Камбаните на "Света София" не отброиха един.
Доколкото въобще бяха в наличност, някогашният фундамент на православието и седалище на Вселенския патриарх - помещаващ се понастоящем в гръцко - твърде отдавна бе в ръцете на иноверците, и звънът им отдавна не бе надвиквал глъчката на екзотичен Константинопол, днес Истанбул.
Дали от носталгични забежки или просто поради отдалечеността на храма от сърцето на Църквата и главните свърталища на слугите Господни, Михаил бе избрал именно старата базилика за сбор на малобройните си съратници. Вселенското време безмълвно отчете един часа и една секунда, когато архангелът се материализира с приглушен гръм, не съвсем подходящ на осанката му, обгърнат в огнено сияние, на мястото на стария олтар.
Пламъчетата постепенно угаснаха, разкривайки педантично огладен, ежедневен сив костюм във фино рае и вратовръзка. От огнени мечове нямаше и следа. Михаил бе приел обикновения си вид на леко прошарен джентълмен с добродушно, макар малко нервно излъчване на обеднял и - или - овдовял английски лорд-ексцентрик, колекционер на стари книги, любител на стари вина, коне, живи плетове и йоркшир-териери, и най-вече от всичко това по малко.
Нагласи правоъгълните очилца на носа си и огледа внимателно аудиторията, принципно съставена от петдесетина ангела и дузина светии от най-различен калибър, и леко повдигна вежди.
- Преди да започнем, уважаеми - рече накрая с изненадваща, метално студена нотка в гласа си - Бих искал новодошлите да се легитимират и да обосноват присъствието си сред нас. Нали така?
Някъде из задните редици нервно се размърда и бавно надигна ракашас, приемайки последователно формата на крилат бик, зъбата жаба и гигантски тритон, преди да овладее метаморфията си във вид на шесткрак щраус.
- Простете непредизвестеното ни присъствие, архангел Михаиле, ала и в далечния, и в близкия Изток сме силно разтревожени от брожението сред западните ни съседи. Доколкото ни допускат, бихме искали да съберем малко повече новини за предстоящите събития. Не сме инструктирани да влизаме в конфронтация, затова, с цялото ми уважение - ако не ни желаете, ще напуснем веднага.
Настъпи неловка пауза, която Михаил не се постара да запълни.
- Освен мен, тук е и представител на Небесния император - другарят Конфуций, третият братовчед на Богинята на островите, джинът...
Редица фигури и дори един брой миниатюрен корейски дракон закимаха утвърждаващо.
- Стига, стига! - прекъсна го архангелът и ракашасът, със силно почервенели пера, седна обратно на мястото си - Разбрах. Имам само един въпрос. Откога ракашасите се превръщат в австралийски щрауси?
- Културна дифузия - измънка онзи и се сви още повече, до болезнено оранжево топче.
- А-ха. Да преминем на темата. Уважаеми присъстващи, в последни дни сме свидетели на небивало по размаха си гонение, свързано с човешки елемент. Казват, че този елемент ще допринесе за окончателното решение на противопоставянето добро-зло. Знаете ли какво значи това?
Михаил се подпря на заместващата катедра маса и огледа намръщено аудиторията.
- Краят на този конфликт значи край на всичко, господа. И дами. Конец. Енде. Финис. Армагедон - ето това значи, и то с предизвестен изход. И този изход няма да е в наша полза. Защо, ще се запитате? Много просто. Защото, щом онези горе - Михаил посочи многозначително с пръст - решават проблемите си чрез унищожение, което противоречи на основните им постулати - "Не убивай", рече Бог - то могат ли да бъдат победител от едно подобно противопоставяне? Не, не могат. Коне с капаци! Това брожение, уважаеми, не е дори стълкновение между Ада и Рая. То показва истинското - закостеняло, твърдоглаво и без едничка, случайна мисъл поведение на райските големци. "Да се наложим на всяка цена!". "По-важно е на Луци да му е зле, а не на мен да ми е добре.". Алабализми! Без дори случайното участие на Ада се носим с пълна сила към самоунищожението си. И това ако не е вселенски парадокс!
Михаил попи потта от лицето си с копринена кърпа и отпи глътка от полуразлятата в удряне на юмруци в масата чаша вода.
- Затова, нашата цел, от днес и нататък, е да предотвратим едновременно, повтарям - едновременно - и унищожението на този индивид от собствените ни кадри, и покваряването му от адските сподвижници. Задачата ни ще е неимоверно трудна, едва ли не свръх сили, ала ако не се справим, то това ще бъде последната ни загубена схватка. Завинаги. Запомнете това.
Архангелът млъкна рязко и огледа аудиторията си изпод вежди. Миг по-късно се дематериализира в огнено кълбо.
Камбаните на "Света София" за пръв път от столетия отброиха два, макар и не навреме.
[Пророчеството] Не(из)падналите
-
The Doctor
- No, don't do that. No, really don't. Really.
- Posts: 12312
- Joined: Thu Apr 12, 2001 12:51 pm
- Location: Time and Relative Dimension in Space
- Contact:
[Пророчеството] Не(из)падналите
We all do what we do for the same reason: because it seemed like a good idea at the time.
" Остани още малко."
Слънцето залязваше. Ръката на Анди бе топла и малка. Емануил я стисна нежно в шепите си. Лъч премина покрай лицето му и бе погълнат от бездната на очите му. Светлината изчезваше от света и от погледа на Анди. Малката болнична стая, цялата варосана в бяло, в последните минути бе придобила мек розов оттенък. Беше прохладна и уютна, въпреки жегата отвън. В Ню Орлиънс трудно можеш да се отървеш от жегата. Но тук бе хубаво. Не че беше голямо утешение за отиващата си душа- това беше възможно най-близкото усещане до Рай, което Анди можеше да получи, ако въобще чувстваше нещо. Нерия стоеше до леглото, грациозна и фина както винаги- висока възрастна жена в униформата на медицинска сестра- а косата и бе завързана на дълга снежнобяла опашка зад нея. Докосна другата ръка на дребния мъж лежащ безчувствен на чаршафите и погледна към Емануил. Човек би предложил думи на утешение, но Емануил не бе скърбящ роднина.
А и Нерия не беше човек.
През последните дни Емануил не бе напускал поста си до Анди. Той сънуваше често, а неговият Ангел бе неизменно до него. Носеше малкото момче на гърба си, издигаше се високо в ослепителното небе, след това с юношата говореха за прелестната Джоан със синята рокля, седнали на грубия чакъл на пристанището, и там младежът изповяда цялата си любов към нея. Опитаха се да си представят как би изглеждал животът им заедно, а Ангелът го пренесе в така желаното бъдеще. Анди видя детето си и заедно с Емануил се смяха на опитите на Ричард да направи първата си стъпка.
Всичко това изтощи Ангела, още повече че не бе длъжен да го прави. Но той се опита да даде, доколкото може, животът който бе отнет на Андреас Кейн-не от куршумите които го бяха застигнали в онази уличка, а много по-отдавна, преди повече от двадесет години. Бе неговият баща, брат, и най-добър приятел.
Сега обаче идваха последните мигове, а Емануил стискаше ръката на Анди все по-силно и по-силно--нямаше да го пусне до самия край. До леглото срещу себе си видя момчето, младежа и мъжа един до друг . Малкия изглеждаше объркан и се вкопчи в ръкава на младия Кейн. Започнаха да се стапят във въздуха. Последната, трета сянка се застоя по-дълго. Изглеждаше ужасен и погледът му бе обърнат назад, към нещо което само той виждаше. Понечи да извика, но се задави в кръвта която бликаше от устата му.
"Край."
По времето когато всичко приключи, самият Ангел се бе превърнал в сянка, коленичила до леглото, на фона на вечерния здрач. Крилете му се спуснаха над трупа на Анди и над него самия като прозрачен сияен покров. Раздялата винаги бе трудна, но сега раната беше много тежка. Това бе последния.
Докосна лицето на Анди и затвори очите му. След това затвори своите. Не искаше да мисли. Хиляда поколения човешки души, и най-накрая всичко свърши. Не беше справедливо към всички тях, но това бе толкова близо до облекчение колкото той си позволи да почувства. Пред очите му преминаваха хиляди човешки животи, безброй очи го гледаха от тристате века които бе оставил зад себе си. Опита се да си представи как всички те му се усмихват, протягат ръце в жест на благодарност и подкрепа. Имаше нужда от това, толкова много, но не успя.
- Братко...-- лека ръка се отпусна на рамото му и пелената от умора постепенно придоби лика на Нерия. Истинския й лик. Към никое небесно създание той не бе в състояние да изпита това което изпитваше към нея. Не бе позволил на никoй да бъде до него в най-тежките моменти, криеше се от всеки и всичко, но не и от нея.
По навик бе наклонила леко глава и го гледаше с огромните си очи. Погледът и не издаваше нито тъгa, нито объркване, само безоблачно спокойствие.
- Колко много трябва да ти приличам на човек в този момент.-- бе толкова уморен че не повдигна глава за да посрещне погледа й, а гласът му прозвуча като стенание. Тих смях и красив напевен глас погалиха слуха му.
- Да, така е. Ако не беше, нямаше да съм тук до теб сега. Стани.-- тя го хвана за ръцете и го изправи. Емануил остана така известно време, загледан в нищото. Накрая събра сили да напусне стаята и затвори същността си в милиардите частици материя които представляваха човешкия му облик. След това двамата с Нерия излязоха и преминаха покрай объркания постови полицай. Eдин бе влязъл в стаята, а сега излизаше друг. Емануил отвърна на погледа му.
- Обади се на колегите си, Карл. Той почина преди малко.-- объркването по лицето на горкия човек се задълбочи, но той стана и се запъти към асансьора . Двамата поеха по обратния път до един от прозорците в дъното на коридора.
Думите й изпревариха мислите му.
- Бог и Небето никога не са били лек за тъгата ти. Аз също не мога да те утеша.Няма и да се опитвам.-- Тя отново наклони глава и се вгледа в него.
" Но само ти би могла !" Най-сетне и той я погледна. Флуоресцентните лампи придаваха призрачна белота на кожата и косата й. Но леката светлина не идваше от лампите, а от Нерия. Бледността й скриваше чертите й и всички малки бръчици, разстлани по лицето на всеки смъртен, като паяжина от отминало време. В този момент Нерия изглеждаше безвременна.
- Права си. Но това не е края. Имам един последен дълг към тях. Ще го изпълня
Сега бе неин ред да погледне встрани. Изражението й не се промени, но очите й издадоха мислите й. Тя се колебаеше.
- През последните няколко дни... наблюдавах. Те идват тук. Всички. Този свят и човеците не означават нищо за тях. Нищо. Гледах... стават все повече. Всички преследват това дете. Изчадията плячкосват Земята, а Небесните се избиват един друг за благоволението на... един...-- Тук тя спря.
" ...лунатик. Гавраил"- Емануил довърши мисълта й, но и той не посмя да изрече думите.
Ангелите-пазители бяха свързани със света по начин по който никoй друг от Небесните не беше, и понякога губеха чувството за мярка спрямо останалите си събратя. Всъщнoст тя не му каза нищо, но той я разбра. Hе бе способна да усети страх, макар да го разбираше. Сега обаче беше...несигурна.
- Няма да дойдат тук... това място не е на пътя на никого.-- думите прозвучаха кухо в собствените му уши. Не бе способен да убеди дори себе си. Стомахът му се сви.
Нерия обаче не търсеше уверение или утеха. Тя бе като него, Покровител.
- Братко, ти си този към когото са отправени мислите ми... това което мислиш да направиш е...
- Лудост?-- той се усмихна.-- Може би всички са загубили ума си, защо да съм изключение? Аз съм просто един от мнoгoто.
Очите й го бяха приковали на място, и той усети как започна да се задъхва. Невидим бриз развя косата й, и прекрасен, нечовешки хор от тъжни гласове отекна по коридорите. Душата на дете напускаше тялото.
- Сбогом, Нерия.
Тя понечи да го докосне, но той се отдръпна и й обърна гръб. Тръгна по коридора. Срещу него подтичваха няколко лекари и полицаи. Подминаха го и влязоха стята на Анди, а Нерия, в облика на възрастната медицинска сестра, се присъедини към тях.
Отвън го чакаше поредната гореща вечер. Тежкия мрак изсмукваше въздуха от човешките му дробове, а уличните лампи трептяха като привидения в маранята.
"Анди."
Божественият хор още звучеше в главата му. Спомни си детето което бе носил на гърба си в сънищата на умиращия, дребния отнесен младеж с неговите приказки за красотата на едно момиче, и ужасеният объркан мъж, който не можеше да осъзнае какво се случва до самия край. Сега всички те, лицата на една крехка душа, щяха да горят в Ада.
Хората казваха, че човешкият Свят е объркан.
Добре че повечето не се опитваха да проумеят логиката на този над тях.
Пресече мъртвата улица и потъна някъде отвъд малките оранжеви кълба светлина на лампите.От "Ада" започваше и неговото търсене.
Слънцето залязваше. Ръката на Анди бе топла и малка. Емануил я стисна нежно в шепите си. Лъч премина покрай лицето му и бе погълнат от бездната на очите му. Светлината изчезваше от света и от погледа на Анди. Малката болнична стая, цялата варосана в бяло, в последните минути бе придобила мек розов оттенък. Беше прохладна и уютна, въпреки жегата отвън. В Ню Орлиънс трудно можеш да се отървеш от жегата. Но тук бе хубаво. Не че беше голямо утешение за отиващата си душа- това беше възможно най-близкото усещане до Рай, което Анди можеше да получи, ако въобще чувстваше нещо. Нерия стоеше до леглото, грациозна и фина както винаги- висока възрастна жена в униформата на медицинска сестра- а косата и бе завързана на дълга снежнобяла опашка зад нея. Докосна другата ръка на дребния мъж лежащ безчувствен на чаршафите и погледна към Емануил. Човек би предложил думи на утешение, но Емануил не бе скърбящ роднина.
А и Нерия не беше човек.
През последните дни Емануил не бе напускал поста си до Анди. Той сънуваше често, а неговият Ангел бе неизменно до него. Носеше малкото момче на гърба си, издигаше се високо в ослепителното небе, след това с юношата говореха за прелестната Джоан със синята рокля, седнали на грубия чакъл на пристанището, и там младежът изповяда цялата си любов към нея. Опитаха се да си представят как би изглеждал животът им заедно, а Ангелът го пренесе в така желаното бъдеще. Анди видя детето си и заедно с Емануил се смяха на опитите на Ричард да направи първата си стъпка.
Всичко това изтощи Ангела, още повече че не бе длъжен да го прави. Но той се опита да даде, доколкото може, животът който бе отнет на Андреас Кейн-не от куршумите които го бяха застигнали в онази уличка, а много по-отдавна, преди повече от двадесет години. Бе неговият баща, брат, и най-добър приятел.
Сега обаче идваха последните мигове, а Емануил стискаше ръката на Анди все по-силно и по-силно--нямаше да го пусне до самия край. До леглото срещу себе си видя момчето, младежа и мъжа един до друг . Малкия изглеждаше объркан и се вкопчи в ръкава на младия Кейн. Започнаха да се стапят във въздуха. Последната, трета сянка се застоя по-дълго. Изглеждаше ужасен и погледът му бе обърнат назад, към нещо което само той виждаше. Понечи да извика, но се задави в кръвта която бликаше от устата му.
"Край."
По времето когато всичко приключи, самият Ангел се бе превърнал в сянка, коленичила до леглото, на фона на вечерния здрач. Крилете му се спуснаха над трупа на Анди и над него самия като прозрачен сияен покров. Раздялата винаги бе трудна, но сега раната беше много тежка. Това бе последния.
Докосна лицето на Анди и затвори очите му. След това затвори своите. Не искаше да мисли. Хиляда поколения човешки души, и най-накрая всичко свърши. Не беше справедливо към всички тях, но това бе толкова близо до облекчение колкото той си позволи да почувства. Пред очите му преминаваха хиляди човешки животи, безброй очи го гледаха от тристате века които бе оставил зад себе си. Опита се да си представи как всички те му се усмихват, протягат ръце в жест на благодарност и подкрепа. Имаше нужда от това, толкова много, но не успя.
- Братко...-- лека ръка се отпусна на рамото му и пелената от умора постепенно придоби лика на Нерия. Истинския й лик. Към никое небесно създание той не бе в състояние да изпита това което изпитваше към нея. Не бе позволил на никoй да бъде до него в най-тежките моменти, криеше се от всеки и всичко, но не и от нея.
По навик бе наклонила леко глава и го гледаше с огромните си очи. Погледът и не издаваше нито тъгa, нито объркване, само безоблачно спокойствие.
- Колко много трябва да ти приличам на човек в този момент.-- бе толкова уморен че не повдигна глава за да посрещне погледа й, а гласът му прозвуча като стенание. Тих смях и красив напевен глас погалиха слуха му.
- Да, така е. Ако не беше, нямаше да съм тук до теб сега. Стани.-- тя го хвана за ръцете и го изправи. Емануил остана така известно време, загледан в нищото. Накрая събра сили да напусне стаята и затвори същността си в милиардите частици материя които представляваха човешкия му облик. След това двамата с Нерия излязоха и преминаха покрай объркания постови полицай. Eдин бе влязъл в стаята, а сега излизаше друг. Емануил отвърна на погледа му.
- Обади се на колегите си, Карл. Той почина преди малко.-- объркването по лицето на горкия човек се задълбочи, но той стана и се запъти към асансьора . Двамата поеха по обратния път до един от прозорците в дъното на коридора.
Думите й изпревариха мислите му.
- Бог и Небето никога не са били лек за тъгата ти. Аз също не мога да те утеша.Няма и да се опитвам.-- Тя отново наклони глава и се вгледа в него.
" Но само ти би могла !" Най-сетне и той я погледна. Флуоресцентните лампи придаваха призрачна белота на кожата и косата й. Но леката светлина не идваше от лампите, а от Нерия. Бледността й скриваше чертите й и всички малки бръчици, разстлани по лицето на всеки смъртен, като паяжина от отминало време. В този момент Нерия изглеждаше безвременна.
- Права си. Но това не е края. Имам един последен дълг към тях. Ще го изпълня
Сега бе неин ред да погледне встрани. Изражението й не се промени, но очите й издадоха мислите й. Тя се колебаеше.
- През последните няколко дни... наблюдавах. Те идват тук. Всички. Този свят и човеците не означават нищо за тях. Нищо. Гледах... стават все повече. Всички преследват това дете. Изчадията плячкосват Земята, а Небесните се избиват един друг за благоволението на... един...-- Тук тя спря.
" ...лунатик. Гавраил"- Емануил довърши мисълта й, но и той не посмя да изрече думите.
Ангелите-пазители бяха свързани със света по начин по който никoй друг от Небесните не беше, и понякога губеха чувството за мярка спрямо останалите си събратя. Всъщнoст тя не му каза нищо, но той я разбра. Hе бе способна да усети страх, макар да го разбираше. Сега обаче беше...несигурна.
- Няма да дойдат тук... това място не е на пътя на никого.-- думите прозвучаха кухо в собствените му уши. Не бе способен да убеди дори себе си. Стомахът му се сви.
Нерия обаче не търсеше уверение или утеха. Тя бе като него, Покровител.
- Братко, ти си този към когото са отправени мислите ми... това което мислиш да направиш е...
- Лудост?-- той се усмихна.-- Може би всички са загубили ума си, защо да съм изключение? Аз съм просто един от мнoгoто.
Очите й го бяха приковали на място, и той усети как започна да се задъхва. Невидим бриз развя косата й, и прекрасен, нечовешки хор от тъжни гласове отекна по коридорите. Душата на дете напускаше тялото.
- Сбогом, Нерия.
Тя понечи да го докосне, но той се отдръпна и й обърна гръб. Тръгна по коридора. Срещу него подтичваха няколко лекари и полицаи. Подминаха го и влязоха стята на Анди, а Нерия, в облика на възрастната медицинска сестра, се присъедини към тях.
Отвън го чакаше поредната гореща вечер. Тежкия мрак изсмукваше въздуха от човешките му дробове, а уличните лампи трептяха като привидения в маранята.
"Анди."
Божественият хор още звучеше в главата му. Спомни си детето което бе носил на гърба си в сънищата на умиращия, дребния отнесен младеж с неговите приказки за красотата на едно момиче, и ужасеният объркан мъж, който не можеше да осъзнае какво се случва до самия край. Сега всички те, лицата на една крехка душа, щяха да горят в Ада.
Хората казваха, че човешкият Свят е объркан.
Добре че повечето не се опитваха да проумеят логиката на този над тях.
Пресече мъртвата улица и потъна някъде отвъд малките оранжеви кълба светлина на лампите.От "Ада" започваше и неговото търсене.
Last edited by Емо on Sun Aug 07, 2005 4:07 pm, edited 1 time in total.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Паметта на Данил му подсказа, че не за пръв път изпълнява заповеди, които дори обърканите човешки създания биха определили категорично като " съмнително морални ".
Извади меча си, даде знак на трите си придружителя да се пръснат в пръстен около ... жертвите? ... Да, около жертвите - подсказа му собствената съвест- защото предстоящото нямаше да бъде никаква битка, а касапница, макар и без кръв.
Премина през стената - нещо очевидно лесно, когато си безплътна, но съвсем реална фигура от концентриран жизнен пламък - и се озова в помещението, където тя и той се опитваха да се изолират от целия побъркан свят около тях.
Изненаданият " домакин " възправи снага, изригна в ярост и гняв и тъмночервения му меч описа могъща дъга пред него. В другата му ръка се появи щит от тъмна светлина, поглъщаща всичко - кръгла дупка в пространството, празнота, зад която прикри пурпурния пламък на живота си - огромна черноалена фигура с рога на челото и дълга, лъскава опашка... Силните му бедра го отласнаха напред, могъщите му ръце се впуснаха в атака... А Данил пристъпи напред и го пресрещна с един единствен удар на огнения си меч - и го посече през щит, броня, острие и жизнена същност.
Рухна на колене бившия му побратим и от устата и раната му забълваха менящи си цвета пламъци... дори и чистата енергия може да умира... Данил дръпна меча си, за да нанесе решаващия удар.
- Пощади го - извика тя, но Ангелът дори не я погледна...
Паметта му услужливо подаде образите на десетки други посечени демони - във веществена и безплътно - огнена форма... Техният господар ги възкресяваше всичките.... Но този в нозете му нямаше да бъде съживен... Данил знаеше, че падналият му противник е отказал да се завърне в ада, отрекъл се е от защитата на господаря си....
- Съжалявам, сестро.. той беше обречен - ако подобните нему бяха дошли преди мен - щеше да е същото.
- Той отказа да слезе в ада заради мен - извика тя.
- Не - отказа се от закрилата на господаря си по същата причина, поради която се отрече от нашия Бог ... заради гордостта си.
- Какво разбираш ти? - извика отново тя и този път той я погледна. Беше твърде висока за човек - почти с една глава над почти всеки земен мъж - с ефирно бяла повърхност и черни като космоса очи. Все още носеше ангелските си снежночисти дрехи и дори петънце от поквара не се забелязваше по нея... и в скута й имаше .... невръстно ... какво, ангел? Демон? Пред изумения му поглед тя допря едната си гърда до малкото личице и сурова магия, чиста жизнена мощ, светлина във всички цветове и отвъд възможните се прехвърли от нея към малкото ..... към малкия му побратим.
- Съжалявам, сестро... не само за личния ти водач в твоето падение дойдох... и за тебе съм дошъл...
- Бъди проклет, Даниле.
- Не изричай такива черни слова - ти все още си ангел, сестро... поне още миг.
-- А малкото? То щ.... - огън, удар, внезапно мълчание, лумнал жизнен пламък, разпръсваща се хризантема от светлина.... А малкото?
Заповедта гласеше изрично: " Цялото семейство - всички! "
... За благото и сигурността на Вселената.... да пръбъде волята Ти....
Но чувството на метален вкус в устата? - защо имашe това чувство, когато дори не беше във веществена форма - от къде идва това усещане, за депресия... все едно си е създал тяло с нарушена дейност на жлезите... защо, защо не се чувстваше добре, изпълнявайки една Висша Заповед.... За благото и сигурността на Вселената....
В името на светлината не му се прибираше у дома.
Извади меча си, даде знак на трите си придружителя да се пръснат в пръстен около ... жертвите? ... Да, около жертвите - подсказа му собствената съвест- защото предстоящото нямаше да бъде никаква битка, а касапница, макар и без кръв.
Премина през стената - нещо очевидно лесно, когато си безплътна, но съвсем реална фигура от концентриран жизнен пламък - и се озова в помещението, където тя и той се опитваха да се изолират от целия побъркан свят около тях.
Изненаданият " домакин " възправи снага, изригна в ярост и гняв и тъмночервения му меч описа могъща дъга пред него. В другата му ръка се появи щит от тъмна светлина, поглъщаща всичко - кръгла дупка в пространството, празнота, зад която прикри пурпурния пламък на живота си - огромна черноалена фигура с рога на челото и дълга, лъскава опашка... Силните му бедра го отласнаха напред, могъщите му ръце се впуснаха в атака... А Данил пристъпи напред и го пресрещна с един единствен удар на огнения си меч - и го посече през щит, броня, острие и жизнена същност.
Рухна на колене бившия му побратим и от устата и раната му забълваха менящи си цвета пламъци... дори и чистата енергия може да умира... Данил дръпна меча си, за да нанесе решаващия удар.
- Пощади го - извика тя, но Ангелът дори не я погледна...
Паметта му услужливо подаде образите на десетки други посечени демони - във веществена и безплътно - огнена форма... Техният господар ги възкресяваше всичките.... Но този в нозете му нямаше да бъде съживен... Данил знаеше, че падналият му противник е отказал да се завърне в ада, отрекъл се е от защитата на господаря си....
- Съжалявам, сестро.. той беше обречен - ако подобните нему бяха дошли преди мен - щеше да е същото.
- Той отказа да слезе в ада заради мен - извика тя.
- Не - отказа се от закрилата на господаря си по същата причина, поради която се отрече от нашия Бог ... заради гордостта си.
- Какво разбираш ти? - извика отново тя и този път той я погледна. Беше твърде висока за човек - почти с една глава над почти всеки земен мъж - с ефирно бяла повърхност и черни като космоса очи. Все още носеше ангелските си снежночисти дрехи и дори петънце от поквара не се забелязваше по нея... и в скута й имаше .... невръстно ... какво, ангел? Демон? Пред изумения му поглед тя допря едната си гърда до малкото личице и сурова магия, чиста жизнена мощ, светлина във всички цветове и отвъд възможните се прехвърли от нея към малкото ..... към малкия му побратим.
- Съжалявам, сестро... не само за личния ти водач в твоето падение дойдох... и за тебе съм дошъл...
- Бъди проклет, Даниле.
- Не изричай такива черни слова - ти все още си ангел, сестро... поне още миг.
-- А малкото? То щ.... - огън, удар, внезапно мълчание, лумнал жизнен пламък, разпръсваща се хризантема от светлина.... А малкото?
Заповедта гласеше изрично: " Цялото семейство - всички! "
... За благото и сигурността на Вселената.... да пръбъде волята Ти....
Но чувството на метален вкус в устата? - защо имашe това чувство, когато дори не беше във веществена форма - от къде идва това усещане, за депресия... все едно си е създал тяло с нарушена дейност на жлезите... защо, защо не се чувстваше добре, изпълнявайки една Висша Заповед.... За благото и сигурността на Вселената....
В името на светлината не му се прибираше у дома.
Last edited by cherno_slance on Mon Aug 08, 2005 7:37 pm, edited 3 times in total.
-
The Doctor
- No, don't do that. No, really don't. Really.
- Posts: 12312
- Joined: Thu Apr 12, 2001 12:51 pm
- Location: Time and Relative Dimension in Space
- Contact:
Михаил прие облик насред именията си в Източен Рай. Далеч от нахлуванията на човешки души го заобикаляше пасторална пустош. Побутна с крак две-три овчици в хода си по настланата с дребен чакъл пътека към западното крило и побърза да се шмугне в предверието. Тук, високо, грееше доста силно, а още не се беше погрижил да намали капацитета. Измърмори нещо под сурдинка на любезните добри домашни духове, наети от римско, и трясна вратата на кабинета си. Дръпна рязко чекмеджето на бюрото в стил Лъвското Сърце - сиреч, неопределено - тъй като фамозният англичанин бе стъпвал на Острова едвам три пъти през живота си - но за сметка древно, и извади портативния си компютър от десет и малко отгоре столетия по-късно.
Архангел Михаил смяташе себе си за късносредновековен, до ренесансов ангел - време, в което печелеше поддръжници и от двете страни на бариерата. Ала понякога се налагаше да се модернизира.
Довечера, 22:30, "Разгонената котка"
Маркира e-mail-а изключително важен и си поигра петнайсетина минути, докато го изпрати - от вчерашната обилна манна небесна насам райските линии бяха под всякаква критика. После си взе горещ душ, загърна се в хавлиения си халат и подремна. Още по-късно навлече любимия си костюм и се пренесе към Котката. Събеседникът му вече бе на линия и сладко подпийваше Кървавата Мери.
- Здравей - кимна вежливо Михаил и си поръча чаша червено вино.
- Ако не ти дължах... - избълбука онзи в чашата си, ала Михаил махна с ръка.
- Не ти искам нищо особено, приятелю.
- Хмф.
- И си изчистваме всички дългове...
- Ами? - саркастично отбеляза събеседникът му - И откъде накъде да ти вярвам?
- Но моля ти се! Не съм дори просто ангел, а архи-ангел!
Михаил прие най-невинния си вид и ореолът му се появи по между другото.
- Евтинджийски трикове, Михаиле.
- Но поне опитах, нали - ангелът се ухили чаровно - Слушай, Тот, искам малко информация. Има едно момиче...
- Анджи.
- Което играе важна...
- Роля.
- ...за Баланса.
- Да.
- Искам да знам къде е.
- Че то всички знаят - виж си бюлетина.
- ...и настоящите Ловуващи.
- Хм, виж - Хермес-Тот поръча още една водка с доматен сок и се замисли - Това ще е малко по-трудно. Замисляш ли нещо?
- Кой, аз? - озадачи се Михаил.
- Не. Питам.
- Няма нищо такова.
Архангел Михаил смяташе себе си за късносредновековен, до ренесансов ангел - време, в което печелеше поддръжници и от двете страни на бариерата. Ала понякога се налагаше да се модернизира.
Довечера, 22:30, "Разгонената котка"
Маркира e-mail-а изключително важен и си поигра петнайсетина минути, докато го изпрати - от вчерашната обилна манна небесна насам райските линии бяха под всякаква критика. После си взе горещ душ, загърна се в хавлиения си халат и подремна. Още по-късно навлече любимия си костюм и се пренесе към Котката. Събеседникът му вече бе на линия и сладко подпийваше Кървавата Мери.
- Здравей - кимна вежливо Михаил и си поръча чаша червено вино.
- Ако не ти дължах... - избълбука онзи в чашата си, ала Михаил махна с ръка.
- Не ти искам нищо особено, приятелю.
- Хмф.
- И си изчистваме всички дългове...
- Ами? - саркастично отбеляза събеседникът му - И откъде накъде да ти вярвам?
- Но моля ти се! Не съм дори просто ангел, а архи-ангел!
Михаил прие най-невинния си вид и ореолът му се появи по между другото.
- Евтинджийски трикове, Михаиле.
- Но поне опитах, нали - ангелът се ухили чаровно - Слушай, Тот, искам малко информация. Има едно момиче...
- Анджи.
- Което играе важна...
- Роля.
- ...за Баланса.
- Да.
- Искам да знам къде е.
- Че то всички знаят - виж си бюлетина.
- ...и настоящите Ловуващи.
- Хм, виж - Хермес-Тот поръча още една водка с доматен сок и се замисли - Това ще е малко по-трудно. Замисляш ли нещо?
- Кой, аз? - озадачи се Михаил.
- Не. Питам.
- Няма нищо такова.
We all do what we do for the same reason: because it seemed like a good idea at the time.
-
cherno_slance
- Posts: 880
- Joined: Sat Oct 09, 2004 12:25 pm
- Location: Бургас
- Contact:
Данил от известно време усещаше, че нещо не е в ред. В началото реши, че последната изпълнена мисия му се отразява на нервите, но скоро разбра истинската причина - демоните нещо се бяха размърдали, което както винаги означаваше кървава баня там долу, сред човешките създания.
Можеше да ги спре само по един начин - прати мисловно послание до най - горния етаж на ангелската бюрокрация, директно до Него... и получи отговора, който знаеше, че ще получи и който - приведен в изпълнение - нямаше да се хареса на никого от светлата и тъмната страна. Никой не обичаше тази мярка - най вече даниловото протеже - свети Петър.
Свърза се с него и мислите му отекнаха в безметежната душа на райския ключар:
- Петьо, получихме заповед №3576 от този месец за прилагане на директива №8095980 от създаването на света.
- № 8095980 ли каза? - мислите на светеца с ключовете вече не бяха толкова безметежни и имаше защо. Директивата се основаваше на старата концепция, че всеки грешник има шанс до края на живота си ( край по естествени причини ) да се поправи и да се пречисти до там, че да дойде в Рая. Естествено от гледна точка на ангелите, че и демоните в категорията естествени причини се включваха и нещастните случаи и смъртта, причинена от техни себеподобни - помежду им....
... И според тази доктрина смъртта на човек, причинена от демон или ангел прекъсваше тази естествен ход на нещата, дори до обикновенната смърт на грешника да остават буквално секунди... ТОЙ, в свеблагостта си бе приел, че подобен край от сили, намиращи се под или над света на убития оставят последния без Гарантираното Право на Избор и правят невалиден неговия баланс С/М, както й салдото на Д-З - Постъпки, графа съзнателно поведение...
... С други думи, Заповед №3576 от този месец за прилагане на Директива № 8095980 означаваше, че всеки убит директно от демон ще бъде допускан в Рая.
.... Гадост - Демоните далеч не убиваха само мъченици на доброто... всъщност любимите им места бяха долнопробни барове, мръсни улички или горните етажи на шикозни небостъргачи.... Самите рогатковци също не обичаха Директивата, защото означаваше, че изведнъж са лишени от нещо много приятно... за тях...
Но по необходимост се съобразяваха с ефекта й върху действията йм - не обичаха да губят души.
Естествено дисциплината им беше ужасна и някой от тях щяха да продължат още известно време да вършеят лично..... чак след това щяха да се върнат към основния си метод с проклетия Демоничен Шепот...
Точно от такава грешни души, убити след разговора между Данил и свети Петър до първия достигна информация за Анджи.... В първия момент остана безучастен - после се поддаде на нещо нетипично за един ангел - любопитството.
Можеше да ги спре само по един начин - прати мисловно послание до най - горния етаж на ангелската бюрокрация, директно до Него... и получи отговора, който знаеше, че ще получи и който - приведен в изпълнение - нямаше да се хареса на никого от светлата и тъмната страна. Никой не обичаше тази мярка - най вече даниловото протеже - свети Петър.
Свърза се с него и мислите му отекнаха в безметежната душа на райския ключар:
- Петьо, получихме заповед №3576 от този месец за прилагане на директива №8095980 от създаването на света.
- № 8095980 ли каза? - мислите на светеца с ключовете вече не бяха толкова безметежни и имаше защо. Директивата се основаваше на старата концепция, че всеки грешник има шанс до края на живота си ( край по естествени причини ) да се поправи и да се пречисти до там, че да дойде в Рая. Естествено от гледна точка на ангелите, че и демоните в категорията естествени причини се включваха и нещастните случаи и смъртта, причинена от техни себеподобни - помежду им....
... И според тази доктрина смъртта на човек, причинена от демон или ангел прекъсваше тази естествен ход на нещата, дори до обикновенната смърт на грешника да остават буквално секунди... ТОЙ, в свеблагостта си бе приел, че подобен край от сили, намиращи се под или над света на убития оставят последния без Гарантираното Право на Избор и правят невалиден неговия баланс С/М, както й салдото на Д-З - Постъпки, графа съзнателно поведение...
... С други думи, Заповед №3576 от този месец за прилагане на Директива № 8095980 означаваше, че всеки убит директно от демон ще бъде допускан в Рая.
.... Гадост - Демоните далеч не убиваха само мъченици на доброто... всъщност любимите им места бяха долнопробни барове, мръсни улички или горните етажи на шикозни небостъргачи.... Самите рогатковци също не обичаха Директивата, защото означаваше, че изведнъж са лишени от нещо много приятно... за тях...
Но по необходимост се съобразяваха с ефекта й върху действията йм - не обичаха да губят души.
Естествено дисциплината им беше ужасна и някой от тях щяха да продължат още известно време да вършеят лично..... чак след това щяха да се върнат към основния си метод с проклетия Демоничен Шепот...
Точно от такава грешни души, убити след разговора между Данил и свети Петър до първия достигна информация за Анджи.... В първия момент остана безучастен - после се поддаде на нещо нетипично за един ангел - любопитството.
Нощен Ню Орлиънс се спусна над Емануил насред разпилените силуети на мрачни дъбове. Някъде отвъд черните стълбове и рояците мъртвозастинали листа се чуваше плясък на вода.
Тази част на града беше изоставена от близо 250 години. Десетилетие след десетилетие земните свлачища повличаха грамадните дървета, намиращи се по склона, и ги запращаха в мътните води на обширното тресавище. Разнебитеният скелет на някогашен квартал на града потъваше под изпаренията в зловонния зеленикав гроб. Някъде измежду потъващите къщи беше и мястото което той търсеше. Неестествена белота, пелена от призрачна бледност висеше в застоялия въздух, въпреки че горичката бе мрачна, а Луната и звездите се криеха тази нощ.
Ангелът въздъхна и започна да си проправя път през ниския храсталак. Стъпките му го водиха между редките дървета почти сами- мислите му не бяха там, където беше той. В основата на един изкривен прогнил дънер той спря. Нямаше ясна представа къде точно се намира. Емануил се беше загубил.Втренчи се някъде пред себе си .Бе толкова изненадан от този простичък факт, че се почувства почти като изгубено дете. Емануил свъси вежди.
“ Това е абсурдно. Дори да не бях Небесен, сигурен съм че съм бил тук толкова пъти! Да се изгубя… да, бях тук…” Внезапното осъзнаване го прикова на място, а очите му се разшириха. Той видя, всъщност видя, в какво се бе загледал пред себе си. В объркването му погледът му се бе спрял там, но чак сега той осъзна докъде го бяха отвели стъпките му. Под лек белезникав покров от светлина се бе сгушило миниатюрно жасминово храстче.
Отново чу плясъка на мътните води някъде долу. Слабото издихание, последния дъх. Този аромат… Споменът го посети като неканен гост. Емануил отметна глава и потърси небето. То се бе изгубило над разпокъсаното множество от листа. Остана така за момент и внезапно няколко слаби лъча се процедиха от процепите и за един мимолетен миг огряха лицето на Ангела и сълзящие бели очи на жасмина. Изчезнаха така, както се бяха и появили. “Небето не може да ти даде утеха.” Наведе се и приклекна в ароматната щедра земя. Загреба малко пръст и посипа част от нея върху храстчето. “ От пръст родени, в пръстта ще заспят. Моята малка горска фея.”
Образите го връхлетяха яростно и го изтръгнаха от реалността.
Симон бягаше през гората. Тогава беше истинска гора. Кожата й бе също толкова тъмна, колкото и кората на вековните дъбове около нея. Черните и къдрици бяха впримчили лицето и в гъста мрежа, а двете малки луни на лицето й блестяха по силно от тази отгоре. Нощта бе ярка и за конниците не беше трудно да я преследват. Бяха пуснали и кучета.
Симон беше робиня. Беше се отдала на изкушението с господарския син. Той беше на дванадесет, а тя- на четиринадесет. Пред хора скриваха погледите си, а когато бяха сами не можеха да откъснат очи един от друг. Когато лежаха заедно, бяха толкова уплашени, че почти не знаеха какво правят. Погледите им бяха изумили Емануил. В тях нямаше капка грях, демони, издишващи отрова в умовете и сърцата на тези красиви деца.
Когато господарят й рабра, я бичува и я прогони от плантацията, в блатата. Момчето се хвърли в реката и се удави.
Тя се препъваше в огромни корени, а нейният Ангел я повдигаше леко,незабележимо, над тръните и между клоните, обливаше тревата с достатъчно светлина за да може тя да вижда пътя пред себе си. Това Емануил осъзна едва по-късно, когато всичко бе свършило- всичко бе предрешено. Тя бе поела пътя на сладострастието, а той водеше до едно-единствено място. Пътят на нейното бягство я отведе под огромния дънер на стар дъб. Там я застигнаха. Емануил затвори очите й и я обгърна в тежък сън- това бе единственото което можеше да направи, докато я разкъсваха отвътре.
Когато всичко приключи, тя не се събуди повече. Никой ангелски хор не пя за душата на това дете, но той нямаше да забрави шепота на последния й дъх.
Колко съжаляваше тогава, хиляди, хиляди пъти, че не бе намерил силата да се намеси пряко. Това бе невъзможно- момичето и хората й отричаха единия Бог. Но той бе изоставил всякакъв разум и хилядолетна мъдрост и плачеше, прегърнал малкия труп с крилете си. По-късно я освободи от прегръдката си и я положи в земята. Над нея създаде неувяхващ жасминов храст и го докосна с ангелската си съшност. Тя бе обичала гората толкова много- сега беше част от нея.
Двеста и петдесет години по-късно, цветето сияеше пред него сякаш току-що бе разцъфнало. Сълзите му бяха измили болнавата бледност, полепнала по цветовете.
“Какво ме доведе тук? Защо? Спомен за още един провал. Още болка. Провалил се бе във всичко.
Емануил се изправи и заслиза по склона към останките долу. Някои от тях бяха заседнали по бреговете на мочурището и бавно затъваха, като парчето изпочупени прогнили зъби, растящи навътре. Други все още се държаха, малко по-нагоре, в основата на склона. Странни сенки заиграха пред човешките очи на Ангела. “Ада” беше точно пред него.
Врата нямаше и той влезе в обширния салон на първия етаж през мрежа от фини паяжини и възлест бръшлян. Лепкавият под бе покрит с тънък слой мазна, застояла тиня, останала от последния прилив, а по високия таван пълзеше мухъл. Капки вода, сиви от мръсотия, се процеждаха от стените. В другия край на стаята трупа на куче смърдеше и се разлагаше.
Мъртъв. “Ада” бе мъртъв за човешкия свят, както всичко друго наоколо.
Емануил застана в центъра на залата. Върховете на материалните му пръсти се отрониха . Вдигна ръка и мигновено усети лек полъх. Докосна мръсния под. Пръстите му потънаха в меката тъкан на дебел килим.Остави човешкото си тяло да се стопи и се изправи насред просторно фоайе. Беше тъмно. Пред него слаба светлина очертаваше барелеф, издълбан в двукрила дървена врата. Порой с големината на градушка погребваха под тонове тинеста мръсотия безброй крещящи хора, привързани за земята.
Знаеше какво да очаква зад тази врата. Пътят му беше оттам.
Плодве, печено месо, яхнии, сладкиши и вино- всичко това бе разхвърляно безразборно по маси с пищно избродирани кървавочервени покривки, покрити с петна от мас. Самият сумрачен въздух беше натежал от смрадта на стотици туловища.
Чревоугодниците.
Демони, мъжки и женски- до един огромни, отвратително тлъсти, с влажни и месести устни и виненочервени очи. Въпреки разкошна който ги заобикаляше в кръглата зала, те бяха налягали и насядали чисто голи по високите платформи и в основата на стълбищата, до стените по пътечката разделяща залата на две- бяха навсякъде. Някои се клатушкаха на къси тлъсти крачета, и преобръщаха столовете на които би трябвало да седят, в пиянството си. Мляскащите изчадия се тъпчеха безспир с храна и пиене, а разплутите им трупове се потяха обилно от усилието.
Емануил се понесе ниско над разпилени подноси и разляти чаши, към стълбището в другия край на салона. В червената светлина той се движеше като нощна сянка сред пируващите. Някъде до него един от изродите се прекатури и падна от една от платформите и изгрухтя когато телесата му се изсипаха на килима. Няколко от другите демони изгрухтяха в отговор. Те не говореха. Не можеха да говорят.
Изкачи високото извито стълбище. Вторият етаж на сградата представляваше тесен пръстен, ограден от перила. Гладките стени се събираха в кръгъл купол над него, а в него бяха вградени десетки поставки за факли. Безброй огнени очи се взираха оттам и надзираваха отвратителното празненство. Демоните честваха техния покровител. Цербер- Ненаситният.
Вляво имаше порта- този път бе бронзова. Побеснелия въздух от другата страна свистеше в тънкия процеп между двете крила. Емануил премина през нея.
-Съвършенството на Единствения ме посещава насред пира на Уродливите. Колко необичайно. Влез. Приближи се.
Емануил премина под шарената сянка на лимоновите дървета и застана до красивия демон подпрян на едно от тях. Небето се бе издуло над тях, пурпурно лилаво, а две огромни жълтеникави слънце ги гледаха отгоре.
Самият Демирел бе застанал на ръба на градината, пред стена от виещи ветрове и едва забележими сенки, пърхащи като ято обречени птички сред бурята. Бе отправил взор натам. След няколко мига тишина той се обърна нагоре към Емануил и очите му- две яркожълти сфери, досущ като тези над тях- се спряха на лицето на Ангела с нескрито възхищение и едва прикрито желание. Бе по-нисък от Емануил с повече от две глави, а слабото му тяло бе обгърнато в собствената му коса. Беше толкова дълга че помиташе ниската трева в краката им. И той, както всички долу, беше гол. Но нямаше нищо общо с тях. Той не бе един от тях.
Страстта бе стихията, която го разкъсваше, него и тези летящи зад стената от вятър.
- Емануиле…- докосна леко лакета му и веднага отдръпна ръката си. Погледът му блуждаеше по тялото на Ангела, а чертите му играеха греховна игра по лицето му.
- Демирел, да се разходим. Стоиш прекалено близо до втория Кръг. Това което мислиш е абсурдно.
Демона погледна назад, и избърса влагата по челото си. После се засмя и подсвирна облекчено.
- Добре. Нека да се върнем в градината. Ще поговорим- мисля че има за какво.- отново стрелна жълтите си очи към тези на Емануил- А после, кой знае? Абсурдно? Не е невъзможно, знаеш това.
Само преди няколко дни Караел и Юта заченаха дете. С Караел пирувахме точно тук, в тази градина, а после той ми каза че няма да се върне долу. Може да е било заради виното, но… като че ли имаше нещо в гласа му….
Демирел повдигна рамене.
- Разбира се, на следващия ден Данил отиде да ги “прибере”. Вярното куче. Спи пред Небесните Порти, и лае срещу когото заповядат по- умните от него. А как хапе само…
Отново този лек смях. Не успя обаче да прикрие презрението си.
- Какво мислиш, Пазителю? Кръвосмешение, непозволената любов… видял си достатъчно. Сладострастието. То се наказва жестоко, нали? Хората често се самобичуват от любов, губят разсъдък, ръцете им, очите им търсят, търсят… непознати, просто приятели… брат и сестра, майка и син…
Отново бе вперил поглед в Емануил а ръцете му жестикулираха непрекъснато. В един момент ту ги преближаваше към него, а в другия ги отдръпваше. Направи плаха крачка , и застина, като леопард чакащ да се хвърли напред. Ангелът отвърна на погледа му спокойно и наклони глава.
- Майка и син…- повтори бавно.- въпрос ли усетих в това, Демирел? Защо ме питаш? Точно ти?… видял съм, много неща. Всички свършват еднакво.
- Така е. С теб, всички свършват еднакво.- Демирел се опита да звучи шеговито, но думите му жегнаха Ангела. Споменът бе пресен, твърде много спомени всъщност, и той не можа да скрие това от лицето си.- …Извинявай. Лоша шега. Но това сме, ние Прокълнатите. Просто една лоша шега.
Емануил тръгна през сумрачната лимоновата горичка. Демонът го последва с леки стъпки. Навлязоха в просторна градина, там откъдето Емануил бе влязъл. Тя се издигаше нагоре, тераса след тераса, много етажи над бронзовия портал. Камъкът оронен от времето, а тежките увивни растения се спускаха като рамка край огромен барелеф. Бе издълбан дълбоко, и гънките на чудовищната фигура тънеха в сянка. Ангелът разпозна образа. Тиамат.
Лицето на Демирел грееше от гордост.
- Малка чест би било това, и хиляда като него, за такава като Майка ми. Императрицата на Вавилон. Още приживе, едно от чудесата на света носеше нейното име. Там бях заченат за пръв път, от мислите на майка и на син. На моя брат, който е и мой баща.
Емануил някак не успяваше да оцени гротескната красота на всичко което се бе разкрило пред него. Думите на демона тежаха във въздуха.
- Демирел, искам да знам накъде са тръгнали братята ти.
Демонът обърна глава изумен.
- Ти? Ти ще се включиш в Лова? Пазителя на Прокълнатите е тръгнал след малката ! Не би ли трябвало да си Закрилник. Каква ли награда те е изкушила. Аз си мислех че ние сме лицемерни…- изумлението замръзна по лицето на Демирел.- …чакай. Ти не си тръгнал след нея, за да я заловиш.
Емануил не отговори. Търпеливо изчака и отново попита, по-бавно, за да може демонът да го разбере.
- Накъде. Са тръгнали. Братята ти.
- Не… не знам.- опита се да смекчи саркастичния си тон и каза.- Олгакар дойде, не помня кога, и ми каза че са приели нова поръчка. От Вълка. Тръгвали след детето по здрач, каквото и да означава това в света отвън. Аз почти не излизам. Целият този хаос отвън не ме интересува.
Може да намериш отговори в Къщата на Вълка.
Демирел внезапно притихна и се загледа в лицето на Тиамат. Въздухът в този здрачен свят странно одушевяваше гигантските черти на звяра.
- Мисля че нямаш повече работа тук. Върви си.
Емануил остана няколко секунди вгледан в тъжния- да, сега беше тъжен- поглед на Демирел. Сякаш виждаше нещо което друг не виждаше.
- Бързо, красиви Пазителю.- въздъхна и добави.- понякога се чудя… Бог е създал хората по свой образ и подобие. Означава ли това че ние сме просто жалка човешка имитация?… Тези страсти, грехове… твоята задача е безмислена. Живял си безброй човешки животи, и всеки един от тях е бил обречен.Предварително? Може би. А ако е така?
Знаеш какво пише на портите на Ада. Знаеш какво е Ада- безнадежност и мрак. Къде е твоята надежда? Не е ли всичко угаснало у теб? Ангел, живеещ на земята, с душа потопена в мрак... Знаеш ли… аз съм прокълнат, така е. Чувствата, душата ми, са моето проклятие. Понякога обаче…не съжалявам. – Демирел се усмихна и очите им се срещнаха. Без злоба, без греховно желание, почти с копнеж. Слънцата се бяха скрили, . Беше тъмно. Демонът погледна назад, към виещия Вал. Изглеждаше много далеч– Върви сега. Знаеш какво ме чака зад тази стена.
Емануил се запъти към бронзовата врата. Гласът на Демирел го спря.
- Не оттам. Ела с мен.
Заобиколиха кръглата първа тераса на извисяващите се градини. Там стигнаха до друга врата. Тежка и цялата обкована в злато, на нея беше излято приказно красиво женско лице. Погледът и беше вперен в стената от вятър. Семирамида.
- Хайде, побързай…- сякаш искаше да каже още нещо, но не намери думи.
- Сбогом, Демирел.
- Емануиле… Ще се грижа за нея. Жасминът няма да увехне.
Емануил му обърна гръб и премина през вратата.
Тази част на града беше изоставена от близо 250 години. Десетилетие след десетилетие земните свлачища повличаха грамадните дървета, намиращи се по склона, и ги запращаха в мътните води на обширното тресавище. Разнебитеният скелет на някогашен квартал на града потъваше под изпаренията в зловонния зеленикав гроб. Някъде измежду потъващите къщи беше и мястото което той търсеше. Неестествена белота, пелена от призрачна бледност висеше в застоялия въздух, въпреки че горичката бе мрачна, а Луната и звездите се криеха тази нощ.
Ангелът въздъхна и започна да си проправя път през ниския храсталак. Стъпките му го водиха между редките дървета почти сами- мислите му не бяха там, където беше той. В основата на един изкривен прогнил дънер той спря. Нямаше ясна представа къде точно се намира. Емануил се беше загубил.Втренчи се някъде пред себе си .Бе толкова изненадан от този простичък факт, че се почувства почти като изгубено дете. Емануил свъси вежди.
“ Това е абсурдно. Дори да не бях Небесен, сигурен съм че съм бил тук толкова пъти! Да се изгубя… да, бях тук…” Внезапното осъзнаване го прикова на място, а очите му се разшириха. Той видя, всъщност видя, в какво се бе загледал пред себе си. В объркването му погледът му се бе спрял там, но чак сега той осъзна докъде го бяха отвели стъпките му. Под лек белезникав покров от светлина се бе сгушило миниатюрно жасминово храстче.
Отново чу плясъка на мътните води някъде долу. Слабото издихание, последния дъх. Този аромат… Споменът го посети като неканен гост. Емануил отметна глава и потърси небето. То се бе изгубило над разпокъсаното множество от листа. Остана така за момент и внезапно няколко слаби лъча се процедиха от процепите и за един мимолетен миг огряха лицето на Ангела и сълзящие бели очи на жасмина. Изчезнаха така, както се бяха и появили. “Небето не може да ти даде утеха.” Наведе се и приклекна в ароматната щедра земя. Загреба малко пръст и посипа част от нея върху храстчето. “ От пръст родени, в пръстта ще заспят. Моята малка горска фея.”
Образите го връхлетяха яростно и го изтръгнаха от реалността.
Симон бягаше през гората. Тогава беше истинска гора. Кожата й бе също толкова тъмна, колкото и кората на вековните дъбове около нея. Черните и къдрици бяха впримчили лицето и в гъста мрежа, а двете малки луни на лицето й блестяха по силно от тази отгоре. Нощта бе ярка и за конниците не беше трудно да я преследват. Бяха пуснали и кучета.
Симон беше робиня. Беше се отдала на изкушението с господарския син. Той беше на дванадесет, а тя- на четиринадесет. Пред хора скриваха погледите си, а когато бяха сами не можеха да откъснат очи един от друг. Когато лежаха заедно, бяха толкова уплашени, че почти не знаеха какво правят. Погледите им бяха изумили Емануил. В тях нямаше капка грях, демони, издишващи отрова в умовете и сърцата на тези красиви деца.
Когато господарят й рабра, я бичува и я прогони от плантацията, в блатата. Момчето се хвърли в реката и се удави.
Тя се препъваше в огромни корени, а нейният Ангел я повдигаше леко,незабележимо, над тръните и между клоните, обливаше тревата с достатъчно светлина за да може тя да вижда пътя пред себе си. Това Емануил осъзна едва по-късно, когато всичко бе свършило- всичко бе предрешено. Тя бе поела пътя на сладострастието, а той водеше до едно-единствено място. Пътят на нейното бягство я отведе под огромния дънер на стар дъб. Там я застигнаха. Емануил затвори очите й и я обгърна в тежък сън- това бе единственото което можеше да направи, докато я разкъсваха отвътре.
Когато всичко приключи, тя не се събуди повече. Никой ангелски хор не пя за душата на това дете, но той нямаше да забрави шепота на последния й дъх.
Колко съжаляваше тогава, хиляди, хиляди пъти, че не бе намерил силата да се намеси пряко. Това бе невъзможно- момичето и хората й отричаха единия Бог. Но той бе изоставил всякакъв разум и хилядолетна мъдрост и плачеше, прегърнал малкия труп с крилете си. По-късно я освободи от прегръдката си и я положи в земята. Над нея създаде неувяхващ жасминов храст и го докосна с ангелската си съшност. Тя бе обичала гората толкова много- сега беше част от нея.
Двеста и петдесет години по-късно, цветето сияеше пред него сякаш току-що бе разцъфнало. Сълзите му бяха измили болнавата бледност, полепнала по цветовете.
“Какво ме доведе тук? Защо? Спомен за още един провал. Още болка. Провалил се бе във всичко.
Емануил се изправи и заслиза по склона към останките долу. Някои от тях бяха заседнали по бреговете на мочурището и бавно затъваха, като парчето изпочупени прогнили зъби, растящи навътре. Други все още се държаха, малко по-нагоре, в основата на склона. Странни сенки заиграха пред човешките очи на Ангела. “Ада” беше точно пред него.
Врата нямаше и той влезе в обширния салон на първия етаж през мрежа от фини паяжини и възлест бръшлян. Лепкавият под бе покрит с тънък слой мазна, застояла тиня, останала от последния прилив, а по високия таван пълзеше мухъл. Капки вода, сиви от мръсотия, се процеждаха от стените. В другия край на стаята трупа на куче смърдеше и се разлагаше.
Мъртъв. “Ада” бе мъртъв за човешкия свят, както всичко друго наоколо.
Емануил застана в центъра на залата. Върховете на материалните му пръсти се отрониха . Вдигна ръка и мигновено усети лек полъх. Докосна мръсния под. Пръстите му потънаха в меката тъкан на дебел килим.Остави човешкото си тяло да се стопи и се изправи насред просторно фоайе. Беше тъмно. Пред него слаба светлина очертаваше барелеф, издълбан в двукрила дървена врата. Порой с големината на градушка погребваха под тонове тинеста мръсотия безброй крещящи хора, привързани за земята.
Знаеше какво да очаква зад тази врата. Пътят му беше оттам.
Плодве, печено месо, яхнии, сладкиши и вино- всичко това бе разхвърляно безразборно по маси с пищно избродирани кървавочервени покривки, покрити с петна от мас. Самият сумрачен въздух беше натежал от смрадта на стотици туловища.
Чревоугодниците.
Демони, мъжки и женски- до един огромни, отвратително тлъсти, с влажни и месести устни и виненочервени очи. Въпреки разкошна който ги заобикаляше в кръглата зала, те бяха налягали и насядали чисто голи по високите платформи и в основата на стълбищата, до стените по пътечката разделяща залата на две- бяха навсякъде. Някои се клатушкаха на къси тлъсти крачета, и преобръщаха столовете на които би трябвало да седят, в пиянството си. Мляскащите изчадия се тъпчеха безспир с храна и пиене, а разплутите им трупове се потяха обилно от усилието.
Емануил се понесе ниско над разпилени подноси и разляти чаши, към стълбището в другия край на салона. В червената светлина той се движеше като нощна сянка сред пируващите. Някъде до него един от изродите се прекатури и падна от една от платформите и изгрухтя когато телесата му се изсипаха на килима. Няколко от другите демони изгрухтяха в отговор. Те не говореха. Не можеха да говорят.
Изкачи високото извито стълбище. Вторият етаж на сградата представляваше тесен пръстен, ограден от перила. Гладките стени се събираха в кръгъл купол над него, а в него бяха вградени десетки поставки за факли. Безброй огнени очи се взираха оттам и надзираваха отвратителното празненство. Демоните честваха техния покровител. Цербер- Ненаситният.
Вляво имаше порта- този път бе бронзова. Побеснелия въздух от другата страна свистеше в тънкия процеп между двете крила. Емануил премина през нея.
-Съвършенството на Единствения ме посещава насред пира на Уродливите. Колко необичайно. Влез. Приближи се.
Емануил премина под шарената сянка на лимоновите дървета и застана до красивия демон подпрян на едно от тях. Небето се бе издуло над тях, пурпурно лилаво, а две огромни жълтеникави слънце ги гледаха отгоре.
Самият Демирел бе застанал на ръба на градината, пред стена от виещи ветрове и едва забележими сенки, пърхащи като ято обречени птички сред бурята. Бе отправил взор натам. След няколко мига тишина той се обърна нагоре към Емануил и очите му- две яркожълти сфери, досущ като тези над тях- се спряха на лицето на Ангела с нескрито възхищение и едва прикрито желание. Бе по-нисък от Емануил с повече от две глави, а слабото му тяло бе обгърнато в собствената му коса. Беше толкова дълга че помиташе ниската трева в краката им. И той, както всички долу, беше гол. Но нямаше нищо общо с тях. Той не бе един от тях.
Страстта бе стихията, която го разкъсваше, него и тези летящи зад стената от вятър.
- Емануиле…- докосна леко лакета му и веднага отдръпна ръката си. Погледът му блуждаеше по тялото на Ангела, а чертите му играеха греховна игра по лицето му.
- Демирел, да се разходим. Стоиш прекалено близо до втория Кръг. Това което мислиш е абсурдно.
Демона погледна назад, и избърса влагата по челото си. После се засмя и подсвирна облекчено.
- Добре. Нека да се върнем в градината. Ще поговорим- мисля че има за какво.- отново стрелна жълтите си очи към тези на Емануил- А после, кой знае? Абсурдно? Не е невъзможно, знаеш това.
Само преди няколко дни Караел и Юта заченаха дете. С Караел пирувахме точно тук, в тази градина, а после той ми каза че няма да се върне долу. Може да е било заради виното, но… като че ли имаше нещо в гласа му….
Демирел повдигна рамене.
- Разбира се, на следващия ден Данил отиде да ги “прибере”. Вярното куче. Спи пред Небесните Порти, и лае срещу когото заповядат по- умните от него. А как хапе само…
Отново този лек смях. Не успя обаче да прикрие презрението си.
- Какво мислиш, Пазителю? Кръвосмешение, непозволената любов… видял си достатъчно. Сладострастието. То се наказва жестоко, нали? Хората често се самобичуват от любов, губят разсъдък, ръцете им, очите им търсят, търсят… непознати, просто приятели… брат и сестра, майка и син…
Отново бе вперил поглед в Емануил а ръцете му жестикулираха непрекъснато. В един момент ту ги преближаваше към него, а в другия ги отдръпваше. Направи плаха крачка , и застина, като леопард чакащ да се хвърли напред. Ангелът отвърна на погледа му спокойно и наклони глава.
- Майка и син…- повтори бавно.- въпрос ли усетих в това, Демирел? Защо ме питаш? Точно ти?… видял съм, много неща. Всички свършват еднакво.
- Така е. С теб, всички свършват еднакво.- Демирел се опита да звучи шеговито, но думите му жегнаха Ангела. Споменът бе пресен, твърде много спомени всъщност, и той не можа да скрие това от лицето си.- …Извинявай. Лоша шега. Но това сме, ние Прокълнатите. Просто една лоша шега.
Емануил тръгна през сумрачната лимоновата горичка. Демонът го последва с леки стъпки. Навлязоха в просторна градина, там откъдето Емануил бе влязъл. Тя се издигаше нагоре, тераса след тераса, много етажи над бронзовия портал. Камъкът оронен от времето, а тежките увивни растения се спускаха като рамка край огромен барелеф. Бе издълбан дълбоко, и гънките на чудовищната фигура тънеха в сянка. Ангелът разпозна образа. Тиамат.
Лицето на Демирел грееше от гордост.
- Малка чест би било това, и хиляда като него, за такава като Майка ми. Императрицата на Вавилон. Още приживе, едно от чудесата на света носеше нейното име. Там бях заченат за пръв път, от мислите на майка и на син. На моя брат, който е и мой баща.
Емануил някак не успяваше да оцени гротескната красота на всичко което се бе разкрило пред него. Думите на демона тежаха във въздуха.
- Демирел, искам да знам накъде са тръгнали братята ти.
Демонът обърна глава изумен.
- Ти? Ти ще се включиш в Лова? Пазителя на Прокълнатите е тръгнал след малката ! Не би ли трябвало да си Закрилник. Каква ли награда те е изкушила. Аз си мислех че ние сме лицемерни…- изумлението замръзна по лицето на Демирел.- …чакай. Ти не си тръгнал след нея, за да я заловиш.
Емануил не отговори. Търпеливо изчака и отново попита, по-бавно, за да може демонът да го разбере.
- Накъде. Са тръгнали. Братята ти.
- Не… не знам.- опита се да смекчи саркастичния си тон и каза.- Олгакар дойде, не помня кога, и ми каза че са приели нова поръчка. От Вълка. Тръгвали след детето по здрач, каквото и да означава това в света отвън. Аз почти не излизам. Целият този хаос отвън не ме интересува.
Може да намериш отговори в Къщата на Вълка.
Демирел внезапно притихна и се загледа в лицето на Тиамат. Въздухът в този здрачен свят странно одушевяваше гигантските черти на звяра.
- Мисля че нямаш повече работа тук. Върви си.
Емануил остана няколко секунди вгледан в тъжния- да, сега беше тъжен- поглед на Демирел. Сякаш виждаше нещо което друг не виждаше.
- Бързо, красиви Пазителю.- въздъхна и добави.- понякога се чудя… Бог е създал хората по свой образ и подобие. Означава ли това че ние сме просто жалка човешка имитация?… Тези страсти, грехове… твоята задача е безмислена. Живял си безброй човешки животи, и всеки един от тях е бил обречен.Предварително? Може би. А ако е така?
Знаеш какво пише на портите на Ада. Знаеш какво е Ада- безнадежност и мрак. Къде е твоята надежда? Не е ли всичко угаснало у теб? Ангел, живеещ на земята, с душа потопена в мрак... Знаеш ли… аз съм прокълнат, така е. Чувствата, душата ми, са моето проклятие. Понякога обаче…не съжалявам. – Демирел се усмихна и очите им се срещнаха. Без злоба, без греховно желание, почти с копнеж. Слънцата се бяха скрили, . Беше тъмно. Демонът погледна назад, към виещия Вал. Изглеждаше много далеч– Върви сега. Знаеш какво ме чака зад тази стена.
Емануил се запъти към бронзовата врата. Гласът на Демирел го спря.
- Не оттам. Ела с мен.
Заобиколиха кръглата първа тераса на извисяващите се градини. Там стигнаха до друга врата. Тежка и цялата обкована в злато, на нея беше излято приказно красиво женско лице. Погледът и беше вперен в стената от вятър. Семирамида.
- Хайде, побързай…- сякаш искаше да каже още нещо, но не намери думи.
- Сбогом, Демирел.
- Емануиле… Ще се грижа за нея. Жасминът няма да увехне.
Емануил му обърна гръб и премина през вратата.