– Комит Терсавен, предполагам, – огледа се – сякаш има други в залата...
– Херцогиньо, на какво дължим това височайшо посещение? – сухо отговори мъжът срещу нея.
- Ооо, грешите, милорд, ако мислите, че сме тук на официална визита... – огледа се за кресло и когато не откри такова смръщи вежди – Официалностите са така отегчителни... Не мислите ли, графе?
- Но разбира се, херцогиньо.
Таис го дари с усмивка и насочи вниманието си към жената на комита.
- Нима не предпочитате да се насладим на прекрасния ден навън, вместо да отдаваме почит, несъмнено заслужена, на предци и съмишленици? – жената на комита изглеждаше разколебана, свенливо поглеждайки към съпругът си. Таис премести погледа си към него с подкупваща усмивка. – Чаша чай в приятна компания е неоценимо по-добро начало на деня, съгласете се.
Вече и двете жени в залата го гледаха настойчиво, а на Ян му идеше да прихне от нелепата вътрешна борба, която се водеше у северния владетел. Все пак беше обречен – кимна, а Таис доволно възторжено плесна с ръце, което разсмя съпругата на комита и успя да предизвика усмивка на суровото лице на владетеля.
Чаят бе сервиран с топли кифлички на верандата, гледаща към площада на града. Четиримата се бяха настанили удобно около малката масичка и напрежението сякаи се бе стопило. Таис чуруликаше, удивлявайки се на прекрасната гледка, на удивителният августовски ден, на красивата изработка на чашите и качествата на ароматната напитка. Жената на комита искрено се забавляваше, а последният се усмихваше блажено, доволно отпуснат, вмъквайки от време на време по някоя реплика. Дори Ян бе забравил тревогите си, унесен в женското дърдорене. Остър поглед от Таис го върна към действителността.
– И все пак, херцогиньо, едва ли сте тръгнали безцелно из нашите земи в края на лятото? – комитът не забрави да върне любезно темата.
– Прав сте, разбира се, простете че съвсем се отнесох и пропуснах да ви отговоря... Търся една своя приятелка и силно се надявам да е била ваша гостенка – графиня Перска, Лукреция Перска?
Празните погледи на височайшата двойка й даде да разбере, че или Ерис не е минавала през Терновион, или не е използвала титлата си, за да се представи.
-– Съжаляваме, херцогиньо, макар напоследък домът ни да е благословен с гости, вашата приятелка не сме имали удоволствието да посрещнем – комитската жена искрено съжаляваше.
– Но можем да попитаме жриците дали не са я срещали при пристигането си – вметна комитът и Таис видя лекото колебание, изписано на лицето на жена му.
– Жрици? Искате да кажете истински жрици на Умбра?? – очите й заблестяха въодушевено – По стечение на обстоятелствата съм родена в Умбра, но никога не съм виждала истински жрици. Милорд, моля ви, обещайте да ми покажете поне една! Не можете да ми откажете! – гласът й бе така настойчиво-умолителен, че комитът се засмя.
– Имам по-добра идея... Тази вечер ще останете да вечеряте с нас с Дихва и умбрийските посланички... Не, не приемаме отказ, нали мила? – съпругата му смотолеви набързо едно „разбира се”. Таис не можеше да не отбележи внезапно стихналия ентусиазъм щом разговорът се насочи към умбрийските жриците.
– Колко очарователно! Вие сте безкрайно мил с нас! – обърна се към Ян с умело изигран лек укор в гласа, – Графе, казвах ви, че трябва да наемем стаи в някой по-близък до замъка хан...
– За нас ще бъде удоволствие да бъдете наши гости в крепостта – побърза да ги покани комитската жена. Съпругат й я погледна изненадано, а тя продължи – Имаме достатъчно свободни стаи, а и не бихме оставили такива знатни гости да нощуват в града.
Комитът кимна одобрително, но Таис остана с усещането, че владетелката на Терновион просто искаше да ги държи под око. Независимо от това, поканата бе това, което бе целяла, затова любезно я прие, благодари за чая и помоли графът да я придружи в разходката й по забележителностите на града.
Върна се към полунощ. Новините, които бе успял да събере, макар и оскъдни, бяха обнадеждаващи – убиецът на стария комит бе някой си Ахим Готир – публично екзекутиран на площада за радост на тълпата. Поне Каверън бе жив, но как е бил оневинен и защо не се бе върнал с войската, която е предвождал, за тях бе загадка.
Когато се събуди на другият ден лъчите на северното слънце топло я милваха. Остави им се няколко мига, блажено отпусната на твърдото легло, след което се надигна и затършува из дрехите, които си бе позволила да вземе със себе си.
Огледа се критично в малкото огледало, което рядко изваждаше от багажа си. Бе избрала копринена рокля с цвета на планинско езеро и с богати шевици, обкичени с малки перлички, вталена с недълъг шлейф и дълбоко деколтирана. Косата й бе небрежно вдигната, откриваща дългата й шия и чифт перлени обеци. Усмихна се одобрително на отражението си и забърза към Ян, настанен в съседната на нейната стая, с намерение да го смъмри за излежаването му. Отвори със замах вратата и влетя вътре. Ян обърна към нея глава, усмихвайки се на изненадата й, закопча колана, на който висеше излъсканата ножница на мечът му:
– Виждам, че сте готова за височайша визита, Херцогиньо?
Таис се окопити и му се усмихна в отговор, подавайки грациозно ръката си:
– За мен ще бъде удоволствие да ме придружите, Милорд.
Ян се наведе и леко целуна пръстите. Погледите им се срещнаха и избухнаха в смях.
– Е, да вървим тогава!
Стражата ги гледаше със зяпнала уста, неоткъсвайки очи от нея.
– Предайте на господарят си, че племенницата на данайската кралица херцогиня Кларис дьо Мертьой и граф Ян Силвърсуорд, молят да бъдат приети!
Стражът примигна при споменаването на всяка от титлите, след което отривисто отдаде чест и хукна към вътрешността на замъка. Кларис не успя да прикрие усмивката си. Денят обещаваше да бъде забавен.
Бяха приети в сравнително просторна зала, в чийто най-отдалечен край на издигнат подиум стърчаха креслото на комита и неговата съпруга. Същите седяха на тях достопочтено пазени от двама стражи. От двете страни на залата по колоните на стените бяха окачени множество родови гербове. „Вероятно на васалните воеводства”, Таис любопитно ги заоглежда, поспирайки пред някои от тях, приближавайки височайшата двойка. „Съжалявам, комите, но няма да ти доставя удоволствието да демонстрираш превъзходство...” Ян наблюдаваше внимателно поведението й и следеше с периферното си зрение реакцията на северняка. „Нащрек е”, отбеляза наум Таис, достигайки подиума и обръщайки се към владетелят с най-ослепителната си усмивка.
– Комит Терсавен, предполагам, – огледа се – сякаш има други в залата...
– Херцогиньо, на какво дължим това височайшо посещение? – сухо отговори мъжът срещу нея.
- Ооо, грешите, милорд, ако мислите, че сме тук на официална визита... – огледа се за кресло и когато не откри такова смръщи вежди – Официалностите са така отегчителни... Не мислите ли, графе?
- Но разбира се, херцогиньо.
Таис го дари с усмивка и насочи вниманието си към жената на комита.
- Нима не предпочитате да се насладим на прекрасния ден навън, вместо да отдаваме почит, несъмнено заслужена, на предци и съмишленици? – жената на комита изглеждаше разколебана, свенливо поглеждайки към съпругът си. Таис премести погледа си към него с подкупваща усмивка. – Чаша чай в приятна компания е неоценимо по-добро начало на деня, съгласете се.
Вече и двете жени в залата го гледаха настойчиво, а на Ян му идеше да прихне от нелепата вътрешна борба, която се водеше у северния владетел. Все пак беше обречен – кимна, а Таис доволно възторжено плесна с ръце, което разсмя съпругата на комита и успя да предизвика усмивка на суровото лице на владетеля.
Чаят бе сервиран с топли кифлички на верандата, гледаща към площада на града. Четиримата се бяха настанили удобно около малката масичка и напрежението сякаи се бе стопило. Таис чуруликаше, удивлявайки се на прекрасната гледка, на удивителният августовски ден, на красивата изработка на чашите и качествата на ароматната напитка. Жената на комита искрено се забавляваше, а последният се усмихваше блажено, доволно отпуснат, вмъквайки от време на време по някоя реплика. Дори Ян бе забравил тревогите си, унесен в женското дърдорене. Остър поглед от Таис го върна към действителността.
– И все пак, херцогиньо, едва ли сте тръгнали безцелно из нашите земи в края на лятото? – комитът не забрави да върне любезно темата.
– Прав сте, разбира се, простете че съвсем се отнесох и пропуснах да ви отговоря... Търся една своя приятелка и силно се надявам да е била ваша гостенка – графиня Перска, Лукреция Перска?
Празните погледи на височайшата двойка й даде да разбере, че или Ерис не е минавала през Терновион, или не е използвала титлата си, за да се представи.
-– Съжаляваме, херцогиньо, макар напоследък домът ни да е благословен с гости, вашата приятелка не сме имали удоволствието да посрещнем – комитската жена искрено съжаляваше.
– Но можем да попитаме жриците дали не са я срещали при пристигането си – вметна комитът и Таис видя лекото колебание, изписано на лицето на жена му.
– Жрици? Искате да кажете истински жрици на Умбра?? – очите й заблестяха въодушевено – По стечение на обстоятелствата съм родена в Умбра, но никога не съм виждала истински жрици. Милорд, моля ви, обещайте да ми покажете поне една! Не можете да ми откажете! – гласът й бе така настойчиво-умолителен, че комитът се засмя.
– Имам по-добра идея... Тази вечер ще останете да вечеряте с нас с Дихва и умбрийските посланички... Не, не приемаме отказ, нали мила? – съпругата му смотолеви набързо едно „разбира се”. Таис не можеше да не отбележи внезапно стихналия ентусиазъм щом разговорът се насочи към умбрийските жриците.
– Колко очарователно! Вие сте безкрайно мил с нас! – обърна се към Ян с умело изигран лек укор в гласа, – Графе, казвах ви, че трябва да наемем стаи в някой по-близък до замъка хан...
– За нас ще бъде удоволствие да бъдете наши гости в крепостта – побърза да ги покани комитската жена. Съпругат й я погледна изненадано, а тя продължи – Имаме достатъчно свободни стаи, а и не бихме оставили такива знатни гости да нощуват в града.
Комитът кимна одобрително, но Таис остана с усещането, че владетелката на Терновион просто искаше да ги държи под око. Независимо от това, поканата бе това, което бе целяла, затова любезно я прие, благодари за чая и помоли графът да я придружи в разходката й по забележителностите на града.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
- Това иска и Тиен’хара, кралице. Мир и съвместно съжителство. Въпреки някои различия, странности или древни традиции. – Ти’сейн отпи за последен път и се изправи. – Благодаря ви за приятната вечер. - кимна към нея той, без въобще да се съобрази, че времето от деня вече бе нощ. – Надявам се след наближаващото ми посещение във Варгас, да се срещнем отново.
Приближи се до огледалото, отметна завеските настрана и се обърна към Анара с весела усмивка на лицето:
- И не забравяйте, че човек никога не знае, през коя врата ще се появи приятел.
Чу смехът на кралицата, докато се сливаше с отражението си, за което бе сигурен, че не е измамно. Или не по-измамно от действителността, от плътта и от кръвта. “И от Светлината.”, допълни се сам той, вече появявайки се в крепостта.
Берик го посрещна с думите:
- Чудя се, дали ще свикнем с това ти появяване и изчезване.
А Морвен го допълни:
- И с това чакане. Защо винаги трябва да чакаме мъжете.
- Как ли пък не. – отвърна й Берик със сумтене.
Ти’сейн не им отговори, а се обърна към Шестокракия с привидно отчаяно изражение:
- Винаги ли са такива?
- Общо взето. – поклати печално глава той, след което и двамата се разхилиха, докато Берик и Морвен ги гледаха намусено.
Принцът отиде до един шкаф и извади богато резбована дървена кутия. Вътре бе приготвил едни от най-хубавите тиен’харски вина, които искаше да подари на раджа Самра, надявайки се той да ги одобри и да започне търговия с Джендин. Свободните търговци щяха да посредничат.
Кинжалите бяха в ръкавите му, а Окото на въздуха в малката кесия на колана му. Взе си и вързоп с леки дрехи от лен и коприна, подходящи за жегите в Джендин. При предишното си посещение бе прекарал повечето времем гол под чаршафите, възстановявайки се от тежките си рани, но въпреки това добре помнеше знойните и жежки слънчеви дни.
Нощта преваляше и вече започваше да се отнася в мислите си. Тръсна глава, за да ги прогони и да се върне в настоящето.
- Вече знаете как… - направи кратка пауза, при което те се втренчиха в него. – пътуваме. Надявам се този път няма да е нужно да ви държа за ръката.
- Не разбира се! – озъби се насреща му Морвен.
- Защо пък да се разбира? – повдигна рамене Берик. – Не ми е приятна мисълта да чупя огледала с тялото си. Но щом ни плащат за това, ще се хвърляме с главата напред почти в стената.
Докато мрънкаше, тримата се подредиха плътно зад Принца, загледан замислено в отражението на голямото стенно огледало.
- И все пак не е ли нужен физически допир? – попита с тревожна нотка в гласа Шестокракия.
Морвен го изгледа с многозначителен поглед, а Ти’сейн каза;
- Едва ли.
Което не подейства много успокояващо на Отряда, но нямаха време да се замислят допълнително над думите му, защото Принцът вече бе изчезнал и те с вик се хвърлиха срещу огледалото.
Трясъкът на счупен кристал съпроводи появяването им в преддверието на покоите на раджата на Джендин. Ти’сейн предвидливо се бе отръпнал и Отрядът се приземи в краката му. На Морвен й идеше да го изрита здраво, но се сдържа, отчасти заради обстановката, която бързо привлече вниманието й.
Покрай стените бяха разположени ниски миднери, покрити с изобилие от възглавници с различни размери, форма и цвят. Пред тях имаше ниски масички от ковано желязо, а няколко дървени паравана с изящна дърворезба във флорални мотиви довършваха необичайната смесица от мебели и багри, която въпреки всичко беше някак стилна.
И празната рамка, в която до скоро бе стояло огледалото от фин и скъп кристал.
- Явно огледалата са стоки за еднодневно ползване в Тиен’хара. – развесел каза Шестокракия, надигайки се от посипания с кристални парчета под.
- Вече не сме в Тиен’хара. Това е Джендин, град-държава в средна Неа.
Преди да му зададат въпросите, които се въртяха в главите им, в стаята нахлуха двама стражи, въоръжени с къси копия, но щом видяха Ти’сейн и леко проблясващите му в мрака очи, се поклониха и го поздравиха:
- Добре дошъл отново, Принце. Да ви приготвят ли покои?
- Не, ще подремнем, ако не представлява проблем. И без това остават няколко часа до изгрев.
- Както предпочитате. – казаха те и си излязоха.
- Самра добре се е погрижил за спокойния си сън. Не вярвах, че е възможно такова изолиране. – Принцът сочеше към тежката вътрешна врата, която водеше към спалнята на раджата. – А сега е по-добре да поспим, защото се надявам, че утре сутрин потегляме.
- Ооо, пак ли? – Морвен не бе никак доволна. – Къде ще ходим този път? Може би в столицата на Умбра? Или още по-зле – в Силосия?
Принцът вече се изтягаше на един от миндерите, намествайки се по-удобно върху възглавниците и й отговори:
- Не. Тръгваме през пустинята. На камили.
*****
След срещата си с Ти’сейн магьосницата се чувстваше някак окрилена. Бе в дръзко настроение и не можеше да заспи. Разклати каната с вино, донесено с вечерята, помириса го и сбърчи нос. Сега й се искаше само да си пийне нещо свястно, а не този вкиснал гроздов сок. Не обичаше вино, нито виночерпци. Една мисъл се прокрадна в ума й и Сайхе се запита: “Защо пък не.”
Харесваше й допира на мекия дебел килим, който усещаше под стъпалата си, но знаеше, че навън я чакат само голите и неравни на някои места каменни плочи на коридорите. Обу кожените си снадали, тъмнозелени и за поред път се зачуди откъде ги бе изнамерила графинята. Вързопът й с дрехи го забрави в Даная, но винаги лесно намираше нови одежди. Обикновено широки шалове или дори парчета фин плат й вършеха чудесна работа. А и синята й премяна със златните медальончета и халкички все още й бе под ръка.
Излезе от стаята си и се заспуска към кухните. Зачуди се защо не се намериха гвардейци, които да я последват. “Още по-добре.”, реши тя и продължи скитанията си из коридорите.
Когато стигна до кухните, там вече се бяха събрали готвачки и роякът им помощнички, които месеха тесто за закуски и хляб. Помоли да я упътят към избата, взимайки пътьом хартиено пакетче с бадеми, което откри в един отворен склад. Преди да достигне входа към хладните мазета, където се съхраняваха огромните бъчви с отвратителното първокласно вино и пенливото пиво, Сайхе се озова в помещението, където държаха другите видове алкохол.
Разтарашува се във големите долапи и се усмихна доволна, когато откри това, което търсеше, сред разноообразието от бутилки, стомни, стъкленици и дамджани. Искаше да отбележи напредъка в своето търсене, са отпразнува успеха си след всичките тези изгубени години.
Разклати стъкленицата и шишето, загледа се в почти еднаквите прозрачнооранжеви течности, които се плискаха като огнени реки и тръгна обратно към покоите си.
По пътя срещна двама гвардейци, които си приказваха на висок глас.
- Веднъж в тъмницата, после в подземието, после пак в килията, сега пак да сме го преместили в подземието.
- След като принц Аркип веднъж бил умрял, пък после се оказа, че е жив… Май не трябва да се изненадваме за някакъв си затворник. Или гост, зависи как го погледнеш. – изхили се гвардеецът.
- Пък и що за помпозно име е това – фон Тотенкранц. Никак не изглежда като благородник.
Двамата се бяха задълбочили в разговора си и не забелязаха магьосницата, преди тя да ги доближи, скривайки двете бутилки в една голяма бяла порцеланова ваза. Зае предизвикателна поза, погледна ги дръзко в очите и със загатната усмивка им заговори:
- Надявам се да ми простите, но неволно чух част от разговора ви. Аз… Срещали сме се преди със Сим, затворникът, за когото говорехте. Изигра ми лоша шега, възползвайки се от ситуацията тогава и сега искам да му го върна. – Приближи се до единия гвардеец, наклони леко глава и го погали по лицето. Той пристъпи неловко от крак на крак, а магьосницата го попита: - Нали не бихте отказали на една млада и беззащитна жена като мен да си позволи това сладко отмъщение.
- Ами… - запъна се той. – Не знам доколко…
- О, хайде, миличък, не бъди коравосърдечен. – мразеше да се държи чак толкова глупаво, но не искаше да пропуска възможността.
Гвардеецът жадно оглеждаше тялото й, което зелено-белите й одежди щедро разкриваха. Отдавна разбра, че може да бъде много убедителна, а традиционното облекло на Синехия много й помагаше в това отношение. Другарят му също не откъсваше поглед от нея и след кратко съзерцание на размисъл, двамата я поведоха към тъмницата. Тя им пошепна тихо и ги помоли за малко съдействие.
Отвориха вратата на килията и вътре нахлу мъждивата светлина от факлите. Сим се изправи и тъкмо се канеше да подхвърли някоя язвителна забележка, когато на фона на оранжевеещата светлина се очерта силуета на Сайхе. Тя присътпи бавно и заговори:
- Не знам дали фон Тотенкранц има предсмъртно желание, но аз искам да го видя преди смъртта му. Оставете ни. – каза тя и още докато вратата на килията се затваряше, тя махна с ръка и червеникаво сияние освети непрогледния мрак.
- Мръсница. – озъби се насреща й Куция. – Какво искаш?
- Стига, Сим. Нека поне в последните минути от живота ти се държиш възпитано. Не искам да те помня циничен и злобен.
- Аз пък не искам въобще да те помня, малка… - все пак смекчи малко тона си и преглътна последната дума.
- След малко няма и да ти се налага. – усмихна му се Сайхе. – Име. Искам само едно име. – каза му тя и се приближи до него, слагайки пръст на устните му. Той хвана ръката й и я дръпна рязко настрана. Магьосницата не му обърна внимание и продължи тихо: – Име, Сим, име. Чуя ли го, може и да уредя малко време за размисъл и по-лека смърт след това. Кралица Анара е бясна, но женската красота е по-силна от заповедите.
- Самонадеяна кучка! – отново й викна той. – Чак толкова ниско ли ще се принизиш?
Сайхе се дръпна от него и заговори със сериозен тон:
- Разбирам, че ти е трудно да се примириш с мисълта. Смъртта е плашеща, наистина. Горкият…
- Остави съчувствието си за друг. – гласът му сякаш бе по-унил от преди малко. – Запомни добре това име: Мориан. А сега се махай. – тросна й се той накрая и се обърна с гръб към нея.
Отвори вратата, угаси магическото сияние и каза на гвардейците:
- Можете да го отведете. Сигурна съм, че ще се радва да бъде настанен в предишните си покои.
- Какво…?! – възкликна Куция, но Сайхе вече бързаше по стълбите. Искаше й се да му се изсмее в лицето, но всъщност вече го бе сторила с измамата си. Ругатните му заглъхваха зад нея, а тя поразтегли шаловете по тялото си. По гърба й пропълзяха неприятни тръпки, нямащи нищо общо със студа. Като последействие от престоя й в килията на виночерпеца…
Мина по същия коридор, където бе срещнала двамата гвардейци и си прибра бутилките, останали непокътнати в голямата ваза. Бе успяла и в това си начинание, но желанието й да празнува се бе изпарило. Обикаляше безцелно из двореца, когато мина покрай покоите на кралицата. Вътре бе още светло и й се стори, че чува гласове.
Повече нищо не я задържаше в Бодар. На следващата сутрин щеше да отлети с ндегето, независимо дали има позволението на Анара. Но не искаше да отежнява ситуацията, затова почука на вратата.
- Влез. – чу се от вътре и магьосницата пристъпи в стаята.
“Един приятел си отива. Друг идва. При това през вратата. Но дали са приятели наистина?”, зачуди се кралицата.
- Сайхе, радвам се да те видя. Исках да поговорим, наистина, но този късен час.
- Разбирам, Ваше величество. Простете, че се натрапвам, но през изминалите дни не се чувствах добре дошла в този дворец. А и вече свърших това, за което бях дошла. – Не можа да сдържи усмивката си и продължи: - Позволих си известна волност със Сим фон Тотенкранц и научих всичко, което бе необходимо.
- Моля да ме извиниш, Сайхе. Напоследък тук бе доста напрегнато и някои случки се оказаха просто неприятно объркване. Свободна си да останеш или да си тръгнеш.
- Думите ви ме радват. Още сутринта заминавам, взимайки животното, което в последно време така притеснява вашите коняри. – тя се усмихна отново и смени темата: - Чух, че синът ви е жив. Надявам се няма да имате нищо против да пием за негово здраве, както и за съюза ви с Херцог Озикс и вашите успехи.
- Както и твоите, съдейки по думите ти. – ведрината не напускаше лицето на Анара. – Опасявам се, че виното свърши. Ще повикам…
- Не е необходимо. – каза й магьосницата, приближавайки се до малкото писалище. Видя две ниски сребърни чаши, в които бяха сложени нови, неизползвани пера. Изсипа ги на бюрото и напълни чашите с развни количества течност от бутилката и стъкленицата. Подаде едната на кралицата и поясни: - Това традиционно питие по далечните места, откъдето идвам.
Анара пое чашата и с интерес надзърна в нея. През това време Сайхе отвори пакетчето с ядките и го остави между двете. Кралицата отпи голяма глътка и едва не се задави.
- Има огнен вкус. – изхъхри тя, опитвайки да си поеме дъх. – И аромат на бадеми. Някак тайнствено питие.
Магьосницата се засмя и обясни:
- По традиция се пие през нощта.
Двете поприказваха още малко, а на сутринта Сайхе отлетя с ндегето обратно към Варгас.
*****
- Магистрати, Херцогството е в положение на криза. Изправени сме пред страшните последици на неуспешните опити бунтът на Тиен’хара да бъде потушен. – Върховен Магистрат Озгар започна своето изказване пред цялото Събрание на гилдиите. От подиума се виждаше разбунената тълпа, изпълваща огромната зала. – Северните части на Южната провинция са опустошени от неестествената буря и поройните дъждове, както и от дезертьорите, напуснали войската. – “А и самата войска всъщност”, добави той наум. Гладните хора бяха способни на какво ли не. – Двама членове на Съветана Деветимата загинаха при последното нападение над крепостта, обявила се за столица на Северната провинция. Трети бе сполетян от нещастен случай, изпълнявайки задълженията си към своята Гилдия. – Водачите на Войната и Земеделието бяха станали жертва в последния сблъсък, а Водачът на Ковачите удобно бе загинал при злополука. Основните му противници в Съвета на Деветимата бяха премахнати и сега Озивер можеше да действа спокойно. – Кралство Даная и Търговските капитани наложиха неоснователна блокада на търговските ни пътища. Състоянието на застой и загубата на значителна част от армията са достатъчно обезпокоителни и без раздвижването на религиозните представители и разбойническите банди. До сега политиката ни се стремеше към възвръщане на загубените територии, но вече е време да обърнем внимание на ставащото в земите, останали наше владение. Защото иначе скоро ще изгубим и тях. Призовавам към здравомислието на всички Магистрати и се надявам, че ще открият необходимосттаслучващото се в Северната ни провинция да остане за известно време извън обсега ни на действие.
Одобрителни възгласи се чуха из залата, които заглушиха мърморенето на недоволните. Озгар печелеше все повече поддръжници, къде с измама, къде с подкупи, а неудобните премахваше.
Озвира, Водач на гилдията на Ханджийките, си помисли: “Отново се изтъкна като спасителят на деня. Трябва незабавно да уведомя Херцог Озикс за раздвижването и за ситуацията в Съвета на Деветимата след избирането на нови трима Върховни магистрати днес.”
Приближи се до огледалото, отметна завеските настрана и се обърна към Анара с весела усмивка на лицето:
- И не забравяйте, че човек никога не знае, през коя врата ще се появи приятел.
Чу смехът на кралицата, докато се сливаше с отражението си, за което бе сигурен, че не е измамно. Или не по-измамно от действителността, от плътта и от кръвта. “И от Светлината.”, допълни се сам той, вече появявайки се в крепостта.
Берик го посрещна с думите:
- Чудя се, дали ще свикнем с това ти появяване и изчезване.
А Морвен го допълни:
- И с това чакане. Защо винаги трябва да чакаме мъжете.
- Как ли пък не. – отвърна й Берик със сумтене.
Ти’сейн не им отговори, а се обърна към Шестокракия с привидно отчаяно изражение:
- Винаги ли са такива?
- Общо взето. – поклати печално глава той, след което и двамата се разхилиха, докато Берик и Морвен ги гледаха намусено.
Принцът отиде до един шкаф и извади богато резбована дървена кутия. Вътре бе приготвил едни от най-хубавите тиен’харски вина, които искаше да подари на раджа Самра, надявайки се той да ги одобри и да започне търговия с Джендин. Свободните търговци щяха да посредничат.
Кинжалите бяха в ръкавите му, а Окото на въздуха в малката кесия на колана му. Взе си и вързоп с леки дрехи от лен и коприна, подходящи за жегите в Джендин. При предишното си посещение бе прекарал повечето времем гол под чаршафите, възстановявайки се от тежките си рани, но въпреки това добре помнеше знойните и жежки слънчеви дни.
Нощта преваляше и вече започваше да се отнася в мислите си. Тръсна глава, за да ги прогони и да се върне в настоящето.
- Вече знаете как… - направи кратка пауза, при което те се втренчиха в него. – пътуваме. Надявам се този път няма да е нужно да ви държа за ръката.
- Не разбира се! – озъби се насреща му Морвен.
- Защо пък да се разбира? – повдигна рамене Берик. – Не ми е приятна мисълта да чупя огледала с тялото си. Но щом ни плащат за това, ще се хвърляме с главата напред почти в стената.
Докато мрънкаше, тримата се подредиха плътно зад Принца, загледан замислено в отражението на голямото стенно огледало.
- И все пак не е ли нужен физически допир? – попита с тревожна нотка в гласа Шестокракия.
Морвен го изгледа с многозначителен поглед, а Ти’сейн каза;
- Едва ли.
Което не подейства много успокояващо на Отряда, но нямаха време да се замислят допълнително над думите му, защото Принцът вече бе изчезнал и те с вик се хвърлиха срещу огледалото.
Трясъкът на счупен кристал съпроводи появяването им в преддверието на покоите на раджата на Джендин. Ти’сейн предвидливо се бе отръпнал и Отрядът се приземи в краката му. На Морвен й идеше да го изрита здраво, но се сдържа, отчасти заради обстановката, която бързо привлече вниманието й.
Покрай стените бяха разположени ниски миднери, покрити с изобилие от възглавници с различни размери, форма и цвят. Пред тях имаше ниски масички от ковано желязо, а няколко дървени паравана с изящна дърворезба във флорални мотиви довършваха необичайната смесица от мебели и багри, която въпреки всичко беше някак стилна.
И празната рамка, в която до скоро бе стояло огледалото от фин и скъп кристал.
- Явно огледалата са стоки за еднодневно ползване в Тиен’хара. – развесел каза Шестокракия, надигайки се от посипания с кристални парчета под.
- Вече не сме в Тиен’хара. Това е Джендин, град-държава в средна Неа.
Преди да му зададат въпросите, които се въртяха в главите им, в стаята нахлуха двама стражи, въоръжени с къси копия, но щом видяха Ти’сейн и леко проблясващите му в мрака очи, се поклониха и го поздравиха:
- Добре дошъл отново, Принце. Да ви приготвят ли покои?
- Не, ще подремнем, ако не представлява проблем. И без това остават няколко часа до изгрев.
- Както предпочитате. – казаха те и си излязоха.
- Самра добре се е погрижил за спокойния си сън. Не вярвах, че е възможно такова изолиране. – Принцът сочеше към тежката вътрешна врата, която водеше към спалнята на раджата. – А сега е по-добре да поспим, защото се надявам, че утре сутрин потегляме.
- Ооо, пак ли? – Морвен не бе никак доволна. – Къде ще ходим този път? Може би в столицата на Умбра? Или още по-зле – в Силосия?
Принцът вече се изтягаше на един от миндерите, намествайки се по-удобно върху възглавниците и й отговори:
- Не. Тръгваме през пустинята. На камили.
*****
След срещата си с Ти’сейн магьосницата се чувстваше някак окрилена. Бе в дръзко настроение и не можеше да заспи. Разклати каната с вино, донесено с вечерята, помириса го и сбърчи нос. Сега й се искаше само да си пийне нещо свястно, а не този вкиснал гроздов сок. Не обичаше вино, нито виночерпци. Една мисъл се прокрадна в ума й и Сайхе се запита: “Защо пък не.”
Харесваше й допира на мекия дебел килим, който усещаше под стъпалата си, но знаеше, че навън я чакат само голите и неравни на някои места каменни плочи на коридорите. Обу кожените си снадали, тъмнозелени и за поред път се зачуди откъде ги бе изнамерила графинята. Вързопът й с дрехи го забрави в Даная, но винаги лесно намираше нови одежди. Обикновено широки шалове или дори парчета фин плат й вършеха чудесна работа. А и синята й премяна със златните медальончета и халкички все още й бе под ръка.
Излезе от стаята си и се заспуска към кухните. Зачуди се защо не се намериха гвардейци, които да я последват. “Още по-добре.”, реши тя и продължи скитанията си из коридорите.
Когато стигна до кухните, там вече се бяха събрали готвачки и роякът им помощнички, които месеха тесто за закуски и хляб. Помоли да я упътят към избата, взимайки пътьом хартиено пакетче с бадеми, което откри в един отворен склад. Преди да достигне входа към хладните мазета, където се съхраняваха огромните бъчви с отвратителното първокласно вино и пенливото пиво, Сайхе се озова в помещението, където държаха другите видове алкохол.
Разтарашува се във големите долапи и се усмихна доволна, когато откри това, което търсеше, сред разноообразието от бутилки, стомни, стъкленици и дамджани. Искаше да отбележи напредъка в своето търсене, са отпразнува успеха си след всичките тези изгубени години.
Разклати стъкленицата и шишето, загледа се в почти еднаквите прозрачнооранжеви течности, които се плискаха като огнени реки и тръгна обратно към покоите си.
По пътя срещна двама гвардейци, които си приказваха на висок глас.
- Веднъж в тъмницата, после в подземието, после пак в килията, сега пак да сме го преместили в подземието.
- След като принц Аркип веднъж бил умрял, пък после се оказа, че е жив… Май не трябва да се изненадваме за някакъв си затворник. Или гост, зависи как го погледнеш. – изхили се гвардеецът.
- Пък и що за помпозно име е това – фон Тотенкранц. Никак не изглежда като благородник.
Двамата се бяха задълбочили в разговора си и не забелязаха магьосницата, преди тя да ги доближи, скривайки двете бутилки в една голяма бяла порцеланова ваза. Зае предизвикателна поза, погледна ги дръзко в очите и със загатната усмивка им заговори:
- Надявам се да ми простите, но неволно чух част от разговора ви. Аз… Срещали сме се преди със Сим, затворникът, за когото говорехте. Изигра ми лоша шега, възползвайки се от ситуацията тогава и сега искам да му го върна. – Приближи се до единия гвардеец, наклони леко глава и го погали по лицето. Той пристъпи неловко от крак на крак, а магьосницата го попита: - Нали не бихте отказали на една млада и беззащитна жена като мен да си позволи това сладко отмъщение.
- Ами… - запъна се той. – Не знам доколко…
- О, хайде, миличък, не бъди коравосърдечен. – мразеше да се държи чак толкова глупаво, но не искаше да пропуска възможността.
Гвардеецът жадно оглеждаше тялото й, което зелено-белите й одежди щедро разкриваха. Отдавна разбра, че може да бъде много убедителна, а традиционното облекло на Синехия много й помагаше в това отношение. Другарят му също не откъсваше поглед от нея и след кратко съзерцание на размисъл, двамата я поведоха към тъмницата. Тя им пошепна тихо и ги помоли за малко съдействие.
Отвориха вратата на килията и вътре нахлу мъждивата светлина от факлите. Сим се изправи и тъкмо се канеше да подхвърли някоя язвителна забележка, когато на фона на оранжевеещата светлина се очерта силуета на Сайхе. Тя присътпи бавно и заговори:
- Не знам дали фон Тотенкранц има предсмъртно желание, но аз искам да го видя преди смъртта му. Оставете ни. – каза тя и още докато вратата на килията се затваряше, тя махна с ръка и червеникаво сияние освети непрогледния мрак.
- Мръсница. – озъби се насреща й Куция. – Какво искаш?
- Стига, Сим. Нека поне в последните минути от живота ти се държиш възпитано. Не искам да те помня циничен и злобен.
- Аз пък не искам въобще да те помня, малка… - все пак смекчи малко тона си и преглътна последната дума.
- След малко няма и да ти се налага. – усмихна му се Сайхе. – Име. Искам само едно име. – каза му тя и се приближи до него, слагайки пръст на устните му. Той хвана ръката й и я дръпна рязко настрана. Магьосницата не му обърна внимание и продължи тихо: – Име, Сим, име. Чуя ли го, може и да уредя малко време за размисъл и по-лека смърт след това. Кралица Анара е бясна, но женската красота е по-силна от заповедите.
- Самонадеяна кучка! – отново й викна той. – Чак толкова ниско ли ще се принизиш?
Сайхе се дръпна от него и заговори със сериозен тон:
- Разбирам, че ти е трудно да се примириш с мисълта. Смъртта е плашеща, наистина. Горкият…
- Остави съчувствието си за друг. – гласът му сякаш бе по-унил от преди малко. – Запомни добре това име: Мориан. А сега се махай. – тросна й се той накрая и се обърна с гръб към нея.
Отвори вратата, угаси магическото сияние и каза на гвардейците:
- Можете да го отведете. Сигурна съм, че ще се радва да бъде настанен в предишните си покои.
- Какво…?! – възкликна Куция, но Сайхе вече бързаше по стълбите. Искаше й се да му се изсмее в лицето, но всъщност вече го бе сторила с измамата си. Ругатните му заглъхваха зад нея, а тя поразтегли шаловете по тялото си. По гърба й пропълзяха неприятни тръпки, нямащи нищо общо със студа. Като последействие от престоя й в килията на виночерпеца…
Мина по същия коридор, където бе срещнала двамата гвардейци и си прибра бутилките, останали непокътнати в голямата ваза. Бе успяла и в това си начинание, но желанието й да празнува се бе изпарило. Обикаляше безцелно из двореца, когато мина покрай покоите на кралицата. Вътре бе още светло и й се стори, че чува гласове.
Повече нищо не я задържаше в Бодар. На следващата сутрин щеше да отлети с ндегето, независимо дали има позволението на Анара. Но не искаше да отежнява ситуацията, затова почука на вратата.
- Влез. – чу се от вътре и магьосницата пристъпи в стаята.
“Един приятел си отива. Друг идва. При това през вратата. Но дали са приятели наистина?”, зачуди се кралицата.
- Сайхе, радвам се да те видя. Исках да поговорим, наистина, но този късен час.
- Разбирам, Ваше величество. Простете, че се натрапвам, но през изминалите дни не се чувствах добре дошла в този дворец. А и вече свърших това, за което бях дошла. – Не можа да сдържи усмивката си и продължи: - Позволих си известна волност със Сим фон Тотенкранц и научих всичко, което бе необходимо.
- Моля да ме извиниш, Сайхе. Напоследък тук бе доста напрегнато и някои случки се оказаха просто неприятно объркване. Свободна си да останеш или да си тръгнеш.
- Думите ви ме радват. Още сутринта заминавам, взимайки животното, което в последно време така притеснява вашите коняри. – тя се усмихна отново и смени темата: - Чух, че синът ви е жив. Надявам се няма да имате нищо против да пием за негово здраве, както и за съюза ви с Херцог Озикс и вашите успехи.
- Както и твоите, съдейки по думите ти. – ведрината не напускаше лицето на Анара. – Опасявам се, че виното свърши. Ще повикам…
- Не е необходимо. – каза й магьосницата, приближавайки се до малкото писалище. Видя две ниски сребърни чаши, в които бяха сложени нови, неизползвани пера. Изсипа ги на бюрото и напълни чашите с развни количества течност от бутилката и стъкленицата. Подаде едната на кралицата и поясни: - Това традиционно питие по далечните места, откъдето идвам.
Анара пое чашата и с интерес надзърна в нея. През това време Сайхе отвори пакетчето с ядките и го остави между двете. Кралицата отпи голяма глътка и едва не се задави.
- Има огнен вкус. – изхъхри тя, опитвайки да си поеме дъх. – И аромат на бадеми. Някак тайнствено питие.
Магьосницата се засмя и обясни:
- По традиция се пие през нощта.
Двете поприказваха още малко, а на сутринта Сайхе отлетя с ндегето обратно към Варгас.
*****
- Магистрати, Херцогството е в положение на криза. Изправени сме пред страшните последици на неуспешните опити бунтът на Тиен’хара да бъде потушен. – Върховен Магистрат Озгар започна своето изказване пред цялото Събрание на гилдиите. От подиума се виждаше разбунената тълпа, изпълваща огромната зала. – Северните части на Южната провинция са опустошени от неестествената буря и поройните дъждове, както и от дезертьорите, напуснали войската. – “А и самата войска всъщност”, добави той наум. Гладните хора бяха способни на какво ли не. – Двама членове на Съветана Деветимата загинаха при последното нападение над крепостта, обявила се за столица на Северната провинция. Трети бе сполетян от нещастен случай, изпълнявайки задълженията си към своята Гилдия. – Водачите на Войната и Земеделието бяха станали жертва в последния сблъсък, а Водачът на Ковачите удобно бе загинал при злополука. Основните му противници в Съвета на Деветимата бяха премахнати и сега Озивер можеше да действа спокойно. – Кралство Даная и Търговските капитани наложиха неоснователна блокада на търговските ни пътища. Състоянието на застой и загубата на значителна част от армията са достатъчно обезпокоителни и без раздвижването на религиозните представители и разбойническите банди. До сега политиката ни се стремеше към възвръщане на загубените територии, но вече е време да обърнем внимание на ставащото в земите, останали наше владение. Защото иначе скоро ще изгубим и тях. Призовавам към здравомислието на всички Магистрати и се надявам, че ще открият необходимосттаслучващото се в Северната ни провинция да остане за известно време извън обсега ни на действие.
Одобрителни възгласи се чуха из залата, които заглушиха мърморенето на недоволните. Озгар печелеше все повече поддръжници, къде с измама, къде с подкупи, а неудобните премахваше.
Озвира, Водач на гилдията на Ханджийките, си помисли: “Отново се изтъкна като спасителят на деня. Трябва незабавно да уведомя Херцог Озикс за раздвижването и за ситуацията в Съвета на Деветимата след избирането на нови трима Върховни магистрати днес.”
Прислужницата влезе и с тихи стъпки започна да шета из стаята. Хвърли бърз поглед към кралицата, видя недокоснатия поднос със закуската, оставен по-рано до леглото на кралицата. Поклати недоволно глава, безшумно го вдигна от земята и излезе от покоите.
Слънцето започна бавно да се спуска по ясното небе, а Анара Бодар още спеше. Лицето й бе усмихнато, а разрошените къдрици хвърляха меки сенки по заруменелите й страните. Изведнъж усмивката й стана по-широка и тя бавно отвори очи. Сънливите й зелени ириси щасливо проблеснаха и тя се протегна лениво. Обърна се на другата страна и се порадва на сладките мигове преди реалността на будния ден да я застигне и да й се наложи да стане и да я посрещне.
След десетина минути се размърда отново, изправи се и пъхна босите си крака в меки пантофи. Наметна се с халата, оставен край леглото и повика прислугата. Докато пиеше топлото, ароматно кафе прехвърляше в ума си събитията от последната нощ.
Час по-късно излезе да се разходи край езерото. Спокойните води искряха под ярките лъчи на слънцето. Всички цветове наоколо й изглеждаха по-наситени и по-живи, докато крачеше с лекота по извитите алеи в парка. Седна в любимата си мраморна беседка и зачака Джони. Бе предала да го извикат в градината.
Кейдж се появи с уверена походка по чакълената алея, виеща се сред пъстротата от зелена трева и ярки цветя.
- Радвам се да те видя така сияеща, Анара – каза ведро той и се разположи близо до нея.
- Лунел се появи за малко снощи и каза, че е видяла Кип.
Сякаш беше събрала светлината на слънчевия ден в себе си. Щастието караше лицето й да сияе. “Най-после отново жената, която познавам”, усмихна се топло насреща й Джони.
- Новината вече се разнесе из замъка. Надявам се скоро да достигне всички опечалени. – каза той. – Ланис къде е?
- Върна се в Триумвирата. Каза, че трябва да почака за писма от Кип и Ларк до сутринта и да я очаквам тук довечера.
Лицето на Джони леко се смръщи.
- Няма от какво да се притесняваш, тази вечер ще бъде тук. – Анара взе успокоително ръката му между дланите си.
- Не знаеш какъв талант има да се забърква в неприятности това момиче! – промърмори той.
- Хайде стига! – засмя се Анара. – Какво толкова може да й се случи! – пусна ръката му и се изправи. Лек вятър разроши свободно пуснатите й къдрици. – Трябва да поговорим за по-важни неща, Джонатан. – каза тя сериозно и се обърна към него. – Говорих с Ти`сейн тази нощ.
- Тук ли беше – попита с внезапен изблик на интерес Джони.
- Бе така любезен да се отзове на поканата ми. – млъкна, изчаквайки някаква реакция от Джони, но той продължаваше да я гледа, без да казва нищо. – Казах му, че ще призная Тиен`хара, ако се споразумеят с Озикс.
При споменаването на Херцог Озикс погледът на Джони стана по-замислен.
- Мислиш ли, че Озикс все още е готов да отстъпи за Тиен`хара?
- Това е най-доброто, което може да направи и той го знае. – Анара звучеше уверено. Приседна на мраморната маса в центъра на беседката срещу Джони. – Знае, че подкрепата на Даная е важна за него. Знаеш го Джони, говорихме за това, преди да се отправиш на север. Ако Озмънд се споразумее с Ти`сейн, има големи шансове да си върне половината територии. Ще има подкрепата на Даная и на Тиен`хара.
- Така е.. но сега ме притесняват приказките на Тотенкранц – каза след минута мълчание Джони. Смехът на кралицата звънна в упойващата тишина на слънчевия следобед.
- Джони, та ти си този, който твърди, че не може да му се има доверие.
- Но ти му вярваш – с напрегнат глас полу-попита той. Лицето й стана сериозно.
- Нямам му доверие – каза бавно тя. – Но все пак, думите му за Аркип се оказаха верни. Въпросът е доколко са верни останалите му твърдения. Няма нищо по-измамно от смесицата от лъжи и истина.
- Какво ще правиш сега? – попита Джони и се облегна бавно назад.
- Лейди Сайхе вероятно вече е заминала към Варгас на гърба на онова странно пиле. Засега не й казах нищо. Сами ще трябва да проверим историята на Тотенкранц. Но не мога да си представя Озмънд да заговорничи срещу мен. Мисля да използвам Ланис, когато се върне. Не съм решила още как.
- А Сим?
- Преместих го отново при по-лек режим и мисля да говоря с него днес. – засмя се тя. – Ще може да се движи наоколо. Но очаквам да се погрижиш да е под наблюдение и ще може да напусне пределите на Бодар само след като получи позволение от мен за това. А когато Ланис се появи, гледай да я държиш настрана от него.
Той кимна леко. Погледът му се плъзна към езерото. Водата сякаш го зовеше. Усети хладния камък до сърцето си и се усмихна, когато силата му плъзна из него.
- Желаете ли разходка из езерото, Ваше Величество – обърна се той към Анара. – Мисля, че това ще бъде идеалната обстановка, за да Ви разкажа за ... писмото от Драгън.
Слънцето започна бавно да се спуска по ясното небе, а Анара Бодар още спеше. Лицето й бе усмихнато, а разрошените къдрици хвърляха меки сенки по заруменелите й страните. Изведнъж усмивката й стана по-широка и тя бавно отвори очи. Сънливите й зелени ириси щасливо проблеснаха и тя се протегна лениво. Обърна се на другата страна и се порадва на сладките мигове преди реалността на будния ден да я застигне и да й се наложи да стане и да я посрещне.
След десетина минути се размърда отново, изправи се и пъхна босите си крака в меки пантофи. Наметна се с халата, оставен край леглото и повика прислугата. Докато пиеше топлото, ароматно кафе прехвърляше в ума си събитията от последната нощ.
Час по-късно излезе да се разходи край езерото. Спокойните води искряха под ярките лъчи на слънцето. Всички цветове наоколо й изглеждаха по-наситени и по-живи, докато крачеше с лекота по извитите алеи в парка. Седна в любимата си мраморна беседка и зачака Джони. Бе предала да го извикат в градината.
Кейдж се появи с уверена походка по чакълената алея, виеща се сред пъстротата от зелена трева и ярки цветя.
- Радвам се да те видя така сияеща, Анара – каза ведро той и се разположи близо до нея.
- Лунел се появи за малко снощи и каза, че е видяла Кип.
Сякаш беше събрала светлината на слънчевия ден в себе си. Щастието караше лицето й да сияе. “Най-после отново жената, която познавам”, усмихна се топло насреща й Джони.
- Новината вече се разнесе из замъка. Надявам се скоро да достигне всички опечалени. – каза той. – Ланис къде е?
- Върна се в Триумвирата. Каза, че трябва да почака за писма от Кип и Ларк до сутринта и да я очаквам тук довечера.
Лицето на Джони леко се смръщи.
- Няма от какво да се притесняваш, тази вечер ще бъде тук. – Анара взе успокоително ръката му между дланите си.
- Не знаеш какъв талант има да се забърква в неприятности това момиче! – промърмори той.
- Хайде стига! – засмя се Анара. – Какво толкова може да й се случи! – пусна ръката му и се изправи. Лек вятър разроши свободно пуснатите й къдрици. – Трябва да поговорим за по-важни неща, Джонатан. – каза тя сериозно и се обърна към него. – Говорих с Ти`сейн тази нощ.
- Тук ли беше – попита с внезапен изблик на интерес Джони.
- Бе така любезен да се отзове на поканата ми. – млъкна, изчаквайки някаква реакция от Джони, но той продължаваше да я гледа, без да казва нищо. – Казах му, че ще призная Тиен`хара, ако се споразумеят с Озикс.
При споменаването на Херцог Озикс погледът на Джони стана по-замислен.
- Мислиш ли, че Озикс все още е готов да отстъпи за Тиен`хара?
- Това е най-доброто, което може да направи и той го знае. – Анара звучеше уверено. Приседна на мраморната маса в центъра на беседката срещу Джони. – Знае, че подкрепата на Даная е важна за него. Знаеш го Джони, говорихме за това, преди да се отправиш на север. Ако Озмънд се споразумее с Ти`сейн, има големи шансове да си върне половината територии. Ще има подкрепата на Даная и на Тиен`хара.
- Така е.. но сега ме притесняват приказките на Тотенкранц – каза след минута мълчание Джони. Смехът на кралицата звънна в упойващата тишина на слънчевия следобед.
- Джони, та ти си този, който твърди, че не може да му се има доверие.
- Но ти му вярваш – с напрегнат глас полу-попита той. Лицето й стана сериозно.
- Нямам му доверие – каза бавно тя. – Но все пак, думите му за Аркип се оказаха верни. Въпросът е доколко са верни останалите му твърдения. Няма нищо по-измамно от смесицата от лъжи и истина.
- Какво ще правиш сега? – попита Джони и се облегна бавно назад.
- Лейди Сайхе вероятно вече е заминала към Варгас на гърба на онова странно пиле. Засега не й казах нищо. Сами ще трябва да проверим историята на Тотенкранц. Но не мога да си представя Озмънд да заговорничи срещу мен. Мисля да използвам Ланис, когато се върне. Не съм решила още как.
- А Сим?
- Преместих го отново при по-лек режим и мисля да говоря с него днес. – засмя се тя. – Ще може да се движи наоколо. Но очаквам да се погрижиш да е под наблюдение и ще може да напусне пределите на Бодар само след като получи позволение от мен за това. А когато Ланис се появи, гледай да я държиш настрана от него.
Той кимна леко. Погледът му се плъзна към езерото. Водата сякаш го зовеше. Усети хладния камък до сърцето си и се усмихна, когато силата му плъзна из него.
- Желаете ли разходка из езерото, Ваше Величество – обърна се той към Анара. – Мисля, че това ще бъде идеалната обстановка, за да Ви разкажа за ... писмото от Драгън.
Цял следобед обикаля по пазари и дюкянчета – искаше да поддържа имиджа на разглезна и впечатлителна аристократка, за да приспи бдителността на комита. Набързо успя да се сдобие с традиционна за севера рокля, макар да настоя плата да е от фина коприна, както и няколко дребни бижута. След поредния магазин Ян предпочете блазнещата глъчка на първата попаднала му кръчма и я остави да пазарува сама.
Излизаше от леко странична пряка на една от главните улици на града, където успя да договори добра цена за чифт седефени обеци – подарък за комитската жена, когато една ръка я сграбчи здраво през кръста, а друга, държаща парче плат се насочи към лицето й. За момент сякаш времето забави хода си. Денят бе върнал жизнеността й и реакцията й бе светкавична – отпусна се на придържащата я ръка на нападателя и се завъртя по протежението й, избягвайки с това по-коварната друга ръка. Лявата й ръка са стрелна към косите й и камата безпощадно потъна в плътта на човека зад нея. Чу женски вик и разбра, че нападателят й е жена. Не й трябваше много време, за да познае силоската в леко раздалечените очи и овално лице, след което погледът й затърси другарчето й. Навреме. Другата нападателка вече връхлиташе върху й и Таис успя с едно движение само да измъкне камата и описвайки полукръг почти да разпори втората нападателка. По улицата не се виждаха хора, затова набързо претърси труповете. Писмо, написано на писменността на силосите, кесия жълтици, малък пръстен с масивен камък, малка стъкленица със зеленикава течност, плътно запушена и медальоните на силосите-воини. Пъхна ги набързо в торбата си и побърза да свърне към главната улица. Забръза към кръчмата, където бе оставила Ян и почти насила го изведе сред дюдюканията на останалите посетители. Ян я зяпаше объркан, като очите му се задържаха на разбърканата й коса. Таис лаконично просъска с угаснал поглед:
– Силоси!
Чертите на лицета на щита се стегнаха. Очите му зашариха по тълпата на площадчето, а ръката му неволно заопипва дръжката на меча.
– Връщаме се при комита – и изпреварвайки думите й добави – Аз ще отида сам за багажа ни в хана... В замъка няма да са така дръзки... надявам се... – погледна я напрегнато – Пооправи си косите и махни тези висящи воалчета по ръкавите – целите са в кръв...
Таис мълчаливо го послуша и двамата забързаха към замъка на комита.
– Нямах търпение да получа одобрение и съвет за новите си покупки, които направих за вечерта, а за това графът само щеше да ни досажда – намигна съзаклятнически Таис, обяснявайки отпращането на спътника си.
– Много мило от Ваша страна за оказваното ми доверие – комитската жена сведе поглед със задоволство, докато изкачваха стъпалата към спалните помещения.
Дочуха слизащи стъпки и двете жени едва не се сблъскаха със слизащата Гиса, придружавана от млада, непозната за Таис, жрица. Съветничката замръзна, познавайки първожрицата в жената, облечена в пищно данайско облекло пред себе си. Таис успя да остави разсейната усмивка на лицето си, непоказвайки с нищо, че е разпознала жрицата. Жената на комита сконфузно се извини, поколеба се за момент, а после забързано ги запредставя една на друга. Гиса остана сериозна, със замислен поглед върху Таис, когато последната, преливаща от ентусиазъм, предложи да ги придружат до новопредоставените й покой в замъка. Преди жената на комита да преодолее стъписването си и да измисли извинение за гостуващите жрици, Гиса любезно прие поканата. Продължиха по недългия коридор, където през две врати до стълбището се повещаваше стаята й. В съседство с нея бе предвидената стаята за графа, както херцогинята бе помолила с недомлъвки, карайки жената на комита да се изчерви. Таис влезе със замах и застана на прозореца, възклицавайки за прекрасната гледка, която се разкриваше към скалистите планини на запад, облени в светлината на залязващото слънце. Изчака младата жрица да затвори врътата зад гърба си. За няколко мига в стаята настана осезаема тишина. Таис се обърна, а от блестящата й усмивка нямаше и следа.
– Какво е положението, Съветник? – погледът й срещна този на Гиса, която не трепна. Смайването на Дихва я бе накарало да онемее.
– Неспокойно. Комитът още не се е закрепил на владетелският стол. Васалните му воеводи го признаха, като такъв повече по силата на навика и традициите, отколкото поради някаква убеденост в правата и качествата му на водач, а и разчитат на военната му подкрепа срещу надигащия се запад. Както старият, така и новият комит имат подкрепата на Тиен’хара, включително и военната такава. – замълча за момент, а после продължи, внимателно подбирайки думите си – Генерал Каверън е оневинен и до дни ще бъде съвсем възстановен от треската си... Съветът вече е уведомен за новата му... служба. Какво те води на север, Първа?
Споменаването на титлата й наложи комитската жена да потърси веднага къде да поседне. Таис не й обърна внимание и отминавайки въпроса на Гиса, попита:
– Ерис да е минавала оттук?
Съветничката кимна и лицето й стана мрачно.
– Напуснала е Терновион в деня на убийството на комита, така внезапно, както е и пристигнала. Бе пратила вест на Съвета за Каверън. По неговите думи е поела към западните порти на града. Тя... следваше нишката на Водата...
– Водата? Възможно ли е? Никой не знае къде е загубено Окото на Водата...
Гиса повдигна рамене – бе съгласна с Таис, но щом Ерис го твърдеше, коя бе тя, че да се съмнява. Знаеше отдавна за връзката й с камъните и вече не се впечатляваше толкова, когато събитията касаеха Ерис.
– Още нещо необичайно да се е случило? – Таис наблегна на „необичайно”, надявайки се Гиса вече да е тръгнала по следите на силосите.
Възрастната жрица се поколеба.
– Ерис е била с щит.
Таис я гледаше, както се гледа някой не с ума си и отчетливо каза:
– Сигурно има някаква грешка... Ерис няма щит.
– Знаем, но е факт, че е представила някого за такъв и имаме основание да подозираме, че въпросното лице е замесено в убийството на комита, а може би е и самият убиец...
– Но как? Защо? – Таис изглеждаше объркана – не това бе очаквала като новина.
Гиса изглеждаше сякаш искаше да знае същото.
– Каверън се е срещнал с него. Поне имаме описанието и името му, което разбира се, може да не е истинското... представил се е като някой си Вал де Гривярд...
– Сим... – гласът на Дихва, макар и тих, прикова вниманието към нея – Тя го нарече Сим... Не успях да й се представя – прибраха се по стаите си... Исках да я оставя да си почине, щяхме да имаме достатъчно време да разговаряме... Не подозирах, че ще пожелае да си тръгне преди изгрев, а и събитията от онзи ден... но тя го наричаше Сим, в това съм сигурна...
– Любопитно... – Таис се замисли. Нещо й напомняше това име, но какво. „Сенки от миналото...”, тръсна глава и се обърна към Гиса.
– Явно не сте забелязали силосите в Терновион?
– Силоси?? – Гиса бе зяпнала от учудване.
– В Терновион? – Дихва вече звучеше ужасена.
– Да, днес имах „удоволствието” лично да се запозная с две от тях... – Таис им разказа накратко за нападението, докато вадеше трофеите, с които я бяха сдобили тихите.
Гиса се зачете в писмото, а лицето й ставаше все по-мрачно. Подаде го мълчаливо на Таис.
– Плъзнали са навсякъде... Нареждане на Майката... Дори в Умбра не ще бъдеш в безопасност...
Таис прокара разсеян поглед по редовете.
– Вече бях в Умбра – и без да се впуска в обяснения на въпросителния поглед на съветничката, продължи – Но не мога да напусна севера засега. Не и преди да съм открила Ерис.
Дихва любопитно разглеждаше пръстена срещу вече оскъдната слънчева светлина. Камъкът бе обагрен в алено.
– Някъде съм виждала такъв... А и тези знаци значат нещо, сигурна съм.
Таис се приближи и протегна ръка към пръстена.
– Странно... Мога да се закълна, че кристала бе прозрачен, когато го взех...
Тропота от прекатурената масичка до вратата ги стресна и трите жени видяха свляклата се в несвяст млада жрица. По чиста случайност, от отворената стъкленица със зелената течност, която намери у една от силоските се бе отляло съвсем малко върху пода, а самата стъкленица стоеше изправена в ръката на припадналата жрица.Запушалката се въргаляше на пода. Таис грабна, оставената до каната с вода и легена, кръпа, покри с нея устата и носа си и бързо затвори стъкленицата със запушалката. Дихва отвори широко вратата, за да отнесе течението лекия, но остър аромат, който се разнесе из стаята. Таис благодари на силния северен вятър. Тя хвърли кърпата върху разлятото на пода, попи го и я изхвърли през прозореца. Гиса се приближи разтревожена до младата жрица.
– Глупаво момиче! – потърси пулсът й, след което потърси с поглед Дихва – Ще се оправи, но със сигурност ще проспи вечерята... Трябва да намерим помощ, за да я пренесем в стаята й.
Дихва кимна и напусна стаята. Върна се след броени минути с двама от щитовете. Единият взе на ръце спящата и двамата без да продумат тръгнаха да я занесат към отредената й стая. Таис се обърна към Гиса:
– Ще се видим на вечеря, Съветник. Разбира се, ще вечеряш с херцогинята, но след вечерята трябва да поговоря с Каверън.
– Така да бъде, Първа.
Излизаше от леко странична пряка на една от главните улици на града, където успя да договори добра цена за чифт седефени обеци – подарък за комитската жена, когато една ръка я сграбчи здраво през кръста, а друга, държаща парче плат се насочи към лицето й. За момент сякаш времето забави хода си. Денят бе върнал жизнеността й и реакцията й бе светкавична – отпусна се на придържащата я ръка на нападателя и се завъртя по протежението й, избягвайки с това по-коварната друга ръка. Лявата й ръка са стрелна към косите й и камата безпощадно потъна в плътта на човека зад нея. Чу женски вик и разбра, че нападателят й е жена. Не й трябваше много време, за да познае силоската в леко раздалечените очи и овално лице, след което погледът й затърси другарчето й. Навреме. Другата нападателка вече връхлиташе върху й и Таис успя с едно движение само да измъкне камата и описвайки полукръг почти да разпори втората нападателка. По улицата не се виждаха хора, затова набързо претърси труповете. Писмо, написано на писменността на силосите, кесия жълтици, малък пръстен с масивен камък, малка стъкленица със зеленикава течност, плътно запушена и медальоните на силосите-воини. Пъхна ги набързо в торбата си и побърза да свърне към главната улица. Забръза към кръчмата, където бе оставила Ян и почти насила го изведе сред дюдюканията на останалите посетители. Ян я зяпаше объркан, като очите му се задържаха на разбърканата й коса. Таис лаконично просъска с угаснал поглед:
– Силоси!
Чертите на лицета на щита се стегнаха. Очите му зашариха по тълпата на площадчето, а ръката му неволно заопипва дръжката на меча.
– Връщаме се при комита – и изпреварвайки думите й добави – Аз ще отида сам за багажа ни в хана... В замъка няма да са така дръзки... надявам се... – погледна я напрегнато – Пооправи си косите и махни тези висящи воалчета по ръкавите – целите са в кръв...
Таис мълчаливо го послуша и двамата забързаха към замъка на комита.
– Нямах търпение да получа одобрение и съвет за новите си покупки, които направих за вечерта, а за това графът само щеше да ни досажда – намигна съзаклятнически Таис, обяснявайки отпращането на спътника си.
– Много мило от Ваша страна за оказваното ми доверие – комитската жена сведе поглед със задоволство, докато изкачваха стъпалата към спалните помещения.
Дочуха слизащи стъпки и двете жени едва не се сблъскаха със слизащата Гиса, придружавана от млада, непозната за Таис, жрица. Съветничката замръзна, познавайки първожрицата в жената, облечена в пищно данайско облекло пред себе си. Таис успя да остави разсейната усмивка на лицето си, непоказвайки с нищо, че е разпознала жрицата. Жената на комита сконфузно се извини, поколеба се за момент, а после забързано ги запредставя една на друга. Гиса остана сериозна, със замислен поглед върху Таис, когато последната, преливаща от ентусиазъм, предложи да ги придружат до новопредоставените й покой в замъка. Преди жената на комита да преодолее стъписването си и да измисли извинение за гостуващите жрици, Гиса любезно прие поканата. Продължиха по недългия коридор, където през две врати до стълбището се повещаваше стаята й. В съседство с нея бе предвидената стаята за графа, както херцогинята бе помолила с недомлъвки, карайки жената на комита да се изчерви. Таис влезе със замах и застана на прозореца, възклицавайки за прекрасната гледка, която се разкриваше към скалистите планини на запад, облени в светлината на залязващото слънце. Изчака младата жрица да затвори врътата зад гърба си. За няколко мига в стаята настана осезаема тишина. Таис се обърна, а от блестящата й усмивка нямаше и следа.
– Какво е положението, Съветник? – погледът й срещна този на Гиса, която не трепна. Смайването на Дихва я бе накарало да онемее.
– Неспокойно. Комитът още не се е закрепил на владетелският стол. Васалните му воеводи го признаха, като такъв повече по силата на навика и традициите, отколкото поради някаква убеденост в правата и качествата му на водач, а и разчитат на военната му подкрепа срещу надигащия се запад. Както старият, така и новият комит имат подкрепата на Тиен’хара, включително и военната такава. – замълча за момент, а после продължи, внимателно подбирайки думите си – Генерал Каверън е оневинен и до дни ще бъде съвсем възстановен от треската си... Съветът вече е уведомен за новата му... служба. Какво те води на север, Първа?
Споменаването на титлата й наложи комитската жена да потърси веднага къде да поседне. Таис не й обърна внимание и отминавайки въпроса на Гиса, попита:
– Ерис да е минавала оттук?
Съветничката кимна и лицето й стана мрачно.
– Напуснала е Терновион в деня на убийството на комита, така внезапно, както е и пристигнала. Бе пратила вест на Съвета за Каверън. По неговите думи е поела към западните порти на града. Тя... следваше нишката на Водата...
– Водата? Възможно ли е? Никой не знае къде е загубено Окото на Водата...
Гиса повдигна рамене – бе съгласна с Таис, но щом Ерис го твърдеше, коя бе тя, че да се съмнява. Знаеше отдавна за връзката й с камъните и вече не се впечатляваше толкова, когато събитията касаеха Ерис.
– Още нещо необичайно да се е случило? – Таис наблегна на „необичайно”, надявайки се Гиса вече да е тръгнала по следите на силосите.
Възрастната жрица се поколеба.
– Ерис е била с щит.
Таис я гледаше, както се гледа някой не с ума си и отчетливо каза:
– Сигурно има някаква грешка... Ерис няма щит.
– Знаем, но е факт, че е представила някого за такъв и имаме основание да подозираме, че въпросното лице е замесено в убийството на комита, а може би е и самият убиец...
– Но как? Защо? – Таис изглеждаше объркана – не това бе очаквала като новина.
Гиса изглеждаше сякаш искаше да знае същото.
– Каверън се е срещнал с него. Поне имаме описанието и името му, което разбира се, може да не е истинското... представил се е като някой си Вал де Гривярд...
– Сим... – гласът на Дихва, макар и тих, прикова вниманието към нея – Тя го нарече Сим... Не успях да й се представя – прибраха се по стаите си... Исках да я оставя да си почине, щяхме да имаме достатъчно време да разговаряме... Не подозирах, че ще пожелае да си тръгне преди изгрев, а и събитията от онзи ден... но тя го наричаше Сим, в това съм сигурна...
– Любопитно... – Таис се замисли. Нещо й напомняше това име, но какво. „Сенки от миналото...”, тръсна глава и се обърна към Гиса.
– Явно не сте забелязали силосите в Терновион?
– Силоси?? – Гиса бе зяпнала от учудване.
– В Терновион? – Дихва вече звучеше ужасена.
– Да, днес имах „удоволствието” лично да се запозная с две от тях... – Таис им разказа накратко за нападението, докато вадеше трофеите, с които я бяха сдобили тихите.
Гиса се зачете в писмото, а лицето й ставаше все по-мрачно. Подаде го мълчаливо на Таис.
– Плъзнали са навсякъде... Нареждане на Майката... Дори в Умбра не ще бъдеш в безопасност...
Таис прокара разсеян поглед по редовете.
– Вече бях в Умбра – и без да се впуска в обяснения на въпросителния поглед на съветничката, продължи – Но не мога да напусна севера засега. Не и преди да съм открила Ерис.
Дихва любопитно разглеждаше пръстена срещу вече оскъдната слънчева светлина. Камъкът бе обагрен в алено.
– Някъде съм виждала такъв... А и тези знаци значат нещо, сигурна съм.
Таис се приближи и протегна ръка към пръстена.
– Странно... Мога да се закълна, че кристала бе прозрачен, когато го взех...
Тропота от прекатурената масичка до вратата ги стресна и трите жени видяха свляклата се в несвяст млада жрица. По чиста случайност, от отворената стъкленица със зелената течност, която намери у една от силоските се бе отляло съвсем малко върху пода, а самата стъкленица стоеше изправена в ръката на припадналата жрица.Запушалката се въргаляше на пода. Таис грабна, оставената до каната с вода и легена, кръпа, покри с нея устата и носа си и бързо затвори стъкленицата със запушалката. Дихва отвори широко вратата, за да отнесе течението лекия, но остър аромат, който се разнесе из стаята. Таис благодари на силния северен вятър. Тя хвърли кърпата върху разлятото на пода, попи го и я изхвърли през прозореца. Гиса се приближи разтревожена до младата жрица.
– Глупаво момиче! – потърси пулсът й, след което потърси с поглед Дихва – Ще се оправи, но със сигурност ще проспи вечерята... Трябва да намерим помощ, за да я пренесем в стаята й.
Дихва кимна и напусна стаята. Върна се след броени минути с двама от щитовете. Единият взе на ръце спящата и двамата без да продумат тръгнаха да я занесат към отредената й стая. Таис се обърна към Гиса:
– Ще се видим на вечеря, Съветник. Разбира се, ще вечеряш с херцогинята, но след вечерята трябва да поговоря с Каверън.
– Така да бъде, Първа.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Сребриста светкавица разкъса здрача и се заби с глух шум в мишената. Данил отпусна лъка и с бавни стъпки прекоси моравата. С рязък жест издърпа стрелата и се загледа мрачно в бледо сияещото острие. Сянката на птица премина тихо над него и се загуби към маслинените дървета. Сякаш в просъница чуваше шума на вълните, разбиващи се в Рам – огромна скала, вдадена в морето край графство Рамиел. Теченията край скалата бяха опасни и немалко кораби бяха съкрушени в гибелната й прегръдка.
Данил се отърси от унеса си, обърна се и се отправи към замъка. Анел го чакаше в коридора. Когато Данил откри младежа преди една година го привлече веднага за свой личен прислужник и се зае да го обучава. Младия селенит притежаваше добри магически умения и любознателност, благодарение на които напредваше бързо, но господарят му все още избягваше да го използва в плановете си. Беше едва на седемнадесет години, с грубовати черти на лицето и умни кафяви очи. Данил му се усмихна и му подаде лъка и стрелите.
- Излизам. Може и да се върна след ден-два. – каза той и без повече обяснения се обърна и излезе отново навън.
Усети разочарованието на Анел. Младежът все по-често проявяваше нетърпение и желание да го придружи в лунните му разходки, но Данил все още не желаеше да го излага на риск.
Навлезе сред парка около замъка и скоро се загуби сред призрачните лъчи, пробили короните на дърветата. Луната растеше и силата й крепнеше, но заедно с нея го достигна и неясно усещане за тревога.
Когато стигна до Бодарския замък, се отправи към стаята на Ланис, решен да изчака там завръщането й. Както и очакваше стаята бе пуста. Тъкмо се отпусна на дивана и усети нещо познато. Лицето му се извърна към голямото легло, насред което сияеше сребриста фиба за коса. Беше закачена на сгънат лист хартия и когато се приближи, видя името си, изписано отгоре. Поколеба се, махна фибата и разгърна бележката.
“Прекрасна кама, Данил! Но се опасявам, че Лунел може да се нарани с нея, затова се погрижих това да не се случи. За мен ще е удоволствие да ти я върна. Камата имам предвид. Не се и съмнявам, че знаеш как да ме намериш.
Америл”
Повъртя замислено фибата между пръстите си. Очертанията й сякаш се размиха и тя се стопи в мрака. Прибра бележката в джоба си и се доближи до прозореца. Черните му зеници унесено се отправиха към нарастващата луна и сякаш станаха още по-големи. Месечината пое с готовност и лекота тревогата му и в душата му остана само хладно, празно спокойствие. След малко стаята също опустя.
* * *
Америл седеше край езерото и чакаше. Беше уверен, че Данил ще се появи, но времето се хлъзваше напред към новия ден, а тайнственият заместник на Селиал все още не идваше. “Страхливец!”, помисли си презрително Америл и метна ядно един камък в езерото. В този миг го усети, пръстите му се свиха около камата и той извърна бавно глава. Алеята зад него беше пуста.
- На криеница ли ще си играем, Данил? – попита лениво той, но тялото му се стегна, готово за внезапната поява на селенита. Усети как времето около него бавно се разтегли и се засмя надменно. “Хайде сега, Данил, тези номера всички ги знаем.”, помисли си той и започна да "навива" в обратната посока. В този миг на самодоволство опънатото като ластик време сякаш внезапно се скъса и миговете рязко се изсипаха напред. Преди да е осъзнал напълно съсредоточаването на лунните лъчи зад себе си, усети внезапна болка в ръката си и след миг камата и ледено студени пръсти се впиха във врата му.
- Къде е тя, Америл? – прозвуча равният глас на Данил до него.
Разочарованието от това, че се е оставил да го измамят толкова лесно се смеси с първия полъх на паниката. Луната над тях сякаш се забавляваше.
- Няма ли да ми благодариш за камата? – попита, едва поемайки си дъх той.
- Стига глупости, Америл, какво си направил с Ланис?
- Нищо лошо, надявам се - опита се да се засмее, но натискът върху гърлото му се засили. – В приятна компания е. Чувал ли си за древните, Данил? - не вярваше, че пръстите на Данил могат да станат по-студени, а още по-малко, че ще успее да усети изстудяването им. Кръвта, избила под острието на камата изглеждаше черна. Кожата му засия, но усети как Данил блокира опита му да се измъкне. Почувства безкрайния хлад, който се излъчваше от него.
- Знаеш ли какво те дели от смъртта, Америл? – думите звучаха спокойно и отнесено.
- Нищо – процеди Америл. – Познато ми е усещането, когато Тя изпива почти всяка мисъл от ума ти и да забиеш ножа изглежда толкова просто, колкото и да дишаш.
- Така ли беше, когато уби Селиал?
- Не – засмя се Америл – беше посред бял ден, така че можах да се насладя напълно на удоволствието. – пукнатината в самообладанието на Данил беше едва доловима, но му бе достатъчно, за да се измъкне. Появи се миг по-късно на няколко метра от него. Вдигна ръка към врата си и се загледа в почернялата от кръв длан. Опита се да се разгледа мъжа, стоящ край езерото, но различаваше само силуета му.
- И какво сега, заради мъртвите пропусна да се погрижиш за живите? – с кротка усмивка отбеляза Америл. – Но знаеш ли, май ме застига сантиментално настроение. Може и да размисля и да ти кажа как да я намериш. Ще ти оставя вест в стаята й, като реша.
Изчезна и Данил остана сам край езерото. Усещаше се чужд на себе си. Погледна към нощното небе и се опита да се откъсне от прегръдката на луната, но силата й сякаш се бе впила в него и поглъщаше жадно всяка емоция, вливайки насреща от студената си мощ във вените му. Месечината се оглеждаше в дълбоките му черни очи и той с мъка откъсна поглед от небесния свод. Погледна оръжието в ръцете си и понечи да го измие във водите на езерото. Застина така с поглед вперен в тънкото острие. “Какво пък, може и да се получи”, помисли си той и се изправи. Няколко фини лунни нишки погалиха окървавеното оръжие, вплетоха се около него и скоро кръвта леко засия. Постепенно сиянието й се засили, смеси се със светлината на лунните лъчи и бавно попи в камата. Лека усмивка плъзна по лицето на Данил и чертите му бледо се откроиха в мрака. Прибра внимателно оръжието. “Дали ще можеш да се скриеш сега от мен, Америл?”
Данил се отърси от унеса си, обърна се и се отправи към замъка. Анел го чакаше в коридора. Когато Данил откри младежа преди една година го привлече веднага за свой личен прислужник и се зае да го обучава. Младия селенит притежаваше добри магически умения и любознателност, благодарение на които напредваше бързо, но господарят му все още избягваше да го използва в плановете си. Беше едва на седемнадесет години, с грубовати черти на лицето и умни кафяви очи. Данил му се усмихна и му подаде лъка и стрелите.
- Излизам. Може и да се върна след ден-два. – каза той и без повече обяснения се обърна и излезе отново навън.
Усети разочарованието на Анел. Младежът все по-често проявяваше нетърпение и желание да го придружи в лунните му разходки, но Данил все още не желаеше да го излага на риск.
Навлезе сред парка около замъка и скоро се загуби сред призрачните лъчи, пробили короните на дърветата. Луната растеше и силата й крепнеше, но заедно с нея го достигна и неясно усещане за тревога.
Когато стигна до Бодарския замък, се отправи към стаята на Ланис, решен да изчака там завръщането й. Както и очакваше стаята бе пуста. Тъкмо се отпусна на дивана и усети нещо познато. Лицето му се извърна към голямото легло, насред което сияеше сребриста фиба за коса. Беше закачена на сгънат лист хартия и когато се приближи, видя името си, изписано отгоре. Поколеба се, махна фибата и разгърна бележката.
“Прекрасна кама, Данил! Но се опасявам, че Лунел може да се нарани с нея, затова се погрижих това да не се случи. За мен ще е удоволствие да ти я върна. Камата имам предвид. Не се и съмнявам, че знаеш как да ме намериш.
Америл”
Повъртя замислено фибата между пръстите си. Очертанията й сякаш се размиха и тя се стопи в мрака. Прибра бележката в джоба си и се доближи до прозореца. Черните му зеници унесено се отправиха към нарастващата луна и сякаш станаха още по-големи. Месечината пое с готовност и лекота тревогата му и в душата му остана само хладно, празно спокойствие. След малко стаята също опустя.
* * *
Америл седеше край езерото и чакаше. Беше уверен, че Данил ще се появи, но времето се хлъзваше напред към новия ден, а тайнственият заместник на Селиал все още не идваше. “Страхливец!”, помисли си презрително Америл и метна ядно един камък в езерото. В този миг го усети, пръстите му се свиха около камата и той извърна бавно глава. Алеята зад него беше пуста.
- На криеница ли ще си играем, Данил? – попита лениво той, но тялото му се стегна, готово за внезапната поява на селенита. Усети как времето около него бавно се разтегли и се засмя надменно. “Хайде сега, Данил, тези номера всички ги знаем.”, помисли си той и започна да "навива" в обратната посока. В този миг на самодоволство опънатото като ластик време сякаш внезапно се скъса и миговете рязко се изсипаха напред. Преди да е осъзнал напълно съсредоточаването на лунните лъчи зад себе си, усети внезапна болка в ръката си и след миг камата и ледено студени пръсти се впиха във врата му.
- Къде е тя, Америл? – прозвуча равният глас на Данил до него.
Разочарованието от това, че се е оставил да го измамят толкова лесно се смеси с първия полъх на паниката. Луната над тях сякаш се забавляваше.
- Няма ли да ми благодариш за камата? – попита, едва поемайки си дъх той.
- Стига глупости, Америл, какво си направил с Ланис?
- Нищо лошо, надявам се - опита се да се засмее, но натискът върху гърлото му се засили. – В приятна компания е. Чувал ли си за древните, Данил? - не вярваше, че пръстите на Данил могат да станат по-студени, а още по-малко, че ще успее да усети изстудяването им. Кръвта, избила под острието на камата изглеждаше черна. Кожата му засия, но усети как Данил блокира опита му да се измъкне. Почувства безкрайния хлад, който се излъчваше от него.
- Знаеш ли какво те дели от смъртта, Америл? – думите звучаха спокойно и отнесено.
- Нищо – процеди Америл. – Познато ми е усещането, когато Тя изпива почти всяка мисъл от ума ти и да забиеш ножа изглежда толкова просто, колкото и да дишаш.
- Така ли беше, когато уби Селиал?
- Не – засмя се Америл – беше посред бял ден, така че можах да се насладя напълно на удоволствието. – пукнатината в самообладанието на Данил беше едва доловима, но му бе достатъчно, за да се измъкне. Появи се миг по-късно на няколко метра от него. Вдигна ръка към врата си и се загледа в почернялата от кръв длан. Опита се да се разгледа мъжа, стоящ край езерото, но различаваше само силуета му.
- И какво сега, заради мъртвите пропусна да се погрижиш за живите? – с кротка усмивка отбеляза Америл. – Но знаеш ли, май ме застига сантиментално настроение. Може и да размисля и да ти кажа как да я намериш. Ще ти оставя вест в стаята й, като реша.
Изчезна и Данил остана сам край езерото. Усещаше се чужд на себе си. Погледна към нощното небе и се опита да се откъсне от прегръдката на луната, но силата й сякаш се бе впила в него и поглъщаше жадно всяка емоция, вливайки насреща от студената си мощ във вените му. Месечината се оглеждаше в дълбоките му черни очи и той с мъка откъсна поглед от небесния свод. Погледна оръжието в ръцете си и понечи да го измие във водите на езерото. Застина така с поглед вперен в тънкото острие. “Какво пък, може и да се получи”, помисли си той и се изправи. Няколко фини лунни нишки погалиха окървавеното оръжие, вплетоха се около него и скоро кръвта леко засия. Постепенно сиянието й се засили, смеси се със светлината на лунните лъчи и бавно попи в камата. Лека усмивка плъзна по лицето на Данил и чертите му бледо се откроиха в мрака. Прибра внимателно оръжието. “Дали ще можеш да се скриеш сега от мен, Америл?”
Слънцето бавно залязваше иззад далечните обли баири, когато кервана пристигна при останките на някогашния Триъгълник, върху които сега усилено се издигаха нови стени.
-Не се шегува тоя Ларк...
-Халид да го порази нечестивеца, целия храм е срутил!
-Я кажи, ти виждал ли си храма, преди...преустройството му?
-Не госпожо, ако не бяхте вие, аз по тия земи не бих стъпил никога. Само заради вас съм тук.
-Кажи го заради кесията. Разпрегни тия животни и ме остави да видя какво е станало тука.
-Амааа...ние, навън ли ще нощуваме?
-Да виждаш хан наоколо?
-Амааа, чухте какво говориха онези. От както са го срутили тука ставали странни неща.
-Именно за това оставаме! Приготви огъня, докато някой таласъм не ти отхапал носа!
Коломан се засуети за секунда, след това прецени че не е много благоразумно да противоречи на 'шантавата магьосница', както само и единствено на ум се осмеляваше да нарича Алзира, и отиде да разпрегне мулетата.
Елфата се запъти към градежа, оглеждайки се за някой наоколо. Работниците отдавна се бяха оттеглили да спят в едно импровизирано селце на половин час път от храма, така че наоколо нямаше жива душа, освен тримата пешаци, които пазеха местните жители да не крадат от струпаните купчини дялан камък. Алзира вдигна качулката на наметалото си, за да се препази от излишни въпроси и пристъпи до една сравнително зпазена стена, върху която още не беше издигнато нищо.
-Хей, жено, какво правиш там?
Магьосницата си помисли дали да не използва нещо дребно ,за да прогони любопитния страж, но се отказа и реши вместо това да провери до колко силни са суеверията му.
-Жено, на теб говоря!
Алзира се направи че не го чува и продължи да разглежда стената, придавайки изкуствена, дори театрална отвеяност на движенията си. Войникът срещу нея се смути, свали брадвата от гърба си и викна трети път, след което почака още няколко секунди за отговор и отстъпи обратно при другарите си.
-Да, тук или действително има нещо, или някой добре е наплашил тия хора. Ще проверим и това...-елфата се усмихна и се приготви да разгледа миналото на порутените камъни, когато в същия момент една фигура на конник се подаде от изток-Това място става неочаквано пренаселено за обитавана от духове развалина...
-Не се шегува тоя Ларк...
-Халид да го порази нечестивеца, целия храм е срутил!
-Я кажи, ти виждал ли си храма, преди...преустройството му?
-Не госпожо, ако не бяхте вие, аз по тия земи не бих стъпил никога. Само заради вас съм тук.
-Кажи го заради кесията. Разпрегни тия животни и ме остави да видя какво е станало тука.
-Амааа...ние, навън ли ще нощуваме?
-Да виждаш хан наоколо?
-Амааа, чухте какво говориха онези. От както са го срутили тука ставали странни неща.
-Именно за това оставаме! Приготви огъня, докато някой таласъм не ти отхапал носа!
Коломан се засуети за секунда, след това прецени че не е много благоразумно да противоречи на 'шантавата магьосница', както само и единствено на ум се осмеляваше да нарича Алзира, и отиде да разпрегне мулетата.
Елфата се запъти към градежа, оглеждайки се за някой наоколо. Работниците отдавна се бяха оттеглили да спят в едно импровизирано селце на половин час път от храма, така че наоколо нямаше жива душа, освен тримата пешаци, които пазеха местните жители да не крадат от струпаните купчини дялан камък. Алзира вдигна качулката на наметалото си, за да се препази от излишни въпроси и пристъпи до една сравнително зпазена стена, върху която още не беше издигнато нищо.
-Хей, жено, какво правиш там?
Магьосницата си помисли дали да не използва нещо дребно ,за да прогони любопитния страж, но се отказа и реши вместо това да провери до колко силни са суеверията му.
-Жено, на теб говоря!
Алзира се направи че не го чува и продължи да разглежда стената, придавайки изкуствена, дори театрална отвеяност на движенията си. Войникът срещу нея се смути, свали брадвата от гърба си и викна трети път, след което почака още няколко секунди за отговор и отстъпи обратно при другарите си.
-Да, тук или действително има нещо, или някой добре е наплашил тия хора. Ще проверим и това...-елфата се усмихна и се приготви да разгледа миналото на порутените камъни, когато в същия момент една фигура на конник се подаде от изток-Това място става неочаквано пренаселено за обитавана от духове развалина...
Si vis pacem para bellum
- Да започнем...- Дорон си избра една по-едра змиорка - ..с Кейдж. Той я пречупи на две. - Джонатан Кейдж...
Погледна към Ланис за момент.
Бледите страни на момичето горяха. В погледа и бързо проблясна нещо и изчезна. "Жертвоготовност", помисли Дорон, "Явно това е въпроса от който се е бояла"
Ланнис подгъна одеялото около себе си и погледна някъде над лявото му рамо.
- Аз не знам много за Джонатан Кеидж, започна тя. - Той е главнокомандващ войските на Даная. Не го срещам често в двореца. Той..общува главно с Нейно Величество...
Тя спря и го погледна.
Винс се усмихна леко и впи зъби в бялото месо. Хвърли останалото върху чинията и изтри ръцете си в голяма бяла кърпа.
- А камъкът които носи?, попита той и цъкна с език
- О той носи много бижута!, надигна се Ланис - Сапфири, рубини... Има много красив златен пръстен. Носи го винаги на лявата си ръка.
Тя се усмихна и отпи от чашата си.
Винс я изгледа дълго предъвквайки змиорката.
- На лявата?, попита той
- Аха..- отвърна Ланнис и пак отпи. Тя направи кръгче с пръсти за да покаже колко е голям рубина.
"...Мога разбира се да я дам на Исфериот" - помисли си Винс. Той си представи високите студени фигури с дълги твърди лапи. Като краката на богомолка.... И тя щеше да разкаже всичко. Това което знаеше и това което бе забравила че знае. Дори това което не знаеше че знае...Те щяха да се погрижат... В хладна каменна стая с улеи на пода.
Той погледна босите крака които се подаваха изпод одеялото като уплашени котета. Очите на Ланис се движеха по пода съчинявайки бързо новата лъжа.
"По дяволите!", помисли Дорон. Вече му беше все едно...Камъни..Интриги..
"Всички ние сме крале , магьосници, войни, поети..." Думите на един стар бард. "Предатели, страхливци", допълни го пирата на ум.
Винс Дорон беше убивал, грабил и отвличал през целия си живот. Беше си изградил име на твърд, безкомпромисен и безпощаден командир. Командирите които не бяха такива отдавна лежаха на дъното на океана. Той стана от масата и седна със скръстени крака пред Ланис.
Момичето сграбчи края на одеялото. Кокалчетата на пръстите и побеляха. Винс се вгледа в лицето и. Наклони глава настрани и бавно повдигна деликатната брадичка...
...Веднъж в горите на Синехия, бяха настигнали сърна със счупен от арбалетна стрела крак. Сърната просто лежеше и ги гледаше....
Винс оправи едната и плитка и я сложи да легне върху рамото.
- Върви си. - каза той. - Охраната ще те изведе и ще ти върне вещите. Навън е топла лунна нощ... Сигурен съм че ще успееш да се прибереш.
***
След като вратата се затвори зад гърба на момичето Дорон започна да се разхожда напред-назад из залата. Това продължи дълго. Накрая той тръсна глава и извади дълга красива рапира от калъф облегнат на масата. Зае стойка и се хвърли в бърза атака срещу сянката си.
Сянката отстъпи и се сви в ъгъла.
Винс свали рапирата с въздишка и я остави напряко на масата. Той седна и леко потропа с пръсти по дървото. След това обгърна с пръсти полу-празната бутлика с вино и с мощен замах я пръсна в стената. Вратата на залата се открехна и рошавата глава се появи отново. Човекът успя да я захлопне навреме, преди следващата бутилка да се разбие в нея. По дървото потекоха вадички червено вино.
***
По късно същата нощ Винс седеше и гледаше мрачно пред себе си когато на вратата се почука. Появи се едина от високите фигури на телохранителите.
- Селенита е тук и иска да ви види Господарю. - каза той.
Винс кимна
Америл пристъпи в залата с леки крачки и хвърли бърз презрителен поглед върху стъклата по пода. Беше облечен в роба с цвят на седеф.
- Къде е тя?! - попита той със студен равен глас. Въпросът беше чисто условен, той вече знаеше всичко.
Винс премести една пешка върху дъската. Получаваше се чуд есна ос към полето на белия цар..Ако я нямаше счупената фигура на кон.
- Пуснах я да си ходи. - каза той.
Погледите им се срещнаха за няколко мига.
Селенита изпусна въздуха от гърдите си с рязко свистене.
- Дорон! Продажен невежа! - изсъска той. - Знаеш ли с какви сили си играеш?! Съдбата на Даная...
Той се приближи и удари по масата с отворена длан. Пръстите му леко трепереха.
- Ние имахме уговорка Дорон! Ти ме предаде!
Пирата кимна замислено. Той гледаше дъската.
В очите на Америл имаше синкави пламъчета. Ноздрите на красивия му нос се свиваха и разширяваха.
- С теб е свършено! - каза той с нисък глас. - Ще те смачкам като....
Винс леко се наведе, изтегли от ботуша си тънка като игла кама и с плавно движение я заби в ръката на Америл. Магьосника изпищя и се хвана за дръжката опитвайки се да освободи разкъсаната плът. Острието беше потънало в дървото като клин.
Дорон се надигна и почти нежно положи ръка върху главата на селенита. После се наведе към ухото му.
- Скучно ми е с теб Америл. - прошепна той. - Отивам да се поразходя.
След това прекоси залата и с широк замах разтвори вратата... По коридора, като гигантски сиви паяци се носеха четирима от телохранителите с извадени ятагани.
Винс ги изгледа за момент и кимна към залата.
- Пооправете там. - каза той. И изхвърлете боклука...
Ларк изпрати с поглед знамената на последния воевода.
"Воеводо на воеводите...
Гласеше писмото, изпратено, утвърдено и подпечатано с печати, а най-накипрен - на воеводата Аркип.
Родът Ларк, любезният му предводител Вер...
Без намек за неподчинение, но и без намек за подчинение.
Изпращат своите поздрави. Ларк биха желали да уведомят Воеводата, че наскоро бе подписан предварителен договор между тринадесет от воеводите на Триумвирата, от който изпращат копие и се надяват на одобрението и протекцията на Комитата и неговия предводител, Воевода на Сбора на родовете.
Воеводите...
Следваше протяжен списък имена и родова принадлежност, сред която особено пищно се кипреше данайският принц.
смятат, че в тези размирни времена тяхната единна мощ и мъдрост единствена би сломила грозящите ги опасност. За предводител е избран воеводата Вер, от рода Ларк...
Отново печати и символи.
Чиято привъразност към идеалите на Триумвирата е необорима.
Последното изречение бе изписано особено натъртено, чак перото бе задрало пергамента.
Тринадестте предават пожеланията си за белоснежно управление на Комита и неговия Комитат, и очакват неговия незабавен отговор, както повеляват книгите
И още подписи, и още печати...
***
Воеводата Ларк се усмихна пресамодоволно. Бе добавил кратка, телеграфна вест, та и не само я бе добавил, но и се бе погрижил да стигне по буревестник преди официалната.
"Комите. Слаб коз. Премисли пас."
Отказа се да праща вест на Сим още преди дни, разтревожен от несвързаните му думи. Ситуацията на юг оставаше неясна, но предпочете - този път наистина - да разпусне войската и да ожъне набъбналите си земи. Хората поне не бяха недоволни, дори облекчени. Не екзекутира и Тан, нито опозори рода му - просто го посъветва да отстъпи мястото си в полза на сина си - отявлен старовремец, към чиято подкрепа се стремеше открай време. Не му отказа. Широко разгласи плана си да даде на стареца собственото си имение, но без земи, в израз на почит - макар и малко недоразбрана от простолюдието - поне доколкото разруши западното крило. Заплануваните двеста къщи от новата столица вече издигаха снага по последните данни. Вер се готвеше да се премести. Ако не го лъжеха, то зимеска щеше да станува край Триъгълника. Инак - щяха да падат глави...
***
Огледа мястото с известна печал. Пожарът, който сам бе запалил, се разгаряше бавно, но опустошително - чуваше виковете на агония. Малко съжали, че не бяха приели първоначалното му предложение, но това щеше да остане чужд проблем. Обърна коня бавно и загърби преждевременността. Чуваше почти осезаемо зова, който отдавна чакаше.
Копитата изчаткаха по чакъла. Тъмата бързо го закри, оставяйки огнените езици и шума зад гърба му. Всички бяха твърде заети, за да му обърнат внимание. Пришпори добичето, придобил измамна смелост. Не, че всичко свършваше до тук - напротив, тепърва започваше, и то повече, отколкото преди.
Фигурите едва се бяха разместили.
Конят изцвили тихо. Потупа го леко по врата - не му бе сега времето. Неорганизираното се бе организирало по самосебе си и дойде време да свали образа, който повтори, преди да се изтощи напълно. Този, който бе казал, че терца спатии не печели два пъти, трябваше да пробва чисто червено тесте.
Сим се усмихна сам на себе си и придоби образа на прост безименен вестоносец, колкото да профучи покрай северно-бодарския пост. Полетата се откриха пред взора му...
Погледна към Ланис за момент.
Бледите страни на момичето горяха. В погледа и бързо проблясна нещо и изчезна. "Жертвоготовност", помисли Дорон, "Явно това е въпроса от който се е бояла"
Ланнис подгъна одеялото около себе си и погледна някъде над лявото му рамо.
- Аз не знам много за Джонатан Кеидж, започна тя. - Той е главнокомандващ войските на Даная. Не го срещам често в двореца. Той..общува главно с Нейно Величество...
Тя спря и го погледна.
Винс се усмихна леко и впи зъби в бялото месо. Хвърли останалото върху чинията и изтри ръцете си в голяма бяла кърпа.
- А камъкът които носи?, попита той и цъкна с език
- О той носи много бижута!, надигна се Ланис - Сапфири, рубини... Има много красив златен пръстен. Носи го винаги на лявата си ръка.
Тя се усмихна и отпи от чашата си.
Винс я изгледа дълго предъвквайки змиорката.
- На лявата?, попита той
- Аха..- отвърна Ланнис и пак отпи. Тя направи кръгче с пръсти за да покаже колко е голям рубина.
"...Мога разбира се да я дам на Исфериот" - помисли си Винс. Той си представи високите студени фигури с дълги твърди лапи. Като краката на богомолка.... И тя щеше да разкаже всичко. Това което знаеше и това което бе забравила че знае. Дори това което не знаеше че знае...Те щяха да се погрижат... В хладна каменна стая с улеи на пода.
Той погледна босите крака които се подаваха изпод одеялото като уплашени котета. Очите на Ланис се движеха по пода съчинявайки бързо новата лъжа.
"По дяволите!", помисли Дорон. Вече му беше все едно...Камъни..Интриги..
"Всички ние сме крале , магьосници, войни, поети..." Думите на един стар бард. "Предатели, страхливци", допълни го пирата на ум.
Винс Дорон беше убивал, грабил и отвличал през целия си живот. Беше си изградил име на твърд, безкомпромисен и безпощаден командир. Командирите които не бяха такива отдавна лежаха на дъното на океана. Той стана от масата и седна със скръстени крака пред Ланис.
Момичето сграбчи края на одеялото. Кокалчетата на пръстите и побеляха. Винс се вгледа в лицето и. Наклони глава настрани и бавно повдигна деликатната брадичка...
...Веднъж в горите на Синехия, бяха настигнали сърна със счупен от арбалетна стрела крак. Сърната просто лежеше и ги гледаше....
Винс оправи едната и плитка и я сложи да легне върху рамото.
- Върви си. - каза той. - Охраната ще те изведе и ще ти върне вещите. Навън е топла лунна нощ... Сигурен съм че ще успееш да се прибереш.
***
След като вратата се затвори зад гърба на момичето Дорон започна да се разхожда напред-назад из залата. Това продължи дълго. Накрая той тръсна глава и извади дълга красива рапира от калъф облегнат на масата. Зае стойка и се хвърли в бърза атака срещу сянката си.
Сянката отстъпи и се сви в ъгъла.
Винс свали рапирата с въздишка и я остави напряко на масата. Той седна и леко потропа с пръсти по дървото. След това обгърна с пръсти полу-празната бутлика с вино и с мощен замах я пръсна в стената. Вратата на залата се открехна и рошавата глава се появи отново. Човекът успя да я захлопне навреме, преди следващата бутилка да се разбие в нея. По дървото потекоха вадички червено вино.
***
По късно същата нощ Винс седеше и гледаше мрачно пред себе си когато на вратата се почука. Появи се едина от високите фигури на телохранителите.
- Селенита е тук и иска да ви види Господарю. - каза той.
Винс кимна
Америл пристъпи в залата с леки крачки и хвърли бърз презрителен поглед върху стъклата по пода. Беше облечен в роба с цвят на седеф.
- Къде е тя?! - попита той със студен равен глас. Въпросът беше чисто условен, той вече знаеше всичко.
Винс премести една пешка върху дъската. Получаваше се чуд есна ос към полето на белия цар..Ако я нямаше счупената фигура на кон.
- Пуснах я да си ходи. - каза той.
Погледите им се срещнаха за няколко мига.
Селенита изпусна въздуха от гърдите си с рязко свистене.
- Дорон! Продажен невежа! - изсъска той. - Знаеш ли с какви сили си играеш?! Съдбата на Даная...
Той се приближи и удари по масата с отворена длан. Пръстите му леко трепереха.
- Ние имахме уговорка Дорон! Ти ме предаде!
Пирата кимна замислено. Той гледаше дъската.
В очите на Америл имаше синкави пламъчета. Ноздрите на красивия му нос се свиваха и разширяваха.
- С теб е свършено! - каза той с нисък глас. - Ще те смачкам като....
Винс леко се наведе, изтегли от ботуша си тънка като игла кама и с плавно движение я заби в ръката на Америл. Магьосника изпищя и се хвана за дръжката опитвайки се да освободи разкъсаната плът. Острието беше потънало в дървото като клин.
Дорон се надигна и почти нежно положи ръка върху главата на селенита. После се наведе към ухото му.
- Скучно ми е с теб Америл. - прошепна той. - Отивам да се поразходя.
След това прекоси залата и с широк замах разтвори вратата... По коридора, като гигантски сиви паяци се носеха четирима от телохранителите с извадени ятагани.
Винс ги изгледа за момент и кимна към залата.
- Пооправете там. - каза той. И изхвърлете боклука...
Ларк изпрати с поглед знамената на последния воевода.
"Воеводо на воеводите...
Гласеше писмото, изпратено, утвърдено и подпечатано с печати, а най-накипрен - на воеводата Аркип.
Родът Ларк, любезният му предводител Вер...
Без намек за неподчинение, но и без намек за подчинение.
Изпращат своите поздрави. Ларк биха желали да уведомят Воеводата, че наскоро бе подписан предварителен договор между тринадесет от воеводите на Триумвирата, от който изпращат копие и се надяват на одобрението и протекцията на Комитата и неговия предводител, Воевода на Сбора на родовете.
Воеводите...
Следваше протяжен списък имена и родова принадлежност, сред която особено пищно се кипреше данайският принц.
смятат, че в тези размирни времена тяхната единна мощ и мъдрост единствена би сломила грозящите ги опасност. За предводител е избран воеводата Вер, от рода Ларк...
Отново печати и символи.
Чиято привъразност към идеалите на Триумвирата е необорима.
Последното изречение бе изписано особено натъртено, чак перото бе задрало пергамента.
Тринадестте предават пожеланията си за белоснежно управление на Комита и неговия Комитат, и очакват неговия незабавен отговор, както повеляват книгите
И още подписи, и още печати...
***
Воеводата Ларк се усмихна пресамодоволно. Бе добавил кратка, телеграфна вест, та и не само я бе добавил, но и се бе погрижил да стигне по буревестник преди официалната.
"Комите. Слаб коз. Премисли пас."
Отказа се да праща вест на Сим още преди дни, разтревожен от несвързаните му думи. Ситуацията на юг оставаше неясна, но предпочете - този път наистина - да разпусне войската и да ожъне набъбналите си земи. Хората поне не бяха недоволни, дори облекчени. Не екзекутира и Тан, нито опозори рода му - просто го посъветва да отстъпи мястото си в полза на сина си - отявлен старовремец, към чиято подкрепа се стремеше открай време. Не му отказа. Широко разгласи плана си да даде на стареца собственото си имение, но без земи, в израз на почит - макар и малко недоразбрана от простолюдието - поне доколкото разруши западното крило. Заплануваните двеста къщи от новата столица вече издигаха снага по последните данни. Вер се готвеше да се премести. Ако не го лъжеха, то зимеска щеше да станува край Триъгълника. Инак - щяха да падат глави...
***
Огледа мястото с известна печал. Пожарът, който сам бе запалил, се разгаряше бавно, но опустошително - чуваше виковете на агония. Малко съжали, че не бяха приели първоначалното му предложение, но това щеше да остане чужд проблем. Обърна коня бавно и загърби преждевременността. Чуваше почти осезаемо зова, който отдавна чакаше.
Копитата изчаткаха по чакъла. Тъмата бързо го закри, оставяйки огнените езици и шума зад гърба му. Всички бяха твърде заети, за да му обърнат внимание. Пришпори добичето, придобил измамна смелост. Не, че всичко свършваше до тук - напротив, тепърва започваше, и то повече, отколкото преди.
Фигурите едва се бяха разместили.
Конят изцвили тихо. Потупа го леко по врата - не му бе сега времето. Неорганизираното се бе организирало по самосебе си и дойде време да свали образа, който повтори, преди да се изтощи напълно. Този, който бе казал, че терца спатии не печели два пъти, трябваше да пробва чисто червено тесте.
Сим се усмихна сам на себе си и придоби образа на прост безименен вестоносец, колкото да профучи покрай северно-бодарския пост. Полетата се откриха пред взора му...
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
Взря се невярващо в очите му, очакваки да съзре в тях знак, че я заблуждава. Изправи се колебливо без да откъсва поглед от лицето на Винс и остави завивката да се свлече в нозете й. Той се обърна след нея, когато тя го заобиколи и бавно прекоси избата. Девойката спря несигурно пред вратата, все така извърнала лице назад.
- А... те дали ще ме пуснат? – попита тя, представяйки си плашещата физиономия на Исфериот и все още не вярвайки, че е свободна.
Поредното пронизително изсвирване доведе до отваряне на вратата и Ланис стреснато отскочи назад.
- Гостенката ни си тръгва, Исфериот. Върни й нещата.
И да беше изненадан странният слуга, Ланис не можа да го разбере. Хвърли последен поглед на Дорон, като този път в очите й проблесна озадачено любопиство. Отвори уста да каже нещо, но размисли, усмихна се и припна след Исфериот по тъмния коридор.
Позволи си да се отпусне спокойно едва когато усети ласкавата светлина на Луна да я облива. Засия и бързо се стопи в мрака. Отправи се към Бодарския замък, но когато наближи покоите на Анара, се поколеба. Беше твърде объркана, за да се изправи срещу въпросите на кралицата и нейните спорадични изблици на неприязън. Искаше да има малко време, за да помисли. Отправи се към парка и се скри под тъмните сенки на дърветата. Погледът й се плъзна по синият плат на роклята и мислите й я върнаха назад. “Защо му беше на този човек да пита за камъните... и за Джони?”. Настръхна от неясна боязън – нещо й се губеше в събитията, сполетели я от момента, в който се натъкна на засадата на Север. Не можеше да реши и кой стои зад нея – Америл или Данил. Или някой друг. Трудно й бе да повярва, че Данил има нещо общо с отвличането й. “Но пък аз и на Амо имах доверие”, стрелна се горчивата мисъл в ума й.
В този миг усети присъствието на Данил. Движеше се спокойно из парка в посока към двореца.
- Данил – повика го тихо тя и излезе след него на алеята. Той се спря и бавно се обърна към нея. Безкраен студ, струящ от него, я застигна внезапно и я погълна. В ръцете му проблесваше кама и тя почти веднага я разпозна.
- Ти си бил! – каза невярващо тя и се опита да избяга.
* * *
Остана известно време край езерото, гледайки лунната пътека, просната върху черните спокойни води. Опитваше се да осмисли какво да прави нататък. Ако Ланис бе попаднала в ръцете на Мориан, задачата му значително се усложняваше. А и споменаването на древните от Америл го смрази.
Обърна глава към замъка. Замисли се за Кейдж. По време на пътуването му с Ланис между тях май бе възникнала известна близост. За нея бе убеден, но не знаеше доколко Кейдж ще се трогне за съдбата й. Тръгна към замъка, избирайки пътя през тихите, тъмни алеи на парка, за да си даде време да обмисли следващите си стъпки.
Внезапно чу името си. Обърна се бавно по посока на гласа и я видя - стоеше на алеята, а лунните лъчи се плъзгаха по синята й дреха. “Не принадлежа на себе си... Дори не мога да се изненадам”, помисли си равнодушно той. Сякаш се наблюдаваше от цяла вселена разтояние. Видя как очите й се разшириха ужасено, когато лунната стихия в него я застигна. Усети, че се кани да бяга и волята му я блокира с лекота, преди да е успяла да се стопи в мрака. Доближи я бавно и се взря в лицето й. Девойката потъна в необятния студ в очите му и потрепери.
- Виждам, че си се измъкнала. Какво се случи, Лунел? – попита я спокойно той.
- Ти ми кажи, Данил! Кажи ми, защо беше необходимо да организираш всичко това? – гневно го попита тя, докато се мъчеше да помръдне сред сребърната мъгла, сковала движенията й.
- Да организирам? – хладно попита той и проследа погледа й към оръжието в ръцете му. – Не, мила, ще трябва да попиташ Америл за това. Както и за това – добави той и бавно извади бележката, която Америл бе оставил за него. Погледът й бързо се плъзна по редовете, когато той я доближи до очите й. Усещаше ужас, недоверие и разочарование да се плискат в нея, а не можеше да намери нищо в празнотата в себе си, за да я успокои.
- И така, при Мориан ли беше? – попита я той.
- Мориан? – объркване се прибави към хаоса от емоции. – Не... какво значение има. И ще съм ти благодарна ако ме пуснеш.
Усмихна се леко и я освободи.
- Къде беше?
- Това не е толкова важно – каза с нехайно тя след кратка мълчалива пауза. Студените му очи се втренчиха отново в нея.
- Какво ти е, Данил? Плашиш ме. – каза накрая тя. Той вдигна сковано ръка към лицето й, но тя боязливо се дръпна назад.
- Съжалявам – каза Данил с глас, в който не се усещаше и намек за съжаление. – Е, ще съжалавям утре, вероятно – добави той. Последва неловко мълчание. Ланис прехапа устни и започна да усуква крайчеца на плитката си около пръста. Той усети как лунните лъчи се плъзнаха към нея и по кожата й започна да избива сияние. Искаше да я спре, да й каже, че няма нужда да го прави, но вместо това спокойно наблюдаваше как Луна я примамва в прегръдките си.
- Аз ще тръгвам. – заяви кротко Лунел. – Анара вероятно вече е наредила на палача да наточи секирата, заради забавянето ми.
Посегна към камата, която той все още държеше в ръка.
- Тази ще я задържа. – каза той и я прибра – Утре ще ти донеса друга. И се постарай да не я подариш пак на някого. Сега тръгвай!
Тя успя да докара надменен поглед и без да му проговори се стопи в мрака. Остана загледан в тъмнината. Сякаш все още усещаше недоверието и разочарованието й. “Утре ще му мисля”, каза си Данил и също изчезна.
- А... те дали ще ме пуснат? – попита тя, представяйки си плашещата физиономия на Исфериот и все още не вярвайки, че е свободна.
Поредното пронизително изсвирване доведе до отваряне на вратата и Ланис стреснато отскочи назад.
- Гостенката ни си тръгва, Исфериот. Върни й нещата.
И да беше изненадан странният слуга, Ланис не можа да го разбере. Хвърли последен поглед на Дорон, като този път в очите й проблесна озадачено любопиство. Отвори уста да каже нещо, но размисли, усмихна се и припна след Исфериот по тъмния коридор.
Позволи си да се отпусне спокойно едва когато усети ласкавата светлина на Луна да я облива. Засия и бързо се стопи в мрака. Отправи се към Бодарския замък, но когато наближи покоите на Анара, се поколеба. Беше твърде объркана, за да се изправи срещу въпросите на кралицата и нейните спорадични изблици на неприязън. Искаше да има малко време, за да помисли. Отправи се към парка и се скри под тъмните сенки на дърветата. Погледът й се плъзна по синият плат на роклята и мислите й я върнаха назад. “Защо му беше на този човек да пита за камъните... и за Джони?”. Настръхна от неясна боязън – нещо й се губеше в събитията, сполетели я от момента, в който се натъкна на засадата на Север. Не можеше да реши и кой стои зад нея – Америл или Данил. Или някой друг. Трудно й бе да повярва, че Данил има нещо общо с отвличането й. “Но пък аз и на Амо имах доверие”, стрелна се горчивата мисъл в ума й.
В този миг усети присъствието на Данил. Движеше се спокойно из парка в посока към двореца.
- Данил – повика го тихо тя и излезе след него на алеята. Той се спря и бавно се обърна към нея. Безкраен студ, струящ от него, я застигна внезапно и я погълна. В ръцете му проблесваше кама и тя почти веднага я разпозна.
- Ти си бил! – каза невярващо тя и се опита да избяга.
* * *
Остана известно време край езерото, гледайки лунната пътека, просната върху черните спокойни води. Опитваше се да осмисли какво да прави нататък. Ако Ланис бе попаднала в ръцете на Мориан, задачата му значително се усложняваше. А и споменаването на древните от Америл го смрази.
Обърна глава към замъка. Замисли се за Кейдж. По време на пътуването му с Ланис между тях май бе възникнала известна близост. За нея бе убеден, но не знаеше доколко Кейдж ще се трогне за съдбата й. Тръгна към замъка, избирайки пътя през тихите, тъмни алеи на парка, за да си даде време да обмисли следващите си стъпки.
Внезапно чу името си. Обърна се бавно по посока на гласа и я видя - стоеше на алеята, а лунните лъчи се плъзгаха по синята й дреха. “Не принадлежа на себе си... Дори не мога да се изненадам”, помисли си равнодушно той. Сякаш се наблюдаваше от цяла вселена разтояние. Видя как очите й се разшириха ужасено, когато лунната стихия в него я застигна. Усети, че се кани да бяга и волята му я блокира с лекота, преди да е успяла да се стопи в мрака. Доближи я бавно и се взря в лицето й. Девойката потъна в необятния студ в очите му и потрепери.
- Виждам, че си се измъкнала. Какво се случи, Лунел? – попита я спокойно той.
- Ти ми кажи, Данил! Кажи ми, защо беше необходимо да организираш всичко това? – гневно го попита тя, докато се мъчеше да помръдне сред сребърната мъгла, сковала движенията й.
- Да организирам? – хладно попита той и проследа погледа й към оръжието в ръцете му. – Не, мила, ще трябва да попиташ Америл за това. Както и за това – добави той и бавно извади бележката, която Америл бе оставил за него. Погледът й бързо се плъзна по редовете, когато той я доближи до очите й. Усещаше ужас, недоверие и разочарование да се плискат в нея, а не можеше да намери нищо в празнотата в себе си, за да я успокои.
- И така, при Мориан ли беше? – попита я той.
- Мориан? – объркване се прибави към хаоса от емоции. – Не... какво значение има. И ще съм ти благодарна ако ме пуснеш.
Усмихна се леко и я освободи.
- Къде беше?
- Това не е толкова важно – каза с нехайно тя след кратка мълчалива пауза. Студените му очи се втренчиха отново в нея.
- Какво ти е, Данил? Плашиш ме. – каза накрая тя. Той вдигна сковано ръка към лицето й, но тя боязливо се дръпна назад.
- Съжалявам – каза Данил с глас, в който не се усещаше и намек за съжаление. – Е, ще съжалавям утре, вероятно – добави той. Последва неловко мълчание. Ланис прехапа устни и започна да усуква крайчеца на плитката си около пръста. Той усети как лунните лъчи се плъзнаха към нея и по кожата й започна да избива сияние. Искаше да я спре, да й каже, че няма нужда да го прави, но вместо това спокойно наблюдаваше как Луна я примамва в прегръдките си.
- Аз ще тръгвам. – заяви кротко Лунел. – Анара вероятно вече е наредила на палача да наточи секирата, заради забавянето ми.
Посегна към камата, която той все още държеше в ръка.
- Тази ще я задържа. – каза той и я прибра – Утре ще ти донеса друга. И се постарай да не я подариш пак на някого. Сега тръгвай!
Тя успя да докара надменен поглед и без да му проговори се стопи в мрака. Остана загледан в тъмнината. Сякаш все още усещаше недоверието и разочарованието й. “Утре ще му мисля”, каза си Данил и също изчезна.
Ранното утрото се изсипа през прозорците в спалнята на Джони и той рязко се изправи. Първите лъчи светлина, нахлули в очите му, донесоха и тревогата.
Пожарът бе избухнал внезапно и отне известно време да го потушат. Част от конюшната бе изгоряла напълно, а конярите щяха да имат доста работа да успокоят оцелелите животни. Нещо в пожара го озадачаваше... не изглеждаше съвсем естествен. Потръпна леко като си спомни ужасените коне. Но Водната стихия се бе притекла на помощ. “Дано прислугата успее да разчисти всичко”, помисли си той, спомняйки си със задоволство усещането за мощ в мига, в който силата се разля в него и камъкът запулсира до сърцето му. За момент се бе побоял, че няма да удържи и ще потопи градините край Бодар, но бе успял да укроти стихията... Е, паркът се бе снабдил с едно малко езерце и канал до него, но какво от това.
“Тя не се появи”, тревожно проблесна мисълта в ума му и изтласка всичко останало. “Изобщо не биваше да ходи на Север... ако са я разпознали...” Изправи се и бързо се облече. Скоро бе при езерото и се хвърли в студените му води, които бързо извлякоха напрежението от тялото и ума му. Не искаше да излиза от водата . Обърна се по гръб и се взря в гаснещата руменина на небето. Времето течеше и накрая той се обърна и загреба към брега.
Когато се върна в замъка, попита за Анара, но прислугата любезно го уведоми, че Нейно Величество все още спи. Запъти се към библиотеката и се опита да се съсредоточи в книжата. Но вместо да се разсее, тревогата лека полека започна да се скупчва като облак над мислите му и той остави книжата настрана и започна да кръстосва замислено стаята. Усещаше, че не е в замъка. Камъкът до гърдите му изстудя и изведнъж го връхлетя мрак, пронизван от пламъците на свещи. За миг мерна бледото лице на девойката – изглеждаше сякаш спи. “Но тя никога не спи”, помисли си той тревожно. На челото й имаше драскотини. Опита се да я повика и в този миг видението изчезна.
Приседна на бюрото и се опита да се успокои. Беше затворена някъде, но не можеше да усети къде. “Стават все по-активни...”, спомни си той думите на Драгън. Приятелят му не споменаваше в писмото си за връзка между Пазителите, но това видение, както и виденията в нощта, когато силата на Вода се вля в него, го караха да мисли, че вероятно такава връзка съществува.
Внезапно го връхлетя гневен пристъп на безсилие и ръката му се сви в юмрук. Чувстваше необохдимост да хукне да я търси, а не можеше да го направи. В този миг на вратата се потропа и един прислужник му съобщи, че Нейно Величество го очаква в кабинета си. Овладя се и напусна библиотеката.
* * *
- Тя не се върна – заяви Анара в мига, в който той пристъпи в кабинета.
- Знам – поклати глава той.
- Занех си, че не може да й се има доверие! – с едва овладян гняв продължи кралицата.
- Пленена е, кралице – каза той и се отпусна на канапето до прозореца.
- Пленена? – невярващо повтори Анара. – Какви ги говориш, Джони! Че как са я хванали? И откъде знаеш? Усети ли я?
“На челото й имаше драскотини... кой наистина? Уплашена е...” мисли и усещнания се преплитаха мигновено и се стапяха в ума му.
- Да. Мисля, че е някъде в Бодар, но не зная къде. Всичко е много объркано – ръката му се зарови в прошарените му коси. – Боя се, Анара! – изправи се припряно от мястото си и направи няколко крачки из кабинета. Тя го проследи с поглед. Когато той мина покрай него, ръката й неуверено го докосна по рамото и той спря.
- Ще се опитам да пресея това, което усещам. Но засега нищо не мога да направя. – изправи рамене, целуна ръката й и се върна бавно на канапето.
- Ще трябва да помислим какво да правим с принца. Официално няма как да получим вести, а и не се предполага да ги получим в близките дни. Има време да решиш, какво да правиш преди да стане неотложно заемането на позиция.
- Така е – съгласи се Анара. – Но сега трябва да поговорим за снощния пожар.
- Доколкото разбрах Лорд Дориан се е погрижил да се почисти. Видях, че хората му вече са в парка.
- Не се съмнявам, че ще се справят със ситуацията. Но току-що ми съобщиха, че Тотенкрац е избягал.
Джони подскочи от мястото си.
- Кога?
- Снощи... мисля, че пожарът е послужил за отвличане на вниманието.
- Проклятие! – недоволстваше Джони. – Ланис ме предупреди, че е магьосник! Какво ти предупреждение, и двамата знаехме, че може да се преобразява. – погледна кралицата и поклати глава. – Твърде много грешки допускаме по отношение на този човек, кралице!
Тя сведе глава и загледа ядно върха на пантофката си.
- Казваш, че Ланис е отвлечена... – започна замислено тя. - Той е избягал снощи... Дали... – остави подозрението си недоизречено. Джони присви очи.
- Ако е така – каза бавно той, - ще му се иска да го бях убил по пътя за Бодар. – изправи се рязко от мястото си. – Няма как да го настигнем сега. Но подозирам, че ще чуем отново за него.
На вратата се потропа и след миг в кабинета влезе Графиня Елиана. Размениха бързо погледи с Джони, след което той се обърна с лек поклон към кралицата.
- С Ваше позволение, Ваше Величество, сега ще се оттегля. Очаквам още вести от Версея.
Пожарът бе избухнал внезапно и отне известно време да го потушат. Част от конюшната бе изгоряла напълно, а конярите щяха да имат доста работа да успокоят оцелелите животни. Нещо в пожара го озадачаваше... не изглеждаше съвсем естествен. Потръпна леко като си спомни ужасените коне. Но Водната стихия се бе притекла на помощ. “Дано прислугата успее да разчисти всичко”, помисли си той, спомняйки си със задоволство усещането за мощ в мига, в който силата се разля в него и камъкът запулсира до сърцето му. За момент се бе побоял, че няма да удържи и ще потопи градините край Бодар, но бе успял да укроти стихията... Е, паркът се бе снабдил с едно малко езерце и канал до него, но какво от това.
“Тя не се появи”, тревожно проблесна мисълта в ума му и изтласка всичко останало. “Изобщо не биваше да ходи на Север... ако са я разпознали...” Изправи се и бързо се облече. Скоро бе при езерото и се хвърли в студените му води, които бързо извлякоха напрежението от тялото и ума му. Не искаше да излиза от водата . Обърна се по гръб и се взря в гаснещата руменина на небето. Времето течеше и накрая той се обърна и загреба към брега.
Когато се върна в замъка, попита за Анара, но прислугата любезно го уведоми, че Нейно Величество все още спи. Запъти се към библиотеката и се опита да се съсредоточи в книжата. Но вместо да се разсее, тревогата лека полека започна да се скупчва като облак над мислите му и той остави книжата настрана и започна да кръстосва замислено стаята. Усещаше, че не е в замъка. Камъкът до гърдите му изстудя и изведнъж го връхлетя мрак, пронизван от пламъците на свещи. За миг мерна бледото лице на девойката – изглеждаше сякаш спи. “Но тя никога не спи”, помисли си той тревожно. На челото й имаше драскотини. Опита се да я повика и в този миг видението изчезна.
Приседна на бюрото и се опита да се успокои. Беше затворена някъде, но не можеше да усети къде. “Стават все по-активни...”, спомни си той думите на Драгън. Приятелят му не споменаваше в писмото си за връзка между Пазителите, но това видение, както и виденията в нощта, когато силата на Вода се вля в него, го караха да мисли, че вероятно такава връзка съществува.
Внезапно го връхлетя гневен пристъп на безсилие и ръката му се сви в юмрук. Чувстваше необохдимост да хукне да я търси, а не можеше да го направи. В този миг на вратата се потропа и един прислужник му съобщи, че Нейно Величество го очаква в кабинета си. Овладя се и напусна библиотеката.
* * *
- Тя не се върна – заяви Анара в мига, в който той пристъпи в кабинета.
- Знам – поклати глава той.
- Занех си, че не може да й се има доверие! – с едва овладян гняв продължи кралицата.
- Пленена е, кралице – каза той и се отпусна на канапето до прозореца.
- Пленена? – невярващо повтори Анара. – Какви ги говориш, Джони! Че как са я хванали? И откъде знаеш? Усети ли я?
“На челото й имаше драскотини... кой наистина? Уплашена е...” мисли и усещнания се преплитаха мигновено и се стапяха в ума му.
- Да. Мисля, че е някъде в Бодар, но не зная къде. Всичко е много объркано – ръката му се зарови в прошарените му коси. – Боя се, Анара! – изправи се припряно от мястото си и направи няколко крачки из кабинета. Тя го проследи с поглед. Когато той мина покрай него, ръката й неуверено го докосна по рамото и той спря.
- Ще се опитам да пресея това, което усещам. Но засега нищо не мога да направя. – изправи рамене, целуна ръката й и се върна бавно на канапето.
- Ще трябва да помислим какво да правим с принца. Официално няма как да получим вести, а и не се предполага да ги получим в близките дни. Има време да решиш, какво да правиш преди да стане неотложно заемането на позиция.
- Така е – съгласи се Анара. – Но сега трябва да поговорим за снощния пожар.
- Доколкото разбрах Лорд Дориан се е погрижил да се почисти. Видях, че хората му вече са в парка.
- Не се съмнявам, че ще се справят със ситуацията. Но току-що ми съобщиха, че Тотенкрац е избягал.
Джони подскочи от мястото си.
- Кога?
- Снощи... мисля, че пожарът е послужил за отвличане на вниманието.
- Проклятие! – недоволстваше Джони. – Ланис ме предупреди, че е магьосник! Какво ти предупреждение, и двамата знаехме, че може да се преобразява. – погледна кралицата и поклати глава. – Твърде много грешки допускаме по отношение на този човек, кралице!
Тя сведе глава и загледа ядно върха на пантофката си.
- Казваш, че Ланис е отвлечена... – започна замислено тя. - Той е избягал снощи... Дали... – остави подозрението си недоизречено. Джони присви очи.
- Ако е така – каза бавно той, - ще му се иска да го бях убил по пътя за Бодар. – изправи се рязко от мястото си. – Няма как да го настигнем сега. Но подозирам, че ще чуем отново за него.
На вратата се потропа и след миг в кабинета влезе Графиня Елиана. Размениха бързо погледи с Джони, след което той се обърна с лек поклон към кралицата.
- С Ваше позволение, Ваше Величество, сега ще се оттегля. Очаквам още вести от Версея.
Вратата се отвори тихо и фигура с качулка му рече тихо:
- Ела!
Сим се поколеба само миг и я последва. Щом видя как гвардейците отпред зяпат с празни погледи в нищото, потръпна зиморничаво, отново се започваше, призраците от миналото му нямаше да го оставят на мира. Затътри се след фигурата като мрачно влачеше крака. Накрая тя спря в полутъмен коридор, отметна качулката и се обърна към него.
- Елиана, радвам се да те видя – промърмори Сим. Тя му се усмихна мило и каза:
- Аз също, драги ми Сим. Хайде разказвай, че нямам много време.
- И какво искаш точно да знаеш? – поинтересува се той.
- Внезапното появяване на посланик Корл… и още по-внезапния му интерес към теб… Мориан, нали?
Сим кимна без да каже нещо, усмивката на графинята угасна:
- Значи е излязла от сенките, не предполагах, че е решила да бъде толкова… крайна. Свързала се е с теб?
- Да. Не знам как, но ме намери. Поиска от мен да убия кралицата.
- Какво? – графинята беше слисана. – А ти…?
- Не съм безумец, Елиана – прекъсна я Сим и се усмихна. – Отидох при кралицата и й разказах всичко… Мориан иска да насъска Даная срещу Селения, за да може да обедини аристокрацията под натиска на външна заплаха. Не мисля обаче, че Анара ми повярва…
- А отвличането на принца? Пак ли е дело на Мориан?
- Хм, не. Забърках се с Озмънд Озикс, не трябваше да го правя, но бяха трудни времена, трябваше да преживявам някак…
- А принцът…
-… е жив и здрав на Север – довърши вместо нея Сим. – Не се бой, нищо лошо няма да му се случи. И така – пое си въздух той, - какви са нарежданията на почитаемия Съвет?
Елина сви замислено устни:
- Не знам… Няма време да чакам решението им, ще действам по своя преценка.
- О! – възхити се Сим. – Жрица, която мисли сама, това е забележително!
- Очевидно боят с тояги в горите на Озикс ти беше малко – не му остана длъжна графинята. – Все същият грубиян си!
- Не мога да не отбележа, че не бързахте да се намесите тогава – върна й с усмивка Сим, после въздъхна. – Ех, мили спомени…
Елиана го прекъсна с махване на ръка:
- Не можеш да останеш повече в двореца, Мориан със сигурност ще те потърси пак, а не ми харесват идеите й. А и наскоро открих, че друг селенит се навърта около кралицата, това все по-малко ми се нрави.
- Селенит?
- Да, една девойка на име Ланис.
- Аха – бавно кимна Сим. – Познавам я.
- Познаваш я? – беше ред на графинята да бъде учудена. – От шайката на Мориан ли е?
- О, не – отвърна Сим. – Противниковият лагер. Опитват се да привлекат Анара на своя страна. Има специален интерес към принца, знаеш, че селенитите обичат малките деца, толкова лесно се манипулират.
- Мисля, че Съветът трябва скоро да вземе решение – каза сякаш на себе си Елиана, после се сепна. – Последвай ме.
Докато вървяха по оплетените коридори Сим се сети за нещо:
- Знаеш ли, докато бях в Триумвирата се натъкнах на една от вашите, но тя не знаеше за мен…
- Не се ласкай толкова – усмихна се графинята. – Малко са жриците, които знаят за теб. И коя беше тя?
- Нарече се Ерис.
- Ерис?! – Елиана беше удивена. – И какво се случи?
- Много е… приказлива – пусна една крива усмивка Сим. – Още ме болят ушите от гласа й.
Бяха стигнали до външния двор и конюшните. Елиана го спря с ръка:
- Това е за теб – и му подаде тежка кесия. – Сега ще отвлека вниманието на войниците, а ти се измъквай. Ще те намерим когато ни потрябваш и се пази от Мориан.
Сим й кимна:
- Благодаря ти, но сам ще се справя нататък.
И преди тя да успее да го спре, свали една факла от стената и я метна в купа сено край конюшните. Обърна се към Елиана и й се усмихна:
- Пак ще се видим! – и се гмурна в кълбото дим и суматохата на тичащи хора и цвилещи коне.
Огледа ширналите се поля пред него. Свобода. Но имаше още нещо, което трябваше да свърши. Затова обърна коня си към малките схлупени къщурки, които се гушеха в мрака на крепостната стена, средище на несретници, които не допускаха вътре в крепостта. Точно хората, които на него му трябваха.
Мъжът срещу него го дари с широка беззъба усмивка:
- Я, Куцият?! Не знаех, че си жив!
Сим се ухили:
- Ако знаеш колко често ми го казват това напоследък. Ъъ, видях Севир наскоро…
- И как е старият разбойник?
- Иска да се връща в занаята – въздъхна Сим. – Опитах се да го разубедя, но твърдо е решен да възкреси старите времена. А има и хубав план…
- Е? – беззъбият изглеждаше заинтригуван.
- Данайските кервани за Триумвирата. Тези, които отиват към Комитата. Лесна плячка, а планините са сигурно убежище.
- Хм – беше единственият коментар на беззъбия.
- Но му трябва информация за керваните, а и вътрешни хора. Нищо не губиш, можеш само да спечелиш.
- Хм – отново се обади мъжът отсреща и след кратък размисъл добави. – Става. Обаче някои първоначални разходи…
Сим мълчаливо изсипа половината си кесия на масата и златото проблясна в очите на беззъбия. Той се ухили до уши.
- Обичам да работя с теб, Куция! Винаги има далавера!
Сим се усмихна и предпазливо рече:
- Търся хора за една специална работа… Малко е деликатна… Един човек трябва да изчезне…
- Кой? И колко ще струва?
Сим посочи с очи към тавана, беззъбият хлъцна:
- Не можеш да искаш това от мен! Ако посегна на графа или графинята, ръцете ми ще изсъхнат!
- Ох, не! – намръщи се Сим. – Кое е вярното псе на кралицата, което топли самотните й нощи?
- Кей…
- Ш-ш-ш-т! – постави Сим пръст на устните си. – Не споменавай това име.
- Ти си луд! – заключи беззъбият. – И защо?
- Кръвна вражда – обясни кратко Сим. – Кръвта зове.
Беззъбият бавно кимна, замисли се за миг, после тръсна глава:
- Не е за мен това, но познавам едни… Не те съветвам да се залавяш с тях, те са прекалено… прекалено… - намръщи се, защото не можеше да намери подходящата дума и накрая завърши - … прекалено диви. На главатаря им му викат Кривия. Чух, е играел с един от големите играчи – Зерга, те са хората, които могат да ти свършат работа.
Сим се изправи:
- Ами води ме при този, Кривия.
- Ела!
Сим се поколеба само миг и я последва. Щом видя как гвардейците отпред зяпат с празни погледи в нищото, потръпна зиморничаво, отново се започваше, призраците от миналото му нямаше да го оставят на мира. Затътри се след фигурата като мрачно влачеше крака. Накрая тя спря в полутъмен коридор, отметна качулката и се обърна към него.
- Елиана, радвам се да те видя – промърмори Сим. Тя му се усмихна мило и каза:
- Аз също, драги ми Сим. Хайде разказвай, че нямам много време.
- И какво искаш точно да знаеш? – поинтересува се той.
- Внезапното появяване на посланик Корл… и още по-внезапния му интерес към теб… Мориан, нали?
Сим кимна без да каже нещо, усмивката на графинята угасна:
- Значи е излязла от сенките, не предполагах, че е решила да бъде толкова… крайна. Свързала се е с теб?
- Да. Не знам как, но ме намери. Поиска от мен да убия кралицата.
- Какво? – графинята беше слисана. – А ти…?
- Не съм безумец, Елиана – прекъсна я Сим и се усмихна. – Отидох при кралицата и й разказах всичко… Мориан иска да насъска Даная срещу Селения, за да може да обедини аристокрацията под натиска на външна заплаха. Не мисля обаче, че Анара ми повярва…
- А отвличането на принца? Пак ли е дело на Мориан?
- Хм, не. Забърках се с Озмънд Озикс, не трябваше да го правя, но бяха трудни времена, трябваше да преживявам някак…
- А принцът…
-… е жив и здрав на Север – довърши вместо нея Сим. – Не се бой, нищо лошо няма да му се случи. И така – пое си въздух той, - какви са нарежданията на почитаемия Съвет?
Елина сви замислено устни:
- Не знам… Няма време да чакам решението им, ще действам по своя преценка.
- О! – възхити се Сим. – Жрица, която мисли сама, това е забележително!
- Очевидно боят с тояги в горите на Озикс ти беше малко – не му остана длъжна графинята. – Все същият грубиян си!
- Не мога да не отбележа, че не бързахте да се намесите тогава – върна й с усмивка Сим, после въздъхна. – Ех, мили спомени…
Елиана го прекъсна с махване на ръка:
- Не можеш да останеш повече в двореца, Мориан със сигурност ще те потърси пак, а не ми харесват идеите й. А и наскоро открих, че друг селенит се навърта около кралицата, това все по-малко ми се нрави.
- Селенит?
- Да, една девойка на име Ланис.
- Аха – бавно кимна Сим. – Познавам я.
- Познаваш я? – беше ред на графинята да бъде учудена. – От шайката на Мориан ли е?
- О, не – отвърна Сим. – Противниковият лагер. Опитват се да привлекат Анара на своя страна. Има специален интерес към принца, знаеш, че селенитите обичат малките деца, толкова лесно се манипулират.
- Мисля, че Съветът трябва скоро да вземе решение – каза сякаш на себе си Елиана, после се сепна. – Последвай ме.
Докато вървяха по оплетените коридори Сим се сети за нещо:
- Знаеш ли, докато бях в Триумвирата се натъкнах на една от вашите, но тя не знаеше за мен…
- Не се ласкай толкова – усмихна се графинята. – Малко са жриците, които знаят за теб. И коя беше тя?
- Нарече се Ерис.
- Ерис?! – Елиана беше удивена. – И какво се случи?
- Много е… приказлива – пусна една крива усмивка Сим. – Още ме болят ушите от гласа й.
Бяха стигнали до външния двор и конюшните. Елиана го спря с ръка:
- Това е за теб – и му подаде тежка кесия. – Сега ще отвлека вниманието на войниците, а ти се измъквай. Ще те намерим когато ни потрябваш и се пази от Мориан.
Сим й кимна:
- Благодаря ти, но сам ще се справя нататък.
И преди тя да успее да го спре, свали една факла от стената и я метна в купа сено край конюшните. Обърна се към Елиана и й се усмихна:
- Пак ще се видим! – и се гмурна в кълбото дим и суматохата на тичащи хора и цвилещи коне.
Огледа ширналите се поля пред него. Свобода. Но имаше още нещо, което трябваше да свърши. Затова обърна коня си към малките схлупени къщурки, които се гушеха в мрака на крепостната стена, средище на несретници, които не допускаха вътре в крепостта. Точно хората, които на него му трябваха.
Мъжът срещу него го дари с широка беззъба усмивка:
- Я, Куцият?! Не знаех, че си жив!
Сим се ухили:
- Ако знаеш колко често ми го казват това напоследък. Ъъ, видях Севир наскоро…
- И как е старият разбойник?
- Иска да се връща в занаята – въздъхна Сим. – Опитах се да го разубедя, но твърдо е решен да възкреси старите времена. А има и хубав план…
- Е? – беззъбият изглеждаше заинтригуван.
- Данайските кервани за Триумвирата. Тези, които отиват към Комитата. Лесна плячка, а планините са сигурно убежище.
- Хм – беше единственият коментар на беззъбия.
- Но му трябва информация за керваните, а и вътрешни хора. Нищо не губиш, можеш само да спечелиш.
- Хм – отново се обади мъжът отсреща и след кратък размисъл добави. – Става. Обаче някои първоначални разходи…
Сим мълчаливо изсипа половината си кесия на масата и златото проблясна в очите на беззъбия. Той се ухили до уши.
- Обичам да работя с теб, Куция! Винаги има далавера!
Сим се усмихна и предпазливо рече:
- Търся хора за една специална работа… Малко е деликатна… Един човек трябва да изчезне…
- Кой? И колко ще струва?
Сим посочи с очи към тавана, беззъбият хлъцна:
- Не можеш да искаш това от мен! Ако посегна на графа или графинята, ръцете ми ще изсъхнат!
- Ох, не! – намръщи се Сим. – Кое е вярното псе на кралицата, което топли самотните й нощи?
- Кей…
- Ш-ш-ш-т! – постави Сим пръст на устните си. – Не споменавай това име.
- Ти си луд! – заключи беззъбият. – И защо?
- Кръвна вражда – обясни кратко Сим. – Кръвта зове.
Беззъбият бавно кимна, замисли се за миг, после тръсна глава:
- Не е за мен това, но познавам едни… Не те съветвам да се залавяш с тях, те са прекалено… прекалено… - намръщи се, защото не можеше да намери подходящата дума и накрая завърши - … прекалено диви. На главатаря им му викат Кривия. Чух, е играел с един от големите играчи – Зерга, те са хората, които могат да ти свършат работа.
Сим се изправи:
- Ами води ме при този, Кривия.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Вратата се хлопна и графинята извърна проницателните си очи назад, сякаш се опитваше да види отвъд богато резбованото дърво и да проследи Кейдж по коридора. Бе усетила рязкото настване на силите му от мига, в който се появи в Бодар преди няколкодни, и й ставаше все по-трудно да удържа желанието си да го притежава. Пое си дълбоко дъх и се овладя. Забеляза любопитния поглед на Анара да се плъзга по заруменелите й страни.
- Добре ли сте, графиньо? – звънна гласът на кралицата.
- Благодаря, Ваше Величество, чувствам се отлично. – каза спокойно тя и се приближи до бюрото. Нежните й пръсти се плъзнаха разсеяно по гладката лакирана повърхност. Анара й предложи да седне и тя грациозно се разположи на стола срещу кралицата.
- Тревожи ли Ви нещо, графиньо? – попита Анара, привеждайки се леко над бюрото. Елиана привидно се поколеба, преди да отговори. На лицето й се разля мека, топла усмивка.
- Всъщност да, Ваше Величество!
Кралицата се облегна обратно назад, очите й замислено проблеснаха.
- Елиана, познаваме се от много време. Да зарежем условностите за момент. Какво те тревожи?
- Действително се познаваме от много време. – спокойно потвърди графинята. – И точно затова си мислех, че все оше ми имаш доверие, Анара.
- А нима нещо, те е накарало да мислиш противното? – попита с лека почуда Анара.
- Някога ти... споделяше всичко с мен.
- Някога бях дете. Принцеса без особено значение, която очакваше баща й да я изтъргува, според както намери за добре. Ако брат ми не се беше отказал от престола....
Елиана се усмихна. Спомените от преди години я връхлетяха и вълнението бликна жизнерадостно в очите й. Рядко Съветът си бе позволявал толкова груба намеса в делата на държавите, но повечето Съветници й повярваха тогава, че ще е по-удачно данайската корона да премине в ръцете на принцесата, а не на принца. Внимателно подготвян план, отнел им години. Но сега Анара се изплъзваше. “А аз самата си позволих да се привържа към нея”, помисли си тя.
- И смяташ, че заслужавам доверието на детето, но не и на кралицата? – попита тихо тя. – Някога подвеждала ли съм те? Нима не съм ти помагала след като короната бе поставена на главата ти?
Анара само се усмихна леко.
- Елиана, за какво е всичко това? След като самата ти ме учеше да не се поддавам на сантименталности, нима сега се опитваш да манипулираш именно чувства ми? Това някакъв тест ли е?
Графинята се разсмя. Стана от мястото си, наля сок в две чаши, остави едната пред кралицата и, държейки другата в ръка, седна обратно.
- Е, това поне си го овладяла.... всъщност само донякъде. В последните дни емоциите ти бяха в повече, но предвид ситуацията, няма да придирям. – каза тя с тона, който използваше преди години, опитвайки се да възпитава младата принцеса, чийто характер по това време хармонизираше прекрасно с огнените й къдрици. Сериозността се върна на лицето й и тя продължи: – Е, емоциите и на мен не са ми чужди и фактът, че ме държиш в неведение за толкова много неща, ме наскърби... Но това не е толкова важно. Той ме и разтревожи. Знаеш много добре, че мога да ти помагам. За да спечеля доверието ти, допуснах да разбереш какво стои зад мен. А ти отхвърляш всичко това с лека ръка.
- Това, че съм те наскърбила за мен е по-сериозно от останалото и се надявам да ми простиш, Елиана. Още не съм ти благодарила както трябва да грижите, които положи за мен, когато пристигна вестта за Аркип.
- Точно за това искам да говорим – взе отново думата Елиана. – Всъщност не толкова за Аркип, колкото... – тя се поколеба. – Да започнем с тези въпроси, Анара. Кое е момичето, доведено от Кейдж в Бодар и как научи, че принцът е жив, само няколко дни, след официалната вест за инцидента край Карея?
“Хайде, Анара, отговори ми”, повтаряше си на ум Елиана. Не си позволяваше да използва Гласа срещу кралицата. Мисълта да смаже волята на девойчето, което помнеше и бе отгледала, й беше непоносима. Усмихна се като забеляза как Анара печели време, отпивайки бавно от чашата.
- Това, че ми задаваш въпросите по този начин, ме навежда на мисълта, че знаеш отговора – отбеляза най-накрая кралицата.
- А твоят отговор ме навежда на мисълта, че избягваш да ми отговориш. – усмихна се насреща Елиана. – Добре, така да бъде. Момичето е селенит. – Анара кимна леко. – Откога е край теб?
- Появи се преди повече от месец.
- Имаш ли й доверие?
- Не.
- Радвам се, - Елиана едва сдържа една въздишка на облекчение. – Селенитите са неразбираеми, Анара. Дълго време се смяташе, че са изчезнали. Повечето знание за тях е унищожено или скрито. Затова и не съм ти говорила за тях преди години.
- Кейдж се постара да набави нужната информация.
- Кейдж... – повтори Елиана и присви очи. – И за него ще поговорим, но да се върнем на.... Ланис, мисля, че беше името.
- Или Лунел – засмя се Анара.
- Защо са й две имена?
- Вероятно, за да може сама да се ориентира в хаоса, който представлява.
- Защо я държиш край себе си?
- Тя сама се появи. Ей тъй, без обяснение. Бих казала, че ме изнуди доста успешно да я приема наоколо. Всъщност, когато пристигна вестта за смъртта на Аркип, щях да я убия, ако Джонатан не се бе застъпил за нея.
- Мислех, че е верен на теб, а не на един селенит.
Анара замълча. Лека усмивка сгряваше лицето й.
- Повече от верен, Елиана. – каза тя.
- Анара, той много се е променил, откакто го видях при последното му посещение в Бодар – думите на графинята прозвучаха като въпрос.
- Така е – спокойно потвърди Анара.
- И това не те притеснява?
- Не.
Леко раздразнение плъзна по лицето на графинята, но тя го овладя.
- Всъщност, какви точно са отношенията между теб и Кейдж?
Усмивката на Анара стана още по-широка.
- Изключително благопристойни, графиньо! – тя се изправи от мястото си. Сатенените й поли прошумоляха нежно, когато тя се приближи до прозореца. – Всъщност вероятно ще се омъжа за него. – графинята едва не се задави със сока. Анара обърна сияещото си лице към нея. – Е, той още не го знае.
- Ти си полудяла – сряза я Елиана.
Лицето на кралицата отново стана сериозно и замисленият й поглед се плъзна към езерото. От много време прехвърляше този план в ума си, а събитията от последните дни сякаш превръщаха изпълнението му в необходимост. Извърна лице към графинята и кротко й се усмихна.
- Дай ми малко време, Елиана, и ще ти обясня. Нещо повече. Убедена съм, че ще одобриш.
- Добре ли сте, графиньо? – звънна гласът на кралицата.
- Благодаря, Ваше Величество, чувствам се отлично. – каза спокойно тя и се приближи до бюрото. Нежните й пръсти се плъзнаха разсеяно по гладката лакирана повърхност. Анара й предложи да седне и тя грациозно се разположи на стола срещу кралицата.
- Тревожи ли Ви нещо, графиньо? – попита Анара, привеждайки се леко над бюрото. Елиана привидно се поколеба, преди да отговори. На лицето й се разля мека, топла усмивка.
- Всъщност да, Ваше Величество!
Кралицата се облегна обратно назад, очите й замислено проблеснаха.
- Елиана, познаваме се от много време. Да зарежем условностите за момент. Какво те тревожи?
- Действително се познаваме от много време. – спокойно потвърди графинята. – И точно затова си мислех, че все оше ми имаш доверие, Анара.
- А нима нещо, те е накарало да мислиш противното? – попита с лека почуда Анара.
- Някога ти... споделяше всичко с мен.
- Някога бях дете. Принцеса без особено значение, която очакваше баща й да я изтъргува, според както намери за добре. Ако брат ми не се беше отказал от престола....
Елиана се усмихна. Спомените от преди години я връхлетяха и вълнението бликна жизнерадостно в очите й. Рядко Съветът си бе позволявал толкова груба намеса в делата на държавите, но повечето Съветници й повярваха тогава, че ще е по-удачно данайската корона да премине в ръцете на принцесата, а не на принца. Внимателно подготвян план, отнел им години. Но сега Анара се изплъзваше. “А аз самата си позволих да се привържа към нея”, помисли си тя.
- И смяташ, че заслужавам доверието на детето, но не и на кралицата? – попита тихо тя. – Някога подвеждала ли съм те? Нима не съм ти помагала след като короната бе поставена на главата ти?
Анара само се усмихна леко.
- Елиана, за какво е всичко това? След като самата ти ме учеше да не се поддавам на сантименталности, нима сега се опитваш да манипулираш именно чувства ми? Това някакъв тест ли е?
Графинята се разсмя. Стана от мястото си, наля сок в две чаши, остави едната пред кралицата и, държейки другата в ръка, седна обратно.
- Е, това поне си го овладяла.... всъщност само донякъде. В последните дни емоциите ти бяха в повече, но предвид ситуацията, няма да придирям. – каза тя с тона, който използваше преди години, опитвайки се да възпитава младата принцеса, чийто характер по това време хармонизираше прекрасно с огнените й къдрици. Сериозността се върна на лицето й и тя продължи: – Е, емоциите и на мен не са ми чужди и фактът, че ме държиш в неведение за толкова много неща, ме наскърби... Но това не е толкова важно. Той ме и разтревожи. Знаеш много добре, че мога да ти помагам. За да спечеля доверието ти, допуснах да разбереш какво стои зад мен. А ти отхвърляш всичко това с лека ръка.
- Това, че съм те наскърбила за мен е по-сериозно от останалото и се надявам да ми простиш, Елиана. Още не съм ти благодарила както трябва да грижите, които положи за мен, когато пристигна вестта за Аркип.
- Точно за това искам да говорим – взе отново думата Елиана. – Всъщност не толкова за Аркип, колкото... – тя се поколеба. – Да започнем с тези въпроси, Анара. Кое е момичето, доведено от Кейдж в Бодар и как научи, че принцът е жив, само няколко дни, след официалната вест за инцидента край Карея?
“Хайде, Анара, отговори ми”, повтаряше си на ум Елиана. Не си позволяваше да използва Гласа срещу кралицата. Мисълта да смаже волята на девойчето, което помнеше и бе отгледала, й беше непоносима. Усмихна се като забеляза как Анара печели време, отпивайки бавно от чашата.
- Това, че ми задаваш въпросите по този начин, ме навежда на мисълта, че знаеш отговора – отбеляза най-накрая кралицата.
- А твоят отговор ме навежда на мисълта, че избягваш да ми отговориш. – усмихна се насреща Елиана. – Добре, така да бъде. Момичето е селенит. – Анара кимна леко. – Откога е край теб?
- Появи се преди повече от месец.
- Имаш ли й доверие?
- Не.
- Радвам се, - Елиана едва сдържа една въздишка на облекчение. – Селенитите са неразбираеми, Анара. Дълго време се смяташе, че са изчезнали. Повечето знание за тях е унищожено или скрито. Затова и не съм ти говорила за тях преди години.
- Кейдж се постара да набави нужната информация.
- Кейдж... – повтори Елиана и присви очи. – И за него ще поговорим, но да се върнем на.... Ланис, мисля, че беше името.
- Или Лунел – засмя се Анара.
- Защо са й две имена?
- Вероятно, за да може сама да се ориентира в хаоса, който представлява.
- Защо я държиш край себе си?
- Тя сама се появи. Ей тъй, без обяснение. Бих казала, че ме изнуди доста успешно да я приема наоколо. Всъщност, когато пристигна вестта за смъртта на Аркип, щях да я убия, ако Джонатан не се бе застъпил за нея.
- Мислех, че е верен на теб, а не на един селенит.
Анара замълча. Лека усмивка сгряваше лицето й.
- Повече от верен, Елиана. – каза тя.
- Анара, той много се е променил, откакто го видях при последното му посещение в Бодар – думите на графинята прозвучаха като въпрос.
- Така е – спокойно потвърди Анара.
- И това не те притеснява?
- Не.
Леко раздразнение плъзна по лицето на графинята, но тя го овладя.
- Всъщност, какви точно са отношенията между теб и Кейдж?
Усмивката на Анара стана още по-широка.
- Изключително благопристойни, графиньо! – тя се изправи от мястото си. Сатенените й поли прошумоляха нежно, когато тя се приближи до прозореца. – Всъщност вероятно ще се омъжа за него. – графинята едва не се задави със сока. Анара обърна сияещото си лице към нея. – Е, той още не го знае.
- Ти си полудяла – сряза я Елиана.
Лицето на кралицата отново стана сериозно и замисленият й поглед се плъзна към езерото. От много време прехвърляше този план в ума си, а събитията от последните дни сякаш превръщаха изпълнението му в необходимост. Извърна лице към графинята и кротко й се усмихна.
- Дай ми малко време, Елиана, и ще ти обясня. Нещо повече. Убедена съм, че ще одобриш.
В бърлогата на Дорон, дълбоко под улиците на Бодар беше настъпило време на услилен труд и трезвеност. Башир Зерга пристигна рано сутринта, натоварен с тежки торби подути от лъскави кръгли данайски монети и оплетени наръчи бижута. Той носеше и два дебели тефтера с мазни кожени подвързии. Сега всичко това лежеше на неравни купчини, забравено върху масата.
Самият Зерга лежеше отпуснат в дълбоко кожено кресло, краката му обути в елегантни ботуши - качени на страничната облегалка. Той уютно пускаше кръгчета от черна извита лула и наблюдаваше Дорон.
Пирата седеше върху плота на масата и разсеяно мяташе къси ножове за хвърляне по един кръгъл пън закачен на стената. Остриетата се забиваха на едно и също място като всяко следващо избиваше последното.
Вече трети час прииждаха бандитски бригадири носещи новини, слухове от улиците или просто още от дебелите кесии. Башир приемаше донесеното и даваше кратки заповеди, а в някои случаи само поздрави за познатите главатари.
Той леко се надигна и погледна пирата със присвити очи
-Няма да стане Дорон. – отсече той. –Само ще загробиш момците, ще ни покрият гвардейците и…-той разсече въздуха с ръка.
Винс го изгледа премервайки следващия нож върху дланта си.
Башир беше облечен по последната мода на столичните ‘нощни’ – Пурпурно наметало, небесно сини панталони с връзки на крачолите и елече от жълта еленова кожа. На горната му устна се бяха появили тънки мустачки, които той с гордост поглаждаше.
- Ако беше някой министър или съветник там…-продължи Зерга – ще ти го доставя лично още утре! Опечен! С лимонче в устата и маслинка в…. Но това е трудна работа. Охрана, гвардейци, магьосници някакви….Той въздъхна и поглади мустачките си.
- Какви са новините от двореца? – сухо попита Винс
Башир махна с досада
- Не излиза от замъка. Разгръща картите за кралицата там. Къпе се в езерото. Ехх аристокрация! Баби!
Винс повдигна вежди – А откъде знаем това? Кои са агентите?
- Слуги – сви рамене Зерга. – И те имат семейства…като им поговори човек и вдяват. А някои просто така…за пари. Слушай Дорон, вчера бях при Бащицата. Кривия е идвал преди това…нещо странно става. Твоя човек го търсят и други. и то за мокра работа ставало реч…
Винс бавно обърна глава и го погледна. Мускулите на челюстите му заиграха.
- Кой?
Башир разтвори ръце
- Там е работата. Не е от наще. Човека които е говорил с Кривия е посредник. Той самия, сила няма, но зад него винаги стои някои. Аgent. Шпионин. Мръсна работа.
Винс метна ножа с разко движение.
-Предай на Бащицата да изтегли хората от делото. Без пазар! Ако някой се набута в тая работа, лично ще го обеся на стената. Ако има нужда от още пари и оръжие само да каже. Това е мое дело.
На вратата тихо се почука и кардинал Антулу влезе в цялото си великолепие. Той кимна на Башир, усмихнато се поклони към Винс и сплете пръсти пред гърдите си.
- Добър ден синове мои – каза той с гъст, звънтящ баритон – Надявам се не прекъсвам някои важен разговор.
Винс се усмихна разсеяно и му кимна.
- Какво ви води при мен уважаеми Антулу? – попита той.
- Днес потеглям към Неа – наведе глава кардинала. – Исках да ви благодаря отново за щедрото дарение Дорон. – той насочи показалец към тавана – Време е да подготвим поцвата за сеидба! Идват велики времена! Аз виждам новата пролет на Неа! И може би…-той хитро се усмихна – Нов Падишах?.
Винс се намръщи и огледа кардинала.
- Успех в трудната ви мисия – каза той – Надявам се да се присъединя към вас в най-скоро време. Понякога родината ми липсва...
Антулу важно закима.
- Тогава ще ви оставя, деца мои. Работата не чака отлагане.
Той се поклони отново и напусна залата.
- Мекотело! – изръмжа Винс
Той се обърна към Зерга
– Кого чакахме още?
Младият мъж имаше сухо изпито лице с тънки устни. Носеше униформа на кралски гвардеец със знаците на кавалерист от Арсис. Унифромата му стоеше перфектно.
Той прекоси първия коридор и зави на ляво. Коридорите в замъка Бодар бяха дълги и хладни.
Пред дебелата дъбова врата стоеше почетен караул. Двама гвардейци с високи стоманени алебарди и стъклени погледи.
Мъжът спря и ги огледа от глава до пети
- Валис Тор, капитaн от Първи кавалерийски полк на Арсис – представи се той.
Единият страж свали алебардата.
- По каква работа – попита той с отегчен глас.
- Трябва да се срещна с Главнокомадващия армията на Нейно Величество - Джонатан Кейдж – каза капитана. – Нося информация за катастрофата в Арсис.
Самият Зерга лежеше отпуснат в дълбоко кожено кресло, краката му обути в елегантни ботуши - качени на страничната облегалка. Той уютно пускаше кръгчета от черна извита лула и наблюдаваше Дорон.
Пирата седеше върху плота на масата и разсеяно мяташе къси ножове за хвърляне по един кръгъл пън закачен на стената. Остриетата се забиваха на едно и също място като всяко следващо избиваше последното.
Вече трети час прииждаха бандитски бригадири носещи новини, слухове от улиците или просто още от дебелите кесии. Башир приемаше донесеното и даваше кратки заповеди, а в някои случаи само поздрави за познатите главатари.
Той леко се надигна и погледна пирата със присвити очи
-Няма да стане Дорон. – отсече той. –Само ще загробиш момците, ще ни покрият гвардейците и…-той разсече въздуха с ръка.
Винс го изгледа премервайки следващия нож върху дланта си.
Башир беше облечен по последната мода на столичните ‘нощни’ – Пурпурно наметало, небесно сини панталони с връзки на крачолите и елече от жълта еленова кожа. На горната му устна се бяха появили тънки мустачки, които той с гордост поглаждаше.
- Ако беше някой министър или съветник там…-продължи Зерга – ще ти го доставя лично още утре! Опечен! С лимонче в устата и маслинка в…. Но това е трудна работа. Охрана, гвардейци, магьосници някакви….Той въздъхна и поглади мустачките си.
- Какви са новините от двореца? – сухо попита Винс
Башир махна с досада
- Не излиза от замъка. Разгръща картите за кралицата там. Къпе се в езерото. Ехх аристокрация! Баби!
Винс повдигна вежди – А откъде знаем това? Кои са агентите?
- Слуги – сви рамене Зерга. – И те имат семейства…като им поговори човек и вдяват. А някои просто така…за пари. Слушай Дорон, вчера бях при Бащицата. Кривия е идвал преди това…нещо странно става. Твоя човек го търсят и други. и то за мокра работа ставало реч…
Винс бавно обърна глава и го погледна. Мускулите на челюстите му заиграха.
- Кой?
Башир разтвори ръце
- Там е работата. Не е от наще. Човека които е говорил с Кривия е посредник. Той самия, сила няма, но зад него винаги стои някои. Аgent. Шпионин. Мръсна работа.
Винс метна ножа с разко движение.
-Предай на Бащицата да изтегли хората от делото. Без пазар! Ако някой се набута в тая работа, лично ще го обеся на стената. Ако има нужда от още пари и оръжие само да каже. Това е мое дело.
На вратата тихо се почука и кардинал Антулу влезе в цялото си великолепие. Той кимна на Башир, усмихнато се поклони към Винс и сплете пръсти пред гърдите си.
- Добър ден синове мои – каза той с гъст, звънтящ баритон – Надявам се не прекъсвам някои важен разговор.
Винс се усмихна разсеяно и му кимна.
- Какво ви води при мен уважаеми Антулу? – попита той.
- Днес потеглям към Неа – наведе глава кардинала. – Исках да ви благодаря отново за щедрото дарение Дорон. – той насочи показалец към тавана – Време е да подготвим поцвата за сеидба! Идват велики времена! Аз виждам новата пролет на Неа! И може би…-той хитро се усмихна – Нов Падишах?.
Винс се намръщи и огледа кардинала.
- Успех в трудната ви мисия – каза той – Надявам се да се присъединя към вас в най-скоро време. Понякога родината ми липсва...
Антулу важно закима.
- Тогава ще ви оставя, деца мои. Работата не чака отлагане.
Той се поклони отново и напусна залата.
- Мекотело! – изръмжа Винс
Той се обърна към Зерга
– Кого чакахме още?
Младият мъж имаше сухо изпито лице с тънки устни. Носеше униформа на кралски гвардеец със знаците на кавалерист от Арсис. Унифромата му стоеше перфектно.
Той прекоси първия коридор и зави на ляво. Коридорите в замъка Бодар бяха дълги и хладни.
Пред дебелата дъбова врата стоеше почетен караул. Двама гвардейци с високи стоманени алебарди и стъклени погледи.
Мъжът спря и ги огледа от глава до пети
- Валис Тор, капитaн от Първи кавалерийски полк на Арсис – представи се той.
Единият страж свали алебардата.
- По каква работа – попита той с отегчен глас.
- Трябва да се срещна с Главнокомадващия армията на Нейно Величество - Джонатан Кейдж – каза капитана. – Нося информация за катастрофата в Арсис.
Хеликоптерите са душите на взривени танкове...
Мориан огледа събралите се – три жени и девет мъже. Най-верните й. Селенити. Вдигна ръка за да привлече вниманието им:
- Крихме се в сенките… Страхувахме се от това, което сме… Стига! Казвам стига! Време е да посрещнем съдбата си! Време е да вземем това, което ни принадлежи! От днес до пълната луна светът ще научи за нас и ще трепери когато нощта покрие земята!
- Впечатляващо – промърмори единият от близнаците. – Давай по същество, че скоро ще съмне.
Мориан го дари с мила усмивка:
- Сметнах, че малко театър няма да е излишен. – при последните й думи всички в залата се засмяха. Знаеха добре защо са се събрали, но усилието на Мориан да ги развесели беше наистина забавно. Тя отново вдигна ръка и продължи сериозно:
- Добре, подред на задачите. Голяма флота на търговските капитани минава край бреговете на Селения, според шпионите ми ще се опитат се да блокират Озикс или това което е останало от него, искат да прекъснат доставките им по море. Вие – посочи тя – ще им намекнете, че не са желани.
Трите жени и трима мъже изчезнаха в светлинни припуквания. Мориан продължи:
- Ти, Морсий, ще навестиш нашия приятел Озгар за да го увериш, че Селения ще доставя каквото му е нужно, така че спокойно може да подготви трети поход на север, който този път ще е успешен, не без помощта на Селения. Запомни ли? Добре! Аз ще посетя скоро нашия нов съсед принц Ти’сейн, тъжно е, че новата му държава е призната засега само от някакви северни варвари.
- А вие тримата – обърна се тя към другите, - ще се погрижите за плътна охрана около крал Марсел. Повтарям, плътна! Не искам изненади точно сега. Добре, това беше, близнаците идват с мен.
- Къде е? – попита тя кратко, Данаин тръгна напред и след няколко завоя стигнаха до невзрачна дървена врата. Жената беше прикована за стената и Мориан присви недоволно устни:
- Немарлива работа – подръпна едно от железата, които пронизваха китките на жената и с любопитство загледа вълните болка, които я разтресоха.
- Немарлива работа – повтори и измъкна парцала от устата на жената. – Скъпа Елис, глупаво е да използваш съобщения, които лесно могат да бъдат проследени.
- Пуснете ме – жената впрегна всичките си сили, – ПУСНЕТЕ МЕ!
Мориан леко просия и укорително размаха пръст:
- Не са ли ти казвали, че не е възпитано да се крещи? – с рязко движение я сграбчи за лицето и изтръгна езика й, жената се свлече в несвяст, увисвайки на прикованите си китки. Мориан се обърна към Тедион:
- Като дойде на себе си я дайте на гвардейците да се позабавляват, все нещо полезно ще е научила в Умбра. А щом те приключат с нея, я изпратете обратно в родината й. Всъщност - тя се спря на вратата в кратък размисъл, - изпратете в Умбра само главата й, няма смисъл да харчим толкова пари за транспорт.
Отново по дългите коридори обратно към кабинета й, даваше пътем нареждания на близнаците:
- Искам да намерите трима селенити, и тримата са изключително важни. Подозирам, че намерите ли един от тях, ще откриете и останалите. Лунел, Америл и Данил – спря се и се обърна към двамата, - внимавайте с Данил, може да бъде изключително опасен. Държа да ми донесете само Лунел цяла – продължи тя, приближавайки вратата на покоите си, - останалите може и на части.
Близнаците се засмяха в един глас и се разтвориха в лунните лъчи. Мориан седна на креслото пред бюрото си и започна да прехвърля купчината документи, които трябваше да изчете. Управлението беше понякога много досадно, особено когато крал Марсел беше просто празна черупка, повтаряща нейните думи.
Шестимата се прибраха на сутринта, изглеждаха доволни. Мориан се усмихна:
- Как мина?
- Не мисля, че ще се наложи да повторим урока от тази нощ – отговори един от тях. Тя засия щастливо:
- Ето и следващата задача. Съберете верните си хора, искам всяка нощ оттук насетне нападения над пограничните владения. Малко палежи, безчинства, грабежи… сещате се. Погрижете се хората ви да са облечени като данайски войници. Онези самодоволни аристократчета скоро ще допълзят на колене да ме молят със сълзи на очи да ги защитя от данайския произвол… Хайде, заемете се още от утре вечер, а сега отивайте да почивате!
Шестимата се изнизиха, а Мориан уморено разтърка слепоочията си, имаше още доста работа да отхвърли. А и скоро трябваше да посети един лъжльо.
Капитан Вълиз обичаше да посреща всяка сутрин изгрева на слънцето на палубата на своя кораб, не пропусна да го стори и тази сутрин. Боцманът го приближи:
- Нощта мина без произшествия – помълча за миг, после се приближи съвсем до капитана и почти шепнешком му рече. - Моряците от нощната вахта твърдят, че са мернали Бялата жена…
- Не искам да ти слушам брътвежите от сутринта – прекъсна го грубо Вълиз, - вземи… - внезапно млъкна, защото нещо привлече вниманието му. Рязко измъкна далекогледа си и го насочи напред. “Сребролюбец” и “Буря”. Носеха се някак неествено, платната полуспуснати, жива душа не се виждаше на палубата. Поеха с три лодки, капитанът на “Горди” също дойде с хората си. Вълиз беше видял много неща през всичките 40 години прекарани из моретата, но гледката го накара да пребледнее. Смъртта беше поваляла наред, телата на моряци и войници лежаха застинали в гримаса на неописуем ужас. И никой от тях нямаше очи.
Мълвата се разнесе като горски пожар, всички кораби спуснаха платна и застинаха, очаквайки какво ще реши съветът на капитаните.
- Крихме се в сенките… Страхувахме се от това, което сме… Стига! Казвам стига! Време е да посрещнем съдбата си! Време е да вземем това, което ни принадлежи! От днес до пълната луна светът ще научи за нас и ще трепери когато нощта покрие земята!
- Впечатляващо – промърмори единият от близнаците. – Давай по същество, че скоро ще съмне.
Мориан го дари с мила усмивка:
- Сметнах, че малко театър няма да е излишен. – при последните й думи всички в залата се засмяха. Знаеха добре защо са се събрали, но усилието на Мориан да ги развесели беше наистина забавно. Тя отново вдигна ръка и продължи сериозно:
- Добре, подред на задачите. Голяма флота на търговските капитани минава край бреговете на Селения, според шпионите ми ще се опитат се да блокират Озикс или това което е останало от него, искат да прекъснат доставките им по море. Вие – посочи тя – ще им намекнете, че не са желани.
Трите жени и трима мъже изчезнаха в светлинни припуквания. Мориан продължи:
- Ти, Морсий, ще навестиш нашия приятел Озгар за да го увериш, че Селения ще доставя каквото му е нужно, така че спокойно може да подготви трети поход на север, който този път ще е успешен, не без помощта на Селения. Запомни ли? Добре! Аз ще посетя скоро нашия нов съсед принц Ти’сейн, тъжно е, че новата му държава е призната засега само от някакви северни варвари.
- А вие тримата – обърна се тя към другите, - ще се погрижите за плътна охрана около крал Марсел. Повтарям, плътна! Не искам изненади точно сега. Добре, това беше, близнаците идват с мен.
- Къде е? – попита тя кратко, Данаин тръгна напред и след няколко завоя стигнаха до невзрачна дървена врата. Жената беше прикована за стената и Мориан присви недоволно устни:
- Немарлива работа – подръпна едно от железата, които пронизваха китките на жената и с любопитство загледа вълните болка, които я разтресоха.
- Немарлива работа – повтори и измъкна парцала от устата на жената. – Скъпа Елис, глупаво е да използваш съобщения, които лесно могат да бъдат проследени.
- Пуснете ме – жената впрегна всичките си сили, – ПУСНЕТЕ МЕ!
Мориан леко просия и укорително размаха пръст:
- Не са ли ти казвали, че не е възпитано да се крещи? – с рязко движение я сграбчи за лицето и изтръгна езика й, жената се свлече в несвяст, увисвайки на прикованите си китки. Мориан се обърна към Тедион:
- Като дойде на себе си я дайте на гвардейците да се позабавляват, все нещо полезно ще е научила в Умбра. А щом те приключат с нея, я изпратете обратно в родината й. Всъщност - тя се спря на вратата в кратък размисъл, - изпратете в Умбра само главата й, няма смисъл да харчим толкова пари за транспорт.
Отново по дългите коридори обратно към кабинета й, даваше пътем нареждания на близнаците:
- Искам да намерите трима селенити, и тримата са изключително важни. Подозирам, че намерите ли един от тях, ще откриете и останалите. Лунел, Америл и Данил – спря се и се обърна към двамата, - внимавайте с Данил, може да бъде изключително опасен. Държа да ми донесете само Лунел цяла – продължи тя, приближавайки вратата на покоите си, - останалите може и на части.
Близнаците се засмяха в един глас и се разтвориха в лунните лъчи. Мориан седна на креслото пред бюрото си и започна да прехвърля купчината документи, които трябваше да изчете. Управлението беше понякога много досадно, особено когато крал Марсел беше просто празна черупка, повтаряща нейните думи.
Шестимата се прибраха на сутринта, изглеждаха доволни. Мориан се усмихна:
- Как мина?
- Не мисля, че ще се наложи да повторим урока от тази нощ – отговори един от тях. Тя засия щастливо:
- Ето и следващата задача. Съберете верните си хора, искам всяка нощ оттук насетне нападения над пограничните владения. Малко палежи, безчинства, грабежи… сещате се. Погрижете се хората ви да са облечени като данайски войници. Онези самодоволни аристократчета скоро ще допълзят на колене да ме молят със сълзи на очи да ги защитя от данайския произвол… Хайде, заемете се още от утре вечер, а сега отивайте да почивате!
Шестимата се изнизиха, а Мориан уморено разтърка слепоочията си, имаше още доста работа да отхвърли. А и скоро трябваше да посети един лъжльо.
Капитан Вълиз обичаше да посреща всяка сутрин изгрева на слънцето на палубата на своя кораб, не пропусна да го стори и тази сутрин. Боцманът го приближи:
- Нощта мина без произшествия – помълча за миг, после се приближи съвсем до капитана и почти шепнешком му рече. - Моряците от нощната вахта твърдят, че са мернали Бялата жена…
- Не искам да ти слушам брътвежите от сутринта – прекъсна го грубо Вълиз, - вземи… - внезапно млъкна, защото нещо привлече вниманието му. Рязко измъкна далекогледа си и го насочи напред. “Сребролюбец” и “Буря”. Носеха се някак неествено, платната полуспуснати, жива душа не се виждаше на палубата. Поеха с три лодки, капитанът на “Горди” също дойде с хората си. Вълиз беше видял много неща през всичките 40 години прекарани из моретата, но гледката го накара да пребледнее. Смъртта беше поваляла наред, телата на моряци и войници лежаха застинали в гримаса на неописуем ужас. И никой от тях нямаше очи.
Мълвата се разнесе като горски пожар, всички кораби спуснаха платна и застинаха, очаквайки какво ще реши съветът на капитаните.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
– Побързайте, принцесо!
– Мира, сигурна ли си за Мориан? А Марсел? – момичето държеше плътно до гърдите си набързо стегнатото вързопче и подтичваше още сънена след младата жена.
– Да, госпожице, сигурна съм... За Марсел не се тревожете, той й е нужен, за да управлява официално – няма да си позволи да му навреди, докато вие сте в опасност, но нека говорим за това после, сега просто трябва да побързаме.
Деа отвори устата за поредния въпрос, но погледна към жрицата и я затвори. Мира бе доверената прислужница на Елис от няколко години. За никого не бе тайна, че едва ли бе случайно присъствието й, но Деа знаеше със сигурност, че е пълноправна жрица, а конярът на Елис – щитът на Мира. Елис многократно я бе уверявала, че може да й има пълно доверие и тя й имаше. Откакто бяха останали без майка, Елис се грижеше с много любов и внимание за нея, напътстваше я и тайно я обучаваше, а след смъртта на Селиал привързаността й бе едно от малкото неща, които й носеха сигурност. Оттогава красивата жрица й обещаваше, че ще отпътуват заедно далече чак до мистична Умбра и Деа тайно преживяваше всеки миг от предстоящото приключение, отдавайки се на фантазии в безсънните си нощи. И все пак не очакваше да тръгне така внезапно през нощта, без багаж и без Елис. Подземният тунел ставаше все по-тесен. Вече не помнеше колко време са вървели. Дръпна Мира за роклята и жрицата се обърна.
– Все пак Елис ще ни настигне, нали?
Очите на Мира я гледаха празни.
– Надявам се, принцесо... Господарката е силна, ще намери начин да се справи.. – побърза да отмести погледа си преди Деа да е успяла да види ужаса в него.
– Трябваше да й помогнеш, Мира, не биваше да я оставяш да я отведат! – гласът на момичето забиваше сякаш ками в сърцето й. “Ти си важната, Деа... ”, мисълта я върна към реалността.
– Бяха твърде много, Деа, трябваше да спечеля това време, за да те изведа. Остави въпросите за по-късно, мила, Реян ни чака.
Деа стисна по-здраво вързопа и последва жрицата. Принцесата се зачуди как Мира се ориентира в подземния лабиринт, но не посмя да попита, а и бяха забързали ход. След още няколко разклонения, стигнаха тежка дървена врата без резе. Жрицата почука няколко пъти през неравни интервали и вратата се отвори.
Лицето на Реян, толкова ведро и вечно усмихнато, сега бе потъмняло.
– Побързайте. – грабна принцесата и я сложи на единия кон, като се метна зад нея, изчака Мира да направи същото и я погледна – Ще пътуваме само денем, нощите ще трябва да прекарваме под земята, както го бяхме планирали, преди да се наложи... Оставих нишан за черните – те ще изпратят вест... когато разберат...
Мира кимна. Деа гледаше като омагьосана красивият изгрев. Реян я обгърна нежно и сръга коня. Препуснаха към изгрева.
– Мира, сигурна ли си за Мориан? А Марсел? – момичето държеше плътно до гърдите си набързо стегнатото вързопче и подтичваше още сънена след младата жена.
– Да, госпожице, сигурна съм... За Марсел не се тревожете, той й е нужен, за да управлява официално – няма да си позволи да му навреди, докато вие сте в опасност, но нека говорим за това после, сега просто трябва да побързаме.
Деа отвори устата за поредния въпрос, но погледна към жрицата и я затвори. Мира бе доверената прислужница на Елис от няколко години. За никого не бе тайна, че едва ли бе случайно присъствието й, но Деа знаеше със сигурност, че е пълноправна жрица, а конярът на Елис – щитът на Мира. Елис многократно я бе уверявала, че може да й има пълно доверие и тя й имаше. Откакто бяха останали без майка, Елис се грижеше с много любов и внимание за нея, напътстваше я и тайно я обучаваше, а след смъртта на Селиал привързаността й бе едно от малкото неща, които й носеха сигурност. Оттогава красивата жрица й обещаваше, че ще отпътуват заедно далече чак до мистична Умбра и Деа тайно преживяваше всеки миг от предстоящото приключение, отдавайки се на фантазии в безсънните си нощи. И все пак не очакваше да тръгне така внезапно през нощта, без багаж и без Елис. Подземният тунел ставаше все по-тесен. Вече не помнеше колко време са вървели. Дръпна Мира за роклята и жрицата се обърна.
– Все пак Елис ще ни настигне, нали?
Очите на Мира я гледаха празни.
– Надявам се, принцесо... Господарката е силна, ще намери начин да се справи.. – побърза да отмести погледа си преди Деа да е успяла да види ужаса в него.
– Трябваше да й помогнеш, Мира, не биваше да я оставяш да я отведат! – гласът на момичето забиваше сякаш ками в сърцето й. “Ти си важната, Деа... ”, мисълта я върна към реалността.
– Бяха твърде много, Деа, трябваше да спечеля това време, за да те изведа. Остави въпросите за по-късно, мила, Реян ни чака.
Деа стисна по-здраво вързопа и последва жрицата. Принцесата се зачуди как Мира се ориентира в подземния лабиринт, но не посмя да попита, а и бяха забързали ход. След още няколко разклонения, стигнаха тежка дървена врата без резе. Жрицата почука няколко пъти през неравни интервали и вратата се отвори.
Лицето на Реян, толкова ведро и вечно усмихнато, сега бе потъмняло.
– Побързайте. – грабна принцесата и я сложи на единия кон, като се метна зад нея, изчака Мира да направи същото и я погледна – Ще пътуваме само денем, нощите ще трябва да прекарваме под земята, както го бяхме планирали, преди да се наложи... Оставих нишан за черните – те ще изпратят вест... когато разберат...
Мира кимна. Деа гледаше като омагьосана красивият изгрев. Реян я обгърна нежно и сръга коня. Препуснаха към изгрева.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Водораслите танцуваха плавно, водени от ленивите теченията в морето. Множество пъстри рибки се стрелнаха сред тях, застинаха за миг, омайвайки го и с рязко трепване на огнените си опашки се разсеяха. Усещаше водата около себе си, необятността на силата й и властта си над нея. Мощния размах на ръцете му го запрати през солените води надпред, към покритите със зеленина подводни скали. Сред тях се разля седефено сияние.
- Джони... – гласът на Ланис идваше отдалече към него.
“Спокойно, Ланис, почакай и ще стигна дотам”
- Джони – гласът ставаше все по-настойчив. Нещо го дърпаше за рамото.
“Имай търпение, момиче, почти стигнах”, ядно си помисли той.
- Джони!
Изправи се рязко в леглото и тръсна глава. Сънят започна бавно да се топи, оставяйки след себе си само лекото сияние на камъка, отпуснат на гърдите му. Новият му сребърен обков проблесна на гаснещата синя светлина.
- Ланис? – реалността се изсипа отгоре му. – Ланис, къде беше?
Тя седна небрежно на края на леглото. Разсеяната нощна светлина, сипеща се през отворените прозорци, огря нежните й черти, когато тя се извърна към него.
- На гости – засмя се тихо девойката и очите й проблеснаха. – Вино, храна, мъже... такива работи.
- Какви ги говориш? – изръмжа той и разтри страните си с длани. – Всъщност ще говорим в кабинета ми. Изчакай ме там, идвам след малко. – протегна се и в този момент забеляза, че тя се запътва към вратата. – Къде тръгна! Не оттам. Вън има стража и не искам да те види. Ще излезеш откъдето си дошла.
Тя се спря, а озадачението, плъзнало по лицето й, бе бързо заменено от смущение. Врътна се припряно към прозореца и изчезна в нощта.
Стражата пред покоите го изгледа изненадано, когато излезе и тръгна по коридора към библиотеката.
Лунел се беше разположила, скръстила крака, върху една маса за четене и разплиташе с бавни, отнесени движения едната си плитка. Не се обърна към него, когато влезе. Той прекоси помещението, като замъкна в движение един стол. Застана пред нея, възседна стола с лице към облегалката и опря замислено брадичка на лакираното дърво.
- Какво стана – попита я той.
Тя измъкне небрежно две писма от кожената чанта, оставена до нея на масата.
- От принца и от Ларк – каза само тя и му ги подаде.
Джони погледна печатите на писмата и почти веднага ги метна към бюрото.
- Те са за Нейно Величество, най-вероятно.
Тя кимна и започна да разплита и другата плитка. Погледът му се плъзна по бледото й лице.
- Имах... видение. – започна той. - А драскотините на челото ти, Ланис, ме навеждат на мисълта, че то не ме е излъгало.
Пръстите й застинаха. Любопитството си примъкна в очите й и надникна от черните зеници.
- Какво видя?
- Беше в несвяст в някакво тъмно помещение, огрявано от свещи. Мисля, че беше уплашена.
Тя мълчаливо доразплете плитката си, отметна черните лъскави коси назад и започна да навива панделките около пръстите си.
- Името Винс говори ли ти нещо? – попита внезапно тя.
- Трябва ли?
- Вероятно. Поне човек, който се представи с това име, се интересува от теб достатъчно, че да се озова на описаното от теб място. Висок, чужденец, изглежда морски тип, може и да е селенец... но не ми се вярва. Пита и за кралицата, за севера, но май ти го интересуваше повече. – погледът й се сведе към гърдите му, където под дрехите той бе скрил камъка. – Интересуваше се и от камъка, който носиш.
Последните й думи събудиха интереса му.
- Нима? И защо пита точно теб?
- Решил е, че може да знам нещо по въпроса.
- И как е решил подобно нещо?
- Ами някой му е прошушнал, че селенитката, която изпълнява поръчки на Нейно Величество, е достатъчно близка с теб, за да може да говори по въпроса . – Погледът й потъмня. – Убедена съм, че въпросното шушнещо лице е селенит. Нещо повече, вече съм сигурна, че е Америл.
Името се помота безцелно из ума на Джони и накрая успя да се блъсне в някакъв спомен.
- Това да не е онзи хубостник, дето те отвлече и затвори преди време? – усмихна й се Джони. Тя кимна. – И реши, че щом го е направил веднъж, значи непременно той има нещо общо с това сега? Хайде и ти, тогава младежът може просто да е избрал отвличането като начин да те ухажва. – Не обърна внимание на възмутеното й възклицание и продължи: - Този път нещата изглеждат доста по-сериозно. Как избягаш между другото?
- Винс ме пусна – каза спокойно Лунел и сви рамене.
- Просто ей-така?
- Просто ей-така – отвърна тя. Сведе поглед към ръцете си. Беше намотала малко червено копринено топче от панделките. Подхвърли го леко, то падна в скута й и бързо се разплете. – Притеснява ме, Джони, – промълви тя, гледайки унесено красивата плетеница от тъмночервена коприна в скута си. – При него имаше някакви странни същества. А е и във връзка с Америл – тя вдигна лице към него. – Ти ми помогна по пътя към Бодар... когато Мориан се появи. Предупредиха ме, че селенити са тръгнали след мен. Може да са решили първо да премахнат теб. Не мога и да си представя, че може да ти се случи нещо...
- Хайде стига, стига... Ще го имам предвид. - протегна ръка и погали успокоително отпуснатите й ръце. – А може би е добре да ми разкажеш малко повече за тях, за да зная как да се справя с евентуална заплаха.
- Аз самата не съм съвсем наясно. – промълви тя, свела поглед. – Винаги съм бягала от това. Но мисля, че знам кой може да помогне. Стига самата аз да му се доверя.– потръпна при спомена за студените очи на Данил. Не бе минал и час, откакто се разделиха, а вече й изглеждаше, че е минала вечност. “Нима и аз ставам такава?”, помисли си ужасено тя.
- Относно камъните, Ланис, – гласът му привлече вниманието й, – какво знаеш за лунния камък? Предполагам, че е онзи, за който ми разказа на кораба.
Вдигна рязко глава и широко отворените от изнеда черни очи се впиха в лицето му.
- Защо питаш за това? Има ли значение? – попита предпазливо Лунел.
- За теб – да. Според Драгън ти си свързана с него по същия начин, по който аз съм свързан с камъка, който ти ми даде. Нарича те Пазител.
- Не съм никакъв Пазител и не искам да ставам такъв – изропта Лунел и ядно удари с юмрук по коляното си.
- Нямаш много избор, мила. – каза Джони и в този миг си спомни и други думи на Драгън: “Внимавай с Ланис. Селенит – Пазител на Окото на Луна е много опасно съчетание.” Погледна нежното лице пред себе си. Черните й зеници изглеждаха замечтани и хладни. Напомняха му за ясното нощно небе в студена, зимна нощ. “А денем могат да бъдат топли и жизнени, любопитни и дори обичливи като на дете”, помисли си той. – Ланис, знаеш ли че има и други камъни?
- Знам – кимна тя. – Има един... земя... свързан е с Джоррам.
Думите й го зашеметиха.
- Джоррам? – невярващо повтори той. – Първосвещенника?
Ново кимване.
“Земя – Джоррам, Луна – Ланис, Вода - аз, Огън...” В ума му изникна споменът за жена сред пламъци. “ ... графиня Перска. За онова странно същество от огън и лед остава Въздухът”. Внезапно се сети за още нещо.
- Ланис, защо не видях Джоррам в нощта, в която Драгън умря?
Тя се замисли леко.
- Ами тогава той още не беше се свързал. Мисля, че се случи няколко дни след това.
- А ти откъде знаеш?
- Бях там.
Той я погледна изпитателно. “Първосвещенникът... как и той се е оказал замесен във всичко това?” Изправи се от мястото си и се приближи към бюрото, което вече бе придобило привичен за него вид – отрупано с купчини от книжа, сред които на места се забелязваше гладката лакирана повърхност на дървения плот. Ръката му взе разсеяно писмото на Аркип, и той се вгледа в печата. Остави го бързо обратно при другото писмо. “И на това ще му дойде времето”. Обърна се към Ланис, която все още седеше върху масата. Ръцете й бяха подновили безсмисленото намотаване на панделките.
- Той ли държи Камъкът на земята?
- Да... – отвърна тя. Замисли се дали да му каже за влиянието на земя ръху себе си, но отхвърли идеята. И без това всичко й изглеждаше толкова объркано.
- Ланис, - заговори отново Джони, - мисля, че и ти ще трябва да намериш своя камък.
- Не искам да ходя там – заинати се тя.
- Нямаш... – започна назидателно той.
- Не ме интересува. – прекъсна го тя. – А е и под водата. Няма начин да го достигна.
- Е, с малко помощ... – усмихна се Джони. – Сега върви и се опитай да си починеш, както и да го правиш. Ще предам писмата на кралицата, но предполагам, че тя ще очаква пълен отчет от теб. Аз също, така че след това те искам пак тук.
- Е колко пъти трябва да разказвам едно и също нещо? – измърмори недоволно Ланис, слизайки от масата.
- Колкото е необходимо.
* * *
Вратата на покоите на Нейно Величество се затвориха зад гърба й. Стражите я погледнаха с любопитство и я проследиха с поглед как се отдалечава по коридора. Новите й обувки тропаха тихо по мраморния под.
Ланис се чувстваше изтощена. Анара не бе спряла да я разпитва в продължение на поне час. Караше я отново и отново да й описва всичко. За капак, накрая й каза, че ще има нова задача за нея в най-скоро време – “може би още днес”. “Какво си мисли тя? Че си нямам с какво друго да се занимавам?”, мърмореше си негласно девойката и крачеше гневно към кабинета на Джони. На един завой едва не отнесе един кралски гвардеец, извини му се набързо и продължи енергично към кабинета на Джони.
Стражата пред вратата я погледна изпитателно, но бързо разпознаха момичето, доведено от Главнокомандващия в Бодар.
- Лорд Кейдж нареди да се явя в кабинета му. – издекламира тя и бързо се шмугна вътре.
Кейдж изглеждаше значително по-буден и свеж. Разпозна веднага яда й зад привидно спокойното й лице и се ухили.
- Измъчи те, а?
- И още как! – бавно отвърна Ланис. – В името на Халид, Джони, наистина ли искаш да ти разкажа всичко отново! Ще бъде поне за десети път.
Джони се разсмя.
- Десети път? Явно Нейно Величество все още ти няма доверие, мила. Обикновено няма нужда и от повтаряне, но пък в случая няма да се учудя ако е решила просто да те потормози.
Изглеждаше сякаш гневът й всеки миг ще избухне, но вместо това, тя се разсмя.
- Ами успя. Всъщност...
Вратата се отвори и единият страж пристъпи леко вътре.
- Валис Тор, капитан на Първи кавалерийски полк на Арсис – издекламира той.
Джони се обърна към Ланис.
- Върви нататък в библиотеката.
Тя се отправи бързо към редиците от лавици и се кротна на земята между тях.
- Да влезе – чу тя гласът на Джони и се усмихна.
* * *
Анел влезе в библиотеката и се доближи до бюрото, зад което се бе разположил граф Рамиел.
- Викали сте ме, сър.
Данил се беше облегнал назад и преценяващо гледаше младежа пред себе си.
- Анел, - започна спокойно той. – Имам работа за теб.
Младежът продължаваше да го гледа без да продума, но очите му проблеснаха доволно.
- Тази вечер искам да отидеш до Периал. Помниш ли дома на графиня Емея? Водил съм те там веднъж. – младежът кимна нетърпеливо. – От западната страна на къщата има голяма тераса – там е и библиотеката на графинята. Искам да влезеш вътре. Вляво от теб ще се пада голяма секция исторически книги. Някои от тях са много добри, между другото, но уви, единствената причина, поради която не са потънали в прах, е усърдието на прислугата на графинята. Искам да вземеш една книга – “Разцвет по времето на Греал І”.
- Нима тогава е имало разцвет, сър? – попита с едва доловима ирония Анел.
- Не, - усмихна се насреща му Данил, - но Греал І платил тлъста сума на някакъв историк с много богато въображение. Е, за щастие братът на същия този историк написал на свой ред една поучителна и забавна история - “За цветовете по времето на Греал І”, в която по блестящ начин се разкриват достойнствата на управлението на този крал, като се дават множество и противоречащи си интерпретации на събитията. Можеш да намериш тази книга в библиотеката ми.
Анел се засмя леко, но бързо придоби отново сериозен вид.
- Значи искате просто да Ви донеса една книга, сър? – в гласа му прозвуча и леко разочарование. То не остана незабелязано за Данил и той се поколеба дали все пак да праща младежа.
- Точно така – каза той накрая. – И.... Анел, бъди много внимателен.
* * *
Както и очакваше, беше се оказало лесно. Анел се издигнна над спящия Периал и известно време прекара така, мечтаейки за по-велики деяния от попълването на библиотеката на господаря му. Нощта бе прекрасна, а Луната му изглеждаше по-прелестна от всякога. Опиваше се от лъчите й и му бе трудно да се откъсне от нея и да се върне обратно в замъка на Рамиел.
Когато все пак стигна там, се спусна направо в библиотеката. Помещението бе тъмно и пусто. Доближи се тихо до бюрото и остави внимателно книгата отгоре. Разлисти страниците и любопитно се приведе над нея.
Твърде късно усети съсредоточаването на лунната светлина зад себе си. Извърна се и видя срещу себе си мъж, със сияещо младо лице и гладки, светли, почти бели коси.
- Кой сте вие? – попита изненадано той. Движението на мъжа бе мълниеносно – Анел едва успя да види отражението на собственото си сияние по острието на ножа. Кръвта бликна по дрехите му и той бавно се свлече на пода.
Мъжът приклекна край безжизненото тяло.
- Тъй, тъй... кой да повярва, че тайнственият Данил може да бъде толкова небрежен. – промълви той. Изчисти кръвта от острието в дрехите на Анел и прибра камата. Изправи се с лекота и с презрително изражение на лицето погледна пръснатите по бюрото книги.
В този миг усети присъствието на друг селенит. Вдигна светкавично поглед и го видя. Появи се от другата страна на бюрото. Данил му се усмихна леко и заобиколи масивната мебел. Движенията му бяха отпуснати и почти лениви. Равнодушно подмина мървтото тяло на Анел.
- Сигурен ли си, че е той? – попита той спокойно. Усещаше силата на селенита срещу себе си, но след появата му в нея се бе появило и много леко колебание.
- О да! Мисля, че те ще бъдат доволни. А ти кой си?
Черните очи на Данил се впериха спокойно в него.
- Винаги съм смятал, че Данил е по-силен. – равнодушно отбеляза той. Застана до непознатия – раменете им почти се докосвха – и погледна с хладен интерес към изстиващото тяло.
- Е, и този изглеждаше достатъчно силен, просто нямаше време – по хубавото лице на непознатия плъзна самодоволна усмивка. - Близнаците успяха да хванат един от техните. Преди да умре, изпя, че тази вечер Данил ще отиде на някаква среща за сведения при графиня Емея.
В момента, в който произнесе името, усети хлад по кожата под брадичката си.
- Вгледай се добре в мъртвеца, приятелю. – каза бавно Данил. - Но накланяй внимателно глава, за да не се порежеш, преди да си огледал добре лицето му. Това момче е на седемнадесет години. Искам да е последното нещо, което виждаш.
Миг по-късно тялото на непознатия тупна меко до това, което до скоро бе Анел. Кръвта на момчето заля разпилените коси на неговия убиец и ги потъмни.
Данил не сведе поглед надолу. Пресегна се и взе книгата, оставена от младежа на бюрото. Отиде до креслото си, разположи се и разгърна страниците.
След малко бледосияещите букви се откроиха в мрака. Вестите бяха ужасни. Затвори бавно книгата. “Умбрейска жрица.... Принцеса Деа изчезнала... нападения... няма връщане назад...”. Изправи се запали светлините в библиотеката. Вгледа се в пламъка на една свещ. Колко ли време ще може още да ползва шпионите си, преди Мориан да ги разкрие? И колко ли шпиони имаше тя сред хората на Селиал? “Моите хора”, помисли си той. Огромните му зеници се свиха и светлината на свещта стопли зелените му очи. Обърна се към проснатите на пода тела. Отиде до Анел и приглади с ръка разрошените му тъмни коси.
Когато едва разбудения иконом се добра до библиотеката, завари граф Рамиел, край телата на Анел и някакъв непознат. Взря се питащо в тъжното лице на господаря си.
- Анел ми спаси живота, Ренар. – каза тихо той. – Погрижи се за погребението му.
- Джони... – гласът на Ланис идваше отдалече към него.
“Спокойно, Ланис, почакай и ще стигна дотам”
- Джони – гласът ставаше все по-настойчив. Нещо го дърпаше за рамото.
“Имай търпение, момиче, почти стигнах”, ядно си помисли той.
- Джони!
Изправи се рязко в леглото и тръсна глава. Сънят започна бавно да се топи, оставяйки след себе си само лекото сияние на камъка, отпуснат на гърдите му. Новият му сребърен обков проблесна на гаснещата синя светлина.
- Ланис? – реалността се изсипа отгоре му. – Ланис, къде беше?
Тя седна небрежно на края на леглото. Разсеяната нощна светлина, сипеща се през отворените прозорци, огря нежните й черти, когато тя се извърна към него.
- На гости – засмя се тихо девойката и очите й проблеснаха. – Вино, храна, мъже... такива работи.
- Какви ги говориш? – изръмжа той и разтри страните си с длани. – Всъщност ще говорим в кабинета ми. Изчакай ме там, идвам след малко. – протегна се и в този момент забеляза, че тя се запътва към вратата. – Къде тръгна! Не оттам. Вън има стража и не искам да те види. Ще излезеш откъдето си дошла.
Тя се спря, а озадачението, плъзнало по лицето й, бе бързо заменено от смущение. Врътна се припряно към прозореца и изчезна в нощта.
Стражата пред покоите го изгледа изненадано, когато излезе и тръгна по коридора към библиотеката.
Лунел се беше разположила, скръстила крака, върху една маса за четене и разплиташе с бавни, отнесени движения едната си плитка. Не се обърна към него, когато влезе. Той прекоси помещението, като замъкна в движение един стол. Застана пред нея, възседна стола с лице към облегалката и опря замислено брадичка на лакираното дърво.
- Какво стана – попита я той.
Тя измъкне небрежно две писма от кожената чанта, оставена до нея на масата.
- От принца и от Ларк – каза само тя и му ги подаде.
Джони погледна печатите на писмата и почти веднага ги метна към бюрото.
- Те са за Нейно Величество, най-вероятно.
Тя кимна и започна да разплита и другата плитка. Погледът му се плъзна по бледото й лице.
- Имах... видение. – започна той. - А драскотините на челото ти, Ланис, ме навеждат на мисълта, че то не ме е излъгало.
Пръстите й застинаха. Любопитството си примъкна в очите й и надникна от черните зеници.
- Какво видя?
- Беше в несвяст в някакво тъмно помещение, огрявано от свещи. Мисля, че беше уплашена.
Тя мълчаливо доразплете плитката си, отметна черните лъскави коси назад и започна да навива панделките около пръстите си.
- Името Винс говори ли ти нещо? – попита внезапно тя.
- Трябва ли?
- Вероятно. Поне човек, който се представи с това име, се интересува от теб достатъчно, че да се озова на описаното от теб място. Висок, чужденец, изглежда морски тип, може и да е селенец... но не ми се вярва. Пита и за кралицата, за севера, но май ти го интересуваше повече. – погледът й се сведе към гърдите му, където под дрехите той бе скрил камъка. – Интересуваше се и от камъка, който носиш.
Последните й думи събудиха интереса му.
- Нима? И защо пита точно теб?
- Решил е, че може да знам нещо по въпроса.
- И как е решил подобно нещо?
- Ами някой му е прошушнал, че селенитката, която изпълнява поръчки на Нейно Величество, е достатъчно близка с теб, за да може да говори по въпроса . – Погледът й потъмня. – Убедена съм, че въпросното шушнещо лице е селенит. Нещо повече, вече съм сигурна, че е Америл.
Името се помота безцелно из ума на Джони и накрая успя да се блъсне в някакъв спомен.
- Това да не е онзи хубостник, дето те отвлече и затвори преди време? – усмихна й се Джони. Тя кимна. – И реши, че щом го е направил веднъж, значи непременно той има нещо общо с това сега? Хайде и ти, тогава младежът може просто да е избрал отвличането като начин да те ухажва. – Не обърна внимание на възмутеното й възклицание и продължи: - Този път нещата изглеждат доста по-сериозно. Как избягаш между другото?
- Винс ме пусна – каза спокойно Лунел и сви рамене.
- Просто ей-така?
- Просто ей-така – отвърна тя. Сведе поглед към ръцете си. Беше намотала малко червено копринено топче от панделките. Подхвърли го леко, то падна в скута й и бързо се разплете. – Притеснява ме, Джони, – промълви тя, гледайки унесено красивата плетеница от тъмночервена коприна в скута си. – При него имаше някакви странни същества. А е и във връзка с Америл – тя вдигна лице към него. – Ти ми помогна по пътя към Бодар... когато Мориан се появи. Предупредиха ме, че селенити са тръгнали след мен. Може да са решили първо да премахнат теб. Не мога и да си представя, че може да ти се случи нещо...
- Хайде стига, стига... Ще го имам предвид. - протегна ръка и погали успокоително отпуснатите й ръце. – А може би е добре да ми разкажеш малко повече за тях, за да зная как да се справя с евентуална заплаха.
- Аз самата не съм съвсем наясно. – промълви тя, свела поглед. – Винаги съм бягала от това. Но мисля, че знам кой може да помогне. Стига самата аз да му се доверя.– потръпна при спомена за студените очи на Данил. Не бе минал и час, откакто се разделиха, а вече й изглеждаше, че е минала вечност. “Нима и аз ставам такава?”, помисли си ужасено тя.
- Относно камъните, Ланис, – гласът му привлече вниманието й, – какво знаеш за лунния камък? Предполагам, че е онзи, за който ми разказа на кораба.
Вдигна рязко глава и широко отворените от изнеда черни очи се впиха в лицето му.
- Защо питаш за това? Има ли значение? – попита предпазливо Лунел.
- За теб – да. Според Драгън ти си свързана с него по същия начин, по който аз съм свързан с камъка, който ти ми даде. Нарича те Пазител.
- Не съм никакъв Пазител и не искам да ставам такъв – изропта Лунел и ядно удари с юмрук по коляното си.
- Нямаш много избор, мила. – каза Джони и в този миг си спомни и други думи на Драгън: “Внимавай с Ланис. Селенит – Пазител на Окото на Луна е много опасно съчетание.” Погледна нежното лице пред себе си. Черните й зеници изглеждаха замечтани и хладни. Напомняха му за ясното нощно небе в студена, зимна нощ. “А денем могат да бъдат топли и жизнени, любопитни и дори обичливи като на дете”, помисли си той. – Ланис, знаеш ли че има и други камъни?
- Знам – кимна тя. – Има един... земя... свързан е с Джоррам.
Думите й го зашеметиха.
- Джоррам? – невярващо повтори той. – Първосвещенника?
Ново кимване.
“Земя – Джоррам, Луна – Ланис, Вода - аз, Огън...” В ума му изникна споменът за жена сред пламъци. “ ... графиня Перска. За онова странно същество от огън и лед остава Въздухът”. Внезапно се сети за още нещо.
- Ланис, защо не видях Джоррам в нощта, в която Драгън умря?
Тя се замисли леко.
- Ами тогава той още не беше се свързал. Мисля, че се случи няколко дни след това.
- А ти откъде знаеш?
- Бях там.
Той я погледна изпитателно. “Първосвещенникът... как и той се е оказал замесен във всичко това?” Изправи се от мястото си и се приближи към бюрото, което вече бе придобило привичен за него вид – отрупано с купчини от книжа, сред които на места се забелязваше гладката лакирана повърхност на дървения плот. Ръката му взе разсеяно писмото на Аркип, и той се вгледа в печата. Остави го бързо обратно при другото писмо. “И на това ще му дойде времето”. Обърна се към Ланис, която все още седеше върху масата. Ръцете й бяха подновили безсмисленото намотаване на панделките.
- Той ли държи Камъкът на земята?
- Да... – отвърна тя. Замисли се дали да му каже за влиянието на земя ръху себе си, но отхвърли идеята. И без това всичко й изглеждаше толкова объркано.
- Ланис, - заговори отново Джони, - мисля, че и ти ще трябва да намериш своя камък.
- Не искам да ходя там – заинати се тя.
- Нямаш... – започна назидателно той.
- Не ме интересува. – прекъсна го тя. – А е и под водата. Няма начин да го достигна.
- Е, с малко помощ... – усмихна се Джони. – Сега върви и се опитай да си починеш, както и да го правиш. Ще предам писмата на кралицата, но предполагам, че тя ще очаква пълен отчет от теб. Аз също, така че след това те искам пак тук.
- Е колко пъти трябва да разказвам едно и също нещо? – измърмори недоволно Ланис, слизайки от масата.
- Колкото е необходимо.
* * *
Вратата на покоите на Нейно Величество се затвориха зад гърба й. Стражите я погледнаха с любопитство и я проследиха с поглед как се отдалечава по коридора. Новите й обувки тропаха тихо по мраморния под.
Ланис се чувстваше изтощена. Анара не бе спряла да я разпитва в продължение на поне час. Караше я отново и отново да й описва всичко. За капак, накрая й каза, че ще има нова задача за нея в най-скоро време – “може би още днес”. “Какво си мисли тя? Че си нямам с какво друго да се занимавам?”, мърмореше си негласно девойката и крачеше гневно към кабинета на Джони. На един завой едва не отнесе един кралски гвардеец, извини му се набързо и продължи енергично към кабинета на Джони.
Стражата пред вратата я погледна изпитателно, но бързо разпознаха момичето, доведено от Главнокомандващия в Бодар.
- Лорд Кейдж нареди да се явя в кабинета му. – издекламира тя и бързо се шмугна вътре.
Кейдж изглеждаше значително по-буден и свеж. Разпозна веднага яда й зад привидно спокойното й лице и се ухили.
- Измъчи те, а?
- И още как! – бавно отвърна Ланис. – В името на Халид, Джони, наистина ли искаш да ти разкажа всичко отново! Ще бъде поне за десети път.
Джони се разсмя.
- Десети път? Явно Нейно Величество все още ти няма доверие, мила. Обикновено няма нужда и от повтаряне, но пък в случая няма да се учудя ако е решила просто да те потормози.
Изглеждаше сякаш гневът й всеки миг ще избухне, но вместо това, тя се разсмя.
- Ами успя. Всъщност...
Вратата се отвори и единият страж пристъпи леко вътре.
- Валис Тор, капитан на Първи кавалерийски полк на Арсис – издекламира той.
Джони се обърна към Ланис.
- Върви нататък в библиотеката.
Тя се отправи бързо към редиците от лавици и се кротна на земята между тях.
- Да влезе – чу тя гласът на Джони и се усмихна.
* * *
Анел влезе в библиотеката и се доближи до бюрото, зад което се бе разположил граф Рамиел.
- Викали сте ме, сър.
Данил се беше облегнал назад и преценяващо гледаше младежа пред себе си.
- Анел, - започна спокойно той. – Имам работа за теб.
Младежът продължаваше да го гледа без да продума, но очите му проблеснаха доволно.
- Тази вечер искам да отидеш до Периал. Помниш ли дома на графиня Емея? Водил съм те там веднъж. – младежът кимна нетърпеливо. – От западната страна на къщата има голяма тераса – там е и библиотеката на графинята. Искам да влезеш вътре. Вляво от теб ще се пада голяма секция исторически книги. Някои от тях са много добри, между другото, но уви, единствената причина, поради която не са потънали в прах, е усърдието на прислугата на графинята. Искам да вземеш една книга – “Разцвет по времето на Греал І”.
- Нима тогава е имало разцвет, сър? – попита с едва доловима ирония Анел.
- Не, - усмихна се насреща му Данил, - но Греал І платил тлъста сума на някакъв историк с много богато въображение. Е, за щастие братът на същия този историк написал на свой ред една поучителна и забавна история - “За цветовете по времето на Греал І”, в която по блестящ начин се разкриват достойнствата на управлението на този крал, като се дават множество и противоречащи си интерпретации на събитията. Можеш да намериш тази книга в библиотеката ми.
Анел се засмя леко, но бързо придоби отново сериозен вид.
- Значи искате просто да Ви донеса една книга, сър? – в гласа му прозвуча и леко разочарование. То не остана незабелязано за Данил и той се поколеба дали все пак да праща младежа.
- Точно така – каза той накрая. – И.... Анел, бъди много внимателен.
* * *
Както и очакваше, беше се оказало лесно. Анел се издигнна над спящия Периал и известно време прекара така, мечтаейки за по-велики деяния от попълването на библиотеката на господаря му. Нощта бе прекрасна, а Луната му изглеждаше по-прелестна от всякога. Опиваше се от лъчите й и му бе трудно да се откъсне от нея и да се върне обратно в замъка на Рамиел.
Когато все пак стигна там, се спусна направо в библиотеката. Помещението бе тъмно и пусто. Доближи се тихо до бюрото и остави внимателно книгата отгоре. Разлисти страниците и любопитно се приведе над нея.
Твърде късно усети съсредоточаването на лунната светлина зад себе си. Извърна се и видя срещу себе си мъж, със сияещо младо лице и гладки, светли, почти бели коси.
- Кой сте вие? – попита изненадано той. Движението на мъжа бе мълниеносно – Анел едва успя да види отражението на собственото си сияние по острието на ножа. Кръвта бликна по дрехите му и той бавно се свлече на пода.
Мъжът приклекна край безжизненото тяло.
- Тъй, тъй... кой да повярва, че тайнственият Данил може да бъде толкова небрежен. – промълви той. Изчисти кръвта от острието в дрехите на Анел и прибра камата. Изправи се с лекота и с презрително изражение на лицето погледна пръснатите по бюрото книги.
В този миг усети присъствието на друг селенит. Вдигна светкавично поглед и го видя. Появи се от другата страна на бюрото. Данил му се усмихна леко и заобиколи масивната мебел. Движенията му бяха отпуснати и почти лениви. Равнодушно подмина мървтото тяло на Анел.
- Сигурен ли си, че е той? – попита той спокойно. Усещаше силата на селенита срещу себе си, но след появата му в нея се бе появило и много леко колебание.
- О да! Мисля, че те ще бъдат доволни. А ти кой си?
Черните очи на Данил се впериха спокойно в него.
- Винаги съм смятал, че Данил е по-силен. – равнодушно отбеляза той. Застана до непознатия – раменете им почти се докосвха – и погледна с хладен интерес към изстиващото тяло.
- Е, и този изглеждаше достатъчно силен, просто нямаше време – по хубавото лице на непознатия плъзна самодоволна усмивка. - Близнаците успяха да хванат един от техните. Преди да умре, изпя, че тази вечер Данил ще отиде на някаква среща за сведения при графиня Емея.
В момента, в който произнесе името, усети хлад по кожата под брадичката си.
- Вгледай се добре в мъртвеца, приятелю. – каза бавно Данил. - Но накланяй внимателно глава, за да не се порежеш, преди да си огледал добре лицето му. Това момче е на седемнадесет години. Искам да е последното нещо, което виждаш.
Миг по-късно тялото на непознатия тупна меко до това, което до скоро бе Анел. Кръвта на момчето заля разпилените коси на неговия убиец и ги потъмни.
Данил не сведе поглед надолу. Пресегна се и взе книгата, оставена от младежа на бюрото. Отиде до креслото си, разположи се и разгърна страниците.
След малко бледосияещите букви се откроиха в мрака. Вестите бяха ужасни. Затвори бавно книгата. “Умбрейска жрица.... Принцеса Деа изчезнала... нападения... няма връщане назад...”. Изправи се запали светлините в библиотеката. Вгледа се в пламъка на една свещ. Колко ли време ще може още да ползва шпионите си, преди Мориан да ги разкрие? И колко ли шпиони имаше тя сред хората на Селиал? “Моите хора”, помисли си той. Огромните му зеници се свиха и светлината на свещта стопли зелените му очи. Обърна се към проснатите на пода тела. Отиде до Анел и приглади с ръка разрошените му тъмни коси.
Когато едва разбудения иконом се добра до библиотеката, завари граф Рамиел, край телата на Анел и някакъв непознат. Взря се питащо в тъжното лице на господаря си.
- Анел ми спаси живота, Ренар. – каза тихо той. – Погрижи се за погребението му.
Както често се случваше напоследък, беше заспала в креслото пред отрупаното с книжа бюро. Отварянето на вратата я сепна, беше Морсий. И изглеждаше притеснен. Мориан се изправи и рязко дръпна щорите, мразеше слънцето, стаята потъна в приятен полумрак. Обърна се към селенита:
- Дано имаш основателна причина да ме безпокоиш. Какво стана с Озгар?
- Предадох му каквото ми каза, остана доволен – изкашля се веднъж и с несигурен глас продължи, - ъъ… такова…май принцесата е изчезнала…
- Какво?! – сънят внезапно се оттече от ума на Мориан. Морсий, окуражен, продължи по-смело:
- Ами няма я, слугите са изпаднали почти в паника, никъде не могат да я намерят…
Мориан пое дълбоко въздух, затвори очи, преброи до десет и отново впери поглед в селенита:
- Поне принцът тук ли е? – като видя кимването му, продължи с измамно благ глас. – Искам да провериш кой още липсва освен принцесата. И стегни малко прислугата. И никой да не напуска двореца без мое позволение! Ясно?
Морсий закима и едва не се препъна в желанието си по-бързо да излезе. Мориан застана до прозореца и повдигна едната щора, вън се очертаваше прекрасен слънчев ден. Отвратителен слънчев ден.
Морсий се върна след по-малко от половин час:
- Принцесата я няма, липсва слугинята на Елис, заедно с коняра й, видели са ги да напускат призори, но никой не може да потвърди, че принцесата е била с тях…
Мориан го прекъсна с махване на ръка:
- Смело! Ако слугинята също е жрица, трудно ще успеем да ги заловим… Добре, слушай! Още довечера ще предупредиш гарнизоните по границите да си отварят очите за бегълци, ще посетиш пак Озгар да го посъветваш да е нащрек. Така. А сега ще обявя извънредно положение, столицата е затворена и ще се излиза и влиза само с пропуск. Прати свои хора на пристанището, искам да следят всички кораби. – закрачи нервно кръстосвайки кабинета си. Доближи прозореца и отново хвърли поглед навън, към градината на двореца. После се обърна отново към Морсий:
- Принцът няма да напуска покоите си, искам някой неотлъчно да е край него, и денем, а особено нощем!
- Не можем да арестуваме така принца – опита да се възмути Морсий.
- Мълчи! – сряза го Мориан. – Не го арестуваме, а го пазим.
Неочаквано се разсмя, Морсий подскочи изненадан, понякога Мориан наистина го плашеше. И то през деня, когато луната не оставяше отпечатъка си върху всеки от тях. Тя внезапно млъкна и продължи спокойно:
- Май ни направиха услуга с това отвличане, Морсий. Като заловим бегълците ми напомни да се погрижа лично да им благодаря. – усмихна се мило, а селенитът го побиха тръпки. – Направете списък с Летиан на всички неудобни аристократи, симпатизанти на Селиал, поддръжници на краля, въобще всякаква паплач и напълнете тъмниците с тях. Извънредното положение ще ви развърже ръцете да проверявате всяка къща и всяка душа. А ако докопате някой от селенитите на Селиал – не се церемонете. Ясно? Добре, привечер елате да докладвате.
Намери краля в тронната зала, заобиколен от обичайните блюдолизци, които щом я зърнаха, се изпокриха по ъглите. Тя приближи трона и сведе глава в почтителен поклон:
- Ваше Величество, принцеса Деа я няма, отвлечена е.
- Отвлечена… - повтори като ехо кралят вперил празен поглед в пода пред себе си.
- Боя се, че се налага да обявите извънредно положение – и тя тикна под носа му свитък, изпъстрен с множество печати.
- Извънредно положение… - той пое бавно перото и с усилие се подписа, Мориан прибра свитъка и се обърна към залата:
- Всички чухте! Извънредно положение! Ако някой не съдейства или се противи, това ще се счита за държавна измяна и ще се наказва със смърт! – огледа пребледнелите лица на благородниците, страхът беше изписан по лицата им. Страхът и гузната им съвест. Всеки криеше по някой грях, а тя знаеше всичките им малки мръсни тайни. Скоро всички щяха да се умилкват в краката й. Всички.
Помисли малко и пак написа няколко думи, пропусна обичайните витиевати обръщения, затова щеше да се погрижи секретарят й.
…С прискърбие Ви уведомяваме, че посланик Елис загина, опитвайки се да спаси живота на принцеса Деа. Във времена когато дори верни приятели ни предават, разчитаме на подкрепата на Съвета на Умбра да открием отвлечената принцеса и да накажем виновниците за тази нелепа и трагична смърт…
Съсредоточи се върху другото писмо, до данайската кралица.
…Позволете още веднъж да изразим своето съчувствие за отвличането на данайския престолонаследник. Мъката не подмина и селенийския двор – беше отвлечена принцеса Деа. Нечестиви времена спускат сянка над нашите земи и в тези трудни мигове разчитаме на подкрепата на истинските ни приятели…
Усети благотворното влияние на Луната, вливаше нови сили в нея, изпълваше я с бодрост и решителност. На вратата се почука и влезе Морсий, следван от капитана на гвардейците Летиан. Морсий остана прав, нервно пристъпвайки от крак на крак, докато гвардеецът се просна небрежно на едно кресло. Мориан повдигна въпросително вежди.
- Започнахме първите арести, имаше известна… ъъ… съпротива, но се справихме…
- Двама от селенитите на Селиал – прекъсна го Летиан, прозявайки се, - не бяха особен проблем. Единият се опита да хване първия лунен лъч… е, почти успя.
Мориан се усмихна, чувството за хумор на Летиан винаги беше малко странно.
- Морсий, отнеси това писмо на посланик Корл, нека се срещне с данайската кралица колкото се може по-скоро и да й го предаде. Искам да й съобщи неофициално, че подозираме Умбра в отвличането на принцесата и молим за помощ Даная, за да се справим с този… проблем.
След като той излезе, тя се обърна към гвардейския капитан:
- Някакви вести от близнаците?
- Не – отвърна кратко Летиан. – Знаеш, те са малко… своенрави – и придружи думите с нова усмивка. “Америл, прасе такова, ако скоро не се появиш, ще те накълцам на парчета”, помисли си Мориан, беше обещал да се върне още преди няколко дни, трябваше да му набие в главата малко подчинение.
- Добре. Искам да отнесеш това писмо до нашия посланик в Умбра. Какво стана с онази, умбрейската вещица?
- Ъъ, ами момчетата ми са малко грубички, не издържа забавленията, за съжаление… - в гласа му нямаше и помен от такова. Мориан кимна:
- Предай и едно неофициално съобщение… прояви малко въображение.
Летиан се ухили и прекрачи прозореца.
Прибра се само след час, сияеше като пълна луна. Приличаше на дете, което няма търпение да се похвали с новата си играчка, затова Мориан го подкани да разказва. Летиан се изтегна доволно на креслото и заразказва:
- Ами спипах един леко подпийнал Щит. Отначало не беше много сговорчив, но като го понакълцах, се кротна – ухили се и отпи глътка вино от каната, която държеше в ръката си. – После го бучнах насред площада и вместо главата му поставих главата на Елис. И както пожела, написах със собствената му кръв: “Върнете принцесата. До пълнолуние”
- Вал де Гривярд - рече доволно просякът в ъгъла на хана; Сим не помръдна поглед от халбата си - Сим фон Тотенкранц. Куцият. Хромият...
Постара се да се съсредоточи върху пивото, вместо върху сочната тирада.
- ...Едноокият. Капитан дьо Ливал - нареждаше привидението - Харил. Дермот. Химикът. Озмънд Озикс...
Сим изръмжа и ядосано го замери с халбата. В сянката няколко образа се смениха неконтролируемо на лицето му - бе прекалил с чая.
- Какво искаш?! - изсъска.
- А! - сецна речта си старецът - Че можел и да говори!
Настъпи продължително мълчание, докато изучаваха един друг, или поне Тотенкранц изучаваше натрапникът на личното му уединение. Беше стар - неизмеримо стар - опърпан като гарга, и също толкова жизнерадостен. Че и му се усмихна с беззъбата си уста, като на златно пръстенче.
- Конете ти са твърде уморени.. Сим... а целта - твърде свежа. Зарови трупа в земята. Пръст - при пръстта. Ще поникне вишня. Искаш ли да ме черпиш чаша вино?
- Дано имаш основателна причина да ме безпокоиш. Какво стана с Озгар?
- Предадох му каквото ми каза, остана доволен – изкашля се веднъж и с несигурен глас продължи, - ъъ… такова…май принцесата е изчезнала…
- Какво?! – сънят внезапно се оттече от ума на Мориан. Морсий, окуражен, продължи по-смело:
- Ами няма я, слугите са изпаднали почти в паника, никъде не могат да я намерят…
Мориан пое дълбоко въздух, затвори очи, преброи до десет и отново впери поглед в селенита:
- Поне принцът тук ли е? – като видя кимването му, продължи с измамно благ глас. – Искам да провериш кой още липсва освен принцесата. И стегни малко прислугата. И никой да не напуска двореца без мое позволение! Ясно?
Морсий закима и едва не се препъна в желанието си по-бързо да излезе. Мориан застана до прозореца и повдигна едната щора, вън се очертаваше прекрасен слънчев ден. Отвратителен слънчев ден.
Морсий се върна след по-малко от половин час:
- Принцесата я няма, липсва слугинята на Елис, заедно с коняра й, видели са ги да напускат призори, но никой не може да потвърди, че принцесата е била с тях…
Мориан го прекъсна с махване на ръка:
- Смело! Ако слугинята също е жрица, трудно ще успеем да ги заловим… Добре, слушай! Още довечера ще предупредиш гарнизоните по границите да си отварят очите за бегълци, ще посетиш пак Озгар да го посъветваш да е нащрек. Така. А сега ще обявя извънредно положение, столицата е затворена и ще се излиза и влиза само с пропуск. Прати свои хора на пристанището, искам да следят всички кораби. – закрачи нервно кръстосвайки кабинета си. Доближи прозореца и отново хвърли поглед навън, към градината на двореца. После се обърна отново към Морсий:
- Принцът няма да напуска покоите си, искам някой неотлъчно да е край него, и денем, а особено нощем!
- Не можем да арестуваме така принца – опита да се възмути Морсий.
- Мълчи! – сряза го Мориан. – Не го арестуваме, а го пазим.
Неочаквано се разсмя, Морсий подскочи изненадан, понякога Мориан наистина го плашеше. И то през деня, когато луната не оставяше отпечатъка си върху всеки от тях. Тя внезапно млъкна и продължи спокойно:
- Май ни направиха услуга с това отвличане, Морсий. Като заловим бегълците ми напомни да се погрижа лично да им благодаря. – усмихна се мило, а селенитът го побиха тръпки. – Направете списък с Летиан на всички неудобни аристократи, симпатизанти на Селиал, поддръжници на краля, въобще всякаква паплач и напълнете тъмниците с тях. Извънредното положение ще ви развърже ръцете да проверявате всяка къща и всяка душа. А ако докопате някой от селенитите на Селиал – не се церемонете. Ясно? Добре, привечер елате да докладвате.
Намери краля в тронната зала, заобиколен от обичайните блюдолизци, които щом я зърнаха, се изпокриха по ъглите. Тя приближи трона и сведе глава в почтителен поклон:
- Ваше Величество, принцеса Деа я няма, отвлечена е.
- Отвлечена… - повтори като ехо кралят вперил празен поглед в пода пред себе си.
- Боя се, че се налага да обявите извънредно положение – и тя тикна под носа му свитък, изпъстрен с множество печати.
- Извънредно положение… - той пое бавно перото и с усилие се подписа, Мориан прибра свитъка и се обърна към залата:
- Всички чухте! Извънредно положение! Ако някой не съдейства или се противи, това ще се счита за държавна измяна и ще се наказва със смърт! – огледа пребледнелите лица на благородниците, страхът беше изписан по лицата им. Страхът и гузната им съвест. Всеки криеше по някой грях, а тя знаеше всичките им малки мръсни тайни. Скоро всички щяха да се умилкват в краката й. Всички.
Помисли малко и пак написа няколко думи, пропусна обичайните витиевати обръщения, затова щеше да се погрижи секретарят й.
…С прискърбие Ви уведомяваме, че посланик Елис загина, опитвайки се да спаси живота на принцеса Деа. Във времена когато дори верни приятели ни предават, разчитаме на подкрепата на Съвета на Умбра да открием отвлечената принцеса и да накажем виновниците за тази нелепа и трагична смърт…
Съсредоточи се върху другото писмо, до данайската кралица.
…Позволете още веднъж да изразим своето съчувствие за отвличането на данайския престолонаследник. Мъката не подмина и селенийския двор – беше отвлечена принцеса Деа. Нечестиви времена спускат сянка над нашите земи и в тези трудни мигове разчитаме на подкрепата на истинските ни приятели…
Усети благотворното влияние на Луната, вливаше нови сили в нея, изпълваше я с бодрост и решителност. На вратата се почука и влезе Морсий, следван от капитана на гвардейците Летиан. Морсий остана прав, нервно пристъпвайки от крак на крак, докато гвардеецът се просна небрежно на едно кресло. Мориан повдигна въпросително вежди.
- Започнахме първите арести, имаше известна… ъъ… съпротива, но се справихме…
- Двама от селенитите на Селиал – прекъсна го Летиан, прозявайки се, - не бяха особен проблем. Единият се опита да хване първия лунен лъч… е, почти успя.
Мориан се усмихна, чувството за хумор на Летиан винаги беше малко странно.
- Морсий, отнеси това писмо на посланик Корл, нека се срещне с данайската кралица колкото се може по-скоро и да й го предаде. Искам да й съобщи неофициално, че подозираме Умбра в отвличането на принцесата и молим за помощ Даная, за да се справим с този… проблем.
След като той излезе, тя се обърна към гвардейския капитан:
- Някакви вести от близнаците?
- Не – отвърна кратко Летиан. – Знаеш, те са малко… своенрави – и придружи думите с нова усмивка. “Америл, прасе такова, ако скоро не се появиш, ще те накълцам на парчета”, помисли си Мориан, беше обещал да се върне още преди няколко дни, трябваше да му набие в главата малко подчинение.
- Добре. Искам да отнесеш това писмо до нашия посланик в Умбра. Какво стана с онази, умбрейската вещица?
- Ъъ, ами момчетата ми са малко грубички, не издържа забавленията, за съжаление… - в гласа му нямаше и помен от такова. Мориан кимна:
- Предай и едно неофициално съобщение… прояви малко въображение.
Летиан се ухили и прекрачи прозореца.
Прибра се само след час, сияеше като пълна луна. Приличаше на дете, което няма търпение да се похвали с новата си играчка, затова Мориан го подкани да разказва. Летиан се изтегна доволно на креслото и заразказва:
- Ами спипах един леко подпийнал Щит. Отначало не беше много сговорчив, но като го понакълцах, се кротна – ухили се и отпи глътка вино от каната, която държеше в ръката си. – После го бучнах насред площада и вместо главата му поставих главата на Елис. И както пожела, написах със собствената му кръв: “Върнете принцесата. До пълнолуние”
- Вал де Гривярд - рече доволно просякът в ъгъла на хана; Сим не помръдна поглед от халбата си - Сим фон Тотенкранц. Куцият. Хромият...
Постара се да се съсредоточи върху пивото, вместо върху сочната тирада.
- ...Едноокият. Капитан дьо Ливал - нареждаше привидението - Харил. Дермот. Химикът. Озмънд Озикс...
Сим изръмжа и ядосано го замери с халбата. В сянката няколко образа се смениха неконтролируемо на лицето му - бе прекалил с чая.
- Какво искаш?! - изсъска.
- А! - сецна речта си старецът - Че можел и да говори!
Настъпи продължително мълчание, докато изучаваха един друг, или поне Тотенкранц изучаваше натрапникът на личното му уединение. Беше стар - неизмеримо стар - опърпан като гарга, и също толкова жизнерадостен. Че и му се усмихна с беззъбата си уста, като на златно пръстенче.
- Конете ти са твърде уморени.. Сим... а целта - твърде свежа. Зарови трупа в земята. Пръст - при пръстта. Ще поникне вишня. Искаш ли да ме черпиш чаша вино?
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Джоррам придърпа към себе си свещника. Ръката му поднесе запалената клечка към старателно зачистените от восъка фитилчета и той започна да ги пали с внимание към всяка свещичка. Обичаше сам да върши тази работа, макар понякога да улавяше укорителния поглед на послушника Лео. Оставаха само още две свещички. Огънят обхвана нишките на фитила и образува кладенче от разтопен восък в основата му. Джоррам доволно се загледа в разгарящият се пламък. Усещане за чуждо присъствие спря за момент пътя на ръката му към последната свещ.
– Не стой на прозореца, Зигур – проговори първосвещеника без да се обръща – има достатъчно място в стаята и за двама ни.
Елфът не изглеждаше впечатлен. Пристъпи безшумно и се изтегна на дивана, кръстосвайки крака на облегалката му.
– Оредели са – кимна към малките везнички, заемащи половината помещение.
Сянка премина по лицето на първосвещеника.
– Тежки времена ни прати Халид – времена на изпитания. Пътят става стръмен в последната си отсечка.
Зигур го изгледа разсеяно и погледът му зашари из стаята.
– Не е тук.
Елфът присви очи и стисна устни. Пресегна се и взе малка фигурка на мъж, красяща старателно подредения ъгъл на масичка, отрупана предимно с дебели книги. Запревърта го в ръцете си.
– Знаеш, че ми е нужен.
Първосвещеникът повдигна рамене и остави запаления свещник до книгите. Елфът продължи:
– Не искам да прибягвам до насилие – компанията ти ми е... приятна, но тя иска камъка, а аз не желая тя да е недоволна. – Прокара фигурата на мъжа между пръстите си, леко я пречупи на две и пусна парчетата на пода.
Джоррам поклати глава, приклекна и взе двете гипсови късчета.
– Пророкът Цион... Рядко изящна скулптора на Тимео... Дали ще може да се залепи?... – повдигна поглед към елфа – Ела след две нощи. Ще получиш това, което винаги си искал. А сега си върви. Създаде ми работа – първосвещеникът кимна към фигурката.
Зигур мълчаливо се плъзна към прозореца. Плясъкът на черните криле заглъхна в нощта, а светлината на свещите затанцува от завихрянето на въздуха в стаята. За миг сякаш прекършената фигурка оживя, а първосвещеника остана замислен с поглед вперен в нея. „Думите ти все пак се сбъдват...”
* * *
Вече втори ден идваше на това място. Тръгна от Огнедъб сякаш без посока, опитвайки се да премисли обратите на съдбата си. Последният месец бе пренаситен с неочаквани събития и това я обнадеждаваше, че наближава края. Атентатът срещу първожрицата, отвличането на данайския престолонаследник, загубата на Варгас и възражданто на Тиен’хара, но най-вече Очите... Очите бяха прогледнали и търсеха. Толкова години, толкова стотици години на спокойствие и самотна служба на Умбра и Огъня и нищо друго, а в рамките на броени дни се бе оказала невъобразимо близо до Въздух, Земя и Вода... Мисълта за внезапното появяване и също толкова мистериозното изчезване на Окото на Водата й напомни за видението. Подобни видения между пазителите не бяха новост за нея. „Само лицата се менят...” Унесе се в спомени за първия си досег със стихията, за ужаса от силата й и радостта от овладяването й. А после бе успяла да види и другите – спокойната среща с Дракона с усещането за топлина, а после – хладните моменти с Алаир-Танх, носещи в умовете им единствено „Все още живи...” Зачуди се за новите лица. Позна в мъжа Кейдж – данайският генерал. Странен избор на Вода... И все пак на приема той бе още необременен. Замисли се. „Станало е след изчезването на окото от Терновион...” Споменът за видението отново я върна в онази нощ, странстваща из недружелюбния север. Дали камъка не бе вече в Даная? Но как? Какво го местеше? Пред очите й изплува образа на другото лице – млада жена, почти дете... Коя ли бе тя? Нещо в чертите й я смущаваше. „Остана и селенити да ми се привидят...” Засмя се на хрумналата й абсурдна мисъл. Капризната Луна отдавна не бе избирала свой пазител и все още ревниво пазеше окото си. Ерис повдигна рамене. Не разбираше Луна, не разбираше и чедата й.
Остър порив на вятъра я върна в реалността и я накара да се загърне плътно с наметалото. Загледа неприветливите основи на започналия градеж. Не бяха особено красива гледка, но имаше нещо в това място. Притегляше я. Бе чула за опожаряването преди седмици, но тя сякаш още усещаше горещите въглени от бушувалата стихия и едновременно с това – онова чувство на спокойствие и хармония, каквото й носеха домовете на Халид.
Шум на конски копита я накара да се обърне. Не бе чула приближаващия се конник поради свистящия срещу него вятър.
– Графиньо?
Ерис впери изненадана поглед в жената пред себе си. Смръщи вежди в усилие да свърже образа с име и погледът й се проясни.
– Алзира? Съветничката на кралицата на Даная? Но какво правите по тези земи?
– Бих могла да ви запитам същото...
Двете жени замълчаха, загледани една в друга. Елфата отмести поглед към строежа.
– Очертава се да въздигнат голяма твърдина.
– Ако Халид позволи... – Ерис проследи погледа й. – Сама ли сте?
– Ако не се брои мулетарят ми...
Жрицата се засмя.
– Отседнали ли сте някъде?
– Още не. Чудех се колко дни има до Огнедъб...
– Огнедъб? – жрицата бе заинтригувана – На ден път е, ако не правите дълги почивки – задържа преценяващ поглед върху елфата и допълни – Но се опасявам, че ще пропуснете Събора...
– Събор ли? – магьосницата изглеждаше объркана – Не съм била толкова път за някакъв събор. При принца съм тръгнала.
– Грешите, Алзира – Ерис старателно заподбра думите си, за да не обиди елфата – Тук на север имат воеводи, не принцове.
– Не греша аз. Нашият принц Аркип диря. Трябва да е там нейде, при Ларк.
Ерис я гледаше невярващо, а мислите й запрепускаха. Трябваше бързо да реши.
– Позволете да ви придружа, Алзира. Загубих посоката си, а тук вече стоях достатъчно.
Магьосницата се загледа в нея за миг, поколеба се, но накрая кимна.
– Щом искате, графиньо. И без това изчерпахме темите за разговор с мулетаря.
Двете жени се засмяха и обърнаха конете си към селището.
– Не стой на прозореца, Зигур – проговори първосвещеника без да се обръща – има достатъчно място в стаята и за двама ни.
Елфът не изглеждаше впечатлен. Пристъпи безшумно и се изтегна на дивана, кръстосвайки крака на облегалката му.
– Оредели са – кимна към малките везнички, заемащи половината помещение.
Сянка премина по лицето на първосвещеника.
– Тежки времена ни прати Халид – времена на изпитания. Пътят става стръмен в последната си отсечка.
Зигур го изгледа разсеяно и погледът му зашари из стаята.
– Не е тук.
Елфът присви очи и стисна устни. Пресегна се и взе малка фигурка на мъж, красяща старателно подредения ъгъл на масичка, отрупана предимно с дебели книги. Запревърта го в ръцете си.
– Знаеш, че ми е нужен.
Първосвещеникът повдигна рамене и остави запаления свещник до книгите. Елфът продължи:
– Не искам да прибягвам до насилие – компанията ти ми е... приятна, но тя иска камъка, а аз не желая тя да е недоволна. – Прокара фигурата на мъжа между пръстите си, леко я пречупи на две и пусна парчетата на пода.
Джоррам поклати глава, приклекна и взе двете гипсови късчета.
– Пророкът Цион... Рядко изящна скулптора на Тимео... Дали ще може да се залепи?... – повдигна поглед към елфа – Ела след две нощи. Ще получиш това, което винаги си искал. А сега си върви. Създаде ми работа – първосвещеникът кимна към фигурката.
Зигур мълчаливо се плъзна към прозореца. Плясъкът на черните криле заглъхна в нощта, а светлината на свещите затанцува от завихрянето на въздуха в стаята. За миг сякаш прекършената фигурка оживя, а първосвещеника остана замислен с поглед вперен в нея. „Думите ти все пак се сбъдват...”
* * *
Вече втори ден идваше на това място. Тръгна от Огнедъб сякаш без посока, опитвайки се да премисли обратите на съдбата си. Последният месец бе пренаситен с неочаквани събития и това я обнадеждаваше, че наближава края. Атентатът срещу първожрицата, отвличането на данайския престолонаследник, загубата на Варгас и възражданто на Тиен’хара, но най-вече Очите... Очите бяха прогледнали и търсеха. Толкова години, толкова стотици години на спокойствие и самотна служба на Умбра и Огъня и нищо друго, а в рамките на броени дни се бе оказала невъобразимо близо до Въздух, Земя и Вода... Мисълта за внезапното появяване и също толкова мистериозното изчезване на Окото на Водата й напомни за видението. Подобни видения между пазителите не бяха новост за нея. „Само лицата се менят...” Унесе се в спомени за първия си досег със стихията, за ужаса от силата й и радостта от овладяването й. А после бе успяла да види и другите – спокойната среща с Дракона с усещането за топлина, а после – хладните моменти с Алаир-Танх, носещи в умовете им единствено „Все още живи...” Зачуди се за новите лица. Позна в мъжа Кейдж – данайският генерал. Странен избор на Вода... И все пак на приема той бе още необременен. Замисли се. „Станало е след изчезването на окото от Терновион...” Споменът за видението отново я върна в онази нощ, странстваща из недружелюбния север. Дали камъка не бе вече в Даная? Но как? Какво го местеше? Пред очите й изплува образа на другото лице – млада жена, почти дете... Коя ли бе тя? Нещо в чертите й я смущаваше. „Остана и селенити да ми се привидят...” Засмя се на хрумналата й абсурдна мисъл. Капризната Луна отдавна не бе избирала свой пазител и все още ревниво пазеше окото си. Ерис повдигна рамене. Не разбираше Луна, не разбираше и чедата й.
Остър порив на вятъра я върна в реалността и я накара да се загърне плътно с наметалото. Загледа неприветливите основи на започналия градеж. Не бяха особено красива гледка, но имаше нещо в това място. Притегляше я. Бе чула за опожаряването преди седмици, но тя сякаш още усещаше горещите въглени от бушувалата стихия и едновременно с това – онова чувство на спокойствие и хармония, каквото й носеха домовете на Халид.
Шум на конски копита я накара да се обърне. Не бе чула приближаващия се конник поради свистящия срещу него вятър.
– Графиньо?
Ерис впери изненадана поглед в жената пред себе си. Смръщи вежди в усилие да свърже образа с име и погледът й се проясни.
– Алзира? Съветничката на кралицата на Даная? Но какво правите по тези земи?
– Бих могла да ви запитам същото...
Двете жени замълчаха, загледани една в друга. Елфата отмести поглед към строежа.
– Очертава се да въздигнат голяма твърдина.
– Ако Халид позволи... – Ерис проследи погледа й. – Сама ли сте?
– Ако не се брои мулетарят ми...
Жрицата се засмя.
– Отседнали ли сте някъде?
– Още не. Чудех се колко дни има до Огнедъб...
– Огнедъб? – жрицата бе заинтригувана – На ден път е, ако не правите дълги почивки – задържа преценяващ поглед върху елфата и допълни – Но се опасявам, че ще пропуснете Събора...
– Събор ли? – магьосницата изглеждаше объркана – Не съм била толкова път за някакъв събор. При принца съм тръгнала.
– Грешите, Алзира – Ерис старателно заподбра думите си, за да не обиди елфата – Тук на север имат воеводи, не принцове.
– Не греша аз. Нашият принц Аркип диря. Трябва да е там нейде, при Ларк.
Ерис я гледаше невярващо, а мислите й запрепускаха. Трябваше бързо да реши.
– Позволете да ви придружа, Алзира. Загубих посоката си, а тук вече стоях достатъчно.
Магьосницата се загледа в нея за миг, поколеба се, но накрая кимна.
– Щом искате, графиньо. И без това изчерпахме темите за разговор с мулетаря.
Двете жени се засмяха и обърнаха конете си към селището.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
- Който знае много, бързо остарява – рече предпазливо Сим. Старецът се захили:
- Така е. Аз съм доста стар. Какво стана с виното?
Сим бавно кимна и му наля. В момента когато онзи надигна чашата, превърна виното му във вода. Старчето отпи две големи глътки, примлясна доволно и остави чашата на масата. Сим се облещи – вътре имаше вино! Объркан отпи глътка от своята чаша и изплю отвратен на земята.
- Магарешка пикня – притече му се на помощ старецът. – Гадно.
- Какво… кой си ти? – заекна смутено Сим гледайки жълтеникавата течност в чашата си.
- Кой съм аз? – и Сим видя собствения си образ отсреща. – А кой си ти, Сим? Аз съм ти. Знам това, което знаеш, мога това, което можеш. Аз съм твоята уродлива сянка, твоят най-черен кошмар, оживелият ти ужас.
Старецът се разсмя, а образите на лицето му се прескачаха един след друг – Кейдж, Каверън, Бараян, Гривярд, Брентън… Сим рязко скочи, стола падна с трясък на земята, всички в кръчмата млъкнаха и впериха поглед в него. Метна жълтица на кръчмаря и затича към вратата, сподирян от смеха на стареца. Отвърза бързешком коня си и го пришпори бясно. След около час езда се поуспокои, опита се да се убеди, че всичко е било просто сън, напрежението и недоспиването напоследък си казваха думата.
- И къде отиваме все пак? – Сим рязко се обърна, старецът яздеше зад него дръгливото си конче и с любопитство оглеждаше околния пейзаж.
***
Близнаците се появиха изневиделица както винаги. Мориан вдигна глава, те стояха един до друг, еднакви като две капки вода и се усмихваха.
- Е?
- Намерихме го. – отвърнаха двамата в един глас. Дориан уточни. – Данил.
- Къде е?
- Пратихме Сторий по петите му – рече Тедион.
- Аха. – констатира Мориан. – Значи вече сме с един по-малко.
- Ти каза, че е опасен – обясни Дориан.
- А и Сторий си беше малко мързелив – допълни Тедион.
- Добре, правилно сте постъпили. Съберете всички и тръгваме.
Данил усети приближаването им, носеха се като вълна. Рязко се изправи и се обърна към прозореца. Мориан се беше облегнала на рамката:
- Данил? Радвам се да се запознаем най-сетне. Това са Тедион и Дориан – и тя кимна към близнаците, които го дебнеха от двете му страни като озъбени хищници, – а този зад гърба ти е Летиан.
Летиан сграбчи слисания иконом и прекърши врата му. Остави тялото да тупне на пода и рече:
- Приятно ми е.
Мориан продължи:
- Тиана и Сетий са долу, сега ще дойдат… - рязък писък прекъсна думите й, но внезапно секна и тя продължи - … твърде много слуги имаш, живееш в прекален разкош. Боада се навърта около къщата, жалко че няма да се запознаеш с Морсий, той е голям твой почитател, но остана в двореца, канцеларска работа, какво да се прави.
Вратата се отвори и влязоха споменатите двама, Тиана докладва:
- Вече всички спят… и не мисля, че ще се събудят.
Данил наруши мълчанието си:
- И сега какво? Ще убиеш и мен ли?
- Че защо ми е да го правя? Винаги мога да те намеря, така както го направих сега – и тя се приближи до бюрото и погали книгата донесена от Анел. – Предполагам вече знаеш всичко, стигнах твърде далеч за да се връщам.
- И?
- И имам нужда от теб, Данил. Сестра ми ми липсва. – Данил отвори уста да каже нещо, но размисли и остави Мориан да продължи. – Липсва ми баланса. Луната ни подлудява, тя ни ограбва, Селиал неведнъж ми го е казвала. Ти най-дълго си я изучавал, можеш да ни помогнеш. Пак ти казвам, имам нужда от теб, Данил. Да ни донесеш спокойствие и сигурност. Трябва ни твоята мъдрост и опит.
Данил глухо се разсмя:
- Опитай тия приказки на твоята глутница, Мориан. Мен няма да впечатлиш.
- Добре! – отвърна му с внезапно ожесточение тя. – Знаеш, че е обявено извънредно положение, знаеш за погромите…
- Принцесата може и внезапно да се намери – прекъсна я Данил.
- Не мисля – отвърна с мила усмивка Мориан. – Вече не ми трябва жива, по-добре да не я намирам, иначе ще трябва да я убия… Летиан, как сме засега?
- Седемнадесет – отвърна запитаният и се ухили. – Последните два бяха деца, но аз все пак ги броя за опасни селенити…
Мориан отново обърна поглед към Данил:
- Графиня Емея също претърпя злополука, както и много от твоите познати и приятели. И това не е всичко… Знам, че двамата със Селиал се стремяхте да отваряте училища, да просвещавате селяните, да създавате библиотеки… Ще унищожа всичко това, Данил, ще го изтръгна от корен! Ще запаля всяка книга, ще убия всеки, който може да чете! Ще превърна Селения в дива и варварска държава, пълна с безсловесен добитък!
Данил заръкопляска:
- Възхитителна реч! И какво – нямам друг избор, освен да коленича пред теб?
- О, не! – усмихна се Мориан. – Избор винаги има. Можеш да убиеш краля и така да хвърлиш Селения в хаос, регентството ще се окаже примамлива плячка за силните родове, надали ще успея да ги възпра. Можеш естествено… – и тя приближи до него, взе камата от ръцете му и си убоде пръстта. Остави няколко капки кръв да се отронят върху книгите по масата и му върна оръжието. – … да убиеш и мен. Но това ще те превърне в един от нас.
- Какво искаш в крайна сметка, Мориан, какво?!
Мориан го потупа нежно по ръката:
- Теб, Данил, теб… и Лунел.
Махна с ръка и всички вкупом изчезнаха оставяйки Данил сам в мъртвата къща.
- Защо не го убихме? – попита Дориан, щом пристигнаха в двореца. – Беше ни в ръцете!
- Не обичам безсмислената смърт – отвърна Мориан. – Данил трябва да се е досетил, че шансът му да се справи с нас е Лунел да намери камъка. А когато те го сторят, ние ще сме там. И може да получим два камъка вместо един… Продължавайте по плана!
- Така е. Аз съм доста стар. Какво стана с виното?
Сим бавно кимна и му наля. В момента когато онзи надигна чашата, превърна виното му във вода. Старчето отпи две големи глътки, примлясна доволно и остави чашата на масата. Сим се облещи – вътре имаше вино! Объркан отпи глътка от своята чаша и изплю отвратен на земята.
- Магарешка пикня – притече му се на помощ старецът. – Гадно.
- Какво… кой си ти? – заекна смутено Сим гледайки жълтеникавата течност в чашата си.
- Кой съм аз? – и Сим видя собствения си образ отсреща. – А кой си ти, Сим? Аз съм ти. Знам това, което знаеш, мога това, което можеш. Аз съм твоята уродлива сянка, твоят най-черен кошмар, оживелият ти ужас.
Старецът се разсмя, а образите на лицето му се прескачаха един след друг – Кейдж, Каверън, Бараян, Гривярд, Брентън… Сим рязко скочи, стола падна с трясък на земята, всички в кръчмата млъкнаха и впериха поглед в него. Метна жълтица на кръчмаря и затича към вратата, сподирян от смеха на стареца. Отвърза бързешком коня си и го пришпори бясно. След около час езда се поуспокои, опита се да се убеди, че всичко е било просто сън, напрежението и недоспиването напоследък си казваха думата.
- И къде отиваме все пак? – Сим рязко се обърна, старецът яздеше зад него дръгливото си конче и с любопитство оглеждаше околния пейзаж.
***
Близнаците се появиха изневиделица както винаги. Мориан вдигна глава, те стояха един до друг, еднакви като две капки вода и се усмихваха.
- Е?
- Намерихме го. – отвърнаха двамата в един глас. Дориан уточни. – Данил.
- Къде е?
- Пратихме Сторий по петите му – рече Тедион.
- Аха. – констатира Мориан. – Значи вече сме с един по-малко.
- Ти каза, че е опасен – обясни Дориан.
- А и Сторий си беше малко мързелив – допълни Тедион.
- Добре, правилно сте постъпили. Съберете всички и тръгваме.
Данил усети приближаването им, носеха се като вълна. Рязко се изправи и се обърна към прозореца. Мориан се беше облегнала на рамката:
- Данил? Радвам се да се запознаем най-сетне. Това са Тедион и Дориан – и тя кимна към близнаците, които го дебнеха от двете му страни като озъбени хищници, – а този зад гърба ти е Летиан.
Летиан сграбчи слисания иконом и прекърши врата му. Остави тялото да тупне на пода и рече:
- Приятно ми е.
Мориан продължи:
- Тиана и Сетий са долу, сега ще дойдат… - рязък писък прекъсна думите й, но внезапно секна и тя продължи - … твърде много слуги имаш, живееш в прекален разкош. Боада се навърта около къщата, жалко че няма да се запознаеш с Морсий, той е голям твой почитател, но остана в двореца, канцеларска работа, какво да се прави.
Вратата се отвори и влязоха споменатите двама, Тиана докладва:
- Вече всички спят… и не мисля, че ще се събудят.
Данил наруши мълчанието си:
- И сега какво? Ще убиеш и мен ли?
- Че защо ми е да го правя? Винаги мога да те намеря, така както го направих сега – и тя се приближи до бюрото и погали книгата донесена от Анел. – Предполагам вече знаеш всичко, стигнах твърде далеч за да се връщам.
- И?
- И имам нужда от теб, Данил. Сестра ми ми липсва. – Данил отвори уста да каже нещо, но размисли и остави Мориан да продължи. – Липсва ми баланса. Луната ни подлудява, тя ни ограбва, Селиал неведнъж ми го е казвала. Ти най-дълго си я изучавал, можеш да ни помогнеш. Пак ти казвам, имам нужда от теб, Данил. Да ни донесеш спокойствие и сигурност. Трябва ни твоята мъдрост и опит.
Данил глухо се разсмя:
- Опитай тия приказки на твоята глутница, Мориан. Мен няма да впечатлиш.
- Добре! – отвърна му с внезапно ожесточение тя. – Знаеш, че е обявено извънредно положение, знаеш за погромите…
- Принцесата може и внезапно да се намери – прекъсна я Данил.
- Не мисля – отвърна с мила усмивка Мориан. – Вече не ми трябва жива, по-добре да не я намирам, иначе ще трябва да я убия… Летиан, как сме засега?
- Седемнадесет – отвърна запитаният и се ухили. – Последните два бяха деца, но аз все пак ги броя за опасни селенити…
Мориан отново обърна поглед към Данил:
- Графиня Емея също претърпя злополука, както и много от твоите познати и приятели. И това не е всичко… Знам, че двамата със Селиал се стремяхте да отваряте училища, да просвещавате селяните, да създавате библиотеки… Ще унищожа всичко това, Данил, ще го изтръгна от корен! Ще запаля всяка книга, ще убия всеки, който може да чете! Ще превърна Селения в дива и варварска държава, пълна с безсловесен добитък!
Данил заръкопляска:
- Възхитителна реч! И какво – нямам друг избор, освен да коленича пред теб?
- О, не! – усмихна се Мориан. – Избор винаги има. Можеш да убиеш краля и така да хвърлиш Селения в хаос, регентството ще се окаже примамлива плячка за силните родове, надали ще успея да ги възпра. Можеш естествено… – и тя приближи до него, взе камата от ръцете му и си убоде пръстта. Остави няколко капки кръв да се отронят върху книгите по масата и му върна оръжието. – … да убиеш и мен. Но това ще те превърне в един от нас.
- Какво искаш в крайна сметка, Мориан, какво?!
Мориан го потупа нежно по ръката:
- Теб, Данил, теб… и Лунел.
Махна с ръка и всички вкупом изчезнаха оставяйки Данил сам в мъртвата къща.
- Защо не го убихме? – попита Дориан, щом пристигнаха в двореца. – Беше ни в ръцете!
- Не обичам безсмислената смърт – отвърна Мориан. – Данил трябва да се е досетил, че шансът му да се справи с нас е Лунел да намери камъка. А когато те го сторят, ние ще сме там. И може да получим два камъка вместо един… Продължавайте по плана!
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Мълчанието на смъртта звънтеше оглушително в ума на Данил. Празният му поглед се плъзна към окървавената кама, оставена небрежно върху бюрото.
Мислите му оставаха все така спокойни. Отпусна се в креслото си и скри лице в ръцете си. "Май й се усладих на нашата лунна господарка", мислеше си той и безплътните думи отекваха звънко в лунно-звездния безкрай на съзнанието му. Не го бе изоставила през цялото това време. Можеше да усеща съзнанията на всеки един от среднощните си гости, а не можеше да направи нищо, за да ги спре.
Минутите тихо преливаха една в друга. Изправи се бавно и доближи бюрото. Почисти внимателно камата от кръвта на Мориан и я прибра. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото и измъкна отвътре фина, сребърна гривна. Проследи плетеницата от сребърни нишки, всяка, носеща нечия воля.
"Някой ден ще ти потрябва, Данил," бе казала Селиал, когато му я даде. "Както виждаш плетката изглежда нарушена. Повечето са вече мъртви - Мориан се погрижи за това. Но все ще можеш да повикаш някого, когато стане необходимо да излезеш от сенките."
Проследи една от нишките и сякаш мислено я погали. Изправи се и огледа библиотеката. Не искаше да среща повече никого тук. Напусна замъка и се отправи към Рам.
Морето яростно се разбиваше в непристъпната скала. Сред кипящата пяна проблесваха позеленелите скали и от време на време се подаваха острите камъни, коствали живота на много моряци. Появи се на върха на скалата и вдиша дълбоко влажния морски въздух. Скоро тя се появи. Бе преполовила четвъртото си десетилетие, но лицето й изглеждаше свежо и кротко. Черните й очи го изгледаха изпитателно.
- Очаквах да си по-възрастен - каза тя и отметна назад черната качулка на пелерината си. Гласът й беше мек и топъл. - Бих искала да кажа, че се радвам да те срещна, Данил, но се опасявам, че щом си ме повикал, нещата са излезли извън контрол.
- За съжаление си права, Мела. - отвърна глухо Данил. Усетила празнотата в гласа му, Мела се взря в лицето му.
- Спри - тихо заповяда тя. - Нима Селиал не те е научила на нищо?
Той мълчаливо й подаде ръка. Тя се поколеба и го последва. Едва тогава видя едва забележима пукнатина сред камъните. Посрещна ги смесеният мирис на море и земя.
- Пещера? - попита тя, когато се озоваха в мрака. Разгоря се пламък и топлата светлина на огъня погали влажните каменни стени.
- Силно казано - отвърна кратко Данил и продължи напред. Озоваха се в неголяма зала. Той окачи факлата на стената и се обърна срещу Мела. - Открих я преди години. Като дете тази скала винаги ми е изглеждала предизвикателство - никой не можеше да стигне до нея заради теченията и скалите. След като Луна ме погълна, това вече не беше никакво предизвикателство. - той разпери ръце и безрадостно се засмя. - Това е идеално място за среща на селенити. Усещаш ли го?
Тя кимна мълчаливо. Бе го усетила още от мига, в който бе пристъпила вътре.
- Обединените сили на Водата и Земята. Много добре наистина.
Данил тихо се доближи до мокрите камъни и допря лице в тях. Все още усещаше душата си празна, но знаеше, че болката на осъзнаването ще го връхлети всеки миг.
- Какво се е случило, Данил? Защо ме повика? - звучният глас на Мела го накара да извърне мислите си от болката, която търпеливо го очакваше.
- Мориан ме намери - каза глухо той.
- Е, рано или късно щеше да се случи - отбеляза меко Мела.
- Хората й избиха домакинството ми. - ръката й докосна успокоително рамото му, но той рязко се дръпна.
- Погледни ме, Данил!
Вдигна поглед към лицето й. Светлината на пламъка сгряваше кафявите й очи.
- Нямаш време да се тръшкаш и хленчиш. Селиал те бе определила за свой заместник. Убедена съм, че е знаела какво прави.
- Аз се провалих! - ядно избухна той.
- Едва започваме, Данил - усмихна се тя. - Хайде, какво искаш от мен!
- Откъде знаеш, че не съм те извикал просто в паниката си?
- При състоянието, в което беше, когато те видях вън, не мисля, че си имал достъп и до леко притеснение - отвърна тя.
Той сведе глава. Гласът на Мориан сякаш го застигна отново: "Но това ще те превърне в един от нас". "Но аз съм един от вас, Мориан! Нима не си даваш сметка!".
- За себе си знам какво ще направя. - обърна се той към Мела. Бе успял да се овладее и гласът му звучеше спокойно и делово. - От Селиал знам, че Ванел има връзка към принцесата.
- Не точно - отвърна Мела и се усмихна.
- Добре де, има връзка с Мира. - усмихна се насреща й Данил. - Честно казано, видя ми се малко крайно това, да се ... обвърже така с една жрица, но явно Селиал е знаела, какво върши.
Мела се разсмя.
- Е, Ванел и Мира стигнаха до ... споразумение. Доколкото интересите им по отношение на Деа съвпадаха, и ... доколкото си нямаха никакво доверие, си позволиха да се ... обвържат един друг... Кой, както умее. Рисковано, наистина...
- Както и да е - прекъсна я Данил. - Искам незабавно да се свърже с нея и да отведе принцесата. Мориан няма да позволи току-така да се измъкнат. Искам да я заведе в Умбра. - Мела отвори уста да възрази, но той не й позволи. - Каквато и уговорка да е имало между тези двамата, нали не мислиш, че Умбра не знае за нас! Там е съсредоточена силата им - Мориан не може да се намеси там безнаказано и го знае. Ще направи всичко възможно да достигне Деа преди това. Искам да се погрижиш незабавно за това, Мела.
Тя се усмихна, усетила властните нотки в гласа му.
- И защо не повика направо Ванел?
- Селиал спомена, че знаеш за Ланис и за камъните. Ти си й помогнала да я открие преди години.
Пламъците потрепнаха и сенките им заиграха по покритите с влага каменни стени.
- Донякъде е така. - бавно каза Мела и погледът й започна да се плъзга по неравния под. Спря пред обувките му и след това рязко се стрелна нагоре към очите му.
- И до Ланис ще стигнем, но сега искам да знам, какво мислиш да правиш по отношение на Мориан.
Лицето на Данил помръкна. В очите му проблесна ожесточение, но почти веднага се загуби.
- Всичко и нищо. - каза накрая той. Студените зелени очи на Данил срещнаха кафявите ириси на Мела. - Мориан сама скача в бездната, погълнала ни преди столетия. Щом това желае, така да бъде. Силите се отприщиха и стават все по-мощни. Колкото по-силна става лунната сила, толкова повече мощ ще наберат и останалите.
- Но това ще повлече много невинни, Данил - тревожно отвърна Мела.
"Седемнадесет... Последните два бяха деца, но аз все пак ги броя за опасни селенити…". Ръцете му се свиха в юмруци и след това бавно се отпуснаха.
- Това ще се случи и в двата случая. Мориан е единствената, която може да го спре, Мела. И ако бе слушала малко повече Селиал, щеше да го знае. Черпи ненаситно от силата на Луна и не си дава сметка, че самата стихия ще се подчини в един миг на останалите четри. - направи няколко крачки към изхода, спря се и се обърна към нея. - Да вървим, Мела, нямаме време.
* * *
Тропотът на копитата отекваше в нощта. Вятърът рошеше косите на Данил и се опитваше да охлади пламналите му страни.
Конят навлезе в Ел, столицата на графство Рамиел, и продължи бясно напред по смълчаните улици. Данил спря на площада и скочи ловко от седлото. Втурна се към вратите на новия храм, блъсна ги с все сила и нахлу вътре. Лицето на свещенника пребледня, когато чу думите му. Малко по-късно камбаните травожно екнаха и разбудиха спокойния град. Народът се изсипа на пощада.
Данил огледа множеството пред себе си. Тревогата се бе отпечатала на лицата им, а гласовете ставаха все по-високи. Свещенникът излезе напред и мелодичният му, спокоен глас усмири незабавно тълпата.
- Съжалявам, че наруших съня ви, граждани на Ел. Но Негова Светлост Граф Рамиел току-що ни съобщи много ужасяваща вест. Лунните хора отново са плъзнали по земите на Селения.
Последните думи потънаха в умовете на хората и отключиха стаения от години ужас. Неверие се изписа на лицата на хората. Данил пристъпи напред. Потрепери - предстоеше му да направи нещо, от което се бе ужасявал.
- Цялото ми домакинство в замъка - хората, които вие познавате, - бяха убити тази нощ от сияйни, появили се от мрака мъже и жени. Оставиха ме жив, за да се подиграят с моята безпомощност. - Огледа лицата на хората пред себе си. Познаваше не малко от тях по име. Занеше, че го обичат и се чудеше докъде ще стигне обичта им. "Е, ще умре бързо, но нямам избор", каза той и погледна към луната. Щеше да му е лесно да избяга и щеше бързо да стигне до следващата си цел.
- Това, което ще ви кажа, ще ви ужаси. - пое си дъх и след миг сиянието плъзна по него. Хората сякаш замръзнаха. - Да, аз съм един от Лунните. Показвам ви го, за да повярвате на думите ми. Ние сме опасни и трябва да се пазите от нас - себе си и семействата си. Не сме и неуязвими. А в момента се води война между нас. Хората ми станаха жертва на тази война - убиха ги селенитите, които в момента управляват Селения вместо краля.
"Какви ги говоря", отчаяно си помисли Данил, гледайки обикновените лица на хората и страха в очите им. Сиянието му се засили.
- Пазете семействата си. Припомнете си всички предания и поверия за защита от нас. И се погрижете повече хора да научат за това.
Обърна се към свещенника, който бе отстъпил от него. Бе започнал да се окопитва и в ръцете му се появи кълбо от светлина. Данил се усмихна и изчезна в мрака миг, преди пламъкът да го достигне.
* * *
Пламъците осветяваха каменните стени на подземието и стопляха лицата на Деа, Мира и Реян. Принцесата, кротко спеше, опряна на рамото на Мира. Жрицата погали леко детското лице и се усмихна. Хвърли тревожен поглед към щита си, който се беше облегнал на каменната стена до вратата и гледаше замислено в нищото. Мира спотаи една въздишка и сведе отново поглед към Деа. Страхуваше се, че няма да успее да стигне до Умбра. Усети се базкрайно сама и объркана. Целуна леко челото на принцесата и я прегърна. В този миг се чуха стъпки и Реян се изправи до вратата, готов да отблъсне евентуално нападение. Чу се гласът на домакина им, приглушен от дървената врата.
- Госпожо, тук един човек... Ванел... казва, че ще го приемете.
Нагласи тялото на Деа върху разстланото си наметало и се изправи. Кимна на Реян и и след малко селенитът влезе. Изгледа щита, приближи се до Мира, която го прегърна и отпусна глава на гърдите му.
- Няма да успея, Ванел - прошепна тя приглушено. Ръцете му се заровиха в косите й, придърпаха лицето й нагоре и тя потъна в сияещите му очи.
- Тя трябва да дойде с мен, Мира - каза сериозно той. Видя как погледът й пламна гневно и постави пръст на устните й, за да я накара да замълчи. - Ще я заведа в Хадес. Още сега. Надявам се да пратиш вести по мен.
Тя се взираше безмълвно в очите му и той разчете недовението в погледа й.
- Правя това, което искаш, Мира - усмихна се той и нежно я целуна. - Нямаме време за губене.
Тя се отдръпна от него и коленичи до вързопа с вещите си. Написа набързо писмо до Съвета и го запечата. Ванел бе поел Деа на ръце. Момичето се събуди и погледна изненадано към Мира.
- Последвайте го, Принцесо. Той ще може да Ви заведе направо в Умбра. Там ще се погрижат за Вас. - обърна се с едва овладяна тревога към Ванел. - Може да пострадаш.
Той се усмихна, прегърна още по-здраво принцесата.
- Ще се върна, Мира, - каза той и след малко вратата на мазето се хлопна зад тях.
* * *
Спуснаха се на Кулата на Съвета и се плъзнаха в голяма зала. Сияйните силуети на мъж и момиче изникнаха край прозореца и двете жрици рязко се извърнаха към тях. Киара усети как времето бавно се провлече.
- Аз съм пратеник на Мира и придружител на Прицеса Деа - каза непознатият и й подаде писмото на Мира.
Мислите му оставаха все така спокойни. Отпусна се в креслото си и скри лице в ръцете си. "Май й се усладих на нашата лунна господарка", мислеше си той и безплътните думи отекваха звънко в лунно-звездния безкрай на съзнанието му. Не го бе изоставила през цялото това време. Можеше да усеща съзнанията на всеки един от среднощните си гости, а не можеше да направи нищо, за да ги спре.
Минутите тихо преливаха една в друга. Изправи се бавно и доближи бюрото. Почисти внимателно камата от кръвта на Мориан и я прибра. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото и измъкна отвътре фина, сребърна гривна. Проследи плетеницата от сребърни нишки, всяка, носеща нечия воля.
"Някой ден ще ти потрябва, Данил," бе казала Селиал, когато му я даде. "Както виждаш плетката изглежда нарушена. Повечето са вече мъртви - Мориан се погрижи за това. Но все ще можеш да повикаш някого, когато стане необходимо да излезеш от сенките."
Проследи една от нишките и сякаш мислено я погали. Изправи се и огледа библиотеката. Не искаше да среща повече никого тук. Напусна замъка и се отправи към Рам.
Морето яростно се разбиваше в непристъпната скала. Сред кипящата пяна проблесваха позеленелите скали и от време на време се подаваха острите камъни, коствали живота на много моряци. Появи се на върха на скалата и вдиша дълбоко влажния морски въздух. Скоро тя се появи. Бе преполовила четвъртото си десетилетие, но лицето й изглеждаше свежо и кротко. Черните й очи го изгледаха изпитателно.
- Очаквах да си по-възрастен - каза тя и отметна назад черната качулка на пелерината си. Гласът й беше мек и топъл. - Бих искала да кажа, че се радвам да те срещна, Данил, но се опасявам, че щом си ме повикал, нещата са излезли извън контрол.
- За съжаление си права, Мела. - отвърна глухо Данил. Усетила празнотата в гласа му, Мела се взря в лицето му.
- Спри - тихо заповяда тя. - Нима Селиал не те е научила на нищо?
Той мълчаливо й подаде ръка. Тя се поколеба и го последва. Едва тогава видя едва забележима пукнатина сред камъните. Посрещна ги смесеният мирис на море и земя.
- Пещера? - попита тя, когато се озоваха в мрака. Разгоря се пламък и топлата светлина на огъня погали влажните каменни стени.
- Силно казано - отвърна кратко Данил и продължи напред. Озоваха се в неголяма зала. Той окачи факлата на стената и се обърна срещу Мела. - Открих я преди години. Като дете тази скала винаги ми е изглеждала предизвикателство - никой не можеше да стигне до нея заради теченията и скалите. След като Луна ме погълна, това вече не беше никакво предизвикателство. - той разпери ръце и безрадостно се засмя. - Това е идеално място за среща на селенити. Усещаш ли го?
Тя кимна мълчаливо. Бе го усетила още от мига, в който бе пристъпила вътре.
- Обединените сили на Водата и Земята. Много добре наистина.
Данил тихо се доближи до мокрите камъни и допря лице в тях. Все още усещаше душата си празна, но знаеше, че болката на осъзнаването ще го връхлети всеки миг.
- Какво се е случило, Данил? Защо ме повика? - звучният глас на Мела го накара да извърне мислите си от болката, която търпеливо го очакваше.
- Мориан ме намери - каза глухо той.
- Е, рано или късно щеше да се случи - отбеляза меко Мела.
- Хората й избиха домакинството ми. - ръката й докосна успокоително рамото му, но той рязко се дръпна.
- Погледни ме, Данил!
Вдигна поглед към лицето й. Светлината на пламъка сгряваше кафявите й очи.
- Нямаш време да се тръшкаш и хленчиш. Селиал те бе определила за свой заместник. Убедена съм, че е знаела какво прави.
- Аз се провалих! - ядно избухна той.
- Едва започваме, Данил - усмихна се тя. - Хайде, какво искаш от мен!
- Откъде знаеш, че не съм те извикал просто в паниката си?
- При състоянието, в което беше, когато те видях вън, не мисля, че си имал достъп и до леко притеснение - отвърна тя.
Той сведе глава. Гласът на Мориан сякаш го застигна отново: "Но това ще те превърне в един от нас". "Но аз съм един от вас, Мориан! Нима не си даваш сметка!".
- За себе си знам какво ще направя. - обърна се той към Мела. Бе успял да се овладее и гласът му звучеше спокойно и делово. - От Селиал знам, че Ванел има връзка към принцесата.
- Не точно - отвърна Мела и се усмихна.
- Добре де, има връзка с Мира. - усмихна се насреща й Данил. - Честно казано, видя ми се малко крайно това, да се ... обвърже така с една жрица, но явно Селиал е знаела, какво върши.
Мела се разсмя.
- Е, Ванел и Мира стигнаха до ... споразумение. Доколкото интересите им по отношение на Деа съвпадаха, и ... доколкото си нямаха никакво доверие, си позволиха да се ... обвържат един друг... Кой, както умее. Рисковано, наистина...
- Както и да е - прекъсна я Данил. - Искам незабавно да се свърже с нея и да отведе принцесата. Мориан няма да позволи току-така да се измъкнат. Искам да я заведе в Умбра. - Мела отвори уста да възрази, но той не й позволи. - Каквато и уговорка да е имало между тези двамата, нали не мислиш, че Умбра не знае за нас! Там е съсредоточена силата им - Мориан не може да се намеси там безнаказано и го знае. Ще направи всичко възможно да достигне Деа преди това. Искам да се погрижиш незабавно за това, Мела.
Тя се усмихна, усетила властните нотки в гласа му.
- И защо не повика направо Ванел?
- Селиал спомена, че знаеш за Ланис и за камъните. Ти си й помогнала да я открие преди години.
Пламъците потрепнаха и сенките им заиграха по покритите с влага каменни стени.
- Донякъде е така. - бавно каза Мела и погледът й започна да се плъзга по неравния под. Спря пред обувките му и след това рязко се стрелна нагоре към очите му.
- И до Ланис ще стигнем, но сега искам да знам, какво мислиш да правиш по отношение на Мориан.
Лицето на Данил помръкна. В очите му проблесна ожесточение, но почти веднага се загуби.
- Всичко и нищо. - каза накрая той. Студените зелени очи на Данил срещнаха кафявите ириси на Мела. - Мориан сама скача в бездната, погълнала ни преди столетия. Щом това желае, така да бъде. Силите се отприщиха и стават все по-мощни. Колкото по-силна става лунната сила, толкова повече мощ ще наберат и останалите.
- Но това ще повлече много невинни, Данил - тревожно отвърна Мела.
"Седемнадесет... Последните два бяха деца, но аз все пак ги броя за опасни селенити…". Ръцете му се свиха в юмруци и след това бавно се отпуснаха.
- Това ще се случи и в двата случая. Мориан е единствената, която може да го спре, Мела. И ако бе слушала малко повече Селиал, щеше да го знае. Черпи ненаситно от силата на Луна и не си дава сметка, че самата стихия ще се подчини в един миг на останалите четри. - направи няколко крачки към изхода, спря се и се обърна към нея. - Да вървим, Мела, нямаме време.
* * *
Тропотът на копитата отекваше в нощта. Вятърът рошеше косите на Данил и се опитваше да охлади пламналите му страни.
Конят навлезе в Ел, столицата на графство Рамиел, и продължи бясно напред по смълчаните улици. Данил спря на площада и скочи ловко от седлото. Втурна се към вратите на новия храм, блъсна ги с все сила и нахлу вътре. Лицето на свещенника пребледня, когато чу думите му. Малко по-късно камбаните травожно екнаха и разбудиха спокойния град. Народът се изсипа на пощада.
Данил огледа множеството пред себе си. Тревогата се бе отпечатала на лицата им, а гласовете ставаха все по-високи. Свещенникът излезе напред и мелодичният му, спокоен глас усмири незабавно тълпата.
- Съжалявам, че наруших съня ви, граждани на Ел. Но Негова Светлост Граф Рамиел току-що ни съобщи много ужасяваща вест. Лунните хора отново са плъзнали по земите на Селения.
Последните думи потънаха в умовете на хората и отключиха стаения от години ужас. Неверие се изписа на лицата на хората. Данил пристъпи напред. Потрепери - предстоеше му да направи нещо, от което се бе ужасявал.
- Цялото ми домакинство в замъка - хората, които вие познавате, - бяха убити тази нощ от сияйни, появили се от мрака мъже и жени. Оставиха ме жив, за да се подиграят с моята безпомощност. - Огледа лицата на хората пред себе си. Познаваше не малко от тях по име. Занеше, че го обичат и се чудеше докъде ще стигне обичта им. "Е, ще умре бързо, но нямам избор", каза той и погледна към луната. Щеше да му е лесно да избяга и щеше бързо да стигне до следващата си цел.
- Това, което ще ви кажа, ще ви ужаси. - пое си дъх и след миг сиянието плъзна по него. Хората сякаш замръзнаха. - Да, аз съм един от Лунните. Показвам ви го, за да повярвате на думите ми. Ние сме опасни и трябва да се пазите от нас - себе си и семействата си. Не сме и неуязвими. А в момента се води война между нас. Хората ми станаха жертва на тази война - убиха ги селенитите, които в момента управляват Селения вместо краля.
"Какви ги говоря", отчаяно си помисли Данил, гледайки обикновените лица на хората и страха в очите им. Сиянието му се засили.
- Пазете семействата си. Припомнете си всички предания и поверия за защита от нас. И се погрижете повече хора да научат за това.
Обърна се към свещенника, който бе отстъпил от него. Бе започнал да се окопитва и в ръцете му се появи кълбо от светлина. Данил се усмихна и изчезна в мрака миг, преди пламъкът да го достигне.
* * *
Пламъците осветяваха каменните стени на подземието и стопляха лицата на Деа, Мира и Реян. Принцесата, кротко спеше, опряна на рамото на Мира. Жрицата погали леко детското лице и се усмихна. Хвърли тревожен поглед към щита си, който се беше облегнал на каменната стена до вратата и гледаше замислено в нищото. Мира спотаи една въздишка и сведе отново поглед към Деа. Страхуваше се, че няма да успее да стигне до Умбра. Усети се базкрайно сама и объркана. Целуна леко челото на принцесата и я прегърна. В този миг се чуха стъпки и Реян се изправи до вратата, готов да отблъсне евентуално нападение. Чу се гласът на домакина им, приглушен от дървената врата.
- Госпожо, тук един човек... Ванел... казва, че ще го приемете.
Нагласи тялото на Деа върху разстланото си наметало и се изправи. Кимна на Реян и и след малко селенитът влезе. Изгледа щита, приближи се до Мира, която го прегърна и отпусна глава на гърдите му.
- Няма да успея, Ванел - прошепна тя приглушено. Ръцете му се заровиха в косите й, придърпаха лицето й нагоре и тя потъна в сияещите му очи.
- Тя трябва да дойде с мен, Мира - каза сериозно той. Видя как погледът й пламна гневно и постави пръст на устните й, за да я накара да замълчи. - Ще я заведа в Хадес. Още сега. Надявам се да пратиш вести по мен.
Тя се взираше безмълвно в очите му и той разчете недовението в погледа й.
- Правя това, което искаш, Мира - усмихна се той и нежно я целуна. - Нямаме време за губене.
Тя се отдръпна от него и коленичи до вързопа с вещите си. Написа набързо писмо до Съвета и го запечата. Ванел бе поел Деа на ръце. Момичето се събуди и погледна изненадано към Мира.
- Последвайте го, Принцесо. Той ще може да Ви заведе направо в Умбра. Там ще се погрижат за Вас. - обърна се с едва овладяна тревога към Ванел. - Може да пострадаш.
Той се усмихна, прегърна още по-здраво принцесата.
- Ще се върна, Мира, - каза той и след малко вратата на мазето се хлопна зад тях.
* * *
Спуснаха се на Кулата на Съвета и се плъзнаха в голяма зала. Сияйните силуети на мъж и момиче изникнаха край прозореца и двете жрици рязко се извърнаха към тях. Киара усети как времето бавно се провлече.
- Аз съм пратеник на Мира и придружител на Прицеса Деа - каза непознатият и й подаде писмото на Мира.
Last edited by Lannis on Wed Oct 06, 2004 4:00 pm, edited 1 time in total.
Пак го замери, този път с някаква ябълка.
- Де Гривярд, фон Тотенкранц - гневът е лош съветник. Ако толкова искаш да се махна, можеш да ползваш и медения си език, нали? Ако не друго, езикът - това е източника на всичките беди. Пък по-голяма едва ли ще си намериш. Или няма?
Глухият изостана в тъмата, заедно с гласа си.
- А нима? - отвърна яростно Сим.
Никой не му отговори. Тропотът на дръгливата кранта се бе изпарил, сякаш никога не го бе имало. Куцият пришпори още по-ядно коня, та чак на юздата му изби кървава пяна.
***
Някаква фигура прехвърли някак охраната и се сблъска с него. Джоррам сбърчи нос и я отблъсна, посочвайки със знак на охраната си.
- Първосвещенико, първосвещенико - отбеляза ехидно онзи - Това ли е милостта на Халид, а? Не ме блъскай, войниче на бога, не те ли е срам! Така ли си блъскал баща си?
Стражникът като че ли се стъписа. Изражението на Първосвещенника обаче не мръдна и на йота.
- Дайте му жълтица.
- Много щедро! Колко щедро! - кресна старецът, няколко лица се обърнаха - Вижте, Първосвещенникът раздава златото на Халид! Благословено злато!
Тъплата се размърда и размърмори, а просякът набута смрадливия си дъх в лицето на Джоррам.
- Куче влачи вол, свещеннико, ала диря не оставя - рече, преди да го избутат.
В пряката нямаше никой.
Появяванията на стареца престанаха да го изненадват, приемаше ги с мрачно примирение. Когато онзи седна край огъня, Сим просто му подаде парче мръвка. Старецът я задъвка с оределите си зъби като мляскаше шумно. Наяде се, обърса устата си с ръкав и рече:
- Бъдещето ти се превръща в минало.
Сим го погледна неразбиращо, старецът размаха ръка обхващайки нощта наоколо:
- Лъгал си, крал си, убивал си, нали?
- Бях принуден, трябваше да оцелявам! – изпротестира Сим.
- А замислял ли си се, че всъщност ти сам си предизвиквал живота си, превръщал си го в низ от лъжи, все по-объркани и сложни, докато сам си се оплел в тях, без да знаеш кое е истинско и кое фалшиво?
- Какво се опитваш да ми кажеш? – почти извика Сим.
- А ти какво се опитваш да ми кажеш? – отвърна с въпрос старецът. Сим ядно заръчка една главня, вдигайки рояк искри.
- Защо си тук? – попита накрая.
- За да те науча.
- На какво? На какво да ме научиш? – изкрещя Сим към заобикалящия го мрак. Отново беше сам.
***
Посланик Корл мачкаше нервно шапката си.
- Настоявам да се видя незабавно с кралицата!
- Боя се, че това е невъзможно – спокойно, но твърдо му отвърна втория секретар. – Налага се да Ви запиша в списъка за аудиенции, който да бъде одобрен от първия секретар, а после…
Споменът за среднощното посещение беше твърде свеж в главата на Корл, за да позволи така да го разиграват. Той се наведе над бюрото на служителя, размаха медальона си и гневно изсъска:
- Да ти напомням ли, че съм официален посланик на Селения?! Въпросът не търпи отлагане, забави ме още миг и утре ще просиш милостиня на някой ъгъл!
Вторият секретар се взря в очите му и бавно кимна:
- Добре, ще направя всичко, което е по силите ми.
***
Привечер Морсий се появи, притеснено кършеше ръце, Мориан въздъхна с досада, отново лоши вести.
- Кажи, Морсий, какво има пак?
- Амии… Данил, тоест граф Рамиел е направил малко представление, събрал е местните жители на площада, говорил им е за лунните хора, сам се е обявил за такъв и е изчезнал… Тамошният свещеник е направил неуспешен опит да го спре… Хората са объркани и разтревожени, замъкът му е пълен с мъртъвци все пак… Сетий е там с войниците си, но не знае какво да прави…
Мориан стана от креслото и закрачи напред-назад из стаята, потупвайки с перо по ръката си без да забелязва мастилените петна, които то оставаше. Внезапно спря и се обърна към Морсий, дари го с една от най-прелестните си усмивки:
- Глупчо!
- Ъъ…? – притеснението на Морсий премина в пълно объркване.
- Очаквах Данил да прояви малко… малко повече въображение. Всъщност май въображението му е дошло твърде много – тя въздъхна театрално. – Така е когато прекарваш целия си живот сред книгите, преставаш да разбираш хората…
Замълча и се загледа в Морсий, сякаш очакваше от него да чуе отговора. Той се огледа притеснено, нямаше никой друг в стаята освен тях. Решителният глас на Мориан го сепна:
- Ето какво ще направиш. Нека Сетий обяви на всеослушание, че граф Рамиел се е предал на силата на Луната и е обсебен от нея… Такаа, значи под влиянието на Луната е полудял и е избил цялата си прислуга… Освен това е обвинен в държавна измяна и участие в отвличането на принцеса Деа... Ще затворите замъка като прокълнато място и ще го изгорите, искам да не остане камък върху камък… Земите му ще бъдат конфискувани в полза на Селения…
Тя седна зад бюрото си и надраска нещо в един свитък. После вдигна глава и впери поглед в Морсий:
- Мислех си да дам владенията на Данил на Летиан, но като помислих, това не е добра идея… Ще ги дам на теб – Морсий изненадано хлъцна. – От доста време ми служиш, нека това да бъде твоята награда. – и тя му подаде свитъка. Морсий запелтечи несвързани благодарности, но Мориан го прекъсна с махване на ръка. – Бъди добър с хората там. Ще ги освободиш от данъци първите две години от управлението си, ще раздаваш храна и дрехи на бедните… знаеш, как да действаш. Обяви амнистия за всички, които са се поддали на вредното влияние на графа, не искам никакви жестокости или изстъпления, разбра ли? – Морсий закима, докато си водеше бележки. – Аа, този свещеник, който се е опитал да спре Данил, повишете го, изпратете го някъде по границата с Озикс примерно…
Тя отново се изправи и се доближи до прозореца, вдъхвайки свежия нощен въздух. Все така с гръб към Морсий попита:
- Някакви новини от близнаците? А от Умбра?
- Де Гривярд, фон Тотенкранц - гневът е лош съветник. Ако толкова искаш да се махна, можеш да ползваш и медения си език, нали? Ако не друго, езикът - това е източника на всичките беди. Пък по-голяма едва ли ще си намериш. Или няма?
Глухият изостана в тъмата, заедно с гласа си.
- А нима? - отвърна яростно Сим.
Никой не му отговори. Тропотът на дръгливата кранта се бе изпарил, сякаш никога не го бе имало. Куцият пришпори още по-ядно коня, та чак на юздата му изби кървава пяна.
***
Някаква фигура прехвърли някак охраната и се сблъска с него. Джоррам сбърчи нос и я отблъсна, посочвайки със знак на охраната си.
- Първосвещенико, първосвещенико - отбеляза ехидно онзи - Това ли е милостта на Халид, а? Не ме блъскай, войниче на бога, не те ли е срам! Така ли си блъскал баща си?
Стражникът като че ли се стъписа. Изражението на Първосвещенника обаче не мръдна и на йота.
- Дайте му жълтица.
- Много щедро! Колко щедро! - кресна старецът, няколко лица се обърнаха - Вижте, Първосвещенникът раздава златото на Халид! Благословено злато!
Тъплата се размърда и размърмори, а просякът набута смрадливия си дъх в лицето на Джоррам.
- Куче влачи вол, свещеннико, ала диря не оставя - рече, преди да го избутат.
В пряката нямаше никой.
Появяванията на стареца престанаха да го изненадват, приемаше ги с мрачно примирение. Когато онзи седна край огъня, Сим просто му подаде парче мръвка. Старецът я задъвка с оределите си зъби като мляскаше шумно. Наяде се, обърса устата си с ръкав и рече:
- Бъдещето ти се превръща в минало.
Сим го погледна неразбиращо, старецът размаха ръка обхващайки нощта наоколо:
- Лъгал си, крал си, убивал си, нали?
- Бях принуден, трябваше да оцелявам! – изпротестира Сим.
- А замислял ли си се, че всъщност ти сам си предизвиквал живота си, превръщал си го в низ от лъжи, все по-объркани и сложни, докато сам си се оплел в тях, без да знаеш кое е истинско и кое фалшиво?
- Какво се опитваш да ми кажеш? – почти извика Сим.
- А ти какво се опитваш да ми кажеш? – отвърна с въпрос старецът. Сим ядно заръчка една главня, вдигайки рояк искри.
- Защо си тук? – попита накрая.
- За да те науча.
- На какво? На какво да ме научиш? – изкрещя Сим към заобикалящия го мрак. Отново беше сам.
***
Посланик Корл мачкаше нервно шапката си.
- Настоявам да се видя незабавно с кралицата!
- Боя се, че това е невъзможно – спокойно, но твърдо му отвърна втория секретар. – Налага се да Ви запиша в списъка за аудиенции, който да бъде одобрен от първия секретар, а после…
Споменът за среднощното посещение беше твърде свеж в главата на Корл, за да позволи така да го разиграват. Той се наведе над бюрото на служителя, размаха медальона си и гневно изсъска:
- Да ти напомням ли, че съм официален посланик на Селения?! Въпросът не търпи отлагане, забави ме още миг и утре ще просиш милостиня на някой ъгъл!
Вторият секретар се взря в очите му и бавно кимна:
- Добре, ще направя всичко, което е по силите ми.
***
Привечер Морсий се появи, притеснено кършеше ръце, Мориан въздъхна с досада, отново лоши вести.
- Кажи, Морсий, какво има пак?
- Амии… Данил, тоест граф Рамиел е направил малко представление, събрал е местните жители на площада, говорил им е за лунните хора, сам се е обявил за такъв и е изчезнал… Тамошният свещеник е направил неуспешен опит да го спре… Хората са объркани и разтревожени, замъкът му е пълен с мъртъвци все пак… Сетий е там с войниците си, но не знае какво да прави…
Мориан стана от креслото и закрачи напред-назад из стаята, потупвайки с перо по ръката си без да забелязва мастилените петна, които то оставаше. Внезапно спря и се обърна към Морсий, дари го с една от най-прелестните си усмивки:
- Глупчо!
- Ъъ…? – притеснението на Морсий премина в пълно объркване.
- Очаквах Данил да прояви малко… малко повече въображение. Всъщност май въображението му е дошло твърде много – тя въздъхна театрално. – Така е когато прекарваш целия си живот сред книгите, преставаш да разбираш хората…
Замълча и се загледа в Морсий, сякаш очакваше от него да чуе отговора. Той се огледа притеснено, нямаше никой друг в стаята освен тях. Решителният глас на Мориан го сепна:
- Ето какво ще направиш. Нека Сетий обяви на всеослушание, че граф Рамиел се е предал на силата на Луната и е обсебен от нея… Такаа, значи под влиянието на Луната е полудял и е избил цялата си прислуга… Освен това е обвинен в държавна измяна и участие в отвличането на принцеса Деа... Ще затворите замъка като прокълнато място и ще го изгорите, искам да не остане камък върху камък… Земите му ще бъдат конфискувани в полза на Селения…
Тя седна зад бюрото си и надраска нещо в един свитък. После вдигна глава и впери поглед в Морсий:
- Мислех си да дам владенията на Данил на Летиан, но като помислих, това не е добра идея… Ще ги дам на теб – Морсий изненадано хлъцна. – От доста време ми служиш, нека това да бъде твоята награда. – и тя му подаде свитъка. Морсий запелтечи несвързани благодарности, но Мориан го прекъсна с махване на ръка. – Бъди добър с хората там. Ще ги освободиш от данъци първите две години от управлението си, ще раздаваш храна и дрехи на бедните… знаеш, как да действаш. Обяви амнистия за всички, които са се поддали на вредното влияние на графа, не искам никакви жестокости или изстъпления, разбра ли? – Морсий закима, докато си водеше бележки. – Аа, този свещеник, който се е опитал да спре Данил, повишете го, изпратете го някъде по границата с Озикс примерно…
Тя отново се изправи и се доближи до прозореца, вдъхвайки свежия нощен въздух. Все така с гръб към Морсий попита:
- Някакви новини от близнаците? А от Умбра?
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Тишината край величествения Храм на Халид в Даная успяваше сякаш да заглуши и шума на океана. Отвътре, през отворените порти се лееше топлата жизнена светлина на ароматните свещи.
Данил се появи на тъмната пътека. Тъмното му наметало се издуваше от метнатата на рамото му чанта, а ръбовете, които опъваха кожата, показваха, че е пълна с книги. Пристъпи уверено в огромната зала. Пламъците на свещите припукваха, подчертавайки тържествената тишина, властваща под купола. Лунната сила, плискаща се волно в тялото му започна да се укротява, но не изчезна напълно. Стоеше несигурен и не знаеше накъде да се запъти. Изведнъж чу тихи стъпки и се извърна към едва различимия в мрака коридор.
Джоррам се появи от мрака и светлината на свещите сякаш запали пламък в тъмните очи, които настойчиво се спряха на лицето на Данил.
- Данил? – попита той тихо.
Селенитът се сепна. Бе изненадан да чуе името си. Разчел изненадата на лицето му, Джоррам се усмихна.
- От известно време наблюдавам един наш общ приятел... Ланис. – той плъзна ръка по махагонвата лакирана повърхност на една от пейките в храма. – Тя ли те праща?
- Не, - проговори най-после Данил и измъкна писмото на свещенника на Ел. – Вестите са от Селения.
Лицето на Джорарм стана сериозно. Той отвори писмото и бързо го прочете. Сбърчи леко вежди и замислено сгъна отново листа. Показалецът му се плъзна по восъчния печат.
- Е, трябваше да се очаква... рано или късно. – Погледът му любопитно се впи в очите на Данил. – Но Вие, граф Рамиел, предполагам, че не сте дошъл при мен само в ролята на вестоносец.
- Така е. Искам да поговорим. – потвърди селенитът. Измъкна от чантата една книга и му я подаде. – Това са бележките на Лейди Селиал, покойната сестра на настоящия Първи съветник на Крал Марсел. Преписани от един от учениците ми. В тази книга се съдържат доста сведения за нас и за въздействието на Луната. Но това, което е по-важно – тя съдържа инфорамция и за някои други сили.
Той се отпусна на една пейка и продължи:
- Лейди Селиал предвождаше част от селените... преди да я убият. Настоящият съветник на Марсел ... – продължи да обяснява, а разказът му звучеше спокойно и увлекателно. Джоррам не го прекъсна. Ръцете му замислено галеха кожените корици на книгата, дадена му от Селиал. – Както виждате, ще имам нужда от Вашето съдействие. Жриците на Умбра вероятно в момента също научават за случилото се.
Джоррам вдигна рязко глава стрелна с поглед Данил.
- Мислите ли, че това е добра идея? – попита бавно той.
- А мислите ли, че намесата им може да бъде избегната? – усмихна се Данил. Устните на Джоррам също се разтеглиха в усмивка.
- Така е... Ще се погрижа да направим някои вътрешни размествания сред свещенниците в Селения. Всъщност... бях изненадан от готовността на селенците да приемат религията. Доста покани са били изпратени. Ваша ли е била идеята?
- Аз я подкрепих – усмихна се Данил. – Оказа се успешна. Хората лека- полека приеха религията на равновесието. Надявам се да им помогне в тъмните времена, които може да ги очакват занапред. – той се поколеба, преди да изрече следващите думи. – Пазете се! Мориан и хората й са опасни.
- Не подценявам селенитите, графе. Ще имам предвид думите ви. Мога да се погрижа за себе си. Колкото до подчинените ми в Селения – и те не са чак толкова безопасни. – усмихна се Джоррам. – А сега бих искал да полюбопитствам, какви са намеренията Ви спрямо Ланис?
- Моите планове не ви засягат – студено заяви Данил. Джоррам тихо се засмя.
- Но моите ви засягат. Както и да е, и до това ще стигнем. – каза той, след което обърна гръб на селенита в знак, че срещата им е приключила.
* * *
Лъчите на изгрева огряха ярките керемиди на покривите на Ел. Градът беше разбунен от снощните събития и бръмчеше като кошер. По улиците се виждаха забързани силуети, а около къщите кипеше трескав труд. Хората окачаха тежки завеси по прозорците, замазваха пукнатините в стените или просто се събираха на групички, пиеха, мърмореха и си разказваха стари истории – за Лунните, за Месечината, за гнева на земята и властта на Луната... Страховете се надигаха като облачетата прах под краката на разтревожените жители, докато те кръстосваха улици и дворове.
Рамон, свещенникът на Халид, поведе малка група от жителите на Ел към изоставения замък Рамиел, за да се погрижат за телата на мъртвите. Бе прекарал последните десет години в градчето. Помнеше стария граф Рамиел, който го бе посрещнал и въвел сред хората. Населението бавно, стъпка по стъпка бе започнало да приема религията, но свещенникът все още често се сблъскваше със силата на старите вярвания и страхове. Младият Ноар Рамиел също му бе оказал подкрепа в работата. При мисълта за Данил на челото на Рамон се появи дълбока, тревожна бръчка. Хвърли поглед на хората, крачещи тихо зад него. Никой от тях не смееше да продума.
Замъкът ги посращна смълчан. Миризмата на смърт ги блъсна в момента, в който пристъпиха в голямото предверие. Разделиха се и се заеха да търсят телата.
Половин час по-късно Рамон стоеше сам в библиотеката. Гледаше разсеяно към кървавите петна, разлени пред масивното бюро на Данил. В ума му изплува приветливото лице на младия граф, искращият поглед в зелените му очи. Винаги бе харесвал Данил. Споменът за беседите, които често бяха водили в тази библиотека, го накара да се усмихне. Усмивката, обаче, бързо се преля в горчива гримаса.
“Дано е успял бързо да се свърже с Джоррам”, помисли си той. Бе изпратил писмо по Данил за Първосвещенника. Отдавна знаеха, че Марсел е под влиянието на Първия си съветник, но подозираха, че се е поддал главно на хубостта и ума й. “Е, знае ли някой, докъде се простира знанието на Първосвещенника”, помисли си той, поклати глава и излезе.
Селяните дойдоха по обяд и погребаха телата в земите край замъка. От време на време хвърляха тревожни погледи към смълчаната сграда. Слънцето весело изливаше топлата си светлина и нищо в грейналите стени не напомняше за трагедията, разиграла се зад тях. Нищо, освен прясно изкопаните гробове, зейнали в зелената трева.
Рамон гледаше лицата на хората. Можеше ясно да види, че все още им е трудно да повярват, че господарят им е един от Лунните. Усмихна се, дал си сметка, че Данил бе работил години наред, за да спечели обичта и доверието на хората си. Спомни си как младият граф леко присвиваше очи, налагайки си да помни имената на почти всеки представен му човек. “Явно е очаквал, че ще се стигне дотук.” Бе се опитал да го разубеди предната нощ, но Данил бе твърдо решен.
Шепотът около него се засилваше на моменти.
- ... жестоки... сигурно и жреците им ще се появят скоро...
- .. в името на Халид, горкият граф Ноар...
- Какви ги говориш, жено, не го ли видя, че е от тях...
- ...я не ми викай, глупак такъв, ако не беше графът преди две години, да ти помогне, когато бурята ти отнесе лодката, сега децата ти щяха да гладуват...
- Право е, графът винаги ни е помагал ... ами училището...
Гласовете се надигнаха и затихваха, като вълните, които се плискаха в далечината. Слънцето блестеше по разпенените гребени, носещи се към брега. В небето лениво кръжаха чайки. От време на време някоя се спускаше надолу и грабваше някоя рибка в клюна си.
Завърнаха се на площада в късния следобед и пред храма вече ги чакаше Лорд Сетий, следван от хората си.
“Хората на Лейди Мориан пристигнаха точно толкова бързо, колкото очакваше и Данил. Сега остава да кажат, че той сам е избил хората си и ще мога да го поздравя за предсказанието.”
* * *
Ромонът на водата, бликаща между покритите със зеленина камъни, се сливаше с приспивната песен на щурците. Луната се плъзна по вечерното небе и лъчите й заискриха по ледено-огледалната повърност на малкото езерце в градината. Чуха се тихи стъпки и изпод сенките на овощните дървета се появи стройният силует на девойка. Спря до водата и запретна поли до колене. Лунната светлина погали изящните й прасци, а по повърхността на езерцето плъзнаха малки вълнички, когато тя нагази във водата. Студенината на изворната вода започна да тегли умората от краката на девойката. Тя притвори очи и вдигна лице нагоре. Дългите й, тъмни коси се плъзнаха по извития гръб. Луната се взря в младото, почти детско лице, по което се плъзна щастлива усмивка.
От пътеката, която се губеше в гората, се чу шумът на тичащи крака. Момичето се стресна и погледна тревожно през рамо. Излезе бързо от водата и пусна полите. От мрака на гората изхвърча хлапе с размъкната ризка, рошава коса и блеснали от продължителния бяг очи.
- Нене, - извика едва поемайки си дъх то, - Нене.... тук ли е Мела?
- Вътре е – каза момичето и кимна към едва различаващата се между сенките на дърветата къща. Момчето понечи да хукне натам, но Нене го дръпна за яката. – Какво се е случило?
- Снахата на Греан... – избъбра момчето.
В този момент изпод сенките на очакващите тежестта на есенното плодородие клони се разля топлата светлина, идеща от вътрешността на дома на Мела. Самата тя се появи на прага, бършеща ръцете си в светла престилка.
- Какво има? – попита спокойно тя и се взря в развълнуваните лица, огрени от изливащата се край нея светлина.
- Снахата на Греан – изговориха бързо Нене и момчето.
Лека бръчка се появи на гладкото чело на Мела. Тя кимна леко, развърза престилката си, метна я някъде вътре в стаята и откачи наметалото си и торба, ухаеща на билки, от пирона зад вратата.
- Ти стой тук – нареди тя на Нене, наметна се и тръгна по пътеката към селото. Момчето припна след нея. Трева, шума и съчки тихо шепнеха под бързите им стъпки.
Скоро пред тях грейнаха светлините на крайните къщи на селото. Мела бързо стигна до центъра му.
Старият Греам, кметът на Рения, седеше в двора пред голямата си къща, а по-малкият му син, тревожно крачеше наоколо. Спря се стреснато, когота отвътре се дочу приглушен от стените вик и се обърна към вратата, готов да се втурне навътре.
Мела бутна дървената порта и младият мъж се извърна към нея. Разпозна я веднага и кръвта се стече от лицето му – викаха я винаги при тежки раждания. Старият Греам се изправи и я поздрави. В този миг от къщата излезе жена му Реса.
- Няма време за поздрави – сопна се тя. Бе стиснала тънките си, похабени от годините устни, а очите й тревожно се спряха на хубавото лице на Мела, която я попита:
- Кога започна?
- Още по светло – каза кратко Реса и я поведе. Влязоха в стаята на родилката. Мокрото чело на младата жена проблесваше, а една жена се щураше край нея. Мела погали влажните тъмни коси на Криста и погледът й се плъзна през отворения прозорец към тежката пожълтяла луна, която надзърташе сред облаците. Пое от силата й и целуна челото на жената.
- Хайде, невесто – прошепна й усмихнато тя – скоро ще ти олекне.
Никоя от жените в стаята не забеляза тънките лунни сплитове – единият легнал нежно на челото на Криста, а другият – върху издутия й корем.
След половин час се чу първият оглушителен поздрав към света на най-малкия член на Греамовото семейство. По-голямата му снаха излезе на двора да поздрави бащата със сина му и да го успокои, че всичко е наред.
Реса бързо разгони останалите жени и остана край Криста и новороденото. Погледът й се плъзна от майката, притискаща нежно вресливия вързоп до налетите си гърди, към Мела, която миеше ръце. Селенитката проследяваше как лунните нишки бавно оттеглят от стаята. Усети вниманието на старата и извърна унесено-усмихнатото си лице към нея.
- Не знам как го направи – проговори замислено Реса. – Откак видях булката на сина си за пръв път, си мислех, че няма да изкара и едно раждане.
- Няма да оставим младата снаха на кмета да се спомине без време – усмихна й се Мела и посегна към наметалото си, метнато небрежно на един стол. Извади от торбата сноп билки и ги остави на масата. - Знаеш какво да правиш с тях.
- Винаги съм се питала, как така ти нямаш деца, Мела? – каза любопитно жената. Сянка погали лицето на Мела и тя зарея поглед през прозореца.
- Безплодието е цената – прошепна сякаш на себе си тя. Безплодието бе проклятието на земята за чедата на Луна. “И по-добре”, добави на ум Мела. Погледна към Реса, която я гледаше с леко недоумение. - Не ми остава време, Реса, - засмя се и излезе от стаята.
На двора Греам се опита да я прикани да остане, но неясна тревога в душата й я подтикна да откаже вежливо и да се отправи към дома си.
Вървеше бавно през гората, наслаждавайки се на ласкавото внимание на Луна. Край нея примигвайки премина рояк светулки и се отнесе назад към селото.
Изведнъж ги усети. Забави леко ход, притвори очи и се опита да открие Нене. Усети момичето и си отдъхна. Бутна вратата на дома си и влезе.
- Добре сте дошли, - каза кротко тя и окачи спокойно торбата и наметалото на мястото им.
- Здравей, Мела – усмихна й се Тедион и свали крака от масата.
- Поздрави от Мориан – допълни с не по-малко лъчезарен вид Данаин.
Нене стоеше до огъня и от нея струеше едва овладян страх. Мела си даде сметка, че и близнаците го усещат и че това ги забавлява.
- Нова помощница имаш, Мела – намигна й Данаин. – Но май още не си я научила на обноски.
Извъртя се на стола и се втренчи преценяващо в момичето.
- Има сила – нехайно добави Тедион, - но май си решила да развалиш момичето тук сред тези селяни.
- Нене, излез да налееш вода отвън – нареди Мела на момичето и то бързо се омете.
Селенитката бръкна в долапа и извади шише, в което весело се плискаше златиста течност.
- Не, - възкликна Данаин – бялото вино си го задръж.
Мела невъзмутимо извади три чаши, нареди ги на масата и дръпна запушалката.
- Не е вино. От северните земи е – каза тя докато отливаше. – Много по-силно е, но напиването не е нещо, което да се случва на селенитите.
“Ние сме си постоянно опиянени”, добави тя наум, “кой повече, кой по-малко...”
Тедион подуши любопитно чашата и сбърчи нос, когато острият аромат на уискито го блъсна в ноздрите.
- Пие се с устата, не с нос – усмихна се Мела и отпи и кимна на влязлата току-що Нене. Момичето наля от изворната вода на тримата и остави стомната на масата. Данаин й се ухили и тя сведе поглед надолу. Появата на близнаците я изненадала. Бяха блокирали с лекота опита й да избяга, а усещането й за безпомощност я бе объркало и ужасило. Боеше се, че могат да навредят на Мела, а не можеше да отиде и да я предупреди.
- Нене, - изтръгна я от мислите й гласът на Мела. – Иди в другата стая. Билките тебе чакат.
- Билки – повтори с презрение Данаин, когато вратата се затвори зад гърба на момичето. – Занимаваш това нежно създание с треволяци.
- Не си го и помисляй, Тедион!
- Данаин – поправи я ухилено той.
- Все тая – сряза го невъзмутимо Мела. – Сигурна съм, че и за братлето ти важи.
Премести внимателно чашата с уиски и взе водната чаша. Усещаше през глинените й стени хладната сила на водата, бликнала от недрата на земята.
- Мориан надали е пратила любимците си, за да се задяват с Нене. Какво иска?
Двамата се спогледаха.
- Тя смята, че Данил се е свързал с теб.
Мела издържа любопитния му поглде без да трепне.
- Така ли е? – попита другия.
- Има ли значение – сви рамене домакинята им. – Силата на Данил беше в неизвестността му. Сега е просто един от многото.
- Мориан очевидно не мисли така. А и силата му е доста голяма, Мела, можеше да се усети.
Тя само сви презрително устни.
- Не лунната сила е решаваща... Но пък какво ви обяснявам. – миризмата на билки в стаята сякаш ставаше все по-силна. Близнаците усетиха първите белези на леко замайване. Мела им се усмихна.
- Земя има силно присъствие край къщата ми... Водата също. На мен ми е от полза, но за вас вероятно е като ... падане от високо... Но ще ви мине. Колкото до Данил, не зная какво ще прави.
Двамата се изправиха.
- Мориан уважава силата ти, Мела, но не бива да злоупотребяваш с това.
- Я стига, - изсмя се жената – Мориан не признава уважението към нещо, освен към самата себе си. Бях до нея и Селиал, когато започна обединението. Бях край тях и когато Мориан се възгордя и започна тази самоунищожителна битка. Но ако науча нещо, което трябва да знае за Данил, ще намеря начин да я уведомя.
Тедион взе бутилката от масата и я прибра.
- Хубаво питие, Мела. – каза той и тръгна към вратата.
- Ако видиш Данил, предай му поздравите ни – изсмя се Данаин и го последва.
Данил се появи на тъмната пътека. Тъмното му наметало се издуваше от метнатата на рамото му чанта, а ръбовете, които опъваха кожата, показваха, че е пълна с книги. Пристъпи уверено в огромната зала. Пламъците на свещите припукваха, подчертавайки тържествената тишина, властваща под купола. Лунната сила, плискаща се волно в тялото му започна да се укротява, но не изчезна напълно. Стоеше несигурен и не знаеше накъде да се запъти. Изведнъж чу тихи стъпки и се извърна към едва различимия в мрака коридор.
Джоррам се появи от мрака и светлината на свещите сякаш запали пламък в тъмните очи, които настойчиво се спряха на лицето на Данил.
- Данил? – попита той тихо.
Селенитът се сепна. Бе изненадан да чуе името си. Разчел изненадата на лицето му, Джоррам се усмихна.
- От известно време наблюдавам един наш общ приятел... Ланис. – той плъзна ръка по махагонвата лакирана повърхност на една от пейките в храма. – Тя ли те праща?
- Не, - проговори най-после Данил и измъкна писмото на свещенника на Ел. – Вестите са от Селения.
Лицето на Джорарм стана сериозно. Той отвори писмото и бързо го прочете. Сбърчи леко вежди и замислено сгъна отново листа. Показалецът му се плъзна по восъчния печат.
- Е, трябваше да се очаква... рано или късно. – Погледът му любопитно се впи в очите на Данил. – Но Вие, граф Рамиел, предполагам, че не сте дошъл при мен само в ролята на вестоносец.
- Така е. Искам да поговорим. – потвърди селенитът. Измъкна от чантата една книга и му я подаде. – Това са бележките на Лейди Селиал, покойната сестра на настоящия Първи съветник на Крал Марсел. Преписани от един от учениците ми. В тази книга се съдържат доста сведения за нас и за въздействието на Луната. Но това, което е по-важно – тя съдържа инфорамция и за някои други сили.
Той се отпусна на една пейка и продължи:
- Лейди Селиал предвождаше част от селените... преди да я убият. Настоящият съветник на Марсел ... – продължи да обяснява, а разказът му звучеше спокойно и увлекателно. Джоррам не го прекъсна. Ръцете му замислено галеха кожените корици на книгата, дадена му от Селиал. – Както виждате, ще имам нужда от Вашето съдействие. Жриците на Умбра вероятно в момента също научават за случилото се.
Джоррам вдигна рязко глава стрелна с поглед Данил.
- Мислите ли, че това е добра идея? – попита бавно той.
- А мислите ли, че намесата им може да бъде избегната? – усмихна се Данил. Устните на Джоррам също се разтеглиха в усмивка.
- Така е... Ще се погрижа да направим някои вътрешни размествания сред свещенниците в Селения. Всъщност... бях изненадан от готовността на селенците да приемат религията. Доста покани са били изпратени. Ваша ли е била идеята?
- Аз я подкрепих – усмихна се Данил. – Оказа се успешна. Хората лека- полека приеха религията на равновесието. Надявам се да им помогне в тъмните времена, които може да ги очакват занапред. – той се поколеба, преди да изрече следващите думи. – Пазете се! Мориан и хората й са опасни.
- Не подценявам селенитите, графе. Ще имам предвид думите ви. Мога да се погрижа за себе си. Колкото до подчинените ми в Селения – и те не са чак толкова безопасни. – усмихна се Джоррам. – А сега бих искал да полюбопитствам, какви са намеренията Ви спрямо Ланис?
- Моите планове не ви засягат – студено заяви Данил. Джоррам тихо се засмя.
- Но моите ви засягат. Както и да е, и до това ще стигнем. – каза той, след което обърна гръб на селенита в знак, че срещата им е приключила.
* * *
Лъчите на изгрева огряха ярките керемиди на покривите на Ел. Градът беше разбунен от снощните събития и бръмчеше като кошер. По улиците се виждаха забързани силуети, а около къщите кипеше трескав труд. Хората окачаха тежки завеси по прозорците, замазваха пукнатините в стените или просто се събираха на групички, пиеха, мърмореха и си разказваха стари истории – за Лунните, за Месечината, за гнева на земята и властта на Луната... Страховете се надигаха като облачетата прах под краката на разтревожените жители, докато те кръстосваха улици и дворове.
Рамон, свещенникът на Халид, поведе малка група от жителите на Ел към изоставения замък Рамиел, за да се погрижат за телата на мъртвите. Бе прекарал последните десет години в градчето. Помнеше стария граф Рамиел, който го бе посрещнал и въвел сред хората. Населението бавно, стъпка по стъпка бе започнало да приема религията, но свещенникът все още често се сблъскваше със силата на старите вярвания и страхове. Младият Ноар Рамиел също му бе оказал подкрепа в работата. При мисълта за Данил на челото на Рамон се появи дълбока, тревожна бръчка. Хвърли поглед на хората, крачещи тихо зад него. Никой от тях не смееше да продума.
Замъкът ги посращна смълчан. Миризмата на смърт ги блъсна в момента, в който пристъпиха в голямото предверие. Разделиха се и се заеха да търсят телата.
Половин час по-късно Рамон стоеше сам в библиотеката. Гледаше разсеяно към кървавите петна, разлени пред масивното бюро на Данил. В ума му изплува приветливото лице на младия граф, искращият поглед в зелените му очи. Винаги бе харесвал Данил. Споменът за беседите, които често бяха водили в тази библиотека, го накара да се усмихне. Усмивката, обаче, бързо се преля в горчива гримаса.
“Дано е успял бързо да се свърже с Джоррам”, помисли си той. Бе изпратил писмо по Данил за Първосвещенника. Отдавна знаеха, че Марсел е под влиянието на Първия си съветник, но подозираха, че се е поддал главно на хубостта и ума й. “Е, знае ли някой, докъде се простира знанието на Първосвещенника”, помисли си той, поклати глава и излезе.
Селяните дойдоха по обяд и погребаха телата в земите край замъка. От време на време хвърляха тревожни погледи към смълчаната сграда. Слънцето весело изливаше топлата си светлина и нищо в грейналите стени не напомняше за трагедията, разиграла се зад тях. Нищо, освен прясно изкопаните гробове, зейнали в зелената трева.
Рамон гледаше лицата на хората. Можеше ясно да види, че все още им е трудно да повярват, че господарят им е един от Лунните. Усмихна се, дал си сметка, че Данил бе работил години наред, за да спечели обичта и доверието на хората си. Спомни си как младият граф леко присвиваше очи, налагайки си да помни имената на почти всеки представен му човек. “Явно е очаквал, че ще се стигне дотук.” Бе се опитал да го разубеди предната нощ, но Данил бе твърдо решен.
Шепотът около него се засилваше на моменти.
- ... жестоки... сигурно и жреците им ще се появят скоро...
- .. в името на Халид, горкият граф Ноар...
- Какви ги говориш, жено, не го ли видя, че е от тях...
- ...я не ми викай, глупак такъв, ако не беше графът преди две години, да ти помогне, когато бурята ти отнесе лодката, сега децата ти щяха да гладуват...
- Право е, графът винаги ни е помагал ... ами училището...
Гласовете се надигнаха и затихваха, като вълните, които се плискаха в далечината. Слънцето блестеше по разпенените гребени, носещи се към брега. В небето лениво кръжаха чайки. От време на време някоя се спускаше надолу и грабваше някоя рибка в клюна си.
Завърнаха се на площада в късния следобед и пред храма вече ги чакаше Лорд Сетий, следван от хората си.
“Хората на Лейди Мориан пристигнаха точно толкова бързо, колкото очакваше и Данил. Сега остава да кажат, че той сам е избил хората си и ще мога да го поздравя за предсказанието.”
* * *
Ромонът на водата, бликаща между покритите със зеленина камъни, се сливаше с приспивната песен на щурците. Луната се плъзна по вечерното небе и лъчите й заискриха по ледено-огледалната повърност на малкото езерце в градината. Чуха се тихи стъпки и изпод сенките на овощните дървета се появи стройният силует на девойка. Спря до водата и запретна поли до колене. Лунната светлина погали изящните й прасци, а по повърхността на езерцето плъзнаха малки вълнички, когато тя нагази във водата. Студенината на изворната вода започна да тегли умората от краката на девойката. Тя притвори очи и вдигна лице нагоре. Дългите й, тъмни коси се плъзнаха по извития гръб. Луната се взря в младото, почти детско лице, по което се плъзна щастлива усмивка.
От пътеката, която се губеше в гората, се чу шумът на тичащи крака. Момичето се стресна и погледна тревожно през рамо. Излезе бързо от водата и пусна полите. От мрака на гората изхвърча хлапе с размъкната ризка, рошава коса и блеснали от продължителния бяг очи.
- Нене, - извика едва поемайки си дъх то, - Нене.... тук ли е Мела?
- Вътре е – каза момичето и кимна към едва различаващата се между сенките на дърветата къща. Момчето понечи да хукне натам, но Нене го дръпна за яката. – Какво се е случило?
- Снахата на Греан... – избъбра момчето.
В този момент изпод сенките на очакващите тежестта на есенното плодородие клони се разля топлата светлина, идеща от вътрешността на дома на Мела. Самата тя се появи на прага, бършеща ръцете си в светла престилка.
- Какво има? – попита спокойно тя и се взря в развълнуваните лица, огрени от изливащата се край нея светлина.
- Снахата на Греан – изговориха бързо Нене и момчето.
Лека бръчка се появи на гладкото чело на Мела. Тя кимна леко, развърза престилката си, метна я някъде вътре в стаята и откачи наметалото си и торба, ухаеща на билки, от пирона зад вратата.
- Ти стой тук – нареди тя на Нене, наметна се и тръгна по пътеката към селото. Момчето припна след нея. Трева, шума и съчки тихо шепнеха под бързите им стъпки.
Скоро пред тях грейнаха светлините на крайните къщи на селото. Мела бързо стигна до центъра му.
Старият Греам, кметът на Рения, седеше в двора пред голямата си къща, а по-малкият му син, тревожно крачеше наоколо. Спря се стреснато, когота отвътре се дочу приглушен от стените вик и се обърна към вратата, готов да се втурне навътре.
Мела бутна дървената порта и младият мъж се извърна към нея. Разпозна я веднага и кръвта се стече от лицето му – викаха я винаги при тежки раждания. Старият Греам се изправи и я поздрави. В този миг от къщата излезе жена му Реса.
- Няма време за поздрави – сопна се тя. Бе стиснала тънките си, похабени от годините устни, а очите й тревожно се спряха на хубавото лице на Мела, която я попита:
- Кога започна?
- Още по светло – каза кратко Реса и я поведе. Влязоха в стаята на родилката. Мокрото чело на младата жена проблесваше, а една жена се щураше край нея. Мела погали влажните тъмни коси на Криста и погледът й се плъзна през отворения прозорец към тежката пожълтяла луна, която надзърташе сред облаците. Пое от силата й и целуна челото на жената.
- Хайде, невесто – прошепна й усмихнато тя – скоро ще ти олекне.
Никоя от жените в стаята не забеляза тънките лунни сплитове – единият легнал нежно на челото на Криста, а другият – върху издутия й корем.
След половин час се чу първият оглушителен поздрав към света на най-малкия член на Греамовото семейство. По-голямата му снаха излезе на двора да поздрави бащата със сина му и да го успокои, че всичко е наред.
Реса бързо разгони останалите жени и остана край Криста и новороденото. Погледът й се плъзна от майката, притискаща нежно вресливия вързоп до налетите си гърди, към Мела, която миеше ръце. Селенитката проследяваше как лунните нишки бавно оттеглят от стаята. Усети вниманието на старата и извърна унесено-усмихнатото си лице към нея.
- Не знам как го направи – проговори замислено Реса. – Откак видях булката на сина си за пръв път, си мислех, че няма да изкара и едно раждане.
- Няма да оставим младата снаха на кмета да се спомине без време – усмихна й се Мела и посегна към наметалото си, метнато небрежно на един стол. Извади от торбата сноп билки и ги остави на масата. - Знаеш какво да правиш с тях.
- Винаги съм се питала, как така ти нямаш деца, Мела? – каза любопитно жената. Сянка погали лицето на Мела и тя зарея поглед през прозореца.
- Безплодието е цената – прошепна сякаш на себе си тя. Безплодието бе проклятието на земята за чедата на Луна. “И по-добре”, добави на ум Мела. Погледна към Реса, която я гледаше с леко недоумение. - Не ми остава време, Реса, - засмя се и излезе от стаята.
На двора Греам се опита да я прикани да остане, но неясна тревога в душата й я подтикна да откаже вежливо и да се отправи към дома си.
Вървеше бавно през гората, наслаждавайки се на ласкавото внимание на Луна. Край нея примигвайки премина рояк светулки и се отнесе назад към селото.
Изведнъж ги усети. Забави леко ход, притвори очи и се опита да открие Нене. Усети момичето и си отдъхна. Бутна вратата на дома си и влезе.
- Добре сте дошли, - каза кротко тя и окачи спокойно торбата и наметалото на мястото им.
- Здравей, Мела – усмихна й се Тедион и свали крака от масата.
- Поздрави от Мориан – допълни с не по-малко лъчезарен вид Данаин.
Нене стоеше до огъня и от нея струеше едва овладян страх. Мела си даде сметка, че и близнаците го усещат и че това ги забавлява.
- Нова помощница имаш, Мела – намигна й Данаин. – Но май още не си я научила на обноски.
Извъртя се на стола и се втренчи преценяващо в момичето.
- Има сила – нехайно добави Тедион, - но май си решила да развалиш момичето тук сред тези селяни.
- Нене, излез да налееш вода отвън – нареди Мела на момичето и то бързо се омете.
Селенитката бръкна в долапа и извади шише, в което весело се плискаше златиста течност.
- Не, - възкликна Данаин – бялото вино си го задръж.
Мела невъзмутимо извади три чаши, нареди ги на масата и дръпна запушалката.
- Не е вино. От северните земи е – каза тя докато отливаше. – Много по-силно е, но напиването не е нещо, което да се случва на селенитите.
“Ние сме си постоянно опиянени”, добави тя наум, “кой повече, кой по-малко...”
Тедион подуши любопитно чашата и сбърчи нос, когато острият аромат на уискито го блъсна в ноздрите.
- Пие се с устата, не с нос – усмихна се Мела и отпи и кимна на влязлата току-що Нене. Момичето наля от изворната вода на тримата и остави стомната на масата. Данаин й се ухили и тя сведе поглед надолу. Появата на близнаците я изненадала. Бяха блокирали с лекота опита й да избяга, а усещането й за безпомощност я бе объркало и ужасило. Боеше се, че могат да навредят на Мела, а не можеше да отиде и да я предупреди.
- Нене, - изтръгна я от мислите й гласът на Мела. – Иди в другата стая. Билките тебе чакат.
- Билки – повтори с презрение Данаин, когато вратата се затвори зад гърба на момичето. – Занимаваш това нежно създание с треволяци.
- Не си го и помисляй, Тедион!
- Данаин – поправи я ухилено той.
- Все тая – сряза го невъзмутимо Мела. – Сигурна съм, че и за братлето ти важи.
Премести внимателно чашата с уиски и взе водната чаша. Усещаше през глинените й стени хладната сила на водата, бликнала от недрата на земята.
- Мориан надали е пратила любимците си, за да се задяват с Нене. Какво иска?
Двамата се спогледаха.
- Тя смята, че Данил се е свързал с теб.
Мела издържа любопитния му поглде без да трепне.
- Така ли е? – попита другия.
- Има ли значение – сви рамене домакинята им. – Силата на Данил беше в неизвестността му. Сега е просто един от многото.
- Мориан очевидно не мисли така. А и силата му е доста голяма, Мела, можеше да се усети.
Тя само сви презрително устни.
- Не лунната сила е решаваща... Но пък какво ви обяснявам. – миризмата на билки в стаята сякаш ставаше все по-силна. Близнаците усетиха първите белези на леко замайване. Мела им се усмихна.
- Земя има силно присъствие край къщата ми... Водата също. На мен ми е от полза, но за вас вероятно е като ... падане от високо... Но ще ви мине. Колкото до Данил, не зная какво ще прави.
Двамата се изправиха.
- Мориан уважава силата ти, Мела, но не бива да злоупотребяваш с това.
- Я стига, - изсмя се жената – Мориан не признава уважението към нещо, освен към самата себе си. Бях до нея и Селиал, когато започна обединението. Бях край тях и когато Мориан се възгордя и започна тази самоунищожителна битка. Но ако науча нещо, което трябва да знае за Данил, ще намеря начин да я уведомя.
Тедион взе бутилката от масата и я прибра.
- Хубаво питие, Мела. – каза той и тръгна към вратата.
- Ако видиш Данил, предай му поздравите ни – изсмя се Данаин и го последва.
Триъгълникът си бе - както винаги - триъгълен. Към шейсетина нови къщурки се кипреха в единия ъгъл, към към пет дузини слушаха разпалена проповед в съседния, пък - на към полукръг - си битуваше селцето.
- Сливи за смет! Сливи за смет! - продра креслив глас литургията, пък дръгливата кобилка мързеливо изпръхтя - Сливиии!
Запотеният халидянин прекъсна словодиарията си и изгледа стареца изпод вежди.
- А, искаш ли, чедо? - обърна глава онзи.
Младото попче обърса чело. Май му драсна кремъка, та затвори уста и прокашля гърло.
- А на тебе, дядо, защо ти е смет?
- Ами за да разменям сливите, бре чедо.. - отвърна озадачено старият - Иначе щях ли сливи за смет да викам?
- Само че, така ти си онеправдан. Ето тъй се губи Равновесието!
Тълпата замърмори одобрително.
- Ба, чедо, е па що го реши това?
- Много просто, дядо. Ти даваш сливи. Могат да се ядат. Да си ги изсушиш, или да си свариш сладко. Или ракия, ако щеш. И ще имаш за зимата. А сметта - хората я хвърлят така или иначе. Можеш да я вземеш без нищо, веднъж, пък и не можеш да я ядеш - втори път. Дори си двойно онеправдан! - допълни екзалтирано.
- Тпру, бре добиче! Чакай сега, чедо..
Дъртият като че се замисли. Накрая отметна сплъстен кичур и се вгледа в свещеника.
- Е, та какво от туй?
Онзи зяпна.
- Ами...
- Ами, искаш да ми речеш - продължи старият - че туй, дето го рече.. Равновесието.. се нарушавало?
- Това вече го казах, дядо.
- Тъй, тъй.. от сливите и сметта?
- Не, дядо, от подобни случаи! Това е само капка в морето!
- Тъй... значи, бая смет има, викаш?
- Моля?
- И сливи де.. Щото инак не може, без тях..
Събраните се закикотиха.
- Виж, дядо, Равновесието.. - започна монотонно попът.
-. ..е това, дето сега ще ти го река. Чувай ме сега, като ти говоря. Тука имам едно мяхче ракия и едно мяхче вода - ей ги на.. - дядото размаха победоносно две поопърпани кожени неща - Нал' тай?
- Така е, имаш ги.
- Ей ги на - еднаквинки си - като се протегна еееееей така, пак не падам от крантата, нал'тъй?
- Видимо.
- Тъй, тъй.. значи пазя, дето го каза, равновесие. Нал'тъй? Значи... ако зема да изпия водата от мяхчето пак ще го пазя, пустото. Но ако зема да изпия ракийката..
Проповедникът замълча за момент, който старецът използва за две три яки равновесни.
- И?
Онзи ухили няколко гнили зъба и кресна, пришпорвайки дръглата:
- Сливи за смет!
Старчето се появи от мрака, кимна за поздрав и полегна край огъня, завивайки се с прокъсано наметало. Сим беше чакал появяването му цял ден.
- Искам да те питам нещо…
- Спи ми се – гласеше краткият отговор. Сим го срита с върха на ботуша си:
- Няма да спиш преди да ми отговориш!
- Е, добре де – обърна се раздразнен старецът. – Питай.
- Ако ти знаеш това, което аз знам, знам ли аз това, което ти знаеш?
- Уф – изсумтя старецът и му обърна гръб. Сим отново го ръгна в ребрата, старчето ядосано се изправи и приседна, протягайки ръце за да ги стопли на догарящия огън.
- Не задаваш правилните въпроси.
- А кои са правилните въпроси?
- Няма правилни въпроси – отвърна старчето. – Има правилни отговори.
Сим свъси вежди:
- Не разбирам.
Старчето въздъхна:
- Добре, ще ти дам един пример. Аз съм бог Халид и ти имаш право на едно желание, какво ще си пожелаеш?
- Ти не си бог Халид! – възмути се Сим.
- И защо мислиш така? – поинтересува се старчето.
- Защото бог Халид не може…
- … да е гърбаво старче без зъби – довърши онзи вместо него и мигом се превърна в триметров гигант със зурла и огромни ципести крила. – Така повече ли ти харесвам? – после отново зае предишния си образ и продължи. – Външността е лъжовна, сам трябва да го знаеш.
- Добре де – упорстваше Сим, - ако си бог Халид, порази онова дърво. – и той кимна към един масивен бук наблизо. Тресна мълния и мощното дърво рухна разцепено на две. Сим се опули, а старецът се захили:
- Представите ти за божественост са доста мърляви.
- Хм – не се предаваше Сим, - тогава направи луната четвъртита!
Старецът сви рамене, а Сим изненадано ахна – луната беше квадрат! Старчето махна с ръка и небесното светило отново се закръгли, а поразеното дърво се въздигна отново и забоде връх в небето.
- Илюзия – обясни старчето. – Ти създаваш илюзия, на която да повярват околните па макар и за малко, аз направих илюзия лично за теб. А ако ти вярваш на тази илюзия, значи аз съм бог за теб. Създам ли обаче илюзия в която да повярва град, държава или цял континент, тогава ставам бог за всички.
- Но една илюзия не може да трае вечно! – възрази Сим.
Старецът се усмихна:
- Зависи. А и вечно е доста относителна дума. Но си прав – нищо в природата не е вечно. Ей го, и равновесието не е вечно, току залитне някой, пък падне. Но това не е важно.
- А кое е важно? – съвсем се обърка Сим.
- Важното е – и старецът го дари с поредната си беззъба усмивка, - че докато се чудеше дали съм бог Халид или не, изпусна шанса да си пожелаеш нещо…
Сим остана зяпнал мрака насреща, старчето отново беше изчезнало.
***
Посланик Корл гледаше намръщено първия секретар, опитвайки се да не избухне на момента, през нощта отново беше преживял неприятно посещение. Цялата работа му харесваше все по-малко и по-малко, но семейството му беше в Селения, а добре познаваше методите на Мориан.
- … сам разбирате, че не можем да пренебрегнем…
- Вие не разбирате! – прекъсна го грубо Корл, първият секретар зяпна възмутен от подобно неспазване на етикета. – Това са две официални ноти. Първата се отнася за изчезването на селенийски официален представител, който беше оставен на попечителство лично на Нейно Величество данайската кралица! Втората нота касае предаването на известната престъпничка Ланис, която е обвинена в седем углавни престъпления и трябва да бъде върната в Селения, за да бъде изпълнена смъртната й присъда, от която тя е избягала. Изисквам отговор и на двете ноти в тридневен срок!
- Изисквате… срок…? – първият секретар беше сащисан, не беше преживявал подобно нещо през живота си. Никой досега не се беше осмелявал да използва подобни думи, това звучеше като ултиматум, при това заплашителен такъв.
- Да – отвърна твърдо посланик Корл и повтори. – Изисквам отговор и на двете ноти в тридневен срок! Освен това нося официално писмо от крал Марсел и ако до утре вечер не получа аудиенция при Нейно Величество, това ще има непоправими последставия! За всички!
Първият секретар подскочи при тряскането на вратата, посланик Корл си беше тръгнал.
- Сливи за смет! Сливи за смет! - продра креслив глас литургията, пък дръгливата кобилка мързеливо изпръхтя - Сливиии!
Запотеният халидянин прекъсна словодиарията си и изгледа стареца изпод вежди.
- А, искаш ли, чедо? - обърна глава онзи.
Младото попче обърса чело. Май му драсна кремъка, та затвори уста и прокашля гърло.
- А на тебе, дядо, защо ти е смет?
- Ами за да разменям сливите, бре чедо.. - отвърна озадачено старият - Иначе щях ли сливи за смет да викам?
- Само че, така ти си онеправдан. Ето тъй се губи Равновесието!
Тълпата замърмори одобрително.
- Ба, чедо, е па що го реши това?
- Много просто, дядо. Ти даваш сливи. Могат да се ядат. Да си ги изсушиш, или да си свариш сладко. Или ракия, ако щеш. И ще имаш за зимата. А сметта - хората я хвърлят така или иначе. Можеш да я вземеш без нищо, веднъж, пък и не можеш да я ядеш - втори път. Дори си двойно онеправдан! - допълни екзалтирано.
- Тпру, бре добиче! Чакай сега, чедо..
Дъртият като че се замисли. Накрая отметна сплъстен кичур и се вгледа в свещеника.
- Е, та какво от туй?
Онзи зяпна.
- Ами...
- Ами, искаш да ми речеш - продължи старият - че туй, дето го рече.. Равновесието.. се нарушавало?
- Това вече го казах, дядо.
- Тъй, тъй.. от сливите и сметта?
- Не, дядо, от подобни случаи! Това е само капка в морето!
- Тъй... значи, бая смет има, викаш?
- Моля?
- И сливи де.. Щото инак не може, без тях..
Събраните се закикотиха.
- Виж, дядо, Равновесието.. - започна монотонно попът.
-. ..е това, дето сега ще ти го река. Чувай ме сега, като ти говоря. Тука имам едно мяхче ракия и едно мяхче вода - ей ги на.. - дядото размаха победоносно две поопърпани кожени неща - Нал' тай?
- Така е, имаш ги.
- Ей ги на - еднаквинки си - като се протегна еееееей така, пак не падам от крантата, нал'тъй?
- Видимо.
- Тъй, тъй.. значи пазя, дето го каза, равновесие. Нал'тъй? Значи... ако зема да изпия водата от мяхчето пак ще го пазя, пустото. Но ако зема да изпия ракийката..
Проповедникът замълча за момент, който старецът използва за две три яки равновесни.
- И?
Онзи ухили няколко гнили зъба и кресна, пришпорвайки дръглата:
- Сливи за смет!
Старчето се появи от мрака, кимна за поздрав и полегна край огъня, завивайки се с прокъсано наметало. Сим беше чакал появяването му цял ден.
- Искам да те питам нещо…
- Спи ми се – гласеше краткият отговор. Сим го срита с върха на ботуша си:
- Няма да спиш преди да ми отговориш!
- Е, добре де – обърна се раздразнен старецът. – Питай.
- Ако ти знаеш това, което аз знам, знам ли аз това, което ти знаеш?
- Уф – изсумтя старецът и му обърна гръб. Сим отново го ръгна в ребрата, старчето ядосано се изправи и приседна, протягайки ръце за да ги стопли на догарящия огън.
- Не задаваш правилните въпроси.
- А кои са правилните въпроси?
- Няма правилни въпроси – отвърна старчето. – Има правилни отговори.
Сим свъси вежди:
- Не разбирам.
Старчето въздъхна:
- Добре, ще ти дам един пример. Аз съм бог Халид и ти имаш право на едно желание, какво ще си пожелаеш?
- Ти не си бог Халид! – възмути се Сим.
- И защо мислиш така? – поинтересува се старчето.
- Защото бог Халид не може…
- … да е гърбаво старче без зъби – довърши онзи вместо него и мигом се превърна в триметров гигант със зурла и огромни ципести крила. – Така повече ли ти харесвам? – после отново зае предишния си образ и продължи. – Външността е лъжовна, сам трябва да го знаеш.
- Добре де – упорстваше Сим, - ако си бог Халид, порази онова дърво. – и той кимна към един масивен бук наблизо. Тресна мълния и мощното дърво рухна разцепено на две. Сим се опули, а старецът се захили:
- Представите ти за божественост са доста мърляви.
- Хм – не се предаваше Сим, - тогава направи луната четвъртита!
Старецът сви рамене, а Сим изненадано ахна – луната беше квадрат! Старчето махна с ръка и небесното светило отново се закръгли, а поразеното дърво се въздигна отново и забоде връх в небето.
- Илюзия – обясни старчето. – Ти създаваш илюзия, на която да повярват околните па макар и за малко, аз направих илюзия лично за теб. А ако ти вярваш на тази илюзия, значи аз съм бог за теб. Създам ли обаче илюзия в която да повярва град, държава или цял континент, тогава ставам бог за всички.
- Но една илюзия не може да трае вечно! – възрази Сим.
Старецът се усмихна:
- Зависи. А и вечно е доста относителна дума. Но си прав – нищо в природата не е вечно. Ей го, и равновесието не е вечно, току залитне някой, пък падне. Но това не е важно.
- А кое е важно? – съвсем се обърка Сим.
- Важното е – и старецът го дари с поредната си беззъба усмивка, - че докато се чудеше дали съм бог Халид или не, изпусна шанса да си пожелаеш нещо…
Сим остана зяпнал мрака насреща, старчето отново беше изчезнало.
***
Посланик Корл гледаше намръщено първия секретар, опитвайки се да не избухне на момента, през нощта отново беше преживял неприятно посещение. Цялата работа му харесваше все по-малко и по-малко, но семейството му беше в Селения, а добре познаваше методите на Мориан.
- … сам разбирате, че не можем да пренебрегнем…
- Вие не разбирате! – прекъсна го грубо Корл, първият секретар зяпна възмутен от подобно неспазване на етикета. – Това са две официални ноти. Първата се отнася за изчезването на селенийски официален представител, който беше оставен на попечителство лично на Нейно Величество данайската кралица! Втората нота касае предаването на известната престъпничка Ланис, която е обвинена в седем углавни престъпления и трябва да бъде върната в Селения, за да бъде изпълнена смъртната й присъда, от която тя е избягала. Изисквам отговор и на двете ноти в тридневен срок!
- Изисквате… срок…? – първият секретар беше сащисан, не беше преживявал подобно нещо през живота си. Никой досега не се беше осмелявал да използва подобни думи, това звучеше като ултиматум, при това заплашителен такъв.
- Да – отвърна твърдо посланик Корл и повтори. – Изисквам отговор и на двете ноти в тридневен срок! Освен това нося официално писмо от крал Марсел и ако до утре вечер не получа аудиенция при Нейно Величество, това ще има непоправими последставия! За всички!
Първият секретар подскочи при тряскането на вратата, посланик Корл си беше тръгнал.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.