Лунел хапваше замислено, а пръстите й мачкаха парчето хляб. Пламъците на огъня се отразяваха в огромните й зеници. Летните нощи на север не бяха особено топли и тя се радваше на топлината, лееща се към нея.
- Джони – обърна се внезапно тя към седящия до нея мъж.
Кейдж се беше облегнал удобно на дънера на едно дърво и се мъчеше да си почине. Отвори едно око и я погледна въпросително. Беше спряла да дъвче и едната й буза стоеше смешно издута. Тя видя усмивката, разляла се на лицето му, наведе глава надолу и бързо преглътна.
- До кога ще се мотаем насам? Ако търсиш принца, това не е правилната посока. – каза тя след като вдигна отново лице към него. Той отвори и другото си око и се втренчи в нея.
- А коя е правилната посока, Лунел? – кротко я попита Кейдж.
Лунел отмести поглед отново към огъня. “Е, какво пък толкова”, помисли си тя, сви рамене и се извърна отново към спътника си, за да му отговори. Но не го видя. Мрак се спусна безшумно около нея и нахлу в ума й. Надоизяденото парче хляб падна от ръцете й. Мракът беше безкраен. Чу шума на морето. “Не е възможно”, стресна се тя, “морето е толкова далече.” Видя искрящи води да приближават към нея. Мракът леко просветля и тя видя образа на Драгън. Водата пълзеше към проснатото му тяло, а очите му угаснаха. Прониза я силна болка, опита се да извърне очи, но видението следваше погледа й. Мъртвото тяло се преобрази в огромен дракон, чиято плът се стопи пред очите й, а водата заля побелелите кости и се насочи към нея. Луна изплува от нищото и сребърната светлина се разля над запенените води. В мрака пламна буен огън и сред пламъците му се появи красива жена. Очите й бяха разширени от изненада. Съзря Лунел и се овладя:
- КОЯ СИ ТИ? – екна гласът й и Лунел отвори уста да отговори. В този миг около нея се изля дъжд от лунни лъчи и жената в пламъците изчезна. Водата вече бе достигнала девойката и заливаше нозете й.
Нов образ изникна пред нея в тъмнината – потоци от огън и лед се преливаха един в друг из тялото на непознат за нея звяр. Древните му очи се спряха немигащо на лицето й и сякаш след цяла вечност в тях се появи намек за усмивка. Миг по-късно видението се стопи и Лунел остана отново сама. Водата вече стигаше гърдите й и продължаваше да пълзи нагоре. “... камъкът може да бъде опасен...”, думите на Джоррам отново изплуваха в ума й. В този миг видя Джони. Водата го заливаше неумолимо, а той сякаш не можеше да го усети. След миг го покри изцяло.
- Джонииии – писна Лунел и се хвърли към него, но водите грубо я завлякоха далече от него. Започна да се бори с водната стихия, но се отдалечаваше все повече и повече...
Водата беше изчезнала. Джони я беше прегърнал здраво, а тя бурно се мъчеше да му извади очите, хаотично размахвайки ръце.
- Шшшшшшт, тихо, Лунел, тихо – опитваше се да я успокои той. Тя се отпусна. Джони беше тук, сух и най-важното – жив. Но и водата не си бе отишла напълно. Усещаше властния й повик и знаеше, че няма как да не му се подчини. Ръцете на Джони се отпуснаха, и тя се изправи.
- Какво стана, Лунел, какво ти е? – тревожните му очи не я изпускаха от поглед.
- Нищо ли не усети? – попита го тя.
- Ти изведнъж се сгърчи, я след това започна да викаш. Сигурно те чуха и в Терновион! – усмихна й се, но тревогата, стаена в очите му, не се разсея.
- Нищо ли не усети? – настойчиво попита отново Лунел.
- Усетих – кимна леко с глава Джони. – Но не зная точно какво е.
Лунел вдигна поглед към ясното звездно небе. Не бе минала и половината нощ.
- Трябва да тръгвам, Джони. Ще се върна бързо.
Чу как извика нещо след нея, но не му обърна внимание и пое в потока от лунна светлина към неустоимия зов на водния камък.
* * *
Река от синя светлина се изливаше от гробницата на Ларк. Десетина души стояха на двора и не смееха да доближат. Лунел притича покрай тях и се гмурна в призрачните води. Познатият хлад се плъзна по кожата й и я понесе напред. Не чу виковете след себе си.
Синята светлина се лееше около каменните лица на мъртвите Ларк. Лунел се поколеба малко и тръгна към познатата каменна плоча. Коленичи леко до нея и пое в ръка сияещия камък. Точно както и в порутения храм светлината, изливаща се от него, започна бързо да гасне. “Трябва да изчезвам”, сепна се девойката при мисълта за събиращата се отвън публика и припна енергично към изхода.
Опасенията й се оправдаха и хората навън действително се бяха увеличили. Не малко от тях държаха оръжия и сега, когато сиянието бе изчезнало, отнасяйки и изненадата им със себе си, по лицата им се четеше и ясното намерение да ги използват, ако е необходимо. Нямаше време за представления. Тя се усмихна, седефената светлина се завихри около нея и тя се понесе обратно към Джони.
Историята: Сенки на север
Дворецът в Ерн предлагаше прекрасна гледка към столицата на Херцогство Варгас. Всъщност към единствения град на острова. Разпложен на нисък хълм, опасан с крепостна стена, дворецът сякаш бдеше покровителствено над града. Град, който въпреки това скоро бе изпитал поражението и загубата на една битка.
Големите прозорци и прохладните по това време на годината тераси предлагаха изглед към вътрешни дворовес цветя, декоративни храсти и мраморни фонтани и статуи, към чистия и изрядно поддържан парк или към богатите квартали с техните широки улици и просторни къщи. Виждаше се и морето, с чайките кръжащи над пристанището.
Озмънд Озикс седеше отпуснат на една такава тераса и гледаше към кейовете. Заливът бе пълен с кораби – пристанището не можеше да ги приюти всичките. “Някои от платната, които се белеят там, нямаше и да акустират, дори да имаше къде. Не и докато съществува опасност за Варгас.” Такива бяха мислите на Херцога, който се бе оттеглил от задълженията си в късния следобед.
Капитаните охраняваха зорко новопридобитото си владение. Бяха започнали да влагат в него парите си и се нуждаеха то да бъде сигурно място.
“Може да опазят Херцогството от врагове, но не и от самите варгасци. Не и без мен”, доволно отбеляза Озикс.
За по-малко от месец Ерн бе разчистен от развалините и бяха започнали да пристигат провизии от фермите във вътрешността на острова. За тези, които бяха загубили домовете и имуществото си, се вдигнаха шатри и се построиха дървени бараки на края на града. Шокът, първоначалното объркване и отчаянието бяха преминали и престъпленията зачестиха много. Елитната му гвардия се бе превърнала в жандармерия и едва успяваше да задържи престъпността около обичайното й ниво.
Херцогът отново погледна към набързо направения лагер за останалите без покрив над главите си и си помисли: “Това е само временно решение. Но не мога да отделя повече злато за възстановителни и строителни работи.” Капитаните пренасочваха приходите си предимно за възраждане на търговията на острова. Но умело даваха внушителни за обикновените хора суми за покриване на щетите и “донасяне благоденствие на Херцогство Варгас”. Това най-често се изтъкваше в “публичните им изяви”.
За двадесетина дни Озмънд се бе сработил очудващо добре със Съветника. И двамата имаха една обща цел, но с различни аспекти. На този етап противоречия нямаше. Само лавиране, защита на собствените интереси, т.е. тези на Варгас, както се убеждаваха един друг, и наченки на развитие на островната държава.
Херцог Озикс се наместваше по-удобно в креслото, изнесено специално за него, когато видя малкото черно петно на източното небе, което се приближаваше с голяма скорост и бързо придои очертанията на птица. Летеше право към двореца и скоро го достигна. Кацна на парапета пред Озмънд и леко повдигна лявото си крило, разкривайки късчето хартия, умело прикрепено към тялото й.
“Белоопашат буревестник? Странно…”, замисли се той, докато посягаше да вземе листчето. “Среща се по планините в северна Даная и Озикс, всъщност вече Тиен’хара и в по-южните райони на Триумвирата. Кой би могъл да изпраща съобщение с тази рядка птица?”, зачуди се той и разгъна бележката:
Върнах се от мъртвите и сега идвам да въздам своето възмездие, Озмънд.
Куция
Изведнъж лицето на Херцога почервеня, той смачка хартийката и я захвърли в розовите храсти в градината долу. С пуфтене се изправи, влезе в кабинета си и поръча на пажа, застанал в коридора пред вратата, да повика Сайхе.
Докато чакаше магьосницата да дойде, Озикс взе парче пергамент, останало от някой скъсан документ и с леко трепереща ръка написа:
Не знам кой си, нито какво искаш, “виночерпецо”. За кого работиш сега? Нямам време за игрички – ще те намеря, освен ако ти не ме намериш.
Озмънд Озикс
Преди около десетгодини Херцогът бе успял с машинации и интриги да завладее селенските острови на юг от Озикс, подсигурявайки се откъм морето. Кралят-марионетка безучастно бе следил действията му, но някой друг от селенския двор бе положил много усилия да попречи на Озмънд. Но не бе успял и в провала си бе обрекъл семейството на Херцога на смърт.
Когато магьосницата влезе, Озмънд бързо прогони печалните спомени.
- Сайхе, помниш ли Куция? – попита я той.
- Шпионинът на Селения? – отговори му тя с въпрос.
- Същия. Явно е оцелял след наказанието и ме “извести” за присъствието си. Имам основания да вярвам, че е някъде на север в Даная, Тиен’хара или може би дори в Триумвирата.
- Доста далеч от интересите на Селения. – замислено отбеляза магьосницата.
- Именно. Възможно е да работи за друг.
- За онзи Ти’сейн? Или за някой от воеводите? Или за Умбра? – предположи тя.
- Не ме интересува за кого работи сега. Искам да го откриеш и да разбереш кой от двора на Селения му плащаше да бъде мой “виночерпец”. Същият този някой, който уби Озивия и децата… - задави се от гняв и мъка, а пръстите му скършиха перото, което все още държеше.
- И ти смяташ, че този човек е шпионирал за виновника за смъртта на семейството ти? – невярващо попита тя, но бързо се убеди, че може би Озикс е прав. Той още се опитваше да се овладее, когато й отговори:
- Сигурен съм. За това и Магистратите изпълниха наказанието на Куция толкова бързо – за да нямам време да го разпитам и да въвлека Херцогството в неприятности със Селения.
- Добре тогава. Ще опитам да го открия, въпреки че ми даваш доста обширна територия за търсене. Поне знам как изглежда. – въпреки недоволството си, вътрешно Сайхе се радваше: “Най-накрая на собствена мисия. И то имам свободата да се занимая и с моите дела.”
- Получих и вот кралицата на Даная. Вече трябва да е на път към крепостта Бодар, където възнамерява да остане за известно време. Ти най-напред ще отидеш в столицата. Нагледай двореца и положението там. Убеден съм, че ако има някакъв проблем, ще успееш да се справиш с него. След това ще отидеш в Бодар да осведомиш Анара за случващото се в Даная и да й предадеш писмото, което ще ти връча преди да заминеш. Междувременно ще се опиташ да хвеанеш следите на Куция. И естествено ще държиш връзка с мен…
Сайхе стоеше мълчаливо и слушаше нарежданията на Херцога, след което се отправи към покоите си, за да се подготви за предстоящото пътуване.
Големите прозорци и прохладните по това време на годината тераси предлагаха изглед към вътрешни дворовес цветя, декоративни храсти и мраморни фонтани и статуи, към чистия и изрядно поддържан парк или към богатите квартали с техните широки улици и просторни къщи. Виждаше се и морето, с чайките кръжащи над пристанището.
Озмънд Озикс седеше отпуснат на една такава тераса и гледаше към кейовете. Заливът бе пълен с кораби – пристанището не можеше да ги приюти всичките. “Някои от платната, които се белеят там, нямаше и да акустират, дори да имаше къде. Не и докато съществува опасност за Варгас.” Такива бяха мислите на Херцога, който се бе оттеглил от задълженията си в късния следобед.
Капитаните охраняваха зорко новопридобитото си владение. Бяха започнали да влагат в него парите си и се нуждаеха то да бъде сигурно място.
“Може да опазят Херцогството от врагове, но не и от самите варгасци. Не и без мен”, доволно отбеляза Озикс.
За по-малко от месец Ерн бе разчистен от развалините и бяха започнали да пристигат провизии от фермите във вътрешността на острова. За тези, които бяха загубили домовете и имуществото си, се вдигнаха шатри и се построиха дървени бараки на края на града. Шокът, първоначалното объркване и отчаянието бяха преминали и престъпленията зачестиха много. Елитната му гвардия се бе превърнала в жандармерия и едва успяваше да задържи престъпността около обичайното й ниво.
Херцогът отново погледна към набързо направения лагер за останалите без покрив над главите си и си помисли: “Това е само временно решение. Но не мога да отделя повече злато за възстановителни и строителни работи.” Капитаните пренасочваха приходите си предимно за възраждане на търговията на острова. Но умело даваха внушителни за обикновените хора суми за покриване на щетите и “донасяне благоденствие на Херцогство Варгас”. Това най-често се изтъкваше в “публичните им изяви”.
За двадесетина дни Озмънд се бе сработил очудващо добре със Съветника. И двамата имаха една обща цел, но с различни аспекти. На този етап противоречия нямаше. Само лавиране, защита на собствените интереси, т.е. тези на Варгас, както се убеждаваха един друг, и наченки на развитие на островната държава.
Херцог Озикс се наместваше по-удобно в креслото, изнесено специално за него, когато видя малкото черно петно на източното небе, което се приближаваше с голяма скорост и бързо придои очертанията на птица. Летеше право към двореца и скоро го достигна. Кацна на парапета пред Озмънд и леко повдигна лявото си крило, разкривайки късчето хартия, умело прикрепено към тялото й.
“Белоопашат буревестник? Странно…”, замисли се той, докато посягаше да вземе листчето. “Среща се по планините в северна Даная и Озикс, всъщност вече Тиен’хара и в по-южните райони на Триумвирата. Кой би могъл да изпраща съобщение с тази рядка птица?”, зачуди се той и разгъна бележката:
Върнах се от мъртвите и сега идвам да въздам своето възмездие, Озмънд.
Куция
Изведнъж лицето на Херцога почервеня, той смачка хартийката и я захвърли в розовите храсти в градината долу. С пуфтене се изправи, влезе в кабинета си и поръча на пажа, застанал в коридора пред вратата, да повика Сайхе.
Докато чакаше магьосницата да дойде, Озикс взе парче пергамент, останало от някой скъсан документ и с леко трепереща ръка написа:
Не знам кой си, нито какво искаш, “виночерпецо”. За кого работиш сега? Нямам време за игрички – ще те намеря, освен ако ти не ме намериш.
Озмънд Озикс
Преди около десетгодини Херцогът бе успял с машинации и интриги да завладее селенските острови на юг от Озикс, подсигурявайки се откъм морето. Кралят-марионетка безучастно бе следил действията му, но някой друг от селенския двор бе положил много усилия да попречи на Озмънд. Но не бе успял и в провала си бе обрекъл семейството на Херцога на смърт.
Когато магьосницата влезе, Озмънд бързо прогони печалните спомени.
- Сайхе, помниш ли Куция? – попита я той.
- Шпионинът на Селения? – отговори му тя с въпрос.
- Същия. Явно е оцелял след наказанието и ме “извести” за присъствието си. Имам основания да вярвам, че е някъде на север в Даная, Тиен’хара или може би дори в Триумвирата.
- Доста далеч от интересите на Селения. – замислено отбеляза магьосницата.
- Именно. Възможно е да работи за друг.
- За онзи Ти’сейн? Или за някой от воеводите? Или за Умбра? – предположи тя.
- Не ме интересува за кого работи сега. Искам да го откриеш и да разбереш кой от двора на Селения му плащаше да бъде мой “виночерпец”. Същият този някой, който уби Озивия и децата… - задави се от гняв и мъка, а пръстите му скършиха перото, което все още държеше.
- И ти смяташ, че този човек е шпионирал за виновника за смъртта на семейството ти? – невярващо попита тя, но бързо се убеди, че може би Озикс е прав. Той още се опитваше да се овладее, когато й отговори:
- Сигурен съм. За това и Магистратите изпълниха наказанието на Куция толкова бързо – за да нямам време да го разпитам и да въвлека Херцогството в неприятности със Селения.
- Добре тогава. Ще опитам да го открия, въпреки че ми даваш доста обширна територия за търсене. Поне знам как изглежда. – въпреки недоволството си, вътрешно Сайхе се радваше: “Най-накрая на собствена мисия. И то имам свободата да се занимая и с моите дела.”
- Получих и вот кралицата на Даная. Вече трябва да е на път към крепостта Бодар, където възнамерява да остане за известно време. Ти най-напред ще отидеш в столицата. Нагледай двореца и положението там. Убеден съм, че ако има някакъв проблем, ще успееш да се справиш с него. След това ще отидеш в Бодар да осведомиш Анара за случващото се в Даная и да й предадеш писмото, което ще ти връча преди да заминеш. Междувременно ще се опиташ да хвеанеш следите на Куция. И естествено ще държиш връзка с мен…
Сайхе стоеше мълчаливо и слушаше нарежданията на Херцога, след което се отправи към покоите си, за да се подготви за предстоящото пътуване.
Минаха два дни откакто напусна убежището на Севир, яздеше бавно в посока Бодар и щадеше както коня си, така и себе си. По обяд на третия ден забеляза двама конници в далечината, които бързо го приближаваха. Оказаха се младо момиче и възрастен мъж, представиха се за баща и дъщеря странстващи разказвачи на път за Бодар. Продължиха заедно нататък, с добър събеседник пътят наполовина се съкращава, поне така казвали старите хора според разказвача. Девойката зяпаше Сим доста безцеремонно, “типична селянка”, заключи той, “винаги посрещат новото с широко отворени очи”. След около час спряха да починат на малка чешмичка край пътя, слязоха от конете и ги оставиха да попасат спокойно наоколо. Сим се наведе да налее вода в походния си мех, когато момичето изведнъж изтърси:
- Това е човекът, който отвлече принца.
Вцепени се и усети как една ледена ръка го стиска за гърлото. Мъжът му хвърли бърз поглед и се обърна към девойката:
- Сигурна ли си?
- Да, Джони, сигурна съм – рече простичко момичето – блъсна ме, когато се разминавахме по коридора…
Сърцето на Сим бясно заби, но той се обърна съвършено спокоен и по лицето му се разля широка усмивка:
- Забавни хора сте, вие, разказвачите…
Погледна момичето и споменът за онази нощ го цапардоса като мокър парцал - прислужницата с отнесената физиономия! Но Джони… беше ли това възможно? Бръкна в кесията си и извади жълтица:
- Името ми е Сим фон Тотенкранц – протегна ръка към мъжа, – ето вземи, наистина ме развеселихте…
Мъжът реагира светкавично, удари протегнатата му ръка и камата изсвистя и се заби някъде встрани. След миг Сим се намери на земята, а Джони извиваше ръцете му зад гърба и натискаше лицето му с коляно.
- Не на мене тия номера… - момичето му протегна въже и той бързо омота китките на Сим, после го изправи на колене.
- Приятно ми е да се запознаем, уважаеми Джонатан Кейдж – рече му Сим и изплю пръстта, която се беше набила в устата му.
- Нямам време за любезности – прекъсна го Джони, - къде е принцът?
Сим сякаш не чу въпроса, вниманието му беше погълнато от момичето, някъде беше виждал това лице, много преди Даная и двореца, някъде другаде. Беше селенийка, проклятие, къде беше виждал това лице? Спомените го заляха изведнъж…
…Събранието ставаше все по-шумно, старейшините крещяха един на друг…
- Чумата тръгна от твоето село, Химико, ти си виновен за това!
- Глупости говориш, Мерил, това че първите болни се появиха край мен, още нищо не означава, аз първи разпознах болестта…
- Трябва да има някаква причина! – надвика ги кметът на съседното село – Не може просто така да ни нападне мор, сигурно сме разгневили боговете с нещо…
- Или се е появила вещица…
Всички изведнъж се умълчаха. Един от по-старите се обади:
- Вещица, думаш, Химико… И къде ще се е скрила?
- Онова момиче, което с Луната си говори, тя е прокълната, вещица, тя донесе нещастие и чума…
Старейшините замърмориха…
…Кладата, запалените факли, беснеещата тълпа: ”Изгорете я! Изгорете я! Вещица!”, празната килия, слисаните лица и една огромна луна, която се блещи насреща…
- Ланис? – попита тихо Сим, момичето трепна, а Джони рязко се обърна:
- Откъде я познаваш?
Сим не отговори, а започна монотонно да припява:
- Вещица, вещица, изгорете я, вещица, вещица…
- Млъкни! – изпищя Ланис и запуши ушите си с ръце. Джони го хвана за дрехата и го разтърси:
- Какво е това? За какво говориш??
Сим не му обърна внимание, гласът му се извиси:
- Вещица, вещица, изгорете я, вещица, ве…
Юмрукът на Джони го удари право в лицето, Сим залитна, но не падна. Опита се да избърше шурналата от носа му кръв в рамото си, но не успя. Втренчи поглед в Ланис и се ухили с окървавената си уста:
- Не искаш ли да видиш пак баща си, чедо мое?
Лицето му се сгърчи и посивя, кожата сякаш се овъгли и изчезна, зъбите се оголиха в предсмъртна маска на ужас и болка, а очните му кухини зейнаха зловещо. В гърлото му се надигна хрип:
- Ланиссс, сссскъпа моя…
Девойката се бе свлякла на земята, обхванала главата си в ръце, бавно се поклащаше и повтаряше в транс “не, не, не, не”
- Ланиссс, погледни ме, Ла…
Гневът избухна в Джони, той ритна в лицето Сим и го повали на земята, после го затъпка с подкованите си ботуши, искаше да го смачка, да го убие, да изтрие грозния му образ.
- Спри! Недей! Спри! – Ланис се беше вкопчила в ръката му и го дърпаше назад. Гневът изчезна така ненайдено както и се беше появил, Джони прекара ръка през косата си и пое дълбоко въздух.
- Мъртъв ли е? – попита тихо момичето.
- Не… не мисля – Джони се наведе над лежащия мъж и провери пулса му – В безсъзнание е.
Водата го върна отново в съзнание, тялото го болеше зверски, а едното му око беше подуто. Джони беше клекнал край него, Ланис стоеше встрани и безучастно беше
втренчила поглед в една точка.
- Чуваш ли ме? – попита Джони и му удари един шамар.
Сим се закашля и изграчи:
- Чувам те, няма нужда… малко вода… благодаря – преглътна и продължи. – Поздравления, Кейдж, да пребиеш безпомощен и невъоръжен човек, сигурно се гордееш със себе си…
Джони не обърна внимание на думите му, приведе се над него и твърдо попита:
- Къде е момчето? Къде е принцът?
Сим се опита да се засмее, но смехът му се превърна в кашлица:
- Ако ти кажа, животът ми не струва и пукната пара…
- Не си в положение да се пазариш! – прекъсна го Джони. – Къде е принцът?
- Без мен не можеш да го откриеш, знаеш го – отговори му спокойно Сим. – Ще те заведа при принца, но ми обещай, че ще ми осигуриш безопасен път до Селения и повече няма да чуете нищо за мен.
Джони помисли малко, после кимна:
- Добре, така да бъде! Къде е принцът?
- На около два дни път оттук, в планините на север… Тръгваме ли?
Вер и Аркип изпратиха малката посланическа група с погледи.
- Доста сериозен инструктаж беше това - промълви принцът.
Воеводата се подсмихна.
- Пътят не е по-малък, трябваше да им се набие добре в главите.
- А защо трябваше да обличаш момчето с моите дрехи и да му даваш накитите ми?
- Като доказателство, че си мой пленник, разбира се. А джунджурийките като.. дар.. - Ларк рязко се изсмя - Един вид.
- За сплашване, искаш да кажеш.
- Може би, може би. Майка ти си няма и представа, в крайна сметка. Давай да се връщаме към настоящите главоболия.
***
Слънцето отново изгря над временния лагер. От сутринта Вер отново приемаше и изпращаше вестоносци. Поканените на събора воеводи бяха в течение на събитията и мястото на срещата бе изместено към централния град Огнедъб. Докладите не бяха кой знае колко разнообразни - отредите на изток влизаха в кратки сражения с превъзхождащите ги по брой сили на Ис, Тан и съюзниците им, след което бързо отстъпваха на запад. По обед пристигна и отрядът от Северната от Четирите. По лицата на войниците се четеше разочарование и дори яд, но Вер остана доволен, че не бяха престъпили заповедите им. С особено доволство отбеляза факта, че с тях бяха и остатъците от войската на местния воевода, ведно със самия него. Вер го поздрави ведро. Онзи изглеждаше в доста добро настроение.
- Господарю Ларк - отговори приветливо.
- Какво става там на запад? - отвърна той.
- О, дъртият Тан го чака хубава изненада. Пръснахме всички запаси, взехме оръжието и хазната - рече воеводата с усмивка, посочвайки денковете, които носеха последните в редицата - Освен това разбихме резервоарите на водните кули и потрошихме водопровода. Да бъде плодородна есен.
Двамата се засмяха.
- Повече от всякога - рече накрая Вер - А останалите?
- През границата нахлуват все по-големи пълчища. Двете Централни се готвят да ни последват всеки миг. Доколкото разбрах, Югът вече е напуснал заради някакви селски неразбории.
- Да, надявах се все пак да ги задържи.
- О, ще ги задържи. Флаговете още се веят над крепостта, а и ми се стори, че видях известно количество.. - онзи натърти последната дума - "войници" по бойниците. Поне няколко дни ще я обсаждат, преди да разберат, как стоят нещата.
- Нима? - Вер поклати глава - Струва ми се, че ще раздавам награди.
Остави воеводата да намери място за хората си в лагера и се върна при генерал Руил, за да дообсъдят тактическите позиции. През ранния следобед пристигна пратеник от посланика в Диерон. През покрайнините на областта се засилваше прехода на войници на Тан. Дебелият Таргас беше сключил видимо добра сделка и сега доволно лееше злато през тлъстите си пръсти.
- Нещо друго? - запита накрая Ларк.
Вестоносецът се поклони остави торбичка сол.
- Само това, господарю. Праща ви го Димар.
- Чудесно! - плесна с ръце воеводата - Предай му, че пирът ще бъде в Огнедъб, в негова чест! Да не пропусне да се върне навреме!
- Да, господарю.
Вер изведнъж се разбърза. Преди слънцето да склони на запад, станът вече се бе вдигнал и бавно се изтегляше още по към столицата.
- Това е човекът, който отвлече принца.
Вцепени се и усети как една ледена ръка го стиска за гърлото. Мъжът му хвърли бърз поглед и се обърна към девойката:
- Сигурна ли си?
- Да, Джони, сигурна съм – рече простичко момичето – блъсна ме, когато се разминавахме по коридора…
Сърцето на Сим бясно заби, но той се обърна съвършено спокоен и по лицето му се разля широка усмивка:
- Забавни хора сте, вие, разказвачите…
Погледна момичето и споменът за онази нощ го цапардоса като мокър парцал - прислужницата с отнесената физиономия! Но Джони… беше ли това възможно? Бръкна в кесията си и извади жълтица:
- Името ми е Сим фон Тотенкранц – протегна ръка към мъжа, – ето вземи, наистина ме развеселихте…
Мъжът реагира светкавично, удари протегнатата му ръка и камата изсвистя и се заби някъде встрани. След миг Сим се намери на земята, а Джони извиваше ръцете му зад гърба и натискаше лицето му с коляно.
- Не на мене тия номера… - момичето му протегна въже и той бързо омота китките на Сим, после го изправи на колене.
- Приятно ми е да се запознаем, уважаеми Джонатан Кейдж – рече му Сим и изплю пръстта, която се беше набила в устата му.
- Нямам време за любезности – прекъсна го Джони, - къде е принцът?
Сим сякаш не чу въпроса, вниманието му беше погълнато от момичето, някъде беше виждал това лице, много преди Даная и двореца, някъде другаде. Беше селенийка, проклятие, къде беше виждал това лице? Спомените го заляха изведнъж…
…Събранието ставаше все по-шумно, старейшините крещяха един на друг…
- Чумата тръгна от твоето село, Химико, ти си виновен за това!
- Глупости говориш, Мерил, това че първите болни се появиха край мен, още нищо не означава, аз първи разпознах болестта…
- Трябва да има някаква причина! – надвика ги кметът на съседното село – Не може просто така да ни нападне мор, сигурно сме разгневили боговете с нещо…
- Или се е появила вещица…
Всички изведнъж се умълчаха. Един от по-старите се обади:
- Вещица, думаш, Химико… И къде ще се е скрила?
- Онова момиче, което с Луната си говори, тя е прокълната, вещица, тя донесе нещастие и чума…
Старейшините замърмориха…
…Кладата, запалените факли, беснеещата тълпа: ”Изгорете я! Изгорете я! Вещица!”, празната килия, слисаните лица и една огромна луна, която се блещи насреща…
- Ланис? – попита тихо Сим, момичето трепна, а Джони рязко се обърна:
- Откъде я познаваш?
Сим не отговори, а започна монотонно да припява:
- Вещица, вещица, изгорете я, вещица, вещица…
- Млъкни! – изпищя Ланис и запуши ушите си с ръце. Джони го хвана за дрехата и го разтърси:
- Какво е това? За какво говориш??
Сим не му обърна внимание, гласът му се извиси:
- Вещица, вещица, изгорете я, вещица, ве…
Юмрукът на Джони го удари право в лицето, Сим залитна, но не падна. Опита се да избърше шурналата от носа му кръв в рамото си, но не успя. Втренчи поглед в Ланис и се ухили с окървавената си уста:
- Не искаш ли да видиш пак баща си, чедо мое?
Лицето му се сгърчи и посивя, кожата сякаш се овъгли и изчезна, зъбите се оголиха в предсмъртна маска на ужас и болка, а очните му кухини зейнаха зловещо. В гърлото му се надигна хрип:
- Ланиссс, сссскъпа моя…
Девойката се бе свлякла на земята, обхванала главата си в ръце, бавно се поклащаше и повтаряше в транс “не, не, не, не”
- Ланиссс, погледни ме, Ла…
Гневът избухна в Джони, той ритна в лицето Сим и го повали на земята, после го затъпка с подкованите си ботуши, искаше да го смачка, да го убие, да изтрие грозния му образ.
- Спри! Недей! Спри! – Ланис се беше вкопчила в ръката му и го дърпаше назад. Гневът изчезна така ненайдено както и се беше появил, Джони прекара ръка през косата си и пое дълбоко въздух.
- Мъртъв ли е? – попита тихо момичето.
- Не… не мисля – Джони се наведе над лежащия мъж и провери пулса му – В безсъзнание е.
Водата го върна отново в съзнание, тялото го болеше зверски, а едното му око беше подуто. Джони беше клекнал край него, Ланис стоеше встрани и безучастно беше
втренчила поглед в една точка.
- Чуваш ли ме? – попита Джони и му удари един шамар.
Сим се закашля и изграчи:
- Чувам те, няма нужда… малко вода… благодаря – преглътна и продължи. – Поздравления, Кейдж, да пребиеш безпомощен и невъоръжен човек, сигурно се гордееш със себе си…
Джони не обърна внимание на думите му, приведе се над него и твърдо попита:
- Къде е момчето? Къде е принцът?
Сим се опита да се засмее, но смехът му се превърна в кашлица:
- Ако ти кажа, животът ми не струва и пукната пара…
- Не си в положение да се пазариш! – прекъсна го Джони. – Къде е принцът?
- Без мен не можеш да го откриеш, знаеш го – отговори му спокойно Сим. – Ще те заведа при принца, но ми обещай, че ще ми осигуриш безопасен път до Селения и повече няма да чуете нищо за мен.
Джони помисли малко, после кимна:
- Добре, така да бъде! Къде е принцът?
- На около два дни път оттук, в планините на север… Тръгваме ли?
Вер и Аркип изпратиха малката посланическа група с погледи.
- Доста сериозен инструктаж беше това - промълви принцът.
Воеводата се подсмихна.
- Пътят не е по-малък, трябваше да им се набие добре в главите.
- А защо трябваше да обличаш момчето с моите дрехи и да му даваш накитите ми?
- Като доказателство, че си мой пленник, разбира се. А джунджурийките като.. дар.. - Ларк рязко се изсмя - Един вид.
- За сплашване, искаш да кажеш.
- Може би, може би. Майка ти си няма и представа, в крайна сметка. Давай да се връщаме към настоящите главоболия.
***
Слънцето отново изгря над временния лагер. От сутринта Вер отново приемаше и изпращаше вестоносци. Поканените на събора воеводи бяха в течение на събитията и мястото на срещата бе изместено към централния град Огнедъб. Докладите не бяха кой знае колко разнообразни - отредите на изток влизаха в кратки сражения с превъзхождащите ги по брой сили на Ис, Тан и съюзниците им, след което бързо отстъпваха на запад. По обед пристигна и отрядът от Северната от Четирите. По лицата на войниците се четеше разочарование и дори яд, но Вер остана доволен, че не бяха престъпили заповедите им. С особено доволство отбеляза факта, че с тях бяха и остатъците от войската на местния воевода, ведно със самия него. Вер го поздрави ведро. Онзи изглеждаше в доста добро настроение.
- Господарю Ларк - отговори приветливо.
- Какво става там на запад? - отвърна той.
- О, дъртият Тан го чака хубава изненада. Пръснахме всички запаси, взехме оръжието и хазната - рече воеводата с усмивка, посочвайки денковете, които носеха последните в редицата - Освен това разбихме резервоарите на водните кули и потрошихме водопровода. Да бъде плодородна есен.
Двамата се засмяха.
- Повече от всякога - рече накрая Вер - А останалите?
- През границата нахлуват все по-големи пълчища. Двете Централни се готвят да ни последват всеки миг. Доколкото разбрах, Югът вече е напуснал заради някакви селски неразбории.
- Да, надявах се все пак да ги задържи.
- О, ще ги задържи. Флаговете още се веят над крепостта, а и ми се стори, че видях известно количество.. - онзи натърти последната дума - "войници" по бойниците. Поне няколко дни ще я обсаждат, преди да разберат, как стоят нещата.
- Нима? - Вер поклати глава - Струва ми се, че ще раздавам награди.
Остави воеводата да намери място за хората си в лагера и се върна при генерал Руил, за да дообсъдят тактическите позиции. През ранния следобед пристигна пратеник от посланика в Диерон. През покрайнините на областта се засилваше прехода на войници на Тан. Дебелият Таргас беше сключил видимо добра сделка и сега доволно лееше злато през тлъстите си пръсти.
- Нещо друго? - запита накрая Ларк.
Вестоносецът се поклони остави торбичка сол.
- Само това, господарю. Праща ви го Димар.
- Чудесно! - плесна с ръце воеводата - Предай му, че пирът ще бъде в Огнедъб, в негова чест! Да не пропусне да се върне навреме!
- Да, господарю.
Вер изведнъж се разбърза. Преди слънцето да склони на запад, станът вече се бе вдигнал и бавно се изтегляше още по към столицата.
Last edited by fizik on Fri Aug 20, 2004 10:32 am, edited 1 time in total.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Алаир и Танх отново бяха потънали в мисловен разговор, както през повечето време от триста години насам, когато вълната ги заля. За миг решиха, че крепостта е наводнена, но скоро осъзнаха, че това е невъзможно и усетиха магическата мощ на Водата. Около тях се завихриха стихии. На фона на бледа лунна светлина те видяха лицето на млада сияйна жена с дълбоки тъмни очи. “Селенитка”, мисълта бързо премина през умовете им, но не се задържа дълго там, защото видението се смени. Пред очите им избухнаха пламъци, пред които се оформи лицето на Ерис. Огън и лед се сменяха бързо по лицето на сфинкса – отчасти от объркването, отчасти от изненадата да видят жрицата. Бързо се овладяха и лека усмивка озари лицето на съществото.
Водата продължаваше да се стоварва върху тях, отмивайки и последното видение на гърчещия се Драгън. Някакъв мъж на средна възраст и с обикновен вид бе намерен от камъка и той стана новия пазител на Водата. Алаир и Танх се зачудиха дали той въобще осъзнава какво се е случило.
Усмивката не слизаше от лицето на сфинкса и когато всичко свърши:
“Още е жива! И е пазител на камъка!”
“Трябва да бъде принудена да ни освободи. Може би само тя би успяла…”
Обменът на мисли продължи още дълго в сумрака на пещерата, осветявана само от сиянието на огъня и леда, преплитащи се в тялото на сфинкса…
***
Обичаше изгревите. Онзи дълъг момент, в който светлината се ражда отново. Тук, далеч от знамето на Тиен’хара, нощите му се виждаха безкрайни. Трябваше да държи Окото извън досега си, за да може да издържи. Но след битката през първия ден не му се бе и налагало да го използва.
За десетината дни, които прекара след това в Джендин, успя да се сближи с Раджата. Двамата започнаха подготовката за експедицията, най-напред само като планове, докато Ти’сейн се възстановяваше от тежките си рани. Не можеше да отрече, че Самра разполагаше с начетени билкари и лечители. Изправиха го на крака само за няколко дни. Все още бързо се уморяваше и усещаше слабост. Справяше се с магиите, но тялото му нямаше да понесе още една битка в скоро време.
Изпратиха хора да преговарят с Пустинниците. Някои върнаха твърде красноречив отговор – главите на пратениците. С други постигнаха някакво съгласие, а от трети все още нямаха вест – земите им бяха навътре в пустинята.
Извади от джоба си стъкленицата с Отварата и отново се замисли за искреността на Каверън. Раджата му осигури човек, върху когото да я изпробва. И всичко беше наред. Все пак Щитът не се опитваше да го отрови, но дали това бе достатъчно доказателство за намеренията му?
Разклати светлата течност и погледна към слънцето през стъкленицата. Съдържанието й уби яркостта му и претопи лъчите му в собствен огън.
Медните покриви отразяваха болезнено утринната светлина и Ти’сейн им обърна гръб. Тръгна покрай колонадата, която бе на мястото на стена и се запъти към покоите на Раджата. Сбогува се с него и застана пред голямото огледало, което бе поставено в преддверието на покоите на Самра, за да не го изненадва в неудобни моменти при бъдещите си посещения. А Принцът скоро щеше да се завърне. Бе обещал да донесе нещо и щеше да спази думата си. Така, както и владетелят на Джендин щеше да продължи подготовката на експедицията им.
Сля се с отражението си и се прехвърли в крепостта. Вдиша дълбоко леко застоялия въздух в стаята си и усети познатия мирис на древните камъни. Позната атмосфера, която му липсваше в Неа. Искаше да огледа крепостта и бързо се приближи до прозореца. Дворът бе подреден, стражите по стените се подпираха лениво на бойниците, а Наблюдателите се взираха в далечината. Това, което привлече вниманието му, обаче, бе градът на края на платото. Велиан определено се бе заел сериозно със задачата да построи голям и уреден град. За времето, в което бе отсъствал, се бяха появили много нови строежи, но нито един не бе завършен. Улиците бавно придобиваха своите очертания, но не и настилка.
Ти’сейн се загледа по-внимателно и се засмя. На края на платото, близо до извора бе оставена голяма незастроена площ. “За дворец, най-вероятно.”, помисли си той. От там започваха всички улици и постепенно се раздалечаваха. “Като лъчите на изгряващо слънце!”.
Видя Воина да минава през двора на крепостта и му извика:
- Брет, няма ли да посрещнеш своя господар?
Мъжът му се ухили насреща и отвърна:
- Ако ме бе известил за завръщането си… Но ти винаги се появяваш най-неочаквано.
- Да знаеш колко си прав. – засмя се отново Принцът и изчака приятеля си да се качи при него.
- Не знам какви си ги вършил в Неа, но вчера вечерта пристигна керван на Свободните търговци. Казаха, че размириците в Озикс са направили търговията несигурна и се надяват, че тук ще имат повече успехи. Останаха много доволни от импровизираното посрещане, което Велиан им направи. Той прецени правилно предимствата и възнамерява да преговаря с търговците да насочат всичките си кервани към Тиен’хара.
Ти’сейн само слушаше и премисляше чутото. Единствените златни мини на бившето Херцогство Озикс бяха останали в негово владение. Непристъпните планини по границата с Умбра бяха безопасно място, но разходите му скоро щяха да надхвърлят добива на злато. Трябваше му и друг източник на пари и Свободните търговци бяха решение на проблема. Той сподели размишленията си с Брет, без въобще да спомене какво е вършил в Неа.
- Виждам, че Велиан се труди усърдно. Бързо ще спечели благосклонността ми, ако продължава така.
- Да, не се е спрял. И както е започнал, няма и да престане, докато не завърши града. Дори се е заел да проучва старите ръкописи и помоли Корвейл за помощ, за да му избере име.
Принцът отново се засмя. Не се бе и надявал на такова добро посрещане тази сутрин. Доволството и доброто му настроение бяха бързо помрачени от следващите думи на Брет:
- Корвейл получи известие от север. Комитът е убит, Каверън е заподозрян и е хвърлен в тъмницата. Новият Комит – Терсавен, отменя кампанията срещу Бараян и се укрепва по границите.
- Какви ги е свършил този глупак?! – гласът на Ти’сейн се повиши съвсем леко, а очите му се приковаха във Воина. – А армията ни там? Какво е предприела.
- Нищо. – Брет се усмихна. – Оттеглила се е на лагер извън Терновион, обявила е неутралитет и чака нареждане от Принца на Тиен’хара.
Ти’сейн го изгледа очудено и каза:
- Кой всъщност е изпратил вест на Корвейл? Съдейки по предприетите действия, някой друг е поел командването, някой, на когото Отрядите биха се подчинили. И веднага се сещам за Астар, Боецът-маг.
- Правилно. Вече трябва да си свикнал с непокорството и ината му. Явно е разбрал за похода и се е присъединил самоинициативно към войската. И добре, че го е направил.
- Дааа, - замислено се съгласи Принца. – може би не сгреших, че му дадох почти пълна свобода на действие.
- Терсавен е притеснен от силата, която притежава Тиен’хара, но не знае какво точно да предприеме. Не би искал да се изправи срещу теб в открит сблъсък.
- Преценките на Астар винаги са ме очудвали. И въпреки това той рядко е грешал. Ще трябва да навестя новия Комит, преди да му е хрумнала някоя глупост. Както и Боеца-маг впрочем.
- Има и още нещо. - предпазливо започна Брет, наблюдавайки лицето на приятеля си, което се стегна в очакване на неприятности. – На север, близо до границата ни с Даная и Триумвирата, е забелязан голям отряд от жени, които се придвижват на югозапад.
- Жени?! – Принцът бе изненадан, но не много. – Амазонки има само в Неа, за жени-варвари не съм чувал… Трябва да са жрици на Умбра. Но какво търсят в Тиен’хара? – размишленията му нямаха особен смисъл, но той искаше да отхвърли поне за миг възможността Умбра да е изпратила жрици в страната.
- Нямаме никаква представа. Вестоносецът дори не бе сигурен за достоверността на информацията, но заради необичайността и естеството й…
- Много добре е направил. – прекъсна го Ти’сейн и бръкна в джоба на халта си, където беше стъкленицата с Отварата. – Може би Умбра няма да бъде чак такъв проблем, ако реши да се меси в делата на Тиен’хара. – гласът му придоби застрашителни нотки.
Водата продължаваше да се стоварва върху тях, отмивайки и последното видение на гърчещия се Драгън. Някакъв мъж на средна възраст и с обикновен вид бе намерен от камъка и той стана новия пазител на Водата. Алаир и Танх се зачудиха дали той въобще осъзнава какво се е случило.
Усмивката не слизаше от лицето на сфинкса и когато всичко свърши:
“Още е жива! И е пазител на камъка!”
“Трябва да бъде принудена да ни освободи. Може би само тя би успяла…”
Обменът на мисли продължи още дълго в сумрака на пещерата, осветявана само от сиянието на огъня и леда, преплитащи се в тялото на сфинкса…
***
Обичаше изгревите. Онзи дълъг момент, в който светлината се ражда отново. Тук, далеч от знамето на Тиен’хара, нощите му се виждаха безкрайни. Трябваше да държи Окото извън досега си, за да може да издържи. Но след битката през първия ден не му се бе и налагало да го използва.
За десетината дни, които прекара след това в Джендин, успя да се сближи с Раджата. Двамата започнаха подготовката за експедицията, най-напред само като планове, докато Ти’сейн се възстановяваше от тежките си рани. Не можеше да отрече, че Самра разполагаше с начетени билкари и лечители. Изправиха го на крака само за няколко дни. Все още бързо се уморяваше и усещаше слабост. Справяше се с магиите, но тялото му нямаше да понесе още една битка в скоро време.
Изпратиха хора да преговарят с Пустинниците. Някои върнаха твърде красноречив отговор – главите на пратениците. С други постигнаха някакво съгласие, а от трети все още нямаха вест – земите им бяха навътре в пустинята.
Извади от джоба си стъкленицата с Отварата и отново се замисли за искреността на Каверън. Раджата му осигури човек, върху когото да я изпробва. И всичко беше наред. Все пак Щитът не се опитваше да го отрови, но дали това бе достатъчно доказателство за намеренията му?
Разклати светлата течност и погледна към слънцето през стъкленицата. Съдържанието й уби яркостта му и претопи лъчите му в собствен огън.
Медните покриви отразяваха болезнено утринната светлина и Ти’сейн им обърна гръб. Тръгна покрай колонадата, която бе на мястото на стена и се запъти към покоите на Раджата. Сбогува се с него и застана пред голямото огледало, което бе поставено в преддверието на покоите на Самра, за да не го изненадва в неудобни моменти при бъдещите си посещения. А Принцът скоро щеше да се завърне. Бе обещал да донесе нещо и щеше да спази думата си. Така, както и владетелят на Джендин щеше да продължи подготовката на експедицията им.
Сля се с отражението си и се прехвърли в крепостта. Вдиша дълбоко леко застоялия въздух в стаята си и усети познатия мирис на древните камъни. Позната атмосфера, която му липсваше в Неа. Искаше да огледа крепостта и бързо се приближи до прозореца. Дворът бе подреден, стражите по стените се подпираха лениво на бойниците, а Наблюдателите се взираха в далечината. Това, което привлече вниманието му, обаче, бе градът на края на платото. Велиан определено се бе заел сериозно със задачата да построи голям и уреден град. За времето, в което бе отсъствал, се бяха появили много нови строежи, но нито един не бе завършен. Улиците бавно придобиваха своите очертания, но не и настилка.
Ти’сейн се загледа по-внимателно и се засмя. На края на платото, близо до извора бе оставена голяма незастроена площ. “За дворец, най-вероятно.”, помисли си той. От там започваха всички улици и постепенно се раздалечаваха. “Като лъчите на изгряващо слънце!”.
Видя Воина да минава през двора на крепостта и му извика:
- Брет, няма ли да посрещнеш своя господар?
Мъжът му се ухили насреща и отвърна:
- Ако ме бе известил за завръщането си… Но ти винаги се появяваш най-неочаквано.
- Да знаеш колко си прав. – засмя се отново Принцът и изчака приятеля си да се качи при него.
- Не знам какви си ги вършил в Неа, но вчера вечерта пристигна керван на Свободните търговци. Казаха, че размириците в Озикс са направили търговията несигурна и се надяват, че тук ще имат повече успехи. Останаха много доволни от импровизираното посрещане, което Велиан им направи. Той прецени правилно предимствата и възнамерява да преговаря с търговците да насочат всичките си кервани към Тиен’хара.
Ти’сейн само слушаше и премисляше чутото. Единствените златни мини на бившето Херцогство Озикс бяха останали в негово владение. Непристъпните планини по границата с Умбра бяха безопасно място, но разходите му скоро щяха да надхвърлят добива на злато. Трябваше му и друг източник на пари и Свободните търговци бяха решение на проблема. Той сподели размишленията си с Брет, без въобще да спомене какво е вършил в Неа.
- Виждам, че Велиан се труди усърдно. Бързо ще спечели благосклонността ми, ако продължава така.
- Да, не се е спрял. И както е започнал, няма и да престане, докато не завърши града. Дори се е заел да проучва старите ръкописи и помоли Корвейл за помощ, за да му избере име.
Принцът отново се засмя. Не се бе и надявал на такова добро посрещане тази сутрин. Доволството и доброто му настроение бяха бързо помрачени от следващите думи на Брет:
- Корвейл получи известие от север. Комитът е убит, Каверън е заподозрян и е хвърлен в тъмницата. Новият Комит – Терсавен, отменя кампанията срещу Бараян и се укрепва по границите.
- Какви ги е свършил този глупак?! – гласът на Ти’сейн се повиши съвсем леко, а очите му се приковаха във Воина. – А армията ни там? Какво е предприела.
- Нищо. – Брет се усмихна. – Оттеглила се е на лагер извън Терновион, обявила е неутралитет и чака нареждане от Принца на Тиен’хара.
Ти’сейн го изгледа очудено и каза:
- Кой всъщност е изпратил вест на Корвейл? Съдейки по предприетите действия, някой друг е поел командването, някой, на когото Отрядите биха се подчинили. И веднага се сещам за Астар, Боецът-маг.
- Правилно. Вече трябва да си свикнал с непокорството и ината му. Явно е разбрал за похода и се е присъединил самоинициативно към войската. И добре, че го е направил.
- Дааа, - замислено се съгласи Принца. – може би не сгреших, че му дадох почти пълна свобода на действие.
- Терсавен е притеснен от силата, която притежава Тиен’хара, но не знае какво точно да предприеме. Не би искал да се изправи срещу теб в открит сблъсък.
- Преценките на Астар винаги са ме очудвали. И въпреки това той рядко е грешал. Ще трябва да навестя новия Комит, преди да му е хрумнала някоя глупост. Както и Боеца-маг впрочем.
- Има и още нещо. - предпазливо започна Брет, наблюдавайки лицето на приятеля си, което се стегна в очакване на неприятности. – На север, близо до границата ни с Даная и Триумвирата, е забелязан голям отряд от жени, които се придвижват на югозапад.
- Жени?! – Принцът бе изненадан, но не много. – Амазонки има само в Неа, за жени-варвари не съм чувал… Трябва да са жрици на Умбра. Но какво търсят в Тиен’хара? – размишленията му нямаха особен смисъл, но той искаше да отхвърли поне за миг възможността Умбра да е изпратила жрици в страната.
- Нямаме никаква представа. Вестоносецът дори не бе сигурен за достоверността на информацията, но заради необичайността и естеството й…
- Много добре е направил. – прекъсна го Ти’сейн и бръкна в джоба на халта си, където беше стъкленицата с Отварата. – Може би Умбра няма да бъде чак такъв проблем, ако реши да се меси в делата на Тиен’хара. – гласът му придоби застрашителни нотки.
Джони зяпаше безучастно в камъка, лежащ кротко в нежната, сияеща длан на Лунел. По гладката, тъмна повърхност пробягаха вълни от бледосиня светлина и светът пред очите му се разми. Усещаше природната сила да се лее около него, а повикът ставаше все по-силен. “Значи това е имал предвид Драгън. Но ако това е камъкът...? Той каза Храм... в Триумвирата...”. Потърси отговор в черните очи на Лунел, но това, което можа да съзре, бяха още въпроси. “Е, ще трябва да почна от някъде”, въздъхна Джони и проговори:
- Лунел, откъде намери това?
Лицето й не трепна, а погледът й бавно се местеше между камъка и очите му. Той отвори уста да повтори въпроса, на тя го изпревари:
- Какво значение има?
- Ако това е ... – той се поколеба несигурно - ... което си мисля, че е, то трябваше да се намира някъде на север от нас, в разрушен храм. Разбираш ли, аз трябваше да го намеря.
Лека усмивка се раздвижи сериозните черти на девойката.
- Явно той те изпревари и намери теб.
Последните пламъчета на огъня угаснаха и само жарта остана да блести в мрака, но никой от двамата не обърна внимание. Стояха изправени, един срещу друг – Джони, приклещен между десетките въпроси без отговор в ума си, и Лунел, протегнала странния камък в бледо светлеещата й длан. Накрая той го пое и мига, в който пръстите му докоснаха гладката студена повърхност, силата на Водата нахлу в тялото му, стрелна се из вените му, съединявайки се с магията, течаща в кръвта му. Пред очите му изникна олтар със зейнали като рани в него празни гнезда. Три вълнообразни линии сякаш оживяха над едното от тях, а след това всичко отново изчезна.
- Кои бяха другите, Лунел?
Гледаше я и сякаш я виждаше за пръв път. Усещаше лунната сила в нея, стаена зад блясъка в нощните й очи.
- Кои други, Джони?
“Какво се случи”, чудеше се Лунел. “Той има връзка с този камък. Усещам го. Но защо? И кои бяха наистина другите?”.
Джони тръгна към коня си. Отвърза го и се метна леко на седлото. Усещаше сила и енергия в себе си, сякаш внезапно се бе отървал от 10 години.
- Тръгваме, Лунел. – каза рязко той. Мечтаеше да препусне в нощта, да усети вятъра край себе си. Мечтаеше да разбере повече. “Драгън”, проблесна надежда в ума му, но в същия миг бе пометена от безпощадното съзнаване, че приятелят му е мъртъв.
- Къде? – Лунел се бе покатерила на седлото и чакаше готова до него.
- Към Даная. – отговори кратко Джони и препусна напред.
* * *
Слънчевите лъчи угаснаха и мракът нахлу в душата на Ланис, събаряйки всяка преграда между нея и спомена. Безкрай от болка избухна в тялото й и на мига уби всяко чувство. Хладната ласка на Луна я чакаше.
Лунел отвори очи и светлината я блъсна и ослепи. Сведе поглед надолу, но светлината на деня я дебнеше и там. Не можеше да види почти нищо около себе си. Усети Джони и го доближи слепешком. Яростта се лееше из него и тя увисна на ръката му:
- Спри! Недей! Спри! – хладната ласка на Луна премина през нея и изненадващо и за нея самата го укроти.
- Мъртъв ли е? – попита тя и в момента, в който го каза осъзна, че Химикът е жив. Пусна ръката на Джони и се дръпна настрани. Седна на земята и впери поглед в нищото. Огромните й зеници бавно започнаха да се свиват и хаосът от болезнена светлина и цветни петна се преля в ярките очертания на пътя, чешмата, лятната зеленина на гората и двамата мъже пред нея. Усещаше как слънчевите лъчи се плъзгат по голите й ръце, но не можеше да почувства топлината им.
- На около два дни път оттук, в планините на север – чу тя гласа на Химика. – Тръгваме ли.
Джони се изправи замислено. Ланис усети колебанието му. Изненадващите събития, излели се върху него от мига, в който Драгън умря, бяха успели да изтласкат мисълта за принца и сега той се чувстваше виновен. “Готов е да хукне май”, каза си тя.
- Лъже – прозвуча равно и почти тихо гласът й.
Джони извърна поглед към нея. Излъчваше спокойствие. “... и никаква топлина...”, каза си той.
- Принцът е на път към Даная. – продължи Ланис. – Но той и това не знае. – добави девойката и кимна по посока на Сим.
- Можеш ли да й ... имаш доверие? – Сим едва успя да довърши въпроса си, преди кашлицата да го задави отново.
Джони не му обърна внимание. Гледаше към Ланис, седнала на зелената трева край пътя на няколко метра от него, обляна от лъчите на топлото лятно слънце, и потръпваше от неземния студ, който се излъчваше от нея.
- Мога ли да ти имам доверие? – каза той.
- Не повече от обикновено. – усмихна се хладно тя и тръгна към коня. – Не можеш да направиш нищо за принца в момента. А и след смъртта на Драгън ще е добре да стигнеш по-бързо до Анара.
- Лунел, откъде намери това?
Лицето й не трепна, а погледът й бавно се местеше между камъка и очите му. Той отвори уста да повтори въпроса, на тя го изпревари:
- Какво значение има?
- Ако това е ... – той се поколеба несигурно - ... което си мисля, че е, то трябваше да се намира някъде на север от нас, в разрушен храм. Разбираш ли, аз трябваше да го намеря.
Лека усмивка се раздвижи сериозните черти на девойката.
- Явно той те изпревари и намери теб.
Последните пламъчета на огъня угаснаха и само жарта остана да блести в мрака, но никой от двамата не обърна внимание. Стояха изправени, един срещу друг – Джони, приклещен между десетките въпроси без отговор в ума си, и Лунел, протегнала странния камък в бледо светлеещата й длан. Накрая той го пое и мига, в който пръстите му докоснаха гладката студена повърхност, силата на Водата нахлу в тялото му, стрелна се из вените му, съединявайки се с магията, течаща в кръвта му. Пред очите му изникна олтар със зейнали като рани в него празни гнезда. Три вълнообразни линии сякаш оживяха над едното от тях, а след това всичко отново изчезна.
- Кои бяха другите, Лунел?
Гледаше я и сякаш я виждаше за пръв път. Усещаше лунната сила в нея, стаена зад блясъка в нощните й очи.
- Кои други, Джони?
“Какво се случи”, чудеше се Лунел. “Той има връзка с този камък. Усещам го. Но защо? И кои бяха наистина другите?”.
Джони тръгна към коня си. Отвърза го и се метна леко на седлото. Усещаше сила и енергия в себе си, сякаш внезапно се бе отървал от 10 години.
- Тръгваме, Лунел. – каза рязко той. Мечтаеше да препусне в нощта, да усети вятъра край себе си. Мечтаеше да разбере повече. “Драгън”, проблесна надежда в ума му, но в същия миг бе пометена от безпощадното съзнаване, че приятелят му е мъртъв.
- Къде? – Лунел се бе покатерила на седлото и чакаше готова до него.
- Към Даная. – отговори кратко Джони и препусна напред.
* * *
Слънчевите лъчи угаснаха и мракът нахлу в душата на Ланис, събаряйки всяка преграда между нея и спомена. Безкрай от болка избухна в тялото й и на мига уби всяко чувство. Хладната ласка на Луна я чакаше.
Лунел отвори очи и светлината я блъсна и ослепи. Сведе поглед надолу, но светлината на деня я дебнеше и там. Не можеше да види почти нищо около себе си. Усети Джони и го доближи слепешком. Яростта се лееше из него и тя увисна на ръката му:
- Спри! Недей! Спри! – хладната ласка на Луна премина през нея и изненадващо и за нея самата го укроти.
- Мъртъв ли е? – попита тя и в момента, в който го каза осъзна, че Химикът е жив. Пусна ръката на Джони и се дръпна настрани. Седна на земята и впери поглед в нищото. Огромните й зеници бавно започнаха да се свиват и хаосът от болезнена светлина и цветни петна се преля в ярките очертания на пътя, чешмата, лятната зеленина на гората и двамата мъже пред нея. Усещаше как слънчевите лъчи се плъзгат по голите й ръце, но не можеше да почувства топлината им.
- На около два дни път оттук, в планините на север – чу тя гласа на Химика. – Тръгваме ли.
Джони се изправи замислено. Ланис усети колебанието му. Изненадващите събития, излели се върху него от мига, в който Драгън умря, бяха успели да изтласкат мисълта за принца и сега той се чувстваше виновен. “Готов е да хукне май”, каза си тя.
- Лъже – прозвуча равно и почти тихо гласът й.
Джони извърна поглед към нея. Излъчваше спокойствие. “... и никаква топлина...”, каза си той.
- Принцът е на път към Даная. – продължи Ланис. – Но той и това не знае. – добави девойката и кимна по посока на Сим.
- Можеш ли да й ... имаш доверие? – Сим едва успя да довърши въпроса си, преди кашлицата да го задави отново.
Джони не му обърна внимание. Гледаше към Ланис, седнала на зелената трева край пътя на няколко метра от него, обляна от лъчите на топлото лятно слънце, и потръпваше от неземния студ, който се излъчваше от нея.
- Мога ли да ти имам доверие? – каза той.
- Не повече от обикновено. – усмихна се хладно тя и тръгна към коня. – Не можеш да направиш нищо за принца в момента. А и след смъртта на Драгън ще е добре да стигнеш по-бързо до Анара.
Last edited by Lannis on Fri Aug 20, 2004 7:36 pm, edited 1 time in total.
Два дни, откакто вкуси свободата и още не можеше да се насити на свежият въздух. Огледа се наоколо – градината зад къщата бе великолепна. Личеше си, че умели ръце я бяха създали с много любов и грижи. Лехите с ароматни цветя преливаха в пъстър килим, в който се забавляваше да открива фигурки. “Тук сякаш бе пролет”, усмихна се Таис.
Седеше в беседката в западния край на градината и отпиваше прясна вода от кристална чаша. Бе намерила цял комплект кристални чаши в един от шкафовете и сега се наслаждаваше колкото на свежестта на изворната вода, толкова и на красивата й изработка. Вдигна я към светлината и прокара пръст по овалното гърло. Водата сякаш искреше на слънцето, отразявайки цветовете на градината в нежна палитра. “Толкова много цветове”. С периферното си зрение усети движение. Вдигна поглед. Ян приближаваше към нея, леко смутен от обкръжаващата го гледка. Спря на десетина крачки от беседката и задържа поглед върху Таис. “Сякаш да отпечата момента в паметта си.” Таис седеше в беседката, подпряла брадичка на свитите си към тялото крака, държейки чашата с вода с двете си ръце. Косите й, прилежно прибрани на тила, и дългата бяла туника я правеха да изглежда невинна, като дете. Очите й го погледнаха одобрително.
- Изглеждаш доста по-свеж от снощи – Ян неволно поглади гладко обръснатата си брада и също се усмихна. Приближи и седна срещу нея в беседката. Надигна каната с вода и отпи. Струйки от бистрата течност се стекоха по гърдите му. Таис си изсмя.
- Изворна е. Намерих я при самите скали, течаща под фигурата на излитащ мраморен лебед – погледна отново кристалната чаша в ръката си – Тези хора са се наслаждавали истински на живота си...
- Не за дълго – сухо отбеляза Ян – Къде е елфът?
- Ще се върне. Нужни са ми някои вещи – приглади с ръка туниката – малко информация, а и време да бъда насаме с теб – стрелна го с поглед. Бе замислена и сериозна – Трябва да поговорим.
Ян се размърда – дни наред бе чакал момента да я види, да се увери, че е жива, а сега му се искаше да е някъде далече. Таис продължи.
- Тази вечер трябва да се разделим – вдигна ръка към Ян с жест да замълчи и продължи – Наистина трябва, но се надявам да не е за дълго. Ти ще се върнеш в Даная. Искам да зная какво е положението с мобилизацията, искам последните новини. Ще ти пратя вест къде и кога ще се срещнем.
- А ти?
- Аз... имам някой разговори да проведа... – загледа съсредоточено чашата – някои важни разговори, които не търпят отлагане... – погледна го в очите – Умбра, връщам се в Умбра, за да говоря с Киара.
Не успя да скрие удивлението си.
- Последният път не се разделихте много... спокойно – внимателно заподбира думите си.
- Спокойно? Ха! – горчива усмивка заигра на устните й – Такъв потоп Умбра отдавна не бе виждала – очите й заблестяха, но само миг по-късно помръкнаха и Таис тръсна глава – Упорита старица... И все пак се налага да говоря с нея, както и с Плутар... Във времената на неказаното сме и трябва да бъдем внимателни, за да оцелеем.
Ян мълчаливо поклати глава. Нямаше желание да знае повече, отколкото му бе нужно, за да живее в мир със себе си.
- И кой ще се грижи за теб? Излишно е да споменавам, че до Екстенара ти не си в безопасност...
- В Умбра ще им е малко трудно да ме отвлекат, а и Зигур ще е с мен...
- Не съм предполагал, че някога ще го кажа, но ми обещай, че няма да го отпращаш нито за час.
Таис го погледна с цялата топлота, която изпитваше към мъжът пред себе си и отговори нежно:
- Знаеш, че не мога да ти обещая това, Ян, имам планове за Зигур, но наистина ще бъда нащрек.
Шум на криле ги накара да вдигнат поглед и да проследят плавното приземяване на елфа. Зигур погледна намръщено Ян и подаде вързоп на Таис.
- Ето това, което поръча. Кога ще тръгваме?
- Веднага, щом се преоблека.
Жрицата взе вързопа и забърза към къщата. Зигур понечи да я последва, но Ян го задържа. Усети как мускулите на елфа са стегнаха, но той не показа външна реакция.
- Тя е в голяма опасност. Особено до Екстенара.
Очите им се срещнаха и Ян изтръпна – никога не бе виждал такава омраза в нечий поглед, но не отхлаби хватката.
- Празникът на силосите? – гласът на Зигур бе измамливо тих – Няма да позволя косъм да падне от главата й... на всяка цена – добави елфът и грубо издърпа ръката си. Напрежението не напусна Ян – не можеше да не бъде нащрек със Зигур до себе, но изпита някакво вътрешно спокойствие за Таис. Усети как елфът си пое дъх и се обърна към верандата, проследявайки погледа му.
Бе виждал Леонор в официалната роба на Първожрица, но трябваше да признае, че накитите и тиарата в косите на сестра й стояха царствено. Огнената роба бе дълга, вталена и едва показваща раменете й. Златният пръстен с червен рубин пасваше чудесно на елегантната златна тиара в разпуснатите й коси, сляла краищата на сърце над челото й, увенчана от още по-голям рубин.
Таис пристъпи към тях с надменна усмивка, съзнавайки ефекта на появяването си. Ян почти несъзнателно се приведе в лек поклон.
- Първа.
Таис отвърна, като сведе поглед, а после се усмихна и прегърна големият мъж пред себе си.
- Конят е в конюшната по пътеката източно от къщата. Бърз и отпочинал е. Не губи време. След две седмици ще се срещнем в покоите ми в Даная. Предупреди Сара, а ти събери нужната информация и ме чакай. И се пази.
Надигна се на пръсти, целуна го леко по устните и се обърна към Зигур.
- Да вървим.
Седеше в беседката в западния край на градината и отпиваше прясна вода от кристална чаша. Бе намерила цял комплект кристални чаши в един от шкафовете и сега се наслаждаваше колкото на свежестта на изворната вода, толкова и на красивата й изработка. Вдигна я към светлината и прокара пръст по овалното гърло. Водата сякаш искреше на слънцето, отразявайки цветовете на градината в нежна палитра. “Толкова много цветове”. С периферното си зрение усети движение. Вдигна поглед. Ян приближаваше към нея, леко смутен от обкръжаващата го гледка. Спря на десетина крачки от беседката и задържа поглед върху Таис. “Сякаш да отпечата момента в паметта си.” Таис седеше в беседката, подпряла брадичка на свитите си към тялото крака, държейки чашата с вода с двете си ръце. Косите й, прилежно прибрани на тила, и дългата бяла туника я правеха да изглежда невинна, като дете. Очите й го погледнаха одобрително.
- Изглеждаш доста по-свеж от снощи – Ян неволно поглади гладко обръснатата си брада и също се усмихна. Приближи и седна срещу нея в беседката. Надигна каната с вода и отпи. Струйки от бистрата течност се стекоха по гърдите му. Таис си изсмя.
- Изворна е. Намерих я при самите скали, течаща под фигурата на излитащ мраморен лебед – погледна отново кристалната чаша в ръката си – Тези хора са се наслаждавали истински на живота си...
- Не за дълго – сухо отбеляза Ян – Къде е елфът?
- Ще се върне. Нужни са ми някои вещи – приглади с ръка туниката – малко информация, а и време да бъда насаме с теб – стрелна го с поглед. Бе замислена и сериозна – Трябва да поговорим.
Ян се размърда – дни наред бе чакал момента да я види, да се увери, че е жива, а сега му се искаше да е някъде далече. Таис продължи.
- Тази вечер трябва да се разделим – вдигна ръка към Ян с жест да замълчи и продължи – Наистина трябва, но се надявам да не е за дълго. Ти ще се върнеш в Даная. Искам да зная какво е положението с мобилизацията, искам последните новини. Ще ти пратя вест къде и кога ще се срещнем.
- А ти?
- Аз... имам някой разговори да проведа... – загледа съсредоточено чашата – някои важни разговори, които не търпят отлагане... – погледна го в очите – Умбра, връщам се в Умбра, за да говоря с Киара.
Не успя да скрие удивлението си.
- Последният път не се разделихте много... спокойно – внимателно заподбира думите си.
- Спокойно? Ха! – горчива усмивка заигра на устните й – Такъв потоп Умбра отдавна не бе виждала – очите й заблестяха, но само миг по-късно помръкнаха и Таис тръсна глава – Упорита старица... И все пак се налага да говоря с нея, както и с Плутар... Във времената на неказаното сме и трябва да бъдем внимателни, за да оцелеем.
Ян мълчаливо поклати глава. Нямаше желание да знае повече, отколкото му бе нужно, за да живее в мир със себе си.
- И кой ще се грижи за теб? Излишно е да споменавам, че до Екстенара ти не си в безопасност...
- В Умбра ще им е малко трудно да ме отвлекат, а и Зигур ще е с мен...
- Не съм предполагал, че някога ще го кажа, но ми обещай, че няма да го отпращаш нито за час.
Таис го погледна с цялата топлота, която изпитваше към мъжът пред себе си и отговори нежно:
- Знаеш, че не мога да ти обещая това, Ян, имам планове за Зигур, но наистина ще бъда нащрек.
Шум на криле ги накара да вдигнат поглед и да проследят плавното приземяване на елфа. Зигур погледна намръщено Ян и подаде вързоп на Таис.
- Ето това, което поръча. Кога ще тръгваме?
- Веднага, щом се преоблека.
Жрицата взе вързопа и забърза към къщата. Зигур понечи да я последва, но Ян го задържа. Усети как мускулите на елфа са стегнаха, но той не показа външна реакция.
- Тя е в голяма опасност. Особено до Екстенара.
Очите им се срещнаха и Ян изтръпна – никога не бе виждал такава омраза в нечий поглед, но не отхлаби хватката.
- Празникът на силосите? – гласът на Зигур бе измамливо тих – Няма да позволя косъм да падне от главата й... на всяка цена – добави елфът и грубо издърпа ръката си. Напрежението не напусна Ян – не можеше да не бъде нащрек със Зигур до себе, но изпита някакво вътрешно спокойствие за Таис. Усети как елфът си пое дъх и се обърна към верандата, проследявайки погледа му.
Бе виждал Леонор в официалната роба на Първожрица, но трябваше да признае, че накитите и тиарата в косите на сестра й стояха царствено. Огнената роба бе дълга, вталена и едва показваща раменете й. Златният пръстен с червен рубин пасваше чудесно на елегантната златна тиара в разпуснатите й коси, сляла краищата на сърце над челото й, увенчана от още по-голям рубин.
Таис пристъпи към тях с надменна усмивка, съзнавайки ефекта на появяването си. Ян почти несъзнателно се приведе в лек поклон.
- Първа.
Таис отвърна, като сведе поглед, а после се усмихна и прегърна големият мъж пред себе си.
- Конят е в конюшната по пътеката източно от къщата. Бърз и отпочинал е. Не губи време. След две седмици ще се срещнем в покоите ми в Даная. Предупреди Сара, а ти събери нужната информация и ме чакай. И се пази.
Надигна се на пръсти, целуна го леко по устните и се обърна към Зигур.
- Да вървим.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Перото се плъзгаше леко по страницата, оставяйки след себе си елегантна следа. “...Луната ни ограбва. Вярваме, че се храним със силата й, а в същото време тя пие от нас...”. Селиал остави внимателно перото и загледа унесено как мастилото потъва в сухите, пожълтели страници, избледнява, а накрая напълно изчезна. Затвори книгата, усмихна се на заглавието - “Селяните в Селения през VІІІ в.” – и я остави настрана. Посегна към друга книга с тъмносиня кожена подвързия, върху която едва личеше надписът “Морският свят край бреговете на Селения”, разлисти я и си избра страница, на която подробно се изброяваха качествата на морската котка. Перото затанцува плавно по полето на страницата. "Дано не си прав за Америл. Принцесата наистина е една от нас. Трябва да попреча на сестра ми да я привлече. Продължавай да търсиш момичето.” Когато думите изчезнаха, Селиал се изправи, взе двете книги в ръка си се огледа. Библиотеката беше празна и тиха. Сред леещите се покрай тежките завеси потоци слънчеви лъчи танцуваха безброй прашинки. Тя се плъзна покрай самотните маси и приближи една от огромните, отрупани лавици. Остави книгите по местата им, огледа тъжно прашните рафтове и поклати глава. Все по-рядко идваха хора тук. Невежеството и глупостта сред младите благородници сякаш бяха на мода в Периал.
Селиал се върна до масата, на която бе седяла, взе малко томче със стихове и напусна библиотеката.
Коридорите на палата бяха сънливо тихи в късния летен следобед. Всички се бяха прибрали в прохладните сенки на покоите си и чакаха нощния хлад да ги покани навън. Леките копринени поли на Селиал прошумоляваха нежно, докато тя се движеше бавно към покоите си. Една тежка врата вляво от нея се отвори и иззад нея се показа сериозното лице на Принцеса Деа. Беше на дванадесет години, с големи тъмни очи, правилни деликатни черти на лицето и дълги черни плитки.
- Добър ден, Лейди Селиал! Виждали ли сте принца? Трябваше да е вече тука за следобедните уроци.
- Съжалявам, принцесо, но не съм виждала Принц Марсел от вчера. – поклати глава Селиал.
Принцесата се отправи към покоите на братчето си, а Селиал дълго гледа след отдалечаващото се момиче. “Данил, ще трябва да се погрижим и за принцесата в най-скоро време”, помисли си тя.
В тишината екна смях и след малко покрай нея минаха двама благородници. Опитаха се да я заговорят, но тя се измъкна бързо от компанията им и продължи към покоите си. Когато ги наближи се спря рязко, устните й гневно потрепнаха, а кокалчетата на ръката, държаща малкото томче, побеляха.
Влезе спокойно в покоите си и остави вратата да се затвори сама зад нея. Не си направи труда да се озърне – погледът й се зарея през прозореца срещу нея.
- Казах ти да не идваш така при мен, Америл. Какво се е случило?
Усети как той се приближава зад нея:
- Неотложна работа, Селиал – гласът му се смеси с шепнещия звук на срязана коприна в мига, в който камата се заби в гърба й. Томчето стихове тупна глухо на земята. “Данил” мина през ума й миг преди всичко да потъне в мрак.
* * *
Мориан се беше облегнала на широкия мраморен парапет на балкона, а погледът й се рееше безцелно над нощния Периал. В хладната нощ градът се бе съживил и тя се наслаждаваше на безбройните искрящи светлинки. Лунната светлина блестеше в светлите й гладки коси и потъваше в безкрая на черните й зеници. Усети приближаването на Америл и се изправи. Извърна се тъкмо в мига, в който той се появи, и устните й се разтеглиха в хладна усмивка.
- Изглеждаш доволен, Америл. – звънна тихо гласът й.
Действително красивото лице на селенитът излъчваше самодоволство.
- Всъщност съм леко тъжен, Мориан. – той въздъхна престорено и поклати печално глава. – Все пак прекарах толкова време край Селиал. Тя ще ми липсва. А и сега ще трябва да поема лидерството.
Усмивката й стана още по-голяма, но очите й останаха все така студени.
- Затова ли уби Селиал? Надяваше се да поемеш мястото й?
-
Америл усети в гласа й сарказъм и леко объркване се появи на лицето му.
- Мислех, че това ще те зарадва, Мориан. Премахнах основния ти враг. А и да, мисля, че лесно ще успея да поема водачеството, след като нея я няма.
- Глупак – каза бавно тя, без да спре да се усмихва. – Името Данил говори ли ти нещо?
- Един от нашите – не съм го срещал, обаче, лично. Защо?
Мориан се приближи плавно до него, погали нежно лицето му, без да откъсва поглед от очите му.
- Защото, скъпи мой Америл, Данил от много време насам бе основният довереник на сестра ми. Не знаеше ли? Казват, че бил доста обаятелна личност. Любопитна съм да се срещна с него. – тя се засмя, като видя недоверието, изписано на лицето му. Обърна му гръб и се върна към перилата. Пое дълбоко въздух и вдигна усмихнатото си лице нагоре, към пълния кръг на Луната. Сребърните лъчи я обляха и кожата й просия в меката тъмнина на вечерта. - Но все пак нейната смърт наистина ще обърка хората й... – Добави лунната жена сякаш на себе си.
Америл се облегна до нея, но отправи поглед над града. Ръката му погали светлеещия мрамор. Плъзна се леко покрай светлеещата длан на Мориан, задържа се несигурно и се отдръпна.
- Не беше ли това, което искаше, Мориан? – попита лениво той.
- Да убиеш сестра ми? – смехът и звънна и рязко спря. – Искам Лунел!
Тя се извърна към него. Искрящият и поглед срещна помръкналите му очи.
- Значи знаеш? – промърмори той.
- Разбира се, че зная – сияеше насреща му Мориан. – Сестра ми винаги е търсела камъка. И когато преди години откри момичето в онова забутано село, се уплаших, че всичко е загубено. Трябваше да действам бързо, но все пак успях да реагирам навреме.
Америл разроши с ръка черните си коси.
- Какво искаш да кажеш?
- Трябваше да попреча на Селиал да привлече девойчето, разбира се. Но не исках и да знае, че съм разкрила малката й тайна. Затова ... хм... впримчих един дребен местен магьосник и го накарах да се погрижи за отстраняването й. Всъщност може да се кажа, че имах късмет. Той се оказа много по-талантлив, отколкото очаквах. Пратих го в Озикс, за да го скрия от Селиал, а и там той направо надмина себе си.
Тя внезапно спря потока от думи и махна с ръка, сякаш искаше да ги изтрие.
- Както и да е. Знам, че ти можеш да намериш Лунел. Не ме интересува как, Америл, но искам да я доведеш. Чрез нея ще намерим Лунния камък, а чрез него ще си подсигурим властта, която ни се полага. – спокойствието в гласа й контрастираше с развълнуваните искри в очите й. Отнякъде из палата до тях достигаха приглушени гласове и музика, но за сетивата му всичко това бе изтласкано от думите й. Той скокна леко и се настани удобно на мраморните перила. В ума му изплува лъчезарният образ на Ланис сред зеленината на парка край Данайския дворец. Погледна към жената до себе си.
- Не е малко това, което искаш, Мориан. И няма да е безплатно.
- Не съм си и мислела, че ще бъде, Америл. – каза тя и постави хладната си длан върху ръката му. Той измъкна ръката си, усмихна й се и се стопи в мрака. Мориан остана замислена на балкона. Нежен вятър се плъзна по гладките й, почти сребристи под лунната светлина коси. Погледът й блуждаеше унесено.
- И все пак, тя беше моя сестра, Америл! – прошепна тихо лунната жена.
Селиал се върна до масата, на която бе седяла, взе малко томче със стихове и напусна библиотеката.
Коридорите на палата бяха сънливо тихи в късния летен следобед. Всички се бяха прибрали в прохладните сенки на покоите си и чакаха нощния хлад да ги покани навън. Леките копринени поли на Селиал прошумоляваха нежно, докато тя се движеше бавно към покоите си. Една тежка врата вляво от нея се отвори и иззад нея се показа сериозното лице на Принцеса Деа. Беше на дванадесет години, с големи тъмни очи, правилни деликатни черти на лицето и дълги черни плитки.
- Добър ден, Лейди Селиал! Виждали ли сте принца? Трябваше да е вече тука за следобедните уроци.
- Съжалявам, принцесо, но не съм виждала Принц Марсел от вчера. – поклати глава Селиал.
Принцесата се отправи към покоите на братчето си, а Селиал дълго гледа след отдалечаващото се момиче. “Данил, ще трябва да се погрижим и за принцесата в най-скоро време”, помисли си тя.
В тишината екна смях и след малко покрай нея минаха двама благородници. Опитаха се да я заговорят, но тя се измъкна бързо от компанията им и продължи към покоите си. Когато ги наближи се спря рязко, устните й гневно потрепнаха, а кокалчетата на ръката, държаща малкото томче, побеляха.
Влезе спокойно в покоите си и остави вратата да се затвори сама зад нея. Не си направи труда да се озърне – погледът й се зарея през прозореца срещу нея.
- Казах ти да не идваш така при мен, Америл. Какво се е случило?
Усети как той се приближава зад нея:
- Неотложна работа, Селиал – гласът му се смеси с шепнещия звук на срязана коприна в мига, в който камата се заби в гърба й. Томчето стихове тупна глухо на земята. “Данил” мина през ума й миг преди всичко да потъне в мрак.
* * *
Мориан се беше облегнала на широкия мраморен парапет на балкона, а погледът й се рееше безцелно над нощния Периал. В хладната нощ градът се бе съживил и тя се наслаждаваше на безбройните искрящи светлинки. Лунната светлина блестеше в светлите й гладки коси и потъваше в безкрая на черните й зеници. Усети приближаването на Америл и се изправи. Извърна се тъкмо в мига, в който той се появи, и устните й се разтеглиха в хладна усмивка.
- Изглеждаш доволен, Америл. – звънна тихо гласът й.
Действително красивото лице на селенитът излъчваше самодоволство.
- Всъщност съм леко тъжен, Мориан. – той въздъхна престорено и поклати печално глава. – Все пак прекарах толкова време край Селиал. Тя ще ми липсва. А и сега ще трябва да поема лидерството.
Усмивката й стана още по-голяма, но очите й останаха все така студени.
- Затова ли уби Селиал? Надяваше се да поемеш мястото й?
-
Америл усети в гласа й сарказъм и леко объркване се появи на лицето му.
- Мислех, че това ще те зарадва, Мориан. Премахнах основния ти враг. А и да, мисля, че лесно ще успея да поема водачеството, след като нея я няма.
- Глупак – каза бавно тя, без да спре да се усмихва. – Името Данил говори ли ти нещо?
- Един от нашите – не съм го срещал, обаче, лично. Защо?
Мориан се приближи плавно до него, погали нежно лицето му, без да откъсва поглед от очите му.
- Защото, скъпи мой Америл, Данил от много време насам бе основният довереник на сестра ми. Не знаеше ли? Казват, че бил доста обаятелна личност. Любопитна съм да се срещна с него. – тя се засмя, като видя недоверието, изписано на лицето му. Обърна му гръб и се върна към перилата. Пое дълбоко въздух и вдигна усмихнатото си лице нагоре, към пълния кръг на Луната. Сребърните лъчи я обляха и кожата й просия в меката тъмнина на вечерта. - Но все пак нейната смърт наистина ще обърка хората й... – Добави лунната жена сякаш на себе си.
Америл се облегна до нея, но отправи поглед над града. Ръката му погали светлеещия мрамор. Плъзна се леко покрай светлеещата длан на Мориан, задържа се несигурно и се отдръпна.
- Не беше ли това, което искаше, Мориан? – попита лениво той.
- Да убиеш сестра ми? – смехът и звънна и рязко спря. – Искам Лунел!
Тя се извърна към него. Искрящият и поглед срещна помръкналите му очи.
- Значи знаеш? – промърмори той.
- Разбира се, че зная – сияеше насреща му Мориан. – Сестра ми винаги е търсела камъка. И когато преди години откри момичето в онова забутано село, се уплаших, че всичко е загубено. Трябваше да действам бързо, но все пак успях да реагирам навреме.
Америл разроши с ръка черните си коси.
- Какво искаш да кажеш?
- Трябваше да попреча на Селиал да привлече девойчето, разбира се. Но не исках и да знае, че съм разкрила малката й тайна. Затова ... хм... впримчих един дребен местен магьосник и го накарах да се погрижи за отстраняването й. Всъщност може да се кажа, че имах късмет. Той се оказа много по-талантлив, отколкото очаквах. Пратих го в Озикс, за да го скрия от Селиал, а и там той направо надмина себе си.
Тя внезапно спря потока от думи и махна с ръка, сякаш искаше да ги изтрие.
- Както и да е. Знам, че ти можеш да намериш Лунел. Не ме интересува как, Америл, но искам да я доведеш. Чрез нея ще намерим Лунния камък, а чрез него ще си подсигурим властта, която ни се полага. – спокойствието в гласа й контрастираше с развълнуваните искри в очите й. Отнякъде из палата до тях достигаха приглушени гласове и музика, но за сетивата му всичко това бе изтласкано от думите й. Той скокна леко и се настани удобно на мраморните перила. В ума му изплува лъчезарният образ на Ланис сред зеленината на парка край Данайския дворец. Погледна към жената до себе си.
- Не е малко това, което искаш, Мориан. И няма да е безплатно.
- Не съм си и мислела, че ще бъде, Америл. – каза тя и постави хладната си длан върху ръката му. Той измъкна ръката си, усмихна й се и се стопи в мрака. Мориан остана замислена на балкона. Нежен вятър се плъзна по гладките й, почти сребристи под лунната светлина коси. Погледът й блуждаеше унесено.
- И все пак, тя беше моя сестра, Америл! – прошепна тихо лунната жена.
Last edited by Lannis on Mon Aug 30, 2004 4:28 pm, edited 2 times in total.
Плъзгаше се безшумно по коридорите на Кулата на Съвета. Жриците, които засичаше онемяваха от удивление и едва сварваха да се свлекат в нисък поклон. Усещаше любопитните им погледи зад гърба си, сподирящи Първожрицата си и злокобната фигура на Зигур. Таис знаеше, че усещат силата му зад студената красота. Във всеки друг случай реакциите им биха я забавлявали, но не и сега. Вървеше, вглъбена в себе си. Събираше сили за сблъсъка с най-могъщата жрица на Умбра - Киара.
Тежката врата към залата бе открехната и Таис надникна в помещението. За пръв път от часове насам елфът видя топла усмивка на лицето й. Тя се обърна към него:
- Ще трябва да ме изчакаш тук...
Зигур поклати глава и влезе пръв. Огледа с присвит поглед залата. Сякаш претърси всяка сянка. Задържа го на старец на преклонна възраст седнал на стол с висока облегалка до огромния прозорец, зиморничаво завил краката си с плътно одеало. Таис леко плъзна ръката си по гръбначният му стълб. Мускулите му бяха напрегнати - не можеше да го вини - бе в светая светих на жриците - никой мъж-вигор не би си го пожелал дори на сън, камо ли доброволно. Погали успокоително плещите му развеселена:
- Вече може ли?
- Да, но трябва да те виждам.
Таис повдигна рамене и насочи цялото си внимание към седящият до прозореца старец. Приближи го и коленичи пред него, обхващайки ръцете му.
- Истинска радост е да те видя, Плутар - гласът й бе като милувка. Видя с периферното си зрение как Зигур ги доближи и седна на перилото на близкият прозорец стаен в сенките. Наблюдаваше ги.
- Таис??
- Аз съм.
- Таис, дете мое - гласът на старецат затрептя от сподавеното вълнение. Обхвана главата на жрицата и я целуна по челото. Треперещите му пръсти опипваха чертите на лицето й, скулите - Знаех, че ще дойдеш... - Таис положи глава в скута му, докато той галеше косите й - Киара бе скептична, но аз знаех, а и знаците...
- Знаците? - жрицата впери поглед в слепият щит.
- Таис, не бива да стоиш тук дълго. Опасно е. Навсякъде е опасно за теб. Огънят те преследва... Къде е Ерис? Трябваше да е с теб!
- Ерис? Надявах се вие да ми кажете. Последно я изпратих във Варгас.
- Намери я! Важно е! Ерис трябва да е с теб! Може да се случи всеки миг... Тя трябва да е с теб! - старецът се закашля от вълнение. Таис стоеше до него объркана.
- Ще я намеря, Плутар, успокой се, ще намеря Ерис, където и да се намира...
- Тя е на север. - познатият глас накара Таис да вдигне глава и да се изправи към посоката, от която идваше - Добре дошла, Първа.
- Председателко.
Възрастната жрица с жест покани Таис да седне на близко до Плутар кресло и сама се настани срещу нея. Кимна към Зигур без да отмества поглед към него.
- Знаеш, че не е позволено да водим гости във Вътрешния кръг.
- Той е подвластен, а и няма сила, която да го спре да не ме последва, където и да е...
Киара любопитно го изгледа. Зигур също я наблюдаваше привидно безучастно, подобно на хищник, дебнещ жертвата си.
- Интересен любимец си избрала - отива ти.
Таис подмина забележката й и продължи делово.
- Какво прави Ерис на север?
- Чака инструкции на Съвета.
- Стига, Киара, нямам търпение за игрички! Загубих твърде много време. Нужен ми е ориентир в хаоса, който заварвам - Варгас загубен, цял отряд жрици, извън Умбра, мобилизация в Даная... Какво още?
Таис не бе усетила, че обикаля нервно залата. Не помнеше кога бе станала, но стаята бе вече мрачна от струпалите се облаци. "Дано този път спасят реколтата...", с горчивина помисли Първата. Възрастната жрица мълчеше.
- Кажи й, Киара - немощният глас на Плутар звучеше умолително. Киара пое въздух, след което издиша бавно. Раменете й се отпуснаха.
- Не стигнаха навреме, за да спасят Варгас. Ерис прати вест от север. - погледна крадешком към Плутар - Бе по следите на водата, следваше нишката... Някъде в земите на комита...
- Ще я потърся... - замислено каза Таис - А защо не прибра отряда?
- Тиен'хара... Знаеш пророчествата...
- И мислиш, че петдесет жрици ще я спрат?
Киара повдигна рамене.
- Може би не, но не мога да си позволя да губя време за предвижване от място до място - няма да позволя втори Варгас! А жриците са на ключова позиция, докато изясним ребуса.
- Защо ни е Варгас, като можем да имаме Даная!! Мобилизацията ще улесни плановете ни! Не повече от две седмици ще са ми нужни, за да установя контрол!
Отвън проблесна светкавица и светлината освети гневното лице на възрастната жрица. Гняв и презрение се бориха за надмощие.
- Даная, Даная! Все това е в ума ви! Първо сестра ти, сега и ти! Мислех те за по-разумна от нея!
- Даная ми принадлежи по право!
- Даная никога не ти е принадлежала! Запомни го веднъж завинаги! Баща ти направи своят избор, но никога не си прости загубата на Даная... Поквари душите ви с тази фикс идея! Леонор вече плати с живота си за нея...
- Леонор бе убита от Анара! Трябва да бъде отмъстена!
- Мъст - Киара произнесе с отвращение - И за какво? На каква цена? - продължи тихо, Таис едва я чуваше - Леонор пое риска и загуби. За Анара бе въпрос на оцеляване, за Леонор – на мания за власт... Потърси в душата си - това ли е наистина, което искаш за себе си?
Таис мълчеше мрачна. Бореше се със собствените си чувства. Отдавна бе направила същите изводи, но мисълта да се откаже от Даная й се струваше като предателство спрямо сестра си, спрямо баща си. „Двама безумци, живеещи в илюзии. Жерви на егото си за сметка на Умбра?”... Таис си спомни болката в очите на майка й. Тръсна глава.
- Какво предлагаш?
Киара я погледна подозрително.
- Остави Даная на нас. Мобилизацията не бе експанзивна, а за да те опазим жива – силосите са навсякъде, дори в Умбра. Препоръчвам ти да забравиш за Даная за известно време.
Таис поклати глава.
- Ян ме очаква...
- Прати му вест.
- Таис? – гласът на Плутар накара и двете жрици да се обърнат. – Намери Ерис...
- Ще я намеря, Плутар... – обърна се към възрастната жрица – Трябва да вървя, чака ме път. Ще изпратя вест. Може и по Зигур. Дръжте ме в течение. Скоро може отново да се видим.
- Боговете само знаят кога. Нека те закрилят, Таис, и бъди разумна.
Таис кимна към Зигур и напуснаха залата.
- А сега накъде? – с явно безразличие попита елфът.
- Тиен’хара... Трябва да намерим отряда... Там ще чакам, докато доведеш Ян, чака ни път на север...
Ява изчака стъпките да заглъхнат. „Значи заминава на север... Трябва да бъдат предупредени”. Забърза по страничният коридор към изхода.
Тежката врата към залата бе открехната и Таис надникна в помещението. За пръв път от часове насам елфът видя топла усмивка на лицето й. Тя се обърна към него:
- Ще трябва да ме изчакаш тук...
Зигур поклати глава и влезе пръв. Огледа с присвит поглед залата. Сякаш претърси всяка сянка. Задържа го на старец на преклонна възраст седнал на стол с висока облегалка до огромния прозорец, зиморничаво завил краката си с плътно одеало. Таис леко плъзна ръката си по гръбначният му стълб. Мускулите му бяха напрегнати - не можеше да го вини - бе в светая светих на жриците - никой мъж-вигор не би си го пожелал дори на сън, камо ли доброволно. Погали успокоително плещите му развеселена:
- Вече може ли?
- Да, но трябва да те виждам.
Таис повдигна рамене и насочи цялото си внимание към седящият до прозореца старец. Приближи го и коленичи пред него, обхващайки ръцете му.
- Истинска радост е да те видя, Плутар - гласът й бе като милувка. Видя с периферното си зрение как Зигур ги доближи и седна на перилото на близкият прозорец стаен в сенките. Наблюдаваше ги.
- Таис??
- Аз съм.
- Таис, дете мое - гласът на старецат затрептя от сподавеното вълнение. Обхвана главата на жрицата и я целуна по челото. Треперещите му пръсти опипваха чертите на лицето й, скулите - Знаех, че ще дойдеш... - Таис положи глава в скута му, докато той галеше косите й - Киара бе скептична, но аз знаех, а и знаците...
- Знаците? - жрицата впери поглед в слепият щит.
- Таис, не бива да стоиш тук дълго. Опасно е. Навсякъде е опасно за теб. Огънят те преследва... Къде е Ерис? Трябваше да е с теб!
- Ерис? Надявах се вие да ми кажете. Последно я изпратих във Варгас.
- Намери я! Важно е! Ерис трябва да е с теб! Може да се случи всеки миг... Тя трябва да е с теб! - старецът се закашля от вълнение. Таис стоеше до него объркана.
- Ще я намеря, Плутар, успокой се, ще намеря Ерис, където и да се намира...
- Тя е на север. - познатият глас накара Таис да вдигне глава и да се изправи към посоката, от която идваше - Добре дошла, Първа.
- Председателко.
Възрастната жрица с жест покани Таис да седне на близко до Плутар кресло и сама се настани срещу нея. Кимна към Зигур без да отмества поглед към него.
- Знаеш, че не е позволено да водим гости във Вътрешния кръг.
- Той е подвластен, а и няма сила, която да го спре да не ме последва, където и да е...
Киара любопитно го изгледа. Зигур също я наблюдаваше привидно безучастно, подобно на хищник, дебнещ жертвата си.
- Интересен любимец си избрала - отива ти.
Таис подмина забележката й и продължи делово.
- Какво прави Ерис на север?
- Чака инструкции на Съвета.
- Стига, Киара, нямам търпение за игрички! Загубих твърде много време. Нужен ми е ориентир в хаоса, който заварвам - Варгас загубен, цял отряд жрици, извън Умбра, мобилизация в Даная... Какво още?
Таис не бе усетила, че обикаля нервно залата. Не помнеше кога бе станала, но стаята бе вече мрачна от струпалите се облаци. "Дано този път спасят реколтата...", с горчивина помисли Първата. Възрастната жрица мълчеше.
- Кажи й, Киара - немощният глас на Плутар звучеше умолително. Киара пое въздух, след което издиша бавно. Раменете й се отпуснаха.
- Не стигнаха навреме, за да спасят Варгас. Ерис прати вест от север. - погледна крадешком към Плутар - Бе по следите на водата, следваше нишката... Някъде в земите на комита...
- Ще я потърся... - замислено каза Таис - А защо не прибра отряда?
- Тиен'хара... Знаеш пророчествата...
- И мислиш, че петдесет жрици ще я спрат?
Киара повдигна рамене.
- Може би не, но не мога да си позволя да губя време за предвижване от място до място - няма да позволя втори Варгас! А жриците са на ключова позиция, докато изясним ребуса.
- Защо ни е Варгас, като можем да имаме Даная!! Мобилизацията ще улесни плановете ни! Не повече от две седмици ще са ми нужни, за да установя контрол!
Отвън проблесна светкавица и светлината освети гневното лице на възрастната жрица. Гняв и презрение се бориха за надмощие.
- Даная, Даная! Все това е в ума ви! Първо сестра ти, сега и ти! Мислех те за по-разумна от нея!
- Даная ми принадлежи по право!
- Даная никога не ти е принадлежала! Запомни го веднъж завинаги! Баща ти направи своят избор, но никога не си прости загубата на Даная... Поквари душите ви с тази фикс идея! Леонор вече плати с живота си за нея...
- Леонор бе убита от Анара! Трябва да бъде отмъстена!
- Мъст - Киара произнесе с отвращение - И за какво? На каква цена? - продължи тихо, Таис едва я чуваше - Леонор пое риска и загуби. За Анара бе въпрос на оцеляване, за Леонор – на мания за власт... Потърси в душата си - това ли е наистина, което искаш за себе си?
Таис мълчеше мрачна. Бореше се със собствените си чувства. Отдавна бе направила същите изводи, но мисълта да се откаже от Даная й се струваше като предателство спрямо сестра си, спрямо баща си. „Двама безумци, живеещи в илюзии. Жерви на егото си за сметка на Умбра?”... Таис си спомни болката в очите на майка й. Тръсна глава.
- Какво предлагаш?
Киара я погледна подозрително.
- Остави Даная на нас. Мобилизацията не бе експанзивна, а за да те опазим жива – силосите са навсякъде, дори в Умбра. Препоръчвам ти да забравиш за Даная за известно време.
Таис поклати глава.
- Ян ме очаква...
- Прати му вест.
- Таис? – гласът на Плутар накара и двете жрици да се обърнат. – Намери Ерис...
- Ще я намеря, Плутар... – обърна се към възрастната жрица – Трябва да вървя, чака ме път. Ще изпратя вест. Може и по Зигур. Дръжте ме в течение. Скоро може отново да се видим.
- Боговете само знаят кога. Нека те закрилят, Таис, и бъди разумна.
Таис кимна към Зигур и напуснаха залата.
- А сега накъде? – с явно безразличие попита елфът.
- Тиен’хара... Трябва да намерим отряда... Там ще чакам, докато доведеш Ян, чака ни път на север...
Ява изчака стъпките да заглъхнат. „Значи заминава на север... Трябва да бъдат предупредени”. Забърза по страничният коридор към изхода.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Бурята бе избухнала сякаш отведнъж, и вече близо час бушуваше около Карея. Дъждът яростно се изливаше в кипналите води на морето. Светкавиците се преливаха една в друга по черното небе, а гръмотевиците се смесваха с оглушителния вой на вятъра.
Офицер Савер обикаляше по крепостните стени и се мъчеше да удържи на мощните атаки на бурята, които заплашваха да го отнесат. Вече се притесняваше, че никога няма да успее да стигне до спасителния заслон на кулата и че следващият напор на стихията ще го запрати в бушуващата бездна. Опря гръб о камъните и затвори очи, когато вятърът лисна водната завеса в лицето му. Водата го задави, той се преви в мъчителна кашлица и се надвеси над стената. Едри парчета лед затрополиха по камъните около него. Светкавиците осветяваха пред очите му стария северен път към Карея и той с потрес забеляза неголяма група конници, които се мъчеха да достигнат до крепостта. Вятърът злобно фучеше насреща им, копитата на конете се плъзгаха несигурно по мокрия път. От запад се чуваше ревът на морето, което сякаш се опитваше да разбие скалите, ограничаващи устрема на вълните. “Нещастници”, помисли си ужасено Савер и сърцето му се сви, “ще ги изтласка от пътя! Как са могли да тръгнат по крайморския път в това време!”. Сякаш чула мислите му, в този миг бурята изкрещя злобно и запрати цялата си ярост към малката група. Един от конниците се хлъзна към ръба, задържа се за миг, в който сякаш времето замръзна, и след това се изгуби от погледа му. Светкавица изтрещя близо до останалата група и животните обезумяха. Савер искаше да затвори очи, но не можеше дори да отклони поглед от малката група долу. Пръстите му се впиха в мокрите камъни на крепостната стена. Виковете и ужасеното цвилене на животните бързо потънаха във воя на бурята.
* * *
Лицата на войниците бяха посивели. Носеха три тела и ги оставиха бавно на земята пред Савер. Едното тяло беше на момче – изглеждаше като потрошена кукла. Очите му бързо откриха това, което беше предизвикало кръвта да се отдръпне от лицата на войниците му и да скове чертите им. Калта не бе успяла да скрие напълно герба на данайския кралски род, извезан на дрехите му. Кал и кръв покриваха лицето му. Копитата на обезумялото от страх животно бяха разбили черепа и той отвърна лице.
- Само тези тримата намерихме на пътя, както казахте, сър. – войникът сякаш се страхуваше да продължи. – Сър, това ... нали не може да е...
Савер не отговори. Пред очите му изникна образът на сияещо момиче, подаващо му писмо от Джонатан Кейдж. Тогава му беше трудно да приеме вестта за принца, но познаваше почерка и подписа на Кейдж. Сякаш винаги се бе съмнявал, че престолонаследникът наистина е отвлечен, макар да бе изпратил свои хора на север да го търсят. Студени капки пот избиха на челото му.
Погледът му си плъзна към другите две фигури.
- Някой познава ли тези униформи?
- Един от северните воеводи, сър. – чу се глас някъде край него. – Родът Ларк.
“Явно са бързали да върнат принца в Даная и бурята ги е изненадала.”, помисли си Савер. “Какъв удар за кралицата! Как ще й пратя тази новина!”
Офицер Савер обикаляше по крепостните стени и се мъчеше да удържи на мощните атаки на бурята, които заплашваха да го отнесат. Вече се притесняваше, че никога няма да успее да стигне до спасителния заслон на кулата и че следващият напор на стихията ще го запрати в бушуващата бездна. Опря гръб о камъните и затвори очи, когато вятърът лисна водната завеса в лицето му. Водата го задави, той се преви в мъчителна кашлица и се надвеси над стената. Едри парчета лед затрополиха по камъните около него. Светкавиците осветяваха пред очите му стария северен път към Карея и той с потрес забеляза неголяма група конници, които се мъчеха да достигнат до крепостта. Вятърът злобно фучеше насреща им, копитата на конете се плъзгаха несигурно по мокрия път. От запад се чуваше ревът на морето, което сякаш се опитваше да разбие скалите, ограничаващи устрема на вълните. “Нещастници”, помисли си ужасено Савер и сърцето му се сви, “ще ги изтласка от пътя! Как са могли да тръгнат по крайморския път в това време!”. Сякаш чула мислите му, в този миг бурята изкрещя злобно и запрати цялата си ярост към малката група. Един от конниците се хлъзна към ръба, задържа се за миг, в който сякаш времето замръзна, и след това се изгуби от погледа му. Светкавица изтрещя близо до останалата група и животните обезумяха. Савер искаше да затвори очи, но не можеше дори да отклони поглед от малката група долу. Пръстите му се впиха в мокрите камъни на крепостната стена. Виковете и ужасеното цвилене на животните бързо потънаха във воя на бурята.
* * *
Лицата на войниците бяха посивели. Носеха три тела и ги оставиха бавно на земята пред Савер. Едното тяло беше на момче – изглеждаше като потрошена кукла. Очите му бързо откриха това, което беше предизвикало кръвта да се отдръпне от лицата на войниците му и да скове чертите им. Калта не бе успяла да скрие напълно герба на данайския кралски род, извезан на дрехите му. Кал и кръв покриваха лицето му. Копитата на обезумялото от страх животно бяха разбили черепа и той отвърна лице.
- Само тези тримата намерихме на пътя, както казахте, сър. – войникът сякаш се страхуваше да продължи. – Сър, това ... нали не може да е...
Савер не отговори. Пред очите му изникна образът на сияещо момиче, подаващо му писмо от Джонатан Кейдж. Тогава му беше трудно да приеме вестта за принца, но познаваше почерка и подписа на Кейдж. Сякаш винаги се бе съмнявал, че престолонаследникът наистина е отвлечен, макар да бе изпратил свои хора на север да го търсят. Студени капки пот избиха на челото му.
Погледът му си плъзна към другите две фигури.
- Някой познава ли тези униформи?
- Един от северните воеводи, сър. – чу се глас някъде край него. – Родът Ларк.
“Явно са бързали да върнат принца в Даная и бурята ги е изненадала.”, помисли си Савер. “Какъв удар за кралицата! Как ще й пратя тази новина!”
Откакто Първата на Умбра бе освободена, Великата майка получаваше тревожни вести от целия континент. И никакъв намек дори за местоположението на Първожрицата. Екстенара наближаваше, а тя не бе стигнала доникъде със своето търсене. Което я принуди да състави отчаян план, който все пак можеше да й донесе победа.
Най-напред получи новината от тихите в Даная, че имат достъп до двореца. Сайхе бе заминала нанякъде с Херцог Озикс, а Джоррам се бе спотаил в Храма си. Целият север бе обхванат от хаос. Умбра се раздвижваше, изпращайки голям отряд жрици към Даная. В момента се намираха на територията на Тиен’хара, поне според последните бележки, пристигнали с птиците сутринта.
“Тиен’хара…”, пренасочи вниманието си Матриарха, “Скоро ще се погрижа и за тази опасност. Разположението и силата на древната крепост заплашват целия континент. Както и пътищата на Силосия.” Магическите камикадзетата вече пътуваха към Херцогство Озикс и скоро щяха да се присъединят към войските на Магистратите, които готвеха нов удар над Тиен’хара. “А и ндегетата, които мобилизирах. Ще бъдат от голяма помощ в предстоящата битка.” Съветът на деветимата не бе уведомен за това допълнение в плановете, но не вярваше да има някакви проблеми с тях. Твърде заети бяха с безредиците в останалите им земи, както и с неизяснените грабежи от хазната.
Докладът на Вречената, който получи за положението в Херцогството, я разтревожи допълнително. И я убеди напълно, че ако Силосия не се намеси, скоро и Южната провинция ще падне в ръцете на онзи самозван принц.
Очакваше върховната командваща спешно да се завърне по нейна заповед в Демар. Специално бе изпратила ндеге, което да я вземе. Докато я чакаше, реши лично да провери как върви подготовката на отряда от Големи птици, които бе мобилизирала за предстоящата задача. Това щеше да бъде истинско изпитание за животните, както и за ездачките им.
Вречената слушаше с широко отворени очи плана на Матриарха. Бе ужасена и същевременно впечатлена. Отдавна Силосия не бе подготвяла толкова смела и бързо организирана военна кампания. И то срещу такъв противник.
След като успя да се съвземе от първоначалното вцепенение, тя попита:
- Майко, сигурна ли сте, че не подценявате враговете ни? Все пак по-…, - направи кратка пауза, обмисляйки как по-меко да се изрази. – специалните им способности…
- Все още не си чула всичко, Вречена. Камикадзетата, които ще участват, вече получиха необходимата подготовка. Както и ндегетата, които ще ги носят.
- Не са птиците тези, които ме притесняват. – продължи върховната командваща. – Войниците имат нужда от командири. А аз не бих могла да участвам в битката заедно с тях. – уплаха и несигурност се четяха в гласа й. Знаеше, че Великата майка е готова да жертва много, за да постигне победа и се страхуваше за собствения си живот.
- Твоята задача е друга. Ще водиш войската, ще подготвяш нападението, и ще се присъединиш към Магистратите, които лично ще заминат с тяхната армия, възможно най-скоро. До тогава първата част на кампанията трябва да е изпълнена. – Матриарха говореше уверено, премислила всеки детайл от предстоящия десант. Вярваше в успеха на кампанията и не искаше и да мисли за провал. Не искаше и да мисли за смъртта си.
Лицето й помръкна, но белите воали скриваха страховете й. Гласът й остана спокоен и дори приветлив:
- Тази нощ ще слезеш в тъмницата. Трябват ми висши военни, които с жертвата си ще изкупят престъпленията към Силосия. Върнат ли се живи, получават свободата и предишното си положение в армията. Запознай ги с предстоящата кампания и лично се погрижи за тяхната подготовка. – за пореден път тя наблегна на думата, която бе ключът към успеха.
Върховната командваща вече се усмихваше доволно, спокойна за здравето и живота си. Участието й в тази запомняща се кампания щеше да й донесе слава. Преди да излезе, тя попита:
- А как реагира Дъщерята на вашите действия, Майко? Толкова много ндегета никога не са били използвани в битка.
Горчивият смях на Матриарха огласи кабинета й:
- Връхлетя при мен със заплахи и безсмислени обвинения. Но бързо й припомних, коя все още управлява Силосия и коя носи последиците от това. – Замълча за момент и продължи: - А сега върви, Вречена. Разузнавачите вече тръгнаха, а утре сутрин отлитате и вие.
*****
Прекара нощта под знамето. Живителната светлина му бе липсвала през десетината тъмни нощи в Джендин. Луната и звездите, обсипали черното небе, не бяха достатъчни за него. Сънищата и тялото му бяха пропити от нежната светлина на звездата над Централната кула. На сутринта чувстваше прилив на сили и липсата на умора. Несигурността на изтерзаното му тяло все още се усещаше, но някак приглушено, стаена в костите и мускулите му толкова рано през деня.
Слънцето едва бе изгряло, когато Ти’сейн слезе от покривната площадка и се върна в стаята си. Извади някакви стари дрехи от гардероба, които облече под тъмносиния халат. Пристегна светлосивите измачкани панталони с колан и не забрави да окачи на него кесийката с Окото на въздуха. Нямаше намерение да го използва, поне не при новия Комит. Реши, че е излишно да осведомява дори Брет за краткото си заминаване в Терновион.
Отдавна бе привикнал със заставането пред огледалото. Стоеше и се сливаше със своето отражение, без въобще да се заглежда в себе си. Търсеше Терновион, търсеше Терсавен отвъд сребристите очи на собственото си отражение. Отне му сякаш цяла вечност, докато открие мястото, което толкова отдавна бе посещавал с кон, и човека, който никога не бе виждал.
Столицата на Комита бе подреден град, с обикновена и ниска, но практична архитектура. Крепостта бе лишена от всякакви излишества и личеше, че е строена, за да защитава града.
“И все пак има огледала”, с радост си помисли Ти’сейн, изниквайки от едно голямо огледало, заемащо половин стена в преддверието към някакви богати покои, неизползвани от години. Принцът предположи, че са били на жената на предишен Комит, произхождаща от по-цивилизована и по-натруфена дворцова обстановка.
Това бе подходящото огледало, което се намираше най-близо до новия Комит. Ти’сейн излезе от богатите стаи и тръгна наслуки по един коридор. Срещна някаква слугиня, която първоначално не му обърна много внимание, но виждайки сребристите му очи и чувайки изказа му, веднага се поклони и сведе любопитния си поглед към мръсното пране, което носеше в плетен леген. Каза му, че господарят Комит закусва и го упъти към “работната му стая”.
Принцът лесно се ориентира в правите коридори, пресичащи се на еднакво разстояние и скоро стигна до кабинета на Терсавен. Отвори без да почука и както му бе станало навик напоследък, поздрави официално и се представи:
- Изгревът е прекрасен, тази сутрин. Аз съм лорд Ти’сейн, Принц на Тиен’хара.
Стройният мъж, седнал зад голямата маса, отрупана с карти и няколко разтворени книги, преглътна звучно поредната си хапка и веднага стана. Кимна леко с глава, вторачи поглед в Ти’сейн и реши, че посетителят му знае кой е той и че е излишно да се представя. Затова каза само:
- Добро утро, Принце. Доста е рано за посещения. Кога пристигнахте в Терновион? Имахте ли време да закусите?
Със загадъчна усмивка, Принцът отговори:
- Преди малко. Но нямах време да хапна в Тиен’хара. – знаеше, че ще изненада Комита. – Доста съм зает напоследък в крепостта-столица. – думите му предизвикаха очакваната реакция. Терсавен едва доловимо се отдръпна назад и свъси вежди, осмисляйки чутото. – Не бих отказал да споделя трапезата ви.
Не изчака поканата на другия мъж и придърпа един стол към голямата маса. Терсавен бутна подноса, на който бяха останали няколко резена бекон, две пържени яйца и половин самун, както и керамичната кана с ароматно червено вино към Принца. Не искаше да го обслужва, но и все пак не прояви неучтивост, карайки го сам да посегне към подноса.
Ти’сейн леко се смръщи при вида на храната, но побърза да си налее от виното. Раджа Самра му предлагаше различни алкохолни напитки, наричаше ги ликьори, докато беше в Неа, но нищо не можеше да се сравни с хубавото червено вино. Без да каже и дума, си откъсна парче хляб и го задъвка бавно.
Двамата мъже седяха в мълчание. Принцът чакаше Комита да го наруши, демонстрирайки търпение и леко пренебрежение. Все пак Терсавен не издържа дълго и проговори:
- Смятам, че нападението над Бараян, което баща ми планираше, не бе най-разумното решение. – започна той. – Смъртта му, въпреки че настъпи неочаквано,…
- …е голяма загуба. – Ти’сейн продължи мисълта му, обръщайки значението й. – Както за Триумвирата, така и за Тиен’хара. Със стария Комит бяхме постигнали изгодно споразумение и завладяването на земите на Бараян щеше да донесе и за двама ни много облаги. – Отпи глътка вино, остави чашата и се облегна назад в стола си.
Терсавен го изгледа със студения си син поглед и продължи:
- Смъртта му остави Терновион и верните му владения отслабени. Подготовката за тази кампания е изпразнила част от съкровищницата и хранителните ни запаси. А реколтата миналата година не бе много добра. – гласът му набираше сила, ставайки все по-гневен. – А сега аз трябва да се оправям с всичко това. Границите ми са несигурни, съседите могат да ударят всеки миг.
- Не и Тиен’хара. – намеси се със спокоен тон Принцът. Отвърна на погледа на Комита, но той явно не се смути нито от цвета на очите му, нито от меката светлина, която излъчваха в сумрачния кабинет. – Не желая да използвам нестабилността на верен съюзник, за да се превърна в негов враг. Виждам, че сте се отказали от похода към земите на Бараян, затова възнамерявам да изтегля войските си. Но останалите споразумения продължават да важат така, както и преди смъртта на баща ви.
Комитът поклати русата си глава, но видимо остана доволен от чутото. Вдиша дълбоко и шумно, опитвайки се да потисне буйността си и попита неопределено:
- А генерал Каверън?
- Генерал? – насмешливо повтори Ти’сейн. – По-скоро глупак. Бе грешка, че го изпратих тук, изпитвайки верността и способностите му. Въпреки че не ми се вярва той да е убиецът, заслужава да остане в тъмницата за непредпазливостта си. Толкова лесно да бъде измамен…
- Вещиците от Умбра са способни да заблудят и най-добрите командири. – гневът му отново се разпалваше.
- Жрица на Умбра е била тук? – Ти’сейн се надигна от стола и сложи ръцете си на масата. “Може би наистина ти си го убил, Каверън. Още ли се подчиняваш на тези жрици или ме лъжеш от самото начало?”. Мислите му препускаха бясно, но той само попита: - Коя?
Отговорът, който получи не бе очаквания, но бе достатъчен, за да го изненада още повече.
- Ерис. И нейният Щит. Дойдоха неочаквано и също така си заминаха много набързо.
Принцът искаше да отклони разговора и да приключи по-скоро срещата, затова каза:
- Оставям на вас да откриете кой е убиецът на баща ви. Дотогава Каверън ще остане в килията си. А ако той се окаже виновникът – лично ще присъствам на екзекуцията му. – “За да узная изненадано, че е изчезнал няколко часа преди това. Или по-рано, ако Таис реши да го спасява. И все пак се надявам, че няма да се стига до намесата ми.”
- Както желаете, Принце.
- Бих искал да го посетя, преди да си тръгна.
- Ще кажа на някой страж да ви отведе до тъмницата, а след това и ще ви изпрати до портите на закъка.
- Чудесно. И още нещо - Боецът-маг Астар поема командването на войските ми и в най-скоро време ще ви извести за посоката на тяхното оттегляне към Тиен’хара.
- Ще чакам.
- Надявам се, че следващата ни среща ще бъде по по-приятен повод, Комит Терсавен. Желая ви приятен ден. – каза Ти’сейн на излизане.
Скоро след като се отдалечи от кабинета, един страж го пресрещна и го поведе към тъмницата. Заслизаха по стръмни каменни стълбища в подземията на крепостта. Факли горяха по стените и осветяваха ниските и влажни коридори с кръгове ярко оранжева светлина. След няколко железни решетки и поне десетина стражи, войникът го отведе до тежка дървена врата, обкована с желязо. Бе почерняла от мръсотия и сажди.
Наблизо стояха двама пазачи. Единият извади голям ключ и отвори килията. Непрогледният мрак вътре се разсейваше само от слабата светлина на факлата. Ти’сейн сам затвори вратата и махна с ръка. Над дланта му се появи синкаво сияещо кълбо и той погледна към свития на земята човек.
- Генерал Каверън. – насмешливо каза той.
- Ти’сейн! – неочакваната поява на Принца бе изненадваща за него. Размърда се и захвърли мръсните одеала, с които се бе завил в студената килия.
- Провалил се Щит, провалил се Воин. Какво друго си ти, Каверън? – гласът на Ти’сейн бе режещ. – Какво се случи? Какво е правила Ерис тук?
Щитът пренебрегна факта, че Принцът знае за жрицата повече, отколкото може да научи от Комита.
- Нямам представа. Появи се с някакъв мъж, твърдейки че това е нейният Щит. Никога не съм чувал тя да има Щит и отидох да се срещна с този човек. Не помня нищо повече, освен че се събудих с главоболие в тази килия.
- Некадърник! По-добре да беше още верен на Таис и това да е заговор на жриците, отколкото да провалиш себе си по този начин. Да провалиш и Тиен’хара, ако не е имало кой да поеме нещата в свои ръце.
Каверън мълчеше и не знаеше какво да отвърне. Накрая попита:
- Какво да правя?
Резкия отговор на Принца последва веднага:
- Оставаш тук, докато Терсавен не реши, че не ти си убил стария Комит. Или докато докаже противното. Моли се, на който несъществуващ бог си искаш, последното да не се случи. И внимавай какво вършиш от тук насетне. Може би все още не е твърде късно да станеш Воин.
След последните си думи Ти’сейн остави кълбото светлина да се стопи в мрака и излезе. Пазачът заключи вратата, докато той се отдалечаваше по притаения коридор.
Стражът го съпроводи до портите на крепостта, от където Принцът се насочи към покрайнините на Терновион. Омачканите му дрехи, които не бяха нещо особено, му позволиха да се смеси с тълпата, където имаше всякакви хора с разнообразно облекло. Не му отне много време да разбере къде е лагерът на войниците на Тиен’хара и той се запъти в указаната му посока.
Замисли се за чудовището, с което се би в Джендин. Когато се съвзе след това, попита Раджата, защо позволяват на такива опасни същества да се движат свободно из Арената, след като лесно биха могли да избягат и да заплашат целия град. А той му отвърна: “Понякога е по-добре да накараш врага ти да повярва, че си му дал свобода, а ти да го следиш отблизо и да си готов за изненадващ удар, когато се наложи.” Около Арената постоянно имало скрити стрелци и заклинатели, които да възпират евентуални опити за бягство на някое чудовище или гладиатор.
Думите на Самра го бяха впечатлили и сега смяташе да се възползва от неговия мъдър съвет. Навлезе сред шатрите на своите войски и скоро откри Боецът –маг. Облечен в кафяви панталони и тъмно-зелена риза без ръкави, Астар въртеше жезъла си като бойна тояга и тренираше с двама въорежени с мечове войници.
Приближи се до биещите се и застана до другите зяпачи. В този миг Боецът-маг се извъщаше, замахна с жезъла и изби оръжието на един от противниците си. Другият се опита да го нападне в гръб, но той пресрещна удара му. Хвана жезъла с две ръце и продължи да отбива ударите му. Използва едно малко забавяне на противника, за да хване оръжието си отново само с лявата си ръка, с която обикновено се биеше, замахна в дъга и в последния миг намали силата на удара, който иначе би разтрошил коляното на другия войник.
Едва тогава се озирна към наблюдаващите го и видя Ти’сейн. Ухили се широко и се провикна:
- Принце! Каква изненада.
Мъжете, а и няколкото жени наоколо, го заоглеждаха с интерес, поклониха се официално и застанаха мирно. Ти’сейн им махна с ръка да вървят по своите си задължения и се приближи до Астар.
Боецът-маг се подпираше на жезъла, чийто горен край представляваше ръка, обхванала с петте си пръста голям кръгъл камък, по чиято лилава повърхност се преплитаха млечнобели нишки. Дългите стоманени нокти стърчаха над гладката повърхност на странния аметист и представляваха опасно оръжие в ръцете на Астар. Тъмното дърво бе набраздено от множество линии, резки от качествени остриета, срещу които той се е изправял в битка.
Висок колкото Ти’сейн, но с доста по-широки рамене и по-мускулести крайници, Астар бе млад мъж с весели черни очи. “Хитрец. И особняк.”, помисли си Принцът, докато гледаше голямата сребърна гривна, обхванала яката дясна предмишница на мъжа срещу него. В средата й дълбоко бе гравирано око, чиято зеница представляваше светлосин кристал. Магически предмет, който и до сега си оставаше с неясно преднзначение за него.
- Астар, отново си на правилното място, в правилното време. Въпреки че не съм го искал от теб.
- Ти’сейн, знаеш, че винаги съм там, където трябва. – отговори му с усмивка Боецът-маг. Държеше се, сякаш са стари приятели, което не бе далеч от истината. Макар и по-млад от Принца, и въпреки че рядко спазваше докрай заповедите му, Астар бе негов верен човек, който приемаше предизвикателствата сякаш на шега.
- Точно за това съм тук. Време е да отидеш на друго място, където трябва да бъдеш. Официално поемаш командването. Преди вече двадесетина дни е била забелязана голяма група жрици на Умбра в равнините Мелвора. Нямам представа накъде са се насочили, нито с каква цел обикалят в района. Придвижи армията в тази посока и ги следи отблизо, но без да издаваш присъствието си.
- И освен това ще заблудим Бараир, че се готвим за нападение, въпреки защитната тактика на новия Комит.
- Нищо не пропускаш, Астар. – засмя се Ти’сейн. – Вече трябва да се връщам в Тиен’хара. Имаш ли някое огледало под ръка, което мога да използвам.
- Разбира се. Дори очаквах да се появиш от него преди няколко дни, когато изпратих посланието на Корвейл.
- Не бях в столицата. Хайде, ще ти разкажа набързо за едно много … различно място. – Принцът го потупа по гърба и двамата се отправиха към голямата шатра, разпъната в средата на лагера.
Когато малко след това се появи отново пред огледалото в крепостта-столица, Ти’сейн бе посрещнат от разтревожения Брет, който само промълви тихо:
- Четири жрици на Умбра с техните щитове пристигнаха тази сутрин.
Принцът примигна объркано, но веднага изпрати Воина при новодошлите. Огледа прашните си и зацапани от разходката в терновионската тъмница дрехи и бързо ги съблече. Отвори гардероба за официални случаи, който използваше толкова рядко и избра черни панталони и черна риза, които сякаш се сливаха със свободно падащата му черна коса. По ръкавите се виеха извезани със сребро спирали, а на гърдите, над сърцето му, грееше малка четирилъча звезда – гербът на Тиен’хара. Взе и едно леко наметало, също черно, подходящо за времето навън и прибра кинжалите в ръкавите си. В единия джоб на панталона сложи камъка на Въздуха, а в другия – стъкленицата с Отварата, която може би скоро щеше да му потрябва.
Хвърли един бърз поглед в огледалото, за да се увери, че облеклото му е изрядно и отиде да посрещне жриците, дошли при Принца на Тиен’хара.
Най-напред получи новината от тихите в Даная, че имат достъп до двореца. Сайхе бе заминала нанякъде с Херцог Озикс, а Джоррам се бе спотаил в Храма си. Целият север бе обхванат от хаос. Умбра се раздвижваше, изпращайки голям отряд жрици към Даная. В момента се намираха на територията на Тиен’хара, поне според последните бележки, пристигнали с птиците сутринта.
“Тиен’хара…”, пренасочи вниманието си Матриарха, “Скоро ще се погрижа и за тази опасност. Разположението и силата на древната крепост заплашват целия континент. Както и пътищата на Силосия.” Магическите камикадзетата вече пътуваха към Херцогство Озикс и скоро щяха да се присъединят към войските на Магистратите, които готвеха нов удар над Тиен’хара. “А и ндегетата, които мобилизирах. Ще бъдат от голяма помощ в предстоящата битка.” Съветът на деветимата не бе уведомен за това допълнение в плановете, но не вярваше да има някакви проблеми с тях. Твърде заети бяха с безредиците в останалите им земи, както и с неизяснените грабежи от хазната.
Докладът на Вречената, който получи за положението в Херцогството, я разтревожи допълнително. И я убеди напълно, че ако Силосия не се намеси, скоро и Южната провинция ще падне в ръцете на онзи самозван принц.
Очакваше върховната командваща спешно да се завърне по нейна заповед в Демар. Специално бе изпратила ндеге, което да я вземе. Докато я чакаше, реши лично да провери как върви подготовката на отряда от Големи птици, които бе мобилизирала за предстоящата задача. Това щеше да бъде истинско изпитание за животните, както и за ездачките им.
Вречената слушаше с широко отворени очи плана на Матриарха. Бе ужасена и същевременно впечатлена. Отдавна Силосия не бе подготвяла толкова смела и бързо организирана военна кампания. И то срещу такъв противник.
След като успя да се съвземе от първоначалното вцепенение, тя попита:
- Майко, сигурна ли сте, че не подценявате враговете ни? Все пак по-…, - направи кратка пауза, обмисляйки как по-меко да се изрази. – специалните им способности…
- Все още не си чула всичко, Вречена. Камикадзетата, които ще участват, вече получиха необходимата подготовка. Както и ндегетата, които ще ги носят.
- Не са птиците тези, които ме притесняват. – продължи върховната командваща. – Войниците имат нужда от командири. А аз не бих могла да участвам в битката заедно с тях. – уплаха и несигурност се четяха в гласа й. Знаеше, че Великата майка е готова да жертва много, за да постигне победа и се страхуваше за собствения си живот.
- Твоята задача е друга. Ще водиш войската, ще подготвяш нападението, и ще се присъединиш към Магистратите, които лично ще заминат с тяхната армия, възможно най-скоро. До тогава първата част на кампанията трябва да е изпълнена. – Матриарха говореше уверено, премислила всеки детайл от предстоящия десант. Вярваше в успеха на кампанията и не искаше и да мисли за провал. Не искаше и да мисли за смъртта си.
Лицето й помръкна, но белите воали скриваха страховете й. Гласът й остана спокоен и дори приветлив:
- Тази нощ ще слезеш в тъмницата. Трябват ми висши военни, които с жертвата си ще изкупят престъпленията към Силосия. Върнат ли се живи, получават свободата и предишното си положение в армията. Запознай ги с предстоящата кампания и лично се погрижи за тяхната подготовка. – за пореден път тя наблегна на думата, която бе ключът към успеха.
Върховната командваща вече се усмихваше доволно, спокойна за здравето и живота си. Участието й в тази запомняща се кампания щеше да й донесе слава. Преди да излезе, тя попита:
- А как реагира Дъщерята на вашите действия, Майко? Толкова много ндегета никога не са били използвани в битка.
Горчивият смях на Матриарха огласи кабинета й:
- Връхлетя при мен със заплахи и безсмислени обвинения. Но бързо й припомних, коя все още управлява Силосия и коя носи последиците от това. – Замълча за момент и продължи: - А сега върви, Вречена. Разузнавачите вече тръгнаха, а утре сутрин отлитате и вие.
*****
Прекара нощта под знамето. Живителната светлина му бе липсвала през десетината тъмни нощи в Джендин. Луната и звездите, обсипали черното небе, не бяха достатъчни за него. Сънищата и тялото му бяха пропити от нежната светлина на звездата над Централната кула. На сутринта чувстваше прилив на сили и липсата на умора. Несигурността на изтерзаното му тяло все още се усещаше, но някак приглушено, стаена в костите и мускулите му толкова рано през деня.
Слънцето едва бе изгряло, когато Ти’сейн слезе от покривната площадка и се върна в стаята си. Извади някакви стари дрехи от гардероба, които облече под тъмносиния халат. Пристегна светлосивите измачкани панталони с колан и не забрави да окачи на него кесийката с Окото на въздуха. Нямаше намерение да го използва, поне не при новия Комит. Реши, че е излишно да осведомява дори Брет за краткото си заминаване в Терновион.
Отдавна бе привикнал със заставането пред огледалото. Стоеше и се сливаше със своето отражение, без въобще да се заглежда в себе си. Търсеше Терновион, търсеше Терсавен отвъд сребристите очи на собственото си отражение. Отне му сякаш цяла вечност, докато открие мястото, което толкова отдавна бе посещавал с кон, и човека, който никога не бе виждал.
Столицата на Комита бе подреден град, с обикновена и ниска, но практична архитектура. Крепостта бе лишена от всякакви излишества и личеше, че е строена, за да защитава града.
“И все пак има огледала”, с радост си помисли Ти’сейн, изниквайки от едно голямо огледало, заемащо половин стена в преддверието към някакви богати покои, неизползвани от години. Принцът предположи, че са били на жената на предишен Комит, произхождаща от по-цивилизована и по-натруфена дворцова обстановка.
Това бе подходящото огледало, което се намираше най-близо до новия Комит. Ти’сейн излезе от богатите стаи и тръгна наслуки по един коридор. Срещна някаква слугиня, която първоначално не му обърна много внимание, но виждайки сребристите му очи и чувайки изказа му, веднага се поклони и сведе любопитния си поглед към мръсното пране, което носеше в плетен леген. Каза му, че господарят Комит закусва и го упъти към “работната му стая”.
Принцът лесно се ориентира в правите коридори, пресичащи се на еднакво разстояние и скоро стигна до кабинета на Терсавен. Отвори без да почука и както му бе станало навик напоследък, поздрави официално и се представи:
- Изгревът е прекрасен, тази сутрин. Аз съм лорд Ти’сейн, Принц на Тиен’хара.
Стройният мъж, седнал зад голямата маса, отрупана с карти и няколко разтворени книги, преглътна звучно поредната си хапка и веднага стана. Кимна леко с глава, вторачи поглед в Ти’сейн и реши, че посетителят му знае кой е той и че е излишно да се представя. Затова каза само:
- Добро утро, Принце. Доста е рано за посещения. Кога пристигнахте в Терновион? Имахте ли време да закусите?
Със загадъчна усмивка, Принцът отговори:
- Преди малко. Но нямах време да хапна в Тиен’хара. – знаеше, че ще изненада Комита. – Доста съм зает напоследък в крепостта-столица. – думите му предизвикаха очакваната реакция. Терсавен едва доловимо се отдръпна назад и свъси вежди, осмисляйки чутото. – Не бих отказал да споделя трапезата ви.
Не изчака поканата на другия мъж и придърпа един стол към голямата маса. Терсавен бутна подноса, на който бяха останали няколко резена бекон, две пържени яйца и половин самун, както и керамичната кана с ароматно червено вино към Принца. Не искаше да го обслужва, но и все пак не прояви неучтивост, карайки го сам да посегне към подноса.
Ти’сейн леко се смръщи при вида на храната, но побърза да си налее от виното. Раджа Самра му предлагаше различни алкохолни напитки, наричаше ги ликьори, докато беше в Неа, но нищо не можеше да се сравни с хубавото червено вино. Без да каже и дума, си откъсна парче хляб и го задъвка бавно.
Двамата мъже седяха в мълчание. Принцът чакаше Комита да го наруши, демонстрирайки търпение и леко пренебрежение. Все пак Терсавен не издържа дълго и проговори:
- Смятам, че нападението над Бараян, което баща ми планираше, не бе най-разумното решение. – започна той. – Смъртта му, въпреки че настъпи неочаквано,…
- …е голяма загуба. – Ти’сейн продължи мисълта му, обръщайки значението й. – Както за Триумвирата, така и за Тиен’хара. Със стария Комит бяхме постигнали изгодно споразумение и завладяването на земите на Бараян щеше да донесе и за двама ни много облаги. – Отпи глътка вино, остави чашата и се облегна назад в стола си.
Терсавен го изгледа със студения си син поглед и продължи:
- Смъртта му остави Терновион и верните му владения отслабени. Подготовката за тази кампания е изпразнила част от съкровищницата и хранителните ни запаси. А реколтата миналата година не бе много добра. – гласът му набираше сила, ставайки все по-гневен. – А сега аз трябва да се оправям с всичко това. Границите ми са несигурни, съседите могат да ударят всеки миг.
- Не и Тиен’хара. – намеси се със спокоен тон Принцът. Отвърна на погледа на Комита, но той явно не се смути нито от цвета на очите му, нито от меката светлина, която излъчваха в сумрачния кабинет. – Не желая да използвам нестабилността на верен съюзник, за да се превърна в негов враг. Виждам, че сте се отказали от похода към земите на Бараян, затова възнамерявам да изтегля войските си. Но останалите споразумения продължават да важат така, както и преди смъртта на баща ви.
Комитът поклати русата си глава, но видимо остана доволен от чутото. Вдиша дълбоко и шумно, опитвайки се да потисне буйността си и попита неопределено:
- А генерал Каверън?
- Генерал? – насмешливо повтори Ти’сейн. – По-скоро глупак. Бе грешка, че го изпратих тук, изпитвайки верността и способностите му. Въпреки че не ми се вярва той да е убиецът, заслужава да остане в тъмницата за непредпазливостта си. Толкова лесно да бъде измамен…
- Вещиците от Умбра са способни да заблудят и най-добрите командири. – гневът му отново се разпалваше.
- Жрица на Умбра е била тук? – Ти’сейн се надигна от стола и сложи ръцете си на масата. “Може би наистина ти си го убил, Каверън. Още ли се подчиняваш на тези жрици или ме лъжеш от самото начало?”. Мислите му препускаха бясно, но той само попита: - Коя?
Отговорът, който получи не бе очаквания, но бе достатъчен, за да го изненада още повече.
- Ерис. И нейният Щит. Дойдоха неочаквано и също така си заминаха много набързо.
Принцът искаше да отклони разговора и да приключи по-скоро срещата, затова каза:
- Оставям на вас да откриете кой е убиецът на баща ви. Дотогава Каверън ще остане в килията си. А ако той се окаже виновникът – лично ще присъствам на екзекуцията му. – “За да узная изненадано, че е изчезнал няколко часа преди това. Или по-рано, ако Таис реши да го спасява. И все пак се надявам, че няма да се стига до намесата ми.”
- Както желаете, Принце.
- Бих искал да го посетя, преди да си тръгна.
- Ще кажа на някой страж да ви отведе до тъмницата, а след това и ще ви изпрати до портите на закъка.
- Чудесно. И още нещо - Боецът-маг Астар поема командването на войските ми и в най-скоро време ще ви извести за посоката на тяхното оттегляне към Тиен’хара.
- Ще чакам.
- Надявам се, че следващата ни среща ще бъде по по-приятен повод, Комит Терсавен. Желая ви приятен ден. – каза Ти’сейн на излизане.
Скоро след като се отдалечи от кабинета, един страж го пресрещна и го поведе към тъмницата. Заслизаха по стръмни каменни стълбища в подземията на крепостта. Факли горяха по стените и осветяваха ниските и влажни коридори с кръгове ярко оранжева светлина. След няколко железни решетки и поне десетина стражи, войникът го отведе до тежка дървена врата, обкована с желязо. Бе почерняла от мръсотия и сажди.
Наблизо стояха двама пазачи. Единият извади голям ключ и отвори килията. Непрогледният мрак вътре се разсейваше само от слабата светлина на факлата. Ти’сейн сам затвори вратата и махна с ръка. Над дланта му се появи синкаво сияещо кълбо и той погледна към свития на земята човек.
- Генерал Каверън. – насмешливо каза той.
- Ти’сейн! – неочакваната поява на Принца бе изненадваща за него. Размърда се и захвърли мръсните одеала, с които се бе завил в студената килия.
- Провалил се Щит, провалил се Воин. Какво друго си ти, Каверън? – гласът на Ти’сейн бе режещ. – Какво се случи? Какво е правила Ерис тук?
Щитът пренебрегна факта, че Принцът знае за жрицата повече, отколкото може да научи от Комита.
- Нямам представа. Появи се с някакъв мъж, твърдейки че това е нейният Щит. Никога не съм чувал тя да има Щит и отидох да се срещна с този човек. Не помня нищо повече, освен че се събудих с главоболие в тази килия.
- Некадърник! По-добре да беше още верен на Таис и това да е заговор на жриците, отколкото да провалиш себе си по този начин. Да провалиш и Тиен’хара, ако не е имало кой да поеме нещата в свои ръце.
Каверън мълчеше и не знаеше какво да отвърне. Накрая попита:
- Какво да правя?
Резкия отговор на Принца последва веднага:
- Оставаш тук, докато Терсавен не реши, че не ти си убил стария Комит. Или докато докаже противното. Моли се, на който несъществуващ бог си искаш, последното да не се случи. И внимавай какво вършиш от тук насетне. Може би все още не е твърде късно да станеш Воин.
След последните си думи Ти’сейн остави кълбото светлина да се стопи в мрака и излезе. Пазачът заключи вратата, докато той се отдалечаваше по притаения коридор.
Стражът го съпроводи до портите на крепостта, от където Принцът се насочи към покрайнините на Терновион. Омачканите му дрехи, които не бяха нещо особено, му позволиха да се смеси с тълпата, където имаше всякакви хора с разнообразно облекло. Не му отне много време да разбере къде е лагерът на войниците на Тиен’хара и той се запъти в указаната му посока.
Замисли се за чудовището, с което се би в Джендин. Когато се съвзе след това, попита Раджата, защо позволяват на такива опасни същества да се движат свободно из Арената, след като лесно биха могли да избягат и да заплашат целия град. А той му отвърна: “Понякога е по-добре да накараш врага ти да повярва, че си му дал свобода, а ти да го следиш отблизо и да си готов за изненадващ удар, когато се наложи.” Около Арената постоянно имало скрити стрелци и заклинатели, които да възпират евентуални опити за бягство на някое чудовище или гладиатор.
Думите на Самра го бяха впечатлили и сега смяташе да се възползва от неговия мъдър съвет. Навлезе сред шатрите на своите войски и скоро откри Боецът –маг. Облечен в кафяви панталони и тъмно-зелена риза без ръкави, Астар въртеше жезъла си като бойна тояга и тренираше с двама въорежени с мечове войници.
Приближи се до биещите се и застана до другите зяпачи. В този миг Боецът-маг се извъщаше, замахна с жезъла и изби оръжието на един от противниците си. Другият се опита да го нападне в гръб, но той пресрещна удара му. Хвана жезъла с две ръце и продължи да отбива ударите му. Използва едно малко забавяне на противника, за да хване оръжието си отново само с лявата си ръка, с която обикновено се биеше, замахна в дъга и в последния миг намали силата на удара, който иначе би разтрошил коляното на другия войник.
Едва тогава се озирна към наблюдаващите го и видя Ти’сейн. Ухили се широко и се провикна:
- Принце! Каква изненада.
Мъжете, а и няколкото жени наоколо, го заоглеждаха с интерес, поклониха се официално и застанаха мирно. Ти’сейн им махна с ръка да вървят по своите си задължения и се приближи до Астар.
Боецът-маг се подпираше на жезъла, чийто горен край представляваше ръка, обхванала с петте си пръста голям кръгъл камък, по чиято лилава повърхност се преплитаха млечнобели нишки. Дългите стоманени нокти стърчаха над гладката повърхност на странния аметист и представляваха опасно оръжие в ръцете на Астар. Тъмното дърво бе набраздено от множество линии, резки от качествени остриета, срещу които той се е изправял в битка.
Висок колкото Ти’сейн, но с доста по-широки рамене и по-мускулести крайници, Астар бе млад мъж с весели черни очи. “Хитрец. И особняк.”, помисли си Принцът, докато гледаше голямата сребърна гривна, обхванала яката дясна предмишница на мъжа срещу него. В средата й дълбоко бе гравирано око, чиято зеница представляваше светлосин кристал. Магически предмет, който и до сега си оставаше с неясно преднзначение за него.
- Астар, отново си на правилното място, в правилното време. Въпреки че не съм го искал от теб.
- Ти’сейн, знаеш, че винаги съм там, където трябва. – отговори му с усмивка Боецът-маг. Държеше се, сякаш са стари приятели, което не бе далеч от истината. Макар и по-млад от Принца, и въпреки че рядко спазваше докрай заповедите му, Астар бе негов верен човек, който приемаше предизвикателствата сякаш на шега.
- Точно за това съм тук. Време е да отидеш на друго място, където трябва да бъдеш. Официално поемаш командването. Преди вече двадесетина дни е била забелязана голяма група жрици на Умбра в равнините Мелвора. Нямам представа накъде са се насочили, нито с каква цел обикалят в района. Придвижи армията в тази посока и ги следи отблизо, но без да издаваш присъствието си.
- И освен това ще заблудим Бараир, че се готвим за нападение, въпреки защитната тактика на новия Комит.
- Нищо не пропускаш, Астар. – засмя се Ти’сейн. – Вече трябва да се връщам в Тиен’хара. Имаш ли някое огледало под ръка, което мога да използвам.
- Разбира се. Дори очаквах да се появиш от него преди няколко дни, когато изпратих посланието на Корвейл.
- Не бях в столицата. Хайде, ще ти разкажа набързо за едно много … различно място. – Принцът го потупа по гърба и двамата се отправиха към голямата шатра, разпъната в средата на лагера.
Когато малко след това се появи отново пред огледалото в крепостта-столица, Ти’сейн бе посрещнат от разтревожения Брет, който само промълви тихо:
- Четири жрици на Умбра с техните щитове пристигнаха тази сутрин.
Принцът примигна объркано, но веднага изпрати Воина при новодошлите. Огледа прашните си и зацапани от разходката в терновионската тъмница дрехи и бързо ги съблече. Отвори гардероба за официални случаи, който използваше толкова рядко и избра черни панталони и черна риза, които сякаш се сливаха със свободно падащата му черна коса. По ръкавите се виеха извезани със сребро спирали, а на гърдите, над сърцето му, грееше малка четирилъча звезда – гербът на Тиен’хара. Взе и едно леко наметало, също черно, подходящо за времето навън и прибра кинжалите в ръкавите си. В единия джоб на панталона сложи камъка на Въздуха, а в другия – стъкленицата с Отварата, която може би скоро щеше да му потрябва.
Хвърли един бърз поглед в огледалото, за да се увери, че облеклото му е изрядно и отиде да посрещне жриците, дошли при Принца на Тиен’хара.
Движеха се мълчаливо по пътя към Бодар. Слънцето току-що се бе скрило, но небето все още гореше в умиращите пламъци на залеза. Джони яздеше между Ланис и Сим, като от време на време хвърляше тревожен поглед ту към единия, ту към другия.
Девойката не бе продумала откакто тръгнаха от чешмата. Не бе погледнала нито към него, нито към пленника. Погледът й се рееше някъде напред, а лицето й изглеждаше все така бледо и безжизнено. На няколко пъти Джони се опита да я заговори, но тя сякаш не чуваше думите му.
Вляво от него Сим се клатушкаше несигурно на седлото. Едната му страна бе подпухнала и лявото му око бе почти затворено. Подобно на Ланис и той бе млъкнал упорито, след като тръгнаха отново, като на няколко пъти поглеждаше замислено към спътниците си.
Мракът се сгъсти и Джони даде знак да спрат. Скочи леко на земята и привърза коня си за едно дърво. Обърна се и видя, че Ланис стои все още неподвижно на седлото, сякаш не знае какво да прави. Свали я внимателно на земята и върза коня й до своя.
- Хм.. – изсумтя Сим. – Така, както съм овързан, можеше и на мен да предложиш помощ.
Джони се извърна ядосано към него и го дръпна грубо от коня. Мъжът се подхлъзна и се свлече изохквайки на земята.
- Е нямаше нужда да издевателстваш над един сакат човек – измърмори той.
- Я, млъквай – сряза го Джони и в този момент усети ръката на Ланис на рамото си. Обърна се към нея.
- Усещаш ли го? – каза тихо момичето, а лицето й бе озарено от внезапно появило се вълнение.
- Кое? – попита на свой ред несигурно Джони.
Очите й блестяха. Унесена усмивка се появи на лицето й и смекчи чертите му за пръв път в последните няколко часа.
- Земята... не можеш ли да я усетиш? – гласът й звучеше леко трескаво.
- Момичето май полудя, а? Не, че някога е била съвсем нормална. – обади се Сим до него.
Джони едва се сдържа да не го ритне.
- Ти няма ли да млъкнеш? – просъска той гневно към него. – Насилваш си късмета. Кротувай, ако не искаш да ти затворя и другото око.
Сим отвори уста да му отговори, но Ланис го изпревари.
- Джони, трябва да вървя. – каза го ясно и категорично и той мигновено разбра, че тя ще направи точно това. При все това се опита да я спре.
- Ланис, не мисля, че това е добра идея. Не изглеждаш добре и не смея да си помисля в какво можеш да се набъркаш. Почакай до утре.
Тя погледна към небето. Няколко малки, нежни облака, посребрени от меката светлина на луната, се плъзгаха по звездното небе.
- Утре може и да е невъзможно – прошепна момичето. Лицето й просия леко. Усети се и сиянието й бързо угасна, но не и преди да види удивлението, изписано на лицето на пленника.
- Както и да е – обърна се Ланис към Джони. – Трябва да вървя. Той ме вика, а аз искам да го видя. – тя кимна към Сим. – Не го изпускай от погледа си и не му се доверявай. Не разбирам много от това, но доколкото си спомням, казваха за него, че е магьосник. – обърна се и тръгна към сенките на дърветата край пътя.
- Ланис, - извика Джони след нея, - кой те вика?
Самотният мрак не му отговори.
* * *
- Благоволи да дойдеш най-после, лунно момиче!
Джоррам се извърна към девойката, появила се тихо на прозореца. В ръката си държеше сияещия земен камък. Лунел ахна изненадано, когато Първосвещеникът обърна към нея бледото си, измъчено лице. Под трескаво блестящите му очи имаше тъмни сенки.
- Болен ли си? – попита тя.
- Контролът може да бъде много... ограбващ. – каза внимателно и сякаш на себе си мъжът и приседна на края на бюрото си. Махна с ръка към един стол, приканвайки я да се разположи удобно и продължи. – Много любезно от твоя страна да се интересуваш от здравето ми, но ще ме зарадваш още повече, ако ми разкажеш за камъка на водата.
Лунел доближи до посочения от него стол, прокара внимателно ръка по лакираното тъмно дърво и след това започна да се разхожда безцелно из кабинета.
- Откъде знаеш, че има какво да ти разказвам за този камък? – попита тя без да се обръща към него.
Джоррам се усмихна, а погледът му я следваше из стаята.
- Знам – отвърна кратко той. – Знам също, че ти ще ми разкажеш всичко. Точно затова дойде при мен.
Лунел спря пред един голям свещник и се загледа в пламъчето на една свещ. Протегна ръка и сякаш се опита да го погали. Огънят парна пръстите й. Тя ги дръпна бързо и ги опря в устните си.
- Влече те, нали? – дочу гласа на Джоррам зад себе си. Обърна се към него. Върна се кротко и седна на стола.
Разказа му за храма, за синьото сияние, за имението на Ларк и накрая за виденията след смъртта на Драгън. Премълча единствено появата на Химика в последния ден. Първосвещеникът я слушаше мълчаливо, с нарастващо внимание, а блясъкът в тъмните му очи сякаш стана по-силен. Чертите на лицето му омекнаха, а камъкът напомни за своето съществуване, като кротко засия в ръката му. Той сведе поглед към него и плъзна пръсти по повърхността му. Помоли Лунел отново да разкаже за своите видения и тя повтори последната част на разказа си.
- Значи камъкът... се е свързал с Джонатан? – попита след дълго мълчание Джоррам. Лунел кимна. – Ти как го усещаш?
Момичето се замисли и погледът й се отправи навън към звездната нощ.
- Усещам го у него. – промълви тя, докато сетивата й се мъчеха да достигнат до далечния хлад на Вода. Въздъхна. – Е, ако съм достатъчно близо.
Джоррам сви пръсти около Окото на Земя. Фино изумрудено сияние се плъзна около тях и тръгна нагоре по ръката му. Чертите на сериозното му лице се стегнаха, сиянието потрепна и сякаш бе изтласкано назад, докато се съсредоточи в дланта на мъжа.
- Толкова усилия, толкова издигнати прегради, за да разбера, че отговорът е бил до мен. – каза изведнъж Джоррам, без да вдига напрегнатия си взор от камъка в ръката си. – Толкова години... още от мига, в която посегна към мен в Силосия, отблъсквам силата, само за да разбера едва ли не случайно сега, че тя може да ми даде ключ към останалите.
- Не те разбирам, Първосвещенико, за какво говориш. – Лунел стана и се доближи до него. Той вдигна глава и сякаш едва в този момент отново осъзна, че не е сам. Взря се в черните й очи и се усмихна. Пръстите му леко се отпуснаха и камъкът засия в пълната си сила. В стаята нахлу аромат на разорана пръст, билки и плодове. Главата на Лунел се замая. Времето се проточи бавно и сякаш замръзна. Зелената светлина, изпълнила стаята, сви зениците й и прогони нощния мрак от косите й. Ланис отстъпи назад, а удивените й очи наблюдаваха как жизненото сияние на Земя потъва в мъжа срещу нея. Когато изчезна, той си пое дълбоко дъх и затвори очи.
- Как го правиш? – Ланис го гледаше невярващо. У Джони енергията бушуваше, сякаш край него тътнеше океан, докато у Джоррам силата на Земя се усещаше, сякаш беше някъде много далеч. Той вдигна глава и й се усмихна.
- Толкова години самоконтрол все трябва да са ме научили на нещо. – вдиша отново дълбоко и се огледа. – Усещането е забележително. Къде тръгна?
Ланис бавно отстъпваше от него. Блъсна се в един свещник и той падна с трясък на земята. Капки горещ восък опариха кожата й, но тя не им обърна внимание. Опря гръб в стената зад себе си.
- Не усещам Луна – гласът й прозвуча равно и безизразно, в контраст с паниката, надзъртаща от очите й. Джоррам се засмя.
- Земя наистина ти въздейства силно. – в очите му просветна присмехулен блясък. – Боиш ли се от мен?
Ланис вирна брадичка и се усмихна.
- Естествено – заяви тя. – Но не си нито първото, нито последното нещо, от което ще се боя, така че не си въобразявай много.
Жизненият му смях огласи кабинета. Изглеждаше много по-добре – сенките под очите му бяха изчезнали, а лицето му сияеше от свежест и здраве.
- Тръгвай, Ланис – каза кротко той, когато смехът му заглъхна. – Върви при своята Луна и при Кейдж.
Девойката доближи бавно прозореца и протегна ръка навън. Лунните лъчи плъзнаха по нея и се сплетоха във фина мрежа.
- Искам да те предупредя за нещо – гласът му я накара да обърне сияйното си лице към него. Изглеждаше изключително сериозен. – Не говори за камъните с никого другиго... освен може би Кейдж. И, запомни това – пази се от елфа.
Лунел кимна леко и изчезна в нощта.
* * *
Появи се внезапно на няколко метра зад Сим. Джони бе усетил появата й загриженият му поглед я посрещна в мига, в който изплува от мрака. Сим забеляза промяната в изражението му и се обърна. Стресна се като видя девойката зад себе си и се задави. Ланис го потупа небрежно по гърба и го подмина. Настани се до Джони, без да продума.
- Къде беше?
Тя погледна към Сим, който бе възстановил контрола върху нормалното си дишане и сега любопитно ги наблюдаваше.
- Ти усети ли нещо? – попита тя Джони. Той поклати глава, а очите му мълчаливо продължаваха да я разпитват.
- Друг път ще ти разкажа. - отвърна тя и се облегна на рамото му.
Девойката не бе продумала откакто тръгнаха от чешмата. Не бе погледнала нито към него, нито към пленника. Погледът й се рееше някъде напред, а лицето й изглеждаше все така бледо и безжизнено. На няколко пъти Джони се опита да я заговори, но тя сякаш не чуваше думите му.
Вляво от него Сим се клатушкаше несигурно на седлото. Едната му страна бе подпухнала и лявото му око бе почти затворено. Подобно на Ланис и той бе млъкнал упорито, след като тръгнаха отново, като на няколко пъти поглеждаше замислено към спътниците си.
Мракът се сгъсти и Джони даде знак да спрат. Скочи леко на земята и привърза коня си за едно дърво. Обърна се и видя, че Ланис стои все още неподвижно на седлото, сякаш не знае какво да прави. Свали я внимателно на земята и върза коня й до своя.
- Хм.. – изсумтя Сим. – Така, както съм овързан, можеше и на мен да предложиш помощ.
Джони се извърна ядосано към него и го дръпна грубо от коня. Мъжът се подхлъзна и се свлече изохквайки на земята.
- Е нямаше нужда да издевателстваш над един сакат човек – измърмори той.
- Я, млъквай – сряза го Джони и в този момент усети ръката на Ланис на рамото си. Обърна се към нея.
- Усещаш ли го? – каза тихо момичето, а лицето й бе озарено от внезапно появило се вълнение.
- Кое? – попита на свой ред несигурно Джони.
Очите й блестяха. Унесена усмивка се появи на лицето й и смекчи чертите му за пръв път в последните няколко часа.
- Земята... не можеш ли да я усетиш? – гласът й звучеше леко трескаво.
- Момичето май полудя, а? Не, че някога е била съвсем нормална. – обади се Сим до него.
Джони едва се сдържа да не го ритне.
- Ти няма ли да млъкнеш? – просъска той гневно към него. – Насилваш си късмета. Кротувай, ако не искаш да ти затворя и другото око.
Сим отвори уста да му отговори, но Ланис го изпревари.
- Джони, трябва да вървя. – каза го ясно и категорично и той мигновено разбра, че тя ще направи точно това. При все това се опита да я спре.
- Ланис, не мисля, че това е добра идея. Не изглеждаш добре и не смея да си помисля в какво можеш да се набъркаш. Почакай до утре.
Тя погледна към небето. Няколко малки, нежни облака, посребрени от меката светлина на луната, се плъзгаха по звездното небе.
- Утре може и да е невъзможно – прошепна момичето. Лицето й просия леко. Усети се и сиянието й бързо угасна, но не и преди да види удивлението, изписано на лицето на пленника.
- Както и да е – обърна се Ланис към Джони. – Трябва да вървя. Той ме вика, а аз искам да го видя. – тя кимна към Сим. – Не го изпускай от погледа си и не му се доверявай. Не разбирам много от това, но доколкото си спомням, казваха за него, че е магьосник. – обърна се и тръгна към сенките на дърветата край пътя.
- Ланис, - извика Джони след нея, - кой те вика?
Самотният мрак не му отговори.
* * *
- Благоволи да дойдеш най-после, лунно момиче!
Джоррам се извърна към девойката, появила се тихо на прозореца. В ръката си държеше сияещия земен камък. Лунел ахна изненадано, когато Първосвещеникът обърна към нея бледото си, измъчено лице. Под трескаво блестящите му очи имаше тъмни сенки.
- Болен ли си? – попита тя.
- Контролът може да бъде много... ограбващ. – каза внимателно и сякаш на себе си мъжът и приседна на края на бюрото си. Махна с ръка към един стол, приканвайки я да се разположи удобно и продължи. – Много любезно от твоя страна да се интересуваш от здравето ми, но ще ме зарадваш още повече, ако ми разкажеш за камъка на водата.
Лунел доближи до посочения от него стол, прокара внимателно ръка по лакираното тъмно дърво и след това започна да се разхожда безцелно из кабинета.
- Откъде знаеш, че има какво да ти разказвам за този камък? – попита тя без да се обръща към него.
Джоррам се усмихна, а погледът му я следваше из стаята.
- Знам – отвърна кратко той. – Знам също, че ти ще ми разкажеш всичко. Точно затова дойде при мен.
Лунел спря пред един голям свещник и се загледа в пламъчето на една свещ. Протегна ръка и сякаш се опита да го погали. Огънят парна пръстите й. Тя ги дръпна бързо и ги опря в устните си.
- Влече те, нали? – дочу гласа на Джоррам зад себе си. Обърна се към него. Върна се кротко и седна на стола.
Разказа му за храма, за синьото сияние, за имението на Ларк и накрая за виденията след смъртта на Драгън. Премълча единствено появата на Химика в последния ден. Първосвещеникът я слушаше мълчаливо, с нарастващо внимание, а блясъкът в тъмните му очи сякаш стана по-силен. Чертите на лицето му омекнаха, а камъкът напомни за своето съществуване, като кротко засия в ръката му. Той сведе поглед към него и плъзна пръсти по повърхността му. Помоли Лунел отново да разкаже за своите видения и тя повтори последната част на разказа си.
- Значи камъкът... се е свързал с Джонатан? – попита след дълго мълчание Джоррам. Лунел кимна. – Ти как го усещаш?
Момичето се замисли и погледът й се отправи навън към звездната нощ.
- Усещам го у него. – промълви тя, докато сетивата й се мъчеха да достигнат до далечния хлад на Вода. Въздъхна. – Е, ако съм достатъчно близо.
Джоррам сви пръсти около Окото на Земя. Фино изумрудено сияние се плъзна около тях и тръгна нагоре по ръката му. Чертите на сериозното му лице се стегнаха, сиянието потрепна и сякаш бе изтласкано назад, докато се съсредоточи в дланта на мъжа.
- Толкова усилия, толкова издигнати прегради, за да разбера, че отговорът е бил до мен. – каза изведнъж Джоррам, без да вдига напрегнатия си взор от камъка в ръката си. – Толкова години... още от мига, в която посегна към мен в Силосия, отблъсквам силата, само за да разбера едва ли не случайно сега, че тя може да ми даде ключ към останалите.
- Не те разбирам, Първосвещенико, за какво говориш. – Лунел стана и се доближи до него. Той вдигна глава и сякаш едва в този момент отново осъзна, че не е сам. Взря се в черните й очи и се усмихна. Пръстите му леко се отпуснаха и камъкът засия в пълната си сила. В стаята нахлу аромат на разорана пръст, билки и плодове. Главата на Лунел се замая. Времето се проточи бавно и сякаш замръзна. Зелената светлина, изпълнила стаята, сви зениците й и прогони нощния мрак от косите й. Ланис отстъпи назад, а удивените й очи наблюдаваха как жизненото сияние на Земя потъва в мъжа срещу нея. Когато изчезна, той си пое дълбоко дъх и затвори очи.
- Как го правиш? – Ланис го гледаше невярващо. У Джони енергията бушуваше, сякаш край него тътнеше океан, докато у Джоррам силата на Земя се усещаше, сякаш беше някъде много далеч. Той вдигна глава и й се усмихна.
- Толкова години самоконтрол все трябва да са ме научили на нещо. – вдиша отново дълбоко и се огледа. – Усещането е забележително. Къде тръгна?
Ланис бавно отстъпваше от него. Блъсна се в един свещник и той падна с трясък на земята. Капки горещ восък опариха кожата й, но тя не им обърна внимание. Опря гръб в стената зад себе си.
- Не усещам Луна – гласът й прозвуча равно и безизразно, в контраст с паниката, надзъртаща от очите й. Джоррам се засмя.
- Земя наистина ти въздейства силно. – в очите му просветна присмехулен блясък. – Боиш ли се от мен?
Ланис вирна брадичка и се усмихна.
- Естествено – заяви тя. – Но не си нито първото, нито последното нещо, от което ще се боя, така че не си въобразявай много.
Жизненият му смях огласи кабинета. Изглеждаше много по-добре – сенките под очите му бяха изчезнали, а лицето му сияеше от свежест и здраве.
- Тръгвай, Ланис – каза кротко той, когато смехът му заглъхна. – Върви при своята Луна и при Кейдж.
Девойката доближи бавно прозореца и протегна ръка навън. Лунните лъчи плъзнаха по нея и се сплетоха във фина мрежа.
- Искам да те предупредя за нещо – гласът му я накара да обърне сияйното си лице към него. Изглеждаше изключително сериозен. – Не говори за камъните с никого другиго... освен може би Кейдж. И, запомни това – пази се от елфа.
Лунел кимна леко и изчезна в нощта.
* * *
Появи се внезапно на няколко метра зад Сим. Джони бе усетил появата й загриженият му поглед я посрещна в мига, в който изплува от мрака. Сим забеляза промяната в изражението му и се обърна. Стресна се като видя девойката зад себе си и се задави. Ланис го потупа небрежно по гърба и го подмина. Настани се до Джони, без да продума.
- Къде беше?
Тя погледна към Сим, който бе възстановил контрола върху нормалното си дишане и сега любопитно ги наблюдаваше.
- Ти усети ли нещо? – попита тя Джони. Той поклати глава, а очите му мълчаливо продължаваха да я разпитват.
- Друг път ще ти разкажа. - отвърна тя и се облегна на рамото му.
Last edited by Lannis on Thu Aug 26, 2004 11:18 am, edited 2 times in total.
- Стаите ви са подготвени, Съветник. Моята доверена прислужница Одис е на ваше разположение по всяко време. Наредено е на стражата да изпълнява всяко ваше желание без да бъдат задавани въпроси. - тихият глас на жената замлъкна за момент, сведе поглед и добави - За мен е чест присъствието ви, Съветник.
Гиса кимна одобрително.
- Добре, много добре...
Видимо оглеждаше стаята си, но вниманието й бе погълнато да изучава дребната жена пред себе си. Дихва - жената на новият комит на севера. Дългата руса коса и сините очи, допълнени с невинното излъчване и смирено държане, трудно можеха да я свържат с жриците на Умбра. И все пак тя бе една от тях. Дъщеря на дребен благородник от севера, още като дете бе изпратена в Храм на Богинята Майка. Храм, на границата с Умбра, почитан от местните, но под властта на жриците. Момичето бе способно и избра най-тежкият път да служи, омъжвайки се млада за сина на комита на севера. Лоялността й бе доказана неведнъж.
- Как е той? - Гиса не намери за нужно да споменава имена.
- Объркан. - погледна смутено възрастната жрица и добави - Още след убийството си позволих да го... разпитам. Не можеше да даде смислени отговори на доста от въпросите, но не той е убиеца.
- Каза ли защо е тук и къде е Първожрицата?
- Не, Съветник. Единствено спомена, че по нейна воля е бил в Тиен'хара.
- Заведи ме при него Дихва.
Жрицата се поколеба, а после несигурно предложи.
- Уморени сте от пътя, Съветник. Не желаете ли да си починете тази нощ - остават часове до изгрева, а утре... - недовърши, виждайки как чертите на лицето на възрастната жрица се стегнаха в строга маска - Веднага, Съветник.
Коридорите към подземията на тъмницата бяха влажни и студени. Светлината на факлите едва преборваше плътният мрак на метър около тях. Двете жени вървяха мълчаливи една до друга, придърпали плътно качулките на наметалата си. Не без помощта на Гласа се снабдиха с ключа от тъмницата. Дихва знаеше пътя до килията му. Шумът от превъртането на металният ключ, както и от отварянето на ръждясалата врата можеше да събуди и мъртвец, но Каверън не помръдна. Жриците приближиха. Той лежеше с гръб към вратата и отвреме на време простенваше. Гиса докосна челото му.
- Той гори. Трябва да го изведем оттук незабавно.
Дихва се поколеба за момент, но после кимна. Повикаха стражът да им помогне и го качиха в стаята на Гиса. Повика останалите три жрици и нареди да се погрижат за него. Отпратиха стражът, заповядвайки му да забрави. Ситуацията бе сложна, а времето летеше. Гиса застана до прозореца, загледана на изток.
- Знаеш ли къде държите смъртниците?
Дихва я погледна объркана.
- Смъртниците?
- Да, онези, които са осъдени на смърт за някакви престъпления. Трябва ни един от тях.
Гиса се обърна и очите им се срещнаха. Погледът на Дихва взе да се прояснява и лека усмивка заигра на устните й.
- Разбирам... Дори имаме подходящ... смъртник.
- Да не губим време тогава - води ме.
- Ахим Готир, по волята на Боговете и комита, капитан на пешаците, осъден си за измяна, апелирайки за васалство към воеводата на запада, както и за убийството на комита на Терновион. Имаш ли нещо да добавиш преди да се срещнеш с Боговете?
- Той трябваше да умре! Аз бях пратен да изпълня Волята му. Комита не искаше да се подчини на неизбежното. Трябваше да умре. Трябваше! Щастлив съм, че е мъртъв! Пак бих го убил! Той е мъртъв! Успях! Убих го! - смехът на Готир ехтеше неестествено силно над смълчаният площад. Неколцина клатеха невярващо глава. "Луд човек". "Тежки времена за всички". "Отиде си добрия стар комит зян, заради безумец". Гиса, преоблечена сред тълпата, се наслаждаваше на коментарите.
Палачът замахна, острието проблесна на слънцето и злокобният смях секна.
Гиса кимна одобрително.
- Добре, много добре...
Видимо оглеждаше стаята си, но вниманието й бе погълнато да изучава дребната жена пред себе си. Дихва - жената на новият комит на севера. Дългата руса коса и сините очи, допълнени с невинното излъчване и смирено държане, трудно можеха да я свържат с жриците на Умбра. И все пак тя бе една от тях. Дъщеря на дребен благородник от севера, още като дете бе изпратена в Храм на Богинята Майка. Храм, на границата с Умбра, почитан от местните, но под властта на жриците. Момичето бе способно и избра най-тежкият път да служи, омъжвайки се млада за сина на комита на севера. Лоялността й бе доказана неведнъж.
- Как е той? - Гиса не намери за нужно да споменава имена.
- Объркан. - погледна смутено възрастната жрица и добави - Още след убийството си позволих да го... разпитам. Не можеше да даде смислени отговори на доста от въпросите, но не той е убиеца.
- Каза ли защо е тук и къде е Първожрицата?
- Не, Съветник. Единствено спомена, че по нейна воля е бил в Тиен'хара.
- Заведи ме при него Дихва.
Жрицата се поколеба, а после несигурно предложи.
- Уморени сте от пътя, Съветник. Не желаете ли да си починете тази нощ - остават часове до изгрева, а утре... - недовърши, виждайки как чертите на лицето на възрастната жрица се стегнаха в строга маска - Веднага, Съветник.
Коридорите към подземията на тъмницата бяха влажни и студени. Светлината на факлите едва преборваше плътният мрак на метър около тях. Двете жени вървяха мълчаливи една до друга, придърпали плътно качулките на наметалата си. Не без помощта на Гласа се снабдиха с ключа от тъмницата. Дихва знаеше пътя до килията му. Шумът от превъртането на металният ключ, както и от отварянето на ръждясалата врата можеше да събуди и мъртвец, но Каверън не помръдна. Жриците приближиха. Той лежеше с гръб към вратата и отвреме на време простенваше. Гиса докосна челото му.
- Той гори. Трябва да го изведем оттук незабавно.
Дихва се поколеба за момент, но после кимна. Повикаха стражът да им помогне и го качиха в стаята на Гиса. Повика останалите три жрици и нареди да се погрижат за него. Отпратиха стражът, заповядвайки му да забрави. Ситуацията бе сложна, а времето летеше. Гиса застана до прозореца, загледана на изток.
- Знаеш ли къде държите смъртниците?
Дихва я погледна объркана.
- Смъртниците?
- Да, онези, които са осъдени на смърт за някакви престъпления. Трябва ни един от тях.
Гиса се обърна и очите им се срещнаха. Погледът на Дихва взе да се прояснява и лека усмивка заигра на устните й.
- Разбирам... Дори имаме подходящ... смъртник.
- Да не губим време тогава - води ме.
- Ахим Готир, по волята на Боговете и комита, капитан на пешаците, осъден си за измяна, апелирайки за васалство към воеводата на запада, както и за убийството на комита на Терновион. Имаш ли нещо да добавиш преди да се срещнеш с Боговете?
- Той трябваше да умре! Аз бях пратен да изпълня Волята му. Комита не искаше да се подчини на неизбежното. Трябваше да умре. Трябваше! Щастлив съм, че е мъртъв! Пак бих го убил! Той е мъртъв! Успях! Убих го! - смехът на Готир ехтеше неестествено силно над смълчаният площад. Неколцина клатеха невярващо глава. "Луд човек". "Тежки времена за всички". "Отиде си добрия стар комит зян, заради безумец". Гиса, преоблечена сред тълпата, се наслаждаваше на коментарите.
Палачът замахна, острието проблесна на слънцето и злокобният смях секна.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Пламъците тихо и кротко гаснеха в мрака. Лунел усети по спокойното равно дишане на Джони, че вече е заспал. Очите й леко просветнаха в мрака, сякаш уловили за миг разсеяната немощна светлина на нощта, когато тя извърна поглед към Химика. Беше се подпрял странично на някакво дърво и също изглеждаше потънал в дълбок сън. Лунел се изправи тихо. Стъпките й потънаха в меката трева и няколко щуреца, усетили раздвижването наоколо, тревожно млъкнаха.
Девойката приклекна внимателно пред спящия мъж, заставайки лице в лице с него, без за отмества любопитния си поглед от затворените му очи. Няколко мига стоеше напрегнато там, затаила дъх, опитвайки се установи, дали наистина спи, и готова всеки момент да отскочи назад. Вдигна несигурно ръка и прокара длан около врата му, без да го докосва. В мрака леко просия нежнобялата примка от лунни лъчи. Лунел сведе плахо глава напред и се вгледа в светлеещата плитка. “Два сплита”, помисли си тя и присви очи. Приседна назад, обгърна колене с ръце и застина, все така без да откъсва поглед от сребристите нишки. Тяхното сияние започна леко да гасне. Щурците се успокоиха и отново подхванаха песента си, а гората припяваше в нощен унес. Лунел извърна глава към светлеещата жарава и червеникавите отблясъци заиграха по замисленото й сериозно лице.
* * *
Ранните утринни лъчи завариха Ланис седнала неподвижна, с поглед, вперен във вече студеното огнище. Джони се размърда, примигна сънливо и се изтегна. Главата му рязко се извъртя към пленника, но като не забеляза нищо тревожно, внезапно стегналите му се черти се поотпуснаха. Сим изглеждаше сякаш продължава кротко да спи, но когато Джони го доближи, здравото му око се отвори бързо и ясният поглед го издаде, че е буден от известно време.
- Раната на лицето му май се е възпалила – прозвуча тихо и равно гласът на Ланис.
Джони се извърна към нея и забеляза, че не е променила нито позата, нито изражението на лицето си. За момент си помисли, че само му се е причуло, когато тя обърна бавно лице към него и продължи:
- Има вероятност да стане и по-зле.
Джони погледна към Сим, който се опита да му отвърне с крива усмивка, но болката в разранената страна осуети намерението му. Едното му око бе съвсем затворено, а раната изглеждаше зле.
- Наслаждаваш се на творението си май – едва успя да каже Сим.
Джони не му отговори, но лицето му придоби леко замислен вид и отокът на лицето на пленника започна бавно да спада, докато накрая на мястото му остана само малък белег. Сим вдигна несигурно вързаните си ръце и опипа здравата кожа.
- Доволна ли си? – извърна се Джони към Ланис.
- Не съм те карала да го правиш – каза невъзмутимо тя и плавно се изправи. – Само отбелязах факт. Но направи добре, това можеше да ни създаде проблеми по пътя, ако действително си решил да го заведеш до Бодар.
- Значи мога да си спестя благодарностите – усмихна се Сим от мястото си.
- Казват, че от доброто възпитание не боли – мило му се усмихна Ланис насреща.
- Да казват каквото си щат. На мен болката ми беше достатъчна и нямам желание да рискувам. – погледна към овързаните си крака и усмивката му се изкриви. – А дали ще е прекалено да поискам да ми отвържете краката или благородството ви за деня вече се изчерпа?
Джони само изсумтя, приклекна и се зае с въжетата..
Преди да е изтекъл половин час тримата се отправиха отново на юг. Цялата сутрин яздеха мълчаливо през северните гори. Около обяд излязоха на открито и Джони намусено погледна към небето. Над тях пълзяха тежки облаци и наоколо се носеше дъхът на дъжд. Птиците се стрелкаха ниско над пътя, притиснати от тежестта на предстоящата буря. Вятърът се засилваше на пристъпи и от време на време дръпваше рязко наметалата на конниците.
Ланис спря коня си и извърна глава към спътниците си. Няколко кичура коса покриха лицето й и тя раздразнено ги дръпна. Джони и Сим също спряха и погледнаха въпросително към нея.
- Кога напусна Селения? – изстреля тя внезапно въпроса си към Сим. Кафявите й очи блестяха от любопитство. – Срещал ли си селенец или селенка оттогава?
Огромна капка тупна глухо в прашния път. Последва я втора, трета. Джони, застанал между двамата си спътници, поглеждаше с интерес ту към единия, ту към другия. Тишината увисна по-тежко и от напрежението на бурята.
- И какво значение има това за теб? – попита след малко с усмивка Сим.
- За мен...? Не зная. - тя извърна унесеното си лице. Дъждът започна да се лее неистово от мрачното небе. – Но мисля, че има значение за теб. – добави девойката, наблагайки леко на последната дума.
Джони вдигна качулката на наметалото си. Водата, лееща се около него, сякаш го зареждаше с енергия и той едва се удържаше на място.
- Трябва да побързаме да стигнем до някое селище. Има поне две-три преди Нарея. Там ще може да продължите дружеската си беседа за доброто старо време.
Блесна светкавица и малко по-късно крясъкът на небето ги връхлетя. Ланис препусна напред, откъсвайки се за малко от двамата мъже. Те я настигнаха бързо и си насочиха към закрилата на малките села около Нарея.
Девойката приклекна внимателно пред спящия мъж, заставайки лице в лице с него, без за отмества любопитния си поглед от затворените му очи. Няколко мига стоеше напрегнато там, затаила дъх, опитвайки се установи, дали наистина спи, и готова всеки момент да отскочи назад. Вдигна несигурно ръка и прокара длан около врата му, без да го докосва. В мрака леко просия нежнобялата примка от лунни лъчи. Лунел сведе плахо глава напред и се вгледа в светлеещата плитка. “Два сплита”, помисли си тя и присви очи. Приседна назад, обгърна колене с ръце и застина, все така без да откъсва поглед от сребристите нишки. Тяхното сияние започна леко да гасне. Щурците се успокоиха и отново подхванаха песента си, а гората припяваше в нощен унес. Лунел извърна глава към светлеещата жарава и червеникавите отблясъци заиграха по замисленото й сериозно лице.
* * *
Ранните утринни лъчи завариха Ланис седнала неподвижна, с поглед, вперен във вече студеното огнище. Джони се размърда, примигна сънливо и се изтегна. Главата му рязко се извъртя към пленника, но като не забеляза нищо тревожно, внезапно стегналите му се черти се поотпуснаха. Сим изглеждаше сякаш продължава кротко да спи, но когато Джони го доближи, здравото му око се отвори бързо и ясният поглед го издаде, че е буден от известно време.
- Раната на лицето му май се е възпалила – прозвуча тихо и равно гласът на Ланис.
Джони се извърна към нея и забеляза, че не е променила нито позата, нито изражението на лицето си. За момент си помисли, че само му се е причуло, когато тя обърна бавно лице към него и продължи:
- Има вероятност да стане и по-зле.
Джони погледна към Сим, който се опита да му отвърне с крива усмивка, но болката в разранената страна осуети намерението му. Едното му око бе съвсем затворено, а раната изглеждаше зле.
- Наслаждаваш се на творението си май – едва успя да каже Сим.
Джони не му отговори, но лицето му придоби леко замислен вид и отокът на лицето на пленника започна бавно да спада, докато накрая на мястото му остана само малък белег. Сим вдигна несигурно вързаните си ръце и опипа здравата кожа.
- Доволна ли си? – извърна се Джони към Ланис.
- Не съм те карала да го правиш – каза невъзмутимо тя и плавно се изправи. – Само отбелязах факт. Но направи добре, това можеше да ни създаде проблеми по пътя, ако действително си решил да го заведеш до Бодар.
- Значи мога да си спестя благодарностите – усмихна се Сим от мястото си.
- Казват, че от доброто възпитание не боли – мило му се усмихна Ланис насреща.
- Да казват каквото си щат. На мен болката ми беше достатъчна и нямам желание да рискувам. – погледна към овързаните си крака и усмивката му се изкриви. – А дали ще е прекалено да поискам да ми отвържете краката или благородството ви за деня вече се изчерпа?
Джони само изсумтя, приклекна и се зае с въжетата..
Преди да е изтекъл половин час тримата се отправиха отново на юг. Цялата сутрин яздеха мълчаливо през северните гори. Около обяд излязоха на открито и Джони намусено погледна към небето. Над тях пълзяха тежки облаци и наоколо се носеше дъхът на дъжд. Птиците се стрелкаха ниско над пътя, притиснати от тежестта на предстоящата буря. Вятърът се засилваше на пристъпи и от време на време дръпваше рязко наметалата на конниците.
Ланис спря коня си и извърна глава към спътниците си. Няколко кичура коса покриха лицето й и тя раздразнено ги дръпна. Джони и Сим също спряха и погледнаха въпросително към нея.
- Кога напусна Селения? – изстреля тя внезапно въпроса си към Сим. Кафявите й очи блестяха от любопитство. – Срещал ли си селенец или селенка оттогава?
Огромна капка тупна глухо в прашния път. Последва я втора, трета. Джони, застанал между двамата си спътници, поглеждаше с интерес ту към единия, ту към другия. Тишината увисна по-тежко и от напрежението на бурята.
- И какво значение има това за теб? – попита след малко с усмивка Сим.
- За мен...? Не зная. - тя извърна унесеното си лице. Дъждът започна да се лее неистово от мрачното небе. – Но мисля, че има значение за теб. – добави девойката, наблагайки леко на последната дума.
Джони вдигна качулката на наметалото си. Водата, лееща се около него, сякаш го зареждаше с енергия и той едва се удържаше на място.
- Трябва да побързаме да стигнем до някое селище. Има поне две-три преди Нарея. Там ще може да продължите дружеската си беседа за доброто старо време.
Блесна светкавица и малко по-късно крясъкът на небето ги връхлетя. Ланис препусна напред, откъсвайки се за малко от двамата мъже. Те я настигнаха бързо и си насочиха към закрилата на малките села около Нарея.
Last edited by Lannis on Wed Sep 01, 2004 5:54 pm, edited 4 times in total.
- Ооогън ме изгаряяя, ооогън ме гориии… - дереше гърло Сим в опит да наподоби една популярна кръчмарска песен. Бяха пренощували в едно селце по пътя, чувстваше се свеж и отпочинал, а дъждът беше превърнал пътя в кални вади, които искряха на утринното слънце.
- Млъкни – прекъсна го Джони
- Че защо? – удиви се Сим. – Фалшиво ли пея? Щом ме погледнееееш, пламък ме обхв…
Джони се пресегна и му набута една ръкавица в устата.
- Мммммм мм мммм! – възмути се Сим, Кейдж само се подсмихна и весело си заподсвирква някаква мелодия.
- Грубиян! – изплю Сим, щом привечер Джони извади ръкавицата от устата му и развърза ръцете му. Бяха спрели да нощуват, Ланис отсъстващо седеше на земята и мислеше за нещо свое, докато Кейдж сваляше седлата от конете.
- Ъъъ… няма ли да напалим… огън? – попита лукаво Сим. – Да… ъъъ… опечем месце, да поцвъртят сланинки…
Джони го изгледа изпод вежди и Сим веднага млъкна и засъбира съчки.
След като се навечеря, обърса устата си с опакото на ръката и шумно примлясна.
- Хей, Кейдж, виж, аз теб винаги съм те уважавал, защото си успял да се издигнеш от боклука до двореца…
Джони го измери с поглед и нищо не каза, а Сим невъзмутимо продължи:
-… затова сега ще ти дам шанс – остави ми момичето и се омитай, поне ще запазиш живота си…
Кейдж красноречиво почука с показалец по челото си. Сим се подсмихна, бръкна под дрехите си и извади масивен сребърен пръстен, окачен на дебела верижка.
- Виждаш ли този надпис? – и той прекара замислено пръст по вътрешната част на халката. – “Мъдростта е слабостта на силните”. Умно казано, не мислиш ли?
- Накъде биеш? – попита Джони.
- Чудя се каква ли съдба заслужаваш? Мисля си да ти извадя очите и да ти ги натъпча в ушите, но първо ще ти отрежа краката или пък ще ти счупя гръбнака…
- Какви ги плещиш?! – Кейдж го гледаше неразбиращо, но Сим впери поглед някъде зад гърба му, а лицето му се озари от възможно най-жизнерадостната усмивка:
- Господарке… щастлив съм да те зърна отново! – и той сведе глава в поклон. – Аз изпълних своята част от уговорката…
И Джони и Ланис се обърнаха рязко, жената зад гърбовете им беше ослепително кълбо светлина. Тя се разсмя звънко:
- Ех, драги ми Химико, винаги съм знаела, че си талант, но този път наистина успя да ме изненадаш… Не бой се, не забравям обещанията си – Мориан махна великодушно с ръка, а после обърна поглед към момичето и тихо рече. – Здравей, Ланис…
Сим се изправи, разкърши рамене и се ухили се зловещо:
- Хайде да те видим… пълководецо!
- Млъкни – прекъсна го Джони
- Че защо? – удиви се Сим. – Фалшиво ли пея? Щом ме погледнееееш, пламък ме обхв…
Джони се пресегна и му набута една ръкавица в устата.
- Мммммм мм мммм! – възмути се Сим, Кейдж само се подсмихна и весело си заподсвирква някаква мелодия.
- Грубиян! – изплю Сим, щом привечер Джони извади ръкавицата от устата му и развърза ръцете му. Бяха спрели да нощуват, Ланис отсъстващо седеше на земята и мислеше за нещо свое, докато Кейдж сваляше седлата от конете.
- Ъъъ… няма ли да напалим… огън? – попита лукаво Сим. – Да… ъъъ… опечем месце, да поцвъртят сланинки…
Джони го изгледа изпод вежди и Сим веднага млъкна и засъбира съчки.
След като се навечеря, обърса устата си с опакото на ръката и шумно примлясна.
- Хей, Кейдж, виж, аз теб винаги съм те уважавал, защото си успял да се издигнеш от боклука до двореца…
Джони го измери с поглед и нищо не каза, а Сим невъзмутимо продължи:
-… затова сега ще ти дам шанс – остави ми момичето и се омитай, поне ще запазиш живота си…
Кейдж красноречиво почука с показалец по челото си. Сим се подсмихна, бръкна под дрехите си и извади масивен сребърен пръстен, окачен на дебела верижка.
- Виждаш ли този надпис? – и той прекара замислено пръст по вътрешната част на халката. – “Мъдростта е слабостта на силните”. Умно казано, не мислиш ли?
- Накъде биеш? – попита Джони.
- Чудя се каква ли съдба заслужаваш? Мисля си да ти извадя очите и да ти ги натъпча в ушите, но първо ще ти отрежа краката или пък ще ти счупя гръбнака…
- Какви ги плещиш?! – Кейдж го гледаше неразбиращо, но Сим впери поглед някъде зад гърба му, а лицето му се озари от възможно най-жизнерадостната усмивка:
- Господарке… щастлив съм да те зърна отново! – и той сведе глава в поклон. – Аз изпълних своята част от уговорката…
И Джони и Ланис се обърнаха рязко, жената зад гърбовете им беше ослепително кълбо светлина. Тя се разсмя звънко:
- Ех, драги ми Химико, винаги съм знаела, че си талант, но този път наистина успя да ме изненадаш… Не бой се, не забравям обещанията си – Мориан махна великодушно с ръка, а после обърна поглед към момичето и тихо рече. – Здравей, Ланис…
Сим се изправи, разкърши рамене и се ухили се зловещо:
- Хайде да те видим… пълководецо!
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Ланис погледна унесено към сияещата срещу нея жена. Разпуснатите й светли коси блестяха в мрака, а очите й доволно се усмихваха срещу девойката.
- Очаквах да е пак, Америл. – отбеляза бавно момичето, без да отмества поглед от лицето на непознатата. Протегна ръка напред, тръсна я леко и на тънката й китка проблесна фина верижка. Приближи я до лицето си и се загледа в игривото й сияние. – Май всеки от нас си пази по някой спомен, Химико. – промърмори тя тихо.
Мориан поклати усмихнато глава.
- Всъщност и аз очаквах той пръв да те намери, Ланис, но, за щастие, старите приятелства понякога вършат чудеса.
- Е, това обяснява сплита. – момичето се извърна към самодоволния Сим и му се усмихна. – Когато двама дърпат едно магаре, може и да го обесят накрая.
Леко учудване се плъзна по лицето му. Мориан го погледна замислено, погледът й се насочи към шията му и тя се засмя. Той прокара неусетно ръка около врата си.
- Не се чуди, Химико, не ти трябва да знаеш. – жената се обърна отново към девойката. – Това твое дело ли е, Ланис? Изненадана съм.
- Да кажем, че Луна ми угажда. – сви рамене момичето, седна удобно на земята, приглади усърдно широките си поли с ръце и вдигна отново очи нагоре, към сияещото лице на Мориан.
- И къде е Луна сега, мило момиче? - приведе се леко напред жената.
- На небето – отвърна кротко Ланис и гласът й прозвуча наивно, като на дете.
- Хм, – изсумтя до тях Джони – простете, че ви нарушавам небесната беседа, но някой ще ми каже ли какво става тук? Все пак, споменаха се моите очи, уши, че и гръбнак по начин, който не мога да определя, като да ми допада. – ухили се безгрижно към Сим. – Тук май се събрахме цяла тълпа. Май трябва да те убия, че да не променяме бройката на групата. Станал съм консервативен с годините и резките промени ме дразнят.
- А дали все пак...- започна със саркастичен блясък в погледа Сим и в този момент бе прекъснат от резкия глас на Мориан.
- Достатъчно. – очите й гневно блестяха. – Кой сте вие? – обърна се тя към Джони.
- Джонатан Кейдж, мадам. – той леко се поклони. – Бих добавил “На вашите услуги”, но тогава ще ми се наложи и да изброявам, какво точно е извън обхвата на предлаганите услуги.
Сиянието на Мориан се засили. Сякаш в отговор около тях повя лек вятър и донесе аромата на поле и треви. Жената се извърна рязко към Ланис, чието лице бе озарено от нежна усмивка. В този миг внезапно захладня. В ума на Мориан се запреливаха картини на дълбоки води, море... “тежки капки дъжд падат на земята... бурна река я влачи надалече... дълбоки, кристални води високо в планините и отражението на небето в тях...”, Мориан тръсна глава, косите й се разлюляха и сякаш разбъркаха малки въртопи от светлина около нея. Погледна към Джони. Ланис се изправи от мястото си и се присламчи до него, а той обгърна покровителствено раменете й с ръка. Мориан се извърна към Сим:
- Да беше ме предупредил за камъка, Химико – каза усмихнато тя, но усмивката не докосна очите й.
- За какъв камък говориш? – раздразнено попита той. – Искаше момичето – получи го.
- Никой не я е получил, докато аз съм тук, пък нямам намерение да си ходя – намеси се благо Джони.
Смехът на Ланис сякаш магически придърпа погледите към нея. Тя се повдигна леко на пръсти, целуна Джони по бузата и погледна предизвикателно към Мориан. Светлината на огъня огряваше с игрива мекота тъмните й коси и блестеше в очите й. След дълго мълчание сияйната жена кимна леко и се усмихна.
- Мисля, че е станало някакво недоразумение. Вероятно необмислените постъпки на Америл също са допринесли за това. Той е ... твърде импулсивен понякога.
- Забелязах. Именно аз стоях забутана в някакво мизерно мазе заради неговата импулсивност. – измърмори Ланис.
- Направил го е за твое добро. – усмихна се кротко Мориан. – А и съм убедена, че все още ти е скъп. Иначе не би запазила тази малка дрънкулка у себе си.
- Ще се радвам, ако се въздържа от подобни прояви на загриженост за в бъдеще. Колкото до дрънкулката... надявах се да се появи. Има много неща, които се надявам да науча от него.
- Аз мога да те науча на много повече – усмихна се сладко жената насреща й.
- Аз пък ти нямам доверие – намигна й дяволито Ланис.
Нежното лице на Мориан леко се стегна. Деликатните й пръсти се свиха в юмрук и бързо се отпуснаха. Погледна към Джони и протегна ръка.
- Надявам се, че ще се видим отново, Джонатан. Опасявам се, че първата ни среща не остави много благоприятно впечатление, но намеренията ми не бяха враждебни. В знак на добрата ми воля – тя протегна ръка към Сим и здрави сребристи нишки се сплетоха около ръцете и краката му – аз ви оставям пленника.
- Имахме сделка, Мориан – извика към нея Сим, но тя не му обърна внимание.
- Ланис, надявам се да спечеля доверието ти. – промълви кротко и се усмихна на момичето. - Аз наистина мога да те науча на много неща. Помисли, силата на Луна те тласка хаотично, а ти си нямаш и представа защо и накъде те води всичко това.
Ланис не отговори. Продължаваше да стои до Джони, а лицето й придобиваше все по-замислено изражение.
Мориан се долижи до Сим, усмихна му се, погали лицето му и го целуна по челото
- Не така, Сим – прошепна тя тихо. – Не това е начинът да ми я дадеш.
Жената изчезна сред ярка млечнобяла светлина.
Джони отпусна ръка от рамото на Ланис, погали леко косите й и се усмихна към овързания мъж.
- Та за чупене на гръбнак ли си говорехме?
- Ти пък прояви въображение и измисли нещо различно. - озъби му се Сим насреща
Кейдж отиде до коня си и откачи въжето от седлото. “Аман от сребърни въжета, светлини и лунатици!”, помисли си с досада той, докато затягаше здраво възлите около ръцете и краката на Сим.
- Очаквах да е пак, Америл. – отбеляза бавно момичето, без да отмества поглед от лицето на непознатата. Протегна ръка напред, тръсна я леко и на тънката й китка проблесна фина верижка. Приближи я до лицето си и се загледа в игривото й сияние. – Май всеки от нас си пази по някой спомен, Химико. – промърмори тя тихо.
Мориан поклати усмихнато глава.
- Всъщност и аз очаквах той пръв да те намери, Ланис, но, за щастие, старите приятелства понякога вършат чудеса.
- Е, това обяснява сплита. – момичето се извърна към самодоволния Сим и му се усмихна. – Когато двама дърпат едно магаре, може и да го обесят накрая.
Леко учудване се плъзна по лицето му. Мориан го погледна замислено, погледът й се насочи към шията му и тя се засмя. Той прокара неусетно ръка около врата си.
- Не се чуди, Химико, не ти трябва да знаеш. – жената се обърна отново към девойката. – Това твое дело ли е, Ланис? Изненадана съм.
- Да кажем, че Луна ми угажда. – сви рамене момичето, седна удобно на земята, приглади усърдно широките си поли с ръце и вдигна отново очи нагоре, към сияещото лице на Мориан.
- И къде е Луна сега, мило момиче? - приведе се леко напред жената.
- На небето – отвърна кротко Ланис и гласът й прозвуча наивно, като на дете.
- Хм, – изсумтя до тях Джони – простете, че ви нарушавам небесната беседа, но някой ще ми каже ли какво става тук? Все пак, споменаха се моите очи, уши, че и гръбнак по начин, който не мога да определя, като да ми допада. – ухили се безгрижно към Сим. – Тук май се събрахме цяла тълпа. Май трябва да те убия, че да не променяме бройката на групата. Станал съм консервативен с годините и резките промени ме дразнят.
- А дали все пак...- започна със саркастичен блясък в погледа Сим и в този момент бе прекъснат от резкия глас на Мориан.
- Достатъчно. – очите й гневно блестяха. – Кой сте вие? – обърна се тя към Джони.
- Джонатан Кейдж, мадам. – той леко се поклони. – Бих добавил “На вашите услуги”, но тогава ще ми се наложи и да изброявам, какво точно е извън обхвата на предлаганите услуги.
Сиянието на Мориан се засили. Сякаш в отговор около тях повя лек вятър и донесе аромата на поле и треви. Жената се извърна рязко към Ланис, чието лице бе озарено от нежна усмивка. В този миг внезапно захладня. В ума на Мориан се запреливаха картини на дълбоки води, море... “тежки капки дъжд падат на земята... бурна река я влачи надалече... дълбоки, кристални води високо в планините и отражението на небето в тях...”, Мориан тръсна глава, косите й се разлюляха и сякаш разбъркаха малки въртопи от светлина около нея. Погледна към Джони. Ланис се изправи от мястото си и се присламчи до него, а той обгърна покровителствено раменете й с ръка. Мориан се извърна към Сим:
- Да беше ме предупредил за камъка, Химико – каза усмихнато тя, но усмивката не докосна очите й.
- За какъв камък говориш? – раздразнено попита той. – Искаше момичето – получи го.
- Никой не я е получил, докато аз съм тук, пък нямам намерение да си ходя – намеси се благо Джони.
Смехът на Ланис сякаш магически придърпа погледите към нея. Тя се повдигна леко на пръсти, целуна Джони по бузата и погледна предизвикателно към Мориан. Светлината на огъня огряваше с игрива мекота тъмните й коси и блестеше в очите й. След дълго мълчание сияйната жена кимна леко и се усмихна.
- Мисля, че е станало някакво недоразумение. Вероятно необмислените постъпки на Америл също са допринесли за това. Той е ... твърде импулсивен понякога.
- Забелязах. Именно аз стоях забутана в някакво мизерно мазе заради неговата импулсивност. – измърмори Ланис.
- Направил го е за твое добро. – усмихна се кротко Мориан. – А и съм убедена, че все още ти е скъп. Иначе не би запазила тази малка дрънкулка у себе си.
- Ще се радвам, ако се въздържа от подобни прояви на загриженост за в бъдеще. Колкото до дрънкулката... надявах се да се появи. Има много неща, които се надявам да науча от него.
- Аз мога да те науча на много повече – усмихна се сладко жената насреща й.
- Аз пък ти нямам доверие – намигна й дяволито Ланис.
Нежното лице на Мориан леко се стегна. Деликатните й пръсти се свиха в юмрук и бързо се отпуснаха. Погледна към Джони и протегна ръка.
- Надявам се, че ще се видим отново, Джонатан. Опасявам се, че първата ни среща не остави много благоприятно впечатление, но намеренията ми не бяха враждебни. В знак на добрата ми воля – тя протегна ръка към Сим и здрави сребристи нишки се сплетоха около ръцете и краката му – аз ви оставям пленника.
- Имахме сделка, Мориан – извика към нея Сим, но тя не му обърна внимание.
- Ланис, надявам се да спечеля доверието ти. – промълви кротко и се усмихна на момичето. - Аз наистина мога да те науча на много неща. Помисли, силата на Луна те тласка хаотично, а ти си нямаш и представа защо и накъде те води всичко това.
Ланис не отговори. Продължаваше да стои до Джони, а лицето й придобиваше все по-замислено изражение.
Мориан се долижи до Сим, усмихна му се, погали лицето му и го целуна по челото
- Не така, Сим – прошепна тя тихо. – Не това е начинът да ми я дадеш.
Жената изчезна сред ярка млечнобяла светлина.
Джони отпусна ръка от рамото на Ланис, погали леко косите й и се усмихна към овързания мъж.
- Та за чупене на гръбнак ли си говорехме?
- Ти пък прояви въображение и измисли нещо различно. - озъби му се Сим насреща
Кейдж отиде до коня си и откачи въжето от седлото. “Аман от сребърни въжета, светлини и лунатици!”, помисли си с досада той, докато затягаше здраво възлите около ръцете и краката на Сим.
Мълчеше упорито през цялото време. Мълчеше сутринта, когато Джони го натовари като вързоп на коня му, мълчеше и по обяд, когато спряха да хапнат, а когато привечер Ланис не се отказа да го тормози с въпроси, взе да си припява песента за огъня и Кейдж се видя принуден пак да му набута ръкавицата си в устата. Час по-късно намериха подходящо място за бивак и накладоха малък огън. След вечеря Ланис рече кратко:
- Ще се поразходя малко – и изчезна сред дърветата, а Джони остана загледан след нея
- Съжалявам те, Джонатан – извади го от мислите му гласът на Сим – Забърка се в игра, която е много над възможностите ти…
- Нима? – усмихна се Кейдж – Гледам че доброто хапване ти е развързало езика.
- Не можех да говоря пред вещицата…
- Мери си приказките! – сряза го Джони.
- “Мери си приказките”, “мери си приказките” – изимитира го Сим – Малката вещица наистина ти е влязла под кожата… Умее ги тя тия работи, виждал съм го и преди… Има нещо по детски наивно в нея, което те обезоръжава и те кара да й се довериш, нали? А може да убие човек без да й мигне окото…
Джони трепна:
- Откъде я познаваш?
- Навремето в Селения… Ланис и хората й тормозеха областта, в която живеех…
- Хората й? Тормозеха? – Джони бе озадачен – Тя какво, разбойническа банда ли е имала?
Сим се разсмя глухо:
- Разбойници? Де да бяха, де да бяха…
- Коя беше лунната жена снощи? – смени рязко темата Джони. – И какво искаше от Ланис?
- Ех, Джонатан, би трябвало все пак да я познаваш… Лейди Мориан, пръв съветник на крал Марсел и евентуално бъдещ регент на Селения, ако бедничкият крал внезапно се спомине…
- Ааа – плесна се по челото Джони, – виждал съм нейни портрети, но не я познах… Какво общо има тя с Ланис? – върна се отново на въпроса той.
- Хм, дълга история – проточи Сим. – А и не съм сигурен дали искаш да я чуеш…
Джони се усмихна:
- Нощта е пред нас, а на мен не ми се спи, разказвай.
Сим си наля малко вода, глътна я, прокашля се и започна:
- Селенитите знаеш какво са, предполагам – видя кимването на Джони и продължи. – От векове водят битка помежду си, битка толкова древна, че корените й се губят някъде назад във времето. Борят се естествено за власт. Лейди Мориан е водач на умереното крило сред селенитите, идеята им е да помагат на обикновените хора със силите, които притежават. А Ланис…
- Какво Ланис? – почти подскочи Джони.
- Ланис… Ланис е един от водачите на другото крило, те винаги са смятали хората за добитък, който заслужава само презрение… Опитваха се да отцепят голям район от Селения и да го използват в борбата си за надмощие срещу Мориан и нейните поддръжници, които имат силни позиции в селенийския двор… Опитваха се чрез страх и тормоз да накарат местните хора да им се подчинят. – Сим отпи още малко вода. – Веднъж за назидание избиха две села, до крак… Децата… децата хвърлиха в дълбоко яма и ги запалиха… Намерихме… намерихме опустошените села…
Загледа се дълго в огъня, сякаш виждаше възкресените си спомени. Джони мълчеше и го чакаше да продължи. Сим си пое дълбоко въздух:
- Решихме да отмъстим, каквото и да ни струва това. Издебнахме ги през деня, Ланис успя да избяга, но заловихме баща й. Заплашихме, че ще го изгорим на клада, ако не се предаде… Тя го остави да изгори, сигурен съм, че дори е слушала писъците му… После започна да ни избива един по един, жестоко, безмилостно… Тогава се намеси Мориан и ме спаси…
- Лейди Мориан? – попита Джони. – Значи на нея служиш сега?
- Мда – отговори Сим – Все пак дължа живота си на нея…
- По нейна заповед ли отвлече принца? – Джони впери поглед в него.
- Да – отвърна. – Лейди Мориан се боеше, че принцът ще попадне под влиянието на Ланис, те се опитват да привлекат Даная на своя страна в битката си за власт… Всъщност се опитват да привлекат всеки, до който се докопат, докопаха ли теб, Джонатан?
Кейдж се дръпна рязко назад:
- Невероятно ми се вижда това, което ми разказа? И защо ми го разказа?
Сим се усмихна, но в очите му имаше тъга:
- Невероятно е, да… Но е истина… А ти си единствения ми шанс да остана жив, очевидно не мога да разчитам на Мориан да ме измъкне, а Ланис ще ме убие веднага, щом й се отдаде случай… Пък и все още ти трябвам, знам къде е принцът.
- На север в планините? – предположи Джони.
- А, не! – махна с ръка Сим. – Това беше капан, исках да хвана момичето.
- А защо Мориан просто не убие Ланис? – поинтересува се Джони.
- Лейди Мориан знае, че една смърт няма да промени нищо. Опитва се да я привлече на своя страна и да спре тази безсмислена битка…
Ланис внезапно изникна от мрака и Сим рязко затвори уста. Тя ги погледна и се усмихна:
- За какво си приказвахте докато ме нямаше?
- За времето – рече бързо Джони.
- Облачно, много облачно – измърмори Сим, забил поглед в огъня. Ланис вдигна очи към обсипаното със звезди небе и недоумяващо сви рамене.
- Ще се поразходя малко – и изчезна сред дърветата, а Джони остана загледан след нея
- Съжалявам те, Джонатан – извади го от мислите му гласът на Сим – Забърка се в игра, която е много над възможностите ти…
- Нима? – усмихна се Кейдж – Гледам че доброто хапване ти е развързало езика.
- Не можех да говоря пред вещицата…
- Мери си приказките! – сряза го Джони.
- “Мери си приказките”, “мери си приказките” – изимитира го Сим – Малката вещица наистина ти е влязла под кожата… Умее ги тя тия работи, виждал съм го и преди… Има нещо по детски наивно в нея, което те обезоръжава и те кара да й се довериш, нали? А може да убие човек без да й мигне окото…
Джони трепна:
- Откъде я познаваш?
- Навремето в Селения… Ланис и хората й тормозеха областта, в която живеех…
- Хората й? Тормозеха? – Джони бе озадачен – Тя какво, разбойническа банда ли е имала?
Сим се разсмя глухо:
- Разбойници? Де да бяха, де да бяха…
- Коя беше лунната жена снощи? – смени рязко темата Джони. – И какво искаше от Ланис?
- Ех, Джонатан, би трябвало все пак да я познаваш… Лейди Мориан, пръв съветник на крал Марсел и евентуално бъдещ регент на Селения, ако бедничкият крал внезапно се спомине…
- Ааа – плесна се по челото Джони, – виждал съм нейни портрети, но не я познах… Какво общо има тя с Ланис? – върна се отново на въпроса той.
- Хм, дълга история – проточи Сим. – А и не съм сигурен дали искаш да я чуеш…
Джони се усмихна:
- Нощта е пред нас, а на мен не ми се спи, разказвай.
Сим си наля малко вода, глътна я, прокашля се и започна:
- Селенитите знаеш какво са, предполагам – видя кимването на Джони и продължи. – От векове водят битка помежду си, битка толкова древна, че корените й се губят някъде назад във времето. Борят се естествено за власт. Лейди Мориан е водач на умереното крило сред селенитите, идеята им е да помагат на обикновените хора със силите, които притежават. А Ланис…
- Какво Ланис? – почти подскочи Джони.
- Ланис… Ланис е един от водачите на другото крило, те винаги са смятали хората за добитък, който заслужава само презрение… Опитваха се да отцепят голям район от Селения и да го използват в борбата си за надмощие срещу Мориан и нейните поддръжници, които имат силни позиции в селенийския двор… Опитваха се чрез страх и тормоз да накарат местните хора да им се подчинят. – Сим отпи още малко вода. – Веднъж за назидание избиха две села, до крак… Децата… децата хвърлиха в дълбоко яма и ги запалиха… Намерихме… намерихме опустошените села…
Загледа се дълго в огъня, сякаш виждаше възкресените си спомени. Джони мълчеше и го чакаше да продължи. Сим си пое дълбоко въздух:
- Решихме да отмъстим, каквото и да ни струва това. Издебнахме ги през деня, Ланис успя да избяга, но заловихме баща й. Заплашихме, че ще го изгорим на клада, ако не се предаде… Тя го остави да изгори, сигурен съм, че дори е слушала писъците му… После започна да ни избива един по един, жестоко, безмилостно… Тогава се намеси Мориан и ме спаси…
- Лейди Мориан? – попита Джони. – Значи на нея служиш сега?
- Мда – отговори Сим – Все пак дължа живота си на нея…
- По нейна заповед ли отвлече принца? – Джони впери поглед в него.
- Да – отвърна. – Лейди Мориан се боеше, че принцът ще попадне под влиянието на Ланис, те се опитват да привлекат Даная на своя страна в битката си за власт… Всъщност се опитват да привлекат всеки, до който се докопат, докопаха ли теб, Джонатан?
Кейдж се дръпна рязко назад:
- Невероятно ми се вижда това, което ми разказа? И защо ми го разказа?
Сим се усмихна, но в очите му имаше тъга:
- Невероятно е, да… Но е истина… А ти си единствения ми шанс да остана жив, очевидно не мога да разчитам на Мориан да ме измъкне, а Ланис ще ме убие веднага, щом й се отдаде случай… Пък и все още ти трябвам, знам къде е принцът.
- На север в планините? – предположи Джони.
- А, не! – махна с ръка Сим. – Това беше капан, исках да хвана момичето.
- А защо Мориан просто не убие Ланис? – поинтересува се Джони.
- Лейди Мориан знае, че една смърт няма да промени нищо. Опитва се да я привлече на своя страна и да спре тази безсмислена битка…
Ланис внезапно изникна от мрака и Сим рязко затвори уста. Тя ги погледна и се усмихна:
- За какво си приказвахте докато ме нямаше?
- За времето – рече бързо Джони.
- Облачно, много облачно – измърмори Сим, забил поглед в огъня. Ланис вдигна очи към обсипаното със звезди небе и недоумяващо сви рамене.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Нощната тишина, разляла се в библиотеката, бе внзеапно нарушена от звука на внимателно отваряща се врата. Някой влезе в празната огромна стая, вратата отново се затвори и тишината пак спокойно се възцари. Не след дълго се чу прошумоляването на книга и в мрака между две огромни лавици нежно просияха думи. Данил погали страницата с ръка, сиянието се плъзна по дългите му пръсти и изчезна. Той постоя известно време неподвижно в мрака, държейки книгата в ръце. Леката миризма на прах и пожълтели страници го караше да се чувства като у дома и той пожела да се върне в любимата си библиотека, далече от мисълта за Селиал, за Мориан, далече от всичко. “Продължавай да търсиш момичето” – думите изгряха в ума му, сякаш отново бе отворил книгата и погалил изписаните от вече мъртвата ръка думи. Пресегна се, измъкна още една книга от удобното й гнездо и я скри заедно с другата под наметалото си. Нямаше да му трябват вече в двореца, а не искаше да остава възможност за случайността да предаде кореспонденцията му със Селиал и нейните записки в неподходящи ръце. Споменът за мъртвата жена го натъжи. “Селиал, как можа да ме изоставиш точно преди да я открия!”, въздъхна Данил и затвори вратата на библиотеката след себе си.
* * *
Ланис остави спътниците си и потъна в крайпътната горичка. Трева, клончета и листа тихо прошумоляваха под краката й, но тя не можеше да ги чуе. Блуждаеше унесено сред лунните лъчи, пробили си път между короните на дърветата. Примамливите думи на сияещата жена не й даваха покой. Усещаше зова на Луна, а се боеше отново да му се отдаде. Привличащата сила на Земя я измъчваше в лунните часове, но я караше и да се чувства по-спокойна.
- Ланис!
Извърна се рязко и уплашено подскочи назад. Точно зад гърба й стоеше непознат и тя усети лунната сила да се разлива около него. Той протегна ръка и внимателно я хвана за лакътя. Времето се протегна лениво и започна да тече бавно като мед. Тя усети безкрай от спокойствие да се разлива в ума й и не можеше, а и не желаеше да помръдне.
- Ланис! – повика я отново тихо той в опит да привлече вниманието й. Черните й очи се взряха в бледото лице срещу нея. Беше среден на ръст мъж, малко над тридесет години, с приятни, правилни черти, прав, леко заострен нос и усмихнати очи. Вероятно под светлината на слънцето очите му биха изглеждали зелени, но в момента от ирисите му бе останало само тънка светла рамка, около огромните черни зеници. Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха нагоре и момичето се усмихна плахо насреща му.
- Лунел – поправи го тя.
Усмивката му стана малко по-широка и той пусна ръката й.
- Ланис, Лунел, ти си все една и съща. Но ако това те кара да се чувстваш по-добре, нека е Лунел. – той тръгна бавно напред между дърветата и тя безмълвно го последва. Усети се и спря на място. Той извърна лице към нея и й протегна ръка. Лунел упорито скръсти ръце пред гърдите си и го погледна предизвикателно. Неизреченият въпрос увисна между тях.
- Данил – промълви тихо той. Отпусна ръка, сякаш изобщо не бе я подал към нея. – Знаеш ли, не беше никак лесно да те открия. Исках да изпреваря Мориан, но в един момент си дадох сметка, че ще е по-добре да вървя по-дирите й. Оказа се успешно.
- Познаваш Мориан? –попита живо Лунел.
- Знам коя е. За щастие, нямам основание да твърдя, че се познаваме. – протегна отново ръка към нея. Момичето я изгледа замислено, поколеба се и я пое. Тръгнаха мълчаливо между дърветата. Някаква нощна птица прелетя ниско над тях и прошумоля сред клоните на дърветата напред.
Мълчаха. Данил усещаше как объркването в девойката до него напира да се излее и търпеливо я чакаше да заговори. Накрая Лунел наистина не издържа. Спря, дръпна рязко ръката на Данил и тропна раздразнено с крак.
- Защо ме търсите? Оставете ме на мира! Аз не искам да знам нищо за вас! Не искам да ви познавам! Не искам да съм... – гласът й затихна.
- ... една от нас. – допълни кротко Данил. Главата й клюмна надолу и черните й лъскави коси скриха нейното лице. – Но макар и в не малка степен различна, ти си една от нас, Лунел. А дори не знаеш кои сме ние.
- Чувала съм достатъчно – тя вдигна глава и изражението на лицето й отново стана безучастно. Девойката му обърна гръб и направи крачка напред.
- Вехти легенди, с които несъмнено са те плашили като дете.
- Тези вехти легенди убиха баща ми – каза хладно тя.
- Нима не го уби ти? – гласът прозвуча тихо, но думите гръмнаха оглушително в главата й. Извърна ужасените си очи към него. Данил се усмихваше кротко срещу нея. Вдигна ръка и дългите му пръсти погалиха нежно бузата й. – Това си мислиш, нали, объркана Лунел?
Тя се отдръпна назад с преследван израз в очите. Опита се да побегне, но лунната светлина около нея изведнъж се сгъсти и тя установи, че не може да помръдне. Блясъкът на луната в очите й се смеси с този на сълзите. Данил, пристъпи с лекота в плътната светлина, сякаш преградата не съществуваше за него и я прегърна.
- Не ти уби баща си, Лунел. – прошепна той в косите й. Тя се разрида и болката, заключена в сърцето й се изля през черните й очи. – Уви, собствената ни глупост допусна да се случи това. И невежеството на хората.
Хвана я внимателно, но здраво за раменете и я отдръпна от себе си. Погледът му настойчиво потъна в мокрите й очи. Хлипането й заглъхна.
- Не можеш да си позволиш повече време на незнание, Ланис.
- Искаш да кажеш, че трябва да послушам Мориан? – изненадано промълви момичето.
- В името на Луна, не! Стой настрана от Мориан и от хората й. Човекът, когото познаваш като Химика, може да бъде опасен за теб – не го подценявай. Пази се и от Америл.
- Ясно – и да имам доверие само на теб, така ли? – в гласа й се промъкна раздразнена ирония. Данил не се засегна, а само се усмихна насреща й. Протегна ръка, да избърше сълзите от очите й, но тя се дръпна назад.
- Не повече, отколкото имаш доверие на себе си, Ланис. – каза той.
- Значи – почти никак. – заключи девойката предизвикателно
- Именно – кимна той. - А сега искам да те попитам нещо. Забелязала ли си, че можеш да ни усещаш? – Съзрял объркания й поглед, Данил доуточни: - Да усещаш селенитите.
Девойката сбърчи леко челото си и сведе глава.
- Отскоро. – отвърна тя. – Всъщност, откакто разбрах, че Америл е селенит.
- Много добре. – в гласа му звучеше явно задоволство. – Ако се постараеш, ще установиш това, че можеш и да ни различаваш един от друг, дори преди да сме се появили. Не се оставяй да те доближат, без да си готова за това. – лицето му стана сериозно, когато в ума му изплува образа на Селиал. – Явно по някакъв начин ти инстинктивно си се справяла до момента. Беше невъзможно да те доближим. Луна те пази, Земя те крие, – той се засмя, - но не зная докога ще е така. Ще трябва и ти да си нащрек.
Данил спря. Ланис също застина, но не вдигна поглед към лицето му.
- Има и още нещо. Внимавай с лунните пътувания. Това не е толкова безопасно, колкото вероятно ти се струва. Нямам време да ти обясня повече сега, трябва да вървя, но ще се върна скоро. – тя не реагира на думите му. – Ланис, ще те помоля, да запазиш срещата ни в тайна. Ако ме видиш, прави се, че не ме познаваш. Това е наистина важно.
Ланис най-после благоволи да го погледне.
- И защо да го правя? – сви безучастно рамене тя.
- Не мога да те накарам насила. – ръката му се плъзна по лъскавите й тъмни коси и бързо се отпусна отново. – Ще направиш това, което ти сама решиш.
Изчезна без да дочака отговор от нея.
* * *
- Облачно, много облачно – измърмори Химикът. Небето над тях беше прекрасно. Ланис сви леко рамене и се обърна към Джони. Лицето му изглеждаше замислено и някак преценяващо. Погледът му се плъзна от нея към Химика и забеляза лека, доволна усмивка на лицето на пленника “И защо добрата водачка на селенитите, прелестната и благородна Лейди Мориан, остави своя верен привърженик в ръцете на кръвожадната Ланис, обричайки го на неизбежна смърт?”. В този миг момичето седна до него и доверчиво се облегна на рамото му. “Това объркано момиченце да е водач? Че тя и стадо овце няма да успее да изведе на паша без да ги разпилее, че и самата тя ще се изгуби. Не, Химико, приказки ми разправяш ти! А и няма как да знаеш за връзката между нас.” Близостта й го караше да се чувства добре и сякаш успокояваше тревожния властен зов на водната сила. “Не, че аз я разбирам напълно. Но ще разбера. Дано Драгън е изпълнил обещанието си.”
* * *
Ланис остави спътниците си и потъна в крайпътната горичка. Трева, клончета и листа тихо прошумоляваха под краката й, но тя не можеше да ги чуе. Блуждаеше унесено сред лунните лъчи, пробили си път между короните на дърветата. Примамливите думи на сияещата жена не й даваха покой. Усещаше зова на Луна, а се боеше отново да му се отдаде. Привличащата сила на Земя я измъчваше в лунните часове, но я караше и да се чувства по-спокойна.
- Ланис!
Извърна се рязко и уплашено подскочи назад. Точно зад гърба й стоеше непознат и тя усети лунната сила да се разлива около него. Той протегна ръка и внимателно я хвана за лакътя. Времето се протегна лениво и започна да тече бавно като мед. Тя усети безкрай от спокойствие да се разлива в ума й и не можеше, а и не желаеше да помръдне.
- Ланис! – повика я отново тихо той в опит да привлече вниманието й. Черните й очи се взряха в бледото лице срещу нея. Беше среден на ръст мъж, малко над тридесет години, с приятни, правилни черти, прав, леко заострен нос и усмихнати очи. Вероятно под светлината на слънцето очите му биха изглеждали зелени, но в момента от ирисите му бе останало само тънка светла рамка, около огромните черни зеници. Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха нагоре и момичето се усмихна плахо насреща му.
- Лунел – поправи го тя.
Усмивката му стана малко по-широка и той пусна ръката й.
- Ланис, Лунел, ти си все една и съща. Но ако това те кара да се чувстваш по-добре, нека е Лунел. – той тръгна бавно напред между дърветата и тя безмълвно го последва. Усети се и спря на място. Той извърна лице към нея и й протегна ръка. Лунел упорито скръсти ръце пред гърдите си и го погледна предизвикателно. Неизреченият въпрос увисна между тях.
- Данил – промълви тихо той. Отпусна ръка, сякаш изобщо не бе я подал към нея. – Знаеш ли, не беше никак лесно да те открия. Исках да изпреваря Мориан, но в един момент си дадох сметка, че ще е по-добре да вървя по-дирите й. Оказа се успешно.
- Познаваш Мориан? –попита живо Лунел.
- Знам коя е. За щастие, нямам основание да твърдя, че се познаваме. – протегна отново ръка към нея. Момичето я изгледа замислено, поколеба се и я пое. Тръгнаха мълчаливо между дърветата. Някаква нощна птица прелетя ниско над тях и прошумоля сред клоните на дърветата напред.
Мълчаха. Данил усещаше как объркването в девойката до него напира да се излее и търпеливо я чакаше да заговори. Накрая Лунел наистина не издържа. Спря, дръпна рязко ръката на Данил и тропна раздразнено с крак.
- Защо ме търсите? Оставете ме на мира! Аз не искам да знам нищо за вас! Не искам да ви познавам! Не искам да съм... – гласът й затихна.
- ... една от нас. – допълни кротко Данил. Главата й клюмна надолу и черните й лъскави коси скриха нейното лице. – Но макар и в не малка степен различна, ти си една от нас, Лунел. А дори не знаеш кои сме ние.
- Чувала съм достатъчно – тя вдигна глава и изражението на лицето й отново стана безучастно. Девойката му обърна гръб и направи крачка напред.
- Вехти легенди, с които несъмнено са те плашили като дете.
- Тези вехти легенди убиха баща ми – каза хладно тя.
- Нима не го уби ти? – гласът прозвуча тихо, но думите гръмнаха оглушително в главата й. Извърна ужасените си очи към него. Данил се усмихваше кротко срещу нея. Вдигна ръка и дългите му пръсти погалиха нежно бузата й. – Това си мислиш, нали, объркана Лунел?
Тя се отдръпна назад с преследван израз в очите. Опита се да побегне, но лунната светлина около нея изведнъж се сгъсти и тя установи, че не може да помръдне. Блясъкът на луната в очите й се смеси с този на сълзите. Данил, пристъпи с лекота в плътната светлина, сякаш преградата не съществуваше за него и я прегърна.
- Не ти уби баща си, Лунел. – прошепна той в косите й. Тя се разрида и болката, заключена в сърцето й се изля през черните й очи. – Уви, собствената ни глупост допусна да се случи това. И невежеството на хората.
Хвана я внимателно, но здраво за раменете и я отдръпна от себе си. Погледът му настойчиво потъна в мокрите й очи. Хлипането й заглъхна.
- Не можеш да си позволиш повече време на незнание, Ланис.
- Искаш да кажеш, че трябва да послушам Мориан? – изненадано промълви момичето.
- В името на Луна, не! Стой настрана от Мориан и от хората й. Човекът, когото познаваш като Химика, може да бъде опасен за теб – не го подценявай. Пази се и от Америл.
- Ясно – и да имам доверие само на теб, така ли? – в гласа й се промъкна раздразнена ирония. Данил не се засегна, а само се усмихна насреща й. Протегна ръка, да избърше сълзите от очите й, но тя се дръпна назад.
- Не повече, отколкото имаш доверие на себе си, Ланис. – каза той.
- Значи – почти никак. – заключи девойката предизвикателно
- Именно – кимна той. - А сега искам да те попитам нещо. Забелязала ли си, че можеш да ни усещаш? – Съзрял объркания й поглед, Данил доуточни: - Да усещаш селенитите.
Девойката сбърчи леко челото си и сведе глава.
- Отскоро. – отвърна тя. – Всъщност, откакто разбрах, че Америл е селенит.
- Много добре. – в гласа му звучеше явно задоволство. – Ако се постараеш, ще установиш това, че можеш и да ни различаваш един от друг, дори преди да сме се появили. Не се оставяй да те доближат, без да си готова за това. – лицето му стана сериозно, когато в ума му изплува образа на Селиал. – Явно по някакъв начин ти инстинктивно си се справяла до момента. Беше невъзможно да те доближим. Луна те пази, Земя те крие, – той се засмя, - но не зная докога ще е така. Ще трябва и ти да си нащрек.
Данил спря. Ланис също застина, но не вдигна поглед към лицето му.
- Има и още нещо. Внимавай с лунните пътувания. Това не е толкова безопасно, колкото вероятно ти се струва. Нямам време да ти обясня повече сега, трябва да вървя, но ще се върна скоро. – тя не реагира на думите му. – Ланис, ще те помоля, да запазиш срещата ни в тайна. Ако ме видиш, прави се, че не ме познаваш. Това е наистина важно.
Ланис най-после благоволи да го погледне.
- И защо да го правя? – сви безучастно рамене тя.
- Не мога да те накарам насила. – ръката му се плъзна по лъскавите й тъмни коси и бързо се отпусна отново. – Ще направиш това, което ти сама решиш.
Изчезна без да дочака отговор от нея.
* * *
- Облачно, много облачно – измърмори Химикът. Небето над тях беше прекрасно. Ланис сви леко рамене и се обърна към Джони. Лицето му изглеждаше замислено и някак преценяващо. Погледът му се плъзна от нея към Химика и забеляза лека, доволна усмивка на лицето на пленника “И защо добрата водачка на селенитите, прелестната и благородна Лейди Мориан, остави своя верен привърженик в ръцете на кръвожадната Ланис, обричайки го на неизбежна смърт?”. В този миг момичето седна до него и доверчиво се облегна на рамото му. “Това объркано момиченце да е водач? Че тя и стадо овце няма да успее да изведе на паша без да ги разпилее, че и самата тя ще се изгуби. Не, Химико, приказки ми разправяш ти! А и няма как да знаеш за връзката между нас.” Близостта й го караше да се чувства добре и сякаш успокояваше тревожния властен зов на водната сила. “Не, че аз я разбирам напълно. Но ще разбера. Дано Драгън е изпълнил обещанието си.”
Корабът плавно се плъзгаше по водите на Бодар. Анара стоеше до перилата и се наслаждаваше на блясъка на слънчевите лъчи в набраздената повърхност на езерото. Червените й коси блестяха като огън. Развълнуваният й поглед бе вперен в града, който бе все по-близо и по-близо. “Дълго време бях далече от теб, Бодар!”, помисли си кралицата и се усмихна. В ума й един след друг изникваха красиви спомени от детството й. Баща й я бе пратил в града, от където произлизаше родът им, още когато бе на три години и я бе привикал в Данайската столица, едва когато я омъжи. “Ако бях последвала примера на баща си, сега Кип щеше да ме посрещне тук.”. Въздъхна и се усмихна тъжно към огрените от слънцето стени на града.
От столетия Бодар принадлежеше на рода, дал името си и на него и на езерото, край което бе разположен. С преминаването на короната в рода на Бодарите, градът се бе превърнал и в столица на кралството до момента, когато един от нейните предшественици не се бе поддал на каприза си да я премести край брега на морето. “За да се наслаждава на залезите. Що за лудост! И как толкова важни неща могат да зависят от нещо толкова дребно!”, помисли си Анара.
Корабът наближи кея и кралицата се приготви да слезе на брега. Граф Дориан, наместник на Бодарите в родния им град, я очакваше на брега. До него стоеше съпругата му, графиня Елиана. Анара слезе с грейнал поглед и се усмихна на поклоните на графското семейство. Елиана протегна ръце към нея и сърцето на Анара трепна. В деликатните длани на графинята имаше лилия – най-красивото цвете край бреговете на езерото, превърнало се в символ на рода и украсило герба им. Кралицата пое нежното бяло цвете и кимна на Елиана в знак на благодарност.
- За мен е радост да ви видя в добро здраве, графе, и вас, графиньо!
- Радостта е изцяло наша, Ваше Величество! – отвърна с обич граф Дориан. Беше на около петдесет години. Косите му бяха като сребърни, но в сините му очи гореше ясен, почти младежки блясък. Графинята беше почти на същата възраст, но младееше дори повече и от него. Среброто се смесваше със златото в разкошните й коси, а лицето меко сияеше. Тъмните й, почти черни очи топло проблеснаха към Анара, сякаш спомняйки си лудориите на малката принцеса, поверена на грижите й преди години.
- Предполагам, че сте уморена, Ваше Величество. Покоите Ви са готови, ако желаете да си починете.
Очите на кралицата леко се навлажниха: “У дома.”, помисли си тя, и сведе поглед към лилията в ръцете си.
От столетия Бодар принадлежеше на рода, дал името си и на него и на езерото, край което бе разположен. С преминаването на короната в рода на Бодарите, градът се бе превърнал и в столица на кралството до момента, когато един от нейните предшественици не се бе поддал на каприза си да я премести край брега на морето. “За да се наслаждава на залезите. Що за лудост! И как толкова важни неща могат да зависят от нещо толкова дребно!”, помисли си Анара.
Корабът наближи кея и кралицата се приготви да слезе на брега. Граф Дориан, наместник на Бодарите в родния им град, я очакваше на брега. До него стоеше съпругата му, графиня Елиана. Анара слезе с грейнал поглед и се усмихна на поклоните на графското семейство. Елиана протегна ръце към нея и сърцето на Анара трепна. В деликатните длани на графинята имаше лилия – най-красивото цвете край бреговете на езерото, превърнало се в символ на рода и украсило герба им. Кралицата пое нежното бяло цвете и кимна на Елиана в знак на благодарност.
- За мен е радост да ви видя в добро здраве, графе, и вас, графиньо!
- Радостта е изцяло наша, Ваше Величество! – отвърна с обич граф Дориан. Беше на около петдесет години. Косите му бяха като сребърни, но в сините му очи гореше ясен, почти младежки блясък. Графинята беше почти на същата възраст, но младееше дори повече и от него. Среброто се смесваше със златото в разкошните й коси, а лицето меко сияеше. Тъмните й, почти черни очи топло проблеснаха към Анара, сякаш спомняйки си лудориите на малката принцеса, поверена на грижите й преди години.
- Предполагам, че сте уморена, Ваше Величество. Покоите Ви са готови, ако желаете да си починете.
Очите на кралицата леко се навлажниха: “У дома.”, помисли си тя, и сведе поглед към лилията в ръцете си.
Изкачиха хълма и го видяха. Светлината, която се излъчваше от високата кула на крепостта в далечината все още бе достатъчно силна, за да предизвиква изгряващото слънце. "Наистина прилича на фар", Сивена дръпна юздите на коня си и за момент остана загледана в картината пред себе си.
Тиен'хара... Колко дълго бе чакала този момент, а сега бе пред портите й. Дали пророчествата бяха верни? Скоро щеше да разбере сама. "Що за артефакт е това?..." Подкара коня си към белите стени на замъка и стопяващата се светлина на кулата.
Малката група конници не представляваше интерес за никого. Сивена се огледа, учудена от кипящите от живот улици в този ранен час на деня. Глъчката, тропота от изграждането на един нов град й бяха далечни и непознати сред мрачните вековни храмове на Умбра. Наближавайки вътрешния замък работниците се разреждаха за сметка на униформените мъже. Бегъл поглед й даде да разбере, че младата държава поддържа вече завидна стража. Бързо достигнаха портата и към тях се приближи офицер, който бързо се разсъни, чувайки тихият глас на водачката на групата:
- Предайте на принца на Тиенхара, че Сивена от Съвета на Умбра е дошла да изкаже своите почитания и тези на Умбра!
Офицерът извика младо момче от стражата и тихо даде нареждания. Младежът се изпъна като струна и хукна към вътрешността на замъка. Офицерът местеше крак нервно, поглеждайки ту към жената пред себе си, ту през рамо, за да провери дали някой не идва. Сивена се намръщи - не й харесваше да я държат пред прага, като натрапница, макар да съзнаваше, че бе именно такава. Не след дълго от вътрешния двор на замъка се зададе добре сложен млад мъж, чието мрачно изражение му придаваше по-зрял вид за годините си. Слeдваше го зачервеният от тичането младеж. Мъжът, явно висш военачалник, приближи група и лицето му се стегна още повече, когато жената пред него остана на коня си.
- Какво води в Тиен'хара една жрица на Съвета?
- Кой пита?
- Брет. Генерал на Тиен'хара.
- Много любезно, че ни посрещнахте в Тиен'хара, генерал Брет. Ще ви бъдем особено благодарни, ако покажете стаите ни, докато принцът благоволи да ни приеме - Сивена слезе от коня и подаде юздите на офицерът, който не смееше да мръдне. Мускулите на лицето на Брет се стегнаха, но той отвърна спокойно:
- Последвайте ме, моля.
Чувстваше се освежена. Банята след дълга езда из прашни пътища винаги бе първото нещо, което пожелаваше. Радваше се, че бе имала време за това преди срещата с принца, не толкова заради себе си, колкото заради Кора. Погледна младата жрица - още мокра от взетата вана. Огледа я с критичен поглед - блестяща черна коса и черни като нощта очи, бяла кожа и ръст, с който ако бе малко по-висок, щеше да мине за копие на Таис. "Дори надменният й поглед е взела... Нима си мислиш, че не зная какво желаеш, Ти'сейн...", със задоволство помисли Сивена. Приближи я и й подаде накит от масивно злато и тюркоази.
- Това ще ти стои добре.
Алчният блясък в погледа на младата жрица я отрезви. "Дали не направих грешка?!" Вместо това с усмивка и леден глас произнесе:
- Не забравяй защо си тук, защото аз няма да го забравя.
Кора отдръпна ръката си недостатъчно бързо, за да прикрие потръпването й. Грабна накитът и тръгна към съндъка, оставен до вратата на стаята.
- Трябва да се облека. Розово?
- В името на Умбра, момиче, как ти хрумна? - Сивена я избута и набързо избра тънка ленена рокля, откриваща глезените й в цвят екрю. Кора й хвърли пълен с презрение поглед, но послушно я облече. Сложи накита и се зае да подрежда косата си. В стаята влетя Черис, жрица на средна възраст, която Сивена взе със себе си по настояване на Киара. Черис бе досадно приказлива, но като изключим Ерис, бе най-силната покровителка на бурите сред жриците, подчинени на Съвета. Тихо я последва Юла - обучаваща се девойка на около шестнадесет с плах поглед, сламеноруси коси и свенлива усмивка. За нея Сивена не протестира - все някой трябваше да ги обслужва.
- Мисля, че той е тук - Черис изглеждаше видимо развълнувана. Сивена само изръмжа и посочи креслото. Черис вече се бе настанила - Разпоредих на бойците да си починат - Не са ни нужни из двореца. - замисли се - Всъщност, силно казано дворец, но може и да мине за някой по-малък... - Лицето й доби разсеяно изражение. Тръсна глава и погледна Кора, а очите й заблестяха - Ах, детето ми, колко си красива! Сякаш ми напомняш на някого...
Черис смръщи вежди. Юла се наведе леко:
- На Първожрицата, госпожо.
- Ама разбира се, на Таис... Поразително... но е по-добре да оставиш приказките на нас със Съветничката...
Сивена не можеше да издържи повече на потока от думи и хаоса и дръпна Кора от огледалото.
- Готова ли си? - хвърли кисел поглед към Черис - Тръгваме. - и промърмори сякаш на себе си - Повече ми допадаше преуморена от язденето.
Не успя да види как ъгълчетата на устните на Черис леко се повдигнаха в усмивка.
- Ами да вървим тогава... Много съм любопитна за този принц... Юла, ти остани тук. - девойчето, видимо разочаровано се поклони, а Черис, подминавайки я не спираше - Чух, че бил хубавец...
Сивена заотправя молитви към боговете да й затворят устата.
Залата за аудиенции бе огромна. Всъщност, едва ли би впечатлила толкова, ако се помещаваше в огромен дворец, но сравнена с размерите на замъка, караше влизащите да се чувстват малки и незначителни. Сивена се огледа. "Ефектът на огромното количество огледала..." Забеляза как Кора със задоволство се заоглежда в многоликото си отражение. "Циркаджийка... " Мислите й се изпариха, проследявайки изучаващият поглед на Черис, насочен в края на залата. Стройна фигура на мъж в черно стоеше с гръб към тях, небрежно наблюдавайки отраженията им в огледалото пред себе си. Сивена вдигна глава и го приближи, плъзгайки се по гладкият под.
- Принц Ти'сейн?
Мъжът се обърна. Погледът му бе не по-малко надменен.
- Вие сте Сивена, предполагам...
Иззад огледалата вляво от тях сякаш от нищото се появи Брет и спокойно застана в ъгъла на помещението, скръствайки ръце зад гърба си. Сивена застина. Принцът, уловил погледът й, продължи без да се обръща.
- Вече сте имали честта да се запознаете с генерал Брет. - замълча за момент и след това добави - Нямам тайни от него...
Сивена се поколеба. После сви леко рамене и насочи вниманието си към принца. Очите им се срещнаха и тя ахна. "Очите! Очите му! Всичко ще се окаже истина! Плутар бе прав?" Усети как погледът му се насочи към нещо зад нея и лека изненада премина през лицето му. "Видя я значи..." Усмихна се с най-милата си усмивка и се обърна.
- Да ви представя спътничките си - Черис - Черис кимна с усмивка - и Кора...
Кора леко поруменя и направи дълбок поклон.
Принцът приближи младата жрица, повдигна леко брадичката към себе си и я загледа замислено.
- Любопитно...
Обърна се към Сивена и я погледна с безизразен поглед.
- Мислех, че сте четири.
- Четири? Ах, да, имате предвид и Юла... Тя още не е съвсем пълноправна жрица на Умбра.
- Разбирам...
Принцът ги покани с жест да седнат на креслата в близост до огромна камина, зееща празна и явно никога неизползвана. Покани ги на чаша чай, която дамите приеха. Изчака слугите да се оттеглят и погледна студено Сивена.
- Какво ви води в Тиен'хара?
Сивена отпи и внимателно остави чашата си на изящната малка масичка до креслото.
- Съветът на Умбра държи на добросъседските отношения и в наше лице изпраща посланици да засвидетелства добрата си воля.
Ти'сейн присви очи, но нищо не отвърна.
- Територията, която завзехте от Озикс е твърде голяма. Нима наистина ще се провъзгласите за крал на Тиен'хара? - огромните очи на Кора го гледаха с неприкрито любопитство. Черис се задави. Остави чашата си припряно.
- Кора е впечатлена от просперитета на държавата ви. Умбра още помни могъщата Тиен'хара...
Принцът се изсмя и задържа погледа си на красивата жена пред себе си.
- Тиен'хара е била кралство и такава ще бъде, когато му дойде времето - погледна Сивена със закачлива усмивка - Традициите крепят кръвта и ще бъдат спазени. - миг по-късно усмивката изчезна и продължи с хладен тон - Какво очаквате от мен, Сивена?
Възрастната жрица бе не по-малко сериозна.
- Гостоприемство.
- За колко време? - прекъсна я принцът.
- За колкото е нужно...
Погледът му стана стоманен. Ти'сейн стана, давайки да се разбере, че срещата е приключила.
- Месец. Имате месец. Приятен престой, дами.
Сивена седеше изненадана, повдигнала вежда в недоумение. Черис проследи със замислен поглед отдалечаващият се принц, а след това се усмихна окуражително на нацупената Кора.
Тиен'хара... Колко дълго бе чакала този момент, а сега бе пред портите й. Дали пророчествата бяха верни? Скоро щеше да разбере сама. "Що за артефакт е това?..." Подкара коня си към белите стени на замъка и стопяващата се светлина на кулата.
Малката група конници не представляваше интерес за никого. Сивена се огледа, учудена от кипящите от живот улици в този ранен час на деня. Глъчката, тропота от изграждането на един нов град й бяха далечни и непознати сред мрачните вековни храмове на Умбра. Наближавайки вътрешния замък работниците се разреждаха за сметка на униформените мъже. Бегъл поглед й даде да разбере, че младата държава поддържа вече завидна стража. Бързо достигнаха портата и към тях се приближи офицер, който бързо се разсъни, чувайки тихият глас на водачката на групата:
- Предайте на принца на Тиенхара, че Сивена от Съвета на Умбра е дошла да изкаже своите почитания и тези на Умбра!
Офицерът извика младо момче от стражата и тихо даде нареждания. Младежът се изпъна като струна и хукна към вътрешността на замъка. Офицерът местеше крак нервно, поглеждайки ту към жената пред себе си, ту през рамо, за да провери дали някой не идва. Сивена се намръщи - не й харесваше да я държат пред прага, като натрапница, макар да съзнаваше, че бе именно такава. Не след дълго от вътрешния двор на замъка се зададе добре сложен млад мъж, чието мрачно изражение му придаваше по-зрял вид за годините си. Слeдваше го зачервеният от тичането младеж. Мъжът, явно висш военачалник, приближи група и лицето му се стегна още повече, когато жената пред него остана на коня си.
- Какво води в Тиен'хара една жрица на Съвета?
- Кой пита?
- Брет. Генерал на Тиен'хара.
- Много любезно, че ни посрещнахте в Тиен'хара, генерал Брет. Ще ви бъдем особено благодарни, ако покажете стаите ни, докато принцът благоволи да ни приеме - Сивена слезе от коня и подаде юздите на офицерът, който не смееше да мръдне. Мускулите на лицето на Брет се стегнаха, но той отвърна спокойно:
- Последвайте ме, моля.
Чувстваше се освежена. Банята след дълга езда из прашни пътища винаги бе първото нещо, което пожелаваше. Радваше се, че бе имала време за това преди срещата с принца, не толкова заради себе си, колкото заради Кора. Погледна младата жрица - още мокра от взетата вана. Огледа я с критичен поглед - блестяща черна коса и черни като нощта очи, бяла кожа и ръст, с който ако бе малко по-висок, щеше да мине за копие на Таис. "Дори надменният й поглед е взела... Нима си мислиш, че не зная какво желаеш, Ти'сейн...", със задоволство помисли Сивена. Приближи я и й подаде накит от масивно злато и тюркоази.
- Това ще ти стои добре.
Алчният блясък в погледа на младата жрица я отрезви. "Дали не направих грешка?!" Вместо това с усмивка и леден глас произнесе:
- Не забравяй защо си тук, защото аз няма да го забравя.
Кора отдръпна ръката си недостатъчно бързо, за да прикрие потръпването й. Грабна накитът и тръгна към съндъка, оставен до вратата на стаята.
- Трябва да се облека. Розово?
- В името на Умбра, момиче, как ти хрумна? - Сивена я избута и набързо избра тънка ленена рокля, откриваща глезените й в цвят екрю. Кора й хвърли пълен с презрение поглед, но послушно я облече. Сложи накита и се зае да подрежда косата си. В стаята влетя Черис, жрица на средна възраст, която Сивена взе със себе си по настояване на Киара. Черис бе досадно приказлива, но като изключим Ерис, бе най-силната покровителка на бурите сред жриците, подчинени на Съвета. Тихо я последва Юла - обучаваща се девойка на около шестнадесет с плах поглед, сламеноруси коси и свенлива усмивка. За нея Сивена не протестира - все някой трябваше да ги обслужва.
- Мисля, че той е тук - Черис изглеждаше видимо развълнувана. Сивена само изръмжа и посочи креслото. Черис вече се бе настанила - Разпоредих на бойците да си починат - Не са ни нужни из двореца. - замисли се - Всъщност, силно казано дворец, но може и да мине за някой по-малък... - Лицето й доби разсеяно изражение. Тръсна глава и погледна Кора, а очите й заблестяха - Ах, детето ми, колко си красива! Сякаш ми напомняш на някого...
Черис смръщи вежди. Юла се наведе леко:
- На Първожрицата, госпожо.
- Ама разбира се, на Таис... Поразително... но е по-добре да оставиш приказките на нас със Съветничката...
Сивена не можеше да издържи повече на потока от думи и хаоса и дръпна Кора от огледалото.
- Готова ли си? - хвърли кисел поглед към Черис - Тръгваме. - и промърмори сякаш на себе си - Повече ми допадаше преуморена от язденето.
Не успя да види как ъгълчетата на устните на Черис леко се повдигнаха в усмивка.
- Ами да вървим тогава... Много съм любопитна за този принц... Юла, ти остани тук. - девойчето, видимо разочаровано се поклони, а Черис, подминавайки я не спираше - Чух, че бил хубавец...
Сивена заотправя молитви към боговете да й затворят устата.
Залата за аудиенции бе огромна. Всъщност, едва ли би впечатлила толкова, ако се помещаваше в огромен дворец, но сравнена с размерите на замъка, караше влизащите да се чувстват малки и незначителни. Сивена се огледа. "Ефектът на огромното количество огледала..." Забеляза как Кора със задоволство се заоглежда в многоликото си отражение. "Циркаджийка... " Мислите й се изпариха, проследявайки изучаващият поглед на Черис, насочен в края на залата. Стройна фигура на мъж в черно стоеше с гръб към тях, небрежно наблюдавайки отраженията им в огледалото пред себе си. Сивена вдигна глава и го приближи, плъзгайки се по гладкият под.
- Принц Ти'сейн?
Мъжът се обърна. Погледът му бе не по-малко надменен.
- Вие сте Сивена, предполагам...
Иззад огледалата вляво от тях сякаш от нищото се появи Брет и спокойно застана в ъгъла на помещението, скръствайки ръце зад гърба си. Сивена застина. Принцът, уловил погледът й, продължи без да се обръща.
- Вече сте имали честта да се запознаете с генерал Брет. - замълча за момент и след това добави - Нямам тайни от него...
Сивена се поколеба. После сви леко рамене и насочи вниманието си към принца. Очите им се срещнаха и тя ахна. "Очите! Очите му! Всичко ще се окаже истина! Плутар бе прав?" Усети как погледът му се насочи към нещо зад нея и лека изненада премина през лицето му. "Видя я значи..." Усмихна се с най-милата си усмивка и се обърна.
- Да ви представя спътничките си - Черис - Черис кимна с усмивка - и Кора...
Кора леко поруменя и направи дълбок поклон.
Принцът приближи младата жрица, повдигна леко брадичката към себе си и я загледа замислено.
- Любопитно...
Обърна се към Сивена и я погледна с безизразен поглед.
- Мислех, че сте четири.
- Четири? Ах, да, имате предвид и Юла... Тя още не е съвсем пълноправна жрица на Умбра.
- Разбирам...
Принцът ги покани с жест да седнат на креслата в близост до огромна камина, зееща празна и явно никога неизползвана. Покани ги на чаша чай, която дамите приеха. Изчака слугите да се оттеглят и погледна студено Сивена.
- Какво ви води в Тиен'хара?
Сивена отпи и внимателно остави чашата си на изящната малка масичка до креслото.
- Съветът на Умбра държи на добросъседските отношения и в наше лице изпраща посланици да засвидетелства добрата си воля.
Ти'сейн присви очи, но нищо не отвърна.
- Територията, която завзехте от Озикс е твърде голяма. Нима наистина ще се провъзгласите за крал на Тиен'хара? - огромните очи на Кора го гледаха с неприкрито любопитство. Черис се задави. Остави чашата си припряно.
- Кора е впечатлена от просперитета на държавата ви. Умбра още помни могъщата Тиен'хара...
Принцът се изсмя и задържа погледа си на красивата жена пред себе си.
- Тиен'хара е била кралство и такава ще бъде, когато му дойде времето - погледна Сивена със закачлива усмивка - Традициите крепят кръвта и ще бъдат спазени. - миг по-късно усмивката изчезна и продължи с хладен тон - Какво очаквате от мен, Сивена?
Възрастната жрица бе не по-малко сериозна.
- Гостоприемство.
- За колко време? - прекъсна я принцът.
- За колкото е нужно...
Погледът му стана стоманен. Ти'сейн стана, давайки да се разбере, че срещата е приключила.
- Месец. Имате месец. Приятен престой, дами.
Сивена седеше изненадана, повдигнала вежда в недоумение. Черис проследи със замислен поглед отдалечаващият се принц, а след това се усмихна окуражително на нацупената Кора.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Астар вече бе събрал своята шатра и наблюдаваше трескавата дейност в целия лагер, който се готвеше за заминаване. Предполагаше, че няма да има сражения, поне не и с жриците, които трябваше да наблюдават. Ти’сейн бе достатъчно ясен по този въпрос, а и Боецът-маг вярваше на информацията, която Плутар му изпращаше. Дядо му го бе уведомил само за групата жрици, която тези дни щеше да пристигне в столицата. Което означаваше, че големият отряд няма работа в Тиен’хара, а най-вероятно само преминава през нея.
Развесели се от мисълта за Принца, изненадан от пристигането на няколко жрици на Умбра. Чудеше се как ли ще му се отрази тяхното присъствие в крепостта. И все пак трябваше да привикне към тях.
“Скоро ще се наложи и Ерис да отиде там.”, помисли си той. “Дано само Плутар е прав и наистина е убедил Първата да намери жрицата.” Беше му жал да нарича милия старец “дядо”, защото в него все още виждаше онзи мъдър и достолепен човек от детството си. “Когато въобще го виждам”, с горчивина си помисли той. В Съвета на Умбра винаги е имало разногласия, но напоследък положението се доближаваше до опасното и Плутар рядко напускаше Хадес. И то не заради възрастта си, на която винаги упорито отказваше да обърне внимание, а иманно за да поддържа някакво равновесие сред жриците.
Когато преди години Астар реши да последва жилката на Светлината в кръвта си, Плутар го изпрати с думите: “Върви, момче, върви. Това е твоето призвание. Но ако някога Тиен’хара наистина бъде възродена от спомените, равновесието между нея и Умбра трябва да бъде поддържано.” Двамата се опитваха да го постигнат, но новата Първа бе твърде независима и самоцелна, а Принцът се приближаваше неотклонно до своята съдба. Боецът-маг повдигна дясната си ръка и се загледа в синьото око на гривната си. Скоро Ти’сейн щеше да запали Небесния огън и дотогава Ерис наистина трябваше да бъде открита.
*****
Голямото ято ндегета се носеше високо в безоблачното небе. Ярката синева носеше усещането за свобода и недостижимост, но погледът на Вречената постоянно бе привлечен от разноцветния килим, представляващ земната повърхност, чиито неправилни четириъгълни шарки се сменяха често – гори, поля, пустош, ниви, селца…
Плясъкът на сто и петдесет чифта крила изпълваше въздуха между летящите птици, но биваше чут от малко от техните пътници. Върховната командваща още веднъж остана потресена от действията на Майката, очевидно продиктувани от отчаяние и безизходица, обхващайки с поглед ятото и хората, които ндегетата носеха – триста оглушени камикадзета, подбрани специално по ръст, тегло и подготовка, както и още три Висши командващи, която тя лично избра от тъмницата, също насилствено загубили слуха си. Зад самата Вречена пътуваше една от трите силосиански магьосници, които Матриарха й предостави в последните минути преди излитането. И разбира се ездачките на всяка една от сто и петдесетте птици, натоварени малко повече от максимума, на който са свикнали.
Вече четири дни летяха на североизток, поддържайки сравнително постояна скорост. През нощта ндегетата почиваха, а ездачките им полагаха всякакви грижи за тях – разтриваха мускулите им, почистваха ги от мръсотията, приглаждаха перата им и им шепнеха успокоително. Всяка сутрин след продължителен водопой потегляха отново. Жените, управляващи Големите птици, никога не се оплакваха, Вречената не го и очакваше, а почти всички останали не можеха да общуват, но тя определено изпитваше неудобство от това пътуване. Гърбът й се схващаше, мускулите на краката я заболяваха от безсмислено притискане към силните бели тела, главата й пулсираше с всеки размах на крилата, а вятърът не спираше да свисти в ушите й.
Някъде по обед разузнавачите се върнаха. Целта им бе на четвърт ден полет, в най-южните части на равнините Мелвора. Четирите птици, които носеха само своите ездачки, отново се устремиха напред, за да изберат подходящо място за десанта.
След няколко часа пред очите й се появиха равнините Мелвора – сякаш безкрайно равно поле, ширнало се чак до северния хоризонт, на места обрасло с малки горички. Ниската трева не предлагаше особено укритие, така че трябваше да се възползват от някоя групичка дървета. Надяваше се само да е по-голяма.
Изминаха разстоянието от Демар бавно, имайки предвид животните, които яздеха. Големите птици бяха способни да изминават много по-големи разстояния за по-кратко време, но натоварени до предела си, носейки по трима, макар и дребни хора, те даваха всичко от себе си. Вречената напълно разбираше гнева и несъгласието на Дъщерята – да се рискуват толкова много ндегета си бе пълно безумие. “Жажда за живот”, поправи се тя, напомняйки си ситуацията, в която бе изпаднала Матриарха.
Разузнавачите се върнаха няколко часа преди залез слънце и ги насочиха към подходящ терен за кацане – тревата била рядка, почти без камънаци. А на север ги деляли две горички от лагера на петдесетте жрици на Умбра.
Ндегето на Вречената и едната магьосница се заспуска надолу, след като няколко други птици вече бяха кацнали и теренът бе проверен още веднъж, но този път наземно, последвано от птицата, носеща другите две жени забулени в прозрачни воали. Магьосниците сами бяха избрали този странен цвят, или по-точно плат, който на пръв поглед изглеждаше прозрачен, но всъщност човек не можеше да види какво се крие под него.
Ндегето тромаво се затича по земята, веднага щом я докосна с крака и успя да спре близо до горичката. Не бе голяма, но все пак достатъчно да приглуши странните шумове от приземяването им, както и да ги скрие от нежелани погледи.
Точно в този миг обаче, Вречената съжали, че няма кой друг да види величествената гледка на всичките сто и петдесет огромни бели птици, които се рееха на различна височина и описвайки спираловидни форми се спускаха към земята, където мъжете-воини по двойки скачаха от гърбовете им и се затичваха встрани. А някъде на запад слънцето бе започнало своята ежедневна смърт…
Първите групи от камикадзета, които кацнаха, веднага тръгнаха на север, за да обходят лагера на жриците. Все пак основната сила се събра пред горичката, получи последни указания лично от нърховната командваща и тя отегчена от жестикулирането през цялото време, се насочи към едно от ндегетата, където можа да си поговори както с ездачката му, така и с магьосницата, която щеше да я придружава през вечерния им полет. Когато уговореното време изтече, десетина ндегета се издигнаха в сивото сумрачно небе и изкорениха по едно дърво от горичката.
Когато заеха позиции над лагера, нощта напълно бе спуснала непрогледната си пелена. Птиците леко помахваха с крила, въртейки се над далечните огньове долу, от които се сваляше вечерята.
Върховната командваща се засмя без глас, сравнявайки Щитовете, които готвеха за своите жрици, с мъжете-домакини в Силосия. Някои от жриците вече спяха, уморени от дългата езда, а други почистваха дрхите си пред малките шатри, в които спяха. За конете се бяха погрижили веднага след спирането им и сега те доволно дъвчеха овес, завързани в единия край на лагера.
Въображението й рисуваше стотиците сенки, спотаили се в мрака. Скоро всичко утихна, постовете бяха разпределени и огньовете - загасени. Много от Щитовете се прибраха в шатрите при своите жрици. Вречената изчака още малко, за да се убеди, че повечето от хората долу са вече заспали или твърде интимно заети.
Прошепна няколко кратки думи в ухото на магьосницата зад нея, която само издаде тих звук, който стигна и до другите две. Трите запратиха надолу илюзорни огнени кълба, а малко след тях ндегетата отпуснаха силната си хватка и десетината дървета също полетяха, разтърсвайки шатрите, след сблъсъка си със земята. Нарочно бяха предвидили да паднат около лагера, не само защото трябваше да всеят объркване и паника, а и за да попречат на евентуални бегълци.
Още след появата на първото огнено кълбо в нощното небе, камикадзетата връхлетяха със зловещо мълчание лагера. Спречкаха се с обърканите Щитове, които все още седяха на пост. Останалите се опитваха да разберат какво се случва около тях или вече се бяха втурнали към шатрите на своите жрици.
Огнените кълба не изгасваха веднага, след като паднеха, заблуждавайки противника, че нещо се е подпалило, като същевременно позволяваха на Вречената да наблюдава, макар и в щрихи, случващото се.
Камикадзетата бързо надвиха постовете и затегнаха обръча около лагера, бутайки пленените Щитове към събралите се в центъра. Силосите съвсем ги обградиха, с насочени копия и опънати тетиви на лъковете.
Една от Висшите командващи излезе напред и проговори с колеблив в силата си глас, тъй като не можеше да чува собствените си думи:
- Вие сте в плен на Силосия. Ако не проявите съпротива, никой няма да пострада.
Няколко жрици едновременно извисиха своите Гласове, заповядвайки да бъдат освободени веднага, но никой не можеше да ги чуе и да се подчини против волята си.
Друга жрица тихо прошепна нещо на Щита си и той се хвърли към силоските мъже-воини. Няколко копия веднага го посрещнаха и се забиха в краката му, а рояк стрели прониза жената, издала заповедта.
Същата силосианка заговори отново:
- Не предприемайте никакви нападателни действия или опити за бягство, защото жриците ви ще пострадат смъртоносно. – явно се обръщаше към Щитовете. – Хвърлете всички оръжия на земята. И вие също. – добави тя, посочвайки жените, след като мечовете, грижливо прибрани в ножниците им, бяха оставени. В началото жриците не помръдваха, но после една по една захвърляха камите си в тревата.
Висшата командваща продължи с несигурния си глас, докато няколко силоси събраха оставените оръжия, а тя извади свитък с печата на Великата майка и го подаде на жриците:
- Пратете това на Съвета на Умбра, уведомете ги какво се е случило и се молете да вземат правилното решение.
Магьосницата зад Вречената спря да усилва звука, а тя доволно отбеляза:
- Всичко мина по план. Докато чакаме отговор, ндегетата ще си починат за предстоящето нападение.
На следващи ден щяха да подкарат жриците на изток, разделяйки ги от техните Щитове. А в скоро време Съветът на Умбра щеше да е изправен пред дилемата, поставена му от Матриарха – животът на Първата или на петдесетте.
*****
Остана очарован от хармонията, която постигаше с камъка. Допускайки го до себе си, приемайки службата на негов Пазител, вече не му се налагаше да се бори с Окото, да го държи на миг и мисъл разстояние, за да не бъде пометен от него.
Отдаването, сливането със силите на Земя, му донесоха и успокоение. Знанието за пътя, което се появи в ума му след като Халид го благослови за Първосвещеник, се оказа заблуда. Както за него самия, така и за Ти’сейн. Малко след като прие Земя, истинският път до светилището на Баланса сам се настани в спомените му, сякаш няколко пъти го е изминавал.
Джоррам не знаеше до къде ще отведе, или по-точно подведе, Ти’сейн, но щеше да го последва. Не от любопитство, а защото Принцът бе твърде опасен и притежаваше сила, която не можеше да пренебрегне. Но и не можеше да победи.
Дълго мисли след двете битки – в Храма и над крепостта, и стигна до някакви изводи, които го озадачиха и обезпокоиха допълнително. Изглежда Ти’сейн също използваше Баланса за своите магии. “Балансът, който се крие в Тиен - светлината.”, Първосвещеникът си припомни значението на древната дума. С неговия камък, мъжът със сребристите очи извличаше светлина от въздуха, усилвайки действието и силата на магиите си. Всичко това го превръщаше в равностоен, ако не и в превъзхождащ го противник. Джоррам трябваше да бъде внимателен с него.
Сега обаче, когато Магистратите подготвяха второ нападение над Тиен’хара, той нямаше да изпрати свещеници, които да се присъединят към войските им. След смъртта на свещениците от Триъгълника, не можеше да си позволи да изгуби още от тях в малки сражения. Така и не разбра, какво се е случило на север. Бурята бе погубила всички ндегета и свещеници, които бе изпратил, освен един. Трябвало му е цял месец, за да се довлече в столицата от рибарското селце, където са го спасили и са наместили счупените кости на крака му. После различни хора са го качвали в каруците си, защото е служител на Халид. Бурята е свалила ндегетата в морето, където са се разбили в някакъв кораб, пътуващ към Триумвирата.
Слуховете, които вече идваха от север, потвърдиха предположението му, че не Ти’сейн стои зад погрома в Тръгълника. Носеше се мълвата за млад амбициозен воевода. Още един досаден малък хищник, който отвличаше вниманието му. Ако времената бяха други, щеше да му покаже какво е гневът на Халид. Но не и сега. Изтокът се раздвижваше твърде опасно след появата на Принца. Джоррам реши, че ще следи отдалеч за действията на воеводата, но няма да предприеме нищо повече.
Развесели се от мисълта за Принца, изненадан от пристигането на няколко жрици на Умбра. Чудеше се как ли ще му се отрази тяхното присъствие в крепостта. И все пак трябваше да привикне към тях.
“Скоро ще се наложи и Ерис да отиде там.”, помисли си той. “Дано само Плутар е прав и наистина е убедил Първата да намери жрицата.” Беше му жал да нарича милия старец “дядо”, защото в него все още виждаше онзи мъдър и достолепен човек от детството си. “Когато въобще го виждам”, с горчивина си помисли той. В Съвета на Умбра винаги е имало разногласия, но напоследък положението се доближаваше до опасното и Плутар рядко напускаше Хадес. И то не заради възрастта си, на която винаги упорито отказваше да обърне внимание, а иманно за да поддържа някакво равновесие сред жриците.
Когато преди години Астар реши да последва жилката на Светлината в кръвта си, Плутар го изпрати с думите: “Върви, момче, върви. Това е твоето призвание. Но ако някога Тиен’хара наистина бъде възродена от спомените, равновесието между нея и Умбра трябва да бъде поддържано.” Двамата се опитваха да го постигнат, но новата Първа бе твърде независима и самоцелна, а Принцът се приближаваше неотклонно до своята съдба. Боецът-маг повдигна дясната си ръка и се загледа в синьото око на гривната си. Скоро Ти’сейн щеше да запали Небесния огън и дотогава Ерис наистина трябваше да бъде открита.
*****
Голямото ято ндегета се носеше високо в безоблачното небе. Ярката синева носеше усещането за свобода и недостижимост, но погледът на Вречената постоянно бе привлечен от разноцветния килим, представляващ земната повърхност, чиито неправилни четириъгълни шарки се сменяха често – гори, поля, пустош, ниви, селца…
Плясъкът на сто и петдесет чифта крила изпълваше въздуха между летящите птици, но биваше чут от малко от техните пътници. Върховната командваща още веднъж остана потресена от действията на Майката, очевидно продиктувани от отчаяние и безизходица, обхващайки с поглед ятото и хората, които ндегетата носеха – триста оглушени камикадзета, подбрани специално по ръст, тегло и подготовка, както и още три Висши командващи, която тя лично избра от тъмницата, също насилствено загубили слуха си. Зад самата Вречена пътуваше една от трите силосиански магьосници, които Матриарха й предостави в последните минути преди излитането. И разбира се ездачките на всяка една от сто и петдесетте птици, натоварени малко повече от максимума, на който са свикнали.
Вече четири дни летяха на североизток, поддържайки сравнително постояна скорост. През нощта ндегетата почиваха, а ездачките им полагаха всякакви грижи за тях – разтриваха мускулите им, почистваха ги от мръсотията, приглаждаха перата им и им шепнеха успокоително. Всяка сутрин след продължителен водопой потегляха отново. Жените, управляващи Големите птици, никога не се оплакваха, Вречената не го и очакваше, а почти всички останали не можеха да общуват, но тя определено изпитваше неудобство от това пътуване. Гърбът й се схващаше, мускулите на краката я заболяваха от безсмислено притискане към силните бели тела, главата й пулсираше с всеки размах на крилата, а вятърът не спираше да свисти в ушите й.
Някъде по обед разузнавачите се върнаха. Целта им бе на четвърт ден полет, в най-южните части на равнините Мелвора. Четирите птици, които носеха само своите ездачки, отново се устремиха напред, за да изберат подходящо място за десанта.
След няколко часа пред очите й се появиха равнините Мелвора – сякаш безкрайно равно поле, ширнало се чак до северния хоризонт, на места обрасло с малки горички. Ниската трева не предлагаше особено укритие, така че трябваше да се възползват от някоя групичка дървета. Надяваше се само да е по-голяма.
Изминаха разстоянието от Демар бавно, имайки предвид животните, които яздеха. Големите птици бяха способни да изминават много по-големи разстояния за по-кратко време, но натоварени до предела си, носейки по трима, макар и дребни хора, те даваха всичко от себе си. Вречената напълно разбираше гнева и несъгласието на Дъщерята – да се рискуват толкова много ндегета си бе пълно безумие. “Жажда за живот”, поправи се тя, напомняйки си ситуацията, в която бе изпаднала Матриарха.
Разузнавачите се върнаха няколко часа преди залез слънце и ги насочиха към подходящ терен за кацане – тревата била рядка, почти без камънаци. А на север ги деляли две горички от лагера на петдесетте жрици на Умбра.
Ндегето на Вречената и едната магьосница се заспуска надолу, след като няколко други птици вече бяха кацнали и теренът бе проверен още веднъж, но този път наземно, последвано от птицата, носеща другите две жени забулени в прозрачни воали. Магьосниците сами бяха избрали този странен цвят, или по-точно плат, който на пръв поглед изглеждаше прозрачен, но всъщност човек не можеше да види какво се крие под него.
Ндегето тромаво се затича по земята, веднага щом я докосна с крака и успя да спре близо до горичката. Не бе голяма, но все пак достатъчно да приглуши странните шумове от приземяването им, както и да ги скрие от нежелани погледи.
Точно в този миг обаче, Вречената съжали, че няма кой друг да види величествената гледка на всичките сто и петдесет огромни бели птици, които се рееха на различна височина и описвайки спираловидни форми се спускаха към земята, където мъжете-воини по двойки скачаха от гърбовете им и се затичваха встрани. А някъде на запад слънцето бе започнало своята ежедневна смърт…
Първите групи от камикадзета, които кацнаха, веднага тръгнаха на север, за да обходят лагера на жриците. Все пак основната сила се събра пред горичката, получи последни указания лично от нърховната командваща и тя отегчена от жестикулирането през цялото време, се насочи към едно от ндегетата, където можа да си поговори както с ездачката му, така и с магьосницата, която щеше да я придружава през вечерния им полет. Когато уговореното време изтече, десетина ндегета се издигнаха в сивото сумрачно небе и изкорениха по едно дърво от горичката.
Когато заеха позиции над лагера, нощта напълно бе спуснала непрогледната си пелена. Птиците леко помахваха с крила, въртейки се над далечните огньове долу, от които се сваляше вечерята.
Върховната командваща се засмя без глас, сравнявайки Щитовете, които готвеха за своите жрици, с мъжете-домакини в Силосия. Някои от жриците вече спяха, уморени от дългата езда, а други почистваха дрхите си пред малките шатри, в които спяха. За конете се бяха погрижили веднага след спирането им и сега те доволно дъвчеха овес, завързани в единия край на лагера.
Въображението й рисуваше стотиците сенки, спотаили се в мрака. Скоро всичко утихна, постовете бяха разпределени и огньовете - загасени. Много от Щитовете се прибраха в шатрите при своите жрици. Вречената изчака още малко, за да се убеди, че повечето от хората долу са вече заспали или твърде интимно заети.
Прошепна няколко кратки думи в ухото на магьосницата зад нея, която само издаде тих звук, който стигна и до другите две. Трите запратиха надолу илюзорни огнени кълба, а малко след тях ндегетата отпуснаха силната си хватка и десетината дървета също полетяха, разтърсвайки шатрите, след сблъсъка си със земята. Нарочно бяха предвидили да паднат около лагера, не само защото трябваше да всеят объркване и паника, а и за да попречат на евентуални бегълци.
Още след появата на първото огнено кълбо в нощното небе, камикадзетата връхлетяха със зловещо мълчание лагера. Спречкаха се с обърканите Щитове, които все още седяха на пост. Останалите се опитваха да разберат какво се случва около тях или вече се бяха втурнали към шатрите на своите жрици.
Огнените кълба не изгасваха веднага, след като паднеха, заблуждавайки противника, че нещо се е подпалило, като същевременно позволяваха на Вречената да наблюдава, макар и в щрихи, случващото се.
Камикадзетата бързо надвиха постовете и затегнаха обръча около лагера, бутайки пленените Щитове към събралите се в центъра. Силосите съвсем ги обградиха, с насочени копия и опънати тетиви на лъковете.
Една от Висшите командващи излезе напред и проговори с колеблив в силата си глас, тъй като не можеше да чува собствените си думи:
- Вие сте в плен на Силосия. Ако не проявите съпротива, никой няма да пострада.
Няколко жрици едновременно извисиха своите Гласове, заповядвайки да бъдат освободени веднага, но никой не можеше да ги чуе и да се подчини против волята си.
Друга жрица тихо прошепна нещо на Щита си и той се хвърли към силоските мъже-воини. Няколко копия веднага го посрещнаха и се забиха в краката му, а рояк стрели прониза жената, издала заповедта.
Същата силосианка заговори отново:
- Не предприемайте никакви нападателни действия или опити за бягство, защото жриците ви ще пострадат смъртоносно. – явно се обръщаше към Щитовете. – Хвърлете всички оръжия на земята. И вие също. – добави тя, посочвайки жените, след като мечовете, грижливо прибрани в ножниците им, бяха оставени. В началото жриците не помръдваха, но после една по една захвърляха камите си в тревата.
Висшата командваща продължи с несигурния си глас, докато няколко силоси събраха оставените оръжия, а тя извади свитък с печата на Великата майка и го подаде на жриците:
- Пратете това на Съвета на Умбра, уведомете ги какво се е случило и се молете да вземат правилното решение.
Магьосницата зад Вречената спря да усилва звука, а тя доволно отбеляза:
- Всичко мина по план. Докато чакаме отговор, ндегетата ще си починат за предстоящето нападение.
На следващи ден щяха да подкарат жриците на изток, разделяйки ги от техните Щитове. А в скоро време Съветът на Умбра щеше да е изправен пред дилемата, поставена му от Матриарха – животът на Първата или на петдесетте.
*****
Остана очарован от хармонията, която постигаше с камъка. Допускайки го до себе си, приемайки службата на негов Пазител, вече не му се налагаше да се бори с Окото, да го държи на миг и мисъл разстояние, за да не бъде пометен от него.
Отдаването, сливането със силите на Земя, му донесоха и успокоение. Знанието за пътя, което се появи в ума му след като Халид го благослови за Първосвещеник, се оказа заблуда. Както за него самия, така и за Ти’сейн. Малко след като прие Земя, истинският път до светилището на Баланса сам се настани в спомените му, сякаш няколко пъти го е изминавал.
Джоррам не знаеше до къде ще отведе, или по-точно подведе, Ти’сейн, но щеше да го последва. Не от любопитство, а защото Принцът бе твърде опасен и притежаваше сила, която не можеше да пренебрегне. Но и не можеше да победи.
Дълго мисли след двете битки – в Храма и над крепостта, и стигна до някакви изводи, които го озадачиха и обезпокоиха допълнително. Изглежда Ти’сейн също използваше Баланса за своите магии. “Балансът, който се крие в Тиен - светлината.”, Първосвещеникът си припомни значението на древната дума. С неговия камък, мъжът със сребристите очи извличаше светлина от въздуха, усилвайки действието и силата на магиите си. Всичко това го превръщаше в равностоен, ако не и в превъзхождащ го противник. Джоррам трябваше да бъде внимателен с него.
Сега обаче, когато Магистратите подготвяха второ нападение над Тиен’хара, той нямаше да изпрати свещеници, които да се присъединят към войските им. След смъртта на свещениците от Триъгълника, не можеше да си позволи да изгуби още от тях в малки сражения. Така и не разбра, какво се е случило на север. Бурята бе погубила всички ндегета и свещеници, които бе изпратил, освен един. Трябвало му е цял месец, за да се довлече в столицата от рибарското селце, където са го спасили и са наместили счупените кости на крака му. После различни хора са го качвали в каруците си, защото е служител на Халид. Бурята е свалила ндегетата в морето, където са се разбили в някакъв кораб, пътуващ към Триумвирата.
Слуховете, които вече идваха от север, потвърдиха предположението му, че не Ти’сейн стои зад погрома в Тръгълника. Носеше се мълвата за млад амбициозен воевода. Още един досаден малък хищник, който отвличаше вниманието му. Ако времената бяха други, щеше да му покаже какво е гневът на Халид. Но не и сега. Изтокът се раздвижваше твърде опасно след появата на Принца. Джоррам реши, че ще следи отдалеч за действията на воеводата, но няма да предприеме нищо повече.
Бе очаквала, че пристигането й ще всее известен смут сред отряда, но не предполагаше, че ще завари хаос сред редиците им. Бездействието пораждаше недоволство и конфликти. Стоенето дни наред без цел и посока, подклаждаха капризите на сестрите й за липсата на удобства и се водеха безсмислени дребнави спорове за това кой да напали огъня и чия ще е честта да помага в кухнята. Още с пристигането си бе пратила вест на Киара за положението в лагера, но отговор не последва. Берис бе станала мълчалива и мрачна, едва удържайки дисциплината с цената на авторитета си. Бе благодарна на пристигането на Таис, най-малкото заради възможността да си почине поне за кратко от многобройните жалби и прошения. Бдителността бе сведена до нула - сякаш бяха тръгнали на разходка в парка, а не на завоевателна мисия из чужди земи. Таис не можеше да бъде по-недоволна. Цял ден опитваше да въдвори някакъв ред и да върне духа им, но в края му осъзна, че нищо съществено не бе постигнала. Бе ужасно уморена и си легна рано да спи. Трябваше да измисли нещо, но за това щеше да се погрижи утре.
Сънят не идваше. На моменти се унасяше, но тревожните мисли бяха сякаш обсебили съзнанието й. Заслуша се в шумовете навън. Малко по малко стъпките се разреждаха, а гласовете - утихваха. Може би тишината щеше да й донесе нужната почивка...
Последвалият грохот и лумналата от нищото светлина я накараха да скочи от леглото. Грабна метнатият наблизо халат и боса изтича навън.
Хаос. Пред очите й притичваха полуголи жрици. Щитове търсеха мечовете си. Пожари озаряваха иначе беззвездното небе. На отблясъците им се опита да получи по-широка картина за обстановката и тръпки полазиха по гърба й. Видя стесняващият се обръч, щръкналите копия и огромните прелитащи птици над лагера. Някой я хвана здраво за лакътя и я задърпа към вътрешността на стана. Погледна са с разсеян поглед жената до себе си и едва позна Берис. Жрицата бе като обезумяла и единствено успя да отрони "силоси", но думата сякаш изкънтя като гонг в съзнанието й. После чу заваленият говор, призоваващ да хвърлят оръжията. Надигналите се гласове на сестрите и липсата на реакция в празните очи на бездушните. "Безполезен, Гласът е безполезен... Плен? Нееее.... никога повече пленена от силоси!"...
Ужасът от врагът около тях премина лавинообразно в безумен гняв. Таис гледаше пълчищата пред нея, виждаше дори студените очи на водачката им, а гневът се надигаше. Кръвта във вените й запулсира и видя как мракът се сгъсти. Впери очи в небето и огромна светкавица разкъса облаците. Гърмът бе оглушителен и мълнията порази съседното на водачката им дърво. Зла усмивка се появи на устните на първожрицата и тя се отдаде на стихията, която бе призовала. Силата у нея бушуваше и мракът се набразди от огнени прорези. Небето сърдито замята мълнии и тежки капки дъжд закапаха изневиделица. Вятърът се усили и разроши косите й. Видя как Берис до нея я гледа смаяно и усети как съзнанието докосва очите й. Самообладанието у жриците й се възвръща. Крясъците в небето на летящите птици внасяха смут сред нападателите им. Ездачките им безуспешно се опитваха да ги контролират. Редиците на силосите се люлееха, като разбиващи се в скалист морски бряг вълни. Бездушните гледаха ужасено небето и надаваха викове при всяко просветване. Таис усети как кожа й настръхна и разбра, че вече не е единствена. Видя зовящите погледи на жените около себе си, вперени в бушуващите стихии над тях. Усети силата и безумието и започна да се смее неистово, забравяйки къде се намира. Мълниите западаха сред редиците на силосите надпреварвайки се с пороят, който се изливаше от небето. Птиците тромаво се сгромолясваха в равнината убивайки ездачките си и случайно попадналите под туловищата им. Използвали хаосът в редиците на силосите, щитовете грабнаха мечовете си и започнаха безмилостна сеч. Потоци от кръв се стичаха по земните улеи и не смогваха да попият в пръстта...
- Колко са жертвите ни?
- Осемнадесет жрици и двадесет и шест щита, Първа.
Таис притвори очи. Седеше в палатката си с Берис и още няколко жрици-отрядници. Пиеха чай и обсъждаха положението. Битката бе продължила цяла нощ и всички бяха ужасно изтощени. Утрото бе мрачно. Дъждът не спираше да вали. Щитовете доубиваха бездушните из равнината. Беше изпратила няколко малки отряда из околностите да застигнат побягналите. Бе издала заповед да не се оставя жив бездужен, а жените да се водят на разпит директно при нея. Не бяха оцелели много – само три жени.
- Имаме цяла дузина птици - една от отрядниците погледна колебливо към Таис - Не знаем как да ги управляваме...
- Сгответе ги тогава - Таис се изсмя, но забелязала обърканите погледи на жените около себе си студено добави - Пошегувах се. Може да са от полза. Разпитайте пленничките за тях.
Платнището се отметна и двама едри мъже влезнаха помъкнали със себе си овързана жена. Хвърлиха я в краката на Таис.
- Тази трябва да е водачката. Едва я хванахме.
Жената повдигна окаляното си лице към Таис и очите й се ококориха. "Знае коя съм... Това вече е нещо..."
Наведе се към нея, издърпа я за косата и приближи лицето й.
- Кой ви изпрати? - просъска Таис.
- Знаеш кой... - Таис разпозна заваленият говор на водачката. Пусна я с погнуса, стана и се отдалечи - опасяваше се, че ще се изкуши да я убие с голи ръце.
- Отведете я.
Изчака щитовете да напуснат палатката с пленничката и се обърна към жриците.
- Берис, отдели пет жрици със щитовете им, които незабавно да отведат водачката в Умбра. Нека Киара прави с нея каквото е нужно. Останалите пленнички и животните остават тук.
Берис кимна към една от отрядничките, а после всички напуснаха.
Бяха изминали десет дни от нападението на силосите, а от Киара още не идваше вест. С кратки почивки, дъждът не преставаше да вали - кротко, но постоянно. Палатката, в която се бе настанила бе почти подгизнала и пълна с кал от влизащите посетители. Течеше втора седмица, откакто бе напуснала Хадес, за да се присъедини към стана на жриците в Тиен'хара, където се уговори със Зигур да изчака завръщането на Ян, а търпението й бе на изчерпване. Единственото успокоително нещо бе настаналата дисциплина в лагера. Нападението на силосите сплоти редиците на жриците и върна авторитета на водачките им. Въпреки това, още сутринта след нападението бе пратила отново вест на Киара, че жриците следва да бъдат отзовани незабавно в Умбра, но отговорът се бавеше. Берис изглеждаше уморена, но доволна. Бе върнала вярата си в Първожрицата и Таис веднага усети промененото отношение към себе си.
Подаде калената чаша с греяно вино на възрастната жрица и се настани на възглавниците нахвърляни върху импровизираното легло. Двете мълчаливо отпиха. Таис се облегна назад и затвори очи, наслаждавайки се на препускащите огнени потоци на напитката по тялото си. Заслуша се в шума от падането на тежките капки по платнището и откъслечните шумове на лагеруващите. Приближаващи стъпки на мъж, джвакащи в калта, се откроиха сред останалите и Таис застана нащрек. Платнището на входа се отметна и влезе един от щитовете. На приглушената светлина на мангала, Таис го разпозна и напрежението й се замести от любопитство.
- Вест от Съвета, Първа!
Подаде й лист хартия и побърза да напусне палатката. Таис видя с периферното си зрение как Берис се надигна. Разгърна писмото и го доближи до светлината. "Най-сетне", чертите на лицето й се отпуснаха и се остави на умората, подавайки посланието на Берис. Жрицата се оживи.
- Кога тръгваме?
- Ако дъждът спре, още утре.
Лек влажен полъх на вятъра ги накара да се обърнат рязко по посока на входа. Тъмна сянка, последвана от едрата фигура на мъж в пелерина нахлуха в палатката. Познатата вълна на възбуда сякаш я удари и тя я посрещна жадно с цялото си тяло. Усети как Берис потръпна до нея с поглед изпълнен с недоверие.
Ян отметна наметалото и потърка ръце над мангана. Огледа се, усетил аромата на греяното вино и надигна каната. Отпи няколко големи глътки и потърси Таис с поглед.
- Проклето време! А ти съвсем ли се отказа от ездата? - леко кимвайки към притаеният в сянката Зигур.
- Напротив, чака ни много път, яздейки. - усмихна му се в отговор Първожрицата, а после се обърна към Берис - Би ли го отвела до палатката му, Съветник, стана късно?
Берис леко се усмихна и излезе навън. Ян се намръщи, но мълчаливо я последва.
Сянката се раздвижи и приближи към мангала. Светлината на въглените се отрази и затанцува по красивото лице на елфа. Очите му горяха и сякаш жигосваха всеки сантиметър от кожата й. Млъчаливо я придърпа към себе си. Таис отметна глава наблюдавайки движенията му. Зигур вдиша аромата на косата й. Спусна се по линията на шията без да я докосва с устни до изящната извивка в подножието й, а после бавно достигна нивото на устните. Таис го обгърна с ръце и сплете дланите си на гърба му, приближавайки за целувка. Елфът вкопчи пръсти в косата й и я издърпа назад, неоткъсвайки поглед от нейният. Наведе се над ухото й и прошепна:
- Бих могъл всичко да приключа още сега... Съзнаваш ли в какъв ад ме държиш?
Таис потърси погледа му, наслаждавайки се на близостта на тялото му.
- Грешиш. Дори това не би могъл...
Дъждът заблъска с нова сила, когато устните им се сляха.
Сънят не идваше. На моменти се унасяше, но тревожните мисли бяха сякаш обсебили съзнанието й. Заслуша се в шумовете навън. Малко по малко стъпките се разреждаха, а гласовете - утихваха. Може би тишината щеше да й донесе нужната почивка...
Последвалият грохот и лумналата от нищото светлина я накараха да скочи от леглото. Грабна метнатият наблизо халат и боса изтича навън.
Хаос. Пред очите й притичваха полуголи жрици. Щитове търсеха мечовете си. Пожари озаряваха иначе беззвездното небе. На отблясъците им се опита да получи по-широка картина за обстановката и тръпки полазиха по гърба й. Видя стесняващият се обръч, щръкналите копия и огромните прелитащи птици над лагера. Някой я хвана здраво за лакътя и я задърпа към вътрешността на стана. Погледна са с разсеян поглед жената до себе си и едва позна Берис. Жрицата бе като обезумяла и единствено успя да отрони "силоси", но думата сякаш изкънтя като гонг в съзнанието й. После чу заваленият говор, призоваващ да хвърлят оръжията. Надигналите се гласове на сестрите и липсата на реакция в празните очи на бездушните. "Безполезен, Гласът е безполезен... Плен? Нееее.... никога повече пленена от силоси!"...
Ужасът от врагът около тях премина лавинообразно в безумен гняв. Таис гледаше пълчищата пред нея, виждаше дори студените очи на водачката им, а гневът се надигаше. Кръвта във вените й запулсира и видя как мракът се сгъсти. Впери очи в небето и огромна светкавица разкъса облаците. Гърмът бе оглушителен и мълнията порази съседното на водачката им дърво. Зла усмивка се появи на устните на първожрицата и тя се отдаде на стихията, която бе призовала. Силата у нея бушуваше и мракът се набразди от огнени прорези. Небето сърдито замята мълнии и тежки капки дъжд закапаха изневиделица. Вятърът се усили и разроши косите й. Видя как Берис до нея я гледа смаяно и усети как съзнанието докосва очите й. Самообладанието у жриците й се възвръща. Крясъците в небето на летящите птици внасяха смут сред нападателите им. Ездачките им безуспешно се опитваха да ги контролират. Редиците на силосите се люлееха, като разбиващи се в скалист морски бряг вълни. Бездушните гледаха ужасено небето и надаваха викове при всяко просветване. Таис усети как кожа й настръхна и разбра, че вече не е единствена. Видя зовящите погледи на жените около себе си, вперени в бушуващите стихии над тях. Усети силата и безумието и започна да се смее неистово, забравяйки къде се намира. Мълниите западаха сред редиците на силосите надпреварвайки се с пороят, който се изливаше от небето. Птиците тромаво се сгромолясваха в равнината убивайки ездачките си и случайно попадналите под туловищата им. Използвали хаосът в редиците на силосите, щитовете грабнаха мечовете си и започнаха безмилостна сеч. Потоци от кръв се стичаха по земните улеи и не смогваха да попият в пръстта...
- Колко са жертвите ни?
- Осемнадесет жрици и двадесет и шест щита, Първа.
Таис притвори очи. Седеше в палатката си с Берис и още няколко жрици-отрядници. Пиеха чай и обсъждаха положението. Битката бе продължила цяла нощ и всички бяха ужасно изтощени. Утрото бе мрачно. Дъждът не спираше да вали. Щитовете доубиваха бездушните из равнината. Беше изпратила няколко малки отряда из околностите да застигнат побягналите. Бе издала заповед да не се оставя жив бездужен, а жените да се водят на разпит директно при нея. Не бяха оцелели много – само три жени.
- Имаме цяла дузина птици - една от отрядниците погледна колебливо към Таис - Не знаем как да ги управляваме...
- Сгответе ги тогава - Таис се изсмя, но забелязала обърканите погледи на жените около себе си студено добави - Пошегувах се. Може да са от полза. Разпитайте пленничките за тях.
Платнището се отметна и двама едри мъже влезнаха помъкнали със себе си овързана жена. Хвърлиха я в краката на Таис.
- Тази трябва да е водачката. Едва я хванахме.
Жената повдигна окаляното си лице към Таис и очите й се ококориха. "Знае коя съм... Това вече е нещо..."
Наведе се към нея, издърпа я за косата и приближи лицето й.
- Кой ви изпрати? - просъска Таис.
- Знаеш кой... - Таис разпозна заваленият говор на водачката. Пусна я с погнуса, стана и се отдалечи - опасяваше се, че ще се изкуши да я убие с голи ръце.
- Отведете я.
Изчака щитовете да напуснат палатката с пленничката и се обърна към жриците.
- Берис, отдели пет жрици със щитовете им, които незабавно да отведат водачката в Умбра. Нека Киара прави с нея каквото е нужно. Останалите пленнички и животните остават тук.
Берис кимна към една от отрядничките, а после всички напуснаха.
Бяха изминали десет дни от нападението на силосите, а от Киара още не идваше вест. С кратки почивки, дъждът не преставаше да вали - кротко, но постоянно. Палатката, в която се бе настанила бе почти подгизнала и пълна с кал от влизащите посетители. Течеше втора седмица, откакто бе напуснала Хадес, за да се присъедини към стана на жриците в Тиен'хара, където се уговори със Зигур да изчака завръщането на Ян, а търпението й бе на изчерпване. Единственото успокоително нещо бе настаналата дисциплина в лагера. Нападението на силосите сплоти редиците на жриците и върна авторитета на водачките им. Въпреки това, още сутринта след нападението бе пратила отново вест на Киара, че жриците следва да бъдат отзовани незабавно в Умбра, но отговорът се бавеше. Берис изглеждаше уморена, но доволна. Бе върнала вярата си в Първожрицата и Таис веднага усети промененото отношение към себе си.
Подаде калената чаша с греяно вино на възрастната жрица и се настани на възглавниците нахвърляни върху импровизираното легло. Двете мълчаливо отпиха. Таис се облегна назад и затвори очи, наслаждавайки се на препускащите огнени потоци на напитката по тялото си. Заслуша се в шума от падането на тежките капки по платнището и откъслечните шумове на лагеруващите. Приближаващи стъпки на мъж, джвакащи в калта, се откроиха сред останалите и Таис застана нащрек. Платнището на входа се отметна и влезе един от щитовете. На приглушената светлина на мангала, Таис го разпозна и напрежението й се замести от любопитство.
- Вест от Съвета, Първа!
Подаде й лист хартия и побърза да напусне палатката. Таис видя с периферното си зрение как Берис се надигна. Разгърна писмото и го доближи до светлината. "Най-сетне", чертите на лицето й се отпуснаха и се остави на умората, подавайки посланието на Берис. Жрицата се оживи.
- Кога тръгваме?
- Ако дъждът спре, още утре.
Лек влажен полъх на вятъра ги накара да се обърнат рязко по посока на входа. Тъмна сянка, последвана от едрата фигура на мъж в пелерина нахлуха в палатката. Познатата вълна на възбуда сякаш я удари и тя я посрещна жадно с цялото си тяло. Усети как Берис потръпна до нея с поглед изпълнен с недоверие.
Ян отметна наметалото и потърка ръце над мангана. Огледа се, усетил аромата на греяното вино и надигна каната. Отпи няколко големи глътки и потърси Таис с поглед.
- Проклето време! А ти съвсем ли се отказа от ездата? - леко кимвайки към притаеният в сянката Зигур.
- Напротив, чака ни много път, яздейки. - усмихна му се в отговор Първожрицата, а после се обърна към Берис - Би ли го отвела до палатката му, Съветник, стана късно?
Берис леко се усмихна и излезе навън. Ян се намръщи, но мълчаливо я последва.
Сянката се раздвижи и приближи към мангала. Светлината на въглените се отрази и затанцува по красивото лице на елфа. Очите му горяха и сякаш жигосваха всеки сантиметър от кожата й. Млъчаливо я придърпа към себе си. Таис отметна глава наблюдавайки движенията му. Зигур вдиша аромата на косата й. Спусна се по линията на шията без да я докосва с устни до изящната извивка в подножието й, а после бавно достигна нивото на устните. Таис го обгърна с ръце и сплете дланите си на гърба му, приближавайки за целувка. Елфът вкопчи пръсти в косата й и я издърпа назад, неоткъсвайки поглед от нейният. Наведе се над ухото й и прошепна:
- Бих могъл всичко да приключа още сега... Съзнаваш ли в какъв ад ме държиш?
Таис потърси погледа му, наслаждавайки се на близостта на тялото му.
- Грешиш. Дори това не би могъл...
Дъждът заблъска с нова сила, когато устните им се сляха.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Едва се спаси от пагубната буря, отнела живота на всички мъже-воини. Небесата сякаш побесняха с гнева на жриците долу и нощта бе озарена от ярките копия на светкавиците, забиващи се в земя, птици и хора. Вречената на съседното ндеге полетя към биещите се долу, изхвърлена от превъртащото се във въздуха животно. Магьосницата с нея се оплете в каишите на седлото и не успя да се измъкне изпод падащата Голяма птица. Другата магьосница се опита да помогне, създавайки вече истински огнени топки, но те бързо бяха потушени от проливния дъжд, който се изсипваше над главите им наред със светкавиците. Не й остана време за друго, защото ездачката на нейното ндеге изгуби контрол и яростната буря я понесе в смъртоносен полет към земята.
Ливия не си губи времето, осъзнавайки, че ударът им е обречен на провал. Никой не бе очаквал жриците да се разбеснеят така. Можеха да останат кротки, в плен, и най-вече живи още доста време. Особено, ако Съветът бе преценил, че животът Първата не струва колкото този на петдесет жрици и техните Щитове. Но те избраха трудния път. Магьосницата бе убедена, че и двете страни ще понесат големи загуби, но не си правеше илюзии кой ще победи. Не можеше да противопостави силите си на буря, призована от петдесет жрици. Затова бързо заповяда на ездачката на нейното ндеге да я отведе при останалите птици.
Поне стотина бяха останали настрана, заедно с ездачките си, сгушили глава под кръстосаните си пера. Сега Ливия бе най-висшата в остатъците от войската им и тя пое командването. Въпреки проливния дъжд и ръкавите на бурята, които достигаха и до поляната, тя заповяда отбой и всички ндегета се понесоха по земята по бързо от коне. Само с по един човек на гърба си, те бяха изключително бързи и скоро се отдалечиха от вихрите и останаха само едрите капки, които падаха от небето сякаш цяла вечност, както и далечните гръмове на падащата смърт.
Трябваха им няколко дни, за да се доберат до заслона на планината, която спря порива на дъжда и ндегетата успяха да изсушат крилата си. Ездачките запалиха големи огньове, за да им помогнат с това, и обикаляха цял ден за храна. Вода поне имаха в изобилие.
След още няколко дни полетяха на юг. Ливия бе решила, че втората част от плана на Великата майка трябва да бъде изпълнен. В главата на магьосницата се зароди и негово продължение… Ако Магистратите превземеха Тиен’хара с помощта на ндегетата, може би щяха да подновят преследването на жриците. Но този път магьосницата щеше да е овладяла огромната магическа енергия, която се криеше в звездата над крепостта.
*****
“Колко много прилича на Таис!”, възкликна мислено Ти’сейн, докато се отдалечаваше от залата за аудиенции. Още веднъж се зарадва, че бе предвидил подобно посещение, макар и не точно от жрици на Умбра, и по негова заръка най-голямата зала в крепостта бе обзаведена с толкова много огледала. Жените останаха впечатлени, беше убеден в това. Но и успяха да го изненадат. Явно Сивена подозираше за вниманието му към Таис, или дори бе осведомена за всичко. “Все пак е Съветничка”, напомни си Принцът.
Стигна до кабинета си и влезе вътре. Трябваше да обмисли много внимателно всичките си действия, относно посланичеството. Можеше да се превърне в пълна катастрофа. Но Кора не му излизаше от мислите. Толкова си приличаха и толкова го привличаше. Но все пак нещо й липсваше. Може би не във външността, а в характера, в държанието… Не можеше да каже със сигурност.
Тръсна леко глава, за да прогони нежеланите мисли. Брет влезе в кабинета и му каза с равен глас:
- Изпратих ги до вратите на залата за аудиенции и им пожелах приятен отдих. Ти’сейн, добре ли си? – не беше сигурен какво още да попита, затова изчка приятеля си да му отговори:
- Да, всичко е наред. Не очаквах усложнения тук в столицата. Особено от такова естество. Подготвен съм за война, но не и за такива битки. Ще трябва бързо да се въоръжа… Но най-напред искам да предупредя Маговете. Повикай ги.
- Разбира се.
Брет бързо излезе, за да изпълни заръката на Принца. А той се приближи до прозореца, зарея поглед навън и мислите за Таис отново го погълнаха. Присъствието на младата жрица, която поразително прилича на нея, сякаш измъкна дълбоко заровени спомени и желания…
Маговете влязоха един по един, следвани от Брет и Велиан. Младият благородник леко кимна на Ти’сейн и попита:
- Принце, ако разрешите, трябва да поговорим за някои неща.
- Разбира се, лорд Велиан. Няма да се бавим с Маговете. Може да останете.
Онзи се отдръпна назад, за да могат тримата да застанат пред Ти’сейн. Той ги огледаи се усмихна едва доловимо. Едва ли беше нужно да се притеснява – Корвейл беше жилаво старче, липсваха му няколко зъба, а и вече оплешивяваше. Гар и Микас, макар и доста по-млади, не бяха особено привлекателни за жените – белези от изгаряния покриваха цялото им тяло. Да боравиш с огъня, се оказваше доста опасно, особено когато се самообучаваш.
- Предполагам вече научихте за посланичеството от Умбра, което пристигна днес. Не очаквам някакви неприятности с жриците що се отнася до вас, като единствени мъже с по-особени сили в крепостта, но все пак искам да сте предпазливи и в никакъв случай да не оставате насаме с някоя от тях. Особено с Юла. – Ти’сейн прекрасно знаеше колко нетърпеливи и напористи могат да бъдат младите недообучени жрици. “Като Таис навремето.”, отбеляза той.
Магът не се стреснаха особено от думите му, но въпреки това се размърдаха неспокойно. Принцът продължи:
- Корвейл, искам да повикаш още Магове. Столицата има нужда и от магическа защита, а аз невинаги ще съм тук. Искам ги възможно най-бързо и ги подбери според способностите им – нека бъдат различни. Не знам какво би могло да ни се стовари на главите, колкото и да съм осведомен за някои неща.
Маговете кимна в знак на съгласие, а Ти’сейн махна с ръка на Велиан да говори.
- Както сигурно вече забелязахте, близо до ръба на платото ще бъде разположен замък. Той ще осигурява защита на цялото плато откъм север. Но е важно да има бърза връзка с крепостта, затова подготвих плановете за прокопаване на тунел до подземията й. По него могат да се разменят войници и запаси при продължителни обсади, както и да се подсигури водопровод директно от извора, който ще остане в града.
Младежът наистина мислеше. Проучваше и знаеше какво трябва да бъде направено. Колкото и необичайно да бе то. И определено беше вещ в изкуството на войната. Не го бе виждал още в нападение, но за зашитата се подготвяше блестящо. Ти’сейн замълча още миг, прехвърляйки в главата си пасността Алаир Танх да бъде открит, но реши, че ако той определи къде да се прокопае изхода на тунела, всичко ще бъде наред. Поне едно ниво по-нагоре… Тъкмо и подземията ще бъдат възстановени, защото те бяха единствената част от крепостта, която все още тънеше в забрава, паяжини и мрак.
- Одобрявам. Градът и крепостта наистина ще имат нужда от това. Реши ли вече къде ще бъдат разположени портите и колко ще бъдат?
- Да. Ще има две порти – Данайска – на югозапад, и Портата на изгрева – на югоизток. Втората ще извежда към Тиен’хара, както и към изходитеот платото.
- Градът е твой, ти ще го управляваш. Но въпреки това не мога да не се възхитя. – Принцът се усмихна приветливо.
Велиан се зарадва и продължи с вече по-спокоен глас:
- И само още нещо. Маговете ми подбраха няколко книги за древна Тиен’хара. В тях търсех подходящо име за града, но не се спрях на нито едно. – “И освен това си учил история. За да си добре подготвен.” – Ти’сейн не спираше да преценява човека срещу себе си. – Затова потърсих и в книгата, която лорд Диен носеше. – Лорд Диен се оказа старият глупак, който бе решил, че може да завладее крепостта и да управлява новоотцепилата се държава. – Попаднах на нещо интересно и реших, че е подходящо градът да се казва Ерисея. На името на последната кралица на Тиен’хара.
Принцът го погледна втрещено, напълно изгубил самоконтрол.
- Ерис, последна кралица на… Аз съм нейн потомък? – объркването му бързо премина в гняв и той се обърна към Маговете: - Защо не сте крили това от мен?! Защото знаете, че тя е още жива и може да тръгна след нея. За да науча повече за убиеца на краля? Защото е жрица на Умбра? Защо? – последното го каза заплашително.
Гар и Микас се спогледаха притеснени, но Корвейл се приближи до Принца и заговори с равен глас, сякаш нищо не беше се случило.
- Ти’сейн, това щеше да е твърде неразумно. А и навремето тя е наказала човека, убил мъжа й. След което се е върнала в Умбра, а наследникът на престола е даден за отглеждане - всичко, което знаем за нея. И освен това се казва Ерис. И е жрица на Умбра, която незнайно как все още е жива. Трябваше да ти го спестим, не е сега моментът да я търсиш…Знаем, че тя е по-реална връзка с миналото на Тиен’хара, отколкото спомените на кръвта, но тя отдавна е лоялна на Съвета…
Мъжът със сребристите очи го прекъсна. Тихо проговори:
- Велиан, нека така да бъде. Нека градът се казва Ерисея, за да ми напомня всеки път за предаденото доверие, щом чуя името му или си помисля за него.
Младият благордник се оттегли без да каже нищо, а тримата Магове стояха и гледаха Принца. Отпрати и тях и потъна в размисъл. “Алаир Танх. Какво знаят за Ерис. Тя несъмнено знае, че сфинксът все още е затворен в подземието на крепостта. Дали тези жрици не са изпратени, за да подготвят пристигането й. Какво ли знаеха те. Почти нищо, надявам се…” Последното изникна в ума му заедно с решението на проблема с жриците. Вече знаеше как да действа с тях.
- Брет, предай на посланичките от Умбра, че бих желал да ме придружат в следобедната ми разходка.
Този път бяха четирите. Кора бе сменила роклята си с по-семпла, но отново изглеждаше съблазнително. Ти’сейн крачеше възможно най-далеч от нея - до Черис, която не спря да говори през цялата им разходка от Тиен’хара до града в строеж. Юла се движеше мълчаливо зад тях, а на десетина крачки ги следваха и трите Щита.
Принцът се загледа в Сивена. Млада за Съветничка или младееща за възрастта си, той не можеше да реши. Ситни бръчици се бяха струпали покрай очите й, но нищо друго не говореше за може би напредналата й възраст. Докато разговаряше с приказливата жрица, се опитваше да проникне отвъд безизразното лице на Съветничката. Искаше да разбере какво мисли, какви са плановете й. “Освен за Кора”, помисли си той и отново погледна към младата жрица.
Не трябваше да ги оставя да си поемат дъх. В преносния смисъл, разбира се. Огледалната зала за аудиенции и леко високомерното му държание, а сега приятелския тон, с който отвръщаше на Черис… “И това е само началото. Как е могла тази да стане жрица?!”, запита се той. “Може би в нея има нещо, което ми убягва.”
Стигнаха до първите строежи и продължиха по един от лъчите-улици към изгряващото слънце, което щеше да бъде замъка. Някои от къщите придобиваха вече по-завършен вид, но бе още твърде рано градът да придобие своя облик. Ти’сейн си предтсавяше тези отдалечаващи се една от друга улици, покрити с бели камъни и засадени дървета покрай тях… Щеше да го спомене на Велиан, ако той не бе помислил и за това.
По средата на града той се спря и се обърна към жриците:
- Дами, позволете да ви поясня, че в момента се намираме в бъдещия Търговски квартал на град Ерисея – на името на последната кралица на Тиен’хара.
Успя да сдържи усмивката си, но не и мекия блясък на сребристите си очи. Черис замлъкна отведнъж, Сивена гледаше като ухапана от бясно куче, а Кора примигваше мило, тъпо загледана в него. Останалите не го чуха, но той не се съмняваше, че щом се върнеха в крепостта щяха да разберат.
Продължиха обиколката си из строящия се град, посетиха извора и след това се върнаха в Тиен’хара. Жриците бяха уморени и учтиво помолиха за вечеря в покоите им. Ти’сейн се зарадва, че поне тази вечер се е измъкнал от официалности.
Стоеше под знамето, което грееше ярко в младата вечер, и разклати стъкленицата с Отварата. Бе сигурен, че Кора го очаква в покоите си. Отдавна не бе спал с жена. Откакто въздигна звездата, която сега обливаше тялото му с живителна светлина, не му оставаше време.
- Изненадващи, неочаквани “удари”, - промърмори той. Цял ден си го повтаряше. Щеше да ги убеди, че не е чак толкова предвидим.
Още веднъж погледна смеската от бели вина и билки, отвори запушалката и я изпи наведнъж. “Поне за едно нещо Каверън се оказа полезен.”
Заслиза по стъпалата към вътрешността на крепостта. Жриците бяха настанени в най-хубавите стаи, които също не предлагаха много. Велиан ги бе обзавел за двамата Главни търговци, които пътуваха с първия керван от Неа и сега отново се оказаха нужни.
Потропа на една от вратите. Надяваше се, че жрицата още не е заспала. Отвори му един сънен Щит, който го въведе в преддверието, извести за присъствието му и го остави сам да влезе в спалнята. Ти’сейн се загледа в жрицата, стояща до прозореца. Сравнително късата й кестенява коса беше прошарена от по-светли кичури, които грееха от светлината навън. Бе облечена само по ефирна нощница и не се притесняваше от погледа му. Все пак бе жрица на Умбра.
- На какво дължа това среднощно посещение, Принце. – попита Сивена.
Мъжът продължи да се приближава към нея.
- Очаквахте да бъда в другата стая, нали Съветник? – усмихна й се студено той. Не усещаше действието на Отварата, но бе решил да рискува. Рано или късно щеше да му се наложи. По-добре той да избира момента.
Когато стигна до жрицата, той вдигна бавно ръка и погали косата й. Хвана брадичката й и внимателно повдигна главата й нагоре. Прониза я с поглед, сребристите му очи засияха още по-силно, а той промълви:
- Но съм тук. При теб.
Сивена се опита да се дръпне, но я притисна до себе си и свали едната презрамка на нощницата й. Натискът намаля и ръцете й бавно го обгърнаха, заигравайки се с връзките на халата му. Двамата бавно запристъпваха към леглото, а жрицата вече търсеше устните му. Искаше го подчинен чрез Кора, но сега щеше да й бъде още по-лесно. Или поне така си мислеше, потапяйки и двамата в удоволствието на нощта.
Още с изгрева Ти’сейн тихо се измъкна от леглото, сложи халата си, захвърлен на земята и се върна в стаята си. Облече се набързо, слезе в двора и откъсна една бяла роза от малката градината на крепостта. Върна се в покоите на Сивена, която още спеше и остави налеглото до нея цветето с кратка бележка:
Една нощ може би няма да бъде достатъчна…
Ливия не си губи времето, осъзнавайки, че ударът им е обречен на провал. Никой не бе очаквал жриците да се разбеснеят така. Можеха да останат кротки, в плен, и най-вече живи още доста време. Особено, ако Съветът бе преценил, че животът Първата не струва колкото този на петдесет жрици и техните Щитове. Но те избраха трудния път. Магьосницата бе убедена, че и двете страни ще понесат големи загуби, но не си правеше илюзии кой ще победи. Не можеше да противопостави силите си на буря, призована от петдесет жрици. Затова бързо заповяда на ездачката на нейното ндеге да я отведе при останалите птици.
Поне стотина бяха останали настрана, заедно с ездачките си, сгушили глава под кръстосаните си пера. Сега Ливия бе най-висшата в остатъците от войската им и тя пое командването. Въпреки проливния дъжд и ръкавите на бурята, които достигаха и до поляната, тя заповяда отбой и всички ндегета се понесоха по земята по бързо от коне. Само с по един човек на гърба си, те бяха изключително бързи и скоро се отдалечиха от вихрите и останаха само едрите капки, които падаха от небето сякаш цяла вечност, както и далечните гръмове на падащата смърт.
Трябваха им няколко дни, за да се доберат до заслона на планината, която спря порива на дъжда и ндегетата успяха да изсушат крилата си. Ездачките запалиха големи огньове, за да им помогнат с това, и обикаляха цял ден за храна. Вода поне имаха в изобилие.
След още няколко дни полетяха на юг. Ливия бе решила, че втората част от плана на Великата майка трябва да бъде изпълнен. В главата на магьосницата се зароди и негово продължение… Ако Магистратите превземеха Тиен’хара с помощта на ндегетата, може би щяха да подновят преследването на жриците. Но този път магьосницата щеше да е овладяла огромната магическа енергия, която се криеше в звездата над крепостта.
*****
“Колко много прилича на Таис!”, възкликна мислено Ти’сейн, докато се отдалечаваше от залата за аудиенции. Още веднъж се зарадва, че бе предвидил подобно посещение, макар и не точно от жрици на Умбра, и по негова заръка най-голямата зала в крепостта бе обзаведена с толкова много огледала. Жените останаха впечатлени, беше убеден в това. Но и успяха да го изненадат. Явно Сивена подозираше за вниманието му към Таис, или дори бе осведомена за всичко. “Все пак е Съветничка”, напомни си Принцът.
Стигна до кабинета си и влезе вътре. Трябваше да обмисли много внимателно всичките си действия, относно посланичеството. Можеше да се превърне в пълна катастрофа. Но Кора не му излизаше от мислите. Толкова си приличаха и толкова го привличаше. Но все пак нещо й липсваше. Може би не във външността, а в характера, в държанието… Не можеше да каже със сигурност.
Тръсна леко глава, за да прогони нежеланите мисли. Брет влезе в кабинета и му каза с равен глас:
- Изпратих ги до вратите на залата за аудиенции и им пожелах приятен отдих. Ти’сейн, добре ли си? – не беше сигурен какво още да попита, затова изчка приятеля си да му отговори:
- Да, всичко е наред. Не очаквах усложнения тук в столицата. Особено от такова естество. Подготвен съм за война, но не и за такива битки. Ще трябва бързо да се въоръжа… Но най-напред искам да предупредя Маговете. Повикай ги.
- Разбира се.
Брет бързо излезе, за да изпълни заръката на Принца. А той се приближи до прозореца, зарея поглед навън и мислите за Таис отново го погълнаха. Присъствието на младата жрица, която поразително прилича на нея, сякаш измъкна дълбоко заровени спомени и желания…
Маговете влязоха един по един, следвани от Брет и Велиан. Младият благородник леко кимна на Ти’сейн и попита:
- Принце, ако разрешите, трябва да поговорим за някои неща.
- Разбира се, лорд Велиан. Няма да се бавим с Маговете. Може да останете.
Онзи се отдръпна назад, за да могат тримата да застанат пред Ти’сейн. Той ги огледаи се усмихна едва доловимо. Едва ли беше нужно да се притеснява – Корвейл беше жилаво старче, липсваха му няколко зъба, а и вече оплешивяваше. Гар и Микас, макар и доста по-млади, не бяха особено привлекателни за жените – белези от изгаряния покриваха цялото им тяло. Да боравиш с огъня, се оказваше доста опасно, особено когато се самообучаваш.
- Предполагам вече научихте за посланичеството от Умбра, което пристигна днес. Не очаквам някакви неприятности с жриците що се отнася до вас, като единствени мъже с по-особени сили в крепостта, но все пак искам да сте предпазливи и в никакъв случай да не оставате насаме с някоя от тях. Особено с Юла. – Ти’сейн прекрасно знаеше колко нетърпеливи и напористи могат да бъдат младите недообучени жрици. “Като Таис навремето.”, отбеляза той.
Магът не се стреснаха особено от думите му, но въпреки това се размърдаха неспокойно. Принцът продължи:
- Корвейл, искам да повикаш още Магове. Столицата има нужда и от магическа защита, а аз невинаги ще съм тук. Искам ги възможно най-бързо и ги подбери според способностите им – нека бъдат различни. Не знам какво би могло да ни се стовари на главите, колкото и да съм осведомен за някои неща.
Маговете кимна в знак на съгласие, а Ти’сейн махна с ръка на Велиан да говори.
- Както сигурно вече забелязахте, близо до ръба на платото ще бъде разположен замък. Той ще осигурява защита на цялото плато откъм север. Но е важно да има бърза връзка с крепостта, затова подготвих плановете за прокопаване на тунел до подземията й. По него могат да се разменят войници и запаси при продължителни обсади, както и да се подсигури водопровод директно от извора, който ще остане в града.
Младежът наистина мислеше. Проучваше и знаеше какво трябва да бъде направено. Колкото и необичайно да бе то. И определено беше вещ в изкуството на войната. Не го бе виждал още в нападение, но за зашитата се подготвяше блестящо. Ти’сейн замълча още миг, прехвърляйки в главата си пасността Алаир Танх да бъде открит, но реши, че ако той определи къде да се прокопае изхода на тунела, всичко ще бъде наред. Поне едно ниво по-нагоре… Тъкмо и подземията ще бъдат възстановени, защото те бяха единствената част от крепостта, която все още тънеше в забрава, паяжини и мрак.
- Одобрявам. Градът и крепостта наистина ще имат нужда от това. Реши ли вече къде ще бъдат разположени портите и колко ще бъдат?
- Да. Ще има две порти – Данайска – на югозапад, и Портата на изгрева – на югоизток. Втората ще извежда към Тиен’хара, както и към изходитеот платото.
- Градът е твой, ти ще го управляваш. Но въпреки това не мога да не се възхитя. – Принцът се усмихна приветливо.
Велиан се зарадва и продължи с вече по-спокоен глас:
- И само още нещо. Маговете ми подбраха няколко книги за древна Тиен’хара. В тях търсех подходящо име за града, но не се спрях на нито едно. – “И освен това си учил история. За да си добре подготвен.” – Ти’сейн не спираше да преценява човека срещу себе си. – Затова потърсих и в книгата, която лорд Диен носеше. – Лорд Диен се оказа старият глупак, който бе решил, че може да завладее крепостта и да управлява новоотцепилата се държава. – Попаднах на нещо интересно и реших, че е подходящо градът да се казва Ерисея. На името на последната кралица на Тиен’хара.
Принцът го погледна втрещено, напълно изгубил самоконтрол.
- Ерис, последна кралица на… Аз съм нейн потомък? – объркването му бързо премина в гняв и той се обърна към Маговете: - Защо не сте крили това от мен?! Защото знаете, че тя е още жива и може да тръгна след нея. За да науча повече за убиеца на краля? Защото е жрица на Умбра? Защо? – последното го каза заплашително.
Гар и Микас се спогледаха притеснени, но Корвейл се приближи до Принца и заговори с равен глас, сякаш нищо не беше се случило.
- Ти’сейн, това щеше да е твърде неразумно. А и навремето тя е наказала човека, убил мъжа й. След което се е върнала в Умбра, а наследникът на престола е даден за отглеждане - всичко, което знаем за нея. И освен това се казва Ерис. И е жрица на Умбра, която незнайно как все още е жива. Трябваше да ти го спестим, не е сега моментът да я търсиш…Знаем, че тя е по-реална връзка с миналото на Тиен’хара, отколкото спомените на кръвта, но тя отдавна е лоялна на Съвета…
Мъжът със сребристите очи го прекъсна. Тихо проговори:
- Велиан, нека така да бъде. Нека градът се казва Ерисея, за да ми напомня всеки път за предаденото доверие, щом чуя името му или си помисля за него.
Младият благордник се оттегли без да каже нищо, а тримата Магове стояха и гледаха Принца. Отпрати и тях и потъна в размисъл. “Алаир Танх. Какво знаят за Ерис. Тя несъмнено знае, че сфинксът все още е затворен в подземието на крепостта. Дали тези жрици не са изпратени, за да подготвят пристигането й. Какво ли знаеха те. Почти нищо, надявам се…” Последното изникна в ума му заедно с решението на проблема с жриците. Вече знаеше как да действа с тях.
- Брет, предай на посланичките от Умбра, че бих желал да ме придружат в следобедната ми разходка.
Този път бяха четирите. Кора бе сменила роклята си с по-семпла, но отново изглеждаше съблазнително. Ти’сейн крачеше възможно най-далеч от нея - до Черис, която не спря да говори през цялата им разходка от Тиен’хара до града в строеж. Юла се движеше мълчаливо зад тях, а на десетина крачки ги следваха и трите Щита.
Принцът се загледа в Сивена. Млада за Съветничка или младееща за възрастта си, той не можеше да реши. Ситни бръчици се бяха струпали покрай очите й, но нищо друго не говореше за може би напредналата й възраст. Докато разговаряше с приказливата жрица, се опитваше да проникне отвъд безизразното лице на Съветничката. Искаше да разбере какво мисли, какви са плановете й. “Освен за Кора”, помисли си той и отново погледна към младата жрица.
Не трябваше да ги оставя да си поемат дъх. В преносния смисъл, разбира се. Огледалната зала за аудиенции и леко високомерното му държание, а сега приятелския тон, с който отвръщаше на Черис… “И това е само началото. Как е могла тази да стане жрица?!”, запита се той. “Може би в нея има нещо, което ми убягва.”
Стигнаха до първите строежи и продължиха по един от лъчите-улици към изгряващото слънце, което щеше да бъде замъка. Някои от къщите придобиваха вече по-завършен вид, но бе още твърде рано градът да придобие своя облик. Ти’сейн си предтсавяше тези отдалечаващи се една от друга улици, покрити с бели камъни и засадени дървета покрай тях… Щеше да го спомене на Велиан, ако той не бе помислил и за това.
По средата на града той се спря и се обърна към жриците:
- Дами, позволете да ви поясня, че в момента се намираме в бъдещия Търговски квартал на град Ерисея – на името на последната кралица на Тиен’хара.
Успя да сдържи усмивката си, но не и мекия блясък на сребристите си очи. Черис замлъкна отведнъж, Сивена гледаше като ухапана от бясно куче, а Кора примигваше мило, тъпо загледана в него. Останалите не го чуха, но той не се съмняваше, че щом се върнеха в крепостта щяха да разберат.
Продължиха обиколката си из строящия се град, посетиха извора и след това се върнаха в Тиен’хара. Жриците бяха уморени и учтиво помолиха за вечеря в покоите им. Ти’сейн се зарадва, че поне тази вечер се е измъкнал от официалности.
Стоеше под знамето, което грееше ярко в младата вечер, и разклати стъкленицата с Отварата. Бе сигурен, че Кора го очаква в покоите си. Отдавна не бе спал с жена. Откакто въздигна звездата, която сега обливаше тялото му с живителна светлина, не му оставаше време.
- Изненадващи, неочаквани “удари”, - промърмори той. Цял ден си го повтаряше. Щеше да ги убеди, че не е чак толкова предвидим.
Още веднъж погледна смеската от бели вина и билки, отвори запушалката и я изпи наведнъж. “Поне за едно нещо Каверън се оказа полезен.”
Заслиза по стъпалата към вътрешността на крепостта. Жриците бяха настанени в най-хубавите стаи, които също не предлагаха много. Велиан ги бе обзавел за двамата Главни търговци, които пътуваха с първия керван от Неа и сега отново се оказаха нужни.
Потропа на една от вратите. Надяваше се, че жрицата още не е заспала. Отвори му един сънен Щит, който го въведе в преддверието, извести за присъствието му и го остави сам да влезе в спалнята. Ти’сейн се загледа в жрицата, стояща до прозореца. Сравнително късата й кестенява коса беше прошарена от по-светли кичури, които грееха от светлината навън. Бе облечена само по ефирна нощница и не се притесняваше от погледа му. Все пак бе жрица на Умбра.
- На какво дължа това среднощно посещение, Принце. – попита Сивена.
Мъжът продължи да се приближава към нея.
- Очаквахте да бъда в другата стая, нали Съветник? – усмихна й се студено той. Не усещаше действието на Отварата, но бе решил да рискува. Рано или късно щеше да му се наложи. По-добре той да избира момента.
Когато стигна до жрицата, той вдигна бавно ръка и погали косата й. Хвана брадичката й и внимателно повдигна главата й нагоре. Прониза я с поглед, сребристите му очи засияха още по-силно, а той промълви:
- Но съм тук. При теб.
Сивена се опита да се дръпне, но я притисна до себе си и свали едната презрамка на нощницата й. Натискът намаля и ръцете й бавно го обгърнаха, заигравайки се с връзките на халата му. Двамата бавно запристъпваха към леглото, а жрицата вече търсеше устните му. Искаше го подчинен чрез Кора, но сега щеше да й бъде още по-лесно. Или поне така си мислеше, потапяйки и двамата в удоволствието на нощта.
Още с изгрева Ти’сейн тихо се измъкна от леглото, сложи халата си, захвърлен на земята и се върна в стаята си. Облече се набързо, слезе в двора и откъсна една бяла роза от малката градината на крепостта. Върна се в покоите на Сивена, която още спеше и остави налеглото до нея цветето с кратка бележка:
Една нощ може би няма да бъде достатъчна…
Лъчите на залязващото слънце огряваха платната на кораба, носещ се през езерото към града. Джони, току-що привършил с премахването на прораслата брада, излезе от каютата и се доближи до капитана.
- Някакви проблеми с пленника? – попита той.
- Не, милорд. Затворихме го в трюма, както наредихте и не знам какво му направихте, но не е помръднал. Мортим е на пост, не се притеснявайте.
Джони кимна, огледа палубата и тръгна бавно към перилата, където Ланис се бе облегнала, загледана в искрящите води на Бодар. Лекият вятър рошеше свободно пуснатите й коси. Явно усети приближаването му, защото извърна лице и го погледна през рамо
Пламтящата светлина на залеза огря лицето й. Тя му се усмихна и очите й сякаш грейнаха към него. Джони отвърна а усмивката й и в този миг една мисъл го попари. “Ами ако наистина се заблуждавам...” Той отклони леко смутено поглед от нея и го плъзна над езерото. Усещаше водата около себе си през цялото време сякаш душата му плуваше в нея. Даваше му ново, непознато усещане за сигурност и сила. Но някъде, в сянката на бушуващата в него стихия, се таеше непреодолимият копнеж по нещо, което не можеше да назове. Насочи взор някъде отвъд езерото, отвъд града, Даная и в ума му проблесна видението на огромна пуста зала. “Трябва да говоря с Ланис за това”, каза си той наум и веднага добави: “За много неща”.
Последните дни от пътуването им до езерото бяха минали без произшествия. Една нощ Джони накара Ланис да отнесе писмо до Анара, с което уведомяваше кралицата за пленника, който й води. Докато девойката отсъстваше Сим се бе опитал да поднови разговора за нея, но този път Джони категорично пресече всякакви опити за дружески беседи. Думите на мъжа го объркваха. “Дали, защото в тях има истина...”, обади се досадният глас в главата му, който упорито го преследваше в изминалите дни.
Той въздъхна и се обърна отново към Ланис. Тя не бе свалила поглед от него, но усмивката й бе изчезнала от нейното лице и бе заменена от притеснена загриженост.
- Какво има, Джони? – попита момичето, а очите й сякаш се опитваха да надзърнат отвъд зениците му и да видя отговора на зададения въпрос, скрит някъде в диплите на разхвърляните му мисли, още преди сам той да й е отвърнал.
- Ланис, - заговори той, а думите сякаш засядаха в стегнатото му гърло, - не исках да те разпитвам, докато Химикът беше наоколо. Но мисля, че е време да ми разкажеш откъде го познаваш.
Лицето й сякаш повехна. Джони протегна успокоително ръка към косите й, но тя рязко и сякаш уплашено се дръпна назад. Главата й се извърна към езерото и грейналия под лъчите на залеза град отвъд.
- Ланис, - продължи кротко Джони, - трябва да знам какво се е случило.
- Трябва ли? – въпросът й прозвуча студено и отдалечено. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.
- Трябва.
Вятърът довя едва доловимия аромат на бодарските лилии. Водите на езерото се плискаха тихо в корпуса на кораба, водещ ги към града. Гласовете на екипажа се носеха сякаш някъде отдалеч.
- Какво точно искаш да знаеш, Джони? – промълви внезапно Ланис. Гласът й беше празен и лишен от емоция. Внезапно го заля чувство на вина, но си наложи да му обърне гръб и продължи бързо.
- Всичко... За Химика, за Мориан, за Селения... за връзката им с принца и Даная...
- Връзка? – прекъсна го тя. – Каква връзка?
Джони махна раздразнено с ръка.
- Да оставим връзката за по-нататък. Искам да зная ти коя си, Ланис. Искам да ти имам доверие, защото, Халид ми е свидетел, аз се привързах към теб. Но колкото и да ми се иска да го направя, не мога да си запуша ушите за гласа, който ми казва, че не зная нищо за теб. Помогни ми, помогни и на себе си, ако искаш да разчиташ на моята помощ и за в бъдеще.
Ланис отново се извърна към перилата и се опря на лакти в тях.
- Оправяла съм се и без помощта ти досега, Джони. – унесено промълви тя. Думите й го жегнаха и той рязко се извърна да си върви. Тихият й мелодичен глас й го застигна и го накара да застине на място. – Но твоята привързаност май е единственото ценно нещо, което имам.
Стоеше там неподвижна, все така загледана във водата. Той се облегна до нея.
- Химикът се появи преди години в нашия край... в Селения. Предсказваше времето... ами... беше нещо като местен магьосник. Не зная почти нищо за него. Той... появи се известно време преди луната... преди аз... – гласът й глъхнеше неуверено. – Преди да се превърна в ужасното нещо, в което се превърнах. – изтърси тя накрая. Тези думи сякаш отприщиха спомените й. Разказваше гладко, с равен тон, сякаш беше приказка, случила се преди много, много години.
- Преди да умре мама ми разказваше понякога за Лунните. Били ужасни, прокълнати същества. Омагьосвали хората, подлудявали ги, убивали ги, сеели страх... Накрая предизвикали земята и тя се надигнала срещу тях, но в хаоса загинали хиляди обикновени хора. Всички вярват, че Лунните отдавна са мъртви. Смятат, че само селенитите – лунните цветя, за които съм ти разказвала, - са останали за спомен и предупреждение от онези времена. Цъфтят само под светлината на луната. Малцина са тези, които са ги виждали. Хората вярват, че носят проклятие... като Лунните.
Ланис млъкна. Пое си дълбоко въздух, а очите и леко се замъглиха.
- Аз ги видях. Една нощ, не помня защо, се скарахме с баща ми и избягах от дома. Отидох на брега. По едно време погледнах към скалите и тогава видях как започнаха да се появяват в мрака. Доближих се до тях – бяха толкова красиви и сияеха! Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво може да бъде зло. Откъснах едно цвете и хукнах към дома. Показах го на баща ми, но щом той го взе в ръце, цветът изведнъж повехна и умря. Той ми каза да не говоря с никого за това. Няколко дни по-късно, при пълнолуние, когато се прибирах у дома, ме спря една жена. Беше много красива. Приличаше на онази, която се появи по пътя към Бодар – Мориан. Но беше и различна. Помоли ме да тръгна с нея и преди да се усетя, вече я следвах към брега.Заведе ме до скалите и спря. Просто стоеше до мен и чакаше. Погледнах към скалите и в този миг те отново започнаха да се появяват. Сякаш очертаваха пътека сред камъните. Жената ми се усмихна и ми каза, че иска да й направя венец... от много цветя. Боях се, но не можех да не изпълня желанието й. Вървях по пътеката сред скалите и късах цветовете. Не помня колко съм вървяла, а и не знаех как ще се върна. И тогава видях сияние. Бликаше от някаква пещера до водата и сякаш ме викаше. Не можех да устоя, въпреки страха. Цветята ме водеха право натам. Малко преди да вляза погледнах нагоре и видях как някаква сянка поглъща луната... Озовах се в огромна зала, а сиянието идваше от бял камък в центъра й. В този миг скалите се разтърсиха и залата сякаш започна да се свлича. Водата нахлу, а не можех да се върна назад. Късове от свода започнаха да падат и откриха небето. Луната я нямаше, но камъкът продължаваше да сияе пред мен вместо нея. Водата ме заливаше, а земята тръпнеше – всичко беше някакъв хаос. Накрая светлината сякаш нахлу в мен и ме превърна в част от себе си. Реех се над скалите, които потъваха в разбеснялото се море. Сиянието на камъка помръкваше, докато на небето луната отново започна да расте и светлината й ме пое.
Гласът на Ланис заглъхна. Джони се обърна към нея. Вечерният мрак се сгъстяваше и той едва различаваше чертите на лицето й. Погледна към Бодар. До половин час щяха да са там.
- Какво стана след това? – попита той.
- Знам ли и аз? – сви рамене момичето. – Нощите се изпълниха с лунна светлина, сънят ме напусна, луната ме зове, земята ме притегля... Превърнах се в нещо, от което се боят, а дори не знаех какво става. Никой не можеше да ми помогне. Денем стоях у дома, а нощем се мотаех край брега. Усещах как светлината ме приканва отново да я прегърна, но не смеех. Боях се. А един ден разбрах, че искат да ме изгорят Не исках да умирам. – момичето извърна очи към него, сякаш търсеше одобрение. – Помолих ги да ми дадат време до полунощ. Когато Луна надзърна в килията ми, аз й се предадох. И избягах.
Тя сведе глава, а раменете й потрепнаха, сякаш внезапно я бе прегърнал студен полъх на вятъра.
- Да не бях го правила – прошепна Ланис. – Същата нощ изгориха баща ми. Видях... чух вика му... – думите й едва достигаха до него, преди да се стопят в здрача.
“Две истории”, помисли си Джони. “Едно събитие в различна светлина. Но нима мога да очаквам нещо различно?”
- А какво общо има Химикът с всичко това?
- И аз това искам да знам. – отвърна Ланис. – Нямаше и да го разпозная, ако не беше малкото му представление. Нямам мира откакто се появи Мориан и разбрах, че между тях има някаква връзка. Знам, че и жената, която ме подмами към порутения храм, също е била селенит. Но дали има връзка между нея и Мориан или между нея и Химика? Или пък Америл? Или... – тя внезапно млъкна.
- Или...? – повтори въпросително Джони.
- Времето ще покаже. – Ръката й плахо докосна рамото му. – Доволен ли си, Джони? Ще мога ли да разчитам на твоята привързаност и за в бъдеще?
Той пое дланта й в ръце, целуна я леко и я пусна. “А нима имам избор, Ланис? Моля се на Халид да си искрена, защото съзнавам, че независимо от това, не бих могъл да те нараня или да не те защитя...”
* * *
Слязоха на брега и Сим веднага бе поет от стражата и затворен в тъмницата в подземието на замъка. Джони бе уведомен, че Нейно Величество очаква да го види незабавно, а една прислужница поведе Ланис към предвидената за нея стая.
Джони вървеше забързано по коридорите на замъка. Радваше се, че отново ще види Анара, но му тежеше мисълта, че не й носи никаква сигурност. Стражът пред покоите й отвори вратата пред него и съобщи за появата му.
Анара се извърна рязко към вратата и разпилените й червеникави къдрици се развяха около лицето й. Зелените й очи просветнаха доволно когато го видя, но лицето й остана сериозно.
- Добре дошъл в Бодар, Джони!
- За мен е удоволствие да Ви видя отново, Ваше Величество! – каза той и се поклони.
Анара се разположи удобно на едно меко канапе до маса, на която ги чакаше приготвена вечеря и кана с вино, и му посочи свободното кресло срещу нея. Джони се настани и една прислужница веднага се засуети около тях, пълнейки чашите им.
Джони не откъсваше очи от кралицата. Изглеждаше по-добре от деня, в който се разделиха в Даная, но тревогата бе сложила траен отпечатък на хубавото й лице. Страните й, макар не толкова бледи, бяха по-изпити, а устните, чиито ъгълчета обикновено немирно се извиваха в усмивка, бяха по-тънки.
Анара махна с ръка на прислужницата и тя излезе, оставяйки ги сами.
- Ланис сигурна ли е? – започна директно кралицата.
- Той самият си призна. – отвърна Джони. Тя сви леко устни в знак на нетърпеливо раздразнение.
- Нямах предвид пленника. Сигурна ли е, че синът ми е на път за Даная?
- Така каза, Ваше Величество. Склонен съм да й вярвам.
- Нима? – изящните вежди на кралицата се повдигнаха нагоре. Тя отпи от виното и погледът й изпитателно се впи в очите му. – Тя все пак ни излъга, Джони! Видяла е сина ми след като го отвлякоха, иначе няма откъде да познава похитителя. И все пак не ми каза. – опасен блясък се появи в очите й. – Е, ще трябва да се погрижа и за нея.
Виното загорча в устата на Джони.
- Какво смятате да правите?
Анара се облегна назад, а очите й заискриха иронично.
- Притесняваш се за нея, нали?
- Тя е само едно объркано дете, Ана! – отвърна с едва сдържан гняв Кейдж. - Не искам да пострада.
Фамилиарността му я накара да се усмихне.
- Никога не съм се съмнявала в преценките ти, Джони. Но тук е заложена съдбата на моето дете. На карта е и моето кралство, хората, които живеят в него. Да, Ланис наистина прилича на дете на моменти. Но децата могат да бъда много манипулативни, приятелю. И ако трябва да жертвам нея, за да спася сина си, мисля, че знаеш какво ще направя. – Наведе се към масата, взе резенче праскова и отново се облегна назад. Лека тъга помрачи лицето й. – Съжалявам за загубата на приятеля ти. Драгън остави писмо за теб преди да умре.
Тя измъкна от пазвата си сгънат лист с фин червен печат и му го подаде. Джони го прибра мълчаливо, без да го отвори, а Анара проследи движенията му с нескрит интерес в очите.
- Сега, приятелю, - каза тя, когато той отново пое чашата с вино в ръка и се облегна назад в креслото, - разкажи ми всичко за пътуването си.
* * *
Вратата се отвори с жално скърцане Сим се надигна от мърлявия нар и започна да примигва срещу светлината на факлите. Когато очите му привикнаха, той видя пред себе си жена на около тридесет години, със сериозно изражение и сякаш пламтяща на светлината на огъня коса. Крива усмивка се разля по лицето му.
- Брей, каква чест! – изрече той и се наведе в преигран поклон. – Да вярвам ли на очите си или само сънувам, че Анара Бодар, Данайската кралица, е благоволила да ме навести в скромната ми квартира. – огледа се около себе си . – Простете ми, Ваше Величество, бих ви предложил стол, но не разполагам с подобна луксозна мебел. Можете да се разположите на нара ми, но ще трябва да го делите с бълхите, които си изпуснаха шанса да ме полазят до момента.
Дори не усети кога замахна. Шамарът звънна в глухата тишина на килията и лявата му страна пламна. Вдигна овързаните си ръце към лицето и разтри безчувствената си буза с длан.
- Оставете ни сами – нареди кралицата, обръщайки се към двамата стражи зад нея. Те се поколебаха, излязоха от килията и застанаха пред вратата.
- Здрава ръчица имате, кралице. – процеди Сим. – И синчето си ли шамаросвахте така? Не се учудвам, че толкова се зарадва, когато има възможността да се разкара по-надалеч. – видя как зелените й очи пламнаха и се ухили. Вдигна отново ръце и посочи с пръст дясната си буза. – Ако ще удряш пак, нека е по другата страна. С лявата така или иначе нищо няма да усетя, та само ще похабиш хубавия шамар.
- Престани да се правиш на шут! – сряза го Анара.
- Иначе какво, - не млъкваше затворникът – ще ме напляскаш?
- Не. - усмихна се хладно кралицата. – Лицето ти е обрасло и си одрах кралската десница. Ще се наложи да прехвърля това занимание на някого другиго.
- Например на любимия Джони? Него го бива да пердаши вързани хора.
- Той вече си е изкарал реда. – невъзмутимо отбеляза Анара. – И други чакат за удоволствието да напердашат мъжа, отвлякъл наследника на короната. Ще трябва да те държим жив дълго време, та дано повече хора успеят да се доредят.
- Аз съм издръжлив и да радвам хората е радост и за мен самия.
- Значи ще умреш щастлив!
Тишината увисна в килията. Сим се врътна и се стовари върху нара. Намести се по-удобно и впери нагъл поглед в Анара.
- Кой ти плати да отвлечеш принца?
Опитът на Сим да разпери драматично ръце бе осуетен от въжето, стегнало китките му.
- Нима безценният Джони е пропуснал да сподели с Вас?
- Разказал си му една много вълнуваща история.
- Ами аз обичам истории.
- Но твоята издиша, разказвачо!
- Ами намерете си друг разказвач тогава. Може пък милата девойка-селенит да реди приказки по-убедително.
- И нея ще чуя! – каза бавно Анара и в гласа й прозвуча заплаха. Сим забеляза това и доволно се засмя.
- Обаче аз мисля, че девойчето вече си е подсигурило гърба. Умее ги тези неща лунното момиченце. – той въздъхна драматично и продължи: - Бедният стар Джони! Сърцето ми се свива при мисълта как ли се гърчи, разкъсан от чувствата си към любимата... – той нарочно направи пауза и нагло се ухили към кралицата - ... хм... кралица и обичаната... пак хм... щерка.
Анара го наблюдаваше с интерес през леко премрежените си мигли. Преднамереното й мълчание го накара да млъкне. След около минута тя промълви с невинна изненада в гласа.
- Това ли е всичко? Тъкмо започна да ми става интересно и ти взе, че млъкна.
- Ами пресъхна ми гърлото. – изръмжа Сим.
- Вода или вино? – мило попита Анара.
- Все тая – усмихна се самодоволно той насреща й.
- Правилно – отсече тя, без да спре да се усмихва. – Няма да получиш нито едното, нито другото. Но ще получиш достатъчно време, за да се насладиш на кралското ми гостоприемство. – Усмивката напусна от лицето й. Пристъпи към него, без да отмества поглед от очите му. – Искам да зная кой ти поръча да отвлечеш сина ми... Всъщност, искаше ми се да работиш за мен. Въпросът е колко струваш. И преди всичко – дали все още струваш каквото и да било!
Тя се обърна рязко и напусна килията.
- Някакви проблеми с пленника? – попита той.
- Не, милорд. Затворихме го в трюма, както наредихте и не знам какво му направихте, но не е помръднал. Мортим е на пост, не се притеснявайте.
Джони кимна, огледа палубата и тръгна бавно към перилата, където Ланис се бе облегнала, загледана в искрящите води на Бодар. Лекият вятър рошеше свободно пуснатите й коси. Явно усети приближаването му, защото извърна лице и го погледна през рамо
Пламтящата светлина на залеза огря лицето й. Тя му се усмихна и очите й сякаш грейнаха към него. Джони отвърна а усмивката й и в този миг една мисъл го попари. “Ами ако наистина се заблуждавам...” Той отклони леко смутено поглед от нея и го плъзна над езерото. Усещаше водата около себе си през цялото време сякаш душата му плуваше в нея. Даваше му ново, непознато усещане за сигурност и сила. Но някъде, в сянката на бушуващата в него стихия, се таеше непреодолимият копнеж по нещо, което не можеше да назове. Насочи взор някъде отвъд езерото, отвъд града, Даная и в ума му проблесна видението на огромна пуста зала. “Трябва да говоря с Ланис за това”, каза си той наум и веднага добави: “За много неща”.
Последните дни от пътуването им до езерото бяха минали без произшествия. Една нощ Джони накара Ланис да отнесе писмо до Анара, с което уведомяваше кралицата за пленника, който й води. Докато девойката отсъстваше Сим се бе опитал да поднови разговора за нея, но този път Джони категорично пресече всякакви опити за дружески беседи. Думите на мъжа го объркваха. “Дали, защото в тях има истина...”, обади се досадният глас в главата му, който упорито го преследваше в изминалите дни.
Той въздъхна и се обърна отново към Ланис. Тя не бе свалила поглед от него, но усмивката й бе изчезнала от нейното лице и бе заменена от притеснена загриженост.
- Какво има, Джони? – попита момичето, а очите й сякаш се опитваха да надзърнат отвъд зениците му и да видя отговора на зададения въпрос, скрит някъде в диплите на разхвърляните му мисли, още преди сам той да й е отвърнал.
- Ланис, - заговори той, а думите сякаш засядаха в стегнатото му гърло, - не исках да те разпитвам, докато Химикът беше наоколо. Но мисля, че е време да ми разкажеш откъде го познаваш.
Лицето й сякаш повехна. Джони протегна успокоително ръка към косите й, но тя рязко и сякаш уплашено се дръпна назад. Главата й се извърна към езерото и грейналия под лъчите на залеза град отвъд.
- Ланис, - продължи кротко Джони, - трябва да знам какво се е случило.
- Трябва ли? – въпросът й прозвуча студено и отдалечено. Хвана я за раменете и я обърна към себе си.
- Трябва.
Вятърът довя едва доловимия аромат на бодарските лилии. Водите на езерото се плискаха тихо в корпуса на кораба, водещ ги към града. Гласовете на екипажа се носеха сякаш някъде отдалеч.
- Какво точно искаш да знаеш, Джони? – промълви внезапно Ланис. Гласът й беше празен и лишен от емоция. Внезапно го заля чувство на вина, но си наложи да му обърне гръб и продължи бързо.
- Всичко... За Химика, за Мориан, за Селения... за връзката им с принца и Даная...
- Връзка? – прекъсна го тя. – Каква връзка?
Джони махна раздразнено с ръка.
- Да оставим връзката за по-нататък. Искам да зная ти коя си, Ланис. Искам да ти имам доверие, защото, Халид ми е свидетел, аз се привързах към теб. Но колкото и да ми се иска да го направя, не мога да си запуша ушите за гласа, който ми казва, че не зная нищо за теб. Помогни ми, помогни и на себе си, ако искаш да разчиташ на моята помощ и за в бъдеще.
Ланис отново се извърна към перилата и се опря на лакти в тях.
- Оправяла съм се и без помощта ти досега, Джони. – унесено промълви тя. Думите й го жегнаха и той рязко се извърна да си върви. Тихият й мелодичен глас й го застигна и го накара да застине на място. – Но твоята привързаност май е единственото ценно нещо, което имам.
Стоеше там неподвижна, все така загледана във водата. Той се облегна до нея.
- Химикът се появи преди години в нашия край... в Селения. Предсказваше времето... ами... беше нещо като местен магьосник. Не зная почти нищо за него. Той... появи се известно време преди луната... преди аз... – гласът й глъхнеше неуверено. – Преди да се превърна в ужасното нещо, в което се превърнах. – изтърси тя накрая. Тези думи сякаш отприщиха спомените й. Разказваше гладко, с равен тон, сякаш беше приказка, случила се преди много, много години.
- Преди да умре мама ми разказваше понякога за Лунните. Били ужасни, прокълнати същества. Омагьосвали хората, подлудявали ги, убивали ги, сеели страх... Накрая предизвикали земята и тя се надигнала срещу тях, но в хаоса загинали хиляди обикновени хора. Всички вярват, че Лунните отдавна са мъртви. Смятат, че само селенитите – лунните цветя, за които съм ти разказвала, - са останали за спомен и предупреждение от онези времена. Цъфтят само под светлината на луната. Малцина са тези, които са ги виждали. Хората вярват, че носят проклятие... като Лунните.
Ланис млъкна. Пое си дълбоко въздух, а очите и леко се замъглиха.
- Аз ги видях. Една нощ, не помня защо, се скарахме с баща ми и избягах от дома. Отидох на брега. По едно време погледнах към скалите и тогава видях как започнаха да се появяват в мрака. Доближих се до тях – бяха толкова красиви и сияеха! Не можех да повярвам, че нещо толкова красиво може да бъде зло. Откъснах едно цвете и хукнах към дома. Показах го на баща ми, но щом той го взе в ръце, цветът изведнъж повехна и умря. Той ми каза да не говоря с никого за това. Няколко дни по-късно, при пълнолуние, когато се прибирах у дома, ме спря една жена. Беше много красива. Приличаше на онази, която се появи по пътя към Бодар – Мориан. Но беше и различна. Помоли ме да тръгна с нея и преди да се усетя, вече я следвах към брега.Заведе ме до скалите и спря. Просто стоеше до мен и чакаше. Погледнах към скалите и в този миг те отново започнаха да се появяват. Сякаш очертаваха пътека сред камъните. Жената ми се усмихна и ми каза, че иска да й направя венец... от много цветя. Боях се, но не можех да не изпълня желанието й. Вървях по пътеката сред скалите и късах цветовете. Не помня колко съм вървяла, а и не знаех как ще се върна. И тогава видях сияние. Бликаше от някаква пещера до водата и сякаш ме викаше. Не можех да устоя, въпреки страха. Цветята ме водеха право натам. Малко преди да вляза погледнах нагоре и видях как някаква сянка поглъща луната... Озовах се в огромна зала, а сиянието идваше от бял камък в центъра й. В този миг скалите се разтърсиха и залата сякаш започна да се свлича. Водата нахлу, а не можех да се върна назад. Късове от свода започнаха да падат и откриха небето. Луната я нямаше, но камъкът продължаваше да сияе пред мен вместо нея. Водата ме заливаше, а земята тръпнеше – всичко беше някакъв хаос. Накрая светлината сякаш нахлу в мен и ме превърна в част от себе си. Реех се над скалите, които потъваха в разбеснялото се море. Сиянието на камъка помръкваше, докато на небето луната отново започна да расте и светлината й ме пое.
Гласът на Ланис заглъхна. Джони се обърна към нея. Вечерният мрак се сгъстяваше и той едва различаваше чертите на лицето й. Погледна към Бодар. До половин час щяха да са там.
- Какво стана след това? – попита той.
- Знам ли и аз? – сви рамене момичето. – Нощите се изпълниха с лунна светлина, сънят ме напусна, луната ме зове, земята ме притегля... Превърнах се в нещо, от което се боят, а дори не знаех какво става. Никой не можеше да ми помогне. Денем стоях у дома, а нощем се мотаех край брега. Усещах как светлината ме приканва отново да я прегърна, но не смеех. Боях се. А един ден разбрах, че искат да ме изгорят Не исках да умирам. – момичето извърна очи към него, сякаш търсеше одобрение. – Помолих ги да ми дадат време до полунощ. Когато Луна надзърна в килията ми, аз й се предадох. И избягах.
Тя сведе глава, а раменете й потрепнаха, сякаш внезапно я бе прегърнал студен полъх на вятъра.
- Да не бях го правила – прошепна Ланис. – Същата нощ изгориха баща ми. Видях... чух вика му... – думите й едва достигаха до него, преди да се стопят в здрача.
“Две истории”, помисли си Джони. “Едно събитие в различна светлина. Но нима мога да очаквам нещо различно?”
- А какво общо има Химикът с всичко това?
- И аз това искам да знам. – отвърна Ланис. – Нямаше и да го разпозная, ако не беше малкото му представление. Нямам мира откакто се появи Мориан и разбрах, че между тях има някаква връзка. Знам, че и жената, която ме подмами към порутения храм, също е била селенит. Но дали има връзка между нея и Мориан или между нея и Химика? Или пък Америл? Или... – тя внезапно млъкна.
- Или...? – повтори въпросително Джони.
- Времето ще покаже. – Ръката й плахо докосна рамото му. – Доволен ли си, Джони? Ще мога ли да разчитам на твоята привързаност и за в бъдеще?
Той пое дланта й в ръце, целуна я леко и я пусна. “А нима имам избор, Ланис? Моля се на Халид да си искрена, защото съзнавам, че независимо от това, не бих могъл да те нараня или да не те защитя...”
* * *
Слязоха на брега и Сим веднага бе поет от стражата и затворен в тъмницата в подземието на замъка. Джони бе уведомен, че Нейно Величество очаква да го види незабавно, а една прислужница поведе Ланис към предвидената за нея стая.
Джони вървеше забързано по коридорите на замъка. Радваше се, че отново ще види Анара, но му тежеше мисълта, че не й носи никаква сигурност. Стражът пред покоите й отвори вратата пред него и съобщи за появата му.
Анара се извърна рязко към вратата и разпилените й червеникави къдрици се развяха около лицето й. Зелените й очи просветнаха доволно когато го видя, но лицето й остана сериозно.
- Добре дошъл в Бодар, Джони!
- За мен е удоволствие да Ви видя отново, Ваше Величество! – каза той и се поклони.
Анара се разположи удобно на едно меко канапе до маса, на която ги чакаше приготвена вечеря и кана с вино, и му посочи свободното кресло срещу нея. Джони се настани и една прислужница веднага се засуети около тях, пълнейки чашите им.
Джони не откъсваше очи от кралицата. Изглеждаше по-добре от деня, в който се разделиха в Даная, но тревогата бе сложила траен отпечатък на хубавото й лице. Страните й, макар не толкова бледи, бяха по-изпити, а устните, чиито ъгълчета обикновено немирно се извиваха в усмивка, бяха по-тънки.
Анара махна с ръка на прислужницата и тя излезе, оставяйки ги сами.
- Ланис сигурна ли е? – започна директно кралицата.
- Той самият си призна. – отвърна Джони. Тя сви леко устни в знак на нетърпеливо раздразнение.
- Нямах предвид пленника. Сигурна ли е, че синът ми е на път за Даная?
- Така каза, Ваше Величество. Склонен съм да й вярвам.
- Нима? – изящните вежди на кралицата се повдигнаха нагоре. Тя отпи от виното и погледът й изпитателно се впи в очите му. – Тя все пак ни излъга, Джони! Видяла е сина ми след като го отвлякоха, иначе няма откъде да познава похитителя. И все пак не ми каза. – опасен блясък се появи в очите й. – Е, ще трябва да се погрижа и за нея.
Виното загорча в устата на Джони.
- Какво смятате да правите?
Анара се облегна назад, а очите й заискриха иронично.
- Притесняваш се за нея, нали?
- Тя е само едно объркано дете, Ана! – отвърна с едва сдържан гняв Кейдж. - Не искам да пострада.
Фамилиарността му я накара да се усмихне.
- Никога не съм се съмнявала в преценките ти, Джони. Но тук е заложена съдбата на моето дете. На карта е и моето кралство, хората, които живеят в него. Да, Ланис наистина прилича на дете на моменти. Но децата могат да бъда много манипулативни, приятелю. И ако трябва да жертвам нея, за да спася сина си, мисля, че знаеш какво ще направя. – Наведе се към масата, взе резенче праскова и отново се облегна назад. Лека тъга помрачи лицето й. – Съжалявам за загубата на приятеля ти. Драгън остави писмо за теб преди да умре.
Тя измъкна от пазвата си сгънат лист с фин червен печат и му го подаде. Джони го прибра мълчаливо, без да го отвори, а Анара проследи движенията му с нескрит интерес в очите.
- Сега, приятелю, - каза тя, когато той отново пое чашата с вино в ръка и се облегна назад в креслото, - разкажи ми всичко за пътуването си.
* * *
Вратата се отвори с жално скърцане Сим се надигна от мърлявия нар и започна да примигва срещу светлината на факлите. Когато очите му привикнаха, той видя пред себе си жена на около тридесет години, със сериозно изражение и сякаш пламтяща на светлината на огъня коса. Крива усмивка се разля по лицето му.
- Брей, каква чест! – изрече той и се наведе в преигран поклон. – Да вярвам ли на очите си или само сънувам, че Анара Бодар, Данайската кралица, е благоволила да ме навести в скромната ми квартира. – огледа се около себе си . – Простете ми, Ваше Величество, бих ви предложил стол, но не разполагам с подобна луксозна мебел. Можете да се разположите на нара ми, но ще трябва да го делите с бълхите, които си изпуснаха шанса да ме полазят до момента.
Дори не усети кога замахна. Шамарът звънна в глухата тишина на килията и лявата му страна пламна. Вдигна овързаните си ръце към лицето и разтри безчувствената си буза с длан.
- Оставете ни сами – нареди кралицата, обръщайки се към двамата стражи зад нея. Те се поколебаха, излязоха от килията и застанаха пред вратата.
- Здрава ръчица имате, кралице. – процеди Сим. – И синчето си ли шамаросвахте така? Не се учудвам, че толкова се зарадва, когато има възможността да се разкара по-надалеч. – видя как зелените й очи пламнаха и се ухили. Вдигна отново ръце и посочи с пръст дясната си буза. – Ако ще удряш пак, нека е по другата страна. С лявата така или иначе нищо няма да усетя, та само ще похабиш хубавия шамар.
- Престани да се правиш на шут! – сряза го Анара.
- Иначе какво, - не млъкваше затворникът – ще ме напляскаш?
- Не. - усмихна се хладно кралицата. – Лицето ти е обрасло и си одрах кралската десница. Ще се наложи да прехвърля това занимание на някого другиго.
- Например на любимия Джони? Него го бива да пердаши вързани хора.
- Той вече си е изкарал реда. – невъзмутимо отбеляза Анара. – И други чакат за удоволствието да напердашат мъжа, отвлякъл наследника на короната. Ще трябва да те държим жив дълго време, та дано повече хора успеят да се доредят.
- Аз съм издръжлив и да радвам хората е радост и за мен самия.
- Значи ще умреш щастлив!
Тишината увисна в килията. Сим се врътна и се стовари върху нара. Намести се по-удобно и впери нагъл поглед в Анара.
- Кой ти плати да отвлечеш принца?
Опитът на Сим да разпери драматично ръце бе осуетен от въжето, стегнало китките му.
- Нима безценният Джони е пропуснал да сподели с Вас?
- Разказал си му една много вълнуваща история.
- Ами аз обичам истории.
- Но твоята издиша, разказвачо!
- Ами намерете си друг разказвач тогава. Може пък милата девойка-селенит да реди приказки по-убедително.
- И нея ще чуя! – каза бавно Анара и в гласа й прозвуча заплаха. Сим забеляза това и доволно се засмя.
- Обаче аз мисля, че девойчето вече си е подсигурило гърба. Умее ги тези неща лунното момиченце. – той въздъхна драматично и продължи: - Бедният стар Джони! Сърцето ми се свива при мисълта как ли се гърчи, разкъсан от чувствата си към любимата... – той нарочно направи пауза и нагло се ухили към кралицата - ... хм... кралица и обичаната... пак хм... щерка.
Анара го наблюдаваше с интерес през леко премрежените си мигли. Преднамереното й мълчание го накара да млъкне. След около минута тя промълви с невинна изненада в гласа.
- Това ли е всичко? Тъкмо започна да ми става интересно и ти взе, че млъкна.
- Ами пресъхна ми гърлото. – изръмжа Сим.
- Вода или вино? – мило попита Анара.
- Все тая – усмихна се самодоволно той насреща й.
- Правилно – отсече тя, без да спре да се усмихва. – Няма да получиш нито едното, нито другото. Но ще получиш достатъчно време, за да се насладиш на кралското ми гостоприемство. – Усмивката напусна от лицето й. Пристъпи към него, без да отмества поглед от очите му. – Искам да зная кой ти поръча да отвлечеш сина ми... Всъщност, искаше ми се да работиш за мен. Въпросът е колко струваш. И преди всичко – дали все още струваш каквото и да било!
Тя се обърна рязко и напусна килията.
Терсавен наблюдаваше екзекуцията от кулата, обзет от противоречиви чувства. Бе му се сторила добра идея, но дали бе такава... Още щом му съобщиха на закуска, че един от изменниците, полудял от ужаса на предстоящото е решил да придаде по-голяма значимост на жалкия си живот и още по-жалката си смърт, Дихва предложи да използват обстоятелствата, за да дадат виновник на тълпата за гибелта на баща му. Началникът на стражата се съгласи, че това е добро решение, но дали бе решение... Дихва предложи, „за негово спокойствие”, както се изрази, да помоли гостенките от Умбра да разпитат „по техен начин” тиенхарският генерал и той се съгласи. Опитваше се да си спомни кой бе този толкова разумен довод, който бе посочила, но спомените сякаш се криеха от него. „Остарявам... Или бремето на комит е непосилно за мен...” Обърна се и се сблъска с милата усмивка на съпругата му. Топла вълна премина по тялото и чертите на лицето му се отпуснаха. Какво значение имаше всичко това, все пак Дихва бе права – след разпита с Гласа поне щеше да е спокоен, че не е пратил невинен човек на смърт...
* * *
Чувстваше се отпаднал. Тялото го болеше при всеки опит да се раздвижи. Опита се да задържи някаква мисъл в ума си, но те сякаш се изплъзваха гъвкаво, потъваха нанейде като в желе. Някакви непознати гласове обсъждаха сякаш нещо важно. Хващаше отделни фрази, но не успяваше да върже смисъла им. Опита се да се съсредоточи...
- ...не може да язди в това състояние...
- Предлагаш да го оставим на комита?
- Не, ние оставаме! Киара няма да се задоволи с информацията, който имаме, а той познава Тиен’хара...
- Той служи на Първата...
- И кога това ни е спирало?
- Ти по-добре внимавай с въпросите. Киара живи ще ни одере, ако узнае, че сме разкрили на северняците, че е наш щит!
- Идват... Да се махаме...
Напрежението от концентрацията го срина. Отпусна се и блажено остави мислите да се реят по повърхността на съзнанието му.
Нещо го притисна за гърдите и стотици криле запляскаха през лицето му. Опита се да се задържи и да наблюдава отстрани гледката. Небето бе като живо. Светкавица се опита да си проправи път безуспешно. Крясък на непознати летящи птици насочи внимаието му към кулата. Тя му бе позната. Да... Тиен’хара... Но къде бе Знамето? Нова светкавица озари един от бойниците на кулата и той видя така познатото красиво лице, видя крехката фигура ужасено да вдига ръце, за да се предпази от налетялото я чудовище. Ноктите на птицата се впиха в буйните коси и миг по-късно я видя да потъва в бездната с предсмъртен вик.
Викът на Каверън бе не по-малко ужасяващ, излизайки от видението.
„Таис в Тиен’хара? Мъртва?”
* * *
Бедрата я боляха от ездата. На третият ден бе загубила следата, но реши да свърши нещо полезно, а и разговорът със Сим не й даваше мира. Може би все пак трябваше да опита? Или поне да разбере какво деляха съседите...
Вече десет дни яздеше с малки почивки и най-сетне достигна целта – Огнедъб. Реши да преспи първата нощ в хан, за да обиколи града и опознае обстановката и настроенията. Рано сутринта на следващият ден, традиционно облечена за Умбра, застана пред портите на вътрешната крепост.
- Кого търсите? – предпазливо запита офицерът на стражата.
- Воеводата Вер Ларк. Предайте му, че Ерис, жрица на Умбра, е изпратена да изкаже почитания от името на Съвета на Умбра като негов гост на Клановия събор.
Офицерът и стражът на портата се спогледаха.
* * *
Вер Ларк прочете отново краткото послание, получено сутринта.
„Първата тръгва към Севера. Почти сама.”
Совата не бе пяла с години, кое я бе накарало да рискува сега... Замисли се, наблюдавайки изгряващото слънце. Не искаше неприятности от изток, достатъчно си имаше и в момента. А и наближаваше Клановият събор...
* * *
Елис, застанала до прозореца, не откъсваше очи от играта в градината. „Та те са още деца...” Радостните викове, достигащи до нея от вън, не промениха сериозната й физиономия. Бе напрегната. Спусна дантеленото перде и се върна при писалището. Погледна написаното.
„Положението е нестабилно. Принцесата – в опасност. Чакам инструкции.”
Въздъхна, сгъна го и го пъхна в деколтето си. Лицето й бе мрачно. Мразеше промените.
* * *
Чувстваше се отпаднал. Тялото го болеше при всеки опит да се раздвижи. Опита се да задържи някаква мисъл в ума си, но те сякаш се изплъзваха гъвкаво, потъваха нанейде като в желе. Някакви непознати гласове обсъждаха сякаш нещо важно. Хващаше отделни фрази, но не успяваше да върже смисъла им. Опита се да се съсредоточи...
- ...не може да язди в това състояние...
- Предлагаш да го оставим на комита?
- Не, ние оставаме! Киара няма да се задоволи с информацията, който имаме, а той познава Тиен’хара...
- Той служи на Първата...
- И кога това ни е спирало?
- Ти по-добре внимавай с въпросите. Киара живи ще ни одере, ако узнае, че сме разкрили на северняците, че е наш щит!
- Идват... Да се махаме...
Напрежението от концентрацията го срина. Отпусна се и блажено остави мислите да се реят по повърхността на съзнанието му.
Нещо го притисна за гърдите и стотици криле запляскаха през лицето му. Опита се да се задържи и да наблюдава отстрани гледката. Небето бе като живо. Светкавица се опита да си проправи път безуспешно. Крясък на непознати летящи птици насочи внимаието му към кулата. Тя му бе позната. Да... Тиен’хара... Но къде бе Знамето? Нова светкавица озари един от бойниците на кулата и той видя така познатото красиво лице, видя крехката фигура ужасено да вдига ръце, за да се предпази от налетялото я чудовище. Ноктите на птицата се впиха в буйните коси и миг по-късно я видя да потъва в бездната с предсмъртен вик.
Викът на Каверън бе не по-малко ужасяващ, излизайки от видението.
„Таис в Тиен’хара? Мъртва?”
* * *
Бедрата я боляха от ездата. На третият ден бе загубила следата, но реши да свърши нещо полезно, а и разговорът със Сим не й даваше мира. Може би все пак трябваше да опита? Или поне да разбере какво деляха съседите...
Вече десет дни яздеше с малки почивки и най-сетне достигна целта – Огнедъб. Реши да преспи първата нощ в хан, за да обиколи града и опознае обстановката и настроенията. Рано сутринта на следващият ден, традиционно облечена за Умбра, застана пред портите на вътрешната крепост.
- Кого търсите? – предпазливо запита офицерът на стражата.
- Воеводата Вер Ларк. Предайте му, че Ерис, жрица на Умбра, е изпратена да изкаже почитания от името на Съвета на Умбра като негов гост на Клановия събор.
Офицерът и стражът на портата се спогледаха.
* * *
Вер Ларк прочете отново краткото послание, получено сутринта.
„Първата тръгва към Севера. Почти сама.”
Совата не бе пяла с години, кое я бе накарало да рискува сега... Замисли се, наблюдавайки изгряващото слънце. Не искаше неприятности от изток, достатъчно си имаше и в момента. А и наближаваше Клановият събор...
* * *
Елис, застанала до прозореца, не откъсваше очи от играта в градината. „Та те са още деца...” Радостните викове, достигащи до нея от вън, не промениха сериозната й физиономия. Бе напрегната. Спусна дантеленото перде и се върна при писалището. Погледна написаното.
„Положението е нестабилно. Принцесата – в опасност. Чакам инструкции.”
Въздъхна, сгъна го и го пъхна в деколтето си. Лицето й бе мрачно. Мразеше промените.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Данил отвори очи и се опита да се сърседоточи. Колко ли беше часът? Мързеливо извърна глава към прозореца, но тежките тъмносини кадифени завеси спираха дневната светлина. Прозя се лениво и се изтегна. След новолуние се чувстваше още по-сънлив. Луна, сякаш ядосана от собствената си слабост, беше много по-властна и изискваща и вечерта се бе оказала тежка. “Луна ни ограбва”, изплуваха думите на Селиал в ума му.
Мисълта за Селиал го разсъни. Изправи се и седна в широкото си легло. Главата му се замая от рязкото изправяне и, сякаш разбъркани от движението, в главата му се завихриха спомени от изминалата нощ. Светлината едва стигаше, но бе решил да проследи Ланис. Разбра единствено, че е пристигнала успешно в Бодар. Сенки на неясно притеснение затанцуваха в ума му и от тях изплува тревожната мисъл: “Стаята й нямаше прозорци. Дали е пленница?!?”. Изправи се, доближи бавно завесите и с рязък жест ги разтвори. Светлината на обедното слънце го заля и той присви клепачи, за да предпази очите си. Топлите лъчи на лятото огряха голите му рамене и го затоплиха. Отдръпна се бързо назад, в сянката на стаята и се облече с лениви движния.
След около половин час напусна спалнята си и се спусна с бодра стъпка по широко, мраморно стълбище към трапезарията. Когато влезе в нея с удоволствие забеляза, че закуската му го чака на масата.
- Добър ден, граф Рамиел.
Сънливите му очи съгледаха прислужницата край масата. Помъчи се да се сети за името й.
- Здравей, Дженил! – усмихна се той доволно в мига, в който името услужливо изкочи в ума му. – Това кифлички с масло и мед ли са?
Момичето грейна насреща му и кимна.
- Предай на Дориал, че прави най-прекрасните кифлички! Само заради тях си струва да се събуди човек.
Той грабна една топла кифличка и лакомо я захапа. Дженил го погледна усмихнато, приклекна в реверанс и му наля чаша топло кафе. Прислугата обичаше младия граф. Беше тих и спокоен господар, стараеше се да запомни поотделно всяко лице наоколо, и макар властен, държеше се добре с всеки от тях и те се радваха да работят за него. Е, из кухнята си шушукаха, че графът изчезва тайнствено посред нощ, след това спи до обяд, но какво пък – младостта иска своето, свиваха те рамене и пристъпваха тихо на пръсти, за да не попречат на съня му.
Данил се разположи удобно край масата и отправи поглед през огромните прозорци. Слънцето щедро лееше светлина над градините около замъка Рамиел. Мислите му полетяха отново към Ланис. Трябваше да се свърже колкото се може по-скоро с нея. Бе донякъде разочарован от слабите й способности. Но от друга страна камъкът я бе избрал и той трябваше да се погрижи да доведе плана на Селиал до края. И поне да я запази жива.
Разтърси раздразнено глава. Бе усетил верижката на Америл на ръката на Ланис и тази връзка го изнервяше. “Помъкна ли Ланис със себе си, онази змия веднага ще ме открие”. Все още не искаше да се разкрива. Не и докато не намери начин да се погрижи за Принцесата в Периал.
Отпи замислено глътка кафе, остави чашата и стана от мястото си.
- Дженил, предай на Дориал, че няма нужда ми готви за вечеря. Ще отсъствам.
Излезе с бодра стъпка от трапезарията и се запъти към библиотеката. Това бе любимото му място в замъка още откакто бе дете. Обичаше да вземе някоя от огромните книги с дебели корици и красиви илюстрации, да седне на земята и с часове да я разлиства. А когато се научи да чете, трябваше да го извеждат едва ли не насила от уютната библиотека, за да го научат все пак и на някои други, задължителни за благородниците умения.
Затвори вратата зад себе си и се опря замислено на нея. Погледът му се плъзна по стените, покрити с отрупани с книги лавици. Удобното кожено кресло, край което бяха струпани едва крепящи се купчини книги, го примамваше да се разположи удобно, но той го подмина и се доближи до масивното бюро до един от огромните прозорци. Върху него небрежно бяха оставени лък и кама.
Данил плъзна длан по тетивата и тя просия едва забележимо в светлината на деня. Беше се постарал да ги оформи през нощта. Нарочно използва първите лъчи на Луна след Новолунието. Макар и оскъдни, в тях понякога сякаш имаше повече интензивност, отколокото в ярката светлина на пълната луна. Замисли се, доколко Ланис ще успее да се справи с тях. И двете изглеждаха сякаш направени от сребро, което им придаваше декоративен вид. Пое в ръка камата, подхвърли я леко няколко пъти, прокара внимателно пръст по острието и се загледа унесено в тъмночервената капка, която набъбна на кожата му. Усмихна се и остави камата до лъка. “Да се надяваме, че няма да изтрепе народа по погрешка, докато се научи”, каза си той, докато се разполагаше удобно в любимото си кожено кресло, взе най-горната книга от купчината вляво и зачака настъпването на вечерта.
Мисълта за Селиал го разсъни. Изправи се и седна в широкото си легло. Главата му се замая от рязкото изправяне и, сякаш разбъркани от движението, в главата му се завихриха спомени от изминалата нощ. Светлината едва стигаше, но бе решил да проследи Ланис. Разбра единствено, че е пристигнала успешно в Бодар. Сенки на неясно притеснение затанцуваха в ума му и от тях изплува тревожната мисъл: “Стаята й нямаше прозорци. Дали е пленница?!?”. Изправи се, доближи бавно завесите и с рязък жест ги разтвори. Светлината на обедното слънце го заля и той присви клепачи, за да предпази очите си. Топлите лъчи на лятото огряха голите му рамене и го затоплиха. Отдръпна се бързо назад, в сянката на стаята и се облече с лениви движния.
След около половин час напусна спалнята си и се спусна с бодра стъпка по широко, мраморно стълбище към трапезарията. Когато влезе в нея с удоволствие забеляза, че закуската му го чака на масата.
- Добър ден, граф Рамиел.
Сънливите му очи съгледаха прислужницата край масата. Помъчи се да се сети за името й.
- Здравей, Дженил! – усмихна се той доволно в мига, в който името услужливо изкочи в ума му. – Това кифлички с масло и мед ли са?
Момичето грейна насреща му и кимна.
- Предай на Дориал, че прави най-прекрасните кифлички! Само заради тях си струва да се събуди човек.
Той грабна една топла кифличка и лакомо я захапа. Дженил го погледна усмихнато, приклекна в реверанс и му наля чаша топло кафе. Прислугата обичаше младия граф. Беше тих и спокоен господар, стараеше се да запомни поотделно всяко лице наоколо, и макар властен, държеше се добре с всеки от тях и те се радваха да работят за него. Е, из кухнята си шушукаха, че графът изчезва тайнствено посред нощ, след това спи до обяд, но какво пък – младостта иска своето, свиваха те рамене и пристъпваха тихо на пръсти, за да не попречат на съня му.
Данил се разположи удобно край масата и отправи поглед през огромните прозорци. Слънцето щедро лееше светлина над градините около замъка Рамиел. Мислите му полетяха отново към Ланис. Трябваше да се свърже колкото се може по-скоро с нея. Бе донякъде разочарован от слабите й способности. Но от друга страна камъкът я бе избрал и той трябваше да се погрижи да доведе плана на Селиал до края. И поне да я запази жива.
Разтърси раздразнено глава. Бе усетил верижката на Америл на ръката на Ланис и тази връзка го изнервяше. “Помъкна ли Ланис със себе си, онази змия веднага ще ме открие”. Все още не искаше да се разкрива. Не и докато не намери начин да се погрижи за Принцесата в Периал.
Отпи замислено глътка кафе, остави чашата и стана от мястото си.
- Дженил, предай на Дориал, че няма нужда ми готви за вечеря. Ще отсъствам.
Излезе с бодра стъпка от трапезарията и се запъти към библиотеката. Това бе любимото му място в замъка още откакто бе дете. Обичаше да вземе някоя от огромните книги с дебели корици и красиви илюстрации, да седне на земята и с часове да я разлиства. А когато се научи да чете, трябваше да го извеждат едва ли не насила от уютната библиотека, за да го научат все пак и на някои други, задължителни за благородниците умения.
Затвори вратата зад себе си и се опря замислено на нея. Погледът му се плъзна по стените, покрити с отрупани с книги лавици. Удобното кожено кресло, край което бяха струпани едва крепящи се купчини книги, го примамваше да се разположи удобно, но той го подмина и се доближи до масивното бюро до един от огромните прозорци. Върху него небрежно бяха оставени лък и кама.
Данил плъзна длан по тетивата и тя просия едва забележимо в светлината на деня. Беше се постарал да ги оформи през нощта. Нарочно използва първите лъчи на Луна след Новолунието. Макар и оскъдни, в тях понякога сякаш имаше повече интензивност, отколокото в ярката светлина на пълната луна. Замисли се, доколко Ланис ще успее да се справи с тях. И двете изглеждаха сякаш направени от сребро, което им придаваше декоративен вид. Пое в ръка камата, подхвърли я леко няколко пъти, прокара внимателно пръст по острието и се загледа унесено в тъмночервената капка, която набъбна на кожата му. Усмихна се и остави камата до лъка. “Да се надяваме, че няма да изтрепе народа по погрешка, докато се научи”, каза си той, докато се разполагаше удобно в любимото си кожено кресло, взе най-горната книга от купчината вляво и зачака настъпването на вечерта.