Тя се събужда!
Седя на крайчеца на леглото й - безплътен и ням, лишен от сънища и очакване, жадуващ да видя как се отварят тези бездънни, огромни езера от красота. Колко е бедна думата "очи" за това, което ти е подарила Кръвта на Денме в мига на твоето зачеване...
Ето - трепват завесите на твоите мигли, протягаш се и в безплътното ми тяло на призрак се поражда незнайно как изгарящото желание отново да докосвам тези дълги коси, тези безкрайни нозе, да целувам изпръхналите ти от съня пухкави, малки устни.
...От къде идва тази страст, когато съм мъртъв от месеци - кълна се в Кръвта на Денме, това не е просто спомен за соковете, които ласките ти, Гуенте, събуждаха в мен! О, да - ти покори завинаги аскетичната ми, войнска душа през онези нажежени нощи, предшестващи съдбовния есенен ден, в който се жертвах, за да те спася, моя Гуенте.
"Сядам" в едно от меките кресла на последния ти любовник - съветника Арш Нежир, и наблюдавам как се наслаждаваш на лицето си - изящно протягаш ръка и от сивата мъгла, която за мен е светът извън твоето внимание, се появява резбован костен гребен, с който разресваш бавно и чувствено прекрасните си коси, стичащи се на всички страни около краката на стола ти.....
Днес ще се срещнеш с Властващата Майка на нашия клан - виждам обвития в надежда и страх образ на красивата, страховита Сигра Диер Спаманши, виждам го в съзнанието ти, докато се приготвяш бавно и внимателно за аудиенцията си при нея. Усещам лекото ти напрежение - искаш да изглеждаш ослепителна, но и смирена в същото време, за да не я предизвикаш като самка - тя е непридвидима...
Сепваш се и изненадата минава през мен като удар от мълния. Виждам как прекрасните ти очи си спират на небрежно сгънат лист хартия, върху който се откроява откритият и ъгловат подпис на Арш Нежир. Ти протягаш финните си, по детски нежни длани и отваряш с тънки пръсти писмото, усмихвайки се на топлината, разстапяща твоите слабини, на молещите, ласкаещи, посветени за теб слова. Защото зад студените и строги черти на мрачен и несломим войн, съветник Нежир носи душа на поет:
В сянката на твоето присъствие
чувам сърдечния тътен,
опустошаващ всяка фибра
от моето съществуване.
... Докато четеш, прокарваш крехки пръсти по лицето си, отмятайки един тежкък кичур от течна нощ зад бебешки малкото си уше... съвършенните устни на малката ти уста мълвят огнените слова, написани само за теб:
Паднал в безкрайната дължина
на твоите езически* нозе
Аз мълвя:
Ето ме, мой идоле.
Ето ме - целия ти се поднасям в жертва.
Благоволи да сложиш малката си длан
върху своята нажежена собственост.
Превърни ме в чаша за своите устни.
Ето ме- захвърлил острието на своята логика
ти поднасям в дар своята съвест.
Своите убеждения, своя морал.
Бездушен звяр съм без твоята нежност -
подари ми я мигом, окови ме веднага.
Спри ме , защото не мога да тръгна за никъде...
без теб... мое нежно проклятие.
.... Докато четеш стиховете му, в съзнанието ти се появява образа на влюбения в теб военен съветник - огромен, изтъкан от мускули и решителност мъж, малко тромав в сравнение с мен, лишен от грацията, с която аз убивах в онзи следобед, за да съхраня живота ти... но също толкова обсебен от усмивката в тъмните езера на очите ти...
Ето ме- Загребвам с груби ръце
оскъдни глътки любов,
оставени от дъжда
в следата от твоите стъпки.
Ето ме- коленичил силует,
фанатично наметнал
върху мъжките си рамене
плащът на твоята гордост.
... топлината в слабините ти се усилва, превръща се в нега, докато усещаш все по-ясно страстта, прозираща зад неистовите му слова...
Ето ме- Ослепял от жажда за теб
пресичам на колене
пустинята на своето смирение.
. ------------------
... Неясна усмивка играе по съвършенните ти, малки устни, Гуенте, докато плашливите слуги от раса, недостойна дори да помниш името й, отварят вратите към покоите на Сигра Диер Спаманши. Посрещат те четирима сактол-а и юмруците ми започват инстинктивно да се свиват и разпускат заради презрението към тях и боязънта за теб - която изпитвам, докато тези осакатени създания от нашата собствена раса доближават божественото присъствие на тялото ти, Гуенте!
Треперя от безсилен гняв, че не мога, че съм безплътен, че няма как да ги разпръсна като есенни листа щом безстрастно опипват дрехите ти за скрито оръжие.... ала само неясна усмивка играе по съвършенните ти, малки устни, Мое Безгранично Желание, докато трае унижението...
Усмихваш се, вперила тъмните езера на очите си в лицето на Сигра Спаманши - тигрица, излегнала се на хълбок насред собствената си бърлога, майка и прародителка на всяка самка-танцьор, на всеки мъж-танцьор, роден в клана, господарка на всички съпрузи, господарка на живота ти, Гуенте, животът ти, за който дадох и отново, и отново бих дал своя собствен....
- Гладна ли си? - пита властващата майка и мекия й глас копринено гали душата на моята любима, ласкае я и мами... ала Гуенте само неясно се усмихва:
- Не мога да ям, не мога да пия, нито да спя, докато не науча как бих могла да изпълня всяка ваша прищявка, Властваща Майко!
- Днес съм просто Сигра! - махва с царствен жест легналата на хълбок красавица ( но не е прекрасна колкото теб, Мое Безгранично Желание) и отново се усмихва:
- Знаеш защо те повиках, нали?
- Да, Сигра! Кланът на Каха-Палуна и този на Щануе, и този на Мищан-Пом - всички те пратиха своите синове командири и съпрузи-съветници, за да заемат своите места в армиите на източното и северното херцогство на империята Тохил. Понеже само хората не осъзнават, че тяхната империя е кукла на конци...
- Значи знаеш и защо го направиха, нали?
- Защото златистооките правят подобни ходове в западното и северното херцогство. Ще има война между нашата и тяхната раса, прикрита като гражданска война между хората.
- И не мислиш ли, че е унизително да се прикриваме пред човеците, вместо просто да им превием слабите воли, да ги покорим, да им припомним на тези човеци старите времена - и да ги прати открито срещу враговете си като наша предна линия ?
- Не, господарке - усмихва се Гуенте по начин, от който безплътното ми сърце се разтуптява - защото само привидно приемеме сенчестите методи на златооките! Точно когато не очакват, ще ги ударим фронтално, ще ги разтърсим до корените на Горите им.
... Сигра се смее - топлооранжеви устни и блестящи тъмни очи, бяло и нежно лице... трябва да се родиш танцьор, за да може да забелязваш финните разлики между съвършенните лица на жените от моята раса - ала никоя не е достойна да се сравнява с теб... Гуенте... дори Сигра. Гласът й е меч, обвит в кадифе - ала ти дори не трепваш, докато думите й се леят като горчиво вино:
- Войната не е това, което беше, моя правнучке. Твоят баща загина при защитата на клана, унищожавайки съвсем сам почти половината от човешки полк, подсилен с магове на златооките, могъщи призователи и безчет от слабичките чародеи на хората....Той се би като бог**! Но те просто.... просто нямаха чет....
Трепване в гласа й ли забелязваме с теб, Гуенте, страх, ярост или онова, което човешките жени наричат любов... не може да бъдем сигурни, понеже е възможно дори в този миг Сигра да си играе на котка и мишка с нас... с теб, скъпоценна! Ти се покланяш:
- Ще направя всичко възможно, за да не се налага нашите синове командири и съпрузи съветници да се влеят в предстоящата недостойна масова касапница. Кажете, Властваща Майко, къде трябва да отида, с кого да говоря, кой да прелъстя или коя да убия!
- Тронът в столицата Тохил се крепи на един много особен индивид.... Еартрид Коджа. Той открито ми каза, че предупреждава мен и Пазителят Ралл'ит Нигао - дано ослепеят златистите очи на Нигао - за присъствието на могъщ мъж от расата на призователите - Три Гарванови Пера. Гарванът се опитва да поведе хората по пътя на своята раса, като междувеменно чрез своите магии и духове-съюзници ловко създава провокаций между нас и златистооките.
- Гарванът ще бъде премахнат, Властваща Майко - кълна се в своите дъщери!
- Дано те чуе Кръвта на Денме.... пращам те на мисия, която може да изпълни само жена.... бъди мъдра като призовател, коварна като златистоок...
- ...И безпощадна като танцуващ, който защитава самката си! - довършваш заедно с нея, Гуенте, след което коленичиш и целуваш шепата й - знак за послушание, обич, завист и искренно уважение... а Властващата Майка повдига нежната ти брадичка и те целува по устните, които аз - безплътния наблюдател - никога вече няма да вкуся.
. -------------------
* езически - на много места Дим-Давотите получават уважението, което в нашия свят различни групи, етноси и тн, отдават на местни божества.
** - тоест бил се е като Дим-давот. Нужно е уточнението, че под Бог се разбира именно много могъщо създание, а не някаква абсолютна вездесъща и безгранична във времето и пространството Сила.
Не че нямат и понятие за това - фразата: "Кълна се в Кръвта на Денме" говори достатъчно за наличието на вяря в нещо абсолютно. Имено от гледна точка на преклонението пред Кръвта на Денме, уважението, коеот се отддава на отделни Дим-Давоти е вид езичество.
Сак-Никте
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Вдигна безмълвно глава. Среброликата бе отворила единственото си око и се взираше в земята.
Салу'Вая бе мъртъв, изгорен според вярванията на своята каста, а престъпленията му останаха непризнати. Някой се бе постарал да потули историята и погребалната клада на златния жрец бе истинско зрелище. Пепел при пепелта. Пепеливата му, черна душа се бе върнала при своя покровител, а златото в очите му бе изтекло през клепките му.
Мрак при мрака.
Сенките се тълпяха в нозете й, докосваха кожата й и се сплитаха в косите й. Нощта бе време на отдих за тях и те търсеха утехата на тялото й. Скриваха се в ямката между ключиците и шепнеха в плътта й. Танцът им издигна около нея стена, която я скри от света.
Бе разпуснала косите си - поток от кръв, който се разливаше до кръста й. Нямаше помен от черното, с което я бе родила мъртвата, Среброликата бе отмила всичко. Останало бе единствено обещанието за смърт и отплата. В тишината можеше да чуе сърцето си и звъна на стрелите си - върховете им пееха под студената светлина на нощта. Бе ги разпиляла по пода в кръг с върховете навън - олтар на молитвата, на пречистването и вярата й. Те бяха най-скъпото, което притежаваше - дар от онези седем нощи на очакване и болка. Кръвта й бе калила метала, а сълзите - дървото. А една от тях вече липсваше - нямаше връщане назад, празното й място бележеше изпълненото обещание. Салу'Вая. Сянка вместо пламък.
Бе открила още един. И сега й предстоеше очакването, дебненето - неговият живот щеше да се превърне в нейн. Тиха като сянка, вечна като среброто, гъвкава като полъх на вятъра, търпелива и жестока като планински лед. Корша вече бе обещан на нощта, на смъртта и на времето. Кръвта му очакваше да докосне прахта на земята. Прах при прахта.
Молитвата й разкъса сенките.
Окото ти през пламъка превежда ме,
о, Сребролика блуднице,
а сенките ти през лъжите водят ме,
о, Сребролика вещице,
в ръцете ти оставям времето,
девице на нощта,
смъртта на враговете ти
ще бъде в мен, ориснице.
Мрак при мрака
и тишина при тишината,
В единственото ти око
е колелото на съдбата.
Сенките сплетоха косите й и тежката плитка легна върху гърба й. Събра стрелите си, скри лицето си в качулката и закрачи към Тохил. Стъпките й отваряха рани в пепелта.
Салу'Вая бе мъртъв, изгорен според вярванията на своята каста, а престъпленията му останаха непризнати. Някой се бе постарал да потули историята и погребалната клада на златния жрец бе истинско зрелище. Пепел при пепелта. Пепеливата му, черна душа се бе върнала при своя покровител, а златото в очите му бе изтекло през клепките му.
Мрак при мрака.
Сенките се тълпяха в нозете й, докосваха кожата й и се сплитаха в косите й. Нощта бе време на отдих за тях и те търсеха утехата на тялото й. Скриваха се в ямката между ключиците и шепнеха в плътта й. Танцът им издигна около нея стена, която я скри от света.
Бе разпуснала косите си - поток от кръв, който се разливаше до кръста й. Нямаше помен от черното, с което я бе родила мъртвата, Среброликата бе отмила всичко. Останало бе единствено обещанието за смърт и отплата. В тишината можеше да чуе сърцето си и звъна на стрелите си - върховете им пееха под студената светлина на нощта. Бе ги разпиляла по пода в кръг с върховете навън - олтар на молитвата, на пречистването и вярата й. Те бяха най-скъпото, което притежаваше - дар от онези седем нощи на очакване и болка. Кръвта й бе калила метала, а сълзите - дървото. А една от тях вече липсваше - нямаше връщане назад, празното й място бележеше изпълненото обещание. Салу'Вая. Сянка вместо пламък.
Бе открила още един. И сега й предстоеше очакването, дебненето - неговият живот щеше да се превърне в нейн. Тиха като сянка, вечна като среброто, гъвкава като полъх на вятъра, търпелива и жестока като планински лед. Корша вече бе обещан на нощта, на смъртта и на времето. Кръвта му очакваше да докосне прахта на земята. Прах при прахта.
Молитвата й разкъса сенките.
Окото ти през пламъка превежда ме,
о, Сребролика блуднице,
а сенките ти през лъжите водят ме,
о, Сребролика вещице,
в ръцете ти оставям времето,
девице на нощта,
смъртта на враговете ти
ще бъде в мен, ориснице.
Мрак при мрака
и тишина при тишината,
В единственото ти око
е колелото на съдбата.
Сенките сплетоха косите й и тежката плитка легна върху гърба й. Събра стрелите си, скри лицето си в качулката и закрачи към Тохил. Стъпките й отваряха рани в пепелта.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
- Къде е истината, чеда на Сак-Никте? - извика Корша, стъпил върху бъчвите в каруцата на незнаен търговец. Златистите му очи упорито запазваха своя твърд ярък блясък в настъпващата сребристост, в прииждащата Нощ, във времето, когато Капката почервенява и се свива, и потъмнява и става коварна, хладна и накрая сребриста.
- Къде е истината, чеда на Сак-Никте? - повтори въпроса си той, огледждайки неколцината пръснати из тълпата златооки. С промяната на Капката техните очи променяха цвета си, приспобявайки се към изменилата същността си светлина.... ала за Корша това беше слабост. Непростима слабост, която неговия вид търпеше през половината от всяко денонощие... Златооките трябваше да се стремят към съвършенството по-упорито! И ако имаше колебаещи се, той щеше да ги увлече, разпространявайки истината първо сред слабите но безбройни човешки създания:
- Денят е истинската светлина, топлината и градежа. Той е песента, танца и труда на занаятчията, земеделеца и златаря. Денят е сила и движение и яснота. Нощта е врееме на сенки, мрак, коварна хлад, която изпива силите на тялото и отнема съзнанието ни.
Хората започваха лекичко да кимат в съгласие с думите му - излъчващата се от него златистост, увереност, вътрешна абсолютна убеденост им оказваше допълнителен ефект заради контраста с разлята се бяла и коварно нежна полумрачност. Корша беше късче ясен ден сред губещите своите очертания предмети и лица:
- Пожелайте в сърцата си Чистотата, отречете се от сладострастието на Нощта - защото може да имате сто дъщери и синове, ала душите ви ще се погубят ако правите любов заради удоволствието. Отречете се от плътта си, защото най-великата измама е лъжата, че трябва да живеем в хармония между крайностите си!
... Защото питам! - Кое наричат хармония между крайностите? Да живееш между въздържанието и преситата.... понеже видите ли, преситата убивала щастието на сърцето!! Сякаш личното щастие е над това на потомнците ни!
Презрението в тона му можеше да разсече скала и той го предаде на слусащите го хора. Усети, че и двама от слушащите го четирима златоокии също започват да дават знаци на съгласие:
- Всички ние - хора, златооки, танцуващи и призователи трябва да живеем в мир, обединени от Вярата си, че - в един по-добър ден - Капката ще престане да пулсира, ще остане завинаги златна и ще се възцари свят без болести, смърт и вражда. Ще живеем в свят, в който ще има достатъчно, за да не се убиваме един друг - ала това е невъзможно, докато в сърцата на всяко разумно създание бушуват пламъците на алчността, сладострастието, гордостта...
Корша продължи още и още, и още, постепенно покорявайки съзнанието на слушащите го, спирайки едва когато усети, че немощните съзнания на хората започват да се изтощават от екзалтацията, в която ги хвърляше с помощта на своята вътрешна убеденост, прозираща през правдивите му слова. Нощта беше встъпила напълно във властта си и той започна да усеща усилваща се умора и откъснатост от продължаващия да тече живот. Обикновенните златооки бяха променили очите си в сребристо и в техните движения се усещаше лекота, която чезнеше от него - все по-явно беше, че не усещат болката и нарастващата слабост, която започваше да вибрира в гърдите му. Затова пусна от хватката си слушащите го и се оттегли с охраната си към Аления Водопад - един от най-престижните квартали на столицата Тохил, където се намираше наетата от него скромна четириетажна къща.
Не го правеше за лукса - за Корша беше все едно дали носи груба дреха или златотъкана роба с пришити рубини, дали ще спи на дъските под тавана в онази огромна къща или ще отдели нощ сред коприни и дантела, за даде семето си на някоя новопосветена във Вярата човешка жена. Просто нито разкошът, нито съзнателно търсената нищета на битието докосваха сърцето му. Не изпитваше удоволствие дори когато налагаше върховното наказание над предателите на неговата раса - скопяването на мъжете, прегърнали Сребърната половина на Капката в небето .... или изнасилването на онези белокоси вещици....
- Пазител Корша? - повикалият го всъщост се намираше точно на пътя на златоокия фанатик и охраната му. По-точно седеше на земята с кръстосани в лотос нозе, хванал небрежно дръжката на прав танцьорски меч в едната ръка и флейта в другата.
Срещайки очите на Кораша, той тихо запя с красив, плътен глас - с арогантност и аристократична непринуденост, сякаш се намираше на сцената пред отбрана публика:
Всяка сутрин
пресрещам
с надежда и ярост
на Небето юмрука пламтящ...
Непознатият изглеждаше изключително странно, защото черната коса и бялата, съвършенна кожа, типична за расата на танцуващите, се съчетаваше със сребристите през нощта очи без зеница и бяло, характерни за най-стария вид в Сак-Никте. Но в тази сребристост имаше една тъмнота, така че по-скоро ставаше въпрос за матовия блясък на червеникав бронз... като намек за мрамор, който е бил полиран с кръв....
Освен това имаше лице с финни и в същото време мъжествени черти, атлетично тяло и длани с дълги, гъвкави и силни пръсти на музикант. Пресрещнатият прецени личностното му излъчване като объркващо, защото издаваше трескавост, която едновременно плашеше и отблъскваше, привличаше и мигновенно омайваше създанията - особено (Корша беше сигурен в това) създанията от срещуположния пол. Усещаше се някаква изтънченост и в същото време чудовищна примитивност:
И приижда Денят
право в моите зеници.
Възкипява право в моите вени
първият лъч светлина.
Златоокият позна певеца, макар че го никога не го беше виждал на живо, и най-накрая проговори, пресичайки леещите се стихове:
- Осакатена личност ми е застанала на пътя... как мога да я заобиколя, без да покажа жестокост към оскърбено от Природата и Съдбата създание?
- Сакат? - седналият млъкна и с престорена наивност се огледа през лявото и дясното си рамо, търсейки обекта на Коршовото презрение:
- Ако не знаех колко съм хармоничен и съразмерен, щях да помисля, че говорите на мен, Фанатико Корша!
- Много добре разбираш какво искам да кажа....Но ти не си виновен, че си се родил със смесена кръв! Много по-важна е душата ти! Все още не е късно да я спася, Еартрид Коджа!
- Коя половина от нея? Танцьорската или златооката? Или сърцето ми, което е влюбено в Саваната?
- Не е късно, Еартрид! Знам, че си дошъл да спориш с мен, но аз нямам нищо! Нямам достатъчно гордост, за да вярвам, че мога да водя диспут с десетгодишно дете, не приемам да стоя срещу теб и да убеждавам скептичния ти ум! Вярата...
- Що е вяра? - пресече го полутанцьора
- Вярата е пътя към утрешния ден, младежо!
- В който Капката ще престане да пулсира, застивайки във вечна Златистост? Защо ли това ме кара да те попитам помниш ли легендата за Ахаланге. Светът, който тамошните пазители затворили заради мащабни магически опити с Капката му.
- Сигурно доминиращата в Ахаланге раса се е стремяла към могъщество, към унищожение... споменават се катаклизми, но най-вероятно е било ефектът от мащабно ново заклинание-оръжие.
- Подобно на магиите на Три Гарванови Пера, когото се опитваш да спреш, нали? - усмихна се чаровно Еартрид и се изправи със смъртоносна грация, отдръпвайки се към единия тротоар на тясната уличка:
- Неучитиво е да ви препречвам пътя, Фанатико Корша - Коджа се усмихна на собственото си двусмислие - но ако ще спирате Гарвана със съизмерими по мощ методи, значи Сак-Никте може да бъде отделен по волята на пазителите от всички останали Светове-Мехурчета в Изначалния Поток.
Усмихнат, с небрежна елегантност изпя още един куплет:
Ала всяко посрещнато утро
е повторена грешка.
Всеки опит за святост свършва така:
- На тъмата потайната свита
в мойта сянка любовно се сгушва.
В този миг Корша си спомни целия текст на песента.... беше човешка, Слънцето да го отнесе досадния полузлатоок-полутанцьор. И по смисъла си беше в състояние да предизвика до смърт всеки от Истинската Вяра. Но нямаше да позволи да бъде провокиран към насилие... не още:
- Пазителите нямат право да се намесват повече! По твоята логика, Еартрид, Те трябва да накажат самите себе си, защото за изминалите 140 хиляди години са причинили или съзнателно допуснали две от трите най-мащабни промени на нашия свят.
- Какво искаш да кажеш, Корша?
- Кой пази пазителите, кой варди вардианите?
На младежа му трябваха няколко смаяни секунди, докато осъзнае въпроса, след което лицето му се изопна от изумление:
- Ти си луд, Корша, върви си по пътя и вземи със себе си безумието, което ми подаряваш в пристъп на искренна щедрост.
Фанатикът се усмихна със своите проблясващи в нощтта златни очи:
- Пак ще се срещнем, младежо! Защото Вярата е неизбежна!
В отговор Еартрид вдигна небрежно рамене и изпя последния куплет от песента:
Точно там-
в мойта сянка,
родена
от първия лъч на Деня
Когато Корша се отдалечи, от сенките изплува фигура, обвита в сенки и със сребро в очите:
- Той няма да се спре пред нищо! Не искам да си представям докъде ще доведе това най-накрая!
- Така е , златооки Рал`лит Нигао, не се знае докъде ще ни доведе сблъсъка между Корша и Гарвана.
- Призователят е неизмеримо по-могъщ, млади Еартрид.... не подценявай Силата като сила сама по себе си.
- О, мъдри Нигао, тези двамата не се стремят към сблъсък.... те играят онази главоблъсканица, която измислиха човеците - шахматът.
- А смъртта на Салу'Вая какво е?
- Офицерът е паднал през ръба на дъската, мъдри Нигао!
- Но кой е помогнал на пешката, за да стигне до него?
- Понякога пешките са преобразени Кралици, стари братко... Мен ме притеснява друго - това е човешка по дух игра, в която е заложен целия ни свят, а ние не познаваме в дълбочина правилата й.
- Къде е истината, чеда на Сак-Никте? - повтори въпроса си той, огледждайки неколцината пръснати из тълпата златооки. С промяната на Капката техните очи променяха цвета си, приспобявайки се към изменилата същността си светлина.... ала за Корша това беше слабост. Непростима слабост, която неговия вид търпеше през половината от всяко денонощие... Златооките трябваше да се стремят към съвършенството по-упорито! И ако имаше колебаещи се, той щеше да ги увлече, разпространявайки истината първо сред слабите но безбройни човешки създания:
- Денят е истинската светлина, топлината и градежа. Той е песента, танца и труда на занаятчията, земеделеца и златаря. Денят е сила и движение и яснота. Нощта е врееме на сенки, мрак, коварна хлад, която изпива силите на тялото и отнема съзнанието ни.
Хората започваха лекичко да кимат в съгласие с думите му - излъчващата се от него златистост, увереност, вътрешна абсолютна убеденост им оказваше допълнителен ефект заради контраста с разлята се бяла и коварно нежна полумрачност. Корша беше късче ясен ден сред губещите своите очертания предмети и лица:
- Пожелайте в сърцата си Чистотата, отречете се от сладострастието на Нощта - защото може да имате сто дъщери и синове, ала душите ви ще се погубят ако правите любов заради удоволствието. Отречете се от плътта си, защото най-великата измама е лъжата, че трябва да живеем в хармония между крайностите си!
... Защото питам! - Кое наричат хармония между крайностите? Да живееш между въздържанието и преситата.... понеже видите ли, преситата убивала щастието на сърцето!! Сякаш личното щастие е над това на потомнците ни!
Презрението в тона му можеше да разсече скала и той го предаде на слусащите го хора. Усети, че и двама от слушащите го четирима златоокии също започват да дават знаци на съгласие:
- Всички ние - хора, златооки, танцуващи и призователи трябва да живеем в мир, обединени от Вярата си, че - в един по-добър ден - Капката ще престане да пулсира, ще остане завинаги златна и ще се възцари свят без болести, смърт и вражда. Ще живеем в свят, в който ще има достатъчно, за да не се убиваме един друг - ала това е невъзможно, докато в сърцата на всяко разумно създание бушуват пламъците на алчността, сладострастието, гордостта...
Корша продължи още и още, и още, постепенно покорявайки съзнанието на слушащите го, спирайки едва когато усети, че немощните съзнания на хората започват да се изтощават от екзалтацията, в която ги хвърляше с помощта на своята вътрешна убеденост, прозираща през правдивите му слова. Нощта беше встъпила напълно във властта си и той започна да усеща усилваща се умора и откъснатост от продължаващия да тече живот. Обикновенните златооки бяха променили очите си в сребристо и в техните движения се усещаше лекота, която чезнеше от него - все по-явно беше, че не усещат болката и нарастващата слабост, която започваше да вибрира в гърдите му. Затова пусна от хватката си слушащите го и се оттегли с охраната си към Аления Водопад - един от най-престижните квартали на столицата Тохил, където се намираше наетата от него скромна четириетажна къща.
Не го правеше за лукса - за Корша беше все едно дали носи груба дреха или златотъкана роба с пришити рубини, дали ще спи на дъските под тавана в онази огромна къща или ще отдели нощ сред коприни и дантела, за даде семето си на някоя новопосветена във Вярата човешка жена. Просто нито разкошът, нито съзнателно търсената нищета на битието докосваха сърцето му. Не изпитваше удоволствие дори когато налагаше върховното наказание над предателите на неговата раса - скопяването на мъжете, прегърнали Сребърната половина на Капката в небето .... или изнасилването на онези белокоси вещици....
- Пазител Корша? - повикалият го всъщост се намираше точно на пътя на златоокия фанатик и охраната му. По-точно седеше на земята с кръстосани в лотос нозе, хванал небрежно дръжката на прав танцьорски меч в едната ръка и флейта в другата.
Срещайки очите на Кораша, той тихо запя с красив, плътен глас - с арогантност и аристократична непринуденост, сякаш се намираше на сцената пред отбрана публика:
Всяка сутрин
пресрещам
с надежда и ярост
на Небето юмрука пламтящ...
Непознатият изглеждаше изключително странно, защото черната коса и бялата, съвършенна кожа, типична за расата на танцуващите, се съчетаваше със сребристите през нощта очи без зеница и бяло, характерни за най-стария вид в Сак-Никте. Но в тази сребристост имаше една тъмнота, така че по-скоро ставаше въпрос за матовия блясък на червеникав бронз... като намек за мрамор, който е бил полиран с кръв....
Освен това имаше лице с финни и в същото време мъжествени черти, атлетично тяло и длани с дълги, гъвкави и силни пръсти на музикант. Пресрещнатият прецени личностното му излъчване като объркващо, защото издаваше трескавост, която едновременно плашеше и отблъскваше, привличаше и мигновенно омайваше създанията - особено (Корша беше сигурен в това) създанията от срещуположния пол. Усещаше се някаква изтънченост и в същото време чудовищна примитивност:
И приижда Денят
право в моите зеници.
Възкипява право в моите вени
първият лъч светлина.
Златоокият позна певеца, макар че го никога не го беше виждал на живо, и най-накрая проговори, пресичайки леещите се стихове:
- Осакатена личност ми е застанала на пътя... как мога да я заобиколя, без да покажа жестокост към оскърбено от Природата и Съдбата създание?
- Сакат? - седналият млъкна и с престорена наивност се огледа през лявото и дясното си рамо, търсейки обекта на Коршовото презрение:
- Ако не знаех колко съм хармоничен и съразмерен, щях да помисля, че говорите на мен, Фанатико Корша!
- Много добре разбираш какво искам да кажа....Но ти не си виновен, че си се родил със смесена кръв! Много по-важна е душата ти! Все още не е късно да я спася, Еартрид Коджа!
- Коя половина от нея? Танцьорската или златооката? Или сърцето ми, което е влюбено в Саваната?
- Не е късно, Еартрид! Знам, че си дошъл да спориш с мен, но аз нямам нищо! Нямам достатъчно гордост, за да вярвам, че мога да водя диспут с десетгодишно дете, не приемам да стоя срещу теб и да убеждавам скептичния ти ум! Вярата...
- Що е вяра? - пресече го полутанцьора
- Вярата е пътя към утрешния ден, младежо!
- В който Капката ще престане да пулсира, застивайки във вечна Златистост? Защо ли това ме кара да те попитам помниш ли легендата за Ахаланге. Светът, който тамошните пазители затворили заради мащабни магически опити с Капката му.
- Сигурно доминиращата в Ахаланге раса се е стремяла към могъщество, към унищожение... споменават се катаклизми, но най-вероятно е било ефектът от мащабно ново заклинание-оръжие.
- Подобно на магиите на Три Гарванови Пера, когото се опитваш да спреш, нали? - усмихна се чаровно Еартрид и се изправи със смъртоносна грация, отдръпвайки се към единия тротоар на тясната уличка:
- Неучитиво е да ви препречвам пътя, Фанатико Корша - Коджа се усмихна на собственото си двусмислие - но ако ще спирате Гарвана със съизмерими по мощ методи, значи Сак-Никте може да бъде отделен по волята на пазителите от всички останали Светове-Мехурчета в Изначалния Поток.
Усмихнат, с небрежна елегантност изпя още един куплет:
Ала всяко посрещнато утро
е повторена грешка.
Всеки опит за святост свършва така:
- На тъмата потайната свита
в мойта сянка любовно се сгушва.
В този миг Корша си спомни целия текст на песента.... беше човешка, Слънцето да го отнесе досадния полузлатоок-полутанцьор. И по смисъла си беше в състояние да предизвика до смърт всеки от Истинската Вяра. Но нямаше да позволи да бъде провокиран към насилие... не още:
- Пазителите нямат право да се намесват повече! По твоята логика, Еартрид, Те трябва да накажат самите себе си, защото за изминалите 140 хиляди години са причинили или съзнателно допуснали две от трите най-мащабни промени на нашия свят.
- Какво искаш да кажеш, Корша?
- Кой пази пазителите, кой варди вардианите?
На младежа му трябваха няколко смаяни секунди, докато осъзнае въпроса, след което лицето му се изопна от изумление:
- Ти си луд, Корша, върви си по пътя и вземи със себе си безумието, което ми подаряваш в пристъп на искренна щедрост.
Фанатикът се усмихна със своите проблясващи в нощтта златни очи:
- Пак ще се срещнем, младежо! Защото Вярата е неизбежна!
В отговор Еартрид вдигна небрежно рамене и изпя последния куплет от песента:
Точно там-
в мойта сянка,
родена
от първия лъч на Деня
Когато Корша се отдалечи, от сенките изплува фигура, обвита в сенки и със сребро в очите:
- Той няма да се спре пред нищо! Не искам да си представям докъде ще доведе това най-накрая!
- Така е , златооки Рал`лит Нигао, не се знае докъде ще ни доведе сблъсъка между Корша и Гарвана.
- Призователят е неизмеримо по-могъщ, млади Еартрид.... не подценявай Силата като сила сама по себе си.
- О, мъдри Нигао, тези двамата не се стремят към сблъсък.... те играят онази главоблъсканица, която измислиха човеците - шахматът.
- А смъртта на Салу'Вая какво е?
- Офицерът е паднал през ръба на дъската, мъдри Нигао!
- Но кой е помогнал на пешката, за да стигне до него?
- Понякога пешките са преобразени Кралици, стари братко... Мен ме притеснява друго - това е човешка по дух игра, в която е заложен целия ни свят, а ние не познаваме в дълбочина правилата й.
Две седмици, две седмици само на грудки и коренчета... добре че поне бе научил нещо от знахарските умения на баща си и знаеше кое става за ядене и как да го намери. Добре и че бе намерил Верди (както сам го бе кръстил), който крачеше до него... или по-скоро добре че той го бе намерил. Малката животинка представляваше ниско и леко прегърбено същество със странно големи очи, които непрестанно ширеха ту на ляво, ту на дясно като луди сякаш щяха всеки момент да изскочат и да полетят в хаотичен бяг и да се изгубят някъде след хоризонта. Ушите му бяха не по-малко комични. Илирир можеше да се обзаложи, че ако ги разпери достатъчно енергично може да се отлепи от земята и да подгони очите си. Явно не бе особено интелигентен, защото единствения звук, който бе чул от него до сега бе едно просто :Писук!: и толкова. Кратко, лаконично и категорично :Писук!:. Въпреки това му бе спасил живота и от тогава не спираше да го следва. Илирир, от своя страна пък, нямаше нищо против да повървят заедно. Гладът обаче го мъчеше и ако не стигнеха до някое населено място скоро, съвсем щяха да го закъсат... е, можеби не и Верди. До колкото бе забелязал, той въобще не ядеше...
Изтощен и изнемогващ, Илирир стигна до полите на гора. Усмивката веднага грейна на лицето му, но бързо се скри и той едва не се строполи на земята. Не че обичаше горите. Всъщност като изключим малката изкуствено призована насред саваната до родното му място, тази бе първата истинска, която виждаше в живота си. Добрата новина бе, че щом свършиха саваните значи бе напуснал териториите на събратята си и опасността намаляваше. Верди подскочи няколко пъти около него като не спираше да оглежда околността. Илирир не можеше да се мръдне. Със сетни усилия се премести до един по-удобен дъб и издиша тежко... огромното му тяло не можеше да понесе повече странстване без да си почине. Опита се да си представи как когато се събуди, Верди ще е направил закуска, чай и ... можеби от любимата му каша. Засмя се. Малката животинка определено бе донесла радост в сърцето на отшелника...
Светкавица раздра небето над него! Въобще не бе усетил кога стана вечер. Сенките наоколо скриваха всичко, от Верди нямаше и помен, а гората зад него бе изчезнала. Тих ужас се загнезди в душата на младия Призоваващ. Изведнъж из земята изникнаха зловещи и гротескни създания и закръжаха над него. Можеше да ги познае. Бяха призовани! Отново го бяха нападнали. С нечуван писък едното се стрелна към него и го прободе в хълбока. Илирир изстена и падна глухо на тревата. Проклета савана!! Зловещият смях на някогашният му учител отекна над него. Но как? Та той загина в боя с Танцьорите! Илирир се опита да се изправи, но още едно създание го прободе в гърба и падна отново немощен. С последни сили успя да направи единственото за което се сети - протегна се и хвана едно от ефирните създания, което тъкмо минаваше над него. Затвори очи и си представи себе си, точно както беше сега, окървавен и полумъртъв. В миг съществото изпадна в гърчове, формата му се разми и после отново се сплъсти. Но този път, в ръката си Илирир държеше своята. Погледна нагоре към двойника. Един поглед бе нужен и той хукна през саваната. Обърканите духове се втурнаха след беглеца... Илирир затвори очи, благодарейки на всички богове. Дишаше тежко, нямаше да издържи много, а духовете щяха да се върнат... и чу :Писук!:...
Събуди се... гората си бе там и Верди радостно застанал над него, висейки на опашката си. Проклет сън за проклет спомен! Призователят разтърси глава. Когато стигнеше до по-спокойно място трябваше да се отърве от него. Сигурно бе спал часове ако не и ден. Звездите над него грееха, а капката светеше в необичайно ярко сребристо. Луната, както я наричаха хората. Бе страшно красива... особено от мястото къде бе застанал Илирир. Накара го да забрави за съня и той се успокои. Сега, освободен от напрежението, Илирир се ослуша... до ушите му стигна глухата глъч от селище. Погледна Верди, вероятно затова бе толкова неспокоен по-рано, но сега просто седеше и се чешеше упорито. Призователят бе сигурен, че докато е спял, малкият му приятел непременно е отишъл да провери източника на шума. Още веднъж благодари на боговете за него и тръгна натам.
Оказа се малко сгушено селце, точно в покрайнините на гората. Малкото горящи факли го осветяваха бледо, но той все още можеше да долови няколкото самотни човешки силуета в центъра на малкото площадче. Говореха си тихо и спокойно без да пречат на никого... самотният Призовател пристъпи тежко към тях. Трябваше му помощ. Момента, в който го зърнаха, бе последван от няколкосекундно мълчание и очевидно колебание от тяхна страна. Илирир спря на няколко метра от тях, Верди стоеше до крачола му. Не искаше да ги плаши. Единият се престраши, стана и отиде до него. Веднага щом зърна матовочерната му кожа падна на колене с вдигнати ръце. Илирир зяпна, другите хора също паднаха. Верди измънка нещо подобно на :Писук!:. Явно и той бе объркан:
- Ти си негов последовател! - измънка първият. - Слава на Гарвана! - Илирир погледна Верди. Дори му се стори, че малкият повдига въпросително ръмене:
- Станете, не съм ничий последовател. Имам нужда от помощ, да отседна в селцето ви... - Опита той...
- Да! Останете! Всичко бихме направили за вас, естествено. - Прекъсна го човекът. Вече се бе поклонил толкова ниско, че носът му стигаше земята. - Елате! Ще ви настаним в стаята за специални гости! Много ще ви хареса! - Мазният му глас не спираше да се носи в тишината. Дори да се бе подразнил Илирир нямаше какво да направи. Умората и глада си казаха своето и той се остави на човека...
Когато се събуди осъзна какво всъщност се бе случило миналата нощ. Ханджията и очевидно водач на селцето бе изпъдил досадния мазник и разказа всичко на Призователя - че откакто някакъв Призовател дошъл в селцето преди седмица, то се променило неимоверно - складовете се напълнили със суровини и храна, водата не спирала, а животните вместо да намаляват, както се случвало тук доста често заради хищниците, те се умножавали неимоверно. В съзнанието на Илирир това можеше да значи само, че някой много могъщ Призовател е стъпвал тук... Бе сам в стаята. Верди стоеше клекнал на прозореца и оглеждаше малкия площад, където навалица хора доста оживено спореха за нещо.
- Трябва да се махнем Верди... както знаем заклинанията на Призователите не са безгранични. Скоро всичко ще изчезне и бог знае какво биха направили тези марионетки с души навън. - Замисли се за момент... Този Три Гарванови Пера или е много глупав или изключително способен и могъщ. Да обещаеш нещо на народ без да можеш да го поддържаш граничеше със безумието... а можеби той точно това целеше - да ядоса местното население, за да се надигнат и сами да прозрат нищожеството си. Дали? Нямаше значение на този етап. За сега просто трябваше да го намери. Надали щеше да е трудно да намериш чудотворец из тия земи. Поне щеше да е събрат и да го разбере...
Облече се, взе Верди и се изниза през кухнята. За щастие никой не го забеляза. Гората можеше да го скрие от погледите им... можеби горите не бяха чак толкова зле. Както му каза ханджията, Гарванът е потеглил преди два дни към столицата на кралството по източни път. Това бе и пътя, който трябваше да следва Илирир...
Изтощен и изнемогващ, Илирир стигна до полите на гора. Усмивката веднага грейна на лицето му, но бързо се скри и той едва не се строполи на земята. Не че обичаше горите. Всъщност като изключим малката изкуствено призована насред саваната до родното му място, тази бе първата истинска, която виждаше в живота си. Добрата новина бе, че щом свършиха саваните значи бе напуснал териториите на събратята си и опасността намаляваше. Верди подскочи няколко пъти около него като не спираше да оглежда околността. Илирир не можеше да се мръдне. Със сетни усилия се премести до един по-удобен дъб и издиша тежко... огромното му тяло не можеше да понесе повече странстване без да си почине. Опита се да си представи как когато се събуди, Верди ще е направил закуска, чай и ... можеби от любимата му каша. Засмя се. Малката животинка определено бе донесла радост в сърцето на отшелника...
Светкавица раздра небето над него! Въобще не бе усетил кога стана вечер. Сенките наоколо скриваха всичко, от Верди нямаше и помен, а гората зад него бе изчезнала. Тих ужас се загнезди в душата на младия Призоваващ. Изведнъж из земята изникнаха зловещи и гротескни създания и закръжаха над него. Можеше да ги познае. Бяха призовани! Отново го бяха нападнали. С нечуван писък едното се стрелна към него и го прободе в хълбока. Илирир изстена и падна глухо на тревата. Проклета савана!! Зловещият смях на някогашният му учител отекна над него. Но как? Та той загина в боя с Танцьорите! Илирир се опита да се изправи, но още едно създание го прободе в гърба и падна отново немощен. С последни сили успя да направи единственото за което се сети - протегна се и хвана едно от ефирните създания, което тъкмо минаваше над него. Затвори очи и си представи себе си, точно както беше сега, окървавен и полумъртъв. В миг съществото изпадна в гърчове, формата му се разми и после отново се сплъсти. Но този път, в ръката си Илирир държеше своята. Погледна нагоре към двойника. Един поглед бе нужен и той хукна през саваната. Обърканите духове се втурнаха след беглеца... Илирир затвори очи, благодарейки на всички богове. Дишаше тежко, нямаше да издържи много, а духовете щяха да се върнат... и чу :Писук!:...
Събуди се... гората си бе там и Верди радостно застанал над него, висейки на опашката си. Проклет сън за проклет спомен! Призователят разтърси глава. Когато стигнеше до по-спокойно място трябваше да се отърве от него. Сигурно бе спал часове ако не и ден. Звездите над него грееха, а капката светеше в необичайно ярко сребристо. Луната, както я наричаха хората. Бе страшно красива... особено от мястото къде бе застанал Илирир. Накара го да забрави за съня и той се успокои. Сега, освободен от напрежението, Илирир се ослуша... до ушите му стигна глухата глъч от селище. Погледна Верди, вероятно затова бе толкова неспокоен по-рано, но сега просто седеше и се чешеше упорито. Призователят бе сигурен, че докато е спял, малкият му приятел непременно е отишъл да провери източника на шума. Още веднъж благодари на боговете за него и тръгна натам.
Оказа се малко сгушено селце, точно в покрайнините на гората. Малкото горящи факли го осветяваха бледо, но той все още можеше да долови няколкото самотни човешки силуета в центъра на малкото площадче. Говореха си тихо и спокойно без да пречат на никого... самотният Призовател пристъпи тежко към тях. Трябваше му помощ. Момента, в който го зърнаха, бе последван от няколкосекундно мълчание и очевидно колебание от тяхна страна. Илирир спря на няколко метра от тях, Верди стоеше до крачола му. Не искаше да ги плаши. Единият се престраши, стана и отиде до него. Веднага щом зърна матовочерната му кожа падна на колене с вдигнати ръце. Илирир зяпна, другите хора също паднаха. Верди измънка нещо подобно на :Писук!:. Явно и той бе объркан:
- Ти си негов последовател! - измънка първият. - Слава на Гарвана! - Илирир погледна Верди. Дори му се стори, че малкият повдига въпросително ръмене:
- Станете, не съм ничий последовател. Имам нужда от помощ, да отседна в селцето ви... - Опита той...
- Да! Останете! Всичко бихме направили за вас, естествено. - Прекъсна го човекът. Вече се бе поклонил толкова ниско, че носът му стигаше земята. - Елате! Ще ви настаним в стаята за специални гости! Много ще ви хареса! - Мазният му глас не спираше да се носи в тишината. Дори да се бе подразнил Илирир нямаше какво да направи. Умората и глада си казаха своето и той се остави на човека...
Когато се събуди осъзна какво всъщност се бе случило миналата нощ. Ханджията и очевидно водач на селцето бе изпъдил досадния мазник и разказа всичко на Призователя - че откакто някакъв Призовател дошъл в селцето преди седмица, то се променило неимоверно - складовете се напълнили със суровини и храна, водата не спирала, а животните вместо да намаляват, както се случвало тук доста често заради хищниците, те се умножавали неимоверно. В съзнанието на Илирир това можеше да значи само, че някой много могъщ Призовател е стъпвал тук... Бе сам в стаята. Верди стоеше клекнал на прозореца и оглеждаше малкия площад, където навалица хора доста оживено спореха за нещо.
- Трябва да се махнем Верди... както знаем заклинанията на Призователите не са безгранични. Скоро всичко ще изчезне и бог знае какво биха направили тези марионетки с души навън. - Замисли се за момент... Този Три Гарванови Пера или е много глупав или изключително способен и могъщ. Да обещаеш нещо на народ без да можеш да го поддържаш граничеше със безумието... а можеби той точно това целеше - да ядоса местното население, за да се надигнат и сами да прозрат нищожеството си. Дали? Нямаше значение на този етап. За сега просто трябваше да го намери. Надали щеше да е трудно да намериш чудотворец из тия земи. Поне щеше да е събрат и да го разбере...
Облече се, взе Верди и се изниза през кухнята. За щастие никой не го забеляза. Гората можеше да го скрие от погледите им... можеби горите не бяха чак толкова зле. Както му каза ханджията, Гарванът е потеглил преди два дни към столицата на кралството по източни път. Това бе и пътя, който трябваше да следва Илирир...
If he falls in love tonight,
it can be assumed...
His carefree days with us are history,
in short our pal is doomed...
it can be assumed...
His carefree days with us are history,
in short our pal is doomed...
Бе следвала неуморно пътя си и сега, под единственото око на Среброликата, Тохил я приемаше в обятията си. Огромна и шумна, столицата я привличаше с безкрайните си възможности. Не стъпваше тук за първи път - бе придружавала Салу'Вая и свитата му безрой пъти, когато този мъртвец се връщаше от златоносните си походи, ала всяко завръщане бе като първа и единствена стъпка.
***
Придърпа качулката ниско над очите си и тръгна по уличките. Две нощи бяха изтекли откак откри Корша. Всяка вечер проповядваше по площадите в агонията на умиращия си господар. Наглостта му бе безгранична - лееше лъжите си под Окото на истината, под взора на Среброликата. Плетеше паяжини от слово и пръскаше отровата си сред невежите. Очите му светеха в скверното злато, когато нощта приласкваше всеки танцьор в прегръдката си и му даряваше благословията си.
Сенките шепнеха странни слова за него. Паметта им бе кратка и взорът им изкривен и тя не вярваше на всяка тяхна дума, ала знаеше, че мракът никога не лъже слугите си. И този скверен роб на златото вероятно робуваше не на алчността към материалното, а на собствената си вяра. Той бе прегърнал пламъка, за да пречисти душата си, ала след огъня остават само пепел, прах и смърт. Все още не бе изтлял този жрец на нечистата смърт, но дните му бяха преброени.
Бе точно пред него - загърната в сенките и тежкото си наметало. Наблюдаваше го от малката тълпа, която бе сбрал около нелепия си подиум. Дъхът му можеше да докосне лицето й, а протегнеше ли ръка, щеше да смъкне златната одежда от тялото му. Наслаждаваше се на умората, която го завладяваше с все по-гъстия мрак и на силата, която се вливаше в собственото й същество. Кожата й настръхваше от сенките, които се размърдваха под дрехите й. Падащата нощ събуждаше живота в тях и те шареха върху плътта й. Милувката им бе хладна и изостряше сетивата й, превръщаше я в силует от възприятия, в на свой ред дебнеща сянка, която носи обещание за вечен мрак.
Малката му, патетична реч свърши и неуверените му, морни стъпки го поведоха по улиците. Тирка се отправи в противположната посока, скривайки се в плетеницата от кръстопътища. Сви в една тъмна пресечка, завършваща със стена и прошепна нещо на тъмнината. Качулката се смъкна от лицето й, а наметалото й се разкъса и изтече в краката й. Едва видимо стъпало изплува пред нея, изтъкано от плътен синьо-черен мрак, а след него още и още, реещи се в сивеещата тъма чак до покрива на ниската къща пред нея. Претича бързо по стъпалата и скочи върху керемидите. Тъмнината пое звука, а зад нея стълбището загуби очертанията си и се разтвори като мъгла. Живите сенки обгърнаха ботушите й и пристегнаха лъка и колчана със стрелите към гърба й. Пое си дълбоко дъх и препусна по покривите.
Познаваше пътя на Корша, през плетеницата от улици, та чак до "скромното" му жилище. Разкошът съпътства всеки жрец на златото и фанатик или не, този не правеше изключение. Охраната му го следваше неуморно, а малка свита от "новопозлатени" шеташе из дома му. Всички те го гледаха със сляпо обожание, отровени от вярата и словото му, а пазачите му бяха готови да дадат живота си за него. Не им бе приятел, но бе техен повелител и всяко негово желание бе закон. Той бе богът, който познаваха, в който вярваха.
Скоро го настигна. Надушваше пепеливата му душа и усещаше топлината, която излъчваше. Ниско долу сред къщите, тялото му се задушаваше сред мрака. Претича безшумно над него и се скри в един ъгъл. Сенките протягаха пипалата си надолу и съскаха, изпълнени с омраза. Шепнеха, че ще извадят очите му, ще изтръгнат езика и сърцето му и ще й ги донесат. Тирка протегне ръце към тях и те се обвиха като ударени около пръстите й. Облегна се в мрака и загледа златния слуга, който говореше с Еартрид Коджа. Чуваше разговора им смътно, ала знаеше, че сенките ще й разкажат повече. Обичаше да съзерцава и сега имаше идеалната възможност за това. Езикът на тялото говореше много и тя можеше да каже, че Корша е раздразнен, докато Коджа й беше по-труден за разгадаване. За него се носеха слухове, а сенките нашепваха дори повече. Бе чувала неимоверно много, ала видяната истина е по-силна от чутата. И Тирка използваше възможността да научи повече за Еартрид Коджа, докато можеше. Съзерцанието я опияняваше и тя се разочарова, когато срещата бе прекъсната от видимо нетърпеливия Корша. Макар да й се искаше да остане, тя пренебрегна желанието си и продължи своя бяг по покривите.
Настани се в сенките срещу дома на Корша и се приготви да прекара нощта там.
***
Придърпа качулката ниско над очите си и тръгна по уличките. Две нощи бяха изтекли откак откри Корша. Всяка вечер проповядваше по площадите в агонията на умиращия си господар. Наглостта му бе безгранична - лееше лъжите си под Окото на истината, под взора на Среброликата. Плетеше паяжини от слово и пръскаше отровата си сред невежите. Очите му светеха в скверното злато, когато нощта приласкваше всеки танцьор в прегръдката си и му даряваше благословията си.
Сенките шепнеха странни слова за него. Паметта им бе кратка и взорът им изкривен и тя не вярваше на всяка тяхна дума, ала знаеше, че мракът никога не лъже слугите си. И този скверен роб на златото вероятно робуваше не на алчността към материалното, а на собствената си вяра. Той бе прегърнал пламъка, за да пречисти душата си, ала след огъня остават само пепел, прах и смърт. Все още не бе изтлял този жрец на нечистата смърт, но дните му бяха преброени.
Бе точно пред него - загърната в сенките и тежкото си наметало. Наблюдаваше го от малката тълпа, която бе сбрал около нелепия си подиум. Дъхът му можеше да докосне лицето й, а протегнеше ли ръка, щеше да смъкне златната одежда от тялото му. Наслаждаваше се на умората, която го завладяваше с все по-гъстия мрак и на силата, която се вливаше в собственото й същество. Кожата й настръхваше от сенките, които се размърдваха под дрехите й. Падащата нощ събуждаше живота в тях и те шареха върху плътта й. Милувката им бе хладна и изостряше сетивата й, превръщаше я в силует от възприятия, в на свой ред дебнеща сянка, която носи обещание за вечен мрак.
Малката му, патетична реч свърши и неуверените му, морни стъпки го поведоха по улиците. Тирка се отправи в противположната посока, скривайки се в плетеницата от кръстопътища. Сви в една тъмна пресечка, завършваща със стена и прошепна нещо на тъмнината. Качулката се смъкна от лицето й, а наметалото й се разкъса и изтече в краката й. Едва видимо стъпало изплува пред нея, изтъкано от плътен синьо-черен мрак, а след него още и още, реещи се в сивеещата тъма чак до покрива на ниската къща пред нея. Претича бързо по стъпалата и скочи върху керемидите. Тъмнината пое звука, а зад нея стълбището загуби очертанията си и се разтвори като мъгла. Живите сенки обгърнаха ботушите й и пристегнаха лъка и колчана със стрелите към гърба й. Пое си дълбоко дъх и препусна по покривите.
Познаваше пътя на Корша, през плетеницата от улици, та чак до "скромното" му жилище. Разкошът съпътства всеки жрец на златото и фанатик или не, този не правеше изключение. Охраната му го следваше неуморно, а малка свита от "новопозлатени" шеташе из дома му. Всички те го гледаха със сляпо обожание, отровени от вярата и словото му, а пазачите му бяха готови да дадат живота си за него. Не им бе приятел, но бе техен повелител и всяко негово желание бе закон. Той бе богът, който познаваха, в който вярваха.
Скоро го настигна. Надушваше пепеливата му душа и усещаше топлината, която излъчваше. Ниско долу сред къщите, тялото му се задушаваше сред мрака. Претича безшумно над него и се скри в един ъгъл. Сенките протягаха пипалата си надолу и съскаха, изпълнени с омраза. Шепнеха, че ще извадят очите му, ще изтръгнат езика и сърцето му и ще й ги донесат. Тирка протегне ръце към тях и те се обвиха като ударени около пръстите й. Облегна се в мрака и загледа златния слуга, който говореше с Еартрид Коджа. Чуваше разговора им смътно, ала знаеше, че сенките ще й разкажат повече. Обичаше да съзерцава и сега имаше идеалната възможност за това. Езикът на тялото говореше много и тя можеше да каже, че Корша е раздразнен, докато Коджа й беше по-труден за разгадаване. За него се носеха слухове, а сенките нашепваха дори повече. Бе чувала неимоверно много, ала видяната истина е по-силна от чутата. И Тирка използваше възможността да научи повече за Еартрид Коджа, докато можеше. Съзерцанието я опияняваше и тя се разочарова, когато срещата бе прекъсната от видимо нетърпеливия Корша. Макар да й се искаше да остане, тя пренебрегна желанието си и продължи своя бяг по покривите.
Настани се в сенките срещу дома на Корша и се приготви да прекара нощта там.
-
James Raynor
- Captain
- Posts: 2749
- Joined: Sun Sep 07, 2003 1:34 pm
- Location: Unknown Colony, Terran Dominion
[url=http://www.data.bg/f.php?fid=7154777]И тъй изгубен, сред град и тълпа
аз пътя си търся, но нямам следа.
Ни знак, ни стон, ни блага ръка
да ми посочи пътя към дома.[/url]
Опря лютнята до дървото и изпъна гръб. Наближаваше пладне, а той беше събрал няколко жълтици. Явно рядко срещаха певци наоколо. Всъщност, подобно на повечето човешки градове, столицата също не страдаше от излишен лукс. Общо взето всички имаха еднаква структура от три части. Казарми, жилищна зона и пазар. Просто тук и трите части имаха далеч по-големи размери от останалите градове. Имаше и кръчма, намираща се някъде из пазара. И толкова.
Натан си отбелязваше редовно, че това най-вероятно е съвсем умишлено и вътре в себе си поздравяваше господарите, които и от всичките негодяи и използвачи да бяха, за това им решение. Апетитът идва с яденето, а когато един човек, особено човек, изпита голям апетит, в главата му неминуемо се зачеват разни опасни мисли. А и явно всички са доволни, стига да има достатъчно алкохол и храна. Защо им е на господарите да се напъват повече. Луксът е способен да разяде всяко общество от вътре, ако е присъствал прекалено дълго време. Но ако луксът се настани при хора които познават само мизерия, рано или късно някой ще се събуди в прелестния си богато украсен замък, обграден от разгневени създания с вили в ръце.
Нарами лютнята и се насочи напред по калната пътека. Поразпита тук там и някак си откри дума си. Но реши да не влиза. Поне не за сега. Разходи се още малко. Нищо не се беше променило. Намери малък фонтан и се настани до него. Само водата го отдалечаваше от мръснокафявия цвят на града, затова реши да потърси сън и спокойствие край нея. Поне за сега.
аз пътя си търся, но нямам следа.
Ни знак, ни стон, ни блага ръка
да ми посочи пътя към дома.[/url]
Опря лютнята до дървото и изпъна гръб. Наближаваше пладне, а той беше събрал няколко жълтици. Явно рядко срещаха певци наоколо. Всъщност, подобно на повечето човешки градове, столицата също не страдаше от излишен лукс. Общо взето всички имаха еднаква структура от три части. Казарми, жилищна зона и пазар. Просто тук и трите части имаха далеч по-големи размери от останалите градове. Имаше и кръчма, намираща се някъде из пазара. И толкова.
Натан си отбелязваше редовно, че това най-вероятно е съвсем умишлено и вътре в себе си поздравяваше господарите, които и от всичките негодяи и използвачи да бяха, за това им решение. Апетитът идва с яденето, а когато един човек, особено човек, изпита голям апетит, в главата му неминуемо се зачеват разни опасни мисли. А и явно всички са доволни, стига да има достатъчно алкохол и храна. Защо им е на господарите да се напъват повече. Луксът е способен да разяде всяко общество от вътре, ако е присъствал прекалено дълго време. Но ако луксът се настани при хора които познават само мизерия, рано или късно някой ще се събуди в прелестния си богато украсен замък, обграден от разгневени създания с вили в ръце.
Нарами лютнята и се насочи напред по калната пътека. Поразпита тук там и някак си откри дума си. Но реши да не влиза. Поне не за сега. Разходи се още малко. Нищо не се беше променило. Намери малък фонтан и се настани до него. Само водата го отдалечаваше от мръснокафявия цвят на града, затова реши да потърси сън и спокойствие край нея. Поне за сега.
The name's Jim Raynor, pal. And I won't be talked down to by anybody.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Корша не можеше да забрави усмивката на жената от неговата раса, която по време на проповедта му стоеше толкова близо, че можеше да я докосне, ако не внимава.
Желанието за нежност - изтръгнато толкова отдавна от душата му - изведнъж се беше оказало живо и трептящо.... пурпурно цвете от страст и слабост....
- Донесете пет свещи, петима новопосветени да ги запалят, със кръв от вените си да ги полеят - направете го веднага!
Слуги, вярващи и войни на вярата се забързаха, за да изпълнят волята му и сякаш след миг в центъра на аскетично празната му стая се оформи пентаграм, в чийто център Корша застана на колене, с притиснати пред гърдите една в друга длани. Застанал в поза на смирение, той зашепна слова за пречистване, за чистота, за предаване на душата му на пламъка....
Защото Кожда грешеше... стремежът към светлината не причинява сянка... ако пристъпиш в пламъците....
Болка... златиста ярост избликна от петте крайща на очертаната с восък и кръв, и светлина фигура около него - безплътна горещина пречисти всяка частица скверно сребро, наслоено от нощния мрак, от паяжината на онази усмихваща се жена от неговата раса. Защото не беше първата златоока, която през деня приема истинската вяра, но нощем със своите все още сребристи очи се опитва да го впрете в любовна мрежа.... ала безплътните пламъци на пречистването бяха тъкмо за това - за да махнат всяка поквара, за да унищожат със болка и вяра всяка капка сребро и заклинание за сладострастие....
Слугите търпеливо изчакваха до мига, в който Капката преля отново в Злаисто, до мига, в който челото му допря пода и пламъците изчезнаха, а пентаграмът припламна за последно и се изпари, оставяйки пепел и изгорен камък. Едва тогава се осмелиха да пристъпят и да дадат подкрепа на свръхизтощения си водач. А той се подпря на тях с мъка и едва изправяйки се, пристъпи във вътрешния двор, вдигайки очи към Капката над него.
Сипещата се от небето Златистост се вливаше в очите му и изтриваше последните остатъци умора, намек за сребро и нощна слабост, в която някой или някоя би могла да втъче заклинания.... беше чист, съвършен, недостъпен за чужда магия, потопен в леещата се мощ на Дневната Капка.... ала защо тогава образът на онази усмихваща се жена от неговата раса продължаваше да пулсира пред очите му...
..................
Гарванът почеса дребното създание по главата, между ушите и се усмихна с белозъбата си усмивка на Коджа:
- Онзи младеж го е нарекъл Верди.... красиво име, не мислите ли, Еартрит?
- Да, красиво е - потвърди търпеливо полутанцьорът, чакайки Три Гарванови Пера сам да започне същесвената част от разговора. Последният обаче не бързаше - приказваше си с него за чай, за билки, за жени и поезия. Коджа вече беше решил, че срещата, организирана с толкова усилия, ще бъде безполезна, когато Гарванът смени тона си в сериозен:
- Корша привлече на своя страна доста човеци и златооки - все личности със власт или постове в имперската армия.
- И ответът на танцуващите не закъсня - допълни веднага Коджа - те започнаха да слагат своите съпрузи-съветници на командните места в контролираната от тях човешка империя.
- Мхм... Колко е лесно да предизвикаш напрежение, нали? - усмихна се отново Гарвана - а после и война.
- Която ще даде на Корша абсолютна власт, с която той ще наложи вярата си на всички от своя вид.... а които не се съгласни все ще се падат на предните линии или ще изпълняват опасни задачи - каза Кожда, питайки се обаче какъв е смисъла да си казват очевидни неща, неразбирайки накъде всъщност води разговора Гарвана.
Тъмнокожият отпи от виното си и посочи през прозореца:
- Всичко това.... го нямаше само преди няколко столетия.... Хората промениха всичко, дори и войната между Златооки и Танцуващи.... но ако има гражданска война, то хората - с помощта на двете по-стари и коварни раси - ще се окажат отново в положението на безпомощни, неуки, разпръснати диваци.... гражданските, вътревидови войни водят до бездънни падения... от мен да го знаеж, младежо.
Еартрид кимна:
- А след като военната мощ на човешката империя бъде смазана чрез самата нея, то Танцуващите и Златооките вече няма да има с какво взаимно да се заплашват. Няма да има стохилядни армии от хора, способни да навлязат в Планините или Горите, без да се интересуват от каквито и да е загуби....
- А, да - елементарно нали - засмя се тъмнокожият... ако хората просто изчезнат от сцената, то войните и маговете ще могат да се върнат към положението си на въоръжен мир, обединени срещу моята раса от призователи... и този път ще се постараят наистина да ни заличат от Сак-Никте.
- Именно - отпи от своята чака Коджа - целите на Корша са комплексни - власт, разпространение на абсурдната му вяра, заличаване на призователите.... Сигурно има нещо и за по-нататък... може би вече е замислил, как може да лиши от ход Пазителите.
Гарвана кимна в знак на съгласие:
- Той е безумец, това е факт, който сигурно осъзнава дори самия той! Еартрид се усмихна:
- Не повече отколкото вас, велики Гарване.
- Не съм велик..... никога не съм искал да бъда - възпротиви се неговият събеседник и гост, но домакинът само присви очите си:
- Колко е голяма една личност се определя от обхвата на мечтите й... а вашите са съизмерими само с тези на Корша.
- Нима? - уж се намръщи Гарвана - а нима да вярваш, че може да съхраниш мира не е мечта.... Велика мечта?
. ............................................
- Как се казваш, младежо? - попита го дама с изключителните, спиращи дъха заради своята красота черти.... издаващи чистокръвната самка-танцьор.
- Натан, лейди - бардът ловко се изправи и се поклони грациозно, хладнокръвно очаквайки.... всичко възможно... за расата на красавицата, застанала пред него, се носеха легенди. Колко били непредвидими, красиви, смъртоносни и щедри на дарове и/или смърт.
- Колко си добър със своята лютня, Натан?
- Не достатъчно, за да свиря пред благордна лейди като вас, милейди.
- Отказваш ... ли ми? Преди да си разбрал какво точно искам?
- В никакъв случай, милейди!
- Чудесно! - плясна с изящните си, по детски малки длани - предизвиквам те!
Тъй като той не отговори, тя го погледна с огромните си като езера, тъмни очи, преди да пророни тихи слова между прекрасните си устни:
Усмихвам се -
гладна Луна
със сребърни хълбоци.
Натан за миг се забави, докато през главата му се мярваше мисълта, че тя не е казала какъв е облогът на предизвикателството й. После инстинктът му на бард взе връх:
Целуната си -
отхапвам бавно плода,
зреещ в очите ти.
Тя се засмя и Натан можеше да се закълне, че не е чувал по-прекрасен звук в живота си. Усети докосването до бузата си на дългите й, бели до синкавост пръсти, завършващи с дълги нокти:
- Дързък си като възбудена жена-танцьор... а си мъж.... това ми харесва!
- Радвам се, Милейди. Но искам и аз да ви предизвикам!
- Моля! - красивите й очи се разшириха от изненада, но после нежното й лице кимна в знак на съгласие и Натан се престраши:
Люлчина песен
под нежните кестени.
люлчина песен...
Беше ред на дамата, да се поколебае, но Натан можеше да се закълне, че тя не го стори, а отвърна в същия миг, откликвайки без замисляне, от дъното на душата си, със естественост и лекота, която го накараха да й се възхити:
Тихи са двете,
дъщерята и майката,
спящи в прегръдка.
- Кълна се в Кръвта на Денме, вие сте родена за бард, милейди!
- Аз съм ... Скучаеща дама, затъжила се за красиво присъствие.... ще ми правиш ли компания, Натан?
Желанието за нежност - изтръгнато толкова отдавна от душата му - изведнъж се беше оказало живо и трептящо.... пурпурно цвете от страст и слабост....
- Донесете пет свещи, петима новопосветени да ги запалят, със кръв от вените си да ги полеят - направете го веднага!
Слуги, вярващи и войни на вярата се забързаха, за да изпълнят волята му и сякаш след миг в центъра на аскетично празната му стая се оформи пентаграм, в чийто център Корша застана на колене, с притиснати пред гърдите една в друга длани. Застанал в поза на смирение, той зашепна слова за пречистване, за чистота, за предаване на душата му на пламъка....
Защото Кожда грешеше... стремежът към светлината не причинява сянка... ако пристъпиш в пламъците....
Болка... златиста ярост избликна от петте крайща на очертаната с восък и кръв, и светлина фигура около него - безплътна горещина пречисти всяка частица скверно сребро, наслоено от нощния мрак, от паяжината на онази усмихваща се жена от неговата раса. Защото не беше първата златоока, която през деня приема истинската вяра, но нощем със своите все още сребристи очи се опитва да го впрете в любовна мрежа.... ала безплътните пламъци на пречистването бяха тъкмо за това - за да махнат всяка поквара, за да унищожат със болка и вяра всяка капка сребро и заклинание за сладострастие....
Слугите търпеливо изчакваха до мига, в който Капката преля отново в Злаисто, до мига, в който челото му допря пода и пламъците изчезнаха, а пентаграмът припламна за последно и се изпари, оставяйки пепел и изгорен камък. Едва тогава се осмелиха да пристъпят и да дадат подкрепа на свръхизтощения си водач. А той се подпря на тях с мъка и едва изправяйки се, пристъпи във вътрешния двор, вдигайки очи към Капката над него.
Сипещата се от небето Златистост се вливаше в очите му и изтриваше последните остатъци умора, намек за сребро и нощна слабост, в която някой или някоя би могла да втъче заклинания.... беше чист, съвършен, недостъпен за чужда магия, потопен в леещата се мощ на Дневната Капка.... ала защо тогава образът на онази усмихваща се жена от неговата раса продължаваше да пулсира пред очите му...
..................
Гарванът почеса дребното създание по главата, между ушите и се усмихна с белозъбата си усмивка на Коджа:
- Онзи младеж го е нарекъл Верди.... красиво име, не мислите ли, Еартрит?
- Да, красиво е - потвърди търпеливо полутанцьорът, чакайки Три Гарванови Пера сам да започне същесвената част от разговора. Последният обаче не бързаше - приказваше си с него за чай, за билки, за жени и поезия. Коджа вече беше решил, че срещата, организирана с толкова усилия, ще бъде безполезна, когато Гарванът смени тона си в сериозен:
- Корша привлече на своя страна доста човеци и златооки - все личности със власт или постове в имперската армия.
- И ответът на танцуващите не закъсня - допълни веднага Коджа - те започнаха да слагат своите съпрузи-съветници на командните места в контролираната от тях човешка империя.
- Мхм... Колко е лесно да предизвикаш напрежение, нали? - усмихна се отново Гарвана - а после и война.
- Която ще даде на Корша абсолютна власт, с която той ще наложи вярата си на всички от своя вид.... а които не се съгласни все ще се падат на предните линии или ще изпълняват опасни задачи - каза Кожда, питайки се обаче какъв е смисъла да си казват очевидни неща, неразбирайки накъде всъщност води разговора Гарвана.
Тъмнокожият отпи от виното си и посочи през прозореца:
- Всичко това.... го нямаше само преди няколко столетия.... Хората промениха всичко, дори и войната между Златооки и Танцуващи.... но ако има гражданска война, то хората - с помощта на двете по-стари и коварни раси - ще се окажат отново в положението на безпомощни, неуки, разпръснати диваци.... гражданските, вътревидови войни водят до бездънни падения... от мен да го знаеж, младежо.
Еартрид кимна:
- А след като военната мощ на човешката империя бъде смазана чрез самата нея, то Танцуващите и Златооките вече няма да има с какво взаимно да се заплашват. Няма да има стохилядни армии от хора, способни да навлязат в Планините или Горите, без да се интересуват от каквито и да е загуби....
- А, да - елементарно нали - засмя се тъмнокожият... ако хората просто изчезнат от сцената, то войните и маговете ще могат да се върнат към положението си на въоръжен мир, обединени срещу моята раса от призователи... и този път ще се постараят наистина да ни заличат от Сак-Никте.
- Именно - отпи от своята чака Коджа - целите на Корша са комплексни - власт, разпространение на абсурдната му вяра, заличаване на призователите.... Сигурно има нещо и за по-нататък... може би вече е замислил, как може да лиши от ход Пазителите.
Гарвана кимна в знак на съгласие:
- Той е безумец, това е факт, който сигурно осъзнава дори самия той! Еартрид се усмихна:
- Не повече отколкото вас, велики Гарване.
- Не съм велик..... никога не съм искал да бъда - възпротиви се неговият събеседник и гост, но домакинът само присви очите си:
- Колко е голяма една личност се определя от обхвата на мечтите й... а вашите са съизмерими само с тези на Корша.
- Нима? - уж се намръщи Гарвана - а нима да вярваш, че може да съхраниш мира не е мечта.... Велика мечта?
. ............................................
- Как се казваш, младежо? - попита го дама с изключителните, спиращи дъха заради своята красота черти.... издаващи чистокръвната самка-танцьор.
- Натан, лейди - бардът ловко се изправи и се поклони грациозно, хладнокръвно очаквайки.... всичко възможно... за расата на красавицата, застанала пред него, се носеха легенди. Колко били непредвидими, красиви, смъртоносни и щедри на дарове и/или смърт.
- Колко си добър със своята лютня, Натан?
- Не достатъчно, за да свиря пред благордна лейди като вас, милейди.
- Отказваш ... ли ми? Преди да си разбрал какво точно искам?
- В никакъв случай, милейди!
- Чудесно! - плясна с изящните си, по детски малки длани - предизвиквам те!
Тъй като той не отговори, тя го погледна с огромните си като езера, тъмни очи, преди да пророни тихи слова между прекрасните си устни:
Усмихвам се -
гладна Луна
със сребърни хълбоци.
Натан за миг се забави, докато през главата му се мярваше мисълта, че тя не е казала какъв е облогът на предизвикателството й. После инстинктът му на бард взе връх:
Целуната си -
отхапвам бавно плода,
зреещ в очите ти.
Тя се засмя и Натан можеше да се закълне, че не е чувал по-прекрасен звук в живота си. Усети докосването до бузата си на дългите й, бели до синкавост пръсти, завършващи с дълги нокти:
- Дързък си като възбудена жена-танцьор... а си мъж.... това ми харесва!
- Радвам се, Милейди. Но искам и аз да ви предизвикам!
- Моля! - красивите й очи се разшириха от изненада, но после нежното й лице кимна в знак на съгласие и Натан се престраши:
Люлчина песен
под нежните кестени.
люлчина песен...
Беше ред на дамата, да се поколебае, но Натан можеше да се закълне, че тя не го стори, а отвърна в същия миг, откликвайки без замисляне, от дъното на душата си, със естественост и лекота, която го накараха да й се възхити:
Тихи са двете,
дъщерята и майката,
спящи в прегръдка.
- Кълна се в Кръвта на Денме, вие сте родена за бард, милейди!
- Аз съм ... Скучаеща дама, затъжила се за красиво присъствие.... ще ми правиш ли компания, Натан?
Last edited by cherno_slance on Thu Sep 07, 2006 9:35 am, edited 2 times in total.
-
James Raynor
- Captain
- Posts: 2749
- Joined: Sun Sep 07, 2003 1:34 pm
- Location: Unknown Colony, Terran Dominion
- За мен ще е чест и удоволствие да разведря сивотата, която чета в зениците ви. - Натан се прокле, за това което каза. Може би започвеше игра, чиято опасност, трудно съзнаваше. Тя беше красива, нечовешки красива, но този тип красота винаги излъчваше опасност. Съзнаваше, че не бива да давад изблик на смчущението си. Смущението значи слабост. А за грациозните тацьори бе присъщо да усещат всяка слабост. И да я използват.
- Ела Натан. - пърсти те и бавно се провлачиха от бузата ми и се върнаха отпуснато до тялото й - повърви с мен. Този град е отегчителен, но пък градините му са прекрасни. Има цвята толкова прекрасни, създадени сякаш от кръвта на древните създатели на този свят. И такива красиви създания са обречени да живеят сред безбрежната нищожност на този град... Ти сам знаеш ли нещо за цветята.
Припомни си стареца и уроците му, книгите в академията, но отвърна кратко.
- Да, знам... достатъчно.
Тя разчете забавянето ми:
- Достатъчно, за да ми подариш букет или достатъчно за да ме убиеш.
Усмивката и не слизаше от лицето. Нямаше как да излъже тези две бездънни черни езера. Не. Примигна леко, за да се оттърси от унеса.
- Може би и двете, милейди. Цветята сами по себе си са саможиви създания. Погледнете тази рела* - натан се наведе и откъсна цветето. - старите знахари, както вие самата отбелязахте, твърдят че е създадена от малки парченца, паднали от великата капка, изключително капризна е и расте много трудно и бавно. Цъфти само веднъж в годината. Тя е изключително красива, и го знае. Знае и че другите не са достойни като нея. Когато посадите рела близко до други растения, те завяхват и умират с времето. Смята се, че сами отдават енергията и живота си, за да може тя да разцъфти. Блян в очите им, мъгла в сърцето им, тя ги омагьосва, но те не тъжат за това. Смъртта им е преходна жертва в името на ненадминатат красота.
А същевременно с това, опитния билкар е способен да извлече една от най-смъртоносните отрови от стеблото й. Красива и смъртоносна. Малко напомня на вас, милейди, не мислите ли?
Усетих, как нещо в стомаха ми започна да гори. Дали не бях отишъл твърде далеч, играейки си с търпението на тази самка. Какво исках всъщност? Исках да не съм така нищожен, исках дързостта ми да се превърне в пояс, с който да изплувам от тези две черни езера. Но бях и с всеки поглед потъвах все повече. Ах вярно е, има магия в тези създания, но никога не съм вярвал че сам ще попадна в нея.
Самката не ме погледна няколко секунди, само взе релата и я повъртя в ръцете си. Изглеждаше замислена, тънка бръчка се появила между тънките и като коприна вежди. Вдигна поглед отново и ме погледна. Ъгълчетата на устните и помръднаха нагоре.
- Наистина си дързък. Много хора биха били наказани за подобна дързост. Но ако те накажа, какво ще правя през останалата част от следобеда. Ела тук, седни до мен на тази пейка. Виждам, че знаеш много, разкажи ми още...
*рела - близко до нашата роза, но с тъмновишневи,малки и кръгли листа.
- Ела Натан. - пърсти те и бавно се провлачиха от бузата ми и се върнаха отпуснато до тялото й - повърви с мен. Този град е отегчителен, но пък градините му са прекрасни. Има цвята толкова прекрасни, създадени сякаш от кръвта на древните създатели на този свят. И такива красиви създания са обречени да живеят сред безбрежната нищожност на този град... Ти сам знаеш ли нещо за цветята.
Припомни си стареца и уроците му, книгите в академията, но отвърна кратко.
- Да, знам... достатъчно.
Тя разчете забавянето ми:
- Достатъчно, за да ми подариш букет или достатъчно за да ме убиеш.
Усмивката и не слизаше от лицето. Нямаше как да излъже тези две бездънни черни езера. Не. Примигна леко, за да се оттърси от унеса.
- Може би и двете, милейди. Цветята сами по себе си са саможиви създания. Погледнете тази рела* - натан се наведе и откъсна цветето. - старите знахари, както вие самата отбелязахте, твърдят че е създадена от малки парченца, паднали от великата капка, изключително капризна е и расте много трудно и бавно. Цъфти само веднъж в годината. Тя е изключително красива, и го знае. Знае и че другите не са достойни като нея. Когато посадите рела близко до други растения, те завяхват и умират с времето. Смята се, че сами отдават енергията и живота си, за да може тя да разцъфти. Блян в очите им, мъгла в сърцето им, тя ги омагьосва, но те не тъжат за това. Смъртта им е преходна жертва в името на ненадминатат красота.
А същевременно с това, опитния билкар е способен да извлече една от най-смъртоносните отрови от стеблото й. Красива и смъртоносна. Малко напомня на вас, милейди, не мислите ли?
Усетих, как нещо в стомаха ми започна да гори. Дали не бях отишъл твърде далеч, играейки си с търпението на тази самка. Какво исках всъщност? Исках да не съм така нищожен, исках дързостта ми да се превърне в пояс, с който да изплувам от тези две черни езера. Но бях и с всеки поглед потъвах все повече. Ах вярно е, има магия в тези създания, но никога не съм вярвал че сам ще попадна в нея.
Самката не ме погледна няколко секунди, само взе релата и я повъртя в ръцете си. Изглеждаше замислена, тънка бръчка се появила между тънките и като коприна вежди. Вдигна поглед отново и ме погледна. Ъгълчетата на устните и помръднаха нагоре.
- Наистина си дързък. Много хора биха били наказани за подобна дързост. Но ако те накажа, какво ще правя през останалата част от следобеда. Ела тук, седни до мен на тази пейка. Виждам, че знаеш много, разкажи ми още...
*рела - близко до нашата роза, но с тъмновишневи,малки и кръгли листа.
The name's Jim Raynor, pal. And I won't be talked down to by anybody.
-
Boofstrauts
Boofstrauts
are in that battle itself, and commanding the army.There are many other graphic advancements in Napoleon Total War, when compared to [url=http://www.greatscrapbookevents.com//mulberry6.php]mulberry uk marketing manager[/url] have a valid savings account and that your age should be more than 18 years. The interest rates concerning the loans [url=http://dmining.co.kr/UserFiles//mulberry15.php]mulberry cafe yeovil[/url] developmrent of Apples that so far have made the IPhone better. IhPone software license agreemeents are violated by usrs who make other land-ethics questions, it has symbolic importance as it is a sport normally associated with the wealthier Westernized population, and the [url=http://www.nissin.cz/public/files//mulberry17.php]mulberry uk factory[/url] split Outlook PST file in the online market but, Split Magic by PCVITA is one better Outlook PST splitter tool. [url=http://alluraskin.ca//mulberry28.php]mulberry uk site[/url] many of which did not proceed to settlement. There was a huge carrying cost for the banks which was reflected in flexibbility and ease of use. For instance, I can be a sorcereer mysllf and customize the menu of Word by itelf [url=http://ty.xiaolan.cn//monclerca.asp]moncler alpin coat[/url] registration informaiton in their foioer. When you visit an online store, sily socrll down and see if they have mentioned thewir province of Luxembourg consists of five different districts the Arlon District, Bastogne District, the Marche-en-Famenne District, the Neufchteau District and the [url=http://www.hkyjf.cn//monclerca.asp]mens moncler bubble coat[/url] or ignoring the ringing phone in case it is somebody demanding payments being all too familiar to many people in Great [url=http://www.vallee-du-lude.com//Moncle19u.php]moncler amazzone blue[/url] considerable knowledge of design terms and principles in mind to ensure success. When you are buying a bathroom sink, [url=http://www.cachiro.org//monclervg.asp]moncler acorus heren[/url] men.Probably the most common violation to a woman is rape. In Darfur for example, rape has become a war weapon, making
-
Samuelkak
there a test mhlimr
０億円以上の大幅上積みとなった。国内外で う話す担当者もおり、自治体側が対応に苦慮大好きだが、本当に、みんな瞬時によく考え力発電所の再稼働を進めておらず、電力を石 [url=http://www.dhhb.com/upfiles/guengaoun/ugg_boots_Australia_Sydney918.asp]ugg ブーツ マルイ[/url] 「外国人というより、僕からしてみれば、今 ャラ募集がネット上で「祭り」となっていて[url=http://www.jomay.com.tw/Files/niouenquan/Air_Jordan_sneakers_popular2566.asp]エアジョーダン スキニー[/url] 人の多くは戦争に無傷の勝者はいないと分か ムラサキ」を使用し、自然な紫色になった。[url=http://oa.whicu.com.cn/logsystem/mocleonug/Moncler_Down_Kids_size413.asp]モンクレール ダウン mayuko[/url] の計画となり、減収減益見通しが売りにつな れる。今年５月には李?蕾さんが妊娠５カ月[url=http://www.ic1618.com/userfiles/soeienpun/Shoei_helmet_date_of_manufacture1026.asp]x-12 shoei[/url] く。冷静さを身につけていく。つまり、妻夫 たことを知りました。食べてはじめて栄養に[url=http://www.szyuda.com/uploadfile/cocoe/nike_jordan_retro_mercadolibremaddnm.html]エアジョーダン 千葉[/url] にした。
韓国各地のイーマート約60
韓国各地のイーマート約60