Воеводата разтвори поредния свитък, мърморейки си под нос. Колкото и благороден владетел да бе старият Ларк, за едно не биваше - да води изящно счетоводство, да не говорим за кореспонденция. Не, че можеше да чете, мир на праха му. Но имаше кой да върши и тоя тежък труд.
Бюрото бе до такава степен затрупано от бумага и пергамент, че дори пламъкът на високата свещ заплашваше да го подпали. Вер бе отметнал още няколко, когато на вратата се почука.
- Мммм...дам? - надигна глава от бумагите.
На прага стоеше главният иконом.
- Гостите вече се разотиват - рече с присъщия си свойски тон; все пак го беше огледал от малък.
- Нима? - рече Ларк и захапа перото - Още дори не се е стъмнило. Всички ли?
- Е, поне тези, които могат.. - отвърна многозначително икономът.
- Аха...
Настъпи неловко мълчание. Вер се загледа през прозореца.
- Нещо друго?
- Не... всъщност да. Дойде писмо. Да ти го прочета ли?
- Разбира се, че не - сопна се воеводата - Дай да го видя.
- Извинявай - вдигна рамене онзи - Просто навик.
Севернякът изсумтя и разгъна свитъка. Погледът му пробяга по редовете.
- Е нема що - констатира накрая.
- Какво?
- На изток пак се сбили.
- Че как.. нали и двамата вечеряха тук? Държаха се доста приятелски.
- Ха - Вер изгледа иконома си изпод вежди - Това кога е било пречка.
- Просто отбелязвах...
Племето е отчаяно и объркано, децата хлипат, жените с подути от плач очи се сбират накуп, мъжете ядно размахват своите копия, сякаш се мъчат да прогонят виелицата. Няма храна, няма топлина, няма надежда. Има само студ, сняг и свиреп вятър. И тогава отпред излиза вождът, оглежда дълго хоризонта, хвърля бегъл поглед към надвисналото сиво небе и отсича - ще вървим натам...
... Сим рязко се изправи, последните капки сън се оттекоха по краищата на съзнанието му. "Кой съм, къде съм?" Погледът му набързо обходи масивните мебели, позлатения поднос и копринения балдахин, миришеше на богатство, през плътните завеси се процеждаше слънчев лъч. "Светлина, мразя светлина." Сякаш това беше ключ за килера със спомените, заринаха го изведнъж. Припомни си, че вчера беше долетял още един сив буревестник със спешно съобщение, господарят му искаше раздвижване, искаше - дори - насилие, ако се налага. Хм, имаше нещо, което обаче му се изплъзваше, бягаше в тъмните кътчета на паметта му и подигравателно се плезеше оттам, само ако можеше да го улови...
Да! Трябваше да провери каква информация е събрал Плъхът за бала. Да, Плъхът, клетото създание нямаше нищо против да изкара някоя и друга жълтица, стига да не вредеше на червенокосата вещица, беше й верен до гроб. Интересна мисъл - до гроб, дали имаше вярност, която да се простира отвъд него?
Мрачни коридори, звук на капеща вода, далечен звън на камбана, мирис на изгнила плът, прилепите стенат тихо...
... Стоеше пред огледалото, зяпайки с празни очи собствения си образ. Хвърли поглед към пясъчния часовник, отново беше изгубил половин час, имаше чувството, че някой му краде мигове от живота. Време беше да се поразмърда, наметна една пелерина, мушна в ръкава си - за всеки случай - кама с отровен връх и в движение нахлузи кожените ръкавици - днес щеше да е изискан благородник. "Благородник, но не и благороден", играта на думи го развесели, тръшна вратата и бодро заслиза по стълбите, свирукайки си популярна мелодийка.
* * *
Даная се мести на нов адрес:
http://www.geocities.com/new_danaia
Историята: Сенки на север
Историята: Сенки на север
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Рейн слезе по стълбите и се запъти към кухнята на хана. Беше пропуснал вечерята и сега изпитваше вълчи глад. Все щеше да се намери нещо в кухнята, макар и изстинало и с вид на умряло по особено насилствен начин земноводно. Той рязко отвори вратата, твърдо решен да преодолеe всякакви пречки между него и храната. На масата седеше Морвен вперила поглед в една лъжица в ръката си.
-Страхотно! Направо ще си направим нощен пир с каквото ханджията е предвидил за котката.- усмихна се той. Едва тогава забеляза, че пред нея нямаше никакво ядене. Момичето подскочи стреснато и изпусна лъжицата.
-А, да, май има някакво месо в шкафа...- тя посочи с отривист жест един бюфет в ъгъла, след което рязко стана и започна да рови в чекмеджето с гръб към него. Съдовете зазвънтяха при докосването на треперещите й ръце и той хвана една чаша, миг преди да се разбие на пода.
-Ей, какво става?- Рейн я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си. Очите й бяха пълни със сълзи, а лицето й беше неестествено бледо.- Случило ли се е нещо?
Морвен се дръпна, освобождавайки се от ръцете му.
-Не, абсолютно всичко е наред, това е най-добрият от всички възможни светове.- тя го изгледа саркастично.- Всички си имаме проблеми, в момента моят е, че ми се бъркаш.
-Исках само да помогна...- Рейн усети как в него се надига негодувание.
-Не съм те молила за помощ, крадецо. Би било наистина наивен оптимизъм да го правя.- процеди Морвен насмешливо.
-Защо, по дяволите се държиш така?
-Просто ме остави на мира, не е твоя работа. Когато реша, че фокусите или джебчийството могат да ми помогнат, ще ти се обадя.- тонът й беше убийствено презрителен.
За момент Рейн се изкуши да наруши принципа си да не удря жени. Реши просто да я прати по дяволите.
-Не казвай на другите...- думите трябваше да звучат заповедно, но накрая на изчречението гласът и се прекърши. Рейн се вгледа в нея настоятелно. Тя сведе очи и една сълза се плъзна издайнически по бузата й.
-Кажи ми какво става.- повтори Рейн. Тя вдигна поглед и стичащите се все по-бързо сълзи отмиха арогантното й изражение като маска.
-Не мога... Просто не мога...- тя вдигна лъжицата, която беше изпуснала. По ръба дръжката й беше леко нащърбена- Опитах с всички сили, но успях да направя само това. Вече не мога да влияя на металите. Преди няколко седмици усетих, че ми става по-трудно, но сега ми е почти невъзможно.
Рейн се опита да каже нещо утешително, но не се сети нищо.
-Това единственото, което мога да правя. Което някога съм правила... Какво ще стане с мен, ако го загубя напълно?- момичето с мъка подтискаше паниката в гласа си.
-Е, и на мен ми се е случвало пръстите ми да се схванат. Преди две зими ръцете ми бяха толкова замръзнали, че когато бръкнах в джоба на един не можах да си разтворя юмрука за да му взема парите. Може и ти да се оправиш като се стопли.
-Не е същото, крадецо.- усмихна се Морвен през сълзи.- Но се надявам да излезеш прав. И не казвай...
-Няма, спокойно. Не е моя работа да им казвам.
************************
Морвен стоеше в центъра на някаква битка. До нея Берик се биеше с един здравеняк, а Шестокракия беше призовал два вълка и мечка срещу отряд тежковъоражени войници. Опита се да избяга но отвсякъде беше обградена от врагове. Пред нея изникна мъж с дълга тъмна коса и изпито лице. Той замахна мощно с меча си единствено бързия и отскок я спаси от разсичане на две. Тя изтегли меча си със свистене и се спусна срещу него. Очакаваше мъжът да заеме защитна позиция, но вместо това той невъзмутимо изчака докато оръжието опря в него. В този момент мечът се прекърши и се изви на спирала под погледа му. Тя невярващо се опита да го изправи без никакъв ефект. Мъжът опря оръжието си в гърлото й. Тогава отнякъде се появи Рейн, който раздроби меча на противника й с поглед. Още петима войници въоръжени с боздугани се хвърлиха срещу тях, но Берик и Шестокракия разтроши
'f5а металните им части и наемниците се оказаха само с по една ненужна дървена пръчка в ръка. Противниците на свой ред разтопиха метала по оръжията им. Нещо не беше наред. И изведнъж Морвен осъзна какво точно. Всички можеха да контролират метала. Абсолютно всички освен нея. Тя панически п
'eeбягна, но се озова лице в лице с мъжа с дългата коса. Той беше вперил настойчиво нетрепващ поглед пълен с жестокост в нея. Тя с ужас осъзна, че носи метална ризница, която бавно се разтопява, заливайки с горещ метал цялото й тяло. Видя Рейн наблизо и се опита да го достигне, но протегнатата
'e9 ръка се покри с тънък сребрист слой и тя не можа да помръдне повече. Рейн се обърна при сподавеният й вик.
-Е, и на мен ми се е случвало пръстите ми да се схванат. Може да се оправят като се стопли.- промърмори той и се изгуби от погледа й.
Момичето усети как металът се изкачва по врата към лицето му. Започна да се задушава. Неистово се опитваше да си поеме въздух, но тънката метална обвивка й пречеше. Нямаше смисъл...
Не!
Морвен седна в леглото си с разтуптяно сърце. Кошмарът се върна в ума й с ужасяваща детайлност. Тя погледна към спящата на съседното легло Алексис и безшумно се облече и излезе. От вратата на хана се затича с всички сили по безлюдните улици. Нямаше представа накъде, искаше само да бяга да eкато остане без сили и изтощението остане единствената мисъл в съзнанието й. Премина покрайнините на града и продължи нататък. Краката й горяха, но тя не спря, докато не спъна в някаква скала и тежко се просна по лице в пясъка. Осъзна, че е стигнала до морето- още малко и трябваше за да нагази в него. Седна, дишайки тежко и се загледа в процеждащия се между пръстите й пясък. Заедно с него на земята падна и един пръстен. Тя го вдигна и се усмихна. Спомни си, как на деветгодишна възраст се прибра разплакана в къщи, защото без да разбере как беше огънала гривната на майка си докато се опитваше да я сложи на ръката си така че да не пада. И изведнъж тя сама се огъна и смали до размера на китката й. Не знаеше от какво беше по-уплашена- дали, че ще й се карат за съсипания накит или от това, че има неестествени способности. Но когато разказа за това през сълзи на майка си, тя я прегърна и й каза, че това е ценна дарба и усмихнато й заговори за всички хубави неща, които може да направи с нея. Пръстенът с излято метално цвете отпред беше първото и оттогава не го беше сваляла. Тя тъжно впери очи в него. Някога за да се хвали пред събеседниците си караше цветето да ра зцъфва или да прибира листата си. Макар тогава това да беше елементарен номер за нея, сега едва успя леко да извие едно от листенцата му. Морвен ядосано съсредоточи цялата си сила върху него. Поне това трябваше да стане. Листът потрепна и се сгърчи като увяхнал. Тя хвана пръстена и с вбес ен замах го запрати настрани, след което се свлече на колене на пясъка.Раменете й се разтърсиха от безсилен гняв и отчаяние.
-Е, и какво ще правиш сега?- Морвен стреснато се обърна и видя красива тъмнокоса жена с подигравателна усмивка. Таис.
-Остави ме.- Морвен успя да я изгледа с поглед, който напомняше за хладна досада.
-Наистина ли искаш това, Морвен? Какво ще правиш след като те оставя? Твоите спътници скоро ще разберат, че от теб вече няма никаква полза.- Таис пренебрегна смаяното лице на момичето- И ще те изоставят. И тогава? Няма да можеш да продължиш да си майстор на оръжия, защото всъщност не си ковач. Правеше всичко със силата си.
Морвен се опита да каже нещо, но Таис я прекъсна:
-Какво тогава? Боец?- присмехът в гласа й се засили.- Можеш да се биеш, но не си нищо особено, още повече ако оръжието не е правено лично за теб. Никой няма да иска средно некадърен наемник, особено жена.
-Ще се оправя някак и без твоите съвети.- процеди Морвен. Таис не обърна внимание на думите й:
-Не, почакай, сега се сетих. Разбира се, ще се върнеш при семейството си, ще им поискаш прошка, че не си ги послушала и ще се омъжиш за първия мъж, който ти посочат. Но ще трябва да побързаш, защото едва ли ще има много желаещи.- тя замислено отметна един кичур от тежката си коса.- Какъв ли съпруг щ е ти изберат? Орач, козар или ако имаш късмет моряк, който поне ще пътува повечето време и няма да ти досажада чак толкова... А и винаги остава ханджията в селото ти... Има опит, погребал е три жени досега.
Морвен се хвърли към нея със сляпа омраза, триейки сълзите от лицето си. Таис се дръпна и внезапно гласът й омекна:
-Не ти го казвам за да те нараня, дете... Просто това е жестоката действителност и трябва да си дадеш сметка за нея.
-Давам си сметка. Но не искам да мисля за това. Просто ме остави... не искам да мисля... Какво значение има, след като не мога да го променя?
-Но аз мога.- Таис докосна рамото й.- Искаш ли дарбата си обратно? Аз мога да ти я върна.
Момичето я погледна със смесица от отчаяна надежда и подозрение.
-И какво ще поискаш от мен в замяна? Съмнявам се, че ми предлагаш това просто от добри чуства.- Морвен се усмихна на нелепото предположение.
-Ще ми дължиш услуга.- Таис прекъсна възражението й с жест.- Не се безпокой, ако сметнеш, че е против принципите ти, няма да те задължавам да правиш нищо. Но ако не е така, ще трябва да изпълниш каквото ти кажа.
Морвен стоеше неподвижно забила поглед в земята, а в главата й се блъскаха хиляди мисли, от които само й ставаше още по-трудно да вземе решение.
-Искаш ли да си я върнеш?- Таис протегна ръка към нея. Морвен бавно осъзна, че в дланта й има нещо. Проблясващ на лунната светлина метал във формата на цвете. Тя невярващо докосна пръстена, който беше захвърлила. Листата на цветето отново бяха безупречно гладки. Таис го вдигна пред очите й: r-С какво ще го замениш? С брачна халка? Помисли си...
Морвен усети как й причернява от вълнение, след което чу собствения си треперещ глас да изрича:
-И ако е нещо лошо, мога да откажа?
-Абсолютно. Това си е твое право.- Таис беше категорична.
-Искам я... върни ми дарбата...
Таис хвана ръката й и сложи пръстена на безименния й пръст. Металното цвете разцъфна в цялата си прелест, още щом погледна към него. Морвен се усмихна без да забелязва нищо около себе си. Осъзна се чак, когато чу тихия леко подигравателен смях на жрицата. Тя стоеше и я наблюдаваше със стрaнно изражение.
-Е, добре. Ти изпълни обещанието си, кажи ми какво ще искаш от мен.
-О, не бързай толкова... Тъкмо станахме приятелки и веднага да ти искам услуги... не се прави така... ще го оставим за по-нататък.- ясният глас на Таис беше пълен със сарказъм. Тя се обърна и изчезна в нощта, оставяйки Морвен сама с бавно узряващата в нея паника. Беше толкова предвидима, че почти й беше скучна. Във всеки момент тя виждаше борещите се в нея чуства изписани на лицето й. Всяко съмнение, всяка надежда, всеки вопъл бяха почти осезаеми. А когато накрая й каза, че отлага услугата тя беше толкова разочарована и уплашена, че дори в тъмното видя как пребледня. Таис с лека доса да се усмихна- беше толкова лесно да я манипулира, че почти я съжаляваше.
-Страхотно! Направо ще си направим нощен пир с каквото ханджията е предвидил за котката.- усмихна се той. Едва тогава забеляза, че пред нея нямаше никакво ядене. Момичето подскочи стреснато и изпусна лъжицата.
-А, да, май има някакво месо в шкафа...- тя посочи с отривист жест един бюфет в ъгъла, след което рязко стана и започна да рови в чекмеджето с гръб към него. Съдовете зазвънтяха при докосването на треперещите й ръце и той хвана една чаша, миг преди да се разбие на пода.
-Ей, какво става?- Рейн я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си. Очите й бяха пълни със сълзи, а лицето й беше неестествено бледо.- Случило ли се е нещо?
Морвен се дръпна, освобождавайки се от ръцете му.
-Не, абсолютно всичко е наред, това е най-добрият от всички възможни светове.- тя го изгледа саркастично.- Всички си имаме проблеми, в момента моят е, че ми се бъркаш.
-Исках само да помогна...- Рейн усети как в него се надига негодувание.
-Не съм те молила за помощ, крадецо. Би било наистина наивен оптимизъм да го правя.- процеди Морвен насмешливо.
-Защо, по дяволите се държиш така?
-Просто ме остави на мира, не е твоя работа. Когато реша, че фокусите или джебчийството могат да ми помогнат, ще ти се обадя.- тонът й беше убийствено презрителен.
За момент Рейн се изкуши да наруши принципа си да не удря жени. Реши просто да я прати по дяволите.
-Не казвай на другите...- думите трябваше да звучат заповедно, но накрая на изчречението гласът и се прекърши. Рейн се вгледа в нея настоятелно. Тя сведе очи и една сълза се плъзна издайнически по бузата й.
-Кажи ми какво става.- повтори Рейн. Тя вдигна поглед и стичащите се все по-бързо сълзи отмиха арогантното й изражение като маска.
-Не мога... Просто не мога...- тя вдигна лъжицата, която беше изпуснала. По ръба дръжката й беше леко нащърбена- Опитах с всички сили, но успях да направя само това. Вече не мога да влияя на металите. Преди няколко седмици усетих, че ми става по-трудно, но сега ми е почти невъзможно.
Рейн се опита да каже нещо утешително, но не се сети нищо.
-Това единственото, което мога да правя. Което някога съм правила... Какво ще стане с мен, ако го загубя напълно?- момичето с мъка подтискаше паниката в гласа си.
-Е, и на мен ми се е случвало пръстите ми да се схванат. Преди две зими ръцете ми бяха толкова замръзнали, че когато бръкнах в джоба на един не можах да си разтворя юмрука за да му взема парите. Може и ти да се оправиш като се стопли.
-Не е същото, крадецо.- усмихна се Морвен през сълзи.- Но се надявам да излезеш прав. И не казвай...
-Няма, спокойно. Не е моя работа да им казвам.
************************
Морвен стоеше в центъра на някаква битка. До нея Берик се биеше с един здравеняк, а Шестокракия беше призовал два вълка и мечка срещу отряд тежковъоражени войници. Опита се да избяга но отвсякъде беше обградена от врагове. Пред нея изникна мъж с дълга тъмна коса и изпито лице. Той замахна мощно с меча си единствено бързия и отскок я спаси от разсичане на две. Тя изтегли меча си със свистене и се спусна срещу него. Очакаваше мъжът да заеме защитна позиция, но вместо това той невъзмутимо изчака докато оръжието опря в него. В този момент мечът се прекърши и се изви на спирала под погледа му. Тя невярващо се опита да го изправи без никакъв ефект. Мъжът опря оръжието си в гърлото й. Тогава отнякъде се появи Рейн, който раздроби меча на противника й с поглед. Още петима войници въоръжени с боздугани се хвърлиха срещу тях, но Берик и Шестокракия разтроши
'f5а металните им части и наемниците се оказаха само с по една ненужна дървена пръчка в ръка. Противниците на свой ред разтопиха метала по оръжията им. Нещо не беше наред. И изведнъж Морвен осъзна какво точно. Всички можеха да контролират метала. Абсолютно всички освен нея. Тя панически п
'eeбягна, но се озова лице в лице с мъжа с дългата коса. Той беше вперил настойчиво нетрепващ поглед пълен с жестокост в нея. Тя с ужас осъзна, че носи метална ризница, която бавно се разтопява, заливайки с горещ метал цялото й тяло. Видя Рейн наблизо и се опита да го достигне, но протегнатата
'e9 ръка се покри с тънък сребрист слой и тя не можа да помръдне повече. Рейн се обърна при сподавеният й вик.
-Е, и на мен ми се е случвало пръстите ми да се схванат. Може да се оправят като се стопли.- промърмори той и се изгуби от погледа й.
Момичето усети как металът се изкачва по врата към лицето му. Започна да се задушава. Неистово се опитваше да си поеме въздух, но тънката метална обвивка й пречеше. Нямаше смисъл...
Не!
Морвен седна в леглото си с разтуптяно сърце. Кошмарът се върна в ума й с ужасяваща детайлност. Тя погледна към спящата на съседното легло Алексис и безшумно се облече и излезе. От вратата на хана се затича с всички сили по безлюдните улици. Нямаше представа накъде, искаше само да бяга да eкато остане без сили и изтощението остане единствената мисъл в съзнанието й. Премина покрайнините на града и продължи нататък. Краката й горяха, но тя не спря, докато не спъна в някаква скала и тежко се просна по лице в пясъка. Осъзна, че е стигнала до морето- още малко и трябваше за да нагази в него. Седна, дишайки тежко и се загледа в процеждащия се между пръстите й пясък. Заедно с него на земята падна и един пръстен. Тя го вдигна и се усмихна. Спомни си, как на деветгодишна възраст се прибра разплакана в къщи, защото без да разбере как беше огънала гривната на майка си докато се опитваше да я сложи на ръката си така че да не пада. И изведнъж тя сама се огъна и смали до размера на китката й. Не знаеше от какво беше по-уплашена- дали, че ще й се карат за съсипания накит или от това, че има неестествени способности. Но когато разказа за това през сълзи на майка си, тя я прегърна и й каза, че това е ценна дарба и усмихнато й заговори за всички хубави неща, които може да направи с нея. Пръстенът с излято метално цвете отпред беше първото и оттогава не го беше сваляла. Тя тъжно впери очи в него. Някога за да се хвали пред събеседниците си караше цветето да ра зцъфва или да прибира листата си. Макар тогава това да беше елементарен номер за нея, сега едва успя леко да извие едно от листенцата му. Морвен ядосано съсредоточи цялата си сила върху него. Поне това трябваше да стане. Листът потрепна и се сгърчи като увяхнал. Тя хвана пръстена и с вбес ен замах го запрати настрани, след което се свлече на колене на пясъка.Раменете й се разтърсиха от безсилен гняв и отчаяние.
-Е, и какво ще правиш сега?- Морвен стреснато се обърна и видя красива тъмнокоса жена с подигравателна усмивка. Таис.
-Остави ме.- Морвен успя да я изгледа с поглед, който напомняше за хладна досада.
-Наистина ли искаш това, Морвен? Какво ще правиш след като те оставя? Твоите спътници скоро ще разберат, че от теб вече няма никаква полза.- Таис пренебрегна смаяното лице на момичето- И ще те изоставят. И тогава? Няма да можеш да продължиш да си майстор на оръжия, защото всъщност не си ковач. Правеше всичко със силата си.
Морвен се опита да каже нещо, но Таис я прекъсна:
-Какво тогава? Боец?- присмехът в гласа й се засили.- Можеш да се биеш, но не си нищо особено, още повече ако оръжието не е правено лично за теб. Никой няма да иска средно некадърен наемник, особено жена.
-Ще се оправя някак и без твоите съвети.- процеди Морвен. Таис не обърна внимание на думите й:
-Не, почакай, сега се сетих. Разбира се, ще се върнеш при семейството си, ще им поискаш прошка, че не си ги послушала и ще се омъжиш за първия мъж, който ти посочат. Но ще трябва да побързаш, защото едва ли ще има много желаещи.- тя замислено отметна един кичур от тежката си коса.- Какъв ли съпруг щ е ти изберат? Орач, козар или ако имаш късмет моряк, който поне ще пътува повечето време и няма да ти досажада чак толкова... А и винаги остава ханджията в селото ти... Има опит, погребал е три жени досега.
Морвен се хвърли към нея със сляпа омраза, триейки сълзите от лицето си. Таис се дръпна и внезапно гласът й омекна:
-Не ти го казвам за да те нараня, дете... Просто това е жестоката действителност и трябва да си дадеш сметка за нея.
-Давам си сметка. Но не искам да мисля за това. Просто ме остави... не искам да мисля... Какво значение има, след като не мога да го променя?
-Но аз мога.- Таис докосна рамото й.- Искаш ли дарбата си обратно? Аз мога да ти я върна.
Момичето я погледна със смесица от отчаяна надежда и подозрение.
-И какво ще поискаш от мен в замяна? Съмнявам се, че ми предлагаш това просто от добри чуства.- Морвен се усмихна на нелепото предположение.
-Ще ми дължиш услуга.- Таис прекъсна възражението й с жест.- Не се безпокой, ако сметнеш, че е против принципите ти, няма да те задължавам да правиш нищо. Но ако не е така, ще трябва да изпълниш каквото ти кажа.
Морвен стоеше неподвижно забила поглед в земята, а в главата й се блъскаха хиляди мисли, от които само й ставаше още по-трудно да вземе решение.
-Искаш ли да си я върнеш?- Таис протегна ръка към нея. Морвен бавно осъзна, че в дланта й има нещо. Проблясващ на лунната светлина метал във формата на цвете. Тя невярващо докосна пръстена, който беше захвърлила. Листата на цветето отново бяха безупречно гладки. Таис го вдигна пред очите й: r-С какво ще го замениш? С брачна халка? Помисли си...
Морвен усети как й причернява от вълнение, след което чу собствения си треперещ глас да изрича:
-И ако е нещо лошо, мога да откажа?
-Абсолютно. Това си е твое право.- Таис беше категорична.
-Искам я... върни ми дарбата...
Таис хвана ръката й и сложи пръстена на безименния й пръст. Металното цвете разцъфна в цялата си прелест, още щом погледна към него. Морвен се усмихна без да забелязва нищо около себе си. Осъзна се чак, когато чу тихия леко подигравателен смях на жрицата. Тя стоеше и я наблюдаваше със стрaнно изражение.
-Е, добре. Ти изпълни обещанието си, кажи ми какво ще искаш от мен.
-О, не бързай толкова... Тъкмо станахме приятелки и веднага да ти искам услуги... не се прави така... ще го оставим за по-нататък.- ясният глас на Таис беше пълен със сарказъм. Тя се обърна и изчезна в нощта, оставяйки Морвен сама с бавно узряващата в нея паника. Беше толкова предвидима, че почти й беше скучна. Във всеки момент тя виждаше борещите се в нея чуства изписани на лицето й. Всяко съмнение, всяка надежда, всеки вопъл бяха почти осезаеми. А когато накрая й каза, че отлага услугата тя беше толкова разочарована и уплашена, че дори в тъмното видя как пребледня. Таис с лека доса да се усмихна- беше толкова лесно да я манипулира, че почти я съжаляваше.
Поезията е това, което се губи при превода.
Член на клуб А4.
Член на клуб А4.
Бледата и мека светлина на Луната проблясваше в пищните поли на падащата жена. Времето бавно се разтегли, нощта леко просветля и в плавен преливащ се низ от застинали мигове Лунел с любопитство наблюдаваше как за жената наближава неизбежният сблъсък с блестящите солени води. Изкуши се да я прихване насред забавения й полет, да разбере коя е. Но веднага си даде сметка, че вероятно би й се наложило и да отговаря на въпроси, а нямаше настроение за това. А и летящата дама не изглеждаше съвсем безопасна... както и партньорът й по танци. Погледна към черната сянка, в която лунната светлина потъваше и потръпна (е, би потръпнала, ако в този момент разполагаше с тяло). Наложи си да върне вниманието си към жената, която междувременно бе потънала сред вълните. Докато се колебаеше дали да се намеси, забеляза, че вече са я изпреварили. С любопитство изгледа усилията на мъжа да изтегли удавницата на брега. Е, явно бе, че намесата й е излишна. Но любопитството бавно пускаше пипала в мислите й.
***
Луната се топеше вече от няколко дни, но дискът и все още бе достатъчно голям за да осветява нощта. Светлина се излъчваше и от множеството лунни отражения в развълнуваните морски води.
Светлината нахлуваше навсякъде. Тя се плъзна по издутите от нощния бриз завеси в кралските покои и обля широкото легло и сгърчената фигура върху него. Анара отвори очи и простена ядосано. Сънят бягаше от ума й. Вместо това мислите й блуждаеха трескаво - покушението, изчезването на сина й, заговори, желанието на Джони да се оттегли... и тази проклета луна, която нагло се блещеше срещу нея. Обърна се с гръб към големите прозорци, но бялото лице на Луната продължаваше да я наблюдава, сякаш отпечатано завинаги в очите й... Копнееше за сън, но будният й поглед се плъзгаше из сенките в стаята, а напрегнатото й тяло отказваше да се отпусне в покоя на сънищата... Ръцете й бяха сграбчили завивките и трескаво ги мачкаха.
"Какво ми става, трябва да се отпусна... Ако не заспя.... няма решение ... Кип... трябва да говоря с Джони, непременно... но преди това трябва да си почина и да заспя... детето ми... ако този, който стои зад нападението, се насочи към сина ми.... не, искам да заспя... някой да затрие проклетата Луна!!! ... кой, кой прати онова изчадие.... дано не наранят детето ми... само да разбера кой стои зад всичко това, ще ..."
- Трудно се спи в такава хубава лунна нощ, не мислите ли, Ваше Величество?
Анара рязко се извърна. Сянка на жена се открояваше, приседнала на големия прозорец. Луната отвън я заливаше с мека светлина, проблясваше по вълнистите й коси, но лицето бе в сянка.
- Коя си ти? Как влезе тук? - Анара се опита да мобилизира всички свои сили срещу евентуално нападение.
Жената се изправи и плавно пристъпи напред в стаята. Анара понечи да извика, но ... не го направи. Стоеше на ръба на мига, в който или щеше да повика помощ, или сама щеше да нападне, но не искаше да го прекрачи. Седна в леглото и просто наблюдаваше докато времето бавно се стичаше около нея.
- Лунел - тихо, но ясно каза нейната гостенка.
- Какво? - сепна се Анара.
- Казвам се Лунел.
Още няколко дълги мига мълчание. Анара усети любопитния поглед на жената да се плъзга по нея.
- Желаете ли да поспите, Анара?
Не, наистина, това вече беше наглост. Пое си рязко дъх и тъкмо се канеше добре да подреди нахалницата, когато Лунел се извърна леко към светлината и лицето й изплува сред черните коси. Изглеждаше нежно, бледо и спокойно. Усмихна се леко и каза:
- Простете, Ваше Величество! Не исках да Ви обидя, но не съм имала често удоволствието и честта да общувам с короновани особи, а това, за съжаление, се е отразило недотам благоприятно на обноските ми.
"Тя не се бои." - помисли си кралицата. "Уверена е, че няма да й навредя... или че не мога?".
- А каква е причината за твоето посещение, Лунел? Надали си дошла да си поговорим само за прелестите на лунната нощ.
"Проклетата Луна!!!" - добави Анара наум.
Лунел непринудено седна на пода и светлината сякаш се завихри около нея.
- Мисля, че мога да ви помогна, Ваше Величество. Зная, че страдате от безсъние. Зная и колко уморителни и досадни са дългите часове в нощта, докато напразно чакате сънят да прояви милост и да ви помогне да си починете... Помня колко прекрасно е да сънуваш...
Лунел притвори очи и замълча. Още няколко мига тишина се изплъзнаха покрай тях. Анара не смееше да заговори. Всичко това изглеждаше толкова нереално, че се запита, дали най-накрая все пак е успяла да заспи.
- И така, искате ли помощ, Ваше Величество? - тихият глас я стресна.
- Д... - спря се насред щастливото си съгласие. - Не ми каза коя си? Коя е Лунел? И защо да ти имам доверие? И как изобщо влезе тук? Твърде много въпроси или по-скоро твърде много липсващи отговори, непозната Лунел. А аз разполагам с твърде малко търпение и доверие, но за сметка на това с много врагове...
- ... и твърде малко сън. Както и твърде много тревоги, които да запълнят безсънните часове. - яд и нетърпение проблеснаха за миг в черните зеници. - Помислете, изтощена сте, така може и да полудеете... А колко лесно се отстранява или манипулира една луда кралица?
Анара потръпна. Мисли, страхове и подозрения отново започнаха да се блъскат хаотично в ума й.
- Предлагаш ми сделка, без да зная цената.
- Сделка? Амиии... може и така да се каже. Утре при вас ще дойде една жена. Името й е Ланис. Тя... ще може да Ви помогне. Сама ще ви обясни.
Лунел се изправи бавно, обърна й гръб и се запъти към прозореца. С изумление Анара осъзна, че посетителката й се кани да приключи разговора. Изправи се рязко.
- Чакай, това ли е всичко, което ще ми кажеш?
Лунел погледна през рамо към Анара.
- Казах Ви, Ланис ще ви помогне. Тя сама ще ви намери. - Лунел се усмихна - Тя е безобидна, но ще ви е от полза, за да преодолеете това ... неразположение.
Преди Анара да успее да добави нещо Лунел пристъпи към прозореца. Бризът нахлу в стаята, разбърка завеси и сребристи лъчи и след миг нея вече я нямаше. Остана само свежият аромат на морето. "Както и още много часове безсъние..." помисли си раздразнено Анара. "... до утре...."
***
Луната се топеше вече от няколко дни, но дискът и все още бе достатъчно голям за да осветява нощта. Светлина се излъчваше и от множеството лунни отражения в развълнуваните морски води.
Светлината нахлуваше навсякъде. Тя се плъзна по издутите от нощния бриз завеси в кралските покои и обля широкото легло и сгърчената фигура върху него. Анара отвори очи и простена ядосано. Сънят бягаше от ума й. Вместо това мислите й блуждаеха трескаво - покушението, изчезването на сина й, заговори, желанието на Джони да се оттегли... и тази проклета луна, която нагло се блещеше срещу нея. Обърна се с гръб към големите прозорци, но бялото лице на Луната продължаваше да я наблюдава, сякаш отпечатано завинаги в очите й... Копнееше за сън, но будният й поглед се плъзгаше из сенките в стаята, а напрегнатото й тяло отказваше да се отпусне в покоя на сънищата... Ръцете й бяха сграбчили завивките и трескаво ги мачкаха.
"Какво ми става, трябва да се отпусна... Ако не заспя.... няма решение ... Кип... трябва да говоря с Джони, непременно... но преди това трябва да си почина и да заспя... детето ми... ако този, който стои зад нападението, се насочи към сина ми.... не, искам да заспя... някой да затрие проклетата Луна!!! ... кой, кой прати онова изчадие.... дано не наранят детето ми... само да разбера кой стои зад всичко това, ще ..."
- Трудно се спи в такава хубава лунна нощ, не мислите ли, Ваше Величество?
Анара рязко се извърна. Сянка на жена се открояваше, приседнала на големия прозорец. Луната отвън я заливаше с мека светлина, проблясваше по вълнистите й коси, но лицето бе в сянка.
- Коя си ти? Как влезе тук? - Анара се опита да мобилизира всички свои сили срещу евентуално нападение.
Жената се изправи и плавно пристъпи напред в стаята. Анара понечи да извика, но ... не го направи. Стоеше на ръба на мига, в който или щеше да повика помощ, или сама щеше да нападне, но не искаше да го прекрачи. Седна в леглото и просто наблюдаваше докато времето бавно се стичаше около нея.
- Лунел - тихо, но ясно каза нейната гостенка.
- Какво? - сепна се Анара.
- Казвам се Лунел.
Още няколко дълги мига мълчание. Анара усети любопитния поглед на жената да се плъзга по нея.
- Желаете ли да поспите, Анара?
Не, наистина, това вече беше наглост. Пое си рязко дъх и тъкмо се канеше добре да подреди нахалницата, когато Лунел се извърна леко към светлината и лицето й изплува сред черните коси. Изглеждаше нежно, бледо и спокойно. Усмихна се леко и каза:
- Простете, Ваше Величество! Не исках да Ви обидя, но не съм имала често удоволствието и честта да общувам с короновани особи, а това, за съжаление, се е отразило недотам благоприятно на обноските ми.
"Тя не се бои." - помисли си кралицата. "Уверена е, че няма да й навредя... или че не мога?".
- А каква е причината за твоето посещение, Лунел? Надали си дошла да си поговорим само за прелестите на лунната нощ.
"Проклетата Луна!!!" - добави Анара наум.
Лунел непринудено седна на пода и светлината сякаш се завихри около нея.
- Мисля, че мога да ви помогна, Ваше Величество. Зная, че страдате от безсъние. Зная и колко уморителни и досадни са дългите часове в нощта, докато напразно чакате сънят да прояви милост и да ви помогне да си починете... Помня колко прекрасно е да сънуваш...
Лунел притвори очи и замълча. Още няколко мига тишина се изплъзнаха покрай тях. Анара не смееше да заговори. Всичко това изглеждаше толкова нереално, че се запита, дали най-накрая все пак е успяла да заспи.
- И така, искате ли помощ, Ваше Величество? - тихият глас я стресна.
- Д... - спря се насред щастливото си съгласие. - Не ми каза коя си? Коя е Лунел? И защо да ти имам доверие? И как изобщо влезе тук? Твърде много въпроси или по-скоро твърде много липсващи отговори, непозната Лунел. А аз разполагам с твърде малко търпение и доверие, но за сметка на това с много врагове...
- ... и твърде малко сън. Както и твърде много тревоги, които да запълнят безсънните часове. - яд и нетърпение проблеснаха за миг в черните зеници. - Помислете, изтощена сте, така може и да полудеете... А колко лесно се отстранява или манипулира една луда кралица?
Анара потръпна. Мисли, страхове и подозрения отново започнаха да се блъскат хаотично в ума й.
- Предлагаш ми сделка, без да зная цената.
- Сделка? Амиии... може и така да се каже. Утре при вас ще дойде една жена. Името й е Ланис. Тя... ще може да Ви помогне. Сама ще ви обясни.
Лунел се изправи бавно, обърна й гръб и се запъти към прозореца. С изумление Анара осъзна, че посетителката й се кани да приключи разговора. Изправи се рязко.
- Чакай, това ли е всичко, което ще ми кажеш?
Лунел погледна през рамо към Анара.
- Казах Ви, Ланис ще ви помогне. Тя сама ще ви намери. - Лунел се усмихна - Тя е безобидна, но ще ви е от полза, за да преодолеете това ... неразположение.
Преди Анара да успее да добави нещо Лунел пристъпи към прозореца. Бризът нахлу в стаята, разбърка завеси и сребристи лъчи и след миг нея вече я нямаше. Остана само свежият аромат на морето. "Както и още много часове безсъние..." помисли си раздразнено Анара. "... до утре...."
-Благодаря, Ауен'галад. Ще се прибера, когато сметна за необходимо...
-Дано Нейтуиде те закриля в делата ти,Алзира!
-Дано!-магьосницата прекрачи през портала, последвана от едно полупрозрачно кълбо и с едва доловим жест затвори процепа.
-Да видим какво ни предлага тукашната действителност.-процеди жената със смесица на тъга и надежда, оглеждайки се наоколо. На светлината от изгряващото над голите, вероятно вулканични планини далеч на изток се открояваше голяма равнина, процепена през средата от виещ се път. Беше прекалено тъмно, за да се види, какво лежи на запад, но несъмнено там шансът да се намерят хора беше по-голям.
-Бълбук-клоп-клокоч...-топката започна да издава разни ромолещи звуци и извади пророчицата от мислите й.
-За сега трай и се мотай по-далече от очите на околните! Не искам да станеш ловен трофей!
-Бълбук-клоп...-чак сега елфата се обърна и видя втрещения поглед на един мулетар, който стоеше на близкия хълм. "До тук с идването незабелязано...Да видим поне, дали молитвите на отшелника са ми дали дарбата да говоря чуждите езици"
-Добор утро, пътнико. На къде си тръгнал?
-Ъ..Аъ..д-добър ден...у-уважжаема госпожо...Към...ъъъ, такова...столицата на Даная, ако Ви е угодно...такова...
-Спокойно, пътнико, виждам че си бил свидетел на появяването ми. Не се страхувай!
-А..ъъъ..вий..такова..виждате ме?-човекът очевидно още си беше глътнал езика и сочеше с боязлив жест към лицето на елфата, сякаш всеки момент то щеше да се разтвори и да го глътне...
-Чисто и ясно! Нещо против да те придружа в пътуването? Ще си платя. Аз съм Алзира, а ти си?
-Мии..аз...Коломан съм...такова...Качвайте се...така де...заповядайте!-Алзира се качи на едно от животните и даде два зеленикави кристала на мулетаря, който не посмя да поиска друго и ги прибра предпазливо в пазвата си.
-Кога ще стигнем до столицата?
-Еми...до една седмица...ако ви е угодно.-бръщолевенето на Коломан започна да идва в повече на пророчицата и тя реши да го прекрати веднъж за винаги.
-Престани да заекваш, нищо няма да ти направя! Казах ти! Нямате ли си магьосници тука, че се плашиш?
-Д-да, госпожо! И магьосници, и жреци...че и жрици има на изток, ама аз и от тях се плаша...
-Защо, зли ли са?-Алзира зададе въпроса си и в същия момент усети колко странно звучеше, излязал от устата на някой с нейното минало.
-Еми...да...не...ми не са, ама...те жреците, за тях казват че можели да крадат силата на мъжете. И ние...така де...прости хора сме, плашим се...
"То пък едни сили имаш да ти откраднат" помисли си пророчицата, оглеждайки мършавото тяло на Коломан. Една едва доловима усмивка пробегна по устните й, след което те инстинктивно се свиха в безизразното си положение. Ако тези жреци имаха такива умения, то тя серизно трябваше да внимава с тях...
-Ако не ме устройва, в колко ще пристигнем?
-К-какво да не ви устройва?
-Пак почна да пелтечиш, каза, че ще стигнем утре сутрин, ако ме устройва. А ако не ме?
-Ааа, добре, такова...Ако пришпоря гадинките...и минем през леса...пет дена. Само дето има разбойници....
-За тях не бери грижа. Всъщност, разкажи ми повече за тия жрици и за тая столица...
-Дано Нейтуиде те закриля в делата ти,Алзира!
-Дано!-магьосницата прекрачи през портала, последвана от едно полупрозрачно кълбо и с едва доловим жест затвори процепа.
-Да видим какво ни предлага тукашната действителност.-процеди жената със смесица на тъга и надежда, оглеждайки се наоколо. На светлината от изгряващото над голите, вероятно вулканични планини далеч на изток се открояваше голяма равнина, процепена през средата от виещ се път. Беше прекалено тъмно, за да се види, какво лежи на запад, но несъмнено там шансът да се намерят хора беше по-голям.
-Бълбук-клоп-клокоч...-топката започна да издава разни ромолещи звуци и извади пророчицата от мислите й.
-За сега трай и се мотай по-далече от очите на околните! Не искам да станеш ловен трофей!
-Бълбук-клоп...-чак сега елфата се обърна и видя втрещения поглед на един мулетар, който стоеше на близкия хълм. "До тук с идването незабелязано...Да видим поне, дали молитвите на отшелника са ми дали дарбата да говоря чуждите езици"
-Добор утро, пътнико. На къде си тръгнал?
-Ъ..Аъ..д-добър ден...у-уважжаема госпожо...Към...ъъъ, такова...столицата на Даная, ако Ви е угодно...такова...
-Спокойно, пътнико, виждам че си бил свидетел на появяването ми. Не се страхувай!
-А..ъъъ..вий..такова..виждате ме?-човекът очевидно още си беше глътнал езика и сочеше с боязлив жест към лицето на елфата, сякаш всеки момент то щеше да се разтвори и да го глътне...
-Чисто и ясно! Нещо против да те придружа в пътуването? Ще си платя. Аз съм Алзира, а ти си?
-Мии..аз...Коломан съм...такова...Качвайте се...така де...заповядайте!-Алзира се качи на едно от животните и даде два зеленикави кристала на мулетаря, който не посмя да поиска друго и ги прибра предпазливо в пазвата си.
-Кога ще стигнем до столицата?
-Еми...до една седмица...ако ви е угодно.-бръщолевенето на Коломан започна да идва в повече на пророчицата и тя реши да го прекрати веднъж за винаги.
-Престани да заекваш, нищо няма да ти направя! Казах ти! Нямате ли си магьосници тука, че се плашиш?
-Д-да, госпожо! И магьосници, и жреци...че и жрици има на изток, ама аз и от тях се плаша...
-Защо, зли ли са?-Алзира зададе въпроса си и в същия момент усети колко странно звучеше, излязал от устата на някой с нейното минало.
-Еми...да...не...ми не са, ама...те жреците, за тях казват че можели да крадат силата на мъжете. И ние...така де...прости хора сме, плашим се...
"То пък едни сили имаш да ти откраднат" помисли си пророчицата, оглеждайки мършавото тяло на Коломан. Една едва доловима усмивка пробегна по устните й, след което те инстинктивно се свиха в безизразното си положение. Ако тези жреци имаха такива умения, то тя серизно трябваше да внимава с тях...
-Ако не ме устройва, в колко ще пристигнем?
-К-какво да не ви устройва?
-Пак почна да пелтечиш, каза, че ще стигнем утре сутрин, ако ме устройва. А ако не ме?
-Ааа, добре, такова...Ако пришпоря гадинките...и минем през леса...пет дена. Само дето има разбойници....
-За тях не бери грижа. Всъщност, разкажи ми повече за тия жрици и за тая столица...
Si vis pacem para bellum
Сим седеше в креслото си, отпиваше по малко вино и замислено гледаше шахматната дъска пред себе си. Твърде много фигури, твърде много въпроси и твърде малко отговори. И въпреки че събираше грижливо всякакъв вид информация, все още не знаеше доста неща. При това важни неща. Помисли за това, което му беше разказал Плъха за последните събития. Хм, дамата в червено, херцогиня Кларис дьо Мертьой, имаше силното усещане, че и тя разбърква умело своето тесте карти. Беше дочул, че тя подготвя голям прием, според традицията всеки новопристигнал благородник от висок ранг правеше нещо подобно за да се представи на местния елит. Мдаа, значи трябваше да намери начин да се самопокани на приема, там определено нямаше да са най-важните фигури, но щеше да има достатъчно влиятелни представители на основните сили. И все пак нещо определено не беше наред, мътеше се нещо голямо, нещо зловещо...
Бялото слънце изгаряше в зенита си, пясъкът нежно шумолеше под стъпките на пътниците. Керванът сякаш едва пъплеше, устремен към своята цел - спасителния оазис. И тогава - плясък на криле, стотици, хиляди криле, черни криле, които закриват слънцето и се спускат хищно надолу...
... Разтърка уморено очи, какво все пак знаеше? Погледна към лагера на белите - ето я кралицата със своя верен офицер Джони Кейдж и няколко бели пешки. Взе фигурката на офицера и я повъртя между пръстите си. Определено кралицата много разчиташе на своя служител. А какво правеше той? Срещаше се със странни хора, първо поотделно, после с цяла група. След това групата замина с кораб в неизвестна посока, и не след дълго се чу за неприятности във Варгас. Всеки с малко мозък в главата си можеше да се досети, че зад това стои Кейдж. Та той съвсем не беше глупав, защо му трябваше да изпраща група наемници, след като сам щеше да се справи много по-добре? Може би предупреждение към херцога на Варгас: "внимавай, защото следващия път ще дойда аз". Звучи логично, но пък дали...? Даа, а може би Джони имаше специални планове за своя "таен" отряд от пешки. Всички подценяваха пешките, но забравяха, че ако една пешка стигне до края на дъската може да се превърне в каквото пожелае, дори в кралица. Интересно, Джони значи е по-хитър от очакваното, трябва да се внимава с него, определено. Добре, нека крои своите гениални планове, нека бута своите мили пешки все по-напред. Кой знае, може би точно накрая ще се изуми да разбере, че не всички са вече негови...
Огледа кръчмата, мъжа с превръзката стоеше сам на една маса в дъното и пиеше с мрачен вид. Приближи се нехайно до него и попита:
- Дали уважаемият господин ще има нещо против да седна на неговата маса?
Онзи вдигна рязко поглед и рече кратко "Не!", а след това недвусмислено се заигра с камата си. Сим не се смути от факта, че съседните маси започнаха бързо да се опразват, а продължи:
- Жалко, тъкмо се чудех с кой да споделя това чудесно селенско отлежало - и измъкна двулитровата кана зад гърба си, наля си чаша и я изля в гърлото си. После си наля втора, отново я изпразни и добави. - Може би пък да успея да го изпия и сам.
Искрица удивление проблясна в здравото око на мъжа отсреща, той се замисли за миг, а после рече:
- Сядай!
Сим се настани до него, наля му, а после напълни и своята чаша и я изпи също толкова бързо колкото предишната.
- Къде си се научил да пиеш така? - учуди се още повече мъжът с превръзката.
- А, дълга история - махна с ръка Сим на кръчмарят да донесе още една кана вино. - Но ако имаш време, може да ти я разкажа...
След шестата кана Сим вече дотолкова се беше оплел в лъжите си, че не помнеше вече какво е разказвал за невероятното си приключение. Мъжът отсреща го слушаше мълчаливо, но след като чу как Сим се похвали, че е застрелял трима с една стрела не издържа:
- Личи си, че си измисляш, драги! Затова пък аз ще ти разкажа за едно мое истинско приключение...
Колкото и да беше пиян, все пак не спомена никакви имена, но Сим и без това знаеше достатъчно за да се сети за какво иде реч. На деветата кана мъжът вече беше започнал да ломоти и скоро се захлупи на масата и заспа. Сим подхвърли жълтица на кръчмаря и си тръгна, беше научил повече от достатъчно. Това беше значи прословутия Берик - наемния убиец, Джони определено умееше добре да подбира хората си. Ама пък как пиеше - девет кани вино! Сим беше изтощен до краен предел, през цялата вечер се налагаше да превръща своето вино във вода, рядко му се случваше да работи с такива количества. Освен онзи път на китоловния кораб... Потръпна при спомена и забърза към дома си, имаше още много въпроси, които го чакаха пред шахматната дъска.
Бялото слънце изгаряше в зенита си, пясъкът нежно шумолеше под стъпките на пътниците. Керванът сякаш едва пъплеше, устремен към своята цел - спасителния оазис. И тогава - плясък на криле, стотици, хиляди криле, черни криле, които закриват слънцето и се спускат хищно надолу...
... Разтърка уморено очи, какво все пак знаеше? Погледна към лагера на белите - ето я кралицата със своя верен офицер Джони Кейдж и няколко бели пешки. Взе фигурката на офицера и я повъртя между пръстите си. Определено кралицата много разчиташе на своя служител. А какво правеше той? Срещаше се със странни хора, първо поотделно, после с цяла група. След това групата замина с кораб в неизвестна посока, и не след дълго се чу за неприятности във Варгас. Всеки с малко мозък в главата си можеше да се досети, че зад това стои Кейдж. Та той съвсем не беше глупав, защо му трябваше да изпраща група наемници, след като сам щеше да се справи много по-добре? Може би предупреждение към херцога на Варгас: "внимавай, защото следващия път ще дойда аз". Звучи логично, но пък дали...? Даа, а може би Джони имаше специални планове за своя "таен" отряд от пешки. Всички подценяваха пешките, но забравяха, че ако една пешка стигне до края на дъската може да се превърне в каквото пожелае, дори в кралица. Интересно, Джони значи е по-хитър от очакваното, трябва да се внимава с него, определено. Добре, нека крои своите гениални планове, нека бута своите мили пешки все по-напред. Кой знае, може би точно накрая ще се изуми да разбере, че не всички са вече негови...
Огледа кръчмата, мъжа с превръзката стоеше сам на една маса в дъното и пиеше с мрачен вид. Приближи се нехайно до него и попита:
- Дали уважаемият господин ще има нещо против да седна на неговата маса?
Онзи вдигна рязко поглед и рече кратко "Не!", а след това недвусмислено се заигра с камата си. Сим не се смути от факта, че съседните маси започнаха бързо да се опразват, а продължи:
- Жалко, тъкмо се чудех с кой да споделя това чудесно селенско отлежало - и измъкна двулитровата кана зад гърба си, наля си чаша и я изля в гърлото си. После си наля втора, отново я изпразни и добави. - Може би пък да успея да го изпия и сам.
Искрица удивление проблясна в здравото око на мъжа отсреща, той се замисли за миг, а после рече:
- Сядай!
Сим се настани до него, наля му, а после напълни и своята чаша и я изпи също толкова бързо колкото предишната.
- Къде си се научил да пиеш така? - учуди се още повече мъжът с превръзката.
- А, дълга история - махна с ръка Сим на кръчмарят да донесе още една кана вино. - Но ако имаш време, може да ти я разкажа...
След шестата кана Сим вече дотолкова се беше оплел в лъжите си, че не помнеше вече какво е разказвал за невероятното си приключение. Мъжът отсреща го слушаше мълчаливо, но след като чу как Сим се похвали, че е застрелял трима с една стрела не издържа:
- Личи си, че си измисляш, драги! Затова пък аз ще ти разкажа за едно мое истинско приключение...
Колкото и да беше пиян, все пак не спомена никакви имена, но Сим и без това знаеше достатъчно за да се сети за какво иде реч. На деветата кана мъжът вече беше започнал да ломоти и скоро се захлупи на масата и заспа. Сим подхвърли жълтица на кръчмаря и си тръгна, беше научил повече от достатъчно. Това беше значи прословутия Берик - наемния убиец, Джони определено умееше добре да подбира хората си. Ама пък как пиеше - девет кани вино! Сим беше изтощен до краен предел, през цялата вечер се налагаше да превръща своето вино във вода, рядко му се случваше да работи с такива количества. Освен онзи път на китоловния кораб... Потръпна при спомена и забърза към дома си, имаше още много въпроси, които го чакаха пред шахматната дъска.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Розовите лъчи на утрото крадешком се вмъкнаха в покоите на кралица Анара. Тихото почукване не получи отговор. След малко потропването се чу отново, този път по-силно и по-настойчиво. То носеше посланието, че човекът от другата страна на вратата е твърдо решен да се срещне с кралицата. Още няколко мига на изчакване изминаха и вратата бавно и внимателно се отвори, сякаш кротостта на жеста желаеше да компенсира нахалството на нахлуването. Джони влезе в покоите.
- Простете, Ваше Ве... В името на Халид, кралице, какво се е случило?
Кралица Анара седеше в средата на широкото легло. Лицето й бе бледо, ръцете несъзнателно мачкаха завивките. Невиждащият й поглед не трепваше.Сърцето на Джони се сви. Приседна внимателно до нея и тихо я повика:
- Кралице... - след миг нежно добави: - Анара!
Тя примигна и погледът й се отмести от нищото и потъна в загрижените му очи. Голите й рамене потрепераха, а няколко сълзи започнаха надпревара по изпитите й страни.
- Джони... - гласът й заглъхна. Пое си дълбоко дъх и продължи малко по-спокойно: - Опасявам се, че полудявам, Джони.
Лудост. Тази дума се отрази във внезапно пропълзелите в ума му съмнения, но той бързо се постара да ги разсее.
- И какво Ви кара да мислите така, Ваше Величество?
Тя се усмихна.
- Не е необходимо да чета по лицето Ви, за да зная, че не ме виждате в най-добрата ми светлина.
В няколко минути мълчание Анара се опита да подреди мисли и опасения и след това продължи:
- Опасявам се, че нападението отпреди няколко дни е оказало по-сериозно въздействие върху мен, отколкото си помислих тогава. От онази нощ сънят бяга от мен. А безсънните нощи и тревогите ме доведоха до границата, на която вече не мога да преценя кое е действително и кое - не. Страхувам се, Джони. Реалността се размива пред мен. А мисълта, че мога да загубя разсъдъка си ме ужасява още повече.
- Защо не споделихте с мен това по-рано? Вярвах, че ми имате доверие. Укорът в гласа на Джони бе съвсем явен. - Ако ми бяхте казали, че не можете да спите, щяхме да измислим нещо - има лекове, магии... - гласът му заглъхна неуверено.
- Зная. Не исках да Ви тревожа излишно. До снощи вярвах, че всичко това е резултат на преумора.
- Но тази нощ се е случило нещо, което Ви е обезпокоило повече, така ли?
Тя погледна към прозореца.
- Джони, тази нощ никой ли не е усетил чуждо присъствие в покоите ми?
- Знаете много добре, че покоите Ви се охраняват. От нападението насам аз лично се грижа за охраната на тази врата. Магьосниците долу също не смеят да мигнат. Повярвайте ми, погрижил съм се за това.
- В такъв случай мога да добавя и това, че имах халюцинации.
Анара се усмихна и започна да разказва за среднощното си посещение. Когато разказът й свърши Джони се изправи и бавно се приближи към прозореца. Спря точно на мястото, където преди няколко часа се бе появила, а след това и изчезнала Лунел. Обърна се бавно към кралицата. Край него в покоите се изсипваше светлината на новия ден. Той поклати замислено глава.
- Виж ти... По всичко изглежда, че тази нощ сте имали необикновената чест да Ви посети селенит, Ваше Величество. И вероятно сте обект на вниманието й от поне няколко дни.
- Селенит? - повтори Анара. - Припомнете ми приятелю, това не бяха ли някакви магьосници в южната ни съседка?
- "Бяха" е правилно, "магьосници" - не. - Джони замислено присви очи. - Доколкото е известно селенитите са изчезнали преди векове. И не са били точно магьосници. Само някои от тях. Но присъща на всички е била силната им връзка с луната. Опасявам се, че няма много запазена информация за тях. Изглежда сякаш разрушението, което предизвикали, се постарало да изтрие всяка следа за тях. Повечето сведения се основават на оскъдни слухове и легенди, които с неохота се разказват от жителите на Селения.
- Поправи ме, ако греша, но от думите ти излиза, че снощи съм била посетена от нещо, което трябва да е изчезнало преди стотици години, а ние не знаем почти нищо за същността му. О, да не забравя! И че покушенията срещу мен всъщност се организират в Селения. Това внася съществен обрат в нашите теории.
- Не... - за миг Джони се поколеба. - Не, не мисля, че сме грешали досега. А колкото до селенитите ... - Той въздъхна тежко и продължи. - Знае се, че са били хора под силното доминиращо въздействие на Луна, като те повече или по-малко са можели да използват лунните сили. Именно използват, но не и контролират. Дори напротив - Луна контролирала тях. Изглежда, че с времето те все повече губели човешката си същност.
Джони помълча замислено и след това продължи:
- Ако снощи тук е имало селенит, нещо, в което аз все повече се убеждавам, това би дало отговор на въпроса, защо никой не я е усетил.
Анара продължи мисълта му:
- Луната бе ярка. Ако изобщо сме усетили нещо, това е било само енергията на лунните сили. Нищо необикновено и обезпокоително.
- Именно! - лицето му доволно засия, но веднага задоволството от разрешената загадка бе потопено във вълна от раздразнение. - Само това ни липсваше! Онея прокълнати лунатици на юг да са се размърдали отново!
- Мислиш, че култът им се възвръща?
- Мътните ги взели, и идея си нямам! Но ще разберем. Казахте, че очаквате някаква жена?
- Да, Ланис. Предполага се, че ще ми помогне да възстановя съня си. Според думите на Лунел тя е безобидна.
Джони се усмихна. Очите му проблеснаха доволно и погледът му се зарея навън. Денят обещаваше да бъде хубав. Слънчевите лъчи се плъзгаха по синьо-зелените вълни и искряха в морската пяна. Той вдиша дълбоко соления утринен въздух и каза:
- Ако подозренията ми се окажат верни, това е така. Донякъде. - Обърна се към Анара. - Мисля, че ще е добре да направите, както Ви е "посъветвала" Лунел. Приемете Ланис.
- Точно това и мислех да направя.
Погледите им се срещнаха. След това Джони прекоси бавно стаята и се насочи към вратата. Протегна ръка да отвори, но спря и отново се обърна.
- Разтревожихте ме, Кралице Анара. Забравих защо се осмелих да "наруша" съня Ви. - иронията я накара да се усмихне. Той със задоволство мислено отбеляза, че кралицата отново излъчва увереност, макар и примесена с умора.
- Дойдох, за да Ви уведомя, че снощи нашият екип се завърна. Принц Аркип - също.
- Кип! - лицето на Анара се озари и тя бърза се изправи. За миг на Джони му се стори, че ще се втурне към вратата, но тя се овладя. Вълнението, огряло очите й, бе потушено от властно самообладание. Джони продължи:
- Има и още нещо. Тази нощ стражата залови шпионин. Вярвам, че ще Ви бъде интересно да видите, какво намерихме у него.
Кралицата изпитателно го погледна и с делови тон обяви:
- Ще бъда в кабинета си след половин час, Джони. Очаквам да Ви намеря там. Междувременно погрижете се принцът да бъде под наблюдение в покоите си, докато аз намеря време за обсъдя с него малкото му приключение.
- Той е буен, Ваше Величество, и приключенията го привличат. Което важи и за повечето момчета на неговата възраст.
- Той не е "повечето момчета", Джони. Принц Аркип е наследник на трона на Даная и независимо от желанията и увлеченията на възрастта си, ще трябва да се научи да носи отговорността, която следва този факт. Можете да си вървите, Джони.
Той бавно се обърна и напусна кралските покои. Точно преди да затвори вратата тихият й глас го застигна:
- Благодаря за помощта, приятелю!
Джони се извърна и погледна към нея - все още с гръб към него, сякаш не бе казала нищо. След това внимателно затвори вратата.
- Простете, Ваше Ве... В името на Халид, кралице, какво се е случило?
Кралица Анара седеше в средата на широкото легло. Лицето й бе бледо, ръцете несъзнателно мачкаха завивките. Невиждащият й поглед не трепваше.Сърцето на Джони се сви. Приседна внимателно до нея и тихо я повика:
- Кралице... - след миг нежно добави: - Анара!
Тя примигна и погледът й се отмести от нищото и потъна в загрижените му очи. Голите й рамене потрепераха, а няколко сълзи започнаха надпревара по изпитите й страни.
- Джони... - гласът й заглъхна. Пое си дълбоко дъх и продължи малко по-спокойно: - Опасявам се, че полудявам, Джони.
Лудост. Тази дума се отрази във внезапно пропълзелите в ума му съмнения, но той бързо се постара да ги разсее.
- И какво Ви кара да мислите така, Ваше Величество?
Тя се усмихна.
- Не е необходимо да чета по лицето Ви, за да зная, че не ме виждате в най-добрата ми светлина.
В няколко минути мълчание Анара се опита да подреди мисли и опасения и след това продължи:
- Опасявам се, че нападението отпреди няколко дни е оказало по-сериозно въздействие върху мен, отколкото си помислих тогава. От онази нощ сънят бяга от мен. А безсънните нощи и тревогите ме доведоха до границата, на която вече не мога да преценя кое е действително и кое - не. Страхувам се, Джони. Реалността се размива пред мен. А мисълта, че мога да загубя разсъдъка си ме ужасява още повече.
- Защо не споделихте с мен това по-рано? Вярвах, че ми имате доверие. Укорът в гласа на Джони бе съвсем явен. - Ако ми бяхте казали, че не можете да спите, щяхме да измислим нещо - има лекове, магии... - гласът му заглъхна неуверено.
- Зная. Не исках да Ви тревожа излишно. До снощи вярвах, че всичко това е резултат на преумора.
- Но тази нощ се е случило нещо, което Ви е обезпокоило повече, така ли?
Тя погледна към прозореца.
- Джони, тази нощ никой ли не е усетил чуждо присъствие в покоите ми?
- Знаете много добре, че покоите Ви се охраняват. От нападението насам аз лично се грижа за охраната на тази врата. Магьосниците долу също не смеят да мигнат. Повярвайте ми, погрижил съм се за това.
- В такъв случай мога да добавя и това, че имах халюцинации.
Анара се усмихна и започна да разказва за среднощното си посещение. Когато разказът й свърши Джони се изправи и бавно се приближи към прозореца. Спря точно на мястото, където преди няколко часа се бе появила, а след това и изчезнала Лунел. Обърна се бавно към кралицата. Край него в покоите се изсипваше светлината на новия ден. Той поклати замислено глава.
- Виж ти... По всичко изглежда, че тази нощ сте имали необикновената чест да Ви посети селенит, Ваше Величество. И вероятно сте обект на вниманието й от поне няколко дни.
- Селенит? - повтори Анара. - Припомнете ми приятелю, това не бяха ли някакви магьосници в южната ни съседка?
- "Бяха" е правилно, "магьосници" - не. - Джони замислено присви очи. - Доколкото е известно селенитите са изчезнали преди векове. И не са били точно магьосници. Само някои от тях. Но присъща на всички е била силната им връзка с луната. Опасявам се, че няма много запазена информация за тях. Изглежда сякаш разрушението, което предизвикали, се постарало да изтрие всяка следа за тях. Повечето сведения се основават на оскъдни слухове и легенди, които с неохота се разказват от жителите на Селения.
- Поправи ме, ако греша, но от думите ти излиза, че снощи съм била посетена от нещо, което трябва да е изчезнало преди стотици години, а ние не знаем почти нищо за същността му. О, да не забравя! И че покушенията срещу мен всъщност се организират в Селения. Това внася съществен обрат в нашите теории.
- Не... - за миг Джони се поколеба. - Не, не мисля, че сме грешали досега. А колкото до селенитите ... - Той въздъхна тежко и продължи. - Знае се, че са били хора под силното доминиращо въздействие на Луна, като те повече или по-малко са можели да използват лунните сили. Именно използват, но не и контролират. Дори напротив - Луна контролирала тях. Изглежда, че с времето те все повече губели човешката си същност.
Джони помълча замислено и след това продължи:
- Ако снощи тук е имало селенит, нещо, в което аз все повече се убеждавам, това би дало отговор на въпроса, защо никой не я е усетил.
Анара продължи мисълта му:
- Луната бе ярка. Ако изобщо сме усетили нещо, това е било само енергията на лунните сили. Нищо необикновено и обезпокоително.
- Именно! - лицето му доволно засия, но веднага задоволството от разрешената загадка бе потопено във вълна от раздразнение. - Само това ни липсваше! Онея прокълнати лунатици на юг да са се размърдали отново!
- Мислиш, че култът им се възвръща?
- Мътните ги взели, и идея си нямам! Но ще разберем. Казахте, че очаквате някаква жена?
- Да, Ланис. Предполага се, че ще ми помогне да възстановя съня си. Според думите на Лунел тя е безобидна.
Джони се усмихна. Очите му проблеснаха доволно и погледът му се зарея навън. Денят обещаваше да бъде хубав. Слънчевите лъчи се плъзгаха по синьо-зелените вълни и искряха в морската пяна. Той вдиша дълбоко соления утринен въздух и каза:
- Ако подозренията ми се окажат верни, това е така. Донякъде. - Обърна се към Анара. - Мисля, че ще е добре да направите, както Ви е "посъветвала" Лунел. Приемете Ланис.
- Точно това и мислех да направя.
Погледите им се срещнаха. След това Джони прекоси бавно стаята и се насочи към вратата. Протегна ръка да отвори, но спря и отново се обърна.
- Разтревожихте ме, Кралице Анара. Забравих защо се осмелих да "наруша" съня Ви. - иронията я накара да се усмихне. Той със задоволство мислено отбеляза, че кралицата отново излъчва увереност, макар и примесена с умора.
- Дойдох, за да Ви уведомя, че снощи нашият екип се завърна. Принц Аркип - също.
- Кип! - лицето на Анара се озари и тя бърза се изправи. За миг на Джони му се стори, че ще се втурне към вратата, но тя се овладя. Вълнението, огряло очите й, бе потушено от властно самообладание. Джони продължи:
- Има и още нещо. Тази нощ стражата залови шпионин. Вярвам, че ще Ви бъде интересно да видите, какво намерихме у него.
Кралицата изпитателно го погледна и с делови тон обяви:
- Ще бъда в кабинета си след половин час, Джони. Очаквам да Ви намеря там. Междувременно погрижете се принцът да бъде под наблюдение в покоите си, докато аз намеря време за обсъдя с него малкото му приключение.
- Той е буен, Ваше Величество, и приключенията го привличат. Което важи и за повечето момчета на неговата възраст.
- Той не е "повечето момчета", Джони. Принц Аркип е наследник на трона на Даная и независимо от желанията и увлеченията на възрастта си, ще трябва да се научи да носи отговорността, която следва този факт. Можете да си вървите, Джони.
Той бавно се обърна и напусна кралските покои. Точно преди да затвори вратата тихият й глас го застигна:
- Благодаря за помощта, приятелю!
Джони се извърна и погледна към нея - все още с гръб към него, сякаш не бе казала нищо. След това внимателно затвори вратата.
Слънцето се бе издигнало на половината път до зенита си. Удобно полегнала на кушетката срещу отвореният прозорец Кларис усещаше приятният бриз да освежава лицето й. Обърна поглед към полегналата на съседната кушетка жрица, която любопитно разглеждаше една смокиня, премятайки я в ръката си и се усмихна одобрително. Ерис бе станала в ранни зори и сновеше из предверието раздавайки кратки нареждания на Сара. След тежката нощ, Кларис нямаше особено желание да става рано, но не й бе оставен избор. За да накаже поне малко жрицата, я остави още половин час да сумти навън, но реши, че проявява излишни детинщини и повика Сара. Разбира се, на вратата първа се появи Ерис. Едва тогава Кларис си спомни, че жрицата бе особено неподходящо облечена за дворът на Даная. Отвори своя гардероб и със Сара набързо подбраха подходящ тюркоазено-зелен халат над бледо-зелена нощница. Ерис изглеждаше силно недоволна да носи върху себе си толкова воали, но нищо не каза. Малко след това вече се чувстваше удобно и сама заоправя дребни детайли по тоалета си. Закуската им закъсня, но ефектът от промяната си заслужаваше.
Приятно отпусната, Кларис се опита да се наслади на краткият си отдих, когато вратата рязко се отвори и в стаята влетя кралицата, следвана от неизменната си сянка напоследък - Джони Кейдж. Сара бе застанала до вратата с уплашено изражение. Кратък жест към нея да напусне й даде желаната свобода и тя побърза да затвори вратата зад себе си. Джони небрежно погледна затварящата се врата и чинно застана до нея, леко смутен от оскъдното облекло на дамите в стаята. Кларис разцъфна в ослепителна усмивка, грациозно се изправи от кушетката и направи дълбок поклон. С периферното си зрение забеляза изумлението на Ерис.
- Ваше величество! Генерале! С какво съм заслужила честта на това ранно посещение? - поздравът й бе колкото отправен до посетителите, толкова и до жрицата. Чу приятният шум на сатенът и с одобрение забеляза елегантният поклон на Ерис към кралицата. Анара мълчаливо наблюдаваше жрицата и Кларис трябваше да представи посетителката си.
- Моля да ми позволите да ви представя графиня Лукреция Перска от източните владения на Херцогство Озикс, моя много близка приятелка, любезно приела поканата ми за приемът, който организирам утре вечер!
- Кралице! - лекият поклон и на двете скри смущението на Кларис и изненадата на Ерис да чуе рожденото си име.
Анара се усмихна и подаде ръка на жрицата да се изправи.
- Изключително ми е приятно да срещна толкова очарователна жена от толкова далечни земи в двора си! Кларис, вие сте пълна с изненади! Вероятно утре вечер ще имам честта да се запозная и със съпругът ви, графиньо? Всъщност, вие кога пристигнахте в двора?
- Вдовица съм, госпожо. Много късно снощи успях да достигна столицата, но този проливен дъжд...
- Ах, да, съвсем забравих дъжда... странно наистина, дъжд в такава лунна нощ.... - кралицата се замисли.
Лекото покашляне откъм вратата я върна към действителността.
- Да, всъщност, не бих искала да прекъсвам за толкова продължително време приятният ви разговор, вероятно имате много да си казвате - усмивката стана по женски заговорническа и Кларис със задоволство усети, че успя да докара на лицето си лека руменина. Гласът на кралицата стана по-делови
- Кларис, мила, бях дошла при вас с една молба.
Краткото мълчание и беглият поглед към Ерис, последвани от леко тръсване на главата, показаха колебанието й да продължи, което не убягна от набитият поглед на жриците.
- Снощи в града е заловен шпионин, силоски шпионин, колкото и странно да звучи и на мен. У него е намерено писмо, но е на силоски, уви. Зная, че макар и през планините, Силосия граничи с Умбра и си мислех... дали все пак не бихте могли да ни преведете написаното... - Анара подаде лист хартия, преди Кларис да успее да излезе от вцепенението си.
Погледът й премина по редовете и усети как всяко мускулче по тялото й се стегна. Чу гласът си със съжаление да отвръща, че няма представа какво пише в писмото и да го подава на кралицата. В подобни моменти бе благодарна на жреческото си обучение. Хвърли бегъл поглед към Ерис. Последната небрежно оправяше една дантела по ръкава си. Завидно самообладание.
- Жалко... Е, извинете за безпокойството - кралицата с усмивка се обърна към Ерис - А с вас, графиньо, ще поговорим повече на приема. Ще трябва да задоволите любопитството ми за Озикс. Отдавна не съм получавала вести от Великият херцог.
- Както желаете, госпожо! - Ерис остана в дълбок поклон, последвана от Кларис, докато Анара напускаше стаята с Джони.
Останали сами, двете жрици мълчаливо се спогледаха.
*****
Коридорите започваха да се пълнят с хора, които при вида на кралицата, почтително коленичеха в поклони. Известно време вървяха мълчаливо. Анара наруши мълчанието първа:
- Тя разчете съдържанието - каза го като констатация, на което Джони мълчаливо кимна, а тя продължи - но дали й говори нещо...
- Със сигурност... пребледня, но защо...
- Опитай се да разбереш, Джони, сигурна съм, че е нещо важно.
Джони Кейдж отново кимна и забърза пред кралицата, но гласът й го спря.
- Джони? Графинята... Това ненадейно появяване, за което стражата не е докладвала, ме смущава... Проучи въпросът...
- Разбира се, Ваше величество.
Анара изпрати с поглед отдалечаващия се генерал и се запъти към покоите на принца.
Приятно отпусната, Кларис се опита да се наслади на краткият си отдих, когато вратата рязко се отвори и в стаята влетя кралицата, следвана от неизменната си сянка напоследък - Джони Кейдж. Сара бе застанала до вратата с уплашено изражение. Кратък жест към нея да напусне й даде желаната свобода и тя побърза да затвори вратата зад себе си. Джони небрежно погледна затварящата се врата и чинно застана до нея, леко смутен от оскъдното облекло на дамите в стаята. Кларис разцъфна в ослепителна усмивка, грациозно се изправи от кушетката и направи дълбок поклон. С периферното си зрение забеляза изумлението на Ерис.
- Ваше величество! Генерале! С какво съм заслужила честта на това ранно посещение? - поздравът й бе колкото отправен до посетителите, толкова и до жрицата. Чу приятният шум на сатенът и с одобрение забеляза елегантният поклон на Ерис към кралицата. Анара мълчаливо наблюдаваше жрицата и Кларис трябваше да представи посетителката си.
- Моля да ми позволите да ви представя графиня Лукреция Перска от източните владения на Херцогство Озикс, моя много близка приятелка, любезно приела поканата ми за приемът, който организирам утре вечер!
- Кралице! - лекият поклон и на двете скри смущението на Кларис и изненадата на Ерис да чуе рожденото си име.
Анара се усмихна и подаде ръка на жрицата да се изправи.
- Изключително ми е приятно да срещна толкова очарователна жена от толкова далечни земи в двора си! Кларис, вие сте пълна с изненади! Вероятно утре вечер ще имам честта да се запозная и със съпругът ви, графиньо? Всъщност, вие кога пристигнахте в двора?
- Вдовица съм, госпожо. Много късно снощи успях да достигна столицата, но този проливен дъжд...
- Ах, да, съвсем забравих дъжда... странно наистина, дъжд в такава лунна нощ.... - кралицата се замисли.
Лекото покашляне откъм вратата я върна към действителността.
- Да, всъщност, не бих искала да прекъсвам за толкова продължително време приятният ви разговор, вероятно имате много да си казвате - усмивката стана по женски заговорническа и Кларис със задоволство усети, че успя да докара на лицето си лека руменина. Гласът на кралицата стана по-делови
- Кларис, мила, бях дошла при вас с една молба.
Краткото мълчание и беглият поглед към Ерис, последвани от леко тръсване на главата, показаха колебанието й да продължи, което не убягна от набитият поглед на жриците.
- Снощи в града е заловен шпионин, силоски шпионин, колкото и странно да звучи и на мен. У него е намерено писмо, но е на силоски, уви. Зная, че макар и през планините, Силосия граничи с Умбра и си мислех... дали все пак не бихте могли да ни преведете написаното... - Анара подаде лист хартия, преди Кларис да успее да излезе от вцепенението си.
Погледът й премина по редовете и усети как всяко мускулче по тялото й се стегна. Чу гласът си със съжаление да отвръща, че няма представа какво пише в писмото и да го подава на кралицата. В подобни моменти бе благодарна на жреческото си обучение. Хвърли бегъл поглед към Ерис. Последната небрежно оправяше една дантела по ръкава си. Завидно самообладание.
- Жалко... Е, извинете за безпокойството - кралицата с усмивка се обърна към Ерис - А с вас, графиньо, ще поговорим повече на приема. Ще трябва да задоволите любопитството ми за Озикс. Отдавна не съм получавала вести от Великият херцог.
- Както желаете, госпожо! - Ерис остана в дълбок поклон, последвана от Кларис, докато Анара напускаше стаята с Джони.
Останали сами, двете жрици мълчаливо се спогледаха.
*****
Коридорите започваха да се пълнят с хора, които при вида на кралицата, почтително коленичеха в поклони. Известно време вървяха мълчаливо. Анара наруши мълчанието първа:
- Тя разчете съдържанието - каза го като констатация, на което Джони мълчаливо кимна, а тя продължи - но дали й говори нещо...
- Със сигурност... пребледня, но защо...
- Опитай се да разбереш, Джони, сигурна съм, че е нещо важно.
Джони Кейдж отново кимна и забърза пред кралицата, но гласът й го спря.
- Джони? Графинята... Това ненадейно появяване, за което стражата не е докладвала, ме смущава... Проучи въпросът...
- Разбира се, Ваше величество.
Анара изпрати с поглед отдалечаващия се генерал и се запъти към покоите на принца.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
- Какво пишеше? - Ерис мина директно на въпроса.
- "Срещата на пазителят с майката се отлага за вечерта преди вечерята на първата. Той ще ни очаква в полунощ." - Кларис още виждаше ясно думите пред очите си. Каква наглост - силоси в Даная?! Но защо? Страхуваше се, че знае отговора на въпроса и от него я побиваха тръпки.
- Ах, Майката?? - Ерис имаше защо да бъде ужасена. Великата Майка на круиз до Даная бе нещо немислимо, освен ако задачата бе от особена важност.
Кларис отиде до прозорецът и загледа морето, давайки възможност на жрицата да се овладее.
- Пазителят? - гласът на Ерис вече звучеше замислено.
- Има само едно лице, което силосите могат да нарекат така - Джоррам, Първосвещеника.
- Доколко опасен би могъл да бъде той?
Кларис се обърна и погледна Ерис в очите, отговаряйки спокойно:
- Смъртоносен.
Двете жени се умълчаха всяка, потънала в мислите си. Първа наруши мълчанието Ерис.
- Знаеш, че трябва да уведомя Съвета.
Бе го очаквала.
- Зная. Какво обаче бихме могли да кажем?...
Отново мълчание. Кларис изчака Ерис да вземе решение. Не чака дълго.
- Добре. Какво предлагаш? - гласът на жрицата звучеше уморено.
- Трябва да присъстваме на срещата - по един или друг начин. Трябва да разберем какво замислят. Тази нощ, в полунощ трябва да сме проникнали в Кулата.
Ерис не изглеждаше изненадана.
- Имаш план?
- Някакъв, да... - Кларис не звучеше особено убедено, но при дадените обстоятелства всякаква увереност би била наивна. - Но ще бъде трудно...
- Никой не е очаквал да е лесно - бе отговорът на Ерис, след кратко мълчание.
Кларис кимна с облекчение. Присъствието на другата жрица ги поставяше в по-добра позиция от предната вечер, но оставаше да се свърши нещо важно. Важно и спешно.
- "Срещата на пазителят с майката се отлага за вечерта преди вечерята на първата. Той ще ни очаква в полунощ." - Кларис още виждаше ясно думите пред очите си. Каква наглост - силоси в Даная?! Но защо? Страхуваше се, че знае отговора на въпроса и от него я побиваха тръпки.
- Ах, Майката?? - Ерис имаше защо да бъде ужасена. Великата Майка на круиз до Даная бе нещо немислимо, освен ако задачата бе от особена важност.
Кларис отиде до прозорецът и загледа морето, давайки възможност на жрицата да се овладее.
- Пазителят? - гласът на Ерис вече звучеше замислено.
- Има само едно лице, което силосите могат да нарекат така - Джоррам, Първосвещеника.
- Доколко опасен би могъл да бъде той?
Кларис се обърна и погледна Ерис в очите, отговаряйки спокойно:
- Смъртоносен.
Двете жени се умълчаха всяка, потънала в мислите си. Първа наруши мълчанието Ерис.
- Знаеш, че трябва да уведомя Съвета.
Бе го очаквала.
- Зная. Какво обаче бихме могли да кажем?...
Отново мълчание. Кларис изчака Ерис да вземе решение. Не чака дълго.
- Добре. Какво предлагаш? - гласът на жрицата звучеше уморено.
- Трябва да присъстваме на срещата - по един или друг начин. Трябва да разберем какво замислят. Тази нощ, в полунощ трябва да сме проникнали в Кулата.
Ерис не изглеждаше изненадана.
- Имаш план?
- Някакъв, да... - Кларис не звучеше особено убедено, но при дадените обстоятелства всякаква увереност би била наивна. - Но ще бъде трудно...
- Никой не е очаквал да е лесно - бе отговорът на Ерис, след кратко мълчание.
Кларис кимна с облекчение. Присъствието на другата жрица ги поставяше в по-добра позиция от предната вечер, но оставаше да се свърши нещо важно. Важно и спешно.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
- Селенит? Сигурен ли си?
- Напълно! Красиво момиче с бледо лице. Влезе през прозореца. А и пазачите не я усетиха. Ако беше някоя обикновена натрапница нямаше да успее да припари толкова близо. Доста дълго остана при кралицата.
- Интересно...Толкова дълго се криеха из сенките. Какво ли ги е накарало да излязат? И какво общо имат с Анара? - Джоррам изглеждаше заинтригуван.
- Може да й пее приспивни песнички. - Иронична усмивка мина по устните на Зигур. - Нали от известно време нашата любима кралица не може да спи. Чудя се, дали да не я посетя отново!?
- Твърде опасно е. Охраната й е много по-бдителна. За сега ще я оставим намира. Имам по-важна задача.
- Ах, да - Майката!
- Довечера ще се срещна с нея. По-добре ще е да не се мяркаш наоколо. Но бъди нащрек. Анара е надушила нещо. Хванали са вестоносеца и ако кралицата успее да разчете писмото, няма да й е нужно много време да се досети кой е Пазителят.
- Поне до довечера едва ли ще намери някой, който да го преведе. Само Кларис знае този език, но едвали ще сподели с кралицата какво е прочела.
- Може и да си прав.
- Напълно! Красиво момиче с бледо лице. Влезе през прозореца. А и пазачите не я усетиха. Ако беше някоя обикновена натрапница нямаше да успее да припари толкова близо. Доста дълго остана при кралицата.
- Интересно...Толкова дълго се криеха из сенките. Какво ли ги е накарало да излязат? И какво общо имат с Анара? - Джоррам изглеждаше заинтригуван.
- Може да й пее приспивни песнички. - Иронична усмивка мина по устните на Зигур. - Нали от известно време нашата любима кралица не може да спи. Чудя се, дали да не я посетя отново!?
- Твърде опасно е. Охраната й е много по-бдителна. За сега ще я оставим намира. Имам по-важна задача.
- Ах, да - Майката!
- Довечера ще се срещна с нея. По-добре ще е да не се мяркаш наоколо. Но бъди нащрек. Анара е надушила нещо. Хванали са вестоносеца и ако кралицата успее да разчете писмото, няма да й е нужно много време да се досети кой е Пазителят.
- Поне до довечера едва ли ще намери някой, който да го преведе. Само Кларис знае този език, но едвали ще сподели с кралицата какво е прочела.
- Може и да си прав.
Член на клуб Б
Вратата се отвори без почукване и в стаята влезе забързан Каверън. При вида на Ерис замръзна на крачка от вратата и отправи питащ поглед към Кларис. Усетил напрежението във въздуха, не посмя да продължи. Сара плахо надникна иззад гърба му - груба грешка от нейна страна.
- Затвори вратата зад гърба си, Сара, и се постарай да не бъдеш толкова безполезна! - гласът на Кларис можеше да заскрежи горящ факел. Сара, пребледняла, побърза да напусне стаята.
- Трябваше да я отпратиш в Умбра... - Ерис небрежно полегна на кушетката си - Каверън, а вие вероятно имате чудесно обяснение за отсъствието си, особено, когато Първата е... неразумна...
Отхапа бавно от смокинята, която я чакаше неизследвана в подноса. При възцарилото се мълчание, в което Каверън се бореше с гнева си и смущението от истината в думите на жрицата, а Кларис наблюдаваше замислено Ерис, същата продължи:
- Интересен вкус, не може да се отрече...
Кларис властно махна с ръка към жрицата.
- Достатъчно! - двете жени впиха поглед една в друга, а Кларис продължи с по-мек, но все така категоричен тон - Някои разговори могат да почакат.
Лицето на Ерис се стегна, но кимна.
- Разбира се, Първа.
Кларис не я остави да продължи, а се обърна към Каверън.
- Опасявам се, че няма да имаш време за почивка, скъпи, поседни - постара се тонът й да е майчински загрижен, което съвсем обърка Каверън и изненада другата жрица. Бе доволна - точно този ефект целеше. Каверън се подчини и зачака.
- Спомняш си нашата приятелка Морвен, нали? - прочела недоумение в очите му продължи с лека усмивка - Мечовете никога не са това, което трябва да бъдат след нейното... внимание.
Каверън кимна. Кларис отиде до щитът.
- Тя е в столицата, заедно с останалите, вероятно, но те не са от значение за момента... Трябва да я откриеш и да ми я доведеш тук два часа след залез слънце. Кажи й, че е време да изпълни обещанието си към Таис. Съветвам те да пообиколиш кръчмите по крайбрежието - някои хора от обкръжението й не могат дълго да стоят трезви.
Каверън изглеждаше несигурен и беглият му поглед, отправен до Ерис, й разкри причината.
- Не се безпокой за моята скромна персона - широка усмивка засия на лицето й - дори за миг няма да остана сама. Граф Ян Силверсуорд и графиня Лукреция Перска ще бъдат така мили да ми правят компания в този прекрасен ден, нали графиньо?
Жрицата изсумтя.
- Върви и не губи време, човече, слънцето сега ще залезе.
Каверън изчака лекото кимване на Кларис и побърза да напусне стаята.
- Затвори вратата зад гърба си, Сара, и се постарай да не бъдеш толкова безполезна! - гласът на Кларис можеше да заскрежи горящ факел. Сара, пребледняла, побърза да напусне стаята.
- Трябваше да я отпратиш в Умбра... - Ерис небрежно полегна на кушетката си - Каверън, а вие вероятно имате чудесно обяснение за отсъствието си, особено, когато Първата е... неразумна...
Отхапа бавно от смокинята, която я чакаше неизследвана в подноса. При възцарилото се мълчание, в което Каверън се бореше с гнева си и смущението от истината в думите на жрицата, а Кларис наблюдаваше замислено Ерис, същата продължи:
- Интересен вкус, не може да се отрече...
Кларис властно махна с ръка към жрицата.
- Достатъчно! - двете жени впиха поглед една в друга, а Кларис продължи с по-мек, но все така категоричен тон - Някои разговори могат да почакат.
Лицето на Ерис се стегна, но кимна.
- Разбира се, Първа.
Кларис не я остави да продължи, а се обърна към Каверън.
- Опасявам се, че няма да имаш време за почивка, скъпи, поседни - постара се тонът й да е майчински загрижен, което съвсем обърка Каверън и изненада другата жрица. Бе доволна - точно този ефект целеше. Каверън се подчини и зачака.
- Спомняш си нашата приятелка Морвен, нали? - прочела недоумение в очите му продължи с лека усмивка - Мечовете никога не са това, което трябва да бъдат след нейното... внимание.
Каверън кимна. Кларис отиде до щитът.
- Тя е в столицата, заедно с останалите, вероятно, но те не са от значение за момента... Трябва да я откриеш и да ми я доведеш тук два часа след залез слънце. Кажи й, че е време да изпълни обещанието си към Таис. Съветвам те да пообиколиш кръчмите по крайбрежието - някои хора от обкръжението й не могат дълго да стоят трезви.
Каверън изглеждаше несигурен и беглият му поглед, отправен до Ерис, й разкри причината.
- Не се безпокой за моята скромна персона - широка усмивка засия на лицето й - дори за миг няма да остана сама. Граф Ян Силверсуорд и графиня Лукреция Перска ще бъдат така мили да ми правят компания в този прекрасен ден, нали графиньо?
Жрицата изсумтя.
- Върви и не губи време, човече, слънцето сега ще залезе.
Каверън изчака лекото кимване на Кларис и побърза да напусне стаята.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
втората част от главата на Стилин:
---------------
Мрачна, безлунна нощ се стелеше над кралството и сякаш заглушаваше всеки шум. Дори вятърът бе утихнал. Замъкът бе необичайно спокоен. Измамливо спокоен. Излегнал се на една от кулите, Зигур се взираше в звездите. Мислеше за Майката. Интересен народ. Помисли си колко много приличат на него самия. Те се опияняваха от вкуса на кръвта, а той - от вкуса на болката. Щяха да си допаднат. Напомняха му за детството. Жадни, ненаситни, безчувствени...но племе. А той бе сам. От самото начало. Попил изначалното, неподправено зло. Можеше ли някой да се досети, че той е въплатил цялата злост на расата си. Така и не разбраха как точно са умрели родителите му. Никой не се запита как така само той е оцелял онази нощ. И това го устройваше напълно.
Рзтърси глава. Не беше сега времето за сантиментални спомени. Още малко и щеше да е готов за отмъщението си. Трябваше му само още малко време...
А до тогава...можеше да помогне на Джоррам. Очертаваше се събитията да се развият изключително интересно. Поне щеше да се позабявлява добре...
---------------
Мрачна, безлунна нощ се стелеше над кралството и сякаш заглушаваше всеки шум. Дори вятърът бе утихнал. Замъкът бе необичайно спокоен. Измамливо спокоен. Излегнал се на една от кулите, Зигур се взираше в звездите. Мислеше за Майката. Интересен народ. Помисли си колко много приличат на него самия. Те се опияняваха от вкуса на кръвта, а той - от вкуса на болката. Щяха да си допаднат. Напомняха му за детството. Жадни, ненаситни, безчувствени...но племе. А той бе сам. От самото начало. Попил изначалното, неподправено зло. Можеше ли някой да се досети, че той е въплатил цялата злост на расата си. Така и не разбраха как точно са умрели родителите му. Никой не се запита как така само той е оцелял онази нощ. И това го устройваше напълно.
Рзтърси глава. Не беше сега времето за сантиментални спомени. Още малко и щеше да е готов за отмъщението си. Трябваше му само още малко време...
А до тогава...можеше да помогне на Джоррам. Очертаваше се събитията да се развият изключително интересно. Поне щеше да се позабявлява добре...
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Претъпканата кръчма ехтеше от гласове. От време на време се открояваха реплики от някоя бързо пламнала и още по-бързо прегоряла свада. Друг път сред морето от гласове изплуваше по някоя пиянска песен, но бързо потъваше обратно. "И по-добре", помисли си кисело Лунел. Цялата тази врява я дразнеше днес. Не можеше да чуе историята на стария разказвач. Не, че си струваше, де. Старецът не разполагаше с достатъчно разнообразни и интересни истории в репертоара си. Разказваше приказки за принцеси. Тези истории му бяха любими. Включваха понякога дракони, някой и друг принц или просто някой герой, вещици, магии - винаги в някаква комбинация, водещи до щастлив или трагичен край. Но винаги имаше принцеса. Повтаряше историите си неуморно, винаги почти по един и същи начин. Но пък гласът му бе приятен и кротък, което й харесваше.
В ума й изплуваха спомени за един друг разказвач. Преди... колко ли време бе изминало оттогава? Светове, хора и чувства оживяваха във вълшебство от думи и глас и понякога почти успяваха да заглушат ...
Рязко дръпване на наметалото й и шум на счупено стъкло непосредствено до нея извади Лунел от унеса. Киселата воня на пот и отчаян алкохолизъм се откроиха в общия смущаващо миризлив фон в кръчмата. Мръсна, лепкава на вид ръка се подпря до нея на масата. Май вече беше време да тръгва. Спусна още по-ниско качулката пред лицето си и се изправи.
- Ей, ей... Къде се разбърза? Заради глупавото ти наметало си разлях пиенето! - свадливият пиянски глас я достигна, гарниран с поредната вълна воня.
"Тъмните го взели!" Гняв и лек полъх на паника се надигнаха в ума й. Опита се да мине покрай него, но натрапникът сграбчи лакътя й и я придърпа рязко назад. Лунел залитна, спъна се в пейката, на която до преди малко спокойно бе седяла, и политна към земята. Главата й се блъсна в мръсния под, прах нахлу в дробовете й и раздра дъха й в кашлица. Тя изръси наум няколко проклятия по адрес на нападателя и късмета си.
Нападателят й стоеше до нея и я гледаше доволно. Качулката й се смъкна назад и дългите й тъмни коси се разпиляха. Тя вдигна лице към него. Челото й бе ожулено и кръвта избиваше на ситни мъниста по покритата с прах матова кожа. Погледът й бавно се отмести нагоре и се спря на очите му. Полу-унесеният й взор се промъкна през алкохолната мъгла, забулила съзнанието на мъжа, и предизвика неясно неудобство. Шумът в кръчмата бе притихнал и много лица се бяха извърнали към тях. Непознатият от своя страна не можеше да откъсне поглед от леко обърканото и уплашено лице на момичето. Наблюдаваше как бляскавите тъмночервени мънистата на челото й узряха в тежка капка кръв, която се плъзна по лявата й страна. Топлите тъмно кафяви ириси, вперени в него, бяха погълнати от черните зеници и сякаш след цяла безкрайност тя отмести поглед, сякаш него вече го нямаше.
Отнякъде неусетно се промъкна свеж въздух с дъх на пръст и трева. Мъжът внезапно изтрезня и се почувства глупаво. Промърмори нещо подобно на извинение и тежко се помъкна между масите към бара, за да пребори внезапно появилата се трезвеност. Останалите посетители разбраха, че представлението е свършило и се извърнаха към питиетата си със същата цел.
Лунел се изправи. Изтупа набързо наметалото си от праха, спусна качулката ниско и тихо се отправи към вратата.
В двора пред хана беше тихо. Чуваше се само приятният ромон на вода от чешмата. В тъмнината се изсипваше златистата светлина от прозорците на околните къщи. Тъмни облаци покриваха небето и скриваха земята от любопитния взор на луната.
Лунел доближи чешмата и наплиска лицето си със студената вода. Раната леко я жегна. "Тъмните я взели тая свиня!", изруга наум, но след това се усмихна. "Това не е лоша идея. Свинята би могла да осъмне в кочина някое утро."
Изправи се, повдигна бавно глава и впери очи в небето. Тя беше там - скрита зад облаците, но можеше да я почувства. Усещаше волята й все по-силно и знаеше, че не й остава нищо друго, освен да я последва. . А и собственото й любопитство я теглеше към двореца. "Може пък и наистина да се позабавлявам", помисли си момичето. Леко сияние обрамчи лицето й. Тя измъкна огледало изпод мантията си и доволно се огледа. Иронична усмивка се плъзна по лицето й. "Дааа... Черни блестящи очи, черни блестящи коси, нежна бледа кожа... Всеки може да изглежда красив на подходящата светлина". В този момент сиянието потрепна и се стопи.
"Както винаги - нито един лъч, точно когато ти трябва! А и утре вече трябва да съм в двореца", помисли си Лунел. Сега съжаляваше, че не остана там още предната нощ. Огледа безнадеждно облаците. "Тази вечер наистина не ми върви. Хм, ще трябва да вървя аз, в такъв случай."
В ума й изплуваха спомени за един друг разказвач. Преди... колко ли време бе изминало оттогава? Светове, хора и чувства оживяваха във вълшебство от думи и глас и понякога почти успяваха да заглушат ...
Рязко дръпване на наметалото й и шум на счупено стъкло непосредствено до нея извади Лунел от унеса. Киселата воня на пот и отчаян алкохолизъм се откроиха в общия смущаващо миризлив фон в кръчмата. Мръсна, лепкава на вид ръка се подпря до нея на масата. Май вече беше време да тръгва. Спусна още по-ниско качулката пред лицето си и се изправи.
- Ей, ей... Къде се разбърза? Заради глупавото ти наметало си разлях пиенето! - свадливият пиянски глас я достигна, гарниран с поредната вълна воня.
"Тъмните го взели!" Гняв и лек полъх на паника се надигнаха в ума й. Опита се да мине покрай него, но натрапникът сграбчи лакътя й и я придърпа рязко назад. Лунел залитна, спъна се в пейката, на която до преди малко спокойно бе седяла, и политна към земята. Главата й се блъсна в мръсния под, прах нахлу в дробовете й и раздра дъха й в кашлица. Тя изръси наум няколко проклятия по адрес на нападателя и късмета си.
Нападателят й стоеше до нея и я гледаше доволно. Качулката й се смъкна назад и дългите й тъмни коси се разпиляха. Тя вдигна лице към него. Челото й бе ожулено и кръвта избиваше на ситни мъниста по покритата с прах матова кожа. Погледът й бавно се отмести нагоре и се спря на очите му. Полу-унесеният й взор се промъкна през алкохолната мъгла, забулила съзнанието на мъжа, и предизвика неясно неудобство. Шумът в кръчмата бе притихнал и много лица се бяха извърнали към тях. Непознатият от своя страна не можеше да откъсне поглед от леко обърканото и уплашено лице на момичето. Наблюдаваше как бляскавите тъмночервени мънистата на челото й узряха в тежка капка кръв, която се плъзна по лявата й страна. Топлите тъмно кафяви ириси, вперени в него, бяха погълнати от черните зеници и сякаш след цяла безкрайност тя отмести поглед, сякаш него вече го нямаше.
Отнякъде неусетно се промъкна свеж въздух с дъх на пръст и трева. Мъжът внезапно изтрезня и се почувства глупаво. Промърмори нещо подобно на извинение и тежко се помъкна между масите към бара, за да пребори внезапно появилата се трезвеност. Останалите посетители разбраха, че представлението е свършило и се извърнаха към питиетата си със същата цел.
Лунел се изправи. Изтупа набързо наметалото си от праха, спусна качулката ниско и тихо се отправи към вратата.
В двора пред хана беше тихо. Чуваше се само приятният ромон на вода от чешмата. В тъмнината се изсипваше златистата светлина от прозорците на околните къщи. Тъмни облаци покриваха небето и скриваха земята от любопитния взор на луната.
Лунел доближи чешмата и наплиска лицето си със студената вода. Раната леко я жегна. "Тъмните я взели тая свиня!", изруга наум, но след това се усмихна. "Това не е лоша идея. Свинята би могла да осъмне в кочина някое утро."
Изправи се, повдигна бавно глава и впери очи в небето. Тя беше там - скрита зад облаците, но можеше да я почувства. Усещаше волята й все по-силно и знаеше, че не й остава нищо друго, освен да я последва. . А и собственото й любопитство я теглеше към двореца. "Може пък и наистина да се позабавлявам", помисли си момичето. Леко сияние обрамчи лицето й. Тя измъкна огледало изпод мантията си и доволно се огледа. Иронична усмивка се плъзна по лицето й. "Дааа... Черни блестящи очи, черни блестящи коси, нежна бледа кожа... Всеки може да изглежда красив на подходящата светлина". В този момент сиянието потрепна и се стопи.
"Както винаги - нито един лъч, точно когато ти трябва! А и утре вече трябва да съм в двореца", помисли си Лунел. Сега съжаляваше, че не остана там още предната нощ. Огледа безнадеждно облаците. "Тази вечер наистина не ми върви. Хм, ще трябва да вървя аз, в такъв случай."
Аркип лежеше в стаята си и зяпаше безлунното нощно небе.
-Пфу, не е честно! Не мога да направя нищо, без да питам мама, джони, първия съветник, втория съветник, готвачката, чистачката...Все пак съм принц, престолонаследник! Би трябвало да имам власт поне над мене. Нали така?
Картината срещу него предпочете да не отговори и Кип се усети, че си говори сам. В последните дни положението му беше дошло в повече. Нямаше и помен от поздравленията за героизма, които така наивно беше очаквал, вместо това получи хладно посрещане, придружено от солидно конско четене, пълно с любимите фрази 'един бъдещ крал не може...", "един бъдещ крал не трябва...". Излезе че един бъдещ крал не може нищо...
-Защо по дяволите трябва да се съобразявам с всички тези правила и условия? Едва ли ти си го правил на моя възраст?!
Прачичото на стената запази мълчание и принца отново откри, че си говори сам.
-Аа, не, това е лудост. Махам се от тук!-Аркип погледна през прозореца и със задоволство откри липсата на каквато и да е луна.
-Чудесничко! -принцът запаса кинжала, изпълняващ най-вече демонстративно-церемониална функция, на кръста си, взе кесията си, наметна един плащ, в случай че завали и се спусна по бръшляна, който се виеше от незапомнени времена по фасадата на тази част от двореца. В градината стражите се бяха настанили на групички, всяка от които оживено обсъждаше нещо и междувременно следеше по някой от участъците на стената, заобикаляща двореца.
-Брей, станали са още повече, в сравнение с предния път. Джони май съвсем го е втресла параноята. Хубаво, че гледат някой да не влезе, а не някой да не излезе.
Аркип се сниши, промуши се между храстите и стигна до големия платан в края на градината. Още преди три години беше почнал съвсем систематично да се катери върху него, докато говернантката все се опитваше да го свали от там. Ето че най-сетне безполезните му занимания щяха да му влязат в употреба... Качването си беше фасулска работа, човек не можеше да се повдигне отвън, защото стражата отдавна беше окастрила стърчащите клони и сега никой не се стараеше да зяпа към дървото. Ако въобще натрапник беше решил да влиза в двореца, то едва ли щеше да направи това точно през най-високата част на оградата. Принца се метна върху оградата и се огледа надолу. Щеше да е доста болезнено да се хвърли директно на улицата, слава богу, че малко по-нататък имаше оставена един от файтоните на стражата. Аркип се изправи, притича набързо по дебелата стена и скочи на покрива, от където се приземи на улицата.
-До тук, добре!
-Хей, какъво беше тоя тропот?- един сънен войник изскочи от файтона и потри очите с табардата си.
-Ма тв'а е принца!-престолонаследника не изчака второ предупреждение и плю на петите си, преследван от няколко стражи, тресящи се тромаво в ризниците си.
***
Нощта вече отиваше към средата си и жива душа не се мяркаше из улиците на столицата. Алзира хвърли няколко погледа към близката кръчма, където ханджията изхвърляше последните 'клиенти' и продължи разходката си. Твърде много въпроси я вълнуваха, а опитите да надникне в собственото си бъдеще неизменно се овенчаваха с мътни и противоречиви сцени, веднъж ведри, друг път кошмарни. На всичко отгоре единствените й сведения за тоя свят бяха бръщолевениците на мулетаря, който изглежда хранеше панически страх от всичко свързано с магията - нещото, което най-много я интересуваше.
Изведнъж зад ъгъла сви една ниска фигура и се сблъска с нея, запращайки я почти на земята..
-Пазете се от пътя ми!-промърмори фигурата залитна и продължи да тича.
-Друг път!-половин секунда концентрация и мощна струя въздух запрати бягащия в краката на магьосницата.
-Та, от чий път да се пазя?- В същия момент с шумно дрънчене дотърчаха трима задъхани стражи и се подпряха на алебардите си.
-Добре ли сте, Ваше Величество? Защо бягахте от нас?
-Уф, да, как по дяволите се озовах на земята?
-Величество?-Алзира погледна хлапето, което изтупваше прахта от себе си и след това обърна глава към войниците.
-Това...чио величество е?
-Аз съм принц Аркип, престолонаследник на Даная. Държа да се обръщате към мене с необходимото уважение!-Кип извади една от заучените си реплики и се помъчи да си придаде достолепен вид
-Е, аз съм Алзира, адепт на Пророчеството и мога да настоявам за същото! Виждала съм доста кралски особи, но това е първата, която бяга от собствената си стража и се отнася така безцеремонно на човек като мен! Още повече след като на собствените си крака съм дошла да помогна на държавата ви!-след като малкия си играеше на клишета, беше ред на елфата да извади едно от любимите си.
-Да помогнете на държавата ни?
-Естествено, или престолонаследника си мисли, че Даная няма проблеми? Прорицателските ми умения от далече провидяха облаците, които са надвиснали над династията ви!
-Проблеми, ахам...Варгас...да..имаме...Благодаря...
-Чудесно! Значи да считам, че помощта ми няма да бъде отхвърлена. Пристигнах току що в града и не съм уредила отсядането си, но още утре ще се явя на кралицата. Надявам се, че няма да откаже да ме приеме...
Тонът на магьосницата буквално стъписа Аркип, който си пое въздух, опита се да си спомни нещо от това което беше учил по етикета, но вместо това се задоволи да изломоти не до там благороднически:
-Ами...Аз...Не знам дали мога да гарантирам за разположението на Нейно Величество...Майка ми...Сигурно, няма да откаже, все пак.
-Ще приема това като отвърдителен отговор от устата Ви. А, и за в бъдеще, намерете си по-свестна стража. Не подобава на особа с вашия ранг да бъде преследвана от собствените си телохранители...
Елфата се обърна и изчезна в тесните улички, усмихвайки се на наивния принц. За момент почувства, че дори й става жал за него.
-Пфу, не е честно! Не мога да направя нищо, без да питам мама, джони, първия съветник, втория съветник, готвачката, чистачката...Все пак съм принц, престолонаследник! Би трябвало да имам власт поне над мене. Нали така?
Картината срещу него предпочете да не отговори и Кип се усети, че си говори сам. В последните дни положението му беше дошло в повече. Нямаше и помен от поздравленията за героизма, които така наивно беше очаквал, вместо това получи хладно посрещане, придружено от солидно конско четене, пълно с любимите фрази 'един бъдещ крал не може...", "един бъдещ крал не трябва...". Излезе че един бъдещ крал не може нищо...
-Защо по дяволите трябва да се съобразявам с всички тези правила и условия? Едва ли ти си го правил на моя възраст?!
Прачичото на стената запази мълчание и принца отново откри, че си говори сам.
-Аа, не, това е лудост. Махам се от тук!-Аркип погледна през прозореца и със задоволство откри липсата на каквато и да е луна.
-Чудесничко! -принцът запаса кинжала, изпълняващ най-вече демонстративно-церемониална функция, на кръста си, взе кесията си, наметна един плащ, в случай че завали и се спусна по бръшляна, който се виеше от незапомнени времена по фасадата на тази част от двореца. В градината стражите се бяха настанили на групички, всяка от които оживено обсъждаше нещо и междувременно следеше по някой от участъците на стената, заобикаляща двореца.
-Брей, станали са още повече, в сравнение с предния път. Джони май съвсем го е втресла параноята. Хубаво, че гледат някой да не влезе, а не някой да не излезе.
Аркип се сниши, промуши се между храстите и стигна до големия платан в края на градината. Още преди три години беше почнал съвсем систематично да се катери върху него, докато говернантката все се опитваше да го свали от там. Ето че най-сетне безполезните му занимания щяха да му влязат в употреба... Качването си беше фасулска работа, човек не можеше да се повдигне отвън, защото стражата отдавна беше окастрила стърчащите клони и сега никой не се стараеше да зяпа към дървото. Ако въобще натрапник беше решил да влиза в двореца, то едва ли щеше да направи това точно през най-високата част на оградата. Принца се метна върху оградата и се огледа надолу. Щеше да е доста болезнено да се хвърли директно на улицата, слава богу, че малко по-нататък имаше оставена един от файтоните на стражата. Аркип се изправи, притича набързо по дебелата стена и скочи на покрива, от където се приземи на улицата.
-До тук, добре!
-Хей, какъво беше тоя тропот?- един сънен войник изскочи от файтона и потри очите с табардата си.
-Ма тв'а е принца!-престолонаследника не изчака второ предупреждение и плю на петите си, преследван от няколко стражи, тресящи се тромаво в ризниците си.
***
Нощта вече отиваше към средата си и жива душа не се мяркаше из улиците на столицата. Алзира хвърли няколко погледа към близката кръчма, където ханджията изхвърляше последните 'клиенти' и продължи разходката си. Твърде много въпроси я вълнуваха, а опитите да надникне в собственото си бъдеще неизменно се овенчаваха с мътни и противоречиви сцени, веднъж ведри, друг път кошмарни. На всичко отгоре единствените й сведения за тоя свят бяха бръщолевениците на мулетаря, който изглежда хранеше панически страх от всичко свързано с магията - нещото, което най-много я интересуваше.
Изведнъж зад ъгъла сви една ниска фигура и се сблъска с нея, запращайки я почти на земята..
-Пазете се от пътя ми!-промърмори фигурата залитна и продължи да тича.
-Друг път!-половин секунда концентрация и мощна струя въздух запрати бягащия в краката на магьосницата.
-Та, от чий път да се пазя?- В същия момент с шумно дрънчене дотърчаха трима задъхани стражи и се подпряха на алебардите си.
-Добре ли сте, Ваше Величество? Защо бягахте от нас?
-Уф, да, как по дяволите се озовах на земята?
-Величество?-Алзира погледна хлапето, което изтупваше прахта от себе си и след това обърна глава към войниците.
-Това...чио величество е?
-Аз съм принц Аркип, престолонаследник на Даная. Държа да се обръщате към мене с необходимото уважение!-Кип извади една от заучените си реплики и се помъчи да си придаде достолепен вид
-Е, аз съм Алзира, адепт на Пророчеството и мога да настоявам за същото! Виждала съм доста кралски особи, но това е първата, която бяга от собствената си стража и се отнася така безцеремонно на човек като мен! Още повече след като на собствените си крака съм дошла да помогна на държавата ви!-след като малкия си играеше на клишета, беше ред на елфата да извади едно от любимите си.
-Да помогнете на държавата ни?
-Естествено, или престолонаследника си мисли, че Даная няма проблеми? Прорицателските ми умения от далече провидяха облаците, които са надвиснали над династията ви!
-Проблеми, ахам...Варгас...да..имаме...Благодаря...
-Чудесно! Значи да считам, че помощта ми няма да бъде отхвърлена. Пристигнах току що в града и не съм уредила отсядането си, но още утре ще се явя на кралицата. Надявам се, че няма да откаже да ме приеме...
Тонът на магьосницата буквално стъписа Аркип, който си пое въздух, опита се да си спомни нещо от това което беше учил по етикета, но вместо това се задоволи да изломоти не до там благороднически:
-Ами...Аз...Не знам дали мога да гарантирам за разположението на Нейно Величество...Майка ми...Сигурно, няма да откаже, все пак.
-Ще приема това като отвърдителен отговор от устата Ви. А, и за в бъдеще, намерете си по-свестна стража. Не подобава на особа с вашия ранг да бъде преследвана от собствените си телохранители...
Елфата се обърна и изчезна в тесните улички, усмихвайки се на наивния принц. За момент почувства, че дори й става жал за него.
Last edited by Andras on Sun Jun 06, 2004 2:26 pm, edited 1 time in total.
Si vis pacem para bellum
Древната крепост се издигаше величествено над платото. Изоставена от столетия, тя бе устояла на стихиите, времето и бурите, идващи понякога от Умбра. Дори изпадналите разбойници я избягваха, тъй като не бе останало нищо освен непоклатимите каменни стени, почти изцяло покрити с бръшлян, и спомени за отдавна изчезналите й обитатели. Носеха се най-различни слухове и легенди за това място - че е свърталище на духове, че е било столица на забравено кралство, че някакъв дракон е живял в крепостта, че в подземията има несметни богатства, пазени от чудовища и магически създания. Но никой не се осмеляваше да провери дали някое от тези твърдения е вярно, никой не пристъпваше близо до външните стени. До сега.
Голяма група наемници и цял керван, превозващ най-разнообразни вещи, навлезе в сенчестия двор на крепостта. Наемниците се разпръснаха, а останалите хора се заеха да пренасят товара в изоставената сграда. Една висока фигура, загърната в тъмносин халат и ниско спусната качулка, се отдели от основната група лутащи се хора и се запъти към централната кула.
Ти'сейн стоеше на прозореца на най-високото ниво на централната кула. Бе се подпрял с двете си ръце на каменния перваз, леко приведен напред, загледан отвъд хълмовете - към равнините на южната провинция на Херцогство Озикс. Непосредствената заплаха идваше от там. Селяните от другата страна на платото бяха убедени в успеха на начинанието и най-вече в ползате за тях самите. А управниците на малките градове му се подчиняваха. Учудваше го колко лесно се оставят да ги манипулира.
Погледът му продължи да блуждае из долината под платото, като мислено си отбелязваше подходящи позиции за отбрана на подстъпите към крепостта. Скоро очакваше войски от столицата или някой по-близък гарнизон. На Херцог Озикс никак нямаше да му хареса да изгуби цялата си Северна провинция. А на Събранието на гилдиите - още по-малко.
Слнцето бавно залязваше на запад, сенките в двора се издължаваха, а Ти'сейн с безизразно изражение на лицето подготвяше следващия си ход.
Звездите започнаха да изгряват на тъмния небосклон. Ти'сейн все още стоеше на прозореца с помръкнало лице. Светлината се бе отцедила бавно и болезнено. Сега само мрак изпълваше кръгозора му.
На врата се почука.
- Влез! - с равен глас каза Ти'сейн.
- Господарю, нарежданията ви са изпълнени. Керванът е разтоварен, наемниците се настаниха в казармите, нощната стража е разпределена.
Ти'сейн се обърна към влезлия слуга. Прикова го със сребристите си очи, които искряха с мека светлина в мрака.
- Чудесно. Надявам се, че повечето помещения са придобили по-нормален вид. Скоро ще възродим крепостта. - Доволна усмивка се прокрадна по лицето му. - Свободен си.
- Простете, господарю, но има още нещо. Един от Наблюдателите докладва за приближаващ конник от север.
- Самотен конник? - мъжът със сребристите очи попита с любопитство.
- Да. И не щади животното си. Запътил се е право към крепостта. Да предам ли нещо на стражите?
- Нека го пропуснат и да го изпратят веднага при мен. След това да затворят портите!
- Както наредите. - покорно се съгласи слугата и напусна празната стая.
- Брет, радвам се да те видя толкова скоро! - мъжът в синия халат се обърна още докато врата се отваряше.
- Не остана изненадан, Ти'сейн. Както винаги. - усмихна се влезлия, докато сваляше износеното си наметало. Личеше си прахта от дългия път, както и един-два прореза.
- Неприятности?
- Неприятна среща с разбойници, нищо повече. - пренебрежително отбеляза Брет. Събеседникът му явно също не бе особено загрижен, защото продължи с гневни нотки в гласа:
- И Херцогът си мисли, че Северната провинция му принадлежи. След като дори не може да опази пътищата от разбойници!
- Ти'сейн, скоро смяташ да промениш това, нали? - усмихна се отново Брет. Огледа се в празната стая и след като не намери къде да остави наметало си, го преметна през рамо. - Няма да е зле да си обзаведеш малко новите покои.
- Още тази вечер ако е възможно.
- Веднага ще повикам някой слуга...
- Знаеш, че нямам това впредвид. - прекъсна го Ти'сейн. - След като изглеждаш толкова доволен, предполагам, че всичко е наред в градовете. Добре се справи. За пореден път. Като истински Воин на Светлината.
Мъжът отсреща изглеждаше доволен. Той бе млад, среден на ръст, добре сложен. Някаква детска веселост играеше в очите му.
- Притесняват ме хората по селата. Как ще приемат смяната на властта.
- Управляващите рядко са ги интересували. Маговете ги подготвиха изключително добре. Старите легенди са възродени, буйните глави са разбунени. Настъпи и нашият момент! След толкова години криене в сенките. След толкова столетия на невежество и забрава. Тази нощ знамето на древната Тиен'хара отново ще озари света. А узурпаторите ще заплатят за греховете си!
Брет се отдръпна леко уплашен. Никога не бе виждал този фанатичен поглед у приятеля си. Фанатичен поглед у един атеист. Воинът потръпна.
Малко след полунощ. На покривната площадка на централната кула стоеше самотна фигура, протегнала ръце към нощното небе. Вятърът развяваше полите на дългия халат и дългите тъмни коси на мъжа. Ти'сейн концентрираше мислите си, напрегнатият му поглед бе съсредоточен в една точка.
Над него се появи малка блестяща сфера, която постепенно започна да нараства. Бяла светлина озари лицето и сребристите немигащи очи на мъжа, докато той продължаваше призоваването. Ярката сфера придоби очертанията на четирилъчна звезда с размери колкото двуетажна къща. Ослепителното й сияние въобще не смущаваше мъжа, който захвърли синия си халат и остави нежните лъчи да окъпят голото му тяло. Нетрепващият му поглед бе вперен в звездата, в знамето на отдавна изчезналата му родина Тиен'хара.
А погледите на всички будни същества на стотици мили околовръст бяха насочени към тайнствената светлина, внезапно появила се на хоризонта.
Голяма група наемници и цял керван, превозващ най-разнообразни вещи, навлезе в сенчестия двор на крепостта. Наемниците се разпръснаха, а останалите хора се заеха да пренасят товара в изоставената сграда. Една висока фигура, загърната в тъмносин халат и ниско спусната качулка, се отдели от основната група лутащи се хора и се запъти към централната кула.
Ти'сейн стоеше на прозореца на най-високото ниво на централната кула. Бе се подпрял с двете си ръце на каменния перваз, леко приведен напред, загледан отвъд хълмовете - към равнините на южната провинция на Херцогство Озикс. Непосредствената заплаха идваше от там. Селяните от другата страна на платото бяха убедени в успеха на начинанието и най-вече в ползате за тях самите. А управниците на малките градове му се подчиняваха. Учудваше го колко лесно се оставят да ги манипулира.
Погледът му продължи да блуждае из долината под платото, като мислено си отбелязваше подходящи позиции за отбрана на подстъпите към крепостта. Скоро очакваше войски от столицата или някой по-близък гарнизон. На Херцог Озикс никак нямаше да му хареса да изгуби цялата си Северна провинция. А на Събранието на гилдиите - още по-малко.
Слнцето бавно залязваше на запад, сенките в двора се издължаваха, а Ти'сейн с безизразно изражение на лицето подготвяше следващия си ход.
Звездите започнаха да изгряват на тъмния небосклон. Ти'сейн все още стоеше на прозореца с помръкнало лице. Светлината се бе отцедила бавно и болезнено. Сега само мрак изпълваше кръгозора му.
На врата се почука.
- Влез! - с равен глас каза Ти'сейн.
- Господарю, нарежданията ви са изпълнени. Керванът е разтоварен, наемниците се настаниха в казармите, нощната стража е разпределена.
Ти'сейн се обърна към влезлия слуга. Прикова го със сребристите си очи, които искряха с мека светлина в мрака.
- Чудесно. Надявам се, че повечето помещения са придобили по-нормален вид. Скоро ще възродим крепостта. - Доволна усмивка се прокрадна по лицето му. - Свободен си.
- Простете, господарю, но има още нещо. Един от Наблюдателите докладва за приближаващ конник от север.
- Самотен конник? - мъжът със сребристите очи попита с любопитство.
- Да. И не щади животното си. Запътил се е право към крепостта. Да предам ли нещо на стражите?
- Нека го пропуснат и да го изпратят веднага при мен. След това да затворят портите!
- Както наредите. - покорно се съгласи слугата и напусна празната стая.
- Брет, радвам се да те видя толкова скоро! - мъжът в синия халат се обърна още докато врата се отваряше.
- Не остана изненадан, Ти'сейн. Както винаги. - усмихна се влезлия, докато сваляше износеното си наметало. Личеше си прахта от дългия път, както и един-два прореза.
- Неприятности?
- Неприятна среща с разбойници, нищо повече. - пренебрежително отбеляза Брет. Събеседникът му явно също не бе особено загрижен, защото продължи с гневни нотки в гласа:
- И Херцогът си мисли, че Северната провинция му принадлежи. След като дори не може да опази пътищата от разбойници!
- Ти'сейн, скоро смяташ да промениш това, нали? - усмихна се отново Брет. Огледа се в празната стая и след като не намери къде да остави наметало си, го преметна през рамо. - Няма да е зле да си обзаведеш малко новите покои.
- Още тази вечер ако е възможно.
- Веднага ще повикам някой слуга...
- Знаеш, че нямам това впредвид. - прекъсна го Ти'сейн. - След като изглеждаш толкова доволен, предполагам, че всичко е наред в градовете. Добре се справи. За пореден път. Като истински Воин на Светлината.
Мъжът отсреща изглеждаше доволен. Той бе млад, среден на ръст, добре сложен. Някаква детска веселост играеше в очите му.
- Притесняват ме хората по селата. Как ще приемат смяната на властта.
- Управляващите рядко са ги интересували. Маговете ги подготвиха изключително добре. Старите легенди са възродени, буйните глави са разбунени. Настъпи и нашият момент! След толкова години криене в сенките. След толкова столетия на невежество и забрава. Тази нощ знамето на древната Тиен'хара отново ще озари света. А узурпаторите ще заплатят за греховете си!
Брет се отдръпна леко уплашен. Никога не бе виждал този фанатичен поглед у приятеля си. Фанатичен поглед у един атеист. Воинът потръпна.
Малко след полунощ. На покривната площадка на централната кула стоеше самотна фигура, протегнала ръце към нощното небе. Вятърът развяваше полите на дългия халат и дългите тъмни коси на мъжа. Ти'сейн концентрираше мислите си, напрегнатият му поглед бе съсредоточен в една точка.
Над него се появи малка блестяща сфера, която постепенно започна да нараства. Бяла светлина озари лицето и сребристите немигащи очи на мъжа, докато той продължаваше призоваването. Ярката сфера придоби очертанията на четирилъчна звезда с размери колкото двуетажна къща. Ослепителното й сияние въобще не смущаваше мъжа, който захвърли синия си халат и остави нежните лъчи да окъпят голото му тяло. Нетрепващият му поглед бе вперен в звездата, в знамето на отдавна изчезналата му родина Тиен'хара.
А погледите на всички будни същества на стотици мили околовръст бяха насочени към тайнствената светлина, внезапно появила се на хоризонта.
глава на Сулис:
Сулис се радваше, че е в Даная. Твърде много нишки водеха именно тук, а това означаваше, че и нейното място също е тук. А и най-важното, тук беше Първожрицата.
Както всеки път, когато пристигаше някъде, първо се насочи към осведомителите си, а осведомители тя имаше навсякъде. Събрана информация, складира за последващо обмисляне и систематизиране. Отдавна беше разбрала, че и най-малкото късче информация е от огромно значение и че дори феноменален обем информация, може да се пропилее, ако не се изследват всичките му нюанси. Когато се прибра за през нощта, не легна да спи, а започна систематично да записва всичката информация събрана през деня, а след това и да я анализира. Не беше се срещнала с всичките си шпиони за един ден, но дори това, което виждаше пред себе си, беше напълно достатъчно, за да се видят някои обезпокояващи тенденции.
Нейните слаби способности, понякога й бяха от полза, но сега се ядосваше, че способността й да подчинява чрез секс - една от тайните причини за гордост на всяка жрица - е толкова ограничена, че се радваше, ако успее да получи влияние над някого, за повече от половин час след акта, а и жертвата и в повечето случаи беше безполезна.
За Гласа не можеше и да се говори - действаше само на абсолютно безгръбначни същества. Но слава на Умбра, причината да я изберат на Шпионин на Съвета, съвсем не беше силата й, а някои от другите й възможности, на първо място умът и забележителната способност да прониква на места, на които не се е и предполагало, че някой може да проникне.
На улицата някой се разкрещя и се чуха удари. Това я върна към работата си. Имаше прекалено много знаци, на които не можеше да не обърне внимание. А и вече на няколко пъти в докладите се споменаваше необичайно раздвижване в Силосия, което можеше да означава само едно. Умбра е изправена пред опасност, в името, на която трябваше да се срещне с Таис.
Независимо от личните им търкания, Сулис знаеше, че и за двете Умбра е над всичко, дори над личните стремежи и нееднократно го бяха доказвали.
Парчетата от пъзела, който нареждаше, не си съвпадаха добре, а там където съвпадаха, картината, която се зараждаше беше като сцена от кошмар. Кошмар, в които главната жертва можеше да се окаже Умбра.
*****
моята глава (на Таис, де):
Вървяха мълчаливо на две групички, за да не привличат излишно внимание върху себе си. Врявата и смутът сред стражата, настъпил поради някаква причина бе добре дошъл за незабелязаното им напускане на двореца. Каверън вървеше напред с Морвен, която мълчаливо и с нежелание го следваше, облечена в груба селска рокля от вълнен плат и прибрана на плитка коса. Кларис и Ерис, дегизирани като пажове в прилепнали панталони, къси пелерини и прибрани коси, следваха Каверън и успешно минаваха за антураж на графът, отседнал в двореца. На няколко крачки след тях бавно и с небрежно достойнство се носеше граф Ян Силверсуорд, в дрехи на войник, който приемаше с кипвания възхитените поздрави на капитаните на дворцовата стража и усмивка въздишките на срещнатите благороднички. Вниманието към него отклоняваше погледите от набързо преминалата групичка преди това и за негово учудване, оправдаваше плановете на Кларис, поднесени със закачлива усмивка в покоите й.
Улиците на градът бяха пълни с живот и това им позволи да се впишат сред неспящите в търсене на нощни удоволствия поданници. Бързо стигнаха до рибният пазар, а оттам до брега зад кулата бе сравнително близо. Припомнил си предишната им нощна авантюра с Кларис, Ян не изгаряше от желание да я повтаря, но силоското писмо силно го безпокоеше. Сигурен беше, че Кларис също се страхува от посланието в него, макар да не го показваше видимо и това още повече го караше да бъде нащрек. Не можеше да не каже същото и за Ерис. Жрицата бе самото отражение на невъзмутимостта, но се движеше като змия - плавно и съсредоточено в сенките до Кларис, готова всеки миг за нападение или отбрана. Странна картинка бяха вървящите начело на групата. Откакто се бе върнал в столицата Каверън бе мрачен, мълчалив и нервен от това, че не му се отдаваше възможност да остане насаме с Таис. Сякаш не забелязваше подтичващото до него слабо девойче, вглъбено и сякаш спорещо със себе си на моменти.
Приливът не им спести студената си баня и всички бяха благодарни на иначе топлата нощ. Благодарни, но не задълго... Тежката смрад, която ги връхлетя при влизането в тунела, не бе нещо ново за Ян, но явно никога не би бил подготвен да се потапя в нея невъзмутимо. Със задоволство отбеляза, че дори и желязната в самообладанието си Ерис сбърчи отвратена нос. Не и Таис. Лицето й бе застинало в неразгадаема маска - красиво и опасно на отблясъците на огъня. Огънят... Бяха запалили няколко факли и в тунела бе сравнително светло, но нещо не бе наред... Таис се обърна отново към него и на лицето й се изписа въпрос. Лицето й, огънят.... пламъците се разгоряха, загърчиха се като червеи, полудели от... болка?... Думата сама изплува в съзнанието му. Очите й бяха пламъци и гледаше от кулата на североизток, към Умбра?... Огънят в очите й сякаш стана лед и блясъкът на сиянието го заслепи...
- Ян, какво видя?
Гласът на Таис бе тих и внимателен. Усещайки втренчените погледи на останалите от групата към него, Ян осъзна, че бе имал видение. Любопитството в погледа на Морвен, очакването в очите на жриците и Каверън го накараха да се опита да обясни видяното, но бе трудно.
- Може би по-късно, Таис - осъзнаваше, че звучи несигурен и това го ядосваше, но бе смутен от видяното - Трудно е да се изкаже с думи. Бе усещане за опасност, за болка... Дай ми време да го разбера за себе си...
Тя кимна.
- Разбира се. По-късно... - погледът й се насочи към Морвен, която още не сваляше смаян поглед от Ян - Твой ред е, Морвен. Морвен?
Момичето си намръщи, но отиде до металната решетка, преграждаща пътя им. Разсеяно прокара ръка и пред удивените погледи на останалите, решетката сякаш се отметна настрани като завеса. Самата тя стоеше поразена от собствените си способности, неспособна да помръдне.
- Хайде, момиче, нямаме излишно време - Каверън леко я избута от отвора и премина през него, последван от двете жрици. Ян хвана нежно Морвен за лакътя и я разтърси. Тя се стъписа и бързо го последва през отвора.
Коридорът продължаваше сух. Явно каналът минаваше под решетката, а това просто бе стар коридор за бързо и незабележимо напускане на кулата. Този път бяха взели повече факли и имаше защо.
Не бяха минали повече от двадесет метра от решетката, когато дочу дрезгав смях. Ян опита да премине напред, но Таис го спря с жест. Кимна на Каверън да премине пръв и тримата с Ерис продължиха преди него, въпреки недоволството му. Последвалите събития преминаха твърде бързо, за да успее да реагира.
Тих вик на Таис и две ками полетяха. В следващият миг Ян избута Морвен и влетя на своеобразна малка кръгла площадка с два трупа на мъже на нея. Ръцете на жриците бяха безпогрешни.
- Беше ли нужно - чу зад гърба си уплашеният глас на Морвен.
- Силоси. Воини - камикадзе. - гласът на Таис бе тих и сякаш не отправен към нея. Ерис и Ян гледаха с укор Каверън. Жрицата не се сдържа.
- Всеки миг е ценен, младежо, ти кога мислеше да защитиш жрицата си? - гласът й тих и ироничен режеше, като острие на бръснач. Каверън бе пребледнял и не смееше да погледне Таис. Първожрицата бе мрачна.
- Не сега, Ерис, едва ли са само тези, а и всеки момент камбаните ще отброят дванадесет удара.
Още недовършила и тежкият гонг на първият удар проехтя из коридорите.
- Ерис, последвай ме. Дотук с предпазливостта.
Двете жрици плавно се понесоха напред по коридора. Ян потръпна от усещането, което му носеше видът им. Целият настръхна и забърза след тях. В последният момент се сети нещо и се обърна:
- Ти остани тук. - Каверън кимна и остана с Морвен на площадката.
*****
Тя знаеше, че няма време за укори. Не разбираше какво ставаше у Каверън, но усещаше вина за това - така и не намери време да поговори с него, а той не бе на себе си откакто се бе върнал от острова. Сега обаче трябваше да "присъства" на срещата. Можеше да разчита на Ерис поне за живота си, а и Ян винаги бе наблизо.
Лек шум от движение изостри вниманието й. Спря Ерис с жест и се заслуша. Този бе сам - трябваше й жив. Със светкавичен скок успя да достигне на ръка разстояние до него.
- СТОЙ МИРЕН И МЪЛЧИ! - носеше й наслада да използва Гласът. - ТАКА... СЕГА КАЖИ КЪДЕ Е СРЕЩАТА? САМА ЛИ Е?
Усети как мъжът се стегна. Бореше се със себе си, но битката бе предварително обречена.
- В кръглата стая. Майката е с Вречената.
Таис и Ерис се спогледаха. Щом върховната главнокомандваща на силосите придружава Майката, значи нещата са сериозни.
- КОЛКО ОЩЕ ПОСТА ИМА ДО КРЪГЛАТА СТАЯ? КАКВА Е ПАРОЛАТА?
- Един - пред вратата. Паролата е "Умбра".
- Каква безочливост! - Ерис не се стърпя, но бе уплашена. Таис се замисли за момент, но после тръсна глава.
- Убий го.
Ерис не чака втора покана. Камата й светкавично намери сърцето на силоса и той се свлече на пода.
Пазачите на вратата не бяха проблем за тях. Приключиха с тях преди да разберат, че има нещо нередно. Съжаляваше единствено, че срещата явно приключваше. Гласът на Първосвещеникът се чуваше ясно през ключалката.
- ...и цената в замяна на камъка е? - в ръката си въртеше идеално полиран зелен конусовиден кристал и Таис не бе го виждала така развълнуван.
- Първата. Жива. - съскащият глас на Майката бе не по-малко изпълнен с копнеж.
- Висока цена искате за къс кристал, Майко - опитваше се да звучи безстрастно.
- А вие ще я платите до пет луни време.
Джоррам мълчаливо прибра кристала в мантията си.
- Щом такава е волята на Халид. - изглеждаше решен и сякаш доволен.
Миг по-късно, Първосвещеникът пребледня.
- Какво, в името на Халид, е това?
Джоррам стана рязко и се олюля. Майката и Вречената стояха безмълвни и невъзмутими. Постоя така сякаш вглеждайки се в нещо на североизток, после рязко се обърна към гостите си.
- Боя се, че трябва да вървя, Майко - поклони се леко, за да скрие несигурността си - Важни дела налагат присъствието ми. Ще се постарая с... доставката, в уреченото време.
- Така да бъде. Цената е платена. Не ни карайте да съжаляваме.
Не можеха да си позволят повече да губят време. Стрелнаха се по тъмния коридор към изхода. Таис първа стигна площадката, където оставиха Каверън, и застина.
- Ти? - гласът й не можеше да скрие раздразнението от срещата - Трябваше отдавна да те убия.
- Но не го стори. - червенокосата държеше камата си на гърлото на Каверън, а Морвен трепереше, свита до стената. - А сега аз бих могла. И защо не? Съветът би ми повярвал - убита при самозащита... да...
- Не бъди така сигурна. - Ерис излезе от сенките и червенокосата жрица ахна от изненада.
- Какво правиш Ти тук?!
Таис не ги остави да се обясняват.
- Нямам време за игрички, Сулис. Остави щитът ми и си върви, докато можеш.
Червенокосата изсъска и побягна към изхода. Ян понечи да я последва с изваден меч, но Таис го спря.
- Имаме по-силни врагове, за да се избиваме в момента. Вземи момичето и да изчезваме.
Минавайки покрай Каверън, прошепна без да го погледне.
- Тази нощ трябва да ме убедиш, че не е нужно да те отпращам.
Шумът зад тях се усилваше, но малката групичка вече излизаше от мрачните подземия на кулата. Миг по-късно нощният мрак ги скри за преследвачите им.
*****
отново включване от Сулис:
Сулис побягна към изхода, защото разбра, че ситуацията не предполага мили разговори, а и нямаше желание да се среща с Таис пред Ерис. Която и да беше Ерис по ранг, това, което трябваше да сподели с Таис не беше за нейните уши, ако Първата искаше да сподели нещо с нея в последствие, това би било нейно решение и тя носи отговорността, но самата Сулис не можеше да поеме такъв риск. Трябваше да се срещне с Таис и ако за това се налагаше да присъства на бала й - така да е!
Сулис се радваше, че е в Даная. Твърде много нишки водеха именно тук, а това означаваше, че и нейното място също е тук. А и най-важното, тук беше Първожрицата.
Както всеки път, когато пристигаше някъде, първо се насочи към осведомителите си, а осведомители тя имаше навсякъде. Събрана информация, складира за последващо обмисляне и систематизиране. Отдавна беше разбрала, че и най-малкото късче информация е от огромно значение и че дори феноменален обем информация, може да се пропилее, ако не се изследват всичките му нюанси. Когато се прибра за през нощта, не легна да спи, а започна систематично да записва всичката информация събрана през деня, а след това и да я анализира. Не беше се срещнала с всичките си шпиони за един ден, но дори това, което виждаше пред себе си, беше напълно достатъчно, за да се видят някои обезпокояващи тенденции.
Нейните слаби способности, понякога й бяха от полза, но сега се ядосваше, че способността й да подчинява чрез секс - една от тайните причини за гордост на всяка жрица - е толкова ограничена, че се радваше, ако успее да получи влияние над някого, за повече от половин час след акта, а и жертвата и в повечето случаи беше безполезна.
За Гласа не можеше и да се говори - действаше само на абсолютно безгръбначни същества. Но слава на Умбра, причината да я изберат на Шпионин на Съвета, съвсем не беше силата й, а някои от другите й възможности, на първо място умът и забележителната способност да прониква на места, на които не се е и предполагало, че някой може да проникне.
На улицата някой се разкрещя и се чуха удари. Това я върна към работата си. Имаше прекалено много знаци, на които не можеше да не обърне внимание. А и вече на няколко пъти в докладите се споменаваше необичайно раздвижване в Силосия, което можеше да означава само едно. Умбра е изправена пред опасност, в името, на която трябваше да се срещне с Таис.
Независимо от личните им търкания, Сулис знаеше, че и за двете Умбра е над всичко, дори над личните стремежи и нееднократно го бяха доказвали.
Парчетата от пъзела, който нареждаше, не си съвпадаха добре, а там където съвпадаха, картината, която се зараждаше беше като сцена от кошмар. Кошмар, в които главната жертва можеше да се окаже Умбра.
*****
моята глава (на Таис, де):
Вървяха мълчаливо на две групички, за да не привличат излишно внимание върху себе си. Врявата и смутът сред стражата, настъпил поради някаква причина бе добре дошъл за незабелязаното им напускане на двореца. Каверън вървеше напред с Морвен, която мълчаливо и с нежелание го следваше, облечена в груба селска рокля от вълнен плат и прибрана на плитка коса. Кларис и Ерис, дегизирани като пажове в прилепнали панталони, къси пелерини и прибрани коси, следваха Каверън и успешно минаваха за антураж на графът, отседнал в двореца. На няколко крачки след тях бавно и с небрежно достойнство се носеше граф Ян Силверсуорд, в дрехи на войник, който приемаше с кипвания възхитените поздрави на капитаните на дворцовата стража и усмивка въздишките на срещнатите благороднички. Вниманието към него отклоняваше погледите от набързо преминалата групичка преди това и за негово учудване, оправдаваше плановете на Кларис, поднесени със закачлива усмивка в покоите й.
Улиците на градът бяха пълни с живот и това им позволи да се впишат сред неспящите в търсене на нощни удоволствия поданници. Бързо стигнаха до рибният пазар, а оттам до брега зад кулата бе сравнително близо. Припомнил си предишната им нощна авантюра с Кларис, Ян не изгаряше от желание да я повтаря, но силоското писмо силно го безпокоеше. Сигурен беше, че Кларис също се страхува от посланието в него, макар да не го показваше видимо и това още повече го караше да бъде нащрек. Не можеше да не каже същото и за Ерис. Жрицата бе самото отражение на невъзмутимостта, но се движеше като змия - плавно и съсредоточено в сенките до Кларис, готова всеки миг за нападение или отбрана. Странна картинка бяха вървящите начело на групата. Откакто се бе върнал в столицата Каверън бе мрачен, мълчалив и нервен от това, че не му се отдаваше възможност да остане насаме с Таис. Сякаш не забелязваше подтичващото до него слабо девойче, вглъбено и сякаш спорещо със себе си на моменти.
Приливът не им спести студената си баня и всички бяха благодарни на иначе топлата нощ. Благодарни, но не задълго... Тежката смрад, която ги връхлетя при влизането в тунела, не бе нещо ново за Ян, но явно никога не би бил подготвен да се потапя в нея невъзмутимо. Със задоволство отбеляза, че дори и желязната в самообладанието си Ерис сбърчи отвратена нос. Не и Таис. Лицето й бе застинало в неразгадаема маска - красиво и опасно на отблясъците на огъня. Огънят... Бяха запалили няколко факли и в тунела бе сравнително светло, но нещо не бе наред... Таис се обърна отново към него и на лицето й се изписа въпрос. Лицето й, огънят.... пламъците се разгоряха, загърчиха се като червеи, полудели от... болка?... Думата сама изплува в съзнанието му. Очите й бяха пламъци и гледаше от кулата на североизток, към Умбра?... Огънят в очите й сякаш стана лед и блясъкът на сиянието го заслепи...
- Ян, какво видя?
Гласът на Таис бе тих и внимателен. Усещайки втренчените погледи на останалите от групата към него, Ян осъзна, че бе имал видение. Любопитството в погледа на Морвен, очакването в очите на жриците и Каверън го накараха да се опита да обясни видяното, но бе трудно.
- Може би по-късно, Таис - осъзнаваше, че звучи несигурен и това го ядосваше, но бе смутен от видяното - Трудно е да се изкаже с думи. Бе усещане за опасност, за болка... Дай ми време да го разбера за себе си...
Тя кимна.
- Разбира се. По-късно... - погледът й се насочи към Морвен, която още не сваляше смаян поглед от Ян - Твой ред е, Морвен. Морвен?
Момичето си намръщи, но отиде до металната решетка, преграждаща пътя им. Разсеяно прокара ръка и пред удивените погледи на останалите, решетката сякаш се отметна настрани като завеса. Самата тя стоеше поразена от собствените си способности, неспособна да помръдне.
- Хайде, момиче, нямаме излишно време - Каверън леко я избута от отвора и премина през него, последван от двете жрици. Ян хвана нежно Морвен за лакътя и я разтърси. Тя се стъписа и бързо го последва през отвора.
Коридорът продължаваше сух. Явно каналът минаваше под решетката, а това просто бе стар коридор за бързо и незабележимо напускане на кулата. Този път бяха взели повече факли и имаше защо.
Не бяха минали повече от двадесет метра от решетката, когато дочу дрезгав смях. Ян опита да премине напред, но Таис го спря с жест. Кимна на Каверън да премине пръв и тримата с Ерис продължиха преди него, въпреки недоволството му. Последвалите събития преминаха твърде бързо, за да успее да реагира.
Тих вик на Таис и две ками полетяха. В следващият миг Ян избута Морвен и влетя на своеобразна малка кръгла площадка с два трупа на мъже на нея. Ръцете на жриците бяха безпогрешни.
- Беше ли нужно - чу зад гърба си уплашеният глас на Морвен.
- Силоси. Воини - камикадзе. - гласът на Таис бе тих и сякаш не отправен към нея. Ерис и Ян гледаха с укор Каверън. Жрицата не се сдържа.
- Всеки миг е ценен, младежо, ти кога мислеше да защитиш жрицата си? - гласът й тих и ироничен режеше, като острие на бръснач. Каверън бе пребледнял и не смееше да погледне Таис. Първожрицата бе мрачна.
- Не сега, Ерис, едва ли са само тези, а и всеки момент камбаните ще отброят дванадесет удара.
Още недовършила и тежкият гонг на първият удар проехтя из коридорите.
- Ерис, последвай ме. Дотук с предпазливостта.
Двете жрици плавно се понесоха напред по коридора. Ян потръпна от усещането, което му носеше видът им. Целият настръхна и забърза след тях. В последният момент се сети нещо и се обърна:
- Ти остани тук. - Каверън кимна и остана с Морвен на площадката.
*****
Тя знаеше, че няма време за укори. Не разбираше какво ставаше у Каверън, но усещаше вина за това - така и не намери време да поговори с него, а той не бе на себе си откакто се бе върнал от острова. Сега обаче трябваше да "присъства" на срещата. Можеше да разчита на Ерис поне за живота си, а и Ян винаги бе наблизо.
Лек шум от движение изостри вниманието й. Спря Ерис с жест и се заслуша. Този бе сам - трябваше й жив. Със светкавичен скок успя да достигне на ръка разстояние до него.
- СТОЙ МИРЕН И МЪЛЧИ! - носеше й наслада да използва Гласът. - ТАКА... СЕГА КАЖИ КЪДЕ Е СРЕЩАТА? САМА ЛИ Е?
Усети как мъжът се стегна. Бореше се със себе си, но битката бе предварително обречена.
- В кръглата стая. Майката е с Вречената.
Таис и Ерис се спогледаха. Щом върховната главнокомандваща на силосите придружава Майката, значи нещата са сериозни.
- КОЛКО ОЩЕ ПОСТА ИМА ДО КРЪГЛАТА СТАЯ? КАКВА Е ПАРОЛАТА?
- Един - пред вратата. Паролата е "Умбра".
- Каква безочливост! - Ерис не се стърпя, но бе уплашена. Таис се замисли за момент, но после тръсна глава.
- Убий го.
Ерис не чака втора покана. Камата й светкавично намери сърцето на силоса и той се свлече на пода.
Пазачите на вратата не бяха проблем за тях. Приключиха с тях преди да разберат, че има нещо нередно. Съжаляваше единствено, че срещата явно приключваше. Гласът на Първосвещеникът се чуваше ясно през ключалката.
- ...и цената в замяна на камъка е? - в ръката си въртеше идеално полиран зелен конусовиден кристал и Таис не бе го виждала така развълнуван.
- Първата. Жива. - съскащият глас на Майката бе не по-малко изпълнен с копнеж.
- Висока цена искате за къс кристал, Майко - опитваше се да звучи безстрастно.
- А вие ще я платите до пет луни време.
Джоррам мълчаливо прибра кристала в мантията си.
- Щом такава е волята на Халид. - изглеждаше решен и сякаш доволен.
Миг по-късно, Първосвещеникът пребледня.
- Какво, в името на Халид, е това?
Джоррам стана рязко и се олюля. Майката и Вречената стояха безмълвни и невъзмутими. Постоя така сякаш вглеждайки се в нещо на североизток, после рязко се обърна към гостите си.
- Боя се, че трябва да вървя, Майко - поклони се леко, за да скрие несигурността си - Важни дела налагат присъствието ми. Ще се постарая с... доставката, в уреченото време.
- Така да бъде. Цената е платена. Не ни карайте да съжаляваме.
Не можеха да си позволят повече да губят време. Стрелнаха се по тъмния коридор към изхода. Таис първа стигна площадката, където оставиха Каверън, и застина.
- Ти? - гласът й не можеше да скрие раздразнението от срещата - Трябваше отдавна да те убия.
- Но не го стори. - червенокосата държеше камата си на гърлото на Каверън, а Морвен трепереше, свита до стената. - А сега аз бих могла. И защо не? Съветът би ми повярвал - убита при самозащита... да...
- Не бъди така сигурна. - Ерис излезе от сенките и червенокосата жрица ахна от изненада.
- Какво правиш Ти тук?!
Таис не ги остави да се обясняват.
- Нямам време за игрички, Сулис. Остави щитът ми и си върви, докато можеш.
Червенокосата изсъска и побягна към изхода. Ян понечи да я последва с изваден меч, но Таис го спря.
- Имаме по-силни врагове, за да се избиваме в момента. Вземи момичето и да изчезваме.
Минавайки покрай Каверън, прошепна без да го погледне.
- Тази нощ трябва да ме убедиш, че не е нужно да те отпращам.
Шумът зад тях се усилваше, но малката групичка вече излизаше от мрачните подземия на кулата. Миг по-късно нощният мрак ги скри за преследвачите им.
*****
отново включване от Сулис:
Сулис побягна към изхода, защото разбра, че ситуацията не предполага мили разговори, а и нямаше желание да се среща с Таис пред Ерис. Която и да беше Ерис по ранг, това, което трябваше да сподели с Таис не беше за нейните уши, ако Първата искаше да сподели нещо с нея в последствие, това би било нейно решение и тя носи отговорността, но самата Сулис не можеше да поеме такъв риск. Трябваше да се срещне с Таис и ако за това се налагаше да присъства на бала й - така да е!
Last edited by Tais on Thu Jun 10, 2004 8:50 am, edited 2 times in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Джоррам се опитваше да се съвземе от неочаквания удар. Все още с несигурни крачки се отправи към личните си покои. Имаше нужда от почивка, не бе очаквал магическо раздвижване с такава мощ.
"Каквото и да се е случило, то не бе насочено към мен. А отне част от силата ми най-неочаквано. И то с такава лекота." Първосвещеникът бе забравил притесненията си за цената, която трябваше да плати на Великата майка. Те бяха отстъпили място на тревоги за намалената му сила. Отдавна не се бе чувствал така несигурен. Не обичаше слабостта. Нито неизвестността. Трябваше да разбере какво се бе случило тази нощ.
Извади зеления кристал, който получи от Великата майка, и го вдигна пред очите си. "Никога повече слабост, никога повече изненади", се успокояваше Първосвещеникът, възвърнал самоувереността си, както от възстановяващия му се магически потенциал, така и от допира на Окото на Земята.
*****
Листата на дърветата пропускаха само няколко слънчеви лъча, които весело играеха по златните коси и бялата кожа на жена му. Усмивката й бе толкова топла и гальовна, в очите се четеше безмерната й обич. Децата играеха наблизо, две мъничета, които гонеха пеперудите и подскачаха около цветята. Гората, лично владение на рода Озикс, бе любимото му място за отдих от държавните дела. Протегна ръка да погали гладкото лице на скъпата си съпруга ...
Събуди го настойчиво чукане на вратата.
- Херцог Озикс, Херцог Озикс! Събудете се! Херцог Озикс! - чуваше се притесненият глас на пажа.
Озмънд Озикс отвори очи, раздразнен, че бяха прекъснали съня му, видение за един по-щастлив, но безвъзвратно изгубен живот. Погледна към прозореца, само за да се убеди, че е твърде, твърде рано за ставане - през завесите се виждаше нощната тъма. Настоятелното тропане се повтори, но преди пажът отново да се развика с треперещия си глас, Херцогът се обади:
- Идвам, идвам, по дяволите. Какво толкова се е случило?!
Отметна завивките и лениво се надигна от леглото. Доста натежалото му тяло затрудняваше допълнително движенията му. Обу меките си пантофи и се запъти към вратата. Под нощницата се виждаха отпуснатите му телеса.
- Какво има, да му се не види! - не можа да сдържи раздразнението си Херцогът.
- Върховните магистрати желаят незабавна аудиенция. - набързо и уплашено каза влезлият паж. Лицето му беше пребледняло, очите му се въртяха неспокойни.
- Кажи на Съвета на деветимата, че ще ги приема утре! - троснато му заповяда владетелят.
- Простете, Ваше Величество, но не Съветът, а Магистратите искат спешно да говорят с вас.
- Искаш да кажеш, че всички Водачи на гилдии искат да ме видят?! - очите на Херцог Озикс се разшириха от изненада.
- Точно така. Събрали са се в тронната зала и търпението им явно е на изчерпване. - Все пак някаква полезна информация, помисли си Озмънд.
- И каква е причината за тази тъй голяма чест? - иронично попита владетелят.
- Ваше величество, не сте ли поглеждал през прозореца?
Херцогът се забърза с поклащаща се походка към прозореца и дръпна рязко завесите.
- О, Богове! - възкликна той. На северния небосклон се бе появило ярко сияние, неестествено силна светлина за покритото от облаци нощно небе.
Озикс се обърна, ужас се четеше по небръснатото му лице. Съвсем тихо, с губещ се понякога глас, промълви:
- Северно сияние в нощта ще изгрее,
древна крепост от забравата ще избави.
Светлина в кралската кръв все още живее,
смъртен срещу Баланса ще се възправи ...
- Не е възможно. Пророчеството е само една измислица. Не може да се сбъдне. Ако някой въобще знае, какво точно трябва да се сбъдне. - гласно изрази обърканите си мисли той.
Отведнъж сякаш се оттърси от обзелото го вцепенение и започна да навлича дрехите си.
- Кажи на Магистратите, че идвам след малко! - заповяда Озмънд, докато полагаше не особено успешни усилия да се приведе в приличен владетелски вид.
- Херцог Озикс, най-сетне! - със злорада усмивка го посрещна Водачът на търговците, Председател на Съвета на деветимата. Цялата тронна зала бе препълнена с Водачи на всевъзможните гилдии в столицата. Озмънд предполагаше, че дори Водачът на гилдията на масажистите присъства на срещата. Още преди да е седнал на трона, отговори предизвикателно:
- Магистрат Озгар, мога ли да попитам какво прави половината Събрание в тронната ми зала! В тези часове на нощта!
Пред тълпата излезе Водачът на гилдията на войната:
- Ваше величество, случиха се някои обезпокоителни събития на север ...
- Събития, за които нямаме никаква информация и които не изискват присъствието на всички Върховни магистрати! - прекъсна го ядосан Херцогът.
- Грешите! - поправи го друг Магистрат. - Озивер!
- Ако позволите, Ваше величество. - плахо проговори един възрастен човек, с побеляла коса и брада. - Аз съм Озивер, Водачът на гилдията на астрономите. Случилото се е доста странно явление, на което не намерихме никакво обяснение. Няма данни за появата на други Северни сияния от основаването на гилдията насам. Би могло да се дължи на ...
- Просто кажи какво сте наблюдавали след полунощ, Озивер. - намеси се нетърпеливо Озгар.
- Да, разбира се, простете. - запелтечи астрономът и продължи да говори, докато нервно подръпваше дългата си брада. - Приличаше на появата на нова звезда. С помощта на Гилдията на историците установихме, че явлението е протекло някъде над границата между двете провинции ...
Озгар отново го прекъсна:
- Което ни дава основание да смятаме, че това се е случило над древната крепост на платото, която, както историците разясниха, е била столица на Тиен'хара - държава на територията на Северната ни провинция преди три века.
- Триста и четиринадесет години, ако трябва да сме точни. - Намеси се Водачът на историците.
- Това няма значение. - С досада продължи Озгар. - Според историческите източници, подобна магическа звезда е представлявало знамето на Тиен'хара. Което, Ваше величество, - с насмешка каза той - предполага евентуален бунт в Северната ни провинция! - със заплашително изражение се приближи до Херцога, който междувременно се бе отпуснал в трона си.
Озмънд Озикс за пореден път съжали, че няма подиум в тронната зала. Магистратите бяха прекалено близо до него, повечето с гневни лица, и открито показваха неприязънта си към своя владетел.
- Твърде прибързано решение, Магистрат Озгар. И какви действия смятате, че ще бъдат най-подходящи?
- Вече изпратихме разузнавачи, които да проучат ситуацията. - осведоми го Водачът на гилдията на войната, единственият постоянен член на Съвета на деветимата.
- Шпионажът никога не е бил силната страна на твоята гилдия, Озвалд. - отново се намеси Водачът на търговците. - Виж до къде стигнахме - бунт в половината Херцогство, а ние да не знаем нищо за това!
- Отново повтарям, Председател, че предположението за бунт не е обосновано и нямате никакво право да обвинявате Магистрат Озвалд! - реши да използва официалните им титли Озмънд.
- На вас, Херцог Озикс, препоръчвам да се оттеглите в кабинета си и да придобиете ясна представа за бъдещите си планове. И най-вече за това как да се справим с този евентуален, щом толкова държите, бунт. Магистрати, аудиенцията приключи! Трябва да обсъдим политиката ни на действие с цялото Събрание. - Водачът на търговците запази официалния тон, въпреки явното неуважение и предизвикателното си отношение към Херцога.
Озмънд Озикс вървеше угрижен към покоите си. Бе забравил шнолата си и тежките къдрици на дългата му коса се пречкаха пред лицето му. Неочакваните събития бяха много тревожни. Предчувстваше сериозни неприятности, както на север така и със Съвета на деветимата.
Когато влезе в спалнята видя нечие наметало да се подава под голямото легло. Позна дрехата на пажа, който го бе събудил преди близо час.
Тъкмо мислеше да го нахока, когато врата рязко се отвори и вътре нахлу придворната магьосница, най-довереният му съветник. Със замах затвори вратата, при което множеството златни медальончета по оскъдното й облекло зазвъняха мелодично. Херцогът винаги се удивляваше на самоконтрола на младата жена - дори и в най-големите студове тя ходеше облечена само с червените си копринени шалчета, които доста трудно покриваха дори половината от стройното й тяло. Гладката й мургава кожа, топлите бадемови очи, предизвикателните очертания на фигурата й, които тя най-старателно не прикриваше, винаги бяха привличали мъжете. Мъже, които скоро научаваха с колко опасна жена не биха искали да се забъркват. Озикс се разтревожи още повече, виждайки пропуканото самообладание на магьосницата.
- Озикс, слава на Танх, че си се върнал тук! В кабинета вече те очакваха. Едва се измъкнах. Трябва да изчезваш от столицата. Съветът иска да те свали от трона и да узурпира властта. Войската е на тяхна страна и няма да успееш да им се противопоставиш. На този етап.
- Успокой се, Сайхе! Никога не съм те виждал така разтревожена. - Херцогът отново се възхити от трезвата й мисъл - дори пред опасността от държавен преврат, в който може да загине, тя имаше ясна представа за ситуацията и необходимите действия. Явно не бе изгубила напълно контрола над себе си.
- Събитията са твърде тревожни. Говоря за северното сияние! - поясни магьосницата. - Вещае ...
- Ще ми разкажеш по-късно на кораба. Отиди при капитана на елитната ми гвардия и подгответе бягството ни. А на този млад паж, който се крие под леглото, ще възложа отговорната задача, да уведоми приближените ми, че заминаваме спешно! - Озикс с усмивка наблюдаваше изненадания паж, който се измъкваше изпод леглото.
"Каквото и да се е случило, то не бе насочено към мен. А отне част от силата ми най-неочаквано. И то с такава лекота." Първосвещеникът бе забравил притесненията си за цената, която трябваше да плати на Великата майка. Те бяха отстъпили място на тревоги за намалената му сила. Отдавна не се бе чувствал така несигурен. Не обичаше слабостта. Нито неизвестността. Трябваше да разбере какво се бе случило тази нощ.
Извади зеления кристал, който получи от Великата майка, и го вдигна пред очите си. "Никога повече слабост, никога повече изненади", се успокояваше Първосвещеникът, възвърнал самоувереността си, както от възстановяващия му се магически потенциал, така и от допира на Окото на Земята.
*****
Листата на дърветата пропускаха само няколко слънчеви лъча, които весело играеха по златните коси и бялата кожа на жена му. Усмивката й бе толкова топла и гальовна, в очите се четеше безмерната й обич. Децата играеха наблизо, две мъничета, които гонеха пеперудите и подскачаха около цветята. Гората, лично владение на рода Озикс, бе любимото му място за отдих от държавните дела. Протегна ръка да погали гладкото лице на скъпата си съпруга ...
Събуди го настойчиво чукане на вратата.
- Херцог Озикс, Херцог Озикс! Събудете се! Херцог Озикс! - чуваше се притесненият глас на пажа.
Озмънд Озикс отвори очи, раздразнен, че бяха прекъснали съня му, видение за един по-щастлив, но безвъзвратно изгубен живот. Погледна към прозореца, само за да се убеди, че е твърде, твърде рано за ставане - през завесите се виждаше нощната тъма. Настоятелното тропане се повтори, но преди пажът отново да се развика с треперещия си глас, Херцогът се обади:
- Идвам, идвам, по дяволите. Какво толкова се е случило?!
Отметна завивките и лениво се надигна от леглото. Доста натежалото му тяло затрудняваше допълнително движенията му. Обу меките си пантофи и се запъти към вратата. Под нощницата се виждаха отпуснатите му телеса.
- Какво има, да му се не види! - не можа да сдържи раздразнението си Херцогът.
- Върховните магистрати желаят незабавна аудиенция. - набързо и уплашено каза влезлият паж. Лицето му беше пребледняло, очите му се въртяха неспокойни.
- Кажи на Съвета на деветимата, че ще ги приема утре! - троснато му заповяда владетелят.
- Простете, Ваше Величество, но не Съветът, а Магистратите искат спешно да говорят с вас.
- Искаш да кажеш, че всички Водачи на гилдии искат да ме видят?! - очите на Херцог Озикс се разшириха от изненада.
- Точно така. Събрали са се в тронната зала и търпението им явно е на изчерпване. - Все пак някаква полезна информация, помисли си Озмънд.
- И каква е причината за тази тъй голяма чест? - иронично попита владетелят.
- Ваше величество, не сте ли поглеждал през прозореца?
Херцогът се забърза с поклащаща се походка към прозореца и дръпна рязко завесите.
- О, Богове! - възкликна той. На северния небосклон се бе появило ярко сияние, неестествено силна светлина за покритото от облаци нощно небе.
Озикс се обърна, ужас се четеше по небръснатото му лице. Съвсем тихо, с губещ се понякога глас, промълви:
- Северно сияние в нощта ще изгрее,
древна крепост от забравата ще избави.
Светлина в кралската кръв все още живее,
смъртен срещу Баланса ще се възправи ...
- Не е възможно. Пророчеството е само една измислица. Не може да се сбъдне. Ако някой въобще знае, какво точно трябва да се сбъдне. - гласно изрази обърканите си мисли той.
Отведнъж сякаш се оттърси от обзелото го вцепенение и започна да навлича дрехите си.
- Кажи на Магистратите, че идвам след малко! - заповяда Озмънд, докато полагаше не особено успешни усилия да се приведе в приличен владетелски вид.
- Херцог Озикс, най-сетне! - със злорада усмивка го посрещна Водачът на търговците, Председател на Съвета на деветимата. Цялата тронна зала бе препълнена с Водачи на всевъзможните гилдии в столицата. Озмънд предполагаше, че дори Водачът на гилдията на масажистите присъства на срещата. Още преди да е седнал на трона, отговори предизвикателно:
- Магистрат Озгар, мога ли да попитам какво прави половината Събрание в тронната ми зала! В тези часове на нощта!
Пред тълпата излезе Водачът на гилдията на войната:
- Ваше величество, случиха се някои обезпокоителни събития на север ...
- Събития, за които нямаме никаква информация и които не изискват присъствието на всички Върховни магистрати! - прекъсна го ядосан Херцогът.
- Грешите! - поправи го друг Магистрат. - Озивер!
- Ако позволите, Ваше величество. - плахо проговори един възрастен човек, с побеляла коса и брада. - Аз съм Озивер, Водачът на гилдията на астрономите. Случилото се е доста странно явление, на което не намерихме никакво обяснение. Няма данни за появата на други Северни сияния от основаването на гилдията насам. Би могло да се дължи на ...
- Просто кажи какво сте наблюдавали след полунощ, Озивер. - намеси се нетърпеливо Озгар.
- Да, разбира се, простете. - запелтечи астрономът и продължи да говори, докато нервно подръпваше дългата си брада. - Приличаше на появата на нова звезда. С помощта на Гилдията на историците установихме, че явлението е протекло някъде над границата между двете провинции ...
Озгар отново го прекъсна:
- Което ни дава основание да смятаме, че това се е случило над древната крепост на платото, която, както историците разясниха, е била столица на Тиен'хара - държава на територията на Северната ни провинция преди три века.
- Триста и четиринадесет години, ако трябва да сме точни. - Намеси се Водачът на историците.
- Това няма значение. - С досада продължи Озгар. - Според историческите източници, подобна магическа звезда е представлявало знамето на Тиен'хара. Което, Ваше величество, - с насмешка каза той - предполага евентуален бунт в Северната ни провинция! - със заплашително изражение се приближи до Херцога, който междувременно се бе отпуснал в трона си.
Озмънд Озикс за пореден път съжали, че няма подиум в тронната зала. Магистратите бяха прекалено близо до него, повечето с гневни лица, и открито показваха неприязънта си към своя владетел.
- Твърде прибързано решение, Магистрат Озгар. И какви действия смятате, че ще бъдат най-подходящи?
- Вече изпратихме разузнавачи, които да проучат ситуацията. - осведоми го Водачът на гилдията на войната, единственият постоянен член на Съвета на деветимата.
- Шпионажът никога не е бил силната страна на твоята гилдия, Озвалд. - отново се намеси Водачът на търговците. - Виж до къде стигнахме - бунт в половината Херцогство, а ние да не знаем нищо за това!
- Отново повтарям, Председател, че предположението за бунт не е обосновано и нямате никакво право да обвинявате Магистрат Озвалд! - реши да използва официалните им титли Озмънд.
- На вас, Херцог Озикс, препоръчвам да се оттеглите в кабинета си и да придобиете ясна представа за бъдещите си планове. И най-вече за това как да се справим с този евентуален, щом толкова държите, бунт. Магистрати, аудиенцията приключи! Трябва да обсъдим политиката ни на действие с цялото Събрание. - Водачът на търговците запази официалния тон, въпреки явното неуважение и предизвикателното си отношение към Херцога.
Озмънд Озикс вървеше угрижен към покоите си. Бе забравил шнолата си и тежките къдрици на дългата му коса се пречкаха пред лицето му. Неочакваните събития бяха много тревожни. Предчувстваше сериозни неприятности, както на север така и със Съвета на деветимата.
Когато влезе в спалнята видя нечие наметало да се подава под голямото легло. Позна дрехата на пажа, който го бе събудил преди близо час.
Тъкмо мислеше да го нахока, когато врата рязко се отвори и вътре нахлу придворната магьосница, най-довереният му съветник. Със замах затвори вратата, при което множеството златни медальончета по оскъдното й облекло зазвъняха мелодично. Херцогът винаги се удивляваше на самоконтрола на младата жена - дори и в най-големите студове тя ходеше облечена само с червените си копринени шалчета, които доста трудно покриваха дори половината от стройното й тяло. Гладката й мургава кожа, топлите бадемови очи, предизвикателните очертания на фигурата й, които тя най-старателно не прикриваше, винаги бяха привличали мъжете. Мъже, които скоро научаваха с колко опасна жена не биха искали да се забъркват. Озикс се разтревожи още повече, виждайки пропуканото самообладание на магьосницата.
- Озикс, слава на Танх, че си се върнал тук! В кабинета вече те очакваха. Едва се измъкнах. Трябва да изчезваш от столицата. Съветът иска да те свали от трона и да узурпира властта. Войската е на тяхна страна и няма да успееш да им се противопоставиш. На този етап.
- Успокой се, Сайхе! Никога не съм те виждал така разтревожена. - Херцогът отново се възхити от трезвата й мисъл - дори пред опасността от държавен преврат, в който може да загине, тя имаше ясна представа за ситуацията и необходимите действия. Явно не бе изгубила напълно контрола над себе си.
- Събитията са твърде тревожни. Говоря за северното сияние! - поясни магьосницата. - Вещае ...
- Ще ми разкажеш по-късно на кораба. Отиди при капитана на елитната ми гвардия и подгответе бягството ни. А на този млад паж, който се крие под леглото, ще възложа отговорната задача, да уведоми приближените ми, че заминаваме спешно! - Озикс с усмивка наблюдаваше изненадания паж, който се измъкваше изпод леглото.
Last edited by Jaar on Mon Nov 29, 2004 4:16 pm, edited 3 times in total.
Свеж утринен бриз се промъкна в покоите на кралицата, плъзна се покрай ефирните пепеляворозови завеси, разлисти няколко страници на небрежно оставена на пода книга и погали лицето на спящата Анара. Тази лека милувка я накара да се усмихне. Чу се шум от малки стъпчици и в следващия момент Спирит скочи на леглото. Доближи се до Анара, подуши пръснатите по възглавницата махагонови къдрици и дружелюбно я лизна по носа. Кралицата се намръщи леко, погледна през премрежените си клепки към рошавата сива муцунка на кучето и леко го погали. Този жест бе ознаменуван с бурно изтупване на завивките в обсега на Спиритовата опашка.
Анара лениво зарови лице във възглавницата. "Най-после", помисли си доволно тя. В ума й изплува споменът за изминалата нощ. Отново дълго се бе въртяла в леглото в отчаяно отброяване на отминаващите безсънни часове. Спомни си как бе очаквала мрачните облаци, покрили небето, всеки момент да се изсипят в порой и гръмотевици както предходната вечер. Вместо това по някое време черната маса кротко се бе разкъсала и през пролуките се показа обсипаното със звезди небе. Луната също не закъсня да се появи. Това й бе напомнило за Лунел и тя се бе зачудила дали момичето ще се появи отново. Вместо това бе посетена от дългоочаквания сън. "Колко ли време съм спала?", зачуди се кралицата. Изведнъж в ума й се надигна споменът за нещо друго - нещо се бе промъкнало в съня й и я бе разтревожило.
- Добро утро, Ваше Величество! - чу си тих глас.
Анара рязко се изправи и главата й се замая леко.
Гостенката й седеше в голямо, меко, пурпурно кресло до един прозорец. Светлината на утринното слънце падаше косо в стаята и позлатяваше матовата й кожа и кестенявите коси. Сериозното й лице изглеждаше някак уязвимо - вероятно заради голямата ожулена синина на челото и леко унесения поглед. Спирит скочи пъргаво от леглото, доближи се до нея, помахвайки енергично с опашка, и приятелски подуши глезените й. Тя се приведе, протегна ръка, за да го почеше зад ушите и после потъна обратно назад в дълбините на креслото.
- Нека да позная! - усмихна се сънливо Анара. - Ти си Ланис, нали?
Девойката проследи с поглед Спирит, който в този момент отново се мяташе на леглото. След това кимна и се усмихна в знак на съгласие.
Анара премести внимателно кучето настрана и се изправи. Взе един сатенен тъмночервен халат и се наметна.
- Как влезе тук, Ланис? И кога?
Ланис приглади бавно с ръка плата на полата си и колебливо отговори:
- Да кажем, че ме доведоха ... по някое време тази нощ.
- При това, допускам, направо през прозореца. - саркастично отбеляза кралицата.
- Да - простичко отговори момичето. Погледът й бързо и любопитно се стрелна към Анара и веднага се отмести.
Кралицата се обърна и загледа настойчиво Ланис.
- Лунел ли те доведе? Разкажи ми повече за нея.
Ланис не отговори. Гледаше към една голяма купа с тъмночервени лъскави череши, оставена на масата пред нея.
- Ланис, не ме ли чуваш? - повика я Анара.
Девойката сведе поглед към ръцете си, спокойно отпуснати върху леко избелялата й тъмнозелена пола. Не откри нищо интересно в тях и върна вниманието си към свежите плодове.След това, сякаш продължавайки някакъв друг разговор, каза:
- Прислужницата Ви дойде преди повече от час. Остави вода за миене изакуска. Кучето влезе с нея. Вие още спяхте дълбоко и тя си излезе.
- И не се изненада от присъствието на непозната жена в покоите ми? - Анара повдигна леко вежди в престорено изумление.
- Аз ... понякога успявам да съм тиха и незабележима.
Ланис се изправи с лекота и погледна с усмивка към кралицата.
- Ако смятате, че за Вас е непосилно да се справите сама със задачата, бих могла да Ви помогна с утринния тоалет.
За своя изненада Анара не се раздразни от тази забележка, а се разсмя.
- Благодаря, но съм достатъчно голяма, за да се справям с подобен род задачи сама! Но ще ти бъда благодарна, ако ми налееш чаша сок и ми разкажеш за Лунел.
Кралицата изми лицето си с донесената по-рано благоуханна вода и седна пред едно голямо огледало. Започна внимателно да разресва разбърканите си къдрици, а погледът й не изпускаше отражението на девойката.
Ланис нехайно се разхождаше из покоите, сякаш бе съвсем сама. Погледът й блуждаеше любопитно и от време на време тя вземаше една или друга вещ в деликатните си ръце, за да я огледа по-добре, след което внимателно я оставяше на мястото й. В един момент спря пред масата с плодовете. Взе една сребърна чиния и сложи малко череши в нея, след което прекоси стаята и я остави до Анара.
- Помолих за сок - каза хладно кралицата.
- Има малинов сок, но не върви с череши. - невъзмутимо отбеляза ЛАнис.
- Не си спомням да съм искала череши.
- Но те са прекрасни, студени и свежи.
- Ланис, зарежи черешите и ми разкажи за Лунел - търпението на Анара започна да се изчерпва.
Ланис се извърна към огледалото. Топлите й кафяви очи срещнаха за миг пъстрите синьо-зелени ириси на Анара, но почти веднага се отклониха Тя протегна ръка, взе една череша, отпусна се на едноо канапе и започна да съзерцава малкия плод.
- Не желая да говоря за нея - каза тя на черешата и я изяде. Изплю костилката в дланта си и я мушна в една голяма саксия до канапето.
Анара остави четката и започна да заплита косите си.
- Добре, Ланис, какво всъщност искаш?
Ланис погледна към нея с усмивка.
- Аз ли? Тук съм защото Вие, Кралице Анара, искате нещо.
- Така е, - съгласи се кралицата, - искам си съня... обратно.
Лицето на Ланис стана отново сериозно и безлично. Тя наведе глава и косите й се спуснаха като завеси край страните й. След това доближи големите прозорци и се загледа навън. Анара пое дълбоко въздух и усети мириса на океана. Чуваше как вълните се разбиват в брега на кралството й. Отдалече се носеха крясъците на чайки.
- Ще останеш ли? - попита кралицата.
- Засега. - Ланис се отдръпна от прозореца и започна отново да блуждае из покоите.
- Ще трябва да помисля как да те представя.
- Никак. - спокойно отвърна Ланис, докато разглеждаше с интерес една малка фигурка на танцьорка, издялана от слонова кост. Остави я обратно върху една масичка до други млечнобели фигурки и се обърна към Анара. - Една кралица не е длъжна да дава обяснения на никого. Още по-малко пък относно своята прислуга.
- Ще бъдеш моя прислужница? - в гласа на Анара се усещаше изненада.
- Никой няма да обърне внимание на още едно момиче в синя униформа. - Тя сви рамене и добави: - Мисля, че е добро прикритие.
- А ще се закълнеш ли във вярност?
- Е, хайде сега, Ваше Величество, не искайте повече, отколкото мога да Ви предложа! Да го кажем така - аз само ще се представям за Ваша прислужница. - гласът на Ланис беше спокоен, искрен и лишен от ирония. Анара почувства леко объркване.
- И очакваш да те държа край себе си при това положение?
Ланис обърна към нея спокойното си, леко несиметрично лице. Слънцето огря очите й - в този момент те имаха пъстротата на есенни листа.
- Какво друго Ви остава? Нали искате съня си... - Ланис се усмихна и добави - обратно.
Анара се замисли. Разсеяно протега ръка към чинията с череши, взе една и я лапна. Плодът наистина беше великолепен - студено-свеж и сладък. Усмихна се от удоволствие. " Какво пък", мина й през ума, "в отказа й има повече честност, на която да се доверя, отколкото в една евентуална нейна клетва."
- Така да бъде. Кажи на стражата отвън да те заведе при Една. Тя ръководи цялата ми прислуга. Ще ти даде униформа. Аз ще поговоря с нея по-късно и ще й кажа, че ще се подчиняваш пряко на мен. Да не забравя - предай на Една да те упъти към кабинета на Джонатан Кейдж. Той знае за срещата ми с Лунел и поиска да те види, когато дойдеш.
Ланис кимна.
- До по-късно, Ваше Величество - каза тя и излезе от кралските покои.
Анара се обърна към огледалото, разсеяно протегна ръка и взе още няколко череши. В този миг забеляза с периферното си зрение някакво движение. В една голяма саксия едно малко нежно-зелено стебло си проби път и започна да расте нагоре. Тънко почти прозрачно листо се разтвори, друго понечи да го последва и замря, слагайки по този начин край на бурния растеж.
* * *
- И кой мислиш, че е той? - попита Джони и остави писмого върху една голяма купчина документи на бюрото си.
Драгън го изгледа с усмивка. Седяха в кабинета на Джони - голяма стая с хаотично пръснати мебели, а единственият прозорец, макар и голям, не съумяваше да се пребори със сумрака, властващ вътре. В момента потокът от слънчева светлина успяваше да освети единствено рояк танцуващи прашинки и една малка масичка до прозорца.
На вратата на кабинета тихо се почука.
- Влез - извика Джони и вратата внимателно се отвори. Появи се една прислужница с кана за вино в ръце.
- Не съм искал вино - каза недоволно Джони. Беше раздразнен от прекъсването. Всъщност бе раздразнен от всичко, включително и от собственото си раздразнение. Беше и притеснен. Всичко това започваше да става твърде сложно.
Момичето прекоси стаята, остави внимателно каната с вино на масичката до прозореца и се обърна към него.
- Но сте искали да видите мен, милорд.
- Така ли?
- Да, милорд. - Помълча малко, свела лице към пода и добави: - Аз съм Ланис.
Тя хвърли крадешком поглед към Драгън.
- Извинете ме, ако съм Ви прекъснала. Мога да дойда по-късно.
Джони наблюдаваше с интерес младата жена. Усети питащия поглед на Драгън към него, кимна му леко и отново насочи вниманието си към Ланис.
- Очаквахме те вчера.
- Аз... забавих се - каза очевидното тя.
Девойката продължаваше да стои до прозореца, обляна от дневната светлина и почти невидима в нея.
- Приближи се, момиче, трябва да поговорим. И донеси и виното насам.
Тя бавно изплува от светлината, приближавайки масивното, отрупано с книжа бюро. Джони видя момиче с морскосинята униформа на кралската прислуга, прибрана тъмна коса и обикновено на вид лице. Усети леко разочарование. "Тя е само едно момиченце. Но какво ли очаквам всъщност?", помисли си той. В този миг Ланис блъсна с лакът една внушителна купчина документи в ъгъла на бюрото. Тя се пръсна с шепот по земята. Момичето ахна, отстъпи притеснено назад и успя да се блъсне в масата зад нея. Каната падна от ръцете й и виното щедро се разля, оцветявайки книжа и килим. Ланис приклекна бързо и започна трескаво да събира повредените документи. Джони изръси няколко проклятия и коленичи до нея. "Драгън би могъл да помогне, вместо да се радва на суматохата", помисли си кисело той. Изведнъж установи, че е останал главно и единствено действащо лице в драмата по спасяването на кралската документация. Ланис бе коленичила срещу него и гледаше съсредоточено някакъв прогизнал документ, в който Джони бързо разпозна силоското писмо. От долния му край като капки кръв се отцеждаше тъмно вино.
- Можеш ли да го разчетеш? - Джони се постара да подтисне любопитството в гласа си. - Разбираш ли този език?
Ланис откъсна очи от листа и погледна към него. Объркването, изписано на лицето й, й придаваше почти детско изражение. Тя отново загледа в писмото.
- Да... всъщност не, милорд - тихо промълви тя. Усетила противоречието в отговора си, реши да се опита да обясни. - Това е на езика на силосите. Разбирам го донякъде, но не съм изучила символите на тяхната писменост. Разпознавам само някои от тях.
- И можеш ли да разпознаеш някой от символите, които виждаш?
- Това е Майката. - веднага посочи тя една проста на вид спирала, завършваща в центъра си със стилизирано острие. Пръстът й се премести към друг символ - кръг, изпълнен с красива плетеница от извити линии. - Този ми напомня донякъде на означението им за жриците на Умбра, но не е съвсем същия.
Ланис подаде писмото на Джони и сведе очи към сътворения от нея хаос от книжа и вино.
Джони се изправи и погледна към Драгън. Последният му се усмихна, разположи се удобно в едно кресло и насочи вниманието си към Ланис. Тя се изправи и остави изцапания сноп документи върху бюрото. Това не беше много добра идея, тъй като процеждащото се от тях вино бързо оцапа още няколко документа.
- Сигурна ли си, че можеш да се справиш като прислужница? - иронично се усмихна Джони.
Тя също се усмихна, загледана в една вадичка вино, която хищно пълзеше към някакво недовършено писмо. Извади кърпичка от джоба на престилката си, попи я бързо и отговори:
- Не, но Вие явно знаете, че не затова съм тук.
- Така е - бавно отбеляза Джони. - Не зная, обаче, защо си тук.
Тя започна старателно да попива с кърпичката виното по ръцете си.
- Какво знаеш за селенитите, Ланис?
Лицето на девойката не трепна. За разлика от Джони, който бе изненадан от намесата на Драгън в разговора. Но не си позволи да губи време във въпросителни погледи към древния си приятел, а продължи да следи за реакция у Ланис. Тя приключи с почистването на ръцете си и метна ненужната вече кърпичка към едно кошче. Не улучи, но не си направи труда да забележи това. Обърна се към Драгън.
- Нищо не искам да зная за тях -хладно и спокойно отбеляза тя.
"Отговорът й май те изненада, Драгън" - отбеляза наум Джони. И действително невъзмутимото лице на Драгън леко трепна. Той се изправи и се доближи до Ланис, като не откъсваше очи от лицето й. Когато застана съвсем близо до нея, бавно я обиколи. Това явно я притесни и спокойствието й бе изместено от предизвикателно изражение. Страните й се зачервиха, а ръцете й нервно мачкаха плата на полата й. "Като дете", мислеше си Джони, "на моменти прилича точно на дете".
Драгън приключи с огледа си и демонстрира рязка загуба на интерес. Той се върна обратно към удобното си кресло и загледа замислено в нищото. Ланис пое дълбоко дъх и се обърна към Джони. Руменината й повехна, а дръзкото изражение напусна лицето й. Ръцете й преустановиха тормоза върху униформата и се отпуснаха.
- Добре, Ланис, - кротко каза той, - да се върнем на въпроса, защо си тук.
- Отговорът е - защото Лунел поиска да съм тук. И преди да ме попитате за Лунел, ще отбележа, че нямам желание да говоря за нея.
- Май темата "Лунел" те дразни - опита да я провокира Джони.
- Тя дразни всекиго и не виждам, защо аз да съм изключение.
- Не мога да кажа, че дразни мен. Аз май не съм я виждал.
- Значи сте късметлия.
Двамата млъкнаха внезапно. Последва тишина, нарушавана единствено от писъка на чайките отвън.
- Какво смяташ да правиш тук? - смени темата Джони.
- Помагам на Нейно Величество - усмихна се тя.
- А ще може ли Нейно Величество да разчита на верността ти?
- Както отговорих и на нея - не. Аз самата не разчитам на себе си.
- Нали разбираш, че това не звучи никак успокоително за някой, който счита за свой дълг да се грижи за безопасността на кралицата.
- Това си е проблем на въпросния "някой". Той може да предпочита лъжливи клетви, но аз пък нямам настроение за такива игри. Но пък мога да Ви кажа, че нямам желание тя да пострада. Възможно е и да съм й от полза. Не очаквайте повече от мен.
- А какво да очаквам от Лунел?
Джони се опита да улови погледа на Ланис, но тя упорито отбягваше очите му. Сянка премина през лицето й. Момичето се наведе и взе празната кана от земята. Тръгна към вратата, спря за момент и погледна към Джони през рамо.
- Мисля, че тя също може да бъде от полза. Приключихме ли разговора?
Джони кимна.
- Да, засега.
* * *
- Е?
Драгън се изправи бавно от креслото и се обърна към Джони.
- Както вече ти казах, приятелю, виждал съм селенити, когато властваха в Селения. Обаятелни, грациозни и често самонадеяни до глупост същества. А това момиче, освен самонадеяност... - той поклати глава. - Тук има нещо различно, но не мога да го определя. А и това, че "не иска"... не, че не знае, а именно, че "не иска" да знае нищо за селенитите, начинът, по който го каза.... това прозвуча странно. - Помисли малко и добави: - Убеден съм, обаче, че си прав за Лунел. Но ще трябва да я видя, за да зная със сигурност, дали и останалата част от подозренията ти са верни.
Джони потърка замислено с длан брадата си. Взе изцапаното силоско писмо от бюрото си и се взря в един символ - кръг, в който се извиваха и преплитаха линии. "Жриците на Умбра... Майката тук... А и този магически взрив тази нощ..." погледът му се зарея през прозореца, премина над залива и се спря върху величествената постройка на Храма на Халид на другата страна. "Май няма да изляза скоро в почивка", помисли уморено Джони.
Анара лениво зарови лице във възглавницата. "Най-после", помисли си доволно тя. В ума й изплува споменът за изминалата нощ. Отново дълго се бе въртяла в леглото в отчаяно отброяване на отминаващите безсънни часове. Спомни си как бе очаквала мрачните облаци, покрили небето, всеки момент да се изсипят в порой и гръмотевици както предходната вечер. Вместо това по някое време черната маса кротко се бе разкъсала и през пролуките се показа обсипаното със звезди небе. Луната също не закъсня да се появи. Това й бе напомнило за Лунел и тя се бе зачудила дали момичето ще се появи отново. Вместо това бе посетена от дългоочаквания сън. "Колко ли време съм спала?", зачуди се кралицата. Изведнъж в ума й се надигна споменът за нещо друго - нещо се бе промъкнало в съня й и я бе разтревожило.
- Добро утро, Ваше Величество! - чу си тих глас.
Анара рязко се изправи и главата й се замая леко.
Гостенката й седеше в голямо, меко, пурпурно кресло до един прозорец. Светлината на утринното слънце падаше косо в стаята и позлатяваше матовата й кожа и кестенявите коси. Сериозното й лице изглеждаше някак уязвимо - вероятно заради голямата ожулена синина на челото и леко унесения поглед. Спирит скочи пъргаво от леглото, доближи се до нея, помахвайки енергично с опашка, и приятелски подуши глезените й. Тя се приведе, протегна ръка, за да го почеше зад ушите и после потъна обратно назад в дълбините на креслото.
- Нека да позная! - усмихна се сънливо Анара. - Ти си Ланис, нали?
Девойката проследи с поглед Спирит, който в този момент отново се мяташе на леглото. След това кимна и се усмихна в знак на съгласие.
Анара премести внимателно кучето настрана и се изправи. Взе един сатенен тъмночервен халат и се наметна.
- Как влезе тук, Ланис? И кога?
Ланис приглади бавно с ръка плата на полата си и колебливо отговори:
- Да кажем, че ме доведоха ... по някое време тази нощ.
- При това, допускам, направо през прозореца. - саркастично отбеляза кралицата.
- Да - простичко отговори момичето. Погледът й бързо и любопитно се стрелна към Анара и веднага се отмести.
Кралицата се обърна и загледа настойчиво Ланис.
- Лунел ли те доведе? Разкажи ми повече за нея.
Ланис не отговори. Гледаше към една голяма купа с тъмночервени лъскави череши, оставена на масата пред нея.
- Ланис, не ме ли чуваш? - повика я Анара.
Девойката сведе поглед към ръцете си, спокойно отпуснати върху леко избелялата й тъмнозелена пола. Не откри нищо интересно в тях и върна вниманието си към свежите плодове.След това, сякаш продължавайки някакъв друг разговор, каза:
- Прислужницата Ви дойде преди повече от час. Остави вода за миене изакуска. Кучето влезе с нея. Вие още спяхте дълбоко и тя си излезе.
- И не се изненада от присъствието на непозната жена в покоите ми? - Анара повдигна леко вежди в престорено изумление.
- Аз ... понякога успявам да съм тиха и незабележима.
Ланис се изправи с лекота и погледна с усмивка към кралицата.
- Ако смятате, че за Вас е непосилно да се справите сама със задачата, бих могла да Ви помогна с утринния тоалет.
За своя изненада Анара не се раздразни от тази забележка, а се разсмя.
- Благодаря, но съм достатъчно голяма, за да се справям с подобен род задачи сама! Но ще ти бъда благодарна, ако ми налееш чаша сок и ми разкажеш за Лунел.
Кралицата изми лицето си с донесената по-рано благоуханна вода и седна пред едно голямо огледало. Започна внимателно да разресва разбърканите си къдрици, а погледът й не изпускаше отражението на девойката.
Ланис нехайно се разхождаше из покоите, сякаш бе съвсем сама. Погледът й блуждаеше любопитно и от време на време тя вземаше една или друга вещ в деликатните си ръце, за да я огледа по-добре, след което внимателно я оставяше на мястото й. В един момент спря пред масата с плодовете. Взе една сребърна чиния и сложи малко череши в нея, след което прекоси стаята и я остави до Анара.
- Помолих за сок - каза хладно кралицата.
- Има малинов сок, но не върви с череши. - невъзмутимо отбеляза ЛАнис.
- Не си спомням да съм искала череши.
- Но те са прекрасни, студени и свежи.
- Ланис, зарежи черешите и ми разкажи за Лунел - търпението на Анара започна да се изчерпва.
Ланис се извърна към огледалото. Топлите й кафяви очи срещнаха за миг пъстрите синьо-зелени ириси на Анара, но почти веднага се отклониха Тя протегна ръка, взе една череша, отпусна се на едноо канапе и започна да съзерцава малкия плод.
- Не желая да говоря за нея - каза тя на черешата и я изяде. Изплю костилката в дланта си и я мушна в една голяма саксия до канапето.
Анара остави четката и започна да заплита косите си.
- Добре, Ланис, какво всъщност искаш?
Ланис погледна към нея с усмивка.
- Аз ли? Тук съм защото Вие, Кралице Анара, искате нещо.
- Така е, - съгласи се кралицата, - искам си съня... обратно.
Лицето на Ланис стана отново сериозно и безлично. Тя наведе глава и косите й се спуснаха като завеси край страните й. След това доближи големите прозорци и се загледа навън. Анара пое дълбоко въздух и усети мириса на океана. Чуваше как вълните се разбиват в брега на кралството й. Отдалече се носеха крясъците на чайки.
- Ще останеш ли? - попита кралицата.
- Засега. - Ланис се отдръпна от прозореца и започна отново да блуждае из покоите.
- Ще трябва да помисля как да те представя.
- Никак. - спокойно отвърна Ланис, докато разглеждаше с интерес една малка фигурка на танцьорка, издялана от слонова кост. Остави я обратно върху една масичка до други млечнобели фигурки и се обърна към Анара. - Една кралица не е длъжна да дава обяснения на никого. Още по-малко пък относно своята прислуга.
- Ще бъдеш моя прислужница? - в гласа на Анара се усещаше изненада.
- Никой няма да обърне внимание на още едно момиче в синя униформа. - Тя сви рамене и добави: - Мисля, че е добро прикритие.
- А ще се закълнеш ли във вярност?
- Е, хайде сега, Ваше Величество, не искайте повече, отколкото мога да Ви предложа! Да го кажем така - аз само ще се представям за Ваша прислужница. - гласът на Ланис беше спокоен, искрен и лишен от ирония. Анара почувства леко объркване.
- И очакваш да те държа край себе си при това положение?
Ланис обърна към нея спокойното си, леко несиметрично лице. Слънцето огря очите й - в този момент те имаха пъстротата на есенни листа.
- Какво друго Ви остава? Нали искате съня си... - Ланис се усмихна и добави - обратно.
Анара се замисли. Разсеяно протега ръка към чинията с череши, взе една и я лапна. Плодът наистина беше великолепен - студено-свеж и сладък. Усмихна се от удоволствие. " Какво пък", мина й през ума, "в отказа й има повече честност, на която да се доверя, отколкото в една евентуална нейна клетва."
- Така да бъде. Кажи на стражата отвън да те заведе при Една. Тя ръководи цялата ми прислуга. Ще ти даде униформа. Аз ще поговоря с нея по-късно и ще й кажа, че ще се подчиняваш пряко на мен. Да не забравя - предай на Една да те упъти към кабинета на Джонатан Кейдж. Той знае за срещата ми с Лунел и поиска да те види, когато дойдеш.
Ланис кимна.
- До по-късно, Ваше Величество - каза тя и излезе от кралските покои.
Анара се обърна към огледалото, разсеяно протегна ръка и взе още няколко череши. В този миг забеляза с периферното си зрение някакво движение. В една голяма саксия едно малко нежно-зелено стебло си проби път и започна да расте нагоре. Тънко почти прозрачно листо се разтвори, друго понечи да го последва и замря, слагайки по този начин край на бурния растеж.
* * *
- И кой мислиш, че е той? - попита Джони и остави писмого върху една голяма купчина документи на бюрото си.
Драгън го изгледа с усмивка. Седяха в кабинета на Джони - голяма стая с хаотично пръснати мебели, а единственият прозорец, макар и голям, не съумяваше да се пребори със сумрака, властващ вътре. В момента потокът от слънчева светлина успяваше да освети единствено рояк танцуващи прашинки и една малка масичка до прозорца.
На вратата на кабинета тихо се почука.
- Влез - извика Джони и вратата внимателно се отвори. Появи се една прислужница с кана за вино в ръце.
- Не съм искал вино - каза недоволно Джони. Беше раздразнен от прекъсването. Всъщност бе раздразнен от всичко, включително и от собственото си раздразнение. Беше и притеснен. Всичко това започваше да става твърде сложно.
Момичето прекоси стаята, остави внимателно каната с вино на масичката до прозореца и се обърна към него.
- Но сте искали да видите мен, милорд.
- Така ли?
- Да, милорд. - Помълча малко, свела лице към пода и добави: - Аз съм Ланис.
Тя хвърли крадешком поглед към Драгън.
- Извинете ме, ако съм Ви прекъснала. Мога да дойда по-късно.
Джони наблюдаваше с интерес младата жена. Усети питащия поглед на Драгън към него, кимна му леко и отново насочи вниманието си към Ланис.
- Очаквахме те вчера.
- Аз... забавих се - каза очевидното тя.
Девойката продължаваше да стои до прозореца, обляна от дневната светлина и почти невидима в нея.
- Приближи се, момиче, трябва да поговорим. И донеси и виното насам.
Тя бавно изплува от светлината, приближавайки масивното, отрупано с книжа бюро. Джони видя момиче с морскосинята униформа на кралската прислуга, прибрана тъмна коса и обикновено на вид лице. Усети леко разочарование. "Тя е само едно момиченце. Но какво ли очаквам всъщност?", помисли си той. В този миг Ланис блъсна с лакът една внушителна купчина документи в ъгъла на бюрото. Тя се пръсна с шепот по земята. Момичето ахна, отстъпи притеснено назад и успя да се блъсне в масата зад нея. Каната падна от ръцете й и виното щедро се разля, оцветявайки книжа и килим. Ланис приклекна бързо и започна трескаво да събира повредените документи. Джони изръси няколко проклятия и коленичи до нея. "Драгън би могъл да помогне, вместо да се радва на суматохата", помисли си кисело той. Изведнъж установи, че е останал главно и единствено действащо лице в драмата по спасяването на кралската документация. Ланис бе коленичила срещу него и гледаше съсредоточено някакъв прогизнал документ, в който Джони бързо разпозна силоското писмо. От долния му край като капки кръв се отцеждаше тъмно вино.
- Можеш ли да го разчетеш? - Джони се постара да подтисне любопитството в гласа си. - Разбираш ли този език?
Ланис откъсна очи от листа и погледна към него. Объркването, изписано на лицето й, й придаваше почти детско изражение. Тя отново загледа в писмото.
- Да... всъщност не, милорд - тихо промълви тя. Усетила противоречието в отговора си, реши да се опита да обясни. - Това е на езика на силосите. Разбирам го донякъде, но не съм изучила символите на тяхната писменост. Разпознавам само някои от тях.
- И можеш ли да разпознаеш някой от символите, които виждаш?
- Това е Майката. - веднага посочи тя една проста на вид спирала, завършваща в центъра си със стилизирано острие. Пръстът й се премести към друг символ - кръг, изпълнен с красива плетеница от извити линии. - Този ми напомня донякъде на означението им за жриците на Умбра, но не е съвсем същия.
Ланис подаде писмото на Джони и сведе очи към сътворения от нея хаос от книжа и вино.
Джони се изправи и погледна към Драгън. Последният му се усмихна, разположи се удобно в едно кресло и насочи вниманието си към Ланис. Тя се изправи и остави изцапания сноп документи върху бюрото. Това не беше много добра идея, тъй като процеждащото се от тях вино бързо оцапа още няколко документа.
- Сигурна ли си, че можеш да се справиш като прислужница? - иронично се усмихна Джони.
Тя също се усмихна, загледана в една вадичка вино, която хищно пълзеше към някакво недовършено писмо. Извади кърпичка от джоба на престилката си, попи я бързо и отговори:
- Не, но Вие явно знаете, че не затова съм тук.
- Така е - бавно отбеляза Джони. - Не зная, обаче, защо си тук.
Тя започна старателно да попива с кърпичката виното по ръцете си.
- Какво знаеш за селенитите, Ланис?
Лицето на девойката не трепна. За разлика от Джони, който бе изненадан от намесата на Драгън в разговора. Но не си позволи да губи време във въпросителни погледи към древния си приятел, а продължи да следи за реакция у Ланис. Тя приключи с почистването на ръцете си и метна ненужната вече кърпичка към едно кошче. Не улучи, но не си направи труда да забележи това. Обърна се към Драгън.
- Нищо не искам да зная за тях -хладно и спокойно отбеляза тя.
"Отговорът й май те изненада, Драгън" - отбеляза наум Джони. И действително невъзмутимото лице на Драгън леко трепна. Той се изправи и се доближи до Ланис, като не откъсваше очи от лицето й. Когато застана съвсем близо до нея, бавно я обиколи. Това явно я притесни и спокойствието й бе изместено от предизвикателно изражение. Страните й се зачервиха, а ръцете й нервно мачкаха плата на полата й. "Като дете", мислеше си Джони, "на моменти прилича точно на дете".
Драгън приключи с огледа си и демонстрира рязка загуба на интерес. Той се върна обратно към удобното си кресло и загледа замислено в нищото. Ланис пое дълбоко дъх и се обърна към Джони. Руменината й повехна, а дръзкото изражение напусна лицето й. Ръцете й преустановиха тормоза върху униформата и се отпуснаха.
- Добре, Ланис, - кротко каза той, - да се върнем на въпроса, защо си тук.
- Отговорът е - защото Лунел поиска да съм тук. И преди да ме попитате за Лунел, ще отбележа, че нямам желание да говоря за нея.
- Май темата "Лунел" те дразни - опита да я провокира Джони.
- Тя дразни всекиго и не виждам, защо аз да съм изключение.
- Не мога да кажа, че дразни мен. Аз май не съм я виждал.
- Значи сте късметлия.
Двамата млъкнаха внезапно. Последва тишина, нарушавана единствено от писъка на чайките отвън.
- Какво смяташ да правиш тук? - смени темата Джони.
- Помагам на Нейно Величество - усмихна се тя.
- А ще може ли Нейно Величество да разчита на верността ти?
- Както отговорих и на нея - не. Аз самата не разчитам на себе си.
- Нали разбираш, че това не звучи никак успокоително за някой, който счита за свой дълг да се грижи за безопасността на кралицата.
- Това си е проблем на въпросния "някой". Той може да предпочита лъжливи клетви, но аз пък нямам настроение за такива игри. Но пък мога да Ви кажа, че нямам желание тя да пострада. Възможно е и да съм й от полза. Не очаквайте повече от мен.
- А какво да очаквам от Лунел?
Джони се опита да улови погледа на Ланис, но тя упорито отбягваше очите му. Сянка премина през лицето й. Момичето се наведе и взе празната кана от земята. Тръгна към вратата, спря за момент и погледна към Джони през рамо.
- Мисля, че тя също може да бъде от полза. Приключихме ли разговора?
Джони кимна.
- Да, засега.
* * *
- Е?
Драгън се изправи бавно от креслото и се обърна към Джони.
- Както вече ти казах, приятелю, виждал съм селенити, когато властваха в Селения. Обаятелни, грациозни и често самонадеяни до глупост същества. А това момиче, освен самонадеяност... - той поклати глава. - Тук има нещо различно, но не мога да го определя. А и това, че "не иска"... не, че не знае, а именно, че "не иска" да знае нищо за селенитите, начинът, по който го каза.... това прозвуча странно. - Помисли малко и добави: - Убеден съм, обаче, че си прав за Лунел. Но ще трябва да я видя, за да зная със сигурност, дали и останалата част от подозренията ти са верни.
Джони потърка замислено с длан брадата си. Взе изцапаното силоско писмо от бюрото си и се взря в един символ - кръг, в който се извиваха и преплитаха линии. "Жриците на Умбра... Майката тук... А и този магически взрив тази нощ..." погледът му се зарея през прозореца, премина над залива и се спря върху величествената постройка на Храма на Халид на другата страна. "Май няма да изляза скоро в почивка", помисли уморено Джони.
Last edited by Lannis on Mon Jun 07, 2004 5:58 pm, edited 1 time in total.
Ланис се запъти към новата си стая, но насред пътя се отказа. Момичето, с което щеше да дели въпросната стая беше доста бъбриво. Не искаше да рискува да я завари там. Главата й се маеше. Спря насред коридора и залитна леко. Извъртя се към стената, затвори очи и подпря чело в някакъв гоблен.
"Нещо не е наред". Думите изплуваха в съзнанието й, носени от обърканото усещане за опасност. "Стегни се, гъска такава" - сгълча се тя и отвори очи. Непосредствено пред очите й някакъв младеж безуспешно се опитваше да догони еднорог. "Белята си търси. Също като мен.".
Изправи се и продължи по коридора. Внезапно свърна към една врата и я отвори. За неин късмет стаята беше празна и тя доволно затвори вратата зад себе си. Беше някакъв запуснат кабинет. Прокара пръст по една масичка и остави следа във финия слой прах. Погледът й се плъзна покрай едната стена, заета цялата от библиотека. Опита се да си хареса някое заглавие. "Толкова отдавна не съм чела, че не зная дали още мога да разпозная буквите". Това й напомни за силоското писмо. Потръпна леко и седна внимателно в едно кресло. Около нея се вдигнаха леки облачета прах "Ама наистина, не чистят ли в тоя дворец!" помисли си ядно тя. "Всъщност това може да се окаже добро оправдание затова, че се мотая тук."
Стаята беше мрачна и така, далеч от преките слънчеви лъчи, Ланис се почувства по-добре. Все още имаше доста време до новолуние и беше твърде рано за тези замайвания. Ставаше все по-трудно да поддържа равновесието в себе си. Всъщност изобщо не бе сигурна доколко изобщо може да влияе сама на това равновесие.
Мислите й се върнаха отново към силоското писмо. Май беше важно или поне изглеждаше важно за Джони Кейдж. Дали да не провери лично какво става със силосите? Сбърчи вежди недоволно. Силосите безспорно бяха интересна, но пък и доста неприятна раса. "Ще трябва да побързам, ако искам да ги посетя. По-добре да използвам луната преди да е достигнала четвърт".
Протегна ръка зад главата си и без да гледа изтегли някаква книга от библиотеката зад нея. Избърса праха по кориците - беше някаква историческа книга за източните земи. Разлисти я и се отпусна удобно в креслото.
"Нещо не е наред". Думите изплуваха в съзнанието й, носени от обърканото усещане за опасност. "Стегни се, гъска такава" - сгълча се тя и отвори очи. Непосредствено пред очите й някакъв младеж безуспешно се опитваше да догони еднорог. "Белята си търси. Също като мен.".
Изправи се и продължи по коридора. Внезапно свърна към една врата и я отвори. За неин късмет стаята беше празна и тя доволно затвори вратата зад себе си. Беше някакъв запуснат кабинет. Прокара пръст по една масичка и остави следа във финия слой прах. Погледът й се плъзна покрай едната стена, заета цялата от библиотека. Опита се да си хареса някое заглавие. "Толкова отдавна не съм чела, че не зная дали още мога да разпозная буквите". Това й напомни за силоското писмо. Потръпна леко и седна внимателно в едно кресло. Около нея се вдигнаха леки облачета прах "Ама наистина, не чистят ли в тоя дворец!" помисли си ядно тя. "Всъщност това може да се окаже добро оправдание затова, че се мотая тук."
Стаята беше мрачна и така, далеч от преките слънчеви лъчи, Ланис се почувства по-добре. Все още имаше доста време до новолуние и беше твърде рано за тези замайвания. Ставаше все по-трудно да поддържа равновесието в себе си. Всъщност изобщо не бе сигурна доколко изобщо може да влияе сама на това равновесие.
Мислите й се върнаха отново към силоското писмо. Май беше важно или поне изглеждаше важно за Джони Кейдж. Дали да не провери лично какво става със силосите? Сбърчи вежди недоволно. Силосите безспорно бяха интересна, но пък и доста неприятна раса. "Ще трябва да побързам, ако искам да ги посетя. По-добре да използвам луната преди да е достигнала четвърт".
Протегна ръка зад главата си и без да гледа изтегли някаква книга от библиотеката зад нея. Избърса праха по кориците - беше някаква историческа книга за източните земи. Разлисти я и се отпусна удобно в креслото.
Морвен се препъваше по пътя към дома си след уморителната и изпълнена с приключения нощ, когато някой рязко я дръпна в една странична уличка и тя се озова лице в лице с Джони. Въпреки че изгряващото слънце я заслепяваше, тя забеляза напрегнатия му поглед.
- Тихо! - спря той възраженията й. - Нямам много време, затова слушай внимателно!
Тя само кимна в отговор и той продължи:
- Мисията ви до Варгас беше само изпитание, исках да видя доколко мога да ви вярвам...
- Ама... - опита се да протестира Морвен, но той я прекъсна:
- Сред вас има предател, подозирах, че може да се случи нещо подобно, но след Варгас съм убеден. Проблемът е, че не знам кой е той.
- А откъде си сигурен, че не съм аз? - пресече го тя.
- Умно - усмихна й се той в отговор, помълча за миг, погледна я в очите и рече тихо. - Все на някой трябва да вярвам, нали така?
След това добави:
- Отваряй си очите на четири, внимавай с останалите, разчитам на теб!
После я побутна към улицата:
- Хайде, върви, не сме се виждали... И не забравяй кои са приятелите ти...
Тя се обърна, но него вече го нямаше.
Сим се подпря на една стена и избърса потта от челото си, чертите му се размазаха и образът на Джони изчезна, за да се появи обичайното му изражение на уморен от среднощни запои благородник. Бързо свали връхните си дрехи - бяха официалното дворцово облекло, което носеше Джони, а не беше препоръчително да го виждат облечен така. Не знаеше дали Морвен му е повярвала напълно, но пък със сигурност беше посял кълновете на съмнението в душата й, останалото беше въпрос на време. Може би. Точно сега трябваше отрядът да е раздвоен и несигурен, и той щеше да се погрижи за това.
- Искам да отплаваме през нощта! - пазаренето с капитанът вече го изнервяше. Онзи не се даваше лесно и мрънкаше за пристанищни такси, бурно време и рисковете на нощното плаване.
- Добре, ето ти още нещичко отгоре - и Сим му подхвърли приятно тежичка кесия. Очите на капитанът пламнаха щастливо, но радостта му бързо угасна, щом чу следващите думи:
- Но няма да отплаваме от пристанището. Ще ме чакате ето тук... - мърмореното на старият морски вълк заплашваше отново да се появи, но един остър поглед от страна на Сим го възпря, пък и кесията беше наистина тежка.
Огледа хората срещу себе си - носеше им се славата на най-дръзката и безразсъдна шайка в околността. Всъщност просто са глупави, заключи Сим и се постара гласът му да е възможно най-убедителен
- ... говоря ви за най-големия удар, за който дори не сте и мечтали, за нещо, което ще ви направи толкова богати, че до края на живота си ще се търкаляте в коприна и злато!
- Е да де, ма да грабим кралската съкровищница - добре, ми как ше влезем в двореца а? Всичките там стражи, а магьосниците от охраната?
- Довечера ще има прием, на който ще отиде кралицата, половината охрана ще се грижи за нейната безопасност там. Ето ви тук по един магически талисман, който ще ви направи невидими за стражата, а с останалите магьосници ще се оправя аз. И не забравяйте - кралската съкровищница! Толкова диаманти и злато, че не можем да го изнесем!
Крадците се спогледаха с блеснали очи, алчността винаги заслепяваше здравия разум, а пък те и без това не разполагаха с кой знае колко. Сим се усмихна благо, всичко се нареждаше според плана му, горките глупаци не подозираха, че верижките на вратовете им щяха да са като сигнални лампи за дори недоучен маг, да не говорим, че съвсем нямаше да заблудят стражата. Е какво пък, нали не беше неговия врат. Оставаше само да се подготви за приема довечера.
Вер надигна уморено глава. Аленото слънце бавно се скриваше на запад и ведно с него последните гарги отлитаха от бойното поле с отвратителен грак.
Воеводата се опря на меча си и с мъка се изправи. Гърбът му изпращя.
- Беше ли нужно? - изцеди през зъби.
Боговете не си направиха труда да отговорят. Само пръстта леко джвакаше.
Изтичаше вторият и, както се очертаваше, последен месец от това, което бъдещите хронисти вероятно щяха да нарекат Схватката на четирите. Или Бридж-белот. Все тая, на четири ръце. Пръв бе надигнал глава Тренд. Една нощ след безпаметния пир в залите на Огнедъб южен Ергонтар пламтеше. Малкото владение на воеводата Ларк потръпна, жестоко опарено, но събра младите си мъже и се подготви за финален щурм.
Който не дойде.
След седмица Ергонтар се поразмърда неудобно в бронята си. Огледа се, но козината на гърба му остана все така настръхнала. И далеч, още по на север, потекоха реки злато и сребро. Малките племена се сплотиха и изпратиха най-добрите си воини в столицата. Складовете се препълниха с храна, ковачниците затрещяха.
Тренд, вкопчен в смъртна схватка с източния си съсед, дори не отреагира. Огнедъбските стрелци и свежото наемно месо заляха земите му. Войските на южняка се разцепиха, отдръпнаха, и сляха наново в едно със своя доскорошен враг. Исторически миг. А по-късно дойдоха и други..
- Воеводо?
- Да? - Вер се втренчи в очите на единствения си генерал.
- Тренд са тук. Молят за Избор.
Изборът бе изконна традиция сред войнстващите северни племена. Завоевателят посочваше свой наместник сред потомците на досегашния владетел, над когото поставяше регент. Всяка родова линия уважаваше своя съперник и това уважение повеляваше семето му да не бъде разпиляно на вятъра.
- Обезглавете ги - рече тихо воеводата.
- Милорд?
- Обесването по-милосърдно ли ти се струва?
Вер впи поглед в очите на генерала. Измина тягостен миг преди онзи да кимне. Традицията бе погазена, може би не за пръв път, но не и в последните петдесетина години. Ергонтар се разпростря на територията на четири владения и съседите му започнаха неспокойно да се озъртат.
***
Ларк вдигна перо от пергамента и подсуши писмото с пясък. Вдигна го на светлината на огъня и зачете, мърдайки леко устни.
"До Теб.
Якът отърси козината си и пръсна вода в четирите посоки. Дъга. Чакаме огледалната.
От Мен.
Кимна на иконома и му го предаде.
Тази вечер имението бе тихо.
- Тихо! - спря той възраженията й. - Нямам много време, затова слушай внимателно!
Тя само кимна в отговор и той продължи:
- Мисията ви до Варгас беше само изпитание, исках да видя доколко мога да ви вярвам...
- Ама... - опита се да протестира Морвен, но той я прекъсна:
- Сред вас има предател, подозирах, че може да се случи нещо подобно, но след Варгас съм убеден. Проблемът е, че не знам кой е той.
- А откъде си сигурен, че не съм аз? - пресече го тя.
- Умно - усмихна й се той в отговор, помълча за миг, погледна я в очите и рече тихо. - Все на някой трябва да вярвам, нали така?
След това добави:
- Отваряй си очите на четири, внимавай с останалите, разчитам на теб!
После я побутна към улицата:
- Хайде, върви, не сме се виждали... И не забравяй кои са приятелите ти...
Тя се обърна, но него вече го нямаше.
Сим се подпря на една стена и избърса потта от челото си, чертите му се размазаха и образът на Джони изчезна, за да се появи обичайното му изражение на уморен от среднощни запои благородник. Бързо свали връхните си дрехи - бяха официалното дворцово облекло, което носеше Джони, а не беше препоръчително да го виждат облечен така. Не знаеше дали Морвен му е повярвала напълно, но пък със сигурност беше посял кълновете на съмнението в душата й, останалото беше въпрос на време. Може би. Точно сега трябваше отрядът да е раздвоен и несигурен, и той щеше да се погрижи за това.
- Искам да отплаваме през нощта! - пазаренето с капитанът вече го изнервяше. Онзи не се даваше лесно и мрънкаше за пристанищни такси, бурно време и рисковете на нощното плаване.
- Добре, ето ти още нещичко отгоре - и Сим му подхвърли приятно тежичка кесия. Очите на капитанът пламнаха щастливо, но радостта му бързо угасна, щом чу следващите думи:
- Но няма да отплаваме от пристанището. Ще ме чакате ето тук... - мърмореното на старият морски вълк заплашваше отново да се появи, но един остър поглед от страна на Сим го възпря, пък и кесията беше наистина тежка.
Огледа хората срещу себе си - носеше им се славата на най-дръзката и безразсъдна шайка в околността. Всъщност просто са глупави, заключи Сим и се постара гласът му да е възможно най-убедителен
- ... говоря ви за най-големия удар, за който дори не сте и мечтали, за нещо, което ще ви направи толкова богати, че до края на живота си ще се търкаляте в коприна и злато!
- Е да де, ма да грабим кралската съкровищница - добре, ми как ше влезем в двореца а? Всичките там стражи, а магьосниците от охраната?
- Довечера ще има прием, на който ще отиде кралицата, половината охрана ще се грижи за нейната безопасност там. Ето ви тук по един магически талисман, който ще ви направи невидими за стражата, а с останалите магьосници ще се оправя аз. И не забравяйте - кралската съкровищница! Толкова диаманти и злато, че не можем да го изнесем!
Крадците се спогледаха с блеснали очи, алчността винаги заслепяваше здравия разум, а пък те и без това не разполагаха с кой знае колко. Сим се усмихна благо, всичко се нареждаше според плана му, горките глупаци не подозираха, че верижките на вратовете им щяха да са като сигнални лампи за дори недоучен маг, да не говорим, че съвсем нямаше да заблудят стражата. Е какво пък, нали не беше неговия врат. Оставаше само да се подготви за приема довечера.
Вер надигна уморено глава. Аленото слънце бавно се скриваше на запад и ведно с него последните гарги отлитаха от бойното поле с отвратителен грак.
Воеводата се опря на меча си и с мъка се изправи. Гърбът му изпращя.
- Беше ли нужно? - изцеди през зъби.
Боговете не си направиха труда да отговорят. Само пръстта леко джвакаше.
Изтичаше вторият и, както се очертаваше, последен месец от това, което бъдещите хронисти вероятно щяха да нарекат Схватката на четирите. Или Бридж-белот. Все тая, на четири ръце. Пръв бе надигнал глава Тренд. Една нощ след безпаметния пир в залите на Огнедъб южен Ергонтар пламтеше. Малкото владение на воеводата Ларк потръпна, жестоко опарено, но събра младите си мъже и се подготви за финален щурм.
Който не дойде.
След седмица Ергонтар се поразмърда неудобно в бронята си. Огледа се, но козината на гърба му остана все така настръхнала. И далеч, още по на север, потекоха реки злато и сребро. Малките племена се сплотиха и изпратиха най-добрите си воини в столицата. Складовете се препълниха с храна, ковачниците затрещяха.
Тренд, вкопчен в смъртна схватка с източния си съсед, дори не отреагира. Огнедъбските стрелци и свежото наемно месо заляха земите му. Войските на южняка се разцепиха, отдръпнаха, и сляха наново в едно със своя доскорошен враг. Исторически миг. А по-късно дойдоха и други..
- Воеводо?
- Да? - Вер се втренчи в очите на единствения си генерал.
- Тренд са тук. Молят за Избор.
Изборът бе изконна традиция сред войнстващите северни племена. Завоевателят посочваше свой наместник сред потомците на досегашния владетел, над когото поставяше регент. Всяка родова линия уважаваше своя съперник и това уважение повеляваше семето му да не бъде разпиляно на вятъра.
- Обезглавете ги - рече тихо воеводата.
- Милорд?
- Обесването по-милосърдно ли ти се струва?
Вер впи поглед в очите на генерала. Измина тягостен миг преди онзи да кимне. Традицията бе погазена, може би не за пръв път, но не и в последните петдесетина години. Ергонтар се разпростря на територията на четири владения и съседите му започнаха неспокойно да се озъртат.
***
Ларк вдигна перо от пергамента и подсуши писмото с пясък. Вдигна го на светлината на огъня и зачете, мърдайки леко устни.
"До Теб.
Якът отърси козината си и пръсна вода в четирите посоки. Дъга. Чакаме огледалната.
От Мен.
Кимна на иконома и му го предаде.
Тази вечер имението бе тихо.
Всепризнат в световен мащаб!
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
На мнения за филми вярвам само на статиите в Сивостен... най-вече на тези, които самият аз съм писал.
Алексис се радваше, че отново е у дома. Но новините, които я посрещнаха, не бяха никак радостни. Докато седеше на малкото столче пред тоалетната си масичка и слушаше доклада на Плъха, все повече се объркваше от купищата информация, която за пръв път от години не можеше да систематизира и да си направи съответните изводи.
Докато гледаше лицето си в огледалото и нанасяше любимият си нощен крем, в главата и се блъскаха планове, които неизменно отхвърляше по една или друга причина.
Накрая реши.
Нямаше избор.
Тоест имаше, но както и да постъпеше, все не и харесваше, а и резултатът все беше един. Странно, в живота си винаги беше внимавала какви клетви дава, а сега се налагаше да избира между две клетви, коя да наруши...
И двете беше дала с твърдото намерение да ги спази и все още някъде на ръба на съзнанието й оставаше искрица надежда, че няма да и се наложи да наруши нито една.
Тихо почукване я извади от вцепенението, в което беше изпаднала. Жизел влезе с поднос в ръце и го остави на тоалетната масичка, между множеството флакончета, шишенца и купички с всякакви женски тайни. На лицето и светеше мила усмивка, но тя бързо се стопи при следващия въпрос на Алексис:
- Кои са долу? - Тихо прошепнаха устните на Алексис.
Жизел веднага разбра, какво точно интересува приятелката и.
- Само няколко дребни благородници, нищо съществено.
Алексис веднага прочисти въпроса от спомените на проститутката. Не, че не и вярваше, но това, което не знаеше, не можеше да я застраши. А и всякакви рискове трябваше да се избягват.
Когато остана сама, започна да стои планове. В съзнанието и се избистри идея, какво точно е нужно да се предприеме, за да се сведат рисковете до минимум и да се осигури максимална вероятност за успех.
Утре ще повика Роберто. Милият, за едно преспиване с нея беше готов да продаде и родната си майка, която и така достатъчно често разменяше за бутилка вино или правото да присъства на някое дребно мероприятие, където да си търси клиенти. Роберто беше посредствен маг, който имаше заложби, но не развиваше, заради патологичната си страст към виното и жените. И едното и другото го бяха довеждали до ада, но не можеше да се откаже от тях.
Единственото хубаво нещо беше, че беше изключителен в областта на илюзиите. Можеше да направи 90-годишна бабичка да изглежда като ученичка, при това, илюзията беше достатъчно силна, за да не се разпадне с часове и не изискаваше постоянно поддържане, тоест нямаше как да се засече използването на магия. Трябваше и само час, за да разбере накъде духа вятърът и балът на Кларис щеше да и осигури нужната информация. За останалото ще се погрижи Гибли.
Да, така имаше шанс... И трябваше да го използва. Не искаше да се превръща в предателка, защото предаденото доверие не се връщаше.
С тази мислъл заспа. Но преди това предупреди Гибли, че тази нощ има нужда от нея в Дома на Удоволствията. Ако дойде важен клиент, тя трябва да го истиска, твърде много е поставено на карта.
Докато гледаше лицето си в огледалото и нанасяше любимият си нощен крем, в главата и се блъскаха планове, които неизменно отхвърляше по една или друга причина.
Накрая реши.
Нямаше избор.
Тоест имаше, но както и да постъпеше, все не и харесваше, а и резултатът все беше един. Странно, в живота си винаги беше внимавала какви клетви дава, а сега се налагаше да избира между две клетви, коя да наруши...
И двете беше дала с твърдото намерение да ги спази и все още някъде на ръба на съзнанието й оставаше искрица надежда, че няма да и се наложи да наруши нито една.
Тихо почукване я извади от вцепенението, в което беше изпаднала. Жизел влезе с поднос в ръце и го остави на тоалетната масичка, между множеството флакончета, шишенца и купички с всякакви женски тайни. На лицето и светеше мила усмивка, но тя бързо се стопи при следващия въпрос на Алексис:
- Кои са долу? - Тихо прошепнаха устните на Алексис.
Жизел веднага разбра, какво точно интересува приятелката и.
- Само няколко дребни благородници, нищо съществено.
Алексис веднага прочисти въпроса от спомените на проститутката. Не, че не и вярваше, но това, което не знаеше, не можеше да я застраши. А и всякакви рискове трябваше да се избягват.
Когато остана сама, започна да стои планове. В съзнанието и се избистри идея, какво точно е нужно да се предприеме, за да се сведат рисковете до минимум и да се осигури максимална вероятност за успех.
Утре ще повика Роберто. Милият, за едно преспиване с нея беше готов да продаде и родната си майка, която и така достатъчно често разменяше за бутилка вино или правото да присъства на някое дребно мероприятие, където да си търси клиенти. Роберто беше посредствен маг, който имаше заложби, но не развиваше, заради патологичната си страст към виното и жените. И едното и другото го бяха довеждали до ада, но не можеше да се откаже от тях.
Единственото хубаво нещо беше, че беше изключителен в областта на илюзиите. Можеше да направи 90-годишна бабичка да изглежда като ученичка, при това, илюзията беше достатъчно силна, за да не се разпадне с часове и не изискаваше постоянно поддържане, тоест нямаше как да се засече използването на магия. Трябваше и само час, за да разбере накъде духа вятърът и балът на Кларис щеше да и осигури нужната информация. За останалото ще се погрижи Гибли.
Да, така имаше шанс... И трябваше да го използва. Не искаше да се превръща в предателка, защото предаденото доверие не се връщаше.
С тази мислъл заспа. Но преди това предупреди Гибли, че тази нощ има нужда от нея в Дома на Удоволствията. Ако дойде важен клиент, тя трябва да го истиска, твърде много е поставено на карта.
Глава на StiLin
Нощта бавно настъпваше и покриваше света с черно кадифе. Една по една звездите пламваха на небето събуждайки съзвездията. Беше толкова тихо. Само морският прибой нарушаваше безметежното спокойствие. Във въздуха се носеше мириса на поквара и смърт.
На брега, не много далеч от храма тъмна фигура се бе изправила и се взираше в морето. Един немирен кичур коса се бе спуснал пред лицето й и напомняше на грозен белег. В ръката си фигурата държеше дълъг меч, по чието острие се стичаха капки кръв. В краката й лежеше неестествено сгърчен човек, на лицето на който бе изписан невъобразим ужас.
- Не беше нужно да го убиваш! – В гласът на Джоррам нямаше и нотка на укор. – И къде беше до сега?
- Той си умря сам! Не издържа на болката. Колко жалко! Хората са толкова крехки!
- Какво беше провинението на този?
- Беше твърде миловиден...
- Не ми отговори – къде беше до сега? Не съм те виждал от нощта на срещата.
- Отидох да видя едни много мили хора.
- Силусия?
- Да. Прекрасен народ! Живеят, за да пият кръвта на събратята си. Не е ли прекрасно?
- Виждам, че си впечатлен! Но трябваше да стоиш тук.
- Бях на срещата. Знам какво иска Майката в замяна на лъскавото камъче, което ти даде. Сериозна цена.
- Първата...може би няма да толкова трудно.
- Утре вечер – след бала. Веднъж вече я подмамих, няма да е трудно да го направя пак. Тя все още ме желае. Дори по-силно и от преди. Иска силата ми. Ще я накарам да си мисли, че ще я получи.
- Опасно е. Ами ако грешим и графинята не е Първата?
- Едва ли грешим. Щеше ли да има такава сериозна охрана, ако не беше Първата. Два Щита, една жрица...
- И все пак трябва да сме внимателни. Не се знае какво точно са чули когато промъкнаха онази нощ в кулата.
- Дойдоха доста късно. Почти на края на срещата.
- И все пак...Но друго ме тревожи сега...
Джоррам обърна поглед на север. Все още усещаше мощта на волята, надигнала се там. Северът се раздвижваше и скоро световната карта щеше да се промени. Но дали към добро или към разруха?! Все още бе рано да се каже.
- Тиен`хара. – Думата бе изречена съвсем тихо, но притежаваше мощ, която караше сърцето да трепва.
- Не вярвам на старите пророчества. – Джоррам не успя да скрие съмнението и несигурността в гласа си.
- Четирилъчната звезда, Сиянието, Силата, която помете всяка поне малко по-чувствителна прашинка по тази земя. Не е просто съвпадение. На кулата на древната крепост стоеше фигура, която боравеше плашещо добре със Силата.Тиен`хара се завръща.
- Сигурен ли си за звездата?
- Видях я. Ярка като северно сияние. Сигурно селяните са я помислили точно за това.
- В такъв случай можем само да чакаме следващият им ход.
С тези думи Джоррм се обърна и се запъти към храма. Леко изгърбен от умора, наметнат със сивкав плащ, той приличаше на немощен старец. Само походката му контрастираше с това впечатление.Внезапно спря и се обърна:
- Няма да се появяваш на бала. Поне не в началото. Не бива да проваляме всичко заради глупавото ти его и ненаситния ти нагон. Ела късно, малко преди края. Не бива да те виждат много хора. И най вече - не бива да те вижда кралицата!
- Така да бъде!
Елфът разпери криле и се стрелна към звездите. Джоррам дълго гледа след него, унесен в някакви негови си мисли. Тази нощ щеше да се наспи. Трябваше да събере сили за бала.
- Много си красива!
- Ласкаете ме, господине! – Момичето очевидно кокетничеше. Но наистина бе доста хубава. – Та аз съм проста селянка!
- Значи си една красива, проста селянка!
Звънкият смях на девойката огласи тихата утрин. Беше хладно и бузите и бяха поруменели.
- Ще ми попееш ли?
Тя го погледна учудена.
- От къде знаете, че мога да пея?
- Вчера те чух на потока. Пееше някаква песен за реката, която тича към морето, за да умре вливайки се в него.
- Но тази песен е толкова тъжна!
- Нищо. Изпей ми я!
- Добре тогава...
Тя запя тихичко. Песента се понесе по вятъра, за да се разбие във вълните на бурното море, да се слее със неговата песен и да оживее...
Елфът я наблюдаваше с притворени очи. Едва ли имаше и осемнадесет години. Напълно невинна и чиста, но точно затова невероятно изкусителна. Не блестеше с невероятна красота или изискани обноски, но притежаваше очарованието на младостта и свободата. Може би нямаше да я убие...Поне за сега...
Нощта бавно настъпваше и покриваше света с черно кадифе. Една по една звездите пламваха на небето събуждайки съзвездията. Беше толкова тихо. Само морският прибой нарушаваше безметежното спокойствие. Във въздуха се носеше мириса на поквара и смърт.
На брега, не много далеч от храма тъмна фигура се бе изправила и се взираше в морето. Един немирен кичур коса се бе спуснал пред лицето й и напомняше на грозен белег. В ръката си фигурата държеше дълъг меч, по чието острие се стичаха капки кръв. В краката й лежеше неестествено сгърчен човек, на лицето на който бе изписан невъобразим ужас.
- Не беше нужно да го убиваш! – В гласът на Джоррам нямаше и нотка на укор. – И къде беше до сега?
- Той си умря сам! Не издържа на болката. Колко жалко! Хората са толкова крехки!
- Какво беше провинението на този?
- Беше твърде миловиден...
- Не ми отговори – къде беше до сега? Не съм те виждал от нощта на срещата.
- Отидох да видя едни много мили хора.
- Силусия?
- Да. Прекрасен народ! Живеят, за да пият кръвта на събратята си. Не е ли прекрасно?
- Виждам, че си впечатлен! Но трябваше да стоиш тук.
- Бях на срещата. Знам какво иска Майката в замяна на лъскавото камъче, което ти даде. Сериозна цена.
- Първата...може би няма да толкова трудно.
- Утре вечер – след бала. Веднъж вече я подмамих, няма да е трудно да го направя пак. Тя все още ме желае. Дори по-силно и от преди. Иска силата ми. Ще я накарам да си мисли, че ще я получи.
- Опасно е. Ами ако грешим и графинята не е Първата?
- Едва ли грешим. Щеше ли да има такава сериозна охрана, ако не беше Първата. Два Щита, една жрица...
- И все пак трябва да сме внимателни. Не се знае какво точно са чули когато промъкнаха онази нощ в кулата.
- Дойдоха доста късно. Почти на края на срещата.
- И все пак...Но друго ме тревожи сега...
Джоррам обърна поглед на север. Все още усещаше мощта на волята, надигнала се там. Северът се раздвижваше и скоро световната карта щеше да се промени. Но дали към добро или към разруха?! Все още бе рано да се каже.
- Тиен`хара. – Думата бе изречена съвсем тихо, но притежаваше мощ, която караше сърцето да трепва.
- Не вярвам на старите пророчества. – Джоррам не успя да скрие съмнението и несигурността в гласа си.
- Четирилъчната звезда, Сиянието, Силата, която помете всяка поне малко по-чувствителна прашинка по тази земя. Не е просто съвпадение. На кулата на древната крепост стоеше фигура, която боравеше плашещо добре със Силата.Тиен`хара се завръща.
- Сигурен ли си за звездата?
- Видях я. Ярка като северно сияние. Сигурно селяните са я помислили точно за това.
- В такъв случай можем само да чакаме следващият им ход.
С тези думи Джоррм се обърна и се запъти към храма. Леко изгърбен от умора, наметнат със сивкав плащ, той приличаше на немощен старец. Само походката му контрастираше с това впечатление.Внезапно спря и се обърна:
- Няма да се появяваш на бала. Поне не в началото. Не бива да проваляме всичко заради глупавото ти его и ненаситния ти нагон. Ела късно, малко преди края. Не бива да те виждат много хора. И най вече - не бива да те вижда кралицата!
- Така да бъде!
Елфът разпери криле и се стрелна към звездите. Джоррам дълго гледа след него, унесен в някакви негови си мисли. Тази нощ щеше да се наспи. Трябваше да събере сили за бала.
- Много си красива!
- Ласкаете ме, господине! – Момичето очевидно кокетничеше. Но наистина бе доста хубава. – Та аз съм проста селянка!
- Значи си една красива, проста селянка!
Звънкият смях на девойката огласи тихата утрин. Беше хладно и бузите и бяха поруменели.
- Ще ми попееш ли?
Тя го погледна учудена.
- От къде знаете, че мога да пея?
- Вчера те чух на потока. Пееше някаква песен за реката, която тича към морето, за да умре вливайки се в него.
- Но тази песен е толкова тъжна!
- Нищо. Изпей ми я!
- Добре тогава...
Тя запя тихичко. Песента се понесе по вятъра, за да се разбие във вълните на бурното море, да се слее със неговата песен и да оживее...
Елфът я наблюдаваше с притворени очи. Едва ли имаше и осемнадесет години. Напълно невинна и чиста, но точно затова невероятно изкусителна. Не блестеше с невероятна красота или изискани обноски, но притежаваше очарованието на младостта и свободата. Може би нямаше да я убие...Поне за сега...
Last edited by Tais on Mon Jun 21, 2004 4:18 pm, edited 1 time in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Глава на Leara
Морвен отвори вратата на хана и се тръшна на една маса. В ранния сутрешен час нямаше много посетители - само група пътници, изнасящи багажа си и Берик, който тъжно гледаше в халба с течност от неизяснен произход. Явно го гонеше махмурлук, защото се скара на ханджията, че питието в халбата му се плискало много шумно. Морвен добродушно го потупа по гърба, при което той нястоя да не му чупи ребрата и да седне някъде по-далеч от него. Тя дори не обърна внимание на тона му. Беше преживяла твърде много тази нощ за да я е грижа за това колко е кисел Берик.
В този момент вратата се отвори и влезе Джони. "Да му се не види, този човек сякаш има астрално тяло", помисли си момичето.
- Точно теб търсех. - Джони седна до нея.
- Намери ме. Пак...
- Нали чу за бала? Ще има адски много важни личности и стражата няма да ни достига, така че смятаме да вкараме наши хора като гости.
- Ми чудесно, мило, че ми казваш...
- Имах предвид теб, всъщност. Няма да е трудно, тъй като си кралски оръжейник и ще е естествено да си на бала...
Морвен придоби такъв вид сякаш махмурлукът на Берик се беше оказал заразителен.
- Ама аз, такова, не обичам балове... - почти позеленяваше.
- Не те пращам там за да се забавляваш, а за да вършиш работа.
- Не може ли да пратиш някой друг, не ме бива по тези неща...
- Мда, в родното й село не е имало много балове... - изсмя се със закашляне Берик - как беше - Керопратиндзанги, Карипразитран? Мамка му, разбирам защо си избягала от там, не си можела да отговориш като те попитат откъде си.
- Керпротинзивригандониес. -поправи го ядосано Морвен - Ма е странно, че въобще произнясяш двусрични думи след това количество алкохол.
- Все едно, мога да се хвана на бас, че дори няма рокля за бал, то не че на тенекеджиите им трябват... - Берик се хилеше.
- А, имам - излъга Морвен много достоверно - горе е.
- Все едно. - прекъсна спора Джони - Искам да си там, формално ще те представим на кралицата заедно с чираците ти...
- Е, няма да стане. - намръщи се момичето - Кит и Илгран ги пуснаха да си отидат у дома за няколко дни, Томас и Ван трябва да пазят работилницата, пък Асден е само на петнайсет и няма обноски... и я да видим кой остава...
- ...заедно с чираците ти, - натърти Джони - за които ще се представят Берик и крадеца.
- Ще ти го върна тъпкано за Варгас и Бломси, да знаеш - Морвен зарадвано сръчка с лакът смаяния Берик.
Момичето грейна в усмивка, докато той запротестира, но Джони удари с юмрук по масата, при което наемникът се хвана за главата и отиде да изстрада махмурлука си на спокойствие.
*****
В стаята си Морвен извади от гардероба една дълга ленена рокля. Остави я на леглото и постави върху нея металния свещник, от който току-що беше измъкнала угарките от свещите. Сивите й очи гледаха замислено как металът бавно се разтапя, разстилайки се по плата на роклята. Платът бавано се превръщаше в плетеница от сребърни нишки. Дори не мислеше за това, което правеше. Чудеше дали след като Джони праща Берик и Рейн в двореца, това значеше, че подозира някой от другите? Тя вдигна сребристата рокля и прецени, че не е много по-тежка отпреди. Но пък много по-добре изглеждаща. Щеше да сложи огърлица със същите метални цветя като това пръстена й и Берик просто щеше да забрави за глупавите си шегички. Пръстенът, който Таис й бе върнала... В този момент внезапно през ума й мина ужасяваща мисъл. А дали той не знаеше за Таис и не и намекваше, че тя е предателят? И дали не пращаше Берик и Рейн за да я наблюдават? Реши, че няма смисъл да гадае и е по-добре да си отспи за безсънната нощ.
Морвен отвори вратата на хана и се тръшна на една маса. В ранния сутрешен час нямаше много посетители - само група пътници, изнасящи багажа си и Берик, който тъжно гледаше в халба с течност от неизяснен произход. Явно го гонеше махмурлук, защото се скара на ханджията, че питието в халбата му се плискало много шумно. Морвен добродушно го потупа по гърба, при което той нястоя да не му чупи ребрата и да седне някъде по-далеч от него. Тя дори не обърна внимание на тона му. Беше преживяла твърде много тази нощ за да я е грижа за това колко е кисел Берик.
В този момент вратата се отвори и влезе Джони. "Да му се не види, този човек сякаш има астрално тяло", помисли си момичето.
- Точно теб търсех. - Джони седна до нея.
- Намери ме. Пак...
- Нали чу за бала? Ще има адски много важни личности и стражата няма да ни достига, така че смятаме да вкараме наши хора като гости.
- Ми чудесно, мило, че ми казваш...
- Имах предвид теб, всъщност. Няма да е трудно, тъй като си кралски оръжейник и ще е естествено да си на бала...
Морвен придоби такъв вид сякаш махмурлукът на Берик се беше оказал заразителен.
- Ама аз, такова, не обичам балове... - почти позеленяваше.
- Не те пращам там за да се забавляваш, а за да вършиш работа.
- Не може ли да пратиш някой друг, не ме бива по тези неща...
- Мда, в родното й село не е имало много балове... - изсмя се със закашляне Берик - как беше - Керопратиндзанги, Карипразитран? Мамка му, разбирам защо си избягала от там, не си можела да отговориш като те попитат откъде си.
- Керпротинзивригандониес. -поправи го ядосано Морвен - Ма е странно, че въобще произнясяш двусрични думи след това количество алкохол.
- Все едно, мога да се хвана на бас, че дори няма рокля за бал, то не че на тенекеджиите им трябват... - Берик се хилеше.
- А, имам - излъга Морвен много достоверно - горе е.
- Все едно. - прекъсна спора Джони - Искам да си там, формално ще те представим на кралицата заедно с чираците ти...
- Е, няма да стане. - намръщи се момичето - Кит и Илгран ги пуснаха да си отидат у дома за няколко дни, Томас и Ван трябва да пазят работилницата, пък Асден е само на петнайсет и няма обноски... и я да видим кой остава...
- ...заедно с чираците ти, - натърти Джони - за които ще се представят Берик и крадеца.
- Ще ти го върна тъпкано за Варгас и Бломси, да знаеш - Морвен зарадвано сръчка с лакът смаяния Берик.
Момичето грейна в усмивка, докато той запротестира, но Джони удари с юмрук по масата, при което наемникът се хвана за главата и отиде да изстрада махмурлука си на спокойствие.
*****
В стаята си Морвен извади от гардероба една дълга ленена рокля. Остави я на леглото и постави върху нея металния свещник, от който току-що беше измъкнала угарките от свещите. Сивите й очи гледаха замислено как металът бавно се разтапя, разстилайки се по плата на роклята. Платът бавано се превръщаше в плетеница от сребърни нишки. Дори не мислеше за това, което правеше. Чудеше дали след като Джони праща Берик и Рейн в двореца, това значеше, че подозира някой от другите? Тя вдигна сребристата рокля и прецени, че не е много по-тежка отпреди. Но пък много по-добре изглеждаща. Щеше да сложи огърлица със същите метални цветя като това пръстена й и Берик просто щеше да забрави за глупавите си шегички. Пръстенът, който Таис й бе върнала... В този момент внезапно през ума й мина ужасяваща мисъл. А дали той не знаеше за Таис и не и намекваше, че тя е предателят? И дали не пращаше Берик и Рейн за да я наблюдават? Реши, че няма смисъл да гадае и е по-добре да си отспи за безсънната нощ.
Last edited by Tais on Mon Jun 21, 2004 4:21 pm, edited 1 time in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Глава на Lannis
Вратата рязко се отвори и Анара влетя в стаята. Ръката й докопа една случайно привлякла вниманието й кристална статуетка и я запрати яросто в стената. Блестящи парченца пръснаха във всички посоки и заискриха, отразявайки гнева в очите й. Кралицата беше вбесена и се канеше хубаво да натрие сол на главата на вироглавия си син!
Всъщност това не се случи. Или по-скоро се случи само в главата на Анара, докато тя привидно спокойно доближаваше покоите на принца. Наистина беше вбесена и полагаше неимоверни усилия, за да сдържи гнева си. "Безобразие! Да пълзи през прозорци и храсталаци и да бяга от стражата като крадлив хаймана!"
Тя изчака стражът, охраняващ покоите, да отвори вратата и спокойно влезе вътре.
- Току-що научих новината. Мисля, че ти дължа извинение. Загубих ти толкова ценно време за образование. Сега виждам, че просто е трябвало да те пратя в някой цирк да те обучават. Ходене на въже? Жонглиране? Кое би ти харесало повече?
Гласът й беше хладен и спокоен, сякаш за да компенсира жаркия гняв в сърцето й.
Принцът стоеше пред прозореца. Обърна се към нея, стисна устни и лицето му придоби инатливо изражение. Сърцето на Анара трепна. Познаваше тази физиономия - появяваше се на лицето на сина й винаги, когато го хванеха насред някоя беля. Често в такива случаи й се приискваше просто да го прегърне и да разроши перчема му. Устоя на порива, но гневът й повяхна. Принцът, обаче, не и остана длъжен:
- Най-после една добра идея, майко! Кога тръгвам?
Тя не отговори. Но гневът й окончателно прегоря, а сред пепелта му проблеснаха нежността и силната обич, която хранеше към единственото си дете.
- Кип, - започна спокойно тя, - вече говорихме, не можеш да продължаваш така. Имаш...
- ... отговорности! - допълни я той. - Ами това малко така... някак си познато ми звучи. Дали не съм го чувал 10 пъти досега? Всъщност не - поне стотина. Не съм ги искал тез отговорности! Не ги...
- Достатъчно. - прекъсна го хладно тя. - Непрекъснато потвърждаваш, че всъщност си все още малко и глезено дете и щом това ти харесва - така да бъде. От утре ще бъдеш под непрестанно наблюдение на стражата. Изкушавам се да ти прикача и бавачка. От теб зависи, дали ще го направя.
Принцът пребледня.
- Не можеш да направиш това!
- О, мога, и още как. Ти само гледай.
В този миг кралицата усети, че се е увлякла. Замисли се дали да не отстъпи от думите си, но се отказа. "Под формата на наказание ще му осигуря охрана." Тази мисъл затвърди решението й и тя се обърна към вратата. Направи няколко стъпки и се спря.
- Стражата каза, че те е спряла някаква жена. Заявила, че ще ме посети? Какво можеш да ми кажеш по въпроса?
Кип се беше обърнал отново към прозореца. Гледаше навън и изобщо не реагира на въпроса й.
- Кип, попитах те нещо.
Мълчание. Лек вятър рошеше нежно косите му. Ръката й трепна, сякаш сама искаше да направи същото. Очите й се насълзиха.
- Кип, наистина е важно да осъзнаеш положението си. Ти си принцът-наследник. Не можеш да избягаш от това. Нямаш право и да се опитваш.
Лека нотка на оправдание се промъкна в гласа й и тя спря. Принцът все така не реагираше. Тя се обърна и напусна покоите му.
Аркип чу шума на затварящата се врата. Страните му се бяха зачервили, а очите блестяха. Обърна се и изгледа гневно празната стая. Ръката му докопа случайно една кристална статуетка и я запрати яросто в стената. Блестящи парченца пръснаха във всички посоки и заискриха.
Вратата рязко се отвори и Анара влетя в стаята. Ръката й докопа една случайно привлякла вниманието й кристална статуетка и я запрати яросто в стената. Блестящи парченца пръснаха във всички посоки и заискриха, отразявайки гнева в очите й. Кралицата беше вбесена и се канеше хубаво да натрие сол на главата на вироглавия си син!
Всъщност това не се случи. Или по-скоро се случи само в главата на Анара, докато тя привидно спокойно доближаваше покоите на принца. Наистина беше вбесена и полагаше неимоверни усилия, за да сдържи гнева си. "Безобразие! Да пълзи през прозорци и храсталаци и да бяга от стражата като крадлив хаймана!"
Тя изчака стражът, охраняващ покоите, да отвори вратата и спокойно влезе вътре.
- Току-що научих новината. Мисля, че ти дължа извинение. Загубих ти толкова ценно време за образование. Сега виждам, че просто е трябвало да те пратя в някой цирк да те обучават. Ходене на въже? Жонглиране? Кое би ти харесало повече?
Гласът й беше хладен и спокоен, сякаш за да компенсира жаркия гняв в сърцето й.
Принцът стоеше пред прозореца. Обърна се към нея, стисна устни и лицето му придоби инатливо изражение. Сърцето на Анара трепна. Познаваше тази физиономия - появяваше се на лицето на сина й винаги, когато го хванеха насред някоя беля. Често в такива случаи й се приискваше просто да го прегърне и да разроши перчема му. Устоя на порива, но гневът й повяхна. Принцът, обаче, не и остана длъжен:
- Най-после една добра идея, майко! Кога тръгвам?
Тя не отговори. Но гневът й окончателно прегоря, а сред пепелта му проблеснаха нежността и силната обич, която хранеше към единственото си дете.
- Кип, - започна спокойно тя, - вече говорихме, не можеш да продължаваш така. Имаш...
- ... отговорности! - допълни я той. - Ами това малко така... някак си познато ми звучи. Дали не съм го чувал 10 пъти досега? Всъщност не - поне стотина. Не съм ги искал тез отговорности! Не ги...
- Достатъчно. - прекъсна го хладно тя. - Непрекъснато потвърждаваш, че всъщност си все още малко и глезено дете и щом това ти харесва - така да бъде. От утре ще бъдеш под непрестанно наблюдение на стражата. Изкушавам се да ти прикача и бавачка. От теб зависи, дали ще го направя.
Принцът пребледня.
- Не можеш да направиш това!
- О, мога, и още как. Ти само гледай.
В този миг кралицата усети, че се е увлякла. Замисли се дали да не отстъпи от думите си, но се отказа. "Под формата на наказание ще му осигуря охрана." Тази мисъл затвърди решението й и тя се обърна към вратата. Направи няколко стъпки и се спря.
- Стражата каза, че те е спряла някаква жена. Заявила, че ще ме посети? Какво можеш да ми кажеш по въпроса?
Кип се беше обърнал отново към прозореца. Гледаше навън и изобщо не реагира на въпроса й.
- Кип, попитах те нещо.
Мълчание. Лек вятър рошеше нежно косите му. Ръката й трепна, сякаш сама искаше да направи същото. Очите й се насълзиха.
- Кип, наистина е важно да осъзнаеш положението си. Ти си принцът-наследник. Не можеш да избягаш от това. Нямаш право и да се опитваш.
Лека нотка на оправдание се промъкна в гласа й и тя спря. Принцът все така не реагираше. Тя се обърна и напусна покоите му.
Аркип чу шума на затварящата се врата. Страните му се бяха зачервили, а очите блестяха. Обърна се и изгледа гневно празната стая. Ръката му докопа случайно една кристална статуетка и я запрати яросто в стената. Блестящи парченца пръснаха във всички посоки и заискриха.
Last edited by Tais on Mon Jun 21, 2004 4:26 pm, edited 1 time in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Глава на Andras
Принцът втренчи смутения си поглед в парченцата кристал, които се бяха поръсили върху бюрото и в момента искряха на лъчите на слънцето. Сълзите в очите на майка му го бяха накарали да съжалява за държанието си, но не бяха успели да го убедят, че то е погрешно и сега той се чувствтваше раздвоен между желанието да постъпва, както сметне за добре и желанието да постъпи така, че да спести тревогите на Анара. Какво ли щеше да стане, ако не беше срещнал онази магьосница снощи... Животът му щеше да поеме по съвсем друг път, далеч по-интересен за него, но как щеше да се чувства майка му?Нямаше ли да полудее от притеснение? "Нямаш право да избягаш от положението си!" Същото важеше и за нея... Дали и той щеше да има всички тези притеснения, които сега тревожат кралицата? Дори не му се мислеше за времето, когато ще трябва да управлява Даная... Струваше му се, че то е толкова далеч, та дори не си заслужава да се споменава. Защо трябваше още от сега да го товарят със всичките тези правила и условности...
-Проклятие! Халид, защо всеки трябва да прави това, което не желае? Защо???-викът прокънтя из покоите на принца, но остана без отговор. Аркип се вгледа отново в стъкълцата на статуетката и пророни през появилите се по бузите му сълзи.
-Добре, така да е, когато се наложи, няма да се крия от призванието си. Дотогава...Дотогава, оставете ме намира! Всички!
-Как е принцът?-Кейдж не получи отговор и реши, че е по-добре да не пита повече.
-Това ли е непозната?-слабата фигура бавно се приближаваше към входа на двореца по широката алея. Вървеше бавно, почти без да движи горната част на тялото си и с черните си одежди отдалеч наподобяваше абаносова фигура.
-Това е, представила се е като Алзира, адепт на пророчеството, каквото и да значи това. Поне това си спомнят стражите... После разяснила, че идва да предложи услугите си на Ваше Величество. Намекнала за някаква опасност, толкова знаем за нея.
Фигурата се приближи почти до самата порта и от прозореца на втория етаж Анара лесно можеше да различи короната и забулените й очи.
-Носи корона, от кралски род ли е?
-Нищо не знаем, според думите й, вчера е пристигна. Препоръчвам ви да сте внимателна...
-Да видим какво желае.
Портата се отвори и двама добре облечени слуги поканиха Алзира да влезе. Елфата прие, кимайки бегло с глава и ги последва. От снощната й среща с принца бяха изминали 7-8 часа, повечето от които елфата прекара, занимавайки се с пророческите си заклинания. Стандартната фраза за облаците 'надвиснали над Даная' се беше оказала много по-вярна, от колкото беше очаквала. Виденията ясно показваха размириците в Озикс и раждането на забравената държава, но най-яркото от всички пророчества беше за голямо зло, загнездено в самото сърце на Даная - столицата и сега магьосницата, освен първоначалната си цел да установи какви са магическите сили в този свят, сериозно се замисляше дали действително да не помогне на кралството. Пред очите й изплува образът на принца. Наивния младеж, още дете, беше засегнал слабото й място. Алзира, без сама да го съзнава напълно прояваше симпатия и съчувствие към него...
-Кралицата ще ви приеме, заповядайте.-елфата кимна в отговор и влезе в просторния кабинет, където я очакваше Анара, разположила се зад резбованото си бюро. "Жена в идеалната възраст за управник" отбеляза си тя и направи едва забележим поклон.
-Ако правилно са ми предали, искаш да постъпиш на наша служба, така ли е?
-Вярно, но неточно, желая да стана ваш съюзник. Пророческите ми дарби подсказаха, че ще имате нужда от човек като мен.
-Пророчица, така ли? И какви бяха пророчествата?
-Значи кралицата реши да приеме предложението и да се възползва от услугите ми?
-Не толкова бързо, тези дипломатически похвати вървят все още пред сина ми, но не и пред мен.
-А, синът ви, принц Аркип. Прекрасен младеж, притежава много...как да се изразя...рядко срещани за хора от потеклото му привички. Пред него споменах само за Варгас, другото предпочетох да оставя за вас. Кажете ми, от какво се интересувате?
-От всичко, което засяга сигурността на държавата. - Разговора все повече започваше да прилича на мъглява дипломатическа среща. Всяка от двете се стараеше да не каже нищо на другата и премисляше думите си по няколко пъти преди да ги изрече. Алзира се усмихна, седна на едно от двете високи канапета и след кратко мълчание отговори:
-Ще започна от това, което най-лесно ще ви убеди във възможностите ми. На север сега може и да е сравнително спокойно, но за не повече от две-три седмици всичко ще стане врящ казан, в който Ваше Величество лесно може да се окаже забъркано. В Озикс е направен преврат и никой не знае, кой управлява държавата, самия доскорошен херцог е в бягство. На територията им се възражда стара държава, която много лесно може да погълне разединеното херцогство, а още по на север един млад военачалник, наричащ себе си воевода е обенил съседите си под своя власт. Не е нужно да ви обяснявам, какво би последвало от това.
-Нашите пратеници не са ни донесли нищо такова.
-Още преди бала довечера ще пристигнат с част от вестите.
-Очакваме ги с нетърпение. Само това ли видяхте?
-Това най-лесно ще ви убеди в уменията ми. Останалото...Бих Ви препоръчала да следите по-обстойно що за хора влизат в столицата ви.
-Какво намекваш?
-Моля?
-Какво трябва да има в столицата ми?-писмото на силосийски за пристигането на Майката учудващо добре се комбинираше с приказките на Алзира, което не можеше да не направи впечатление на кралицата.
-Не бих желала да Ви плаша с предсказания, ако не ми се доверявате напълно. Това може по-скоро да Ви навреди, от колкото да Ви помогне.
-Да кажем, че ти се доверявам. Говори!
-Да кажем, че съм поласкана от доверието Ви. Не мога да спомена нищо конкретно, но персона с голяма мощ и легендарен камък се намират досами двореца. Мъглата породена от силата на предмета и притежателя му ми пречи да ги определя точно, но вярвам, че Вие ще намерите за какво става дума.
Принцът втренчи смутения си поглед в парченцата кристал, които се бяха поръсили върху бюрото и в момента искряха на лъчите на слънцето. Сълзите в очите на майка му го бяха накарали да съжалява за държанието си, но не бяха успели да го убедят, че то е погрешно и сега той се чувствтваше раздвоен между желанието да постъпва, както сметне за добре и желанието да постъпи така, че да спести тревогите на Анара. Какво ли щеше да стане, ако не беше срещнал онази магьосница снощи... Животът му щеше да поеме по съвсем друг път, далеч по-интересен за него, но как щеше да се чувства майка му?Нямаше ли да полудее от притеснение? "Нямаш право да избягаш от положението си!" Същото важеше и за нея... Дали и той щеше да има всички тези притеснения, които сега тревожат кралицата? Дори не му се мислеше за времето, когато ще трябва да управлява Даная... Струваше му се, че то е толкова далеч, та дори не си заслужава да се споменава. Защо трябваше още от сега да го товарят със всичките тези правила и условности...
-Проклятие! Халид, защо всеки трябва да прави това, което не желае? Защо???-викът прокънтя из покоите на принца, но остана без отговор. Аркип се вгледа отново в стъкълцата на статуетката и пророни през появилите се по бузите му сълзи.
-Добре, така да е, когато се наложи, няма да се крия от призванието си. Дотогава...Дотогава, оставете ме намира! Всички!
-Как е принцът?-Кейдж не получи отговор и реши, че е по-добре да не пита повече.
-Това ли е непозната?-слабата фигура бавно се приближаваше към входа на двореца по широката алея. Вървеше бавно, почти без да движи горната част на тялото си и с черните си одежди отдалеч наподобяваше абаносова фигура.
-Това е, представила се е като Алзира, адепт на пророчеството, каквото и да значи това. Поне това си спомнят стражите... После разяснила, че идва да предложи услугите си на Ваше Величество. Намекнала за някаква опасност, толкова знаем за нея.
Фигурата се приближи почти до самата порта и от прозореца на втория етаж Анара лесно можеше да различи короната и забулените й очи.
-Носи корона, от кралски род ли е?
-Нищо не знаем, според думите й, вчера е пристигна. Препоръчвам ви да сте внимателна...
-Да видим какво желае.
Портата се отвори и двама добре облечени слуги поканиха Алзира да влезе. Елфата прие, кимайки бегло с глава и ги последва. От снощната й среща с принца бяха изминали 7-8 часа, повечето от които елфата прекара, занимавайки се с пророческите си заклинания. Стандартната фраза за облаците 'надвиснали над Даная' се беше оказала много по-вярна, от колкото беше очаквала. Виденията ясно показваха размириците в Озикс и раждането на забравената държава, но най-яркото от всички пророчества беше за голямо зло, загнездено в самото сърце на Даная - столицата и сега магьосницата, освен първоначалната си цел да установи какви са магическите сили в този свят, сериозно се замисляше дали действително да не помогне на кралството. Пред очите й изплува образът на принца. Наивния младеж, още дете, беше засегнал слабото й място. Алзира, без сама да го съзнава напълно прояваше симпатия и съчувствие към него...
-Кралицата ще ви приеме, заповядайте.-елфата кимна в отговор и влезе в просторния кабинет, където я очакваше Анара, разположила се зад резбованото си бюро. "Жена в идеалната възраст за управник" отбеляза си тя и направи едва забележим поклон.
-Ако правилно са ми предали, искаш да постъпиш на наша служба, така ли е?
-Вярно, но неточно, желая да стана ваш съюзник. Пророческите ми дарби подсказаха, че ще имате нужда от човек като мен.
-Пророчица, така ли? И какви бяха пророчествата?
-Значи кралицата реши да приеме предложението и да се възползва от услугите ми?
-Не толкова бързо, тези дипломатически похвати вървят все още пред сина ми, но не и пред мен.
-А, синът ви, принц Аркип. Прекрасен младеж, притежава много...как да се изразя...рядко срещани за хора от потеклото му привички. Пред него споменах само за Варгас, другото предпочетох да оставя за вас. Кажете ми, от какво се интересувате?
-От всичко, което засяга сигурността на държавата. - Разговора все повече започваше да прилича на мъглява дипломатическа среща. Всяка от двете се стараеше да не каже нищо на другата и премисляше думите си по няколко пъти преди да ги изрече. Алзира се усмихна, седна на едно от двете високи канапета и след кратко мълчание отговори:
-Ще започна от това, което най-лесно ще ви убеди във възможностите ми. На север сега може и да е сравнително спокойно, но за не повече от две-три седмици всичко ще стане врящ казан, в който Ваше Величество лесно може да се окаже забъркано. В Озикс е направен преврат и никой не знае, кой управлява държавата, самия доскорошен херцог е в бягство. На територията им се възражда стара държава, която много лесно може да погълне разединеното херцогство, а още по на север един млад военачалник, наричащ себе си воевода е обенил съседите си под своя власт. Не е нужно да ви обяснявам, какво би последвало от това.
-Нашите пратеници не са ни донесли нищо такова.
-Още преди бала довечера ще пристигнат с част от вестите.
-Очакваме ги с нетърпение. Само това ли видяхте?
-Това най-лесно ще ви убеди в уменията ми. Останалото...Бих Ви препоръчала да следите по-обстойно що за хора влизат в столицата ви.
-Какво намекваш?
-Моля?
-Какво трябва да има в столицата ми?-писмото на силосийски за пристигането на Майката учудващо добре се комбинираше с приказките на Алзира, което не можеше да не направи впечатление на кралицата.
-Не бих желала да Ви плаша с предсказания, ако не ми се доверявате напълно. Това може по-скоро да Ви навреди, от колкото да Ви помогне.
-Да кажем, че ти се доверявам. Говори!
-Да кажем, че съм поласкана от доверието Ви. Не мога да спомена нищо конкретно, но персона с голяма мощ и легендарен камък се намират досами двореца. Мъглата породена от силата на предмета и притежателя му ми пречи да ги определя точно, но вярвам, че Вие ще намерите за какво става дума.
Last edited by Tais on Mon Jun 21, 2004 4:38 pm, edited 1 time in total.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Глава на Jaar
Ти’сейн седеше в удобното кресло, видимо отпуснат. На масата пред него бе поставено кръгло огледало, леко помръкнало, без да се вижда някакво отражение в него.
“Началото бе поставено”, помисли си той, докато концентрираше силата си. Сега трябваше само да го намери. Сигурно бе някъде в Даная. Притвори леко очи, зад клепачите му се появи ярка светлина, чиста и неземна. Очите му и огледалото заблестяха със сребърно сияние. Гладката повърхност се проясни, сякаш неосезаеми облаци бяха разпилени от ветровете, светлината се оплете с мислите на Ти’сейн и той погледна в огледалото. Беше се появило ясно отражение:
Някаква жена седеше пред огледалото си и започна внимателно да разресва разбърканите си къдрици, а погледът й не изпускаше отражението на девойката. След няколко безсмислени фрази, момичето се извърна. Топлите й кафяви очи срещнаха за миг очите на Ти’сейн, което го накара да потръпне. Лунна светлина хаотично се луташе отвъд зениците й, душата и нервно пристъпваше в различни посоки, объркана, без да знае накъде да поеме, без да знае какво да прави.
- Селенит! – с изненада възкликна той. Не бе очаквал такова поведение от един селенит.
- Ще останеш ли? – попита жената с пъстрите синьо-зелени ириси.
- Засега. – момичето се отдръпна от прозореца и започна отново да блуждае из покоите.
- Ще трябва да помисля как да те представя.
- Никак. – спокойно отвърна девойката, докато разглеждаше с интерес една малка фигурка на танцьорка, издялана от слонова кост. Остави я обратно върху една масичка до други млечнобели фигурки и се обърна към жената. – Една кралица не е длъжна да дава обяснения на никого. Още по-малко пък относно своята прислуга.
“Значи това е Анара, кралицата на Даная. И какво правеше един Селенит при нея? А къде ли е Първожрецът?”. Въпросите го връхлетяха неканени. Ти’сейн задържа вниманието си още малко върху разговора на кралицата с лунната девойка, чу най-странната клетва за вярност и насочи търсенето си на друго място.
Отражението в огледалото отново се избистри и показа една добре подредена стая. От пръв поглед личеше, че това са покои на някоя дама, много … особена дама.
- Ерис, сигурна ли си? Съветът може да греши. Та Тиен’хара е само мит.
“Вече не е мит, Таис”, помисли си Ти’сейн, когато с огромна изненада позна жената, излегнала се удобно до ниската маса. Срещу нея седеше друга Жрица, с гръб към голямото огледало на стената. Дори да не знаеше каква е Таис, винаги можеше да разпознае една Жрица на Умбра. Често съпруги на Кралете на Тиен’хара са били Жрици. Но дали сега това се помнеше в Умбра?
- А какво тогава разтревожи Първожреца, Таис? Помисли?
- Вероятно си права. Това би усложнило нещата. Не знаем почти нищо за тази древна държава.
Кръвта на Ти’сейн закипя. Спомни си единствения път, когато двамата се бяха срещнали. Тогава устоя на изкушението и въпреки това тя спечели.
- Не мога да се тревожа за всичко наведнъж. Чу какво иска Майката.
- Довечера трябва да бъдеш особено предпазлива. Джоррам също ще дойде на приема. – гласът на Ерис звучеше покровителствено. – Не съм сигурна, че точно сега е моментът Херцогиня Кларис дьо Мертой да се запознае с елита на Даная.
- Никога не се отказвам от започнатото. Знаеш го много добре. По-добре иди да се подготвиш, защото вечерта ще бъде дълга. А ти през цялото време ще бдиш над мен. – раздразнено отговори другата Жрица.
Отражението в огледалото отново помръкна.
- Ще се зарадваш ли да видиш един забравен познат, Таис? – замислено промълви Ти’сейн, докато се опитваше да открие това, което търсеше. “Явно Първожрецът, който и да е той сега, се е подготвил много добре. Не очаквах чак такава предпазливост от негова страна – да използва прикриваща магия, която да го предпазва от евентаулни наблюдения.”
Интересни личности се навъртаха в столицата. Трябваше да разбере повече за тях - Даная бе твърде близо и не можеше да си позволи нехайство. Надяваше се, че Първожрецът ще присъства на приема, който Таис, или по-точно Кларис, организираше.
Чу някаква суматоха на двора. Веднага отиде до прозореца и видя телата на стражите на портата да лежат в локви кръв. Брет препускаше с коня си през отворените врати на крепостта след група от десетина конници, устремени на юг.
Ти’сейн не се поколеба нито за миг. Грабна един прозрачен кристал -идеална сфера, от масата и скочи през прозореца, събирайки Светлината с мислите си. Пропадаше с разперени ръце, дланите стиснати в юмруци. Обърканите стражи по стената гледаха с разширени от уплаха очи, как въздухът сякаш се нагъна под тялото му и вълни от светлина го понесоха след галопиращите конници.
Брет видя как приятелят му, господарят му, прелита над него. Халатът му се вееше назад, а от долу се виждаше сива туника. “Добре, че поне се е облякъл”, с усмивка продължи да препуска Воинът.
Ти’сейн наближаваше конниците. Последните трима се обърнаха и видяха застрашителния му полет, усетиха тласъка на невидимите вълни. Откачиха късите си лъкове от седлата, обърнаха се както си седяха на гърбовете на конете и посегнаха към стрелите в колчаните си. Ти’сейн призова отново Светлината, отцеждайки я от въздуха наоколо, и запрати дъжд от малки звезди искряща светлина по стрелците. Заслепени, те пропуснаха целта си, а когато звездите докоснаха шлемовете им, хората запищяха и изпопадаха от животните. Светлината сякаш проникна навътре, отвъд метала, косата и костите…
Стиснал здраво кристалната сфера в лявата си ръка, Ти’сейн се хвърли върху един от препускащите, изхвърляйки го от седлото. Докато се опитваше да овладее уплашеното животно, едно късо копие премина покрай крака му, оставяйки дълбока резка в бедрото. Нито лицето, нито погледът му трепнаха, въпреки болката, която изпита. Приближи се до двама от ездачите и с две бързи движения на китките хвърли кинжалите си, които ги пронизаха в гърба. Светлината около единия кинжал се огъна, лек полъх на вятъра и оръжието бе отново в ръката му. Оставаха още трима противници. Единият бе по-напред и изцеждаше и последните сили на вече преумореното си животно. Явно не бяха успели да отмъкнат най-добрите коне от крепостта.
Другите двама ездачи обърнаха конете си и се впуснаха срещу него. Гърлото на единия бе пронизано от кинжал, докато втория препускаше бясно насреща. Ти’сейн скочи нагоре, устермът му подсилен от въздуха, конете се сблъскаха и се затъркаляха по замята, смазвайки под тежестта си беглеца. Мъжът се строполи тежко на земята, силно натъртвайки ребрата си, дългата му коса бе сплъстена на кичури от пот и мръсотията по земята. Загърна се в халата си и се затича след останалия противник. Едва сега усети магическата сила в него, Балансът, който макар и слабо го изпълваше.
Жрецът на Халид бе спрял коня си, дишащ учестено, и очакваше Ти’сейн. Промърмори неразбираема молитва и с плавен жест запрати синкав лъч магическа енергия към фигурата в халата. Ти’сейн стисна още по-здраво кристала в дланта си, концентрира светлината отвъд сребърните си очи и когато лъчът го доближи, пред него изникна сияен щит, който го отрази обратно към жреца. Изненадан, онзи не успя да реагира навреме и падна поразен от собствената си магия.
- Кажи на Самозванеца, че скоро ще дойде и неговото време. – заканително извика Ти’сейн и уморено се отпусна на земята. Кракът му пуслираше и той с облекчение видя идващия Брет.
Воинът на Светлината слезе от коня, подаде му кинжалите и с видимо успокоение каза:
- Знам, че не обичаш да ги губиш.
- Благодаря. Върни ме бързо в крепостта, Брет. Трябва да се подготвя за довечера. – прочете въпроса в погледа на приятеля си и за това продължи: - Ще ти разкажа по пътя.
- Виждаш ли защо трябваше поне един Маг да дойде с теб в крепостта. Ако не за да те пази, то поне, за да лекува раните ти. Това е нещо, което не можеш да свършиш сам. – с укор каза Воинът малко по-късно.
- Алаир ще ми помогне. – каза Ти’сейн, докато се наместваше по-удобно на конския гръб.
- Защо препочиташ женския облик на това чудовище? – попита раздразнен Брет.
- Алаир Танх не е чудовище. Тя … или той, както предпочиташ, е Пазителят на Окото на въздуха. И силите й са по-големи от тези на всеки друг Маг на Светлината.
- Да, но то е приковано към подземията на крепостта.
- Не задълго, надявам се. – промълви Ти’сейн, загледан към приближаващите стени.
*****
Джоррам медитираше в покоите си, когато го усети. Някакъв малък баланс бе нарушен. След като излезе от транса, се отправи към огромната молитвена зала и отиде при везните. Тук бяха събрани стотици малки злати везни, свързани с всеки Жрец на Халид. Една от тях бе наклонена безвъзвратно към смъртта. За последно Тарил бе в Северната провинция на Херцогство Озикс. Опасността от към Тиен’хара ставаше все по-голяма.
Ти’сейн седеше в удобното кресло, видимо отпуснат. На масата пред него бе поставено кръгло огледало, леко помръкнало, без да се вижда някакво отражение в него.
“Началото бе поставено”, помисли си той, докато концентрираше силата си. Сега трябваше само да го намери. Сигурно бе някъде в Даная. Притвори леко очи, зад клепачите му се появи ярка светлина, чиста и неземна. Очите му и огледалото заблестяха със сребърно сияние. Гладката повърхност се проясни, сякаш неосезаеми облаци бяха разпилени от ветровете, светлината се оплете с мислите на Ти’сейн и той погледна в огледалото. Беше се появило ясно отражение:
Някаква жена седеше пред огледалото си и започна внимателно да разресва разбърканите си къдрици, а погледът й не изпускаше отражението на девойката. След няколко безсмислени фрази, момичето се извърна. Топлите й кафяви очи срещнаха за миг очите на Ти’сейн, което го накара да потръпне. Лунна светлина хаотично се луташе отвъд зениците й, душата и нервно пристъпваше в различни посоки, объркана, без да знае накъде да поеме, без да знае какво да прави.
- Селенит! – с изненада възкликна той. Не бе очаквал такова поведение от един селенит.
- Ще останеш ли? – попита жената с пъстрите синьо-зелени ириси.
- Засега. – момичето се отдръпна от прозореца и започна отново да блуждае из покоите.
- Ще трябва да помисля как да те представя.
- Никак. – спокойно отвърна девойката, докато разглеждаше с интерес една малка фигурка на танцьорка, издялана от слонова кост. Остави я обратно върху една масичка до други млечнобели фигурки и се обърна към жената. – Една кралица не е длъжна да дава обяснения на никого. Още по-малко пък относно своята прислуга.
“Значи това е Анара, кралицата на Даная. И какво правеше един Селенит при нея? А къде ли е Първожрецът?”. Въпросите го връхлетяха неканени. Ти’сейн задържа вниманието си още малко върху разговора на кралицата с лунната девойка, чу най-странната клетва за вярност и насочи търсенето си на друго място.
Отражението в огледалото отново се избистри и показа една добре подредена стая. От пръв поглед личеше, че това са покои на някоя дама, много … особена дама.
- Ерис, сигурна ли си? Съветът може да греши. Та Тиен’хара е само мит.
“Вече не е мит, Таис”, помисли си Ти’сейн, когато с огромна изненада позна жената, излегнала се удобно до ниската маса. Срещу нея седеше друга Жрица, с гръб към голямото огледало на стената. Дори да не знаеше каква е Таис, винаги можеше да разпознае една Жрица на Умбра. Често съпруги на Кралете на Тиен’хара са били Жрици. Но дали сега това се помнеше в Умбра?
- А какво тогава разтревожи Първожреца, Таис? Помисли?
- Вероятно си права. Това би усложнило нещата. Не знаем почти нищо за тази древна държава.
Кръвта на Ти’сейн закипя. Спомни си единствения път, когато двамата се бяха срещнали. Тогава устоя на изкушението и въпреки това тя спечели.
- Не мога да се тревожа за всичко наведнъж. Чу какво иска Майката.
- Довечера трябва да бъдеш особено предпазлива. Джоррам също ще дойде на приема. – гласът на Ерис звучеше покровителствено. – Не съм сигурна, че точно сега е моментът Херцогиня Кларис дьо Мертой да се запознае с елита на Даная.
- Никога не се отказвам от започнатото. Знаеш го много добре. По-добре иди да се подготвиш, защото вечерта ще бъде дълга. А ти през цялото време ще бдиш над мен. – раздразнено отговори другата Жрица.
Отражението в огледалото отново помръкна.
- Ще се зарадваш ли да видиш един забравен познат, Таис? – замислено промълви Ти’сейн, докато се опитваше да открие това, което търсеше. “Явно Първожрецът, който и да е той сега, се е подготвил много добре. Не очаквах чак такава предпазливост от негова страна – да използва прикриваща магия, която да го предпазва от евентаулни наблюдения.”
Интересни личности се навъртаха в столицата. Трябваше да разбере повече за тях - Даная бе твърде близо и не можеше да си позволи нехайство. Надяваше се, че Първожрецът ще присъства на приема, който Таис, или по-точно Кларис, организираше.
Чу някаква суматоха на двора. Веднага отиде до прозореца и видя телата на стражите на портата да лежат в локви кръв. Брет препускаше с коня си през отворените врати на крепостта след група от десетина конници, устремени на юг.
Ти’сейн не се поколеба нито за миг. Грабна един прозрачен кристал -идеална сфера, от масата и скочи през прозореца, събирайки Светлината с мислите си. Пропадаше с разперени ръце, дланите стиснати в юмруци. Обърканите стражи по стената гледаха с разширени от уплаха очи, как въздухът сякаш се нагъна под тялото му и вълни от светлина го понесоха след галопиращите конници.
Брет видя как приятелят му, господарят му, прелита над него. Халатът му се вееше назад, а от долу се виждаше сива туника. “Добре, че поне се е облякъл”, с усмивка продължи да препуска Воинът.
Ти’сейн наближаваше конниците. Последните трима се обърнаха и видяха застрашителния му полет, усетиха тласъка на невидимите вълни. Откачиха късите си лъкове от седлата, обърнаха се както си седяха на гърбовете на конете и посегнаха към стрелите в колчаните си. Ти’сейн призова отново Светлината, отцеждайки я от въздуха наоколо, и запрати дъжд от малки звезди искряща светлина по стрелците. Заслепени, те пропуснаха целта си, а когато звездите докоснаха шлемовете им, хората запищяха и изпопадаха от животните. Светлината сякаш проникна навътре, отвъд метала, косата и костите…
Стиснал здраво кристалната сфера в лявата си ръка, Ти’сейн се хвърли върху един от препускащите, изхвърляйки го от седлото. Докато се опитваше да овладее уплашеното животно, едно късо копие премина покрай крака му, оставяйки дълбока резка в бедрото. Нито лицето, нито погледът му трепнаха, въпреки болката, която изпита. Приближи се до двама от ездачите и с две бързи движения на китките хвърли кинжалите си, които ги пронизаха в гърба. Светлината около единия кинжал се огъна, лек полъх на вятъра и оръжието бе отново в ръката му. Оставаха още трима противници. Единият бе по-напред и изцеждаше и последните сили на вече преумореното си животно. Явно не бяха успели да отмъкнат най-добрите коне от крепостта.
Другите двама ездачи обърнаха конете си и се впуснаха срещу него. Гърлото на единия бе пронизано от кинжал, докато втория препускаше бясно насреща. Ти’сейн скочи нагоре, устермът му подсилен от въздуха, конете се сблъскаха и се затъркаляха по замята, смазвайки под тежестта си беглеца. Мъжът се строполи тежко на земята, силно натъртвайки ребрата си, дългата му коса бе сплъстена на кичури от пот и мръсотията по земята. Загърна се в халата си и се затича след останалия противник. Едва сега усети магическата сила в него, Балансът, който макар и слабо го изпълваше.
Жрецът на Халид бе спрял коня си, дишащ учестено, и очакваше Ти’сейн. Промърмори неразбираема молитва и с плавен жест запрати синкав лъч магическа енергия към фигурата в халата. Ти’сейн стисна още по-здраво кристала в дланта си, концентрира светлината отвъд сребърните си очи и когато лъчът го доближи, пред него изникна сияен щит, който го отрази обратно към жреца. Изненадан, онзи не успя да реагира навреме и падна поразен от собствената си магия.
- Кажи на Самозванеца, че скоро ще дойде и неговото време. – заканително извика Ти’сейн и уморено се отпусна на земята. Кракът му пуслираше и той с облекчение видя идващия Брет.
Воинът на Светлината слезе от коня, подаде му кинжалите и с видимо успокоение каза:
- Знам, че не обичаш да ги губиш.
- Благодаря. Върни ме бързо в крепостта, Брет. Трябва да се подготвя за довечера. – прочете въпроса в погледа на приятеля си и за това продължи: - Ще ти разкажа по пътя.
- Виждаш ли защо трябваше поне един Маг да дойде с теб в крепостта. Ако не за да те пази, то поне, за да лекува раните ти. Това е нещо, което не можеш да свършиш сам. – с укор каза Воинът малко по-късно.
- Алаир ще ми помогне. – каза Ти’сейн, докато се наместваше по-удобно на конския гръб.
- Защо препочиташ женския облик на това чудовище? – попита раздразнен Брет.
- Алаир Танх не е чудовище. Тя … или той, както предпочиташ, е Пазителят на Окото на въздуха. И силите й са по-големи от тези на всеки друг Маг на Светлината.
- Да, но то е приковано към подземията на крепостта.
- Не задълго, надявам се. – промълви Ти’сейн, загледан към приближаващите стени.
*****
Джоррам медитираше в покоите си, когато го усети. Някакъв малък баланс бе нарушен. След като излезе от транса, се отправи към огромната молитвена зала и отиде при везните. Тук бяха събрани стотици малки злати везни, свързани с всеки Жрец на Халид. Една от тях бе наклонена безвъзвратно към смъртта. За последно Тарил бе в Северната провинция на Херцогство Озикс. Опасността от към Тиен’хара ставаше все по-голяма.
Tais - 70 lvl, human mage
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar
Guild: Contaminated
Realm: Zenedar