Андре Дамиен - прелюдия.

[Andras]

-Дамиен, не разбирам тази ви страст към ровенето в стари случаи, но свободното ви време си е ваше и стига да не намесвате полицията, можете да правите, каквото си искате - Росиняк, например, колекционира белезници. Само внимавайте да не откачите и разкриете някоя конспирация, вие сте млад тук и не знаете, че ние абсолютно винаги сме част от тях.-Офицерът се засмя и отпрати Дамиен, и без това смяната му беше свършила преди около тридесетина минути. Може да беше най-дребната клечка в Ке дез Орфевр, но беше в Ке дез Орфевр, което за възрастта и произхода му си беше съвсем добро постижение. Да не говорим пък че в школата, имайки предвид спортното му минало и телосложението, най-често го предвиждаха за спец-отрядите или някое друго по-силово място от вековната и добре украсена със статуи сграда на съдебната полиция. Единствения минус на цялата служба беше, че за да излезе от нея до някое място, където Кавазаки-то можеше да избръмчи дори бегло загатвайки за силата си, трябваше или да изопне нервите на колегите от пътната, или да мине няколко пресечки, пълни с досадници като пешеходци, пъпчиви хлапаци, възседнали миксер с колела или купчина пътуващи от службата към къщи типове в малолитражки.

[Rogue07]

Андрé се подсмихна ехидно на изказавнето за конспирацията и преди да се отправи към вратата на кабинета се обърна и каза набързо:

- Разбрано господин Офицер, лек ден и до утре.

"...стига да не намесвате полицията...", оставаше и друго да беше - как може да не виждат връзката в случаите?! Като се сетя с какви хора бях в школата, не се учудвам изобщо... - мислеше си Дамиен докато нахлузваше каската си. Яхна Kawasaki-то и с мръсна газ и остър завой със спирачка точно пред една патрулка отпраши по улицата. Четири пресечки по-надолу зави по същия начин и продължи с резки наклони из малките улички. Наби дискова точно пред приятно малко кафене, слезе от мотора и се настани на най-близката до звяра на две колела маса. Минута по-късно от вътре излезе чернокоса жена, която с двадесет и четири каратова усмивка попита Андрé с нотка на сарказъм в гласа:

- Както обикновенно, нали господин Младши лейтенант?
- Точно така, скъпа ми Жоли. - отвърна Дамиен, сваляйки слънчевите си очила и намигайки с повдигната лява вежда.

След като красивата сервитьорка влезе, за да донесе поръчката на Андрé, той взе оставеният на съседната маса един забравен Le Mond и го разгърна.

[Andras]

Две минути по-късно, на малката масичка с изглед към улицата беше доставена голяма чаша гъсто кафе, придружена от две бучки захар и една сода с лимон.
-Пак ще бъдете активен цяла нощ, нали господин младши лейтенант? Някой ден трябва да ме помолите да ви помогна, ще се отзова с най-голямо удоволствие.-Жоли остави и салфетката, след което се настани на съседния стол, скръствайки кокетно крака.

[Rogue07]

- Помощ никога не е излишна... - каза младокът като не сваляше леката си усмивка и кривнатата вежда и същевременно придърпа салфетката. Хвърли й един бърз поглед и установи, че надрасканото с химикалка е адрес в едно от кофти предградията придружено от името Витя Хмарук. Вдигна погледа си от парчето хартия, по инерция първо към бюста на брюнетката, чак след няколко секунди към лицето й и втренчените в него очи, очакващи реакция. Сгъна салфетката и я прибра в джоба на дънките си. Изпи на екс кафето и отпи малка глътка от содата, след което извади десетачка от портфейла си и грижливо я затисна с чашата. Андрé стана от стола, сервитьорката направи същото. Той се приближи до нея, каза едно "Благодаря ти, кукло.", придърпа я към себе си и я целуна страстно по устните, след което я щипна по бузката, метна се на Kawasaki-то, намигна й за последно преди да нахлузи каската и отпраши с мощен рев по посока апартамента му, включвайки алармите на няколко от колите в съседтство.

[Andras]

Вече се беше стъмнило когато пред някогашното работническо общежитие, останало още от петдесетте години спря черния мотор, разгонвайки купчина гълъби.
Сгради като тази около Париж имаше стотици и по правило в тях човек никога не откриваше онзи, който би трябвало да живее в тях според хазяите, а портиерите, ако ги имаше, предпочитаха просто да не знаят нищо. Според салфетката, някогашната квартира на Хмарук се намираше в сутерена, място идеално за професия като неговата, но предвид, че тялото му бе изпратено към Одеса още преди три седмици, шансът нещо да е останало непокътнато се приближаваше към нищожен.

Двете пушещи хлапета на портала се скриха в портиерната още преди Дамиен да наближи входа на блока и се направиха на портиери, но нито едно от тях не се осмели да попита го къде отива, защото най-вероятно се канеха любезно да забравят за неговото съществуване. Когато си на тринайсет, нелегален и живееш в такава част на града, късата памет беше едно от най-добрите качества, които можеш да имаш.

От сутерена лъхаше почти неестествен хлад, но късмета беше на страната на Дамиен - вратата беше подпряна само с едно паве от външната страна, а купчината паяжини свидетелстваха, че доста време вътре не бе влизало човешко същество. Когато входната врата изскърца, едно от хлапетата най-сетне се престраши и извика колебливо:
-Господине, не трябва да влизате там.

[Rogue07]

Андрé се направи, че не е чул хлапето - леко отвори вратата с крак, като в ръцете си държеше Beretta-та и фенерче. Започна да се оглежда, като беше изхвърлил всякаква мисъл от главата си - бе оставил инстинктите да го водят...

[Andras]

Инстинктите отведоха офицера в тъмно и застояло помещение, състоящо се от голям хол-спалня, малка кухничка преградена с портал и тоалетна, в която нещо с вентилацията не беше особено наред, а смрадта беше слаба, само защото въздухът беше застоял и в сутерена температурата беше като в зимник, въпреки двете големи назазидани тръби, които минаваха по тавана и които бяха служили за поставка на багаж.

Обзавеждането беше мизерно, стоварено на случаен признак из помещенията и разнебитено. По една от стените имаше ламперия, с многобройни дупки с тясно триъгълно сечение, вероятно от нож, но ножът, както и почти всичко, което би могло да има някаква стойност и да се изнесе сравнително незабелязано явно бяха изчезнали. На пода бяха останали само една разпиляна купчина ситно изписани на френски и на кирилица листа и едни миниатюрни прашки, полуизядени от мишето население, което очевидно не се беше притеснило от голямата ивица бял прах на входа. В далечния край на стаята от тръбите висеше и дълъг деветоопашат камшик, който дори бегъл поглед разкриваше, че е далеч от сценичния реквизит - беше правен от дебели ивици кожа, а краят на всяка от опашките му завършваше с тежък стоманен "нокът".

[Rogue07]

Дамиен се огледа предпазливо за движение и след като не забеляза нищо подозрително прибра оръжието. Извади чифт латексови ръкавици, подсмихна се и ги надяна с движенито на пръстите и шляпването от отпуснатия край на ръкавица, с което го правят съдебните лекари по телевизията. Приближи се до камшика, откачи го от стената и като го държеше с два пръста в края на дръжката го разклати леко и издаде звук подобен, на разярена котка, след което го прибра в един херметически плик. Наведе се към разпиляните бележки по пода и без да ги разглежда ги събра накуп и ги пъхна в друг плик. Огледа се за последно и тъй като не намери нищо друго интригуващо се насочи към мястото, от където бе дошъл.

[Andras]

Никой не си направи труда да спре Дамиен на излизане от блока. Всъщност, никой не се показа на хоризонта въобще, а само скърцащта външна врата си позволи да издаде някакъв шум, докато Кавазаки-то отпраши към квартирата на лейтенанта. За тази нощ - толкова, въпреки че кофеинът имаше потенциал да го държи до малките часове без особен проблем. Е, ставането в шест сутринта за следващото дежурство беше съвсем различна история.

[Rogue07]

Андрé седна в кревата, взе Nokia-та в ръце и бързо натисна червения сензорен бутон, долу вдясно, за да изключи алармения тон, който представляваше войнишки тромпет. Прекара още няколко секунди на ръба на леглото, подпирайки главата си, след което стана и се отправи към банята с почесвания по косата и търкане на очи. Наплиска лицето си, подсуши се с розовата кърпа, закачена на вратата и се насочи към коридора. Когато подмина касата на вратата на хола скочи, хвана се за едно желязо, монтирано на стената очевидно да служи за лост, прокара краката си над него и се застопори като се опря в стената. След сто и петдесетата коремна преса заедно с изпускането на въздух освободи краката си и като овисна на лоста започна да прави набирания. Приключил със сутрешната тренировка Дамиен натисна копчето на кафемашината и влезе под душа за 5 минути, след което нахлузи дънките и прилепналата тениска и се настани на креслото до масата в хола и с двойна доза кафе в едната ръка и пакетите с нахотките от вчерашния оглед в другата. Разглеждането им продължи докато в чашата на лейтенанта не остана нищо. Стана, хвърли коженото си яке през рамо, събра си нещата, сложи сълнчевите очила и заключи вратата от външната страна. Ревът на Kawasaki-то огласи квартала и бързо изчезна в далечината. Още докато паркираше пред сградата на съдебната полиция, няколко колеги му помахаха докато слизаха от колите си, явно видели кутията с кроасани, която бе купил по пътя. С влизането си зави наляво по коридора, на чиято врата пишеше "Лаборатория". Двадесетина метра по-надолу спря пред една врата с прозорче и почука два пъти. Отвори му жена на средна възраст с уморен вид и бяла престилка. Андрé се нахили и с отверена кутия кроасани пред лицето каза:

- Франсоаз! Добро утро! От кога не съм те виждал? Всеки път си по-млада от преди! Вземи си кроасанче, пресни са...
- Какво искаш този път Дамиен..? - каза жената с привидно отегчение, придружено с въздишка.
- Нищо нищо, да те видя съм дошъл... - промърмори през изкуствен смях лейтенанта. - А, бе така и така съм тука, ще ми направиш ли една услуга? Имам едни нещица... доказателства по стар случай, ще бъдеш ли така добра да им направиш едно изследване за отпечатъци?

[Andras]

-Става, като си минеш по каналния ред. И времето и препаратите са ми под отчет! - Франсоаз Оди не беше любимата сервитьорка на Андре. Рано овдовяла самотна майка, тя не живееше особено щастливо и със сигурност не живееше за да прави другите щастливи. А днес беше особено зла по някакви нейни си причини, които малко хора имаха желание да разбират. Чарът на лейтенанта и апелите към нейния обществен дълг последователно се отбиха от абсолютното й нежелание да се занимава с допълнителна работа, след което лаборантка окончателно загуби търпение, слезе в склада и се върна с един полузапечатан кашон.
-Брак! Взимаш го и си правиш колкото изследвания искаш, но първо ми се подписваш, че съм ти го предала за унищожаване. Отивай да си играеш някъде другаде!

[Rogue07]

Лейтенант Дамиен въздъхна тежко, драсна един подпис, пое пакета от ръцете на госпожа Оди и се запъти обратно по коридора към кабинета си. Прекара следващите два часа в опити да снеме някакви отпечатъци, но уви без успех - по нито един от предметите нямаше и следа от отпечатъци. Единственото интригуващо беше написаното върху част от бележките, което затвърди теорията му, че Витя Хмарук е бил недиагностициран шизофреник. Във френскоезичната част на писанията си така се лашка между сълзивите изблици на неориентиран младеж без бъдеще и агресивен мъж таящ гняв срещу кажи-речи цялата вселена, че може да го прикачат към някой докторат по съдебна психиатрия. А пък култовата фраза "чувствам, че нещо ми пълзи в мозъка" е толкова често използвана, че сигурно е можел да си я изведе на табелка. След като почисти обербатеното от прахта за снемане на отпечатъци бюро, Андрé се отпусна на стола, извади Nokia-та си, отвори клавиатурата и бързо зачагърта по копчетата важната информацията от хартийките, придружена от собствените му изводи. Като привърши запамети бележката и закрачи бавно към фоайето за кафе.

[Andras]

До толкова, до колкото отделът не планираше акции, а основно се "възстановяваше" от една и не се радваше на особено драматични случаи, работата беше канцеларска и протяжна, но пък ако не беше такава, лейтенант Дамиен едва ли щеше да има възможност да изхаби толкова време сутринта за да сваля отпечатъци.

Следобедът се изтъркули във вечер и цикълът от вчерашния ден се повтори, но този път на салфетката не бе написано нищо. Огюстен, изчезналият художник бе все така в неизвестност, а разследването на Андре не напредваше много. След като бърлогата на Хмарук се оказа на практика опоскана, останаха единствено няколко негови 'колеги' и 'колежки' за чието съществуване се останови чак след затварянето на случая и които не бяха издирени, просто защото в Ке дез Орфевр имаше далеч по-важна работа за вършене от гонене на слаби надежди...

Първо в списъка беше едно сумрачно заведение, "Клисурата", което имаше атипичната слава на независим бардак, защото по някакви причини никой от големите играчи в секс-търговията не бе успял да сложи ръка над него и сега то се изявяваше като своеобразна Швейцария. В един от кантоните на която трябваше да се намират "Коля" и "Вова", други двама представители на бившата съветска школа "екзотични танцьори".

[Rogue07]

Андрé летеше по улицата доста по-бързо от позволеното, което не го притесняваше особено, все пак за какво бе завършил полицейската школа с отличие, като не може да кара с превишена скорост... Не беше в добро настроение. И щеше да е очудващо ако беше обратното - пропиля целия си ден в кухи опити да снеме отпечатъци, на които толкова се надяваше, а след това трябваше и да чисти... След още 15 минути пътуване Kawasaki-то изпили гуми и спря точно между два паркирани джипа пред независимият бардак. С бавно движение слезе от мотора и огледа обстановката през слънчевите си очила.

[Andras]

"Клисурата" всъщност беше някогашен хотел, строен в края на деветнадесети век и преживял две световни войни, така да се каже, без да мръдне. Понастоящем, входът му беше устроен с тежка метална врата, над която имаше безличен бял неонов надпис, а самото място от вътре бе запазило полухотелския си облик - отделни стаи, които бяха използвани за спане и работа от 'служителите' на заведението, което прибираше солиден процент от заработеното между и извън стените му, без да се интересува от конкретната сфера на услугите.

Фоайето също не индикираше особено за ставащото по-горе. Тясно старовремско стълбище, в ляво от което имаше един голям плот и зад него, в ролята на регистратор се мъдреше едър французин с леко заспал вид. До него двамата биячи, явно подбирани по физически данни компенсираха, хвърляйки втренчени погледи изпод сключените си ориенталски вежди.

"Рецепционистът" изръмжа нещо под нос, като чу за кои двама бе дошъл Дамиен, след което вдигна телефона и проведе разговор само от една дума - "Слез". Минута по-късно по стълбището слезе млад мъж, на най-много 22-23 години, облечен в лъскав анцуг, с чорлява коса и видимо недоспал вид. Трудно беше да си представи някой как този човек би могъл да предизвика у някого плътски въжделения, а пък ниският му ръст и атлетичната, но недоразвита фигура го правеха да изглежда пред лейтенанта като вейка.
-При-ве'т! - Думата беше казана по-скоро като от нормандец, учил малко руски, от колкото от руснак, живял дълги години във Франция, а позата на мъжа издаваше видим дискомфорт, при все двамата биячи, които пляскаха табла в ъгъла.

[Rogue07]

- Добър вечер. Лейтенант Дамиен, съдебна полиция. - каза полицаят с тежкарски, но сериозен тон, сваляйки очилата си с отработено движение, достойно за филмова лента. - Нека излезем навън, да ви задам няколко въпроса.

С кимания и отговори "да, да, да, няма проблеми", на странен за руснак акцен, кльощавият компанион плахо последва Андрé навън. Двамата се отпраиха към паркинга, където далеч от празните погледи на охранители и сутеньори можеха да проведат разговор.

- Господин Коля предполагам... Какво правихте на 11 януари, около 24 часа?
- Ааа, нощта в която Агенцията изгоря... Бях в провинцията.
- Бъдете по-детайлен, ако нямате нищо против.
- Бях в Лимези, не бях добре със здравето си. - каза плахо стриптизьорът, след това си свали ципа на горнището на анцуга и по тялото му се видяха множество стари белези от дълги и тесни разкъсвания.

Хмм, залагам си мотора, че причинителят на тея белези седи в херметически плик, в един кашон зад бюрото ми!

- Месец по-рано ни нападнаха с Витя на връщане от танци. Той каза, че е избягал, мен ме пребиха почти до смърт.
- Случайно оръжието на нападението да беше деветоопашат кожен камшик, с метални шипове по краищата?

Коля се огледа няколко пъти, след което кимна уплашено. Доволна усмивка се стрелна по лицето на лейтенанта, но бързо се усети и върна предишната си физиономия.

Парченцата се нареждат... малко по малко, но се нареждат.

- А случайно да знаеш защо го намерихме на стената в квартирата на Витя? - попита Андрé, на което кльощавият младеж само примижа тъпо.
- Да знаеш дали Витя се е познавал с художник на име Огюстен Дюфур и един тип Камрен Грис? - продължи Дамиен.
- С Камрен Грис сме земляци. Видяхме се в Париж преди време, запознах го с Витя, който му беше модел за кратко. После Камрен се загуби някъде...
- А художникът?
- Не, не ми е познато името му...
- Да си забелязал витя да се държи странно преди смъртта му?
- Видях го малко преди да... Беше странен, вглъбен, раздразнителен. Не му беше до мен.
- Добре, благодаря ти за информацията, лека вечер. - каза Дамиен и без да дочака отговор се метна на Kawasaki-то и отпраши към къщи.

[Andras]

***Край на прелюдията***