Бившата сграда на лесничейството се беше оказала неочаквано сполучливо място за един творец. Почти недокоснати от човека хълмове, небе пълно със звезди и нито звук който да обезпокоява песента на нощта. Е, да и по-прагматичните хубости като минимален наем и никакви съседи в радиус от два часа път пеша. Въобще - живот, като песен. От както Аманда се бе преселила тук да прекара лятото, никой не я беше посещавал, а и да се беше мяркал, сигурно щеше да бъде денно време, когато така или инак нямаше да намери нищо. Е, освен лехите със зеленчуци, които човек би рекал, че бяха израстнали призрачно в някогашния капинясал заден двор.
Още час и половина и щеше да се развиделява. Някакво грозно пърпорене процепи тишината. Беше един младолик каинит, с вид на ирладски селянин, чийто мотор беше толкова кален, че почти нищо не можеше да се види от него. Самият мотоциклетист бе в кажи речи същото състояние - пръст имаше хвърлена дори по острата му русолява коса, която стърчеше в безпорядък като козината на къпана котка.
-Хай, мамка ти, да ти се не знае! Как може да живеете по такива начукани места, бе?!... Маклауд, тук ли си или съм бил тоя път напразно?!

Нощта бе прекрасна. Над хоризонта се бе ширнало виолетово небе, изпъстрено със звезди. В такава нощ човек би казал, че боговете са преметнали кадифените си плащове над земята и са разпръснали сълзите си.
В мрака свежата зеленина изглеждаше мастилена, а уханието й напомняше на Аманда аромата на мастилото, което току що бе докоснало чистата белота на листа. От дълги часове се взираше в страницата, която, наполовина напечатана, лежеше безжизнена в прегръдката на пишещата машина. От време на време въздишаше тежко, не че имаше нужда, но просто й се искаше да разсее тишината.

Глава 25

Обожаваше да я гледа как спи. Искаше му се да протегне ръце и да я докосне. Да спусне пръстите си в извивката на бялата й шия чак до мъничката ямка в основата. Сетне да продължи пътя си в браздите на ключиците, да се изкачи по рамото и да се върне до онова местенце зад ухото й. Искаше му се да слее дишането си с нейното, за да изживее всеки нейн миг, да изсънува сънищата й, да се пропие в съществото й.
Не смееше да помръдне. Тя бе разляла тялото си сред чаршафите, засенчвайки мекотата им с кожата си. Струваше му се, че в завистта си атлазените нишки се врязваха в плътта й, оплитаха косите й, опитваха се да погълнат нежността й. А тя лежеше там като богиня, до него, почти бездиханна сред океана на съня си. Мамеше го с аромата на тялото си, с всяка извивка, с лекото повдигане на гърдите си.
Искаше му се да зарови устни в кожата й и да крещи, че я обича.

Имаше чувството, че думите се тълпят в съзнанието й, че не й достига мъничко, за да ги улови. Тъкмо протягаше ръка към една фраза, която се очертаваше смътно в ума й, когато грозното пърпорене прогони всяка възможност да напише нещо повече тази нощ.

Ужасният звук се приближаваше все повече и повече и в крайна сметка спря някъде около дома й. Нечий още по-грозни крясъци, я накараха да отвори кепенците на прозореца и да подаде глава навън.

Гледката не й хареса особено. Току пред вратата й някакво подобие на блатното чудовище редеше тежки клетви. Имаше смътното подозрение, че това ще да е някое от кучетата на принца, а именно това я смущаваше най-много. От няколко месеца единствения й досег с харизматичния, но крайно надут управник на областта бе представянето й в Елизиума. Бе останала с впечатлението, че няма значение дали е тук или някъде другаде, стига да не напуска творческото си гнездо. А това напълно я устройваше.

За съжаление, бившето й чипо носле, осеяно в миналото с лунички, а на този етап с едри плюски, надушваше неприятности.

-Да, да, тук съм. - кресна тя, скривайки лицето си зад ленените перденца, които бе закачила с идването си. - Ще се наложи да извините липсата ми на топло гостоприемство, сър, но не очаквах нито Вас, нито каквито и да е гости. Домът ми не разполага с необходимите удобства за такъв скъп гост като Вас - Аманда специално наблегна на последните си думи - и по тази причина ще се наложи да проведем срещата си като същински Ромео и Жулиета - вие под прозореца, нижейки прекрасното си слово, а аз зад него, криейки чувствата и лицето си.
-След толкова проницателното Ви наблюдение за прекрасния ми дом, ще бъдете ли така добър да споделите по какъв повод ме навестявате?

-Все едно не си те представям каква си Жулиета... Всички сте се извъдили едни творци и писатели в тоя пущинак!- новодошлият направи десетина крачки, така че да се озове до прозореца и застааа успоредно на стената, все едно очаква всеки момент да настане престрелка или някой да скочи отгоре му.
-Слушай сега, ако имаш нещо да ни казваш за липсващи петнайсетина скаути на три часа от къщурката ти, добре е да го направиш. Не знам как е във Лондон, но тук толкова хора изчезнали за толкова кратко време на едно място са проблем. Така че, ако си ги използвала за 'вдъхновение', очаквам да разбера какво правим от тук нататък.

"Що за мнение имат за мен тук? Ама че идиот." премина набързо през съзнанието на Аманда.

-Не изтънчен Ромео, а същински Малък Джон си ти, мили мой. Толкова си директен, че не смея да попитам колко моми, мечтаещи за своя Робин Худ, си катурнал в сеното преди да срещнеш мен... И никаква идея си нямаш от ключа към сърцето на една лейди. Но аз ще бъда благосклонна към червеновратия вестоносец. - тук Аманда направи многозначителна пауза, докато оглеждаше внимателно обезформените си, напомнящи последствията от тежък артрит, ръце. "Липсват ми овалните ми нокти с изящен контур, мда...."
-И макар да издигам любовта в култ, нито деветмесечните последствия на страстните нощи, нито крехките плодове, които се жънат след тези последствия, представляват някакво "вдъхновение" за мен. В който и да е смисъл. Любовта е моята истинска муза, а не сбирщините момченца, играещи си на мъже в горите. А за тези скаути впрочем чувам за първи път. Нито са ми плашили гълъбите и зайците, нито са ми тъпкали мерудиите, че да си имам вземане даване с тях.

-Я върви на майната си! - гостът не оцени хуморът на Аманда (може би защото беше за негова сметка) и като демонстративно стъпка една предполагаема мерудия, която всъщност си беше съвсем диво лютиче, се изплю и тръгна обратно към мотора.
-Ако обаче дребните пикльовци не се намерят, нали се сещаш, че злодеят в приказката ще се окаже грозната устата вещица, дето живее в гората!

"Да, блатното чудовище стовари доста мръсотия пред вратата ми." си помисли с голяма доза досада Аманда.

-Стой де, къде тръгна? - носфератуто кресна с цяло гърло. - Така хубаво си бъбрехме, че тъкмо щях да те поканя на чаша силен чай. Ще се наложи да извиниш една стара женица с прашасало чувство за хумор. - Аманда направи кратка пауза, колкото да се убеди, че е привлякла вниманието на торфеното чудовище. - Та казваш, че на Малечко Палечко и братчетата му чавките са им изкълвали трошичките и май са се озовали при големия лош великан? Щото не помня Хензел и Гретел скоро да са ми наяждали къщичката от сладкиши. И къде точно са се загубили пикльовците викаш, че тая работа намирисва. А ми се ще да разкарам миризливото френско сирене от изрядния си английски килер.

-Бахти образите се въдат по тия места. - Със сигурност новодошлия нямаше никакво намерение да извинява Аманда. По-скоро се стараше 'да извини' бързото си заминаване - Оставил съм един човек да пази лагера, който е под Микел в мочурите. Ако искаш ходи да го видиш, но сещай се какво ще ти се случи, ако на моят там му се случи нещо!

Грозното торфено чудовище, яхнало пърпорещия си мотор, се отнесе в далечината. Аманда изпита известно задоволство от това, че кучето щеше да преживее същото количество кал още веднъж. Хлопна дървените кепенци и дръпна ленените завески.

-И таз добра - заразсъждава носфеартуто на глас. - Все си мислех, че опитът ми с криминалистиката ще си остане ограничен до джобните издания на Агата Кристи...

Аманда обикаляше нервно из кабинета си и току от време на време се спираше пред импровизираната библиотека, за да побутне някое томче с изкривен пръст.

-Поне за едно беше право блатното чудовище. Ако не се намери виновникът, нужда от изкупителна жертва ще има. А имам странното чувство, че местните селяци имат известен вкус към шествията с факли и вили и горенето на вещици. - погледът й се спря върху огледалото. - Е, мис Марпъл, ще се наложи утре вечер да посетим местопрестъплението, нали така?

След около половин час обикаляне в кръг, Аманда най-сетне се умори и се прехвърли в креслото си. До съмване оставаше може би около половин-един час - време твърде недостатъчно, за да свърши каквото и да е, камо ли пък да се разходи на три часа път от дома.

Въздъхна тежко и със съжаление и известна доза гняв си помисли "Този идиот ми прекъсна работата, а не се очертава да свърша каквото и да е друго. Селяк!", след което се зае с приготовленията за настъпващия ден.

Денят се изтърколи набързо и с точността на будилник една кукумявка оповести залезът на слънцето. Явно имаше гнездо наблизо, защото в близките няколко седмици почти еженощно съобщаваше за присъствието си на писателката, а понякога кацаше на някоя притка и стоеше там, докато не чуеше в тревата мишка, или пък не се умореше от чакане и не отлетеше на някъде.
Можеше да се каже, че посещенията й допълваха и в известен смисъл придаваха заършен вид на цялото място, доминирано от стара каменна къща с островърх покрив и обитавано от тайнствената писателка.

Събуждането не беше неприятно. Аманда вече бе свикнала със своеобразния будилник, който внасяше известно разнообразие в съществуването й. Разбира се, предпочиташе кукуригащите петли от детството си, но поради известната промяна в биологичния й цикъл, се задоволяваше с това, което имаше.

Жената се надигна изпод пухените завивки и свали двата резена краставица от клепачите си. Затътри се към тоалетката си, където почисти лицето си от мазната нощна маска. Погледа се критично в огледалото. Въпреки всичките й усилия, имаше ужасяващи мораво-зеленикави сенки под очите и огромни торбички. Колкото и да опитваше, всяка нощ се събуждаше по същия начин. Кожата й бе толкова суха, напук на хидратиращите кремове, че по бузите й личаха люспи от беленето. Устните и бяха напукани почти до кръв, снабдени с два неизменни херпеса, които постоянно си сменяха мястото, и странен синкав отенък. Очите й се губеха в сенките, торбичките и изпъкналите хребети на веждите й. Носът й, осеян с плюски, се виреше чипо на средата на лицето й. Косата й отново приличаше на изтерзана зелка, стърчеше на всички посоки, осеяна с обезцветени кичури с различна дължина, на места скалпът й бе оголен, а точно над ушите й имаше две самотопирали се, претендиращи за прическа, кичурчета.

Аманда въздъхна. Бръчките дори не искаше да ги коментира. Всеки месец харчеше порядъчни суми за козметика, от която не получаваше нищо. Понякога се чудеше дали да не изпрати една своя снимка на производителите и леко гадничко опровержение за ефективността на продуктите им.

Пресегна се към огромното количество кремове и гримове пред огледалото и извади подхранващата основа. Гримирането бе дотолкова успешно, че да замаскира само най-дребните дефекти по лицето й. След макиажа се зае с вчесването, което й отне около половин час в опити да разплете всеки кичур и да стегне проскубаната си коса в кок. Относително доволна от резултатите, Аманда извади от гардероба си лека лятна рокля с презрамки и шал от дантела, с който да покрие голите си рамене. Допълни ансамбъла с елегантни сандали, ръчен часовник, дамска чанта, шапка и чифт подходящи карфици, с които да я закрепи в главата си. Напъха всичко внимателно в раницата, която беше приготвила, и навлече спортния си екип - мастилено син анцуг и чифт кожени маратонки.

Прегръдката бе оставила пропорциите на тялото й непроменени - силуетът й все още бе на красива млада жена, ала кожата и по-фините й стави бяха непоправимо обезобразени. И докато роклята й щеше да й стои прекрасно, без да се заглеждаш в плътта, до която се докосва, глезените, стъпалата, китките и пръстите й бяха странно разкривени, удължени или скъсени. Носфератуто си метна един критичен поглед в огледалото, загаси всички светлини и побърза да излезе. Възнамеряваше по път да похапне с някоя и друга живинка, която да издебне от сенките. (Системно: стига да изнамери нещо в пустошта) Този начин на живот не й допадаше съвсем, но го предпочиташе пред впиването на зъби в плътта на някой невинен човек.

Заключи внимателно зад себе си и огледа градинката си с мерудии, усмихна се и прошепна няколко ласкави думи на джоджена и копъра. Не знаеше дали говоренето им помагаше да растат, но едва ли им пречеше, а и имаше нужда да чува гласа си от време на време. Метна раницата на гърба си и го удари на спринт през треволяците с прибежки в сенките. (Системно: използвам Unseen Presence при движението).

ИИ: Мдаааа, много категорично не мога да се меря с теб по писане.

ВИ:
Невидима за окото на хора и животни, на Аманда бе лесно да се храни и вида на вечерята беше на практика въпрос на вкус, поне когато не бързаш. В конкретната вечер два заека приключиха земния си път още при изкачването на първия баир, но повече заслужаващи хващането и убиването животни не се срещнаха в разумна близост. А кръвта в един пъдпъдък едва ли си струваше навеждането и хващането му.

Търсенето на лагера не можеше да не отнеме време. Всичко беше обрасло в един отвратителен тревуляк, с нездрав мочурен цвят, който криеше не само камъни и коренища, но като нищо можеше да прикрие и цял спален чувал, заедно с трупа в него. Нищо не се виждаше на пръв поглед, а и за човек, който не бе прекарал много време по тия земи и не различаваше добре пътеките, да се определи къде биха могли да къмпингуват скаутите беше на практика невъзможно. Оставаше грубото претърсване на района, което сигурно щеше да изгълта цялата нощ.


***
+1кръв, така че компенсираш

Разходката първоначално имаше всички данни да бъде нещо приятно. Романтиката на английската нощ, красотата на пустошта, първите капки кръв, които пълнят устата ти, които галят езика ти. Всички тези усещания...

И проклетата английска пустош...

Аманда проклинаше решението си да тръгне сама, без карта и да се забие в мочурищата. Не че картата щеше да й помогне, силно се съмняваше да открие голям хикс с надпис над него "Скаутски лагер". Пък и какво разбираше тя от заниманията на малки разглезени пикльовци. Що се отнасяше до нея, тя би си избрала някой морски курорт в Южна Франция с петзвезден хотел и първокласно обслужване. С изглед и любовна авантюра, която да остави приятен привкус по небцето. Може би брюнет с характерен нос и непринудена елегантност. Романтичен до последната си капка кръв.

На средата на абсолютното нищо, което в очите на географите вероятно бе точно определено място, Аманда спря безгрижния си спринт и седна в тревата.

"Така определено няма да стане. Проклети да са и скаутите, и скаутския им лагер, и червеновратното торфено чудовище. Връщам се обратно."

Носфератуто разнообрази нощта си с улова на два пъдпъдъка, които щяха да послужат за един кулинарен експеримент. Все пак след подобен неуспех всеки има нужда от разтуха.

Уловената от невидима ръка птица изпищя и замлъкна завинаги. Главичката й увисна безжизнено и няколко алени капчици кръв паднаха върху влажния торф. Изведнъж над поляните се възцари пълна тишина: неизброимите насекоми спряха песента си, врещенето на жабите секна, крясъкът на кукумявката не се чуваше никакъв, приодата сякаш замлъкна, почитайки паметта на убитата птица. Пред очите на Аманда алените капчици се съединиха, набъбнаха и запулсираха като биещо сърце в тревата, а от него на свой ред се процеди тънка струйка кръв, която запълзя подобно на змия към рида на Микел, над който грееше голяма червена луна.