Зовът на фантазията - І Глава - Друг Свят

[Alaris]

Така, това е история в която участват не вашите герой, а самите вие... . Мисля деиствието да не се развива на даден свят, а в някаква комбинация от всички фентъзи вселени( средновековни иде реч, не искам Star-wars ili Marvel) За началото е забранено да влизате с герой, само със самите вас. После ако дигнем гюрунтия може да привлечем вниманието на някой герой от галерията и да стане голямото мазало Опитайте се да пишете от първо лице - "Аз отивам еди-къде-си и отварям вратата". Дължината на постовете искам да е поне 15 реда(не докато пишете да са 15, а след като постнете)


Седнах си най-спокойно пред компютъра. Тежък ден в училище, неприятен престой в градския транспорт, изобщо бях уморен до смърт. Пуснах си музиката и се отдадох на мързелуване и спрягане на глагола "мотам се" ... изобщо все приятни дейности. Скоро реших че би било полезно да хапна нещо и се заех да запържа някакви странно изглеждащи яйца. Музиката призоваваше към храброст и битки до смърт, кръв и яростна борба.... много е странно да пържиш яйца на такава музика, но очевидно съм свикнал. Изведнъж колоните замлъкнаха и ме оставиха да гледам учудено пред печката със счупено яйце в едната ръка и вилица в другата...
Оставих и двете и се запътих към монитора тихичко произнасяйки вълни псувни по адрес на всички пряко или косвено свързани с компютърния бизнес. Посрещна ме черен екран с ред бели буквички...

"Ти сам го пожела... " прочетох аз на глас след като очите ми свикнаха с дребния шрифт.....

Изпсувах злобно и се друснах на стола готов за нова битка с някой прекалено самонадеян писач на червей. Реакцията от страна на компа бе почти нулева, но в един момент екрана побеля и с черни буквички се изписа

"Искаш ли да продължиш? да/не "

Озадачен и напъно побеснял изключих модема, уредбата и всичко ненужно и с бързо движение набрах "да". Екрана избеля и глух тътен идващ отвсякъде изпълни главата ми.. Мониторът се разцепи, една кокалеста ръка се протегна от процепа и ме сграбчи. Причерня ми, за момент мисълта ми се избистри и си помислих че вероятно тези яйца са били развалени и сега щях да си умра, мислейки че тази ръка ме е удушила...
Сетих се обаче че така и не изядох яйцата и страшно много се уплаших - бях се побъркал...

Ръката обаче не даваше признаци да е нематериална - беше ме хванала за врата и ме дърпаше към екрана... Опитвайки се да се хвана за нещо сграбчих един диск, но това изобщо не ми помогна и монитора успешно ме засмукваше, независимо че свикналия на стандартни физични закони мой мозък отказваше да приеме, че тялото ми влиза в 17 инчов монитор

Света се завъртя и изчезна...

Неизвестно време по-късно мракът избеля и едмо прекрасно синьо небе изникна пред очите ми. Лек ветрец донесе мириса на гора и огън...
Напълно изумен аз се изправих и се огледах... бях в покраинините на малко селце състоящо се от двадесетина къщи. Бяха малки и доста схлупени, но най-учудващото бе, че очите ми фокусираха върху човек облечен с кожени дрехи и с меч на кръста. Той вървеше забързано към мен и аз без да искам отстъпих крачка назад, още не бях си върнал дар слово..
"Как си друже, трябва ли ти помощ? Къде ти е багажа? Като те гледам не си от тук, да те заведа ли до лечителя?" попита ме с дебелия си глас човека.
"Ами...ъъъъъ...... къде съм... ?" успях да изръся аз, след което отново се огледах, за да съм сигурен че не сънувам
"Хахахаахах, младия господар е прекалил с медовината... това е Тиел-кутас..." той изчака момент, но очевидно физиономията му е подсказала че все още не съм съвсем в час
"Ела приятелю, ще те настаним в хана и ще викнем лечителката да те погледне" той ме хвана под ръка и ме повлече към селцето....
Аз се тътрузех след него, неразбиращ, объркан и ако искаме да бъдем съвсем точни - полу-гол... ръката ме беше завлякла облечен само с долната половина на един син анцуг, бяла тениска с протъркана щампа и сребърния ми медальон и един чифт чорапи... напълно неподготвен за калния и хлъзгав път до селото...

[Anarchy_team]

По същото време - дестинация- Младост 4

Мръсен гаден ден, Мръсен гаден ден...си тананикам вървейки из студеното поле... Студеният вятър ме духа и изявява желание да ме върне обратно поне няколко метра. Изпсувам- трябваше да си взема якето, но нали излизам само от магазина...Стигам до блока и изваждам новата кутия с цигари- когато съм вече на завет паля и влизам във входа. Пред вратата ми ме посреща дивия лай на домашния помияр гордо носещ титлата "куче"...Нахлувам, сядам пред РС-то, което съм оставил преди малко и...леле! Някой пак ме тормози в IRC-то. Дърпам от фаса и поглеждам:
<Are you sure>Hi

Тоя пък какво иска! - си мисля, -сигурно пак някой дето го знам с друг ник.
<Anarchy_team>Здраст! Баси ника!
<Are you sure> Are you sure??
<Anarchy_team> Кво??
<Are you sure> Do you want to continue?
<Anarchy_team> Абе, ти бот ли си?
<Are you sure> Yes or No ?
<Anarchy_team> ok! Yeah!

секунди по-късно нещо ми подсказа, че това не беше по-добрия избор...Главата ми се завъртя, а болния ми мозък изкара халюцинация от типа на ръка през монитора (какво съвпадение)!...

Туп. Свестих се пльокнат върху...нещо. Когато се освестих установих, че съм паднал върху нещо като мнооого стар килим. "По дяволите, паднал съм у съседите" ми мина през главата. Когато фиксирах кравата, вързана в ъгъла установих, че не съм у съседите...Огледах се...това под мен не беше килим, а постлана слама...Кравата си седеше спокойно в ъгъла и гледаше в точка, сякаш точно тази точка беше достатъчно интересна. Пък какво да гледа, нали е крава! Изправих се и се затичах към вратата. В момента в който я отворих, слънчевата светлина нахлу буйно..."Вкъщи беше вечер" помислих си - какво става по дяволите! Лъка закачена на къщата, която беше срещу мен, както и самата обстановка ми отговориха.... През главата ми минаха мислите за последния пост на Аларис, който четох.. "Възможно ли е? Да бе...я стига глупости!" Намирам се..някъде! Но дали и той е паднал тука? Съмненията ми бяха прекратени от забелязаната висока фигура малко напред от мен. Сложих си качулката на Суичъра и с пълна вяра, че това е Аларис (Или Алекс -както искате..или Сашо???) се затичах натам. Първото име, което ми дойде наум беше името на Илианския крадец:
-Аларис!

[Haos]

Събудих се рано сутринта от тихото звънене на часовника ми. Бях го нагласил да ме събуди по-рано от другите, и той ме бе послушал. Тихичко се измъкнах от леглото и се облякох. Надникнах в съседната стая - сестра ми спеше завита презглава и мърмореше насън. Изнизах се оттам и хвърлих поглед в спалнята. Там майка ми спеше неспокоен сън, лекичко потрепервайки под завивката. Оставих и нея, облякох се и излязох навън. Студът ме прониза - беше почти 5 часа сутринта. Аз се увих по-хубаво в якето и се отправих към близкия парк. Къщата бе на един хвърлей от него, и аз бързо се озовах пред склона на Баира.
Този Баир бе чудесен. В действителност той не бе даже истински баир. Просто градът, в който живея бе в долина, заобиколен от такива "баири". Този точно бе подходящ за всичко - през лятото се ходеше на пикници, а през зимата децата огласяха целия парк с радостните си възгласи, защото това бе идеалното място за пързалка. Поне в ниската си част. На върха на Баира имаше точно 4 неща - 3 в източния и 1 в западния му край. Това в западния беше телевизионната кула, но тя бе извън града и то доста далеч. Пък и трите източни бяха къде - къде по-интересни. Е, не чак толкова. Поне не паметника с Петолъчката, вече без петолъчка и непосредствено построения до него паметник на Свети Дух. Но и двата паметника се брояха за един и всички го знаеха като един: Петолъчката. Другото нещо на изток бяха руините на стара крепост, останала от римляните, населявали това място много, много отдавна. И тя не бе толкова интересна, след като се покатериш по нея от всички възможни страни и се наситиш да прескачаш изровените гробове (паметниците на които са изровени по нареждане на градската управа и изложени в нещо като открит музей с много префърцунено име, което никой не може да запомни). И все пак най-интересното нещо си оставаше Кулата.
Кулата принадлежеше към една запусната постройка, някога ресторант "Диана", а сега просто стени - без врати, без прозорци, само стени и дупки в тях. Заведението бе затворено отдавна и само ръждясалата табелка "Частна собственост" удостоверяваше, че това не трябва да бъде събаряно от багерите. Наскоро някой купи мястото с постройката, бяха докарани пясък, цимент и камъни, бе сложена бариера... Но нищо не се промени. Една сутрин бариерата приличаше на преварен макарон - бе огъната на няколко места, и силно вдлъбната напред и надолу. И бе махната. Скоро след това на паркинга до ресторанта бе паркиран фургон, населяван от пазач. Никой не виждаше този пазач да прави нещо друго, освен да виси във фургона си и да пуши цигари пред прозореца му. След около месец пазача изчезна, а фургона все така си стоеше. Колкото до "Диана" - обикновен ресторант на два етажа, с още един подземен, служел за кухня, и кула. Кулата бе най-високата точка в тази част на града и оттам се откриваше чудесна панорама. И затова бе най-посещавана в целия Баир. Новия собственик на ресторанта се бе опитал да прекрати посещенията като зазида входа с тухли. Скоро след това стената на кулата бе срутена и се влизаше малко по-встрани от входа, а скоро след това и самия вход бе пробит отново.
Кулата бе целта ми и днес. Десетки пъти се бях изкачвал по този път, сам или с приятели, и десетки пъти се бях изкачвал по витите стълби на кулата, където нямаше парапет. И днес отново се качих. Когато стигнах на върха, вятърът там бе пъти по-силен отколкото долу, в ниското. Той разрошваше косата ми, докато аз прехвърлях крака си през терасата. От едната страна се виждаше града - където слънцето пътуваше към хоризонта и се виждаше бледа зора, а от другата бе язовира. От тази, другата страна бе далеч по-стръмно и високо. Точно и там аз имах намерение да скоча.
След като се прехвърлих от външната страна на терасата, аз стъпих на малкото ръбче, не по-широко от педя, на което толкова пъти бях стъпвал... Но този път бе различно. Този път стъпвах за последно. Погледнах към другия хоризонт. Там бе тъмно, още нощ. Вятърът навяваше звук от плисъка на вълни и мириса на вода. Поех го дълбоко в гърдите си, затворих очи и пристъпих там, където нямаше върху какво да стъпя.

Не знаех, че за да се стигне до земята, е нужно толкова много време. Стисках очи, а нищо не ставаше. Само вятърът фучеше в ушите ми. Но по едно време и той спря. Учудих се - ако още падах, трябваше да фучи. Все още стисках очите си, като по едно време усетих, че мърдам свободно крайниците си. Поне ръцете, де. Краката ми отказваха да се движат. През клепачите ми изведнъж блесна светлина, която ми изглеждаше доста силна. Помислих си "Свърши се"и отворих за секунда очи. Видях небето.

Нужно ми бе малко време да осъзная, че не съм си счупил нищо. Е, почти нищо. Главата ме болеше ужасно - сякаш хиляди счупени стъкълца се впиваха в тила ми. размърдах ръцете си, после и краката си. Нищо счупено, изкълчено или дори навехнато. Тогава отворих очите си. И слънцето блесна право в тях. Затворих ги отново, и тогава накарах уморения си мозък да се вслуша в останалите сетива. Не усещах никаква миризма... или може би слаба, на теменужки. Чувах ли нещо? Да, чувах. Някаква птичка ми пищеше едва ли не до ухото. Имах гаден вкус в устата си. И нещо под мен ми ръбеше, а и ужасното нещо под тила ми ме бодеше ужасно. След няколко минути вече успях да завътря главата си така, че при отварянето на очите да не ми блести слънцето в лицето. Отново отворих очите си. Видях трева. Зелена хубава трева. А сега бе късна зима. Размърдах се и се опитах да се надигна. Птичката, църкаща до ухото ми, явно се уплаши, защото спря песента си. Вдигнах глава и се огледах.
Първо помислих, че сънувам. Не, един сън не може да бъде толкова детайлен. Стоях на зелена полянка, като около мен накъдето и да погледнех, имаше гора и полянки. Никаква Кула. Никаква зима. Никакъв град. Не беше сън, защото това не ми беше познато, а знаех, че човек може да сънува само познати места. Опипах тила си с надеждата за поне миниатюрна цицинка, но и такава нямаше. Само дето се убодох на едно от противните трънчета, заплели се в косата ми. Изоставих това и без много да му мисля тръгнах през гората, с плахата надежда, че това може би е сън, независимо дали познавам или не мястото.

[Alaris]

Джапах полу-бодро по калната пътека... стана ми смешно... бях напълно ненормален... упоритото ми бягство от реалността най на края бе успяло - бях загубул връзка с реалния живот. Изведнъж си представих какво вероятно се случва с тялото ми - в момента вероятно се въргалям по пода, нашите вече са се прибрали, и се чудят какво ми е... Изведнъж ми стана гадно... сигурно съм ги притеснил до смърт. Какво ли щяха да правят...

Новата реалност обаче реши да ми докаже че не е по-лоша от предишната и закачи чорапа ми в един ръбат камък и ме просна по очи в калта... Досега не се бях пльоскал по очи, но този опит ме убеди че занапред ще го избягвам - падането от около 2 метра височина не се отрази добре на главата ми. Изпитах гадното пораженческо чувство, както когато се спънеш и паднеш по най-смешния възможен начин точно пред човека пред който не бива да го правиш. Човека до мен ме хвана за ръката и ме изправи, мърморейки си нещо за пиене под носа, а аз се захванах да плюя калта успяла да напълни отворената ми от изумление уста.
Приближихме първите къщи на селото и най на края стъпихме на по-твърда земя... Изпънах гръб и се огледах - беше невероятно - имаше ковачница и един широкоплешест човек ритмично удряше парче нажежено желязо, имаше табела на която пишеше Хан Зелената Костенурка, тя висеше над ниска врата която вероятно водеше към общата стая. Чак сега се вгледах в самите здания - почти всички бяха изградени от дърво и камък, но по-схлупените бяха от кални тухли, също като на село...

Започнах да се чудя, как успява това мое съзнание да ги ражда такива... замислих се дали пък не сънувам, при всички положения бях приел че това се случва независимо дали го искам или не и че скоро щях да се оправя и да се съвзема...

Спряхме пред тежка дървена врата - над нея стърчеше табела със издълбани в нея стилизирана корона, паничка и някакво дърво, което ми изглеждаше напълно непознато.
-Това е дома на лечителката, не се притеснявай, цените й са съвсем нормални. Да знаеш преди седмица като се наложи да лекува крака на брат ми... само 4 .... ни поиска... - човека продължи да говори, а аз се опитах да повторя на глас или на ум паричната единица която току що бе споменал.... но безуспешно
-Аааа...... да...... мерси много добри човече. - успях да изръся аз, а той ме потупа по рамото и с блага усмивка на уста се обърна и се отправи надолу по единствената улица в селото.

Огледах се още веднъж невярващо..... наистина ли се случваше всичко това.. просто беше невероятно
Решеих все пак да вляза при лечителката, за да не се обиди човека който ме доведе, пък и вероятно тя можеше да ми каже какво става с мен и може би да ме събуди..

Точно се протегнах към металната дръжка на вратата, и тя се отвори и едно красиво лице се подаде от отвора и ме погледна право в очите.
- Здравей..... - рече ми - моля моля влез....
Аз прекрачих прага, но веднага съжалих, наджапах с калните си чорапи върху дебел шарен килим и чак ме хвана срам че го изцапах толкова много. Спрях се в крачка и погледнах жално към краката си. И тогава изведнъж нещо ме удари по главата, или поне ефекта от едно наблюдение бе такъв - пред мен седеше младо красиво момиче, гледаше ме със сините си очи и сякаш недоумяваше че издължените уши за мен са нещо изключително изненадващо....
- А, не се притеснявай, ще го почистя по-късно, хайде влез, влез и ми кажи какво ти е...
Аз още повече си глътнах езика и просто седях вцепенен. Момичето изглежда схвана че тя е причината за моето поведение, приближи се, хвана ме за ръката и ме въведе в малка стаичка с камина, няколко стола и маса...... вероятно бих могъл да отбележа че е кухня, но просто състоянието ми беше друго.
- ааа.... ъммм, ти.... ти си .... ъъъъ..... Елф?!? - измънках аз и се друснах с уморена физиономия на един от столовете..... няпълно бях изперкал.... дано докторите успеят да ме съвземат, защото иначе щях да си умра.
Момичето се изсмя звънко и ми подаде дървена паничка
- Ето, отпии, ще се почувстваш много по-добре. Как се казваш - попита тя и седна срещу мен с плавно движение.
Аз отпих и веднага изплюх гъстата течност. Видях погледа в очите й и затова се насилих да отпия един гълток преко сили. Закашлях се, наистина беше гадно. Оставих паничката на масата и отвърнах
- ъъъъ... ами... аз съм Александър.... можеш ли да ми кажеш къде съм, защото определено не знам какво правя тук.
Тя ме изгледа и се протегна, хвана ръката ми и притвори очи
- О светлина, наистина не си оттук... откъде си....? - възкликна тя и се отдръпна с лек страх в очите си.

Аз въздъхнах, имах усещането че изпускам нишката на събитията и ставаше голяма каша. Исках да си почина и да се събудя в реалния свят - да се видя с едно момиче, да си пусна любимата музика и да се излегна доволен на пода.... исках да изям онези яйца...

- Има ли значение, дълга история.... имаш ли нещо за хапване, за нещастие не мога да ти се отплатя... имам само дрехите на гърба си, и като гледам те вече не стават за употреба. - успях да изрека на един дъх аз и след това се отпуснах в стола с притворени очи и се заех да анализирам странния съм в който бях влезнал.

Момичето ме гледа още няколко секунди, изправи се, постави друга паничка пред мен и излезе от стаята.
Хвана ме срам че се бях отнесъл така с нея, защото все пак ме бе приела в дома си, и ми предалгаше храна без никакви изгледи за отплата. Погледнах паницата, изглеждаше вкусно, и аз набързо погълнах съдържанието. Останах си леко гладен, но не можех да искам допълнително... щеше да е прекалено нахално. Огледах се , но нищо не спря погледа ми, и аз реших да се извиня на момичето, много ми беше гузно... Намерих я в съседната стая - разлистваше някаква дебела книга. Приемайки най-миловидния възможен вид застанах пред нея и я помолих да ме извини, защото съм много уморен и не мисля какво говоря и че съжалявам за държанието си..
Тя се изсмя и се взря в мен вероятно за да прецени дали не се шегувам...
- Добре страннико, няма повече да те питам откъде си... ще ми кажеш ли поне с какво се занимаваш?
Аз се изненадах от въпроса и отговорих с непринуден тон
- Еми ученик съм... уча.... и пиша от време на време - казах това без никаква представа от вероятните последствия, естествено бях наказан за това.
- Каквооо! ти си книжовник.... сериозен ли си....?!? - тя наистина беше изумена, странното за мен беше че ми повярва въпреки факта че бях облечен като парцал.
Аз я погледнах учудено и кимнах. Нещата в последствие се завъртяха адски бързо, тя ме разпита надълго и широко колко време съм се обучавал. Очевидно учението не бе на почит тук. Елфата ме погледна още веднъж и рече
- Ела, да ти намерим по-подходящо облекло, не отива на книжовник да върви по улиците така.

=====

Час по-късно отново бях на главната и единствена улица, облечен в ленен панталон и широка памучена риза. За мой късмет намерихме високи кожени ботуши които ми ставаха.. Бях си завършен селянин, липсваше ми само брадвата, но важното беше че мязах на човек. Момичето ми каза да се разходя и да разгледам селото, докато тя приготви стаята ми(при този нейн коментар бях готов да падна, но бях седнал). Огледах се и с бавна крачка почнах да обикалям селото. Опитвах се да не мисля за нищо, защото ме хващаше страх - да не би да съм ненормален, да не би майка ми да се тревожи за мен, да не би да не се събудя...

[Haos]

Вървях доста време без посока в гората, мисля че даже не осъзнавах какво правя в действителност. И сигурно така щеше да бъде още дълго, ако при провирането си през поредните тръни не бях забелязал светлина малко по-нататък в дърветата. Сигурно поредната полянка. Отправих се натам, и се оказа, че полянка няма. Вместо това гората свършваше, и нататък се простираше неравно поле с хълмчета. Може и да съм си измислил, но ми се струвше, че в далечината небето е по-тъмно отколкото другаде, като че ли имаше дим. Естествено, любопитството в мен си каза думата и аз тръгнах натам. Бавно се приближавах, слънцето бе високо в небето и ме пържеше в дрехите ми. Бях получавал на два пъти слънчев удар, и съвсем не ми се искаше това да е третия. За щастие източника на дима, който наистина се оказа дим, бе по-близо отколкото си мислех. След като се изкачих по поредното хълмче, и с двайсет крачки се спуснах обратно надолу, пред очите ми се разкри следната картинка:
В дворчето на красива каменна къща, стените на която бяха обрасли с бръшлян, и от комина на която излизаше пушек, на дървена пейка бе седнал старец и пушеше от голяма лула. Приближих се внимателно и го поздравих:
- Добър ден.
Старецът откъсна поглед от кокошчиците, които се гонеха из двора, и ме погледна. бях близо и успях да различа светлите му сини очи над бялата му брада.
- Добър ден, синко.
Колкото и стар да изглеждаше, толкова млади бяха очите му. С един поглед той ме изгледа отгоре додолу, като дрехите ми явно събудиха интерса му. Самият той бе облечен в широчка риза и странен панталон, и с кожени ботуши. Аз носех маратонки, дънки и яке, като последното определено исках да сваля под палещите лъчи на слънцето. Той забеляза, че ми е горещо и ме прикани:
- Ако искаш, ела седни на сянка.
- Благодаря - казах аз и приех поканата му. На пейката до него определено бе по-добре, отколкото в полето. Седнал вече, аз успях да се огледам. Седях в двора на най-близката до гората къща, една от средно голямо селце. Всички къщи си приличаха , но определено тази бе най-красивата и добре поддържана. След още минута мълчание, през която духна слаб ветрец и ме освежи, дядото смукна от лулата си и ме попита:
- Ти не си оттук, нали?
Беше едва ли не очевидно. Все пак аз му отговорих:
- Да, не съм. Идвам от другаде.
Можех да вдишам от дима на лулата, и вече бях почти убеден, че не сънувам. По-скоро бях получил дълбока амнезия и не знаех как съм се озовал тук след скока от Кулата.
- Уморен си, нали? Ако почакаш малко, дъщеря ми и внучката ми ще се приберат скоро и ще ти дадат нещо за ядене. Сигурно идваш отдалече.
Аз се съгласих да изчакам, като наум пресмятах колко пари имам в портфейла си, за да си платя за яденето. Имах малко пари - две-три банкноти и малко повече монети. Въздъхнах - дано ми стигнат. След около половин час, за който дядото изпуши лулата си, млада около 30-40 годишна жена приближи, отвори портичката на двора и влезе.
- Добре дошла, дъще.
Аз скокнах от пейката и след няколко секунди колебание какво да правя, й се поклоних. Дядото продължи:
- Този малд господин идва отдалече и е уморен. Ще бъдеш ли така добра да сложиш още един прибор на масата, за да го поканим на трапезата ни?
- Разбира се, татко. Елате, влезте - тя отвори вратата на къщата и ни покани вътре. Аз почтително изчака дядото да влезе и го последвах вътре. В стаята бр много уютно - бяха наредени маса, столове и в камината гореше малък огън. Прозорците хвърляха светлина върху многобройните цветя, наредени вътре, на мен ми се струваха повече отколкото в цветарски магазин. След още малко време масата бе сложена за трима, като в чиниите имаше приятно ухаеща гозба, преполагах - пилешка яхния.
Дядото, сядайки на масата, се обърна към дъщеря си:
- Ами внучка ми? Няма ли да се върне за обяд?
- Каза, че има специална работа и сигурно ще бъде заета малко повече.
- Е, както и да е, работата й е по-важна... Тогава ако искаш можеш да ни разкажеш откъде идваш, млади момко?
Последното се определено се отнасяше до мен. И какво трябваше да им кажа? Казах истината:
- От гората.
- От онази гора? - двамата се спогледаха.
- Да, от гората в далечината зад полето.
Жената ми хвърли погледа "Ти луд ли си", запазен само за мен, когато изтърсех някоя глупост пред някоя учителка в даскалото. (Хаха, вътрешно се зарадвах, че поне не сънувам, че ходя на училище) Все пак бях облечен доста странно, или май поне така бе за тях. Очите на жената блеснаха, и тя побърза да смени темата:
- Татко, знаеш ли, че времето за измътване на пилетата наближава?
Аз я погледнах с изумен поглед, но тя само едва-едва ми намигна, което спред мен значеше "Трябва да си поговорим насаме след обяда". Аз мълчаливо довърших яхнията и зачаках да свършат яденето и те.

[Andras]

Най-неприятната част от заниманията с нов компютър е дългото инсталиране на програми и програмки, след като разбира се си се справил с изроденото недоносче на чичко Бил. В момента инсталирах една непретенциозна програмка, която си бях свалил от нета и която, според това, което пишеха авторите , 'имала удивителната възможност да борави с различните линейни пространства'.
-Да видим какво ти е толкова удивителното?-промърморих и стартирах ехе-то. Показа се някакво лого в текстов формат, може би Мьобиусов лист при добре развита фантазия, и ситен надпис от долу "Do you want to proceed? Type Y/N".
-Не сте ли чували за графична среда дявол ви взел?!- промърморих и натиснах Y на клавиатурата. Резултатът надмина всичките ми очаквания: Мьобиусовия лист се завъртя и аз по непонятен начин започнах да се движа, но не напред, нагоре, надясно или нещо от сорта, ами на някаква четвърта посока, която ме стовари насред нещо като кръстоска между кръчма и изба. Докато успея да разбера какво ми се е случило, няколко от седящите се приближиха и доста немилостиво ме вдигнаха и тръшнаха на някакъв стол.
-Ехей, момче, как се озова тук?-попита ме кръчмаря-човек на средна възраст с порядъчен дъх на алкохол. Аз потърках очи, ощипах се порядъчно и като ме заболя, реших, че не сънувам, но си спомних как бях чел някъде, че това не е съвсем сигурен метод. Потърках още веднъж очи, пипнах стола и когато и той се оказа съвсем материален отговорих с не много уверен тон:
-Свалих една програма от нета, инсталирах я, стартирах я и....озовах се тук.-Тоя срещу мене се почеса по главата, погледна колните, които също нададоха тъпо изражение, а някакъв старец от дъното на стаята се обади:
-Има само едни хора, които говорят така неразбрано - магьосниците. Какъвто е и хърбав, тамън пасва. Сигурно е някой чирак, който е оплел заклинанията. Заведете го при лечителката да му оправи чарковете, до тогава наставника му ще си го е потърсил...
-Магьосник ли? Лечителка? Ти да не гледаш телевизия 2001?-запротестирах аз, но не срещнах голямо разбиране и двамата слуги на кръчмаря ме помъкнаха през вратата към някаква къща от другата страна на една кална селска улица.
-Знахарко!-провикна се единия и захлопа на вратата. Тя се отвори и от вътре се показа девойка, чиято външност със сигурност щеше да ми допадне, ако в момента не бях зает с въпроса как се бях озовал на това място.
-Какво?
-Този се появи от нищото в кръчмата ни. Стария Рагбаш казва че е магьосник...
-Много интересно. Днеска ми доведоха и един книжовник. Ето го там на площада.- Аз се обърнах и видях най-абсурдното нещо в живота си-Алек, облечен в груби дрехи ала "Селянина с колелото" и отпрал такава очудено-притеснена физиономия, че направо ми обра точките. Разбира се, избухнах в неконтролируем смях, крешейки неистово:
-Той-книжовник, ако е тъй, пишете ме и мен магьосник тогава... Хахаха....-Няколко човека ме изгледаха странно, а 'книжовникът' се затича с бърза крачка към мен, вдигайки въпросително рамене.

[Admatha]

Часовникът звънна. По-точно гадният ми мобилен телефон, който има неприятният навик да пищи точно, когато имам най-малка нужда от това. Отворих очи и в розовия сумрак на снега се опитах да напипам гадното звънящо нещо. Осъзнах, че за пореден път нищо не виждам. Светът и тъмнината отново бяха прекрасна мъгла, в която всичко губи очертанията си. Изключих алармата. Повъртях се още малко в леглото, провесила ръце през ръба му. Изведнъж Мупшо се втурна към изписващите ми в нищото безсмислени знаци пръсти и започна да ги гризе. Теглих й една майна и се надигнах от леглото. Отхвърлих от себе си губера и одеялото и мрачна и сънена се отправих към кухнята за освежаващо измиване на лицето и ръцете. Мотаейки се наоколо, настъших няколко трохи и направих няколко неуспешни опита за футбол за котка. Когато най-накрая се справих и с лещите си след почти безкрайно пулене и цъклене пред огледалото, започнах да се обличам. Изрових любимите си дънки от купчината дрехи в гардероба, награбих няколко тениски и пуловера. Навлякох всичко с неочаквана бързина, проверих дали съм прибрала необходимите неща в раницата си, обух си ботушите, метнах си палтото и се отправих към обичайната спирка на градския транспорт.

Денят бе ужасен, насладих се на поредната доза училищна боза и най-накрая се прибрах. Бродя като призрак наоколо. Настроението ми е под всяка критика. Измъчват ме мислите за миналото, за поредния ден, който е отминал без да постигна каквото и да е, за абсурдността на всичко, което ме заобикаля, за приятелите ми, които... Но не... Забранявам си да мисля за това. Безсмислено е, няма да постигна нещо. И въпреки това някак все още боли. Както и да е... Решавам да поспя. Имам нужда от почивка. Сенките под очите ми лилавеят, а кожата ми е добила онзи нездрав цвят, който имат хората, които не са чувствали възглавницата и покоя на съня от седмици. Смъквам дрехите от себе си и се пъхам в леглото. Толкова ужасна нужда имам от сън. Но не мога да заспя. Отново се въртя, отново пред очите ми пробягват кошмарни образи, а котката ми се е сгушила в до мен и разтревожено ме гледа. След малко пак ще дойде утре... Онова ужасно утре, което ми се струва недостижимо и ненужно. Размърдвам се неспокойно, пресегвам се към телефона си (единствения часовник в стаята), отново са минали няколко часа в безпаметно въртене и дремене, което трудно може да се нарече сън. Ставам. Правя няколко крачки из стаята. Намирам ароматните пръчици и запалвам любимата ми "лавандула". Пламъчето на клечката кибрит почти изгаря пръстите ми. Духвам срещу него и оставям почернялата клечка кибрит върху масата. Връщам се в леглото. Затварям очи...

Представям си, представям си... Че съм далеч от тук и се рея в тъмното. Представям си, че съзнанието ми се отделя от тялото и левитира из стаята ми. Спокойствие струи от мен. По ефирното ми аз потича огън и ръцете и очите ми избухват в пламъци. Чувствам се прекрасно, искам това да продължи завинаги... Представям си очите на човек, който много обичах. Усмихва ми се, маха в далечината, вика ми при себе си... Прекрачвам границата без да се замисля. Опитвам се да го догоня. Пътят се вие пред мен. Тичам задъхана. Мракът избледнява, превръща се в зеленина, в слънчева светлина. Топло е... Поглеждам зад себе си. Зад има само безкрайна борова гора, която ухае, ухае толкова истински. Поглеждам краката си. Не, не сънувам. Боса съм, върху хладната трева. Всичко е ужасно истинско. Пред мен лежи пътечка. Тръгвам по нея. Глухарчетата се усмихват около мен. Жълтурчета и диви теменужки изпъстрят ливадата. Пътечката свършва в някакво село. Калдъръм. Срещу мен вървят хора, които си шушукат нещо и се смеят на вида ми.

-Извинете... Всъщност... Прощавайте... - опитвам се да спра ту един, ту друг.

Стигам до площада. Малко множество се е събрало.

-Я, гледайте, още една! Вещица! Вещица! - крещят всички.
Множеството се разделя, за да ми стори път и да открие пред мен картината на събеседващите Алек и Коста. Лицата им придобиват най-веселото изражение на недоумение, което съм виждала през живота си. Разсмивам се с цяло гърло. Още съм само по тениска на AC/DC. Рошава съм. Осъзнавам това(както и фактът, че снощи съм забравила да сваля лещите си), когато усещам нежния ветрец лъхащ под тениската ми и насмешливото пламъче в очите на хората, които ме гледат как се смея. Свенливо хващам ръба на тениската и го придърпвам по-надолу, за да прикрия бедрата си. Продължавам да се смея. Приближавам се, кикотейки се, към единствените две познати ми лица.

-Е, явно не е чак толкова ужасен сън.- усмихвам им се. - Да знаето откъде мога да си набавя панталон? Или пола? Или каквото и да е? А да... И обувки. - нова усмивка. - Е?

[Haos]

Търпеливо изчаках двамата ми стопани да привършат храненето си. Дядото привърши пръв, стана от масата и отиде навън да се препича на слънце и чист въздух. Скоро и дъщеря му стана готова, изми и прибра приборите и ме повика в съседната стая. Още след като влязох, тя притвори вратата и ме хвана за ръцете:
- Наистина ли идваш от онази гора? - тя посочи с глава към прозореца. Кимнах и усетих как хватката й за момент се стегна. Тя въздъхна и започна да разказва:
- Дъщеря ми също живее тук, макар и да не си я виждал. Тя помага на нуждаещите се от помощ - тя е местната лечителка. Обикновено се прибира винаги, за да обядва с нас, но този път ме помоли да я извиня пред дядо й. Имаше работа. А работата й беше следната: един селянин й доведе един книжовник, или поне се представял за такъв. Той бе облечен със странни дрехи, като теб - тя любопитно опипа ръкава на якето ми - и не знаел точно как се озовал там. Когато вече си тръгвах, от кръчмата пък пристигна друг младеж, който пък се представяше за магьосник! Изглежда двамата се познаваха. А сега и ти, идваш от гората, където никой не ходи. Само лечителката - дъщеря ми се осмелява да навлезе в нея, когато търси лечебни растения. Смятам, че трябва да те заведа при тях - при дъщеря ми и странниците. А ти как мислиш? - каза тя, като отметна косата си. Отдолу се показа ухо с красиво украшение, подобно на обица, но в горната част на ухото. Която всъщност бе по-издължена от обикновено. Отскубнах се от ръката й и отстъпих назад със широко отворени очи.
- Какво си ти?
Тя се усмихна.
- Аз съм една от малкото от Древния род, които живеят тук. Заедно с дъщеря ми и баща ми сме дошли от далеч, за да се преселим тук, където е тихо и спокойно, по-далеч от големите градове. Е, как смяташ, да те заведа ли при тях?
В главата ми всичко се объркваше все повече и повече. Помислих за момент, но нищо разумно не ми дойде на ум. Оставих се на съдбата ми, която започваше да ми играе много лоши номера и й кимнах. Тя погледна през прозореца, отвън баща й беше задрямал на дървената пейка. Излязохме от къщата, тихо, за да не го събудим, обърнахме гръб на гората и тръгнахме към центъра на селото.
Колкото повече се приближавахме, толкова различавахме голяма тълпа хора там и чувхме неспокойното им мърморене. Виждайки стопанката ми, хората се отдръпнаха и аз видях това, което бе заобиколено: четирима души, двама мъже и две жени. Забелязах че и четиримата са много млади. Едното момиче имаше същата дълга руса коса като елфата, каквато предполагах бе стопанката ми, и аз реших че това е Лечителката. Останалите трима обаче бяха далеч по-интересни за мен. Другото момиче бе облечено само в тениска (Тениска? Осъзнах, че "тукашните" не носят такива) и изглеждаше ужасно зле. Еднот момче си изглеждаше абсолютно нормално. Поне за там, откъдето идвах. Тук го гледаха като теле в железница, но както изглеждаше на него не му пукаше и говореше с другия. Другия беше облякъл нормални (не, не беше с нормални, хората не ходеха с такива, всъщност тези ходеха, боли ме глава) дрехи, но не приличаше на обикновен селянин, най малкото се извисяваше доста над другите. Лечителката първа забеляза майка си, и мен покрай нея. Приближихме се и аз почуствах неприязънта, излъчваща се от някой от селяните. И аз като останалите бях странен, и това едва ли не автоматично ме причисляваше към тях. Лепнах една от най-чаровните си усмивки и казах:
- Здравейте!

[Alaris]

ИИ: Пишете все едно не се познаваме от самия форум - само ако сме се виждали наживо.

Съзнанието ми се луташе и недоумяваше.... всичко си беше доста материално, всички хора около мен бяха истински, тогава какво излиза - аз не съм истински, така ли...

Вървях и се оглеждах с поглед който би се определил като на теле в железница.... или по-скоро космонавт в пещера

И точно когато започнах да свиквам с мисълта че съм запокитен сам самичък, далеч от всички които обичам и които ме обичат, далеч от познатия ми свят в далечината близо до изходната ми позиция видях Коста.... невероятно но факт. Аз се затичах натам, спрях на около метър от него и го изгледах

- Ако ти не знаеш какво става по дяволите, никой не знае... - рекох му , и точно в този момент на улицата се появи Ива, полу гола, полу заспала, но 100% изумена също като нас. Едва успяхме да разменим няколко думи, когато на площада излезнаха още двама човека, които очевидно не бяха от тази епоха... или пък свят. Единия успях да разпозная - Ники, но другия бе нов за мен.

Събраха се доста хора от селото, изглежда бяхме голямо събитие - 5 младежа, облечени странно, изгубени и объркани. Някои от хората ни зяпаха с любопитство, а по-възрастните враждебно и студено... изглежда не вдъхвахме доверие. Лечителката реши че достатъчно голямо шоу сме направили и ни въведе в сградата, която почти правилно назовах централен кабинет. Събра ни в големия хол и ни ни остави. Каза че щяла да повика по-знаещите хора от селото, за да преценят какво да ни правят и дали сме заплаха. Изглежда селото не беше от най-сигурните места и хората бяха предпазливи.

- Е, - надигнах глас аз надвиквайки мърморенето на всеки от 5-те - как сте - усмихнах се, обичах да заковавам вниманието, а още повече с някоя подобна простотия. - Бих желал да попитам какво по дяволите правите тука... мен ме грабна една ръка през монитора и ме засмука един вид.
Всеки се зае да ми обяснява, а аз си изключих ушите и ги огледах, също като мен изобщо не бяха подготвени за такова нещо... Друснах се на някакъв съндък покрит с одеало и се замислих...
Къде бяхме? Имаше елфи... има каменни сдания и мечове.. има кръчми със смешни имена - бях във фентъзи свят.... чак сега проумях онова - "ти сам го пожела" - толкова много пъти си бях представял какво бих правил в дадена ситуация. И сега какво? Има ли начин да се върнем? .... И дали си струваше да се връщам? Тук можех да изживея онези мечти.... но.. но тук съм сам - само с 4-те човека около мен.

- Е? - рече ми с въпросително изражение Ива
- Ъ?! кво - казах и с въпросително изражение
- Ти от кога си тука питах
- Амиии... не знам може би час или два, не знам, не съм следил, може и да е повече защото като се съвзех бях легнал и може да съм си поспал известно време...
- Запозна ли се с онзи, непознатия? - попита тя убедена че не съм, защото до момента бях си мълчал умислен
- Еми не съм, ей ся

Коста обясняваше нещо леснотата на уравненията при работа с пространства и трансформации между хипер-равнини на Ники, който ме изгледа жално и после пак взе да чопли нещо по пода, кимайки разбиращо.

- Здрасти, изглежда не се познаваме, а явно ще се наложи да прекараме известно време заедно... Аз съм Александър. - рекох и протегнах ръка към него
- Хехе, мда, само с теб не се запонах. Аз съм Владимир - отвърна ми той и пое ръката ми. - Много се беше умислил, какво освен че сме зачукани на края на вселената те тревожи - завърши той с усмивка
- Чудех се.... дали си струва да се опитвам да се върна... - казах аз и седнах на едно столче с напрегната физиономия... не бях в настроение нещо... проблемите от онзи свят не бяха останали при вратата към този и отказваха да потънат в забрава.

[Dark_Lord_]

....Изведнъж дървената врата се открехна съвсем леко и в стаята на пода се стовари дребно момче, очевидно по-младо от останалите. То носеше дрехи подобни на техните - черна фланелка с надписа "Диабло"и черен панталон, на гърба си носеше сива препълнена раница, като от единия край, там където ципът беше развален се виждаше дръжката на някакво хладно оръжие, наподобяващо шпага. Действително от противоположния край на раницата имаше дупка, от която излизаше дълго острие завършващо с метално топче в края. Момчето беше с рошава кафява коса, кафеви очи и скулесто лице. След като се изправи и се поизтупа той свали раницата си и небрежно зададе въпроса :
- Какво става тук ? Защо всички са облечени така ? Да не са ни отвлекли за правенето на някакъв фентъзи филм ! - и без да чака отговор той продължи..... - Вървя си аз по главната улица до морската
градина, защото закъснявах за фехтовка. Свих по прекия път и се затичах, закъснявах вече с 10 минути и учителя щеше да ми вика ! Затова ударих спринт, след две минути виждах сградата и тъкмо да вляза.....се блъснах в нещо и си ударих главата при падането........
Озовавам се тук по средата на някакво селце.........и гледам че всички ме зяпат.... тъкмо да стана и идва някаква доста привлекателна жена с руса коса и ми помага да се изправя. Хваща ме за яката и ме води тука ! Какво става ?

- Ъъъ... поне кажи как се казваш ! - попита го момичето, което беше полу-голо.
Чак сега момчето се огледа......досега говореше насочил поглед към земята...... хвърли поглед и на останалите, усмихна се нехайно.. и каза :
- Владимир.......... приятно ми е !

[Admatha]

ИИ: Доколкото си спомням, изрично помолих да ми се дадат дрехи, ще настина с тази тениска!

ВИ:
Мммм да... Определено въображението ми играеше лоша шега. Или сънувах или ми се беше случило едно от онези луди неща, за които мечтаех. Но пък... Зад себе си оставих толкова много неща, можех да започна отначало тук и сега. Усмихнах се на тези мисли. Успях да се запозная с всички, но вроденото ми недоверие към всички ме накара да се отдръпна настрани и да се вглъбя в себе си.

В стаята, носейки поднос с няколко чаши и глинена кана, влезе лечителката.

-Мисля, че.. хммм... е може би крайно време да пийнете чаша чай. Действа освежаващо, а някой твърдят, че пиенето на чай носи просветление.- каза тя.

-Ъгх... Малко ми е неловко, но... Можеш ли да ми услужиш с някакви дрехи, моля?- пуснах в ход най-чаровната си усмивка, надявайки се, че ще свърши работа.

-Ела с мен- кимна ми тя и ми се усмихна заговорнически.

Последвах я, молейки се да не ми пробута нещо с много фусти. Но май нямах право да протеситрам. Тя ме отведе на втория етаж и отвори сандък, из който разноцветните платове на дрехите се смесваха във весела палитра, която почти успя да ме очарова.

-Имаш ли нещо, ъм... черно?

-Да, на дъното на сандъка. Оставям те да си избереш нещо, при огледалото има и гребен, може би ще ти свърши работа.

Започнах да вадя внимателно одеждите от сандъка и останах озадачена от факта, че повечето бяха от привидно поне скъпи платове- коприна, сатен, лен, извезани със сребро и злато. Приличаха ми повече на дрехите на елфическите аристократи, но май предпочитах да не я разпитвам. На дъното на сандъка намерих кожен панталон за езда и черен корсет с перфектна изработка. Навлякох бързо дрехите, върху корсета метнах тениската и се отправих към огледалото. Сресах косата си с огромно старание, успях да я сплета на някакво подобие на плитка и я привързах с черната панделка, която бях открила на дъното на сандъка сред разни други украшения за коса. Усмихнах си се в огледалото и си казах, че това би трябвало да свърши работа, върнах се при сандъка, внимателно прибрах всичките дрехи и слязох долу.

Елфата и новите ми познати оживено обсъждаха настоящото ни положение. Мълчаливо се приближих до тях и взех чашата чай, отредена за мен. Усмихнах се приветливо и се заслушах в думите им. Всички питаха как, по даволите, да се върнат.

-Аз не искам да се връщам там. Не знам дали тук ще ми хареса, но там... там определено не искам да се връщам.- обадих се мрачно.

След думите ми настъпи неловка тишина. Владимир- онова нещо, която влетя с тренировъчната рапира, забита в раницата му, се изцепи:

-Ами такова, предполагам, че ти можеш да останеш, след като изпълним куеста! Това е куест, нали? Трябва да се бием с чудовища и да решаваме логически загадки и...- вероятно щеше да продължи да изрежда, ако Алекс не го беше прекъснал:

-Виж, сега, да погледнем трезво на нещата. Изобщо не ни е ясно какво трябва да правим!

-Добре де, хора- опитах се да се включа отново.- погледнете на това като на начин да се позабавляваме. Кому е нужно да се тормозим с такива глупости, можем да се движим в група, а можем и да се разделим. Аз, лично, смятам да се разкарам от това градче възможно най-скоро. Е?

Никой не продумваше. Елфата седеше и се взираше във всеки от нас така, сякаш искаше да проникне в умовете ни. Това ме притесняваше, мразех някой да се опитва да разбере какво мисля. Това ме подлудяваше. Затова отвърнах на погледа й невъзмутимо. Това, което видях вътре, ми хареса. Имаше симпатия и мъдрост. Тя бе много по-стара, отколкото изглеждаше. И много по-мъдра от нас всички взети заедно. Замислих се за дрехите в сандъка. Тя криеше нещо от нас. А и Хаоса беше споменал, че тя е дошла от гората, също като нас.

-Трябва да останете тук.- най-сетне продума тя.- Трябва да ни помогнете, а и гората няма да ви пусне да се върнете назад...

-О, значи трябва да оставим да ни скъсат задниците за свят, който не познаваме, за хора, на които не дължим нищо. Виж, с радост бих ти помогнала на теб, но не и на онези влечуги отвън, които ме гледат сякаш съм паднала от небето!- започвах да беснея. Мразех това алтруистично съществуване на героите от фентъзи световете, от какъв зор трябваше да съм добра? Щях да съм зла, зла, зла!!!

[Dark_Lord_]

Аз внимателно изслушах всеки, който искаше да каже нещо и след като всички се изредиха се изкашлях монотонно няколко пъти, тъй като всички бяха с гръб край мен :
- Кхъ, кхъ - може ли за минутка ! - всички се обърнаха към мен...
Аз се докопах до сивата си раница отворих ципа и отново продължих.
- Ъъъ..... често обичам да бягам от къщи, затова в ей тая раничка имам няколко нещица от първа необходимост...... аз обърнах раницата надолу и изчаках докато всичко не се стовари на пода.
Повечето хора в стаята веднага се засмяха - човек наистина би си казал - "Тоя често бяга от къщи !" - предметите, който бях поставил в този джоб бяха десетина, но всичките от първа необходимост :
джобно фенерче с две батерии, въже, джобно ножче, кутия с прибори за хранене, 5 бр. свещи, повечето почти изгорени, две тефтерчета,
несесер с моливи, линийки, химикали, гумички и др. Отворих и втория по-голям джоб - руло тоалетна хартия (нужно е на всеки), дезодорант
Denim, четка за зъби, паста за зъби, доста голяма зелена торба с нещо в нея (обаче е лично, за това не го показвам) и четири пакета със суха храна + двулитрово шише с вода....................
След като всички зяпнаха нещата аз с нескрито самочувствие отворих и последния джоб....на пода с дрънчене се стовари личната ми шпага с метално топче на върха. Взех джобното ножче и отстрани топчето...сега вече разполагах с истинско смъртоносно оръжие. Препасах го през колана си и казах :
- Е, поне съм донесъл малко неща от цивилизацията !
- Абе, човек ти навсякъде ли ходиш с тая фрашкана раница ? - попита Александър - защото това си е доста тежичко...... и как си спринтирал с този товар, и с тази шпага ?
Аз първо се изчервих, а после заявих с лека насмешка.......
- Ееех, добре, де - тогава не ходех на фехтовка, имам само събота и неделя. Исках да избягам от къщи...затова си всички тия неща......
- Ами тия моливи и скицници ? - попита пак той.
- Абе, тва ми е хобито - обичам да рисувам......... След това всички млъкнаха............ Аз реших да разсея времето като развъртя шпагата.... но предпочетох да не демонстрирам "завидните" си умения във фехтовката. "Има време, още ме мислял за излишен товар!".......

[Anarchy_team]

ИИ: Недейте писа по толкова бре! Аз докато го прочета и трябва да тръгвам...но! Сега ще пиша...Апо, много си секси по голи бедра -=)
ВИ:
Няколко минутки по-рано...
__________________________
След като високата фигура не се обърна след крясъка ми, направо се хванах за главата. Седнах на един камък и извадих цигара. Димът и се обви около мен и аз реших, че трябва да стана и...дори незнаех какво да правя. Забелязах, че не привличах много вниманието на хората....Бившо-черния ми суичър и древната брезентова раница не изглеждаха кой знае колко по-различнио от дрехите на тълпата идиоти, които се бяха събрали в центъра на града.

Разблъсках тълпата, вследствие на което получих един лош лакът в ребрата, един ритник и един задвратник, но стигнах до това, което гледаха селяните. Една шарена хартийка на земята беше привлякла вниманието им. Един от селяните я бе взел и всички учудено я разглеждаха. Разпознах лика на д-р Берон и ми стана ясно какво стана тук.
-Ъъ..чие е това? - попитах аз селяка, а той без да откъсва поглед от десетолевката ми посочи вратата вдясно от него.
Някаква грозна табела показваше, че това не е проста къща и аз се престраших да влеза. Отворих леко вратата и първото, което видях беше един висок селянин и млада полуоблечена жена застанала пред нещо, което трябваше да е огледало. Момент преди да кажа "ооопс..извинете" видях другите 4-рима, които застанали до стената на стаята разглеждаха купчина джунджурии...Селянина се обърна и предизвика само крясък:
-Аларис! Ти си бил! Преди малко що не се обръщаш ве! И...в какво по дяволите си се облякъл?
-Ами..дрехи. Ако беше видял моите на какво приличаха...
-Видях. Ама беше преди..ъъ..малко?
-Не толкова. Ти кой си? - това беше гласа на момичето, което ме гледаше в огледалото.
-Хм...наричайте ме Ники - казах аз, но Алекс се ухили и каза:
-Анархи - кой да е!
Дребното хлапе се обърна. Щом видях надписа на тениската му, прозрях кой е. Другите май не ги познавах.
-Та...да се запознаем викам - казах аз. То е ясно, че няма да се познаваме дълго..
При последните ми думи Владо погледна към шпагата...
-Не бъди сигурен, анархи! -каза той.
-Ухилих се и се размазах на пода. Не можех да повярвам, че сме тук. И че сме такава тълпа. След като Аларис не се беше обърнал, бях решил, че ще ми стане лошо...сам..
Дръпнах за последен път от фаса и го хвърлих някъде.
-Ще подпалиш нещо- каза някой и настъпи фаса.
-А сега де! Кой кой е?

[Haos]

Аз посочих себе си:
- Влади. - После обърнах пръста си и посочих всички един по един:
- Алекс вече го познаваш. Отляво нядясно: Коста, Владо долу до раницата, Ива пред огледалото, и Лечителката, която е така любезна да ни приюти.
Владо си събра партакешите обратно в раницата, включително и мистериозната зелена торба, и се обърна към присъстващите:
- Можете да ми викате и Диабло, ако решите. Нямам почти никакви претенции.
Аз въздъхнах. Въобще няма да е лесно. Все едно - така или иначе щях да им кажа сега, или да се издам неволно по-късно, което щеше да бъде далеч по-лошо. Или може би щеше да е по-добре направо да им покажа? Бръкнах в джоба си и го извадих. Siemens S45.
Нужни им бяха само няколко секунди, за да приемат новата информация. Те досега не бяха показали никакви средства за връзка с външния? свят, а някои изявяваха желание да се върнат. Аз им се усмихнах тъжно.
- Не работи. Счупил се е при падането, когато дойдох тук. Жалко, все пак. Имаш ли запалка? - обърнах се към Ники, от който се носеше лек мирис на тютюн. Той кимна. Останала ми беше полувин кутия цигари за (завинаги?)сега, но ситуацията просто беше за яд. Исках да помогна на другите, а не можех. Елфката ме изгледа тъжно, но нищо не каза. Аз й се усмихнах. Опитах по друг начин, не успях, значи се връщах към старото тровене с никотин и катрани.
- Какви са алтернативите? Тази гора се изключва като недоброжелателна, има ли друга, по-благоразположена към такива като нас?
Елфката отново погледна тъжно. Дано не й станеше навик, защото щях тотално да се сдухам.
- Едва пристигнали, и вече искате да си тръгвате? Всъщност, такава гора в действителност съществува. Проблемът е...

[Dark_Lord_]

- Проблемът се нарича.... ? - попитах нервно аз. Исках да се завърна в къщи и едновременно да остана тук. Мечтите ми се сбъдваха, но дали щяха да се в действителност толкова приятни. Радвах се, че съм далеч, далеч от тъпата си сестра. Дразнеше ме, че нямах компютър до себе си. Разполагах само с раницата си и с оръжието ми.... заедно с тези хора, с които се познавах макар и от скоро лично. За някои знаех доста неща ! Имах ги като приятели, но дали наистина бяха такива !
- Ииии проблъмът се нарича.... - повторих пак аз..
Елфата ме изгледа със смесен поглед - ту казващ "млъкни", ту разтревожен, сякаш знаеше, че моята младост и нетърпеливост може да ме погуби- Този поглед ме накара наистина да спра...
- Всъщност селцето ни е в прегръдките на две гори...... едната през, която някои от вас са преминали и която няма да ви пуснете да излезете и аз не знам защо. Другата от своя страна е по-малка, но има нещо, което не ни дава мира. Нещо не позволява на тези навлезли в гората да се върнат. Така,че има две възможности - или оставате тук за винаги, или рискувате живота си за да преминете през гората, но знайте, че това нещо наистина ще бъде зловещо и съм сигурна, че никой от това селце не би се съгласил да ви помогне, а и вие не ми приличате на воини. - тя погледна към шпагата ми и се усмихна плахо.
- Моя съвет е.. - продължи елфата - останете тук, не рискувайте !
Миг на тишина - след арията от зловещи думи от страна на Лечителката всички се споглеждахме някак си по-особено. Сякаш тези думи ни свързаха, сякаш ни обединиха в едно. Имахме две възможности, наистина ! Почувствах се изпълнен с решимост, исках да помогна, бях жаден за приключения, но на ум проклинах глупостта си. Представих си чудовищата, които сигурно се криеха в тази гора.
- Е ? Кой е да останем и кой е да пробиваме път през гората ? - казах аз. - който е да се борим за свобода, да вдигне ръка.....
Поколебах се за миг, извадих шпагата си и победоносно я вдигнах нагоре.. - Аз съм за...... !

[Alaris]

ИИ: Анархия - казах, да се пише все едно не се познаваме от форума...

- Хахахахахаха...... човече сериозен ли си?! Да ходиме да се колиме с некви гадове а?! И как.... и също така - защо.. какво има там. Не гледай Диаблото - там си изрод и можеш да се сейвнеш... тука май не е така. Ние се открояваме само с акъл, колкото и малко да е - ние знаем 100 пъти повече от тези селяни, ако останем и намерим приложение на знанията си ще сме на почит и ще имаме свободата да правим квото си искаме.... - замислих се за момент, но явно другите също не бяха готови да кажат нещо и аз продължих - Гората.... еми я се сети във всичките митологии и фентъзита кви гадини е имало! Спокойно мое да е некоя твар дето дори с гатлинг да не можеш да я пречукаш... а ти с тази шпага кво ще праиш... ше й бъркаш в носа...ае моля ти се...
- Сашо, аре по-спокойно а! - сопна ми се Ива която явно бях успял да изнервя с тирадата си. - Всеки да прай квот ще, само да не набутва и останалите.

Аз се осъзнах и се облегнах на стената зад съндъка на който седях. Бях реагирал малко прекалено, все пак и аз изгарях от любопитство да видя какво има в проклетата гора... Обаче осъзнавах че шансовете ни са почти нулеви, ако заложим на директна конфронтация. Трябваше да впрегнем някак умовете си... иначе закво сме учили над 10 години. Но как? Опитах се да измисля някакъв начин да преодолеем гората без директно да влизаме, обаче ни липсваха опит и умение за да осъществим повечето - прелитане, прокопаване... Не пропуснах естествено и деструктивния метод - опожаряване... даже ми допадна и го споделих с останалите

- ъъъъ, Абе що не я изкопаме тая гора... я сеч, я пожар, я нещо друго - няма да се наложи лутане между дървета и вероятно ще изтикаме гадта.... или ще я изплашим... може и да я изкараме на открито и да я избием - казах аз и погледнах войнсвения Владо, който чоплеше нещо по голямото си желязо, което май му викаха рапира.

Другите ме изгледаха някак странно - досега бях викал каква глупост би било да се ходиме там, пък сега мислех по начин за преодоляване на гората...
Нищо, казах си - ще свикнат и отново се излегнах загледан в кожените си ботуши - бяха започнали да ми допадат, та нали Аларис, крадеца ми носеше такива, оставаше ми само да изкарам един 5 годишен курс за крадец и мечтата ми щеше да е осъществена. Захилих се при мисълта и останалите вече съвсем ме сметнаха за луд. Нищоооо, казах си с усмивка, да им държи страх.

- Ъъъм, лечителко имате ли си име, защото както изглежда ще се наложи да поостанем и ще е добре да познаваме поне един чов.... елф поименно.
Елфката се засмя със звънкия си глас и ми отвърна
- Разбира се младежо. Можете да ме наричате Авеан. Ти си Александър нали...
- Да - отвърнах аз и се изчервих леко, не бях свикнал такива красавици да ме наричат с пълното ми име... всъщност много малко хора го правеха - но можеш да ми казваш Алек за по кратко.

Другите се разприказваха нещо и аз си седнах на сандъчето и се заех да ги разглеждам. Бяхме интересна групичка

[Dark_Lord_]

Аз се учудих на думите на Александър. Той май нещо се дразнеше с мен или поне оставах с това впечатление. Хммм... започнах да съжалявам, че са ми дали преди прякора Малкия Диабло 2. Сега щяха да ме бъзикат. Естествено, че предполагах какво може да вирее из гората, не бях малоуменен, но нямах намерение да кисна в това селце, до края на живота си. Исках поне да умра в битка - да така си беше, вярно, че сигурно така щеше да стане, но просто мисълта да се срещна с нещо такова направо ме изкарваше от мисли. Огледах се в острието на шпагата си - беше леко затъпена и мръсна. Извадих носната си кърпичка и леко започнах да забърсвам мръсотията, докато не бях способен да видя отражението си в ефеса и острието.
Бях си доста рошав, за това изкарах гребена и набързо с вчесах. Сам в онзи ъгъл на мен не ми оставаше нищо друго освен да чакам всички да гласуват. Странно, но почти бях сигурен, че повечето ще искат да минем през гората. Прибрах кърпичката и опасах шпагата си - сега тя беше моето уникално оръжие и ми даваше известен стимул. Гледах Александър, който сега стоеше прав в срещуположния ъгъл. Не се стърпях и казах с възможно най-ниския за мен глас :
- И друг път не ме сравнявай с Диабло. Може прякора ми да е такъв, но не съм някакъв маниак, който си мисли, че щом в играта можеш да
мачкаш всичко живо, то и в реалния живот може, а и не си мисля, че мога да се справя с чудовището, сам - невъзможно, а и всички заедно - пак ще е изключително трудно. Не знаем с какво си имаме работа ! Все пак ако имаш предложение, какво да правим - казвай !
Обаче не си мисли че ще копая или горя гората - мне, това е много егоистично. А пък ако ти се седи в това селце, твой проблем.
След като излях чувствата си разгледах стаята - доста широка, достатъчно широка за да се поберат още два пъти по толкова души.
Единственото интресно нещо беше високия рафт с оръфани книги заемащ цялата дясна стена на стаята. Горе си личеше разтопен жълт восък, явно от изгорели свещи. Такива имаше и по первазите и по масата. Доближих се до рафта - винаги съм бил любопитен спрямо книгите, а мисълта да погледна такава изписана с древни руни ме влудяваше. В действителност имаше доста такива книги и някои написани на достъпен за мен език - човешкия. На гърба пишеше нещо, но то не се различаваше ясно. Отказах се да гледам книгите и се отправих към единствения прозорец. Гледката отвън беше обичайна за някой средновековен филм. По улиците обикаляха селяни и селянки - имаше хора и елфи, завързани изморени коне, патрулираща стража и домашни животни. Гледката не ме привличаше особено, за това се заозъртах в стаята. Всички предсавлявахме много интересна гледка - аз бях най-малък от всички и обикалях като побъркан, Ива със старнните, изглежда елфически дрехи. Другите бяха облечени с традиционната младежка носия - тениски, суитчърти, якета, маратонки и т.н. Изключение не правех и аз с тениската изобразяваща надписа "Диабло" - беше си доста шик - красиви горящи букви на черен фон. Светлината бавно намаляваше... ставаше тъмно, но се порадвах на червеникавото сияние на слънцето, макар и за кратко.
Сетих се, че беше време за спане, но не ми беше за това - припомних си за дома - как майка ми щеше да ми каже, че е късно и че трябва да си лягам.. "Ех, да ме видеше сега !" - Мдааа... сега реших да си почина в действителност....
Отправих типичния умоляващ детски поглед към Авеа...
- Ъъъ.. бихте ли ми казали къде ще спим ?
Елфата ме погледна отново с онзи смесен поглед, но този път за по-кратко :
- Разбира се.... последвай ме !
Естествено последвах го, междувременно не пропуснах да огледам елфата - беше облечена в прилична, свободна туника свършваща малко преди да докосне прашния под. Русата й коса се вееше ту наляво ту на дясно. Беше доста красива, 10х по моята система. Чудех се на колко ли е, защото знаех, че при елфите външността лъже за възрастта. Имаше си ги 40 - и то сто процента.... След малко стигнахме до малко помещение.. вратата изкърца и влязох в доста хубава стая.
Имаше шест легла - сяко с по три етажа. Без да се замислям се покатерих на едно лъгло в ъгъла, на третя етаж. От там набързо измърморих едно :
- Благодаря.... - но явно елфата не беше ме чула. Аз се съблякох и закачих дрехите и раницата си на оградката на леглото, а шпагата поставих на една ръка разстояние от себе си. Помислих се за днес -
направих кратка равносметнка за деня - знаех, че това не е сън, знаех, че ме очакват много приключения и си припомних девиза ми :
"Morituri Nolumus Mori" - Ние, които сме обречени на смърт, не искаме да умрем - тази мъдрост беше точно за случая... Поне аз нямаше да се предам... Унесох се сладко, сладко в приятна дрямка........

[Andras]

ИИ:'Оратория' е музикално произведение, думата, която търсиш е 'тирада'.
Alaris: Ееее, ОК, точно тази търсех :D :D добре че те има наоколо :lol:
ВИ:
"Учудващо е колко бързо човек свиква и с най-невероятните неща, като ги види..."-пише Павел Вежинов в едно от своите произведения и аз имах рядката възможност да се убедя в това на живо. Половин ден в това село ме бе накарал да осъзная в какво съм се забъркал и вече започвах трезво да мисля над нещата. Част от злополучните земни обитатели отидоха да си легнат, но гадното ми безсъние се прояви и предпочетох да остана в гостната и да разгледам томчетата на елфата. След като при озоваването ми тук по невероятен начин разбирах езика им, трябваше да мога и да го чета...Оказах се прав само на половина, част от книгите разчитах, но останалите бяха покрити със странни завъртулки. Като се вгледах, оказа се че двата всеки втори ред беше обърнат надолу.
-Странно!-отбелязах, но като се сетих за обърнатия бустофедон на ронго-ронго добавих и едно замислено "Не чак толкова!".
-В крайна сметка магьосник ли си или не?-прексна мислите ми стопанката.
-Не!-отговорих сухо-Идвам от място, където магьосници няма.
-Да не би да е забранено?
-Не, никога не е имало, няма и да има. Света си е напълно точен, всичко се подчинява на физическите закони и никакви неща като магия не съществуват.
-Вярно?! А ти тогава какъв си? Говориш достатъчно неразбрани неща за магьосник, четеш една от тези книги...
-Аз съм математик-казах смело, но после продължих малко по-скромно-ако предпочиташ, чирак-математик според вашата терминология. Що се отнася до книгата, не мога да я прочета, а тези които успях, не се обиждай, но не са ми особено интересни.
-Това са просто сборници с отвари...Какво точно е 'математик'?
-Човек, който се занимава с математика. Вие също я използвате, като си плащате на пазара или смятате колко жито ще даде реколтата...
Въобще математиката е наука, която се занимава със логическото извеждане на едни закономерности от други и така нататък. Накрая всичко това го ползват другите науки. Само дето не съм съвсем сигурен, дали във вашия свят всички закони са си наред. За какво е книгата между другото?
-Когато каза странно, помислих, че говориш за нея. Написана е на нещо като древния ни език, но не става ясно какво. Комбинациите от знаци са безсмислени...
-Ако ви отбирах от езика, щях да ти помогна, науката за шифрите, както и тази за разбиването им са все части от математиката. Едва ли тоя дето я е писал е бил на ти с някоя от двете...
-Не подценявай Ардай, той е бил могъщ чародей. Как смяташе да я разчетеш?
-Чародей? Значи може и да не стане толкова лесно... Да е оставил магически очила случайно?
-Не.
-Ми значи действай по балъшкия начин за сега: хвани една нормална книга и преброй всяка буква колко често се използва, после преброй и тези в книгата на нашия човек, най накрая ги съпостави. Ако просто е заменял една буква с друга, номерът ще мине.
-Доста бавно ми звучи. Ако имах помощник...
-Ааа, не не ме гледай така, Авеан. В нашия свят за тая работа си имаме компютри. Не ставам за тая работа...

На сутринта останалата част от групата завариха двама усърдно заровени в книгите люде...

[Alaris]

- Хахахахахахаха.... Що пък да е егоистично... на тях не им трябва - даже ги е страх от нея.. ако я запалим ще отворим път за търговия, тем подобни нещица... не мислиш ли че ще е бая по-изгодно и за нас и за тях... - казах аз, но думите ми изглежда не стигнаха до него заради общия звуков фон който някои от хората образуваха.

След десетина минути ни показаха къде ще спим и аз надникнах в стаята - типична обща стая за хижа, само дето леглата бяха по-ниски и бяха успели да съберат не два а три етажа от тях... Доста неудобно ми се стори, но избор изглежда нямаше.... подлата мисъл да споделя удобното и широко легло на елфата претича през главата ми но аз я прогоних и влезнах в тясната спалня. Някои от хората се изпонатръшкаха по креватите, други се помотаха наоколо и после също се хоризонтираха... Коста се замота при библиотеката, но на мен не ми беше нито до книги, нито до спане... Исках спокойствие

Минути след това бях се проснал на една грубо скована пейка недалеч от задния вход на къщата на лечителката и зяпах с празен поглед звездите в небето. Поне то си беше същото, макар че не виждах нито познатата ми луна, нито някое от малкото ми познати съзвездия се радвах че изобщо има звезди. Излегнах се и взех да си приказвам сам... нямаше особено много свързани мисли или пък прекалено правилни изречения, но пък някак ми олекна...
Засмях се - най на края бях намерил интелигентен събеседник...
Умълчах се и се замислих за този и моят си свят... точно когато беше станало бая напечено. И момичетата, и учене, и кандидатстване...
Зачудих се какви ли са момичетата в този свят... Може би щях да успея да спечеля сърцето на някоя елфа. Естествено въображението ми беше разпръснато от една студена мисъл - в средновековието продължителността на живота е била около 30 години, а жените са се съсипвали от труд и са били като... не можах да намеря подходящо определение, но си ги представих.

Лъхна ме топъл вятър от гората, която бяхме обсъждали преди това... Там се криеше някоя гад, която може би щеше да се наложи да избием. Замечтах се, исках да надмина останалите по идейност и активност.... исках моя да е заслугата за смъртта на гнусната твар. Зачудих се как ли да я измамя и да я вкарам в някакъв капан... нямаше да е трудно - все пак бяхме с различен начин на мислене от тукашните.
Обаче както си го мислех това и ми стана свръх уморено. Онова гадно отчаяние отново се впи в мен и се прояви в силна болка в ръцете и гъдрите. Аз се свих и притворих очи... защо тя бе останала там, а аз бях дошъл тук. С тази мисъл и болката бях задрямал отвън на пейката.

Известно време по-късно се събудих, някакво момиче стоеше и ме гледаше странно изотгоре. Още беше нощ, но явно изгрева бе близо. Аз се изправих и се огледах, сичко си ми беше наред. Погледнах я в очите и казах
- Здрасти.... да ти помогна с нещо - след което прокарах едни десет пръста през косата и се опитах да изкарам някака усмивка. Усетих че имам нещо на лицето извърнах се от нея и си разтърках очите. Цялото ми лице беше в засъхнали сълзи, оставили дълги следи по скулите ми. Отстраних солта възможно най-бързо и се обърнах обратно към момичето - нямаше и следа от нея.
Зачуден се отправих към къщата за да видя какво са правили останалите през нощта.

[Dark_Lord_]

Събудих се от леки стъпки...леко проскърцване на дървените дъски по пода на голямата стая ме накара да се събудя от дълбокия си сън. Съвсем нехайно притворих очи, заслепен от светлината идваща от отворената врата... различих силует... с мъжка форма и тъй като всички освен Коста и Александър или спяха по етажните легла или поне се излежаваха, по формата на силуета предположих, че е Александър, или просто имах такова предчувствие.
Изправих се рязко и за малко не се изтърсих от третия етаж на леглото. Просегнах се за да взема дрехите си и за нула време се облякох. Придърпах шпагата, слязох по стълбата от дърво.... препасах оръжието си и нарамих сивата си "приятелка". Отново примижах, но сега вече различих наистина Александър. Той седеше все така на едно място, точно в началото на стаята. Аз се изнизах съвсем безшумно и се приближих към него :
- Добро утро, Алекс - изцвилих аз.....
- Добро... - каза ми той. явно беше по-малко сънен от мен, това си личеше и по ведрия му поглед. Аз се влачех едва, едва по-скоро ми се искаше пак да легна и да заспя. Помислих си за секунда, че дори не съм спал, а че просто съм се отпуснал и, че сега е още нощ, но скопо се уверих, че не е така. Слънчето беше кърваво червено и снопове лъчи проникваха през пролуките на стаята. Без да се замислям излязох от стаята, продължих по коридора и срещнах елфата... беше много по-лъчезарна от вчера и носеше големи кръгли обици от злато, които бяха в тон с косата й. Разбрах, че не е спала тази нощ - "Защо ли не се учудвам !" си казах аз, но после тази идея се изпари от дребната ми рошава глава.. - По дяволите - взех гребена и отново се вчесах. Не бях още гладен за това реших да подмина елфата и да изляза от къщата. Не ми се седеше засега тук, колкото и да беше гостоприемна стопанката.
Отворих предните врати за да се озова в центъра на селото. Макар и рано сутрин тук кипеше бурен живот. Деца се гонеха по улиците, хора се събираха около кладенеца за вода и многобройни животни кръстосваха улиците. Спомних си за своето малко селце - Арнаутито - Област Старозагорска. Разходих се из селецето.. нищо особено, като се изключи това, че имаше елфи и елфини и странни животни. Раницата беше на гърба ми, а шпагата на кръста. Имах чувството, че се въртя в кръг - на няколко пъти достигнах почти до края на месността - там където полето се слива с гората, но естествено не посмях да я премина. Селцето за мен беше много малко - централен площад, около който бяха наредени десетина дребни къщурки. Имаше и по-красиви и сгради като тази на Авеан-Лечителката, но те бяха рядкост. Хора се събираха пред фонтана, който според моята ориентация се намираше точно в центъра на площада. В малкия му басейн беше изваяна висока статуя от бял мрамор изобрзяваща елф с нещо като арфа. От устата му се стичаше вода, която съвсем безшумно се сливаше с тази от басейна на фонтана. Там блестяха десетки малки кристала, които правеха гледката още по-красива. Наблизо имаше малка пейка, на която седнах. Тя гледаше точно към фонтана, за това реших да изкарам скицника и молива си и да нахвърля набързо няколко щриха на прекрасния фонтан. Захласнат от времето не усетих как минаха два часа. Рисунката от първоначално замисления щрих се превърна в 90% нарисувано копие на оригинала. Биваше ме да рисувам - просто хоби ми беше, но все пак ме биваше. След като свърших поисках да се отблагодаря на елфа за позирането, но нямах кристали затова реших да хвъля малко парче от стъкло, което носех за късмет в левия си джоб - беше шлифовано подобно на кристал, за това го хвърлих и никой не разбра за моята измама. Тръгнах си като си обещах, че при първа възможност ще заменя стъклото с кристал. Реших да се прибера в "къщи" за да видя какво е положението....
Щом пристигнах застинах на място...... всички се бяха събрали накуп и ме гледаха плахо......
- Какво става тук ?

[Anarchy_team]

ИИ: Повтарям, моля ви въздържайте се от тези постове по два километра. Ди-бой, знаем те че можеш всичко няма нужда да се хвалиш.
ВИ: Не бях станал кой знае колко рано, ама като излязох не ми беше нито до убиване на мутирали мармоти в гората нито до умуване какво ще правим. В момента в който се покатерих на ниския сламен покрив на нещо, което вероятно наричаха "къща" някакво бабе се разкрещя.
-Мълчи бре, наду ми ушите - креснах и аз. Отговора се състоеше от клетви тип "да се ожениш за баба си и да ти роди хипопотам", но на мен не ми направи впечатление. Първата ми цигара за деня пак си беше само за мен. Никой не ми пречеше (бабето не се брои) и аз се бях загледал в суматохата. Още някой се присъедини към протеста срещу ползването на покрива като диван. Беше хлапе поне няколко години по-малко от мен - елфче. Почнаха да ми пискат много на главата и аз побързах да слеза и да отида някъде на тихичко. Мислех си за абсурда, който Алекс предложи- именно да станем местните полубогове. Да останем в едно затънтено в дън горите тилилейски село, само защото в гората бил големия лош вълк. Това село, смърдящо на комунизъм и прасета ме дразнеше...Не усетих как си се бях изтегнал на малка полянка в гората...И реших да си доспя...и без това нямах работа...

[Dark_Lord_]

Изведнъж изпаднах в паника. Всички без Ник се бяха вкупчили около нещо. Попитах отново, но този път с ясно различима нотка на безпокойство в иначе спокойния ми глас :
- Какво става тук, по дяволите ? - Отговор не получих... Бях един от най-ниските... не можех да видя какво става и затова предприех нещо необичайно. Александър, който седеше точно срещу мен, и който не предприе нищо след като го предупредих на няколко пъти да ми отстъпи място за да хвърля един поглед ме вбеси. Бях под напрежение и реших да отпусна парата.. Извадих шпагата и съвсем леко го боднах с върха по крака.. той се отдръпна.. и сега аз се намерих на неговото място... Видях странна гледка....
- На пода лежеше възрастен мъж, облечен в кафява конопена риза, сиви изпокъсани панталони, а от горе явно носеше нещо като бяла наметка, поне на такава щеше да прилича, ако не беше пропита почти цялата с алена кръв. Исках да затворя очите си... не понасях да гледам страдащи..., но този път не можах. Исках да бъда в крак със случилото се и затова попитах :
- Какво се е случило, с него ? Помогнете му !!! - всички ме зяпнаха, сякаш бях най-малкия - ее.. всъщност бях де.. Елфата-лечителка сега беше приклекнала до ранения и правеше нещо, което не разбрах.
Незнайно как се сетих за нещо... защо ли бях сигурен, че отговор няма да получа.. може би... Забелязах окървавената брадва на човека.. сега разбрах...
- Вижте какво бе хора ! Искам да знам какво става тук ! Този се е върнал така от гората нали ??? Искам отговори ! - бях бесен, не обичах да се държат така с мен. Имаше нещо, което ни свързваше тук и трябваше да си помагаме, а досега нищо не разбирах.
Усетих как нещо ме потупа по рамото... обърнах се макар и с нежелание... беше Алексъндър
Слушай сега ! Това дето го направи беше гадно ! Отивай да донесеш топла вода, че ще е нужно... - каза той.
- Ъъъ.. отиди ти ве.... искам първо да получа отговор... няма да бъда момче за всичко на групата, я ! Върви ти..... мен ми омръзна да не ми бива оказвано внимание. Ето, виж - никой нищо не казва, а вече питах три пъти ! А и друг път за да избегнеш пробождане се отдръпни.. - усмихнах се аз.
- Другия път ще си го получиш, копче ! - каза тихо той......
Макар и ядосан от думата "копче", аз не отстъпих и го попитах :
- Кажи ми какво става тук, поне ти не ме дръж в неведение. - погледнах го с типичен детски поглед, с цел да изкопча всичко от него. Той също недоумяващо ме погледна с поглед тип "О, Богове защо ни го пратихте това, копче ???" Въпреки това той се усмихна и ми каза :
- Еех, Владо някой ден огромното ти любопитсво ще те погуби.... Този човек пристигна от гората.. носен от други двама.. В действителност е бил дървар... другите двама твърдяха, че са били далеч от него, когато извикал.. и докато пристигнат.. целия кървял. Има дълбоки рани по гърдите и лицето.. Авеан каза, че нищо не може да направи освен да облекчи мъките му.. Явно той е видял и е бил нападнат от пазителя на гората... другите двама не са го видели, но този тук няма да успее да ни каже нищо. Знаем само, че това, което е в гората наистина е опасно..
След като чух всичко от устата на Алекс.. се натъжих още повече, значи все пак чудовището съществуваше.... Изгаряше ме любопитно и аз заобиколих всички и прошепнах на Авеан :
- Няма ли начин да го накараш да говори ! Притъпи болката само за малко, трябва да знаем какво има в гората.... Моля те кажи ми, че има начин !
- Има начин, но ще е в съзнание за кратко..... може би ще имате време само за един въпрос, но не се знае дали ще имате време да получите отговор....

[Admatha]

Цялата глупава ситуация ми лазеше по нервите. Бях изкарала нощта, вкопчена във възглавницата и зяпайки тавана, искаше ми се да поговоря с някого, но изглеждаше сякаш всички са хукнали в някаква посока и са ме оставили да си лежа сама в гадната празна стая. Не можах да затворя очи, колчем го сторех, зад затворените ми клепачи изникваха уасяващи образи и все свързани с гората. Не обичам сънищата си, обикновено най-ужасните от тях се сбъдват по някакъв начин, надявах се, обаче, този път да не се получи същото.

Развидели се. Глъчката из къщата ставаше нетърпима. Озовах се на пода и хукнах към стаята, където и се струваше, че е най-шумно. Вцепених се в момента на влизането си. На пода лежеше човек, ранен, чудех се защо "виденията" ми толкова бързо се оказаха нещо повече от творения на болното ми съзнание. Опрях се на стената, опитвайки се да укротя бясно биещото си сърце. И малко комична ситуация се разви пред погледа ми- "препирнята" между Алекс и Владо. Разсмях се тихичко. Никой не ми обърна внимание. В същия миг ми причерня, светът се зави пред мен и се строполих на земята.

Отворих очи. Над мен, надвесена, разтревожена, се бе навела Авеан. Успокоих я, че всъщност ми няма нищо и просто ми е паднало кръвното, опитах се да измъкна някаква информация за човека, когото все още ми се струваше, че виждам да плува в кръв. Казах й какво съм сънувала, изобщо не ми пукаше дали ще ми се присмее, ще ме вземе за луда или нещо подобно. А тя само се усмихна плахо, очите й посърнаха и ми разказа, че последните няколко нощи е сънувала същото и се е надявала то да не се окаже истина.

-За Бога, какви са тези неща, които ми се случват?! Искам да се махна от тук, искам, искам! Не може да няма начин да отида в друг град...- тъгата и безсилието ми формираха буца горчив гняв, който все по-дълбоко засядаше в гърлото ми.

-Има пътища, но търговците ни не ги разкриват на никого. Носи се слух, че са сключили неписани договори, че са продали душите си за златото, което им осигурява безпрепятственото минаване през горите в околността...

-Добре де, а какво стана с онзи човек? Ти така и не ми отговори...

-Мисля, че е по-добре да ти обяснят другите. Ти беше в безсъзнание 2 часа. Доста неща се случиха за всичкото това време...

[Alaris]

Стана напечено и сконфузно. Цялата ситуация излизаше от контрол, и изглежда всички чакаха нещо. Ние с Коста се мъчехме да въведем някакъв ред, но всички викаха за нещо, препираха се и изобщо пълна паника. Бяха се появили някои от "по-мъдрите" хора в селото и обсъждаха възможностите в съседната стая... изглежда те също не успяваха да стигнат до единно решение. И в този момент съвсем осъзнах това което ми каза майка ми, че също като нея работя добре под напрежение.

- Добре спрете всички - извиках аз със типичния си мощен глас, използван с пълна мощ и заковах по местата им всички включително хората в съседната стая. - Спрете и млъкнете. Човека е смъртно ранен, дайте да видим каква информация можем да измъкнем от него преди да се е пренесъл другаде. Щом само един въпрос имаме и никой не смее да пита - ето моя въпрос, какво те нападна, горе-долу опиши заплахата за да знаем как да й се противопоставим.
- Ще опитам но не гарантирам нищо - рече Авеан, приклекна до ранения дървар и постави ръце върху челото му.
Кристално-синя светлина засия около нея, потече по ръцете й и попи в кожата на ранения човек. Минута или две след това мъжът почина от огромната кръвозагуба и вероятно няколко вътрешни кръвоизлива. Авеан се изправи леко натъжена и покри лицето на умрелия с някакъв шал.
- Е? - попита Ники отново леко изнервен
- Картините които видях не могат да се предадат чрез думи, ще се наложи по обратния начин да ви ги покажа. Но ви предупреждавам че са ужасяващи и едва ли ще ги забравите скоро. - рече Авеан и направи крачка към мен.
Решен да покажа лидерски способности аз отидох до нея погледнах я в очите и й казах
- Да започваме, аз ще обясня видяното на останалите някакси.

Затворих очи и усетих хладната светлина да прониква в мен. Съзнанието ми някак се притъпи и потъмня. Чужди усещания ме заляха и картини започнаха да се редят пред очите ми.

Сепнах се като от кошмар и се огледах. Бях на земята а хората ме гледаха с учудване. Авеан ми подаде ръка и рече
- Е, това бе най-добрия начин да разбереш. Какво мислиш?

Аз разклатих глава, чувствах се замаян сякаш бях прекалил с евтина водка. Многото лица около мен се въртяха в някакъв бесен танц и аз едва осъзнавах кой кой е и къде стои спрямо мен.
- Не се притеснявай, нормално е да си объркан, ела седни и се отпусни. - каза лечителката, изправи ме и ме довлече до някакъв стол на които аз се друснах като чувал. Някой ми подаде вода, но аз грубо бутнах ръката му и хванах главата си с длани. Картини прескачаха през съзнанието ми, измествайки текущата гледка на Коста и Ники, които ми дърпаха ръката и ми говореха нещо. Постоянен грохот изместваше повечето слова по мой адрес, а малкото които чувах само допълваха данданията в главата ми. За щастие Авеан разкара всички под предтекста че ми трябва тишина и всъщност изглежда точно това ми трябваше. Затворих очи и се заех да успокоявам превъзбуденото си съзнание. Бавно, но успявах. Постепенно картините спряха да изникват неканени пред очите ми и аз можах да ги разгледам и осмисля.

- Е, момчета и момичета... Готови ли сте да поемете по широкия свят - казах аз със влизането си в стаята в която се бяха събрали всички. Те ме погледнаха, а аз продължих с усмивка - изглежда пазителя е само едно същество, а не пълна дванайска. Сега остава да ви кажа какво е нали... Е няма...
Залегнах за да избегна няколкото полетели предмета и след това им се оплезих. Някаква хвръкнала кутия от цигари обаче ме уцели и аз отново се засмях
- Добре де добре, ще ви кажа... Ако мога... На земята мисля че няма такава гад... нещо като носещ се из въздуха балон, направен от желе... или нещо такова, не съм сигурен. Не знам и как точно убива, защото човека беше побягнал, но важното е че ранява много бързо и на много места едновременно. Може би има пипала, може би изстрелва нещо, обаче е голяма гад и ако ще я колиме най-добре е много да внимаваме.
Последва вълна от гласове която сякаш ме връхлетя и едва не ме отнесе, всеки се изправи и започна да се надвиква, опитвайки да предложи нещо или да пита нещо или просто да накара някой да спре да вика...

[Dark_Lord_]

Както винаги, аз бях най-отзад - бях чул всичко, и имах доста въпроси да задам, но тази глъчка ми пречеше. Вярно, де очакваше се да се реагира нормално, с хладнокръвие към тази пречка както във филмите, обаче чак сега се сетих, че ние не бяхме в такъв. Това беше друг свят, но все пак реален, а ние си оставахме хора. В нашия свят, поне в нашата страна бяхме свикнали да решаваме нашите проблеми само, чрез викове и крясъци. Не можеше да става и дума за хладнокръвие, но аз поне се опитах да бъда такъв. Мълчах си - защото макар и останалите да подвикваха разни въпроси, Алекс не успяваше да чуе ни един и сега се засмях при мисълта как изглеждат те пред погледа на Авеан. Усмихнах се и се опитах да си проправя път през тях и щом се озовах по средата, до Александър не се стърпях и от устата ми излезе ето това :
- SILENCIOOOOOOOOOOO, ъъъ... така де ТИШИНА !!!!!! - бях свикнал вече да употребявам първата дума вместо тишина,защото ми звучеше по-добре и някак си по-...приемливо за този момент, но все пак.....
Сякаш след този ми истеричен вик почти всички утихнаха.... спряха се и аз продължих...
- Оставете го, не виждате ли в какво състояние е след транса.... трябва да си почине, а след това му задавайте въпроси един по един.
Имаме време "желето" няма да избяга. - усмихнах се аз... и погледнах към елфата, която ми отвърна с усмивка... Вярно гризеше ме отвътре да го скъсам от въпроси, ама и аз бях изпадал в подобни ситуации и знаех какво е, дори бях сигурен, че и другите са попадали в такива.
Потупах Алекс по рамото и му казах да си почине, защото сто на сто е изморен, но го казах, така че никой да не чуе......
Всички бяхме в другата стая, бяхме напуснали стаята с вече полумъртвия мъж, но сега се заинтересувах от него, доближих се до Авеан.
- Какво стана с ранения... ? - попитах аз, с ясно изразена агриженост.
Авеан ме погледна и след това с неособено желание ми каза :
- Той, почина преди малко... от раните си...
"...преди малко" През това време се бяхме карали без да обърнем внимание на човека. Ядосах се на себе си и се върнах в стаята, повечето бяха насядали я по пода, или на някой стол, а други просто обикаляха в кръг. Доближих се още повече, и казах :
- Човекът е починал преди малко.... - но знаех, че вече всеки знае за това. "Беше неизбежно" си казах аз, но въпреки това мира не ми даде, че той е издъхнал докато сме се карали.......