Долината на слънцето - I Глава

[cherno_slance]

Така ли , Андрас ?
Андрас>>Точно така.

Само близостта до лагера им даде шанс в непрогледната пелена от полудял пясък , носещ се с крилете на бесния вятър .
Пустинната нощтна буря ги притисна и ослепи още в първите секунди . В отговор хората се скупчиха инстинктивно един към друг и като едно цяло се домъкнаха до палатките си . Точно в мига , в който сърцата им изтръпнаха , че са сбъркали и са подминали лагера си Сабрина се спъна в нещо .... Оказа се забито колче . В мига , в който се ритна в него и разбра какво е , дръпна останалите .
Разнесоха се викове на облекчение , които бурята отнесе мигновенно . С опипване , със затворени заради летящите песъчинки очи , хората се опитаха да се вмъкнат в палатката . Вътре ги посрещнаха обърканите физиономии на арабското семейство . Стана истинска гъчканица и Джак и Хамуд излязоха навън . Бяха взели въже от безкрайния списък с вещи на семейството и сега го използваха по най - добрия начин - Вързаха се един за друг и докато единият стоеше до тази палатка , другият направи хубав , заоблен кръг около него . Скоро попадна на следващата палатка , по скоро въжето се закачи за покрива й . Двамата свързаха двете палатки , взеха ново въже и повториха упражението още няколко пъти . За щастие снаряжението се оказа достатъчно богато - скоро целият малък лагер се оказа обезопасен . Сега вече останалите можеха да се прехвърлят по своите палатки , и да изчакат в тях края на пясъчната буря .
След като преведоха по - неопитните си другари до местата им за спане , двамата се върнаха в първата палатка . Негърът безцеремонно беше разкарал арабското семейство от собствената им палатка , карайки ги да се пръснат при останалите . В момента вътре беше останал само той и изнемощелият странник . Всъщност беше привършил обстойният си преглед и се колебаше дали да даде вода на непознатия или не . Пред погледите на Хамуд и Джак той навря ампула с амоняк под носа на странника и го събуди . Човекът отвори неразбиращо очи , но при вида на манерката веднага живна , дори се опита да се надигне . Лекирят натисна рамото му и поднесе устието към лицето на легналия . Позволи му няколко глътки и безкомпромисно издърпа вещта обратно .
- Втовасъстояниемноготоводащевиубие - изрече на един дъх той .
Изглеждаше много странно - изключително висок , прегърбващ се дори и седнал , съсредоточен и в същото време грижовен като начинаеща медицинска сестра . Но всъщност притесненията му идваха от опита - и друг път беше попадал на хора , черпили с пълни шепи от най- дълбоките резерви на организма си . Мъже и жени , преминаващи границите на невъзможното , само за да угаснат след това , след като хватката на волята отпусне изцеденото до край тяло . В момента обаче не можеше да направи нищо повече за този си пациент . Цъкна недоволно с език и излезе . Чергилото излющя след него и Джак с бързо , опитно движение го дръпна и затегна вървите му . После се обърна към непознатия :
- Съжалявам , че придирям - виждам , че още сте отпаднал ... Но нямам време за любезности ... Кой сте вие . Непознатият не отговори веднага . За момент просто продължи да лежи с широко отворен , невиждащ поглед . Джак помисли , че другият не го е чул и понечи да повтори въпроса си . В този миг напуканите устни на човека се размърдаха . Отговорът беше почти шепот :
- Нищо съм ...
- В час ли си човече - повиши леко глас водачът на експедицията .
- ... Подложих се доброволно на Изпитанието ... изтощението беше твърде силно и шепотът за миг прекъсна - ... Бог и Необятната ми дадоха прошката си .... - отново пауза - ... живея втори живот ...
Джак се намръщи и понечи да разтърси лежащия , който очевидно бълнуваше . Но изражението на Хамуд го спря . Завъртя очи и без думи попита мълчаливия арабин дали разбира ситуацията . В отвоговор получи загадъчно кимване . За момент се възцари мълчание . Никой от тримата не продумваше . Само вятърът виеше и тънките стени на палатката вибрираха с почти хипнотизиращ ритъм и звук . По някакъв странен начин грохота на пустинята се усещаше почти като бучаща тишина .
Непознатият бавно , като на сън се напрегна и успя да се изправи . Със сковани от изтощение , треперещи ръце се пресегна към сабята си . Грижовни ръце я бяха свалили от него , за да го сложат да лежи по удобно . Сега обаче той се пресегна на колене и я взе . Другите двама не показаха с нищо , че действието му ги притеснява . Само Хамуд с крайчеца на окото си забеляза как Джак с открито , спокойно движение се пресегна и извади пистолета си от кобура . Странника явно не забеляза това , защото съвсем хладнокръвно извади острието . Сложи го на пясъка . Притисна го с коляното си . Напрегна мишци и се опита да дръпне нагоре ръкохватката . Ефесът се изви като змия , после като млад гъвкъв клон . Затрептя в изнурените ръце и ... изведнъж се разнесе пукот .
- Искаш ли да ти помогна за копането - попита в царящата тишина Хамуд . Непознатият кимна без да пророни дума . Арабинът също му кимна и взе една от металните паници зад гърба си . Започна да копае дупка и то съвсем сериозна по размери . Непознатият помагаше колкото му стигаха силите , а след миг - с настръхнали косъмчета по тила - се включи и Джак . Свършиха бързо - и в този миг Хамуд рече :
- Трябва да сложиш и парченце от дрехите си . Гостът изхъмка и уви двете парчета от сабята си в мръсния си , тъмножълт шал . Положи вързопа в дупката . Не бързаха да зариват . Стояха в мълчание и изведъж Джак рече :
- Как е името на този , когото погребваме ? . Хамуд го погледна косо , уверявайки се , че белият мъж е наясно със собстения си въпрос . Кимна удовлетворен . За него беше искрено щастие , че в този момент се намира в присъствието на питащия . А непознатият се усмихна :
- Стоян Думбрин - Думбето - усмивката му помръкна , очите му се затвориха и той започна . Говори тихо , глухо и дълго . Накрая свърши . Хамуд попита :
- Как е името на мъжа , който погреба Стоян Дубрин ? Странникът мълча много дълго ... Дълго и мъчително . Накрая изведнъж очите му се разшириха от придошлата болка :
- Стоян Дубрин . Хамуд кимна , изпълнен с усещането за мига . Мъжът беше дал правилния отговор . Едиствения правилен отговор . Питащите очи на човека отсреща молеха за обяснение и той реши , че мъжът има право на такова :
- Дадена ти е прошка , не забрава ... Думбре - усмихна се , защото усети , че другият е бил вътрешно готов да разбере неговия отговор - сега си поспи . Скоро може да се наложи пак да убиваш - този път , надявам се , в името на доброто .

[Blade]

Джак гледаше очудено. Доста очудено. До него Джон се потриваше по главата, а пък Тиволи и Сабрина също бяха в недоумение какво става. От цялата група май само Хамуд, Кара и ... човекът наричащ се Думбрето бяха наясно с действието.

- Ъъ, извинете, че прекъсвам свещения ви ритуал - започна Джак.
- Но трябвадатръгвамекъмшейха - допълни негърът.
Джоунс се усмихна и продължи бавно :
- Но все пак ни чака шейха ...

Хамуд бавно се изправи.
- Тази вечер ще спим тук. Утре ще продължим с пътуването.

ИИ
П.С. Колкото да събудя играчите

[cherno_slance]

Тръгнаха рано сутрин и въпреки това успяха да достигнат оазиса една предиобяд . Жегата беше почнала да мачка вълнообразно нагънатата пясъчна равнина . Дори животните изнемогваха , но се оживиха щом подушиха близостта на вода . Нахълтаха в зеления , мек покой на мястото целите в прах и умора – а бяха пътували една няколко часа .
Поздравиха домакините , разтовариха животните , опънаха палатките си и приеха неизбежната покана за чаша гореща , горчива , черна напитка .
Разменяха любезности с патриархалните глави на няколкото семейства , живееши и поддържащи прелестното езерце и рехавата горичка палми около него . Пиха с тях задължителното кафе , заинтересува се от здравето на камилите им и тайничко се наслаждаха на прохладата , царуваща под просторния сенник – сграда , в истинския смисъл на думата нямаше .
После Хамуд изхъмка , изпълнен със чувство за собствено достойнство и разговорът леко се промени . Бе все така учитив , но от онова , което останалите можеха да схванат , се бе превърнал в упорит пазърлък . Местните се оплакваха , че водата е почнала да намалява , палмите вече не дават плод като едно време , камилите им са гладни .... Хамуд пък се опитваше да изкара спътниците си едва ли не просяци . Всичко това беше обилно гарнирано с ласкателство и похвали към ездитните животни на събеседника , тежестта на неговата кесия и охолството на подопечните му . Накрая явно стигнаха до някакво споразумение и Хамуд се обърна към Джак , невъзмутимо пиещ кафето си до него . Каза му цената за благата на оазиса и Водачът само изцъка отрицателно с език .
Това негово действие предизвика нов кръг пенене , вайкане и безгранично надлъгване . Арабинът прехвърли вината на Джак , наричайки го на родния си език “ твърдоглав , упорит горделивец ” ... Самият Джак , поназнайващ някоя и друга дума от местния език , схана веднага играта на спътника си и си придаде възможно най – надутия , чуждоземски вид , на който беше способен . Най – учудващото беше , че наистина успяха да смъкнат малко от цената – дори и така обаче беше висока .
От друга страна нали друг плащаше всички разходи – някоя и друга златна лира тях лично не ги бъркаха ... така че си стиснаха ръцете и тази част от задълженията за деня приключи .

Оставаше да решат какво да правят със шейха .
-------------------------------------------
Дубрето се изниза незабелязан навън и отиде до една палма по малка нужда . Докато се облекчаваше нещо малко и твърдо падна от клоните над него . Падна в яката на ризата му . Още докато посягаше знаеше , че е късно ... озовал се на тясно , притиснат от жива плът - скорпиончето реагира мигновенно , по - бързо и от най - бързите човешки ръце .
Усети бодване , последвано от изтръпване , което почти веднага стигно по артерията в мозъка . Осъзна , че ще умре изключително бързо . Оставаше му само едно - измъкна гадинката от яката си и я размаза в кората на палмата .
После седна с опрян в дървото гръб и успя да се засмее . Малката , гадна твар ... как само го ....

[fizik]

- Хамуд! – Джоунс го дръпна за ръкава, сочейки му падналият Думбре. Двамата се затичаха към тялото.
- Мъртъв е. – рече арабинът след като го огледа набързо. – Скорпионът го е ужилил.
- Хм, какво ще го правим?
- Да го изтърколим зад онази дюна и да го закопаем. Той дойде с нашия керван, добре ще е да избегнем излишни въпроси. Пък и никой друг не забеляза какво се е случило.
Хамуд извлече тялото зад една близка дюна, а Джак се върна след малко с две лопати. Двамата изкопаха дълбок трап, бутнаха Думбрето вътре и го заровиха.
- Бог да се смили над душата му! – прекръсти импровизирания гроб Джоунс.
- Пустинята даде, пустинята взе – допълни арабинът и двамата се върнаха при останалите, които се бяха разположили в центъра на оазиса и се наслаждваха на живителната влага.
Полковникът ги пресрещна:
- Къде е онзи човек, който намерихме сред пустинята? Изглеждаше ми подозрителен, а лулата ми е изчезнала някъде…
- В джоба ви е, полковник – прекъсна го през смях Джак. – А странникът пое по пътя си – смотолеви той, хвърляйки бърз поглед към Хамуд. Арабинът мълчаливо се наведе над денка си и започна да подрежа нещата си.
- Кога ще стигнем до леговището на онова мръсно влечуго, който отвлече Иви? – не ги остави на мира полковникът, а въпросът му привлече вниманието и на останалите.
- Хамуд, Кара? – обърна се към тях Джоунс.
- Плащате ми да водя кервана, целта ни е в обратна посока – отговори невъзмутимо арабинът.
- Мръсно псе! – избухна Стоун. – Знаех си, че не може да се вярва на един арабин!
Хамуд бавно плъзна ръката си към ятагана без да изпуска полковникът от очи. Джак скочи между тях:
- Стоун, успокойте се! Спестете си силните приказки по адрес на арабите, все пак сме на гости тук. Хамуд, не мисля, че ще те гледат с добро око, ако още веднъж се върнеш без кервана си, нали така?
Арабинът бавно го измери с поглед:
- Така е мистър Джоунс. Аз казвам, че е опасно да ходим там…
- Нима ще оставим Елизабет в плен? – възмути се негърът.- Та тя ни трябва…
- Ти самия си лекар – прекъсна го Хамуд. – За какво ни е втори?
Джон скочи на крака, арабинът също стана, Джоунс отново застана между тях, останалите също се изправиха, всеки крещеше своето мнение без да слуша останалите. Накрая доктор Тиволи успя да ги надвика:
- Тишина! Ето какво предлагам аз…

[The Doctor]

- Е, какво предлагаш? - запита нервно негърът.
- Много просто - усмихна се Тиволи - Продължаваме по пътя си. Любезният домакин на пленниците нямаше да си прави труда да отвлича никого, ако смяташе да го убие. За какво му е? Щеше да си свърши работата на място. А на връщане, ако разбира се господин Джоунс не ни е подвел, ще имаме достатъчно имущество, за да се пазарим...
- Мръсен макаронаджия! - скочи полковникът.
- Цъ-цъ - изцъка с език италианецът и пистолетът кой знае как се озова в ръката му - Хайде да не правим сценки, колонел. Вие може да приемате тази авантюра като приятна следобедна разходка, но аз съвсем не намирам пустината за най-дружелюбния домакин на вашите излети. Плащат ми, за си да върша работата, а не да се правя на синьор Куотърмейн и да ми съдират кожицата, която и без това ми е достатъчно мила.

[Tais]

Мраморният под на двореца излъчваше хлад, на който с удоволствие се насладиха. Идеше й да легне на пода или поне да й позволят да се събуе. След няколкочасовото препускането под слънчевия ад на пустинята, без капка вода за подкрепа, се чувстваше полужива.
Двореца не бе голям и все пак бе надминал очакванията й. Високите колони и пода от розов мрамор, сложните плетеници на метала по прозорците и красиво изрисуваните стъкла щяха да я впечатлят силно, ако не бе в състоянието, в което се намираше.
Избутаха ги грубо през хладното предверие, а после през редица от коридори. Иванджелийн се опита да запомни пътя, но след поредния завой, изглеждащ по идентичен начин с предходния, се отказа. Най-сетне влезнаха в просторно овално помещение, в центъра на което имаше шармантен шадраван, от който екзотични птици с богато и разноцветно оперение, пиехе вода и се къпеха. Пръски от нея падаха разхитително по красивия под. Иви облиза пресъхналите си устни без да откъсва поглед от изобилието от драгоценната течност. Лакътя на госпожица Аштън насочи вниманието й другаде.
На пода, до една колона бе овързана красива млада жена. Иви едва сега се огледа и забеляза, че около тях почти нямаше хора. Шейхът бе приклекнал до красавицата и трескаво развързваше ръцете й. Трима едри полуголи мъже ги бяха обградили. Ръцете на жената бяха разкървавени и по измъченото й лице, Иви разбираше, че доста време се бе борила с въжетата. В един момент гласът на жената, досега шепнещ нещо на шейха, се извиси в гняв.
– И трябваше да ме оставят тука вързана като животно до завръщането ти??
– Охраната на двореца изпълнява моите заповеди, Седа.
– Заповеди – изсумтя жената – Та аз съм ти жена! Те трябва да ми се подчиняват!
– Знаеш, че докато нямаме наследник, това няма как да стане, мила.
Жената сведе поглед, за да прикрие негодуванието си и само промълви:
– Аллах решава това...
– Всичко е в ръцете на Аллах – повдигна с театрален жест ръце към небето шейхът. – Сега трябва да вървя – крадците са взели нещо, което ми принадлежи – опасен блясък премина през очите му – Ще изпратя Мохамед да прегледа раните ти...
– Не е нужно, Господарю, спътничката ми е лекар – ще се погрижи за съпругата ви... – Иви не повярва сама на предложението си, произнесено с такава покорност на чист арабски.
– Млък! Нима си въобразявате, че ще оставя жена си в ръцете на две пленени невернички?
– Простете, Господарю... Просто се осмелих да помисля, че докосването, милването на нежните ръце на вашата красива съпруга, ще е по-добре да стане от някоя жена, па макар и неверница, особено когато тази жена е положила клетва да лекува...
Шейхът изфуча и тръгна към вратата. Преди да я затвори след себе си се обърна към единия от едрите мъже и изръмжа:
– Дайте им каквото е нужно, за да се погрижат за раните на господарката ви!

[Lannis]

Италианецът едва промълви последната си дума, когато яростно запратена шепа пръст го улучи в лицето. Кара се метна пъргаво напред към него, но преди да го достигне бе задържана на място от здравите ръце на Джак. В същия момент Смит ловко изби пистолета от ръката на Тиволи, който се мъчеше едновременно да почисти раздразнените си очи и да изкашля пръстта, попаднала в гърлото му.
- Ах ти, страхлив, прашасал, треперещ за мършавата си кожица плъх! – нареждаше с почти тих, но вбесен глас Кара, докато се мъчеше да се отскубне от ръцете на Джак. – Пусни ме да му дам аз да се разбере на този… мъж – тя почти изплю последната дума, сякаш беше отровна. – Ще оставя жени в ръцете на онова изчадие!
- Госпожице Кара, ако не спрете веднага с тази истерия, ще бъда принуден да ви вържа като коледна пуйка! – отбеляза почти гневно Джак, когато ядосано размаханите ръце на младата жена оставиха две червени резки на лявата му страна. Думите му имаха почти чудодейно внезапен ефект. Кара спря да нарежда закани и се кротна, но блесналите й очи се опитваха да изпепелят съвземащия се италианец. Смит държеше пистолета в ръка и не изпускаше Тиволи от очи, готов да попречи на евентуално ответно действие от негова страна.
- Мисля, че е крайно време да охладим страстите, господа – отбеляза Джак, поемайки умиротворителна и “мироналагаща” роля. След това се обърна към Кара и натъртено добави” – И дами!
Кара го погледна с виновен поглед. Протегна ръка по одраното лице на Джоунс, протегна ръка, но бързо я отпусна.
- Ужасно съжалявам за това, мистър Джоунс, наистина! – каза разкаяно тя. – Обаче, не може да оставите двете беззащитни жени, знаейки, че са похитени от шейха, и да не направите нищо! Вие сте Джентълмен – каза Кара твърдо накрая и се извърна леко, хвърляйки поглед през рамо. – За разлика от някои – добави тихо, но все пак достатъчно ясно тя.

[The Doctor]

- Хамуд... - прокашля се италианецът, който приседнал на земята се отупваше от мръсотията - Би ли бил така любезен да припомниш на дамите и джентълмените къде се намираме?
- На около час езда от дома на шейх Шариф...
- Този шейх ще да е богат човек, нали?
- Един от най-богатите в околността - усмихна се широко Хамуд - Има седем жени, разполага с повече от сто коня, а камилите му...
- Ако не злоупотребявам с любезността ти - прекъсна го тактично Тиволи - Как се чувстват твоите хора, сражавайки се с човек като шейха?
- Мъртви - без да му мигне окото отвърна арабинът.
- И те ще идат да го пресрещнат, заради някоя разлигавена синьорита с високи морални разбирания?
- Ценностите в нашето общество не са като европейските, доктор Тиволи. Моите хора отиват там, където им заповядам, но в подобни случаи здравият разум подсказва съвсем противното. Те не биха се жертвали на такава цена.

Италианецът продължи с равен глас:
- В подобен случай, alea iacta est - жребият е хвърлен. Господин Джоунс вече бе така добър, макар и не благоразумен, да ни снабди с карта, с помощта на която можем да продължим пътя си. Вие можете да правите каквото си пожелаете. Интересуват ме не американските пари, а находките - винаги мога да изискам от Рим достатъчно финанси за организиране на експедиция - пари, за които Хамуд и хората му имат думата ми, че ще получат, във вариант в който се отказвате от услугите ни.

Тиволи замълча за момент.
- Ако всички сте приключили с високо човеколюбивите си словоизлияния, можете да ме уведомите за решението си на сутринта, за да предприема съответните мерки.

[Blade]

- Не, ще ви съобщя още сега - каза Джак и бръкна в пазвата си, вадейки от там два листа. - Това - той подаде първия. - е оригиналната карта. На нея е написано местонахождението на Долината.
Някой се изкашля.
- Това - Джоунс подаде първия. - е копие, на което няма обозначено мястото - Джак прибра оригинала обратно в пазвата си и разгъна копието. - Ето тук, в този оазис, който е на няколко дена път от тук, ще се чакаме. Ако не - тогава мисията е обречена.
Той се ухили. В момента разиграваше останалите като пионки.
- Господин Джоунс, аз нямам намерението да скитам из пустинята, чакайки ви евентуално да дойдете, заедно с едни лигави жени, - при споменаването на които икономът се изпъчи и понечи да каже нещо - които не се знае дали все още са живи и ... в напълно нормално състояние? - Тиволи бе побеснял.
- Аз съм ръководител на тази "мисия". Аз я започнах, дори и по нечия молба, аз ще я завърша. Господа? - каза той и тръгна да се приготвя за из път. - Ще потегля заедно с Джон. Предполагам и вие, Вергилий, искате да дойдете.
- И аз, Джак - обади се Кара.
Джоунс я изгледа от глава до пети, след това кимна.
- Добре. Тръгваме още на сутринта - каза той твърдо и решително. След това сякаш отговори на въпроса на Хамуд, без да е имало такъв. - И мога доста добре да се ориентирам в пустинята, като за европеец. Малко ли пъти съм страствал тук? Спокойно, Хамуд, няма да се отървете от моето досадно присъствие.

Хамуд леко се усмихваше. Европейци. Какво да ги правиш? Тъкмо щеше да попита как ще се оправят с шейха.

[The Doctor]

Тиволи проследи с поглед бавно слягащата се ивица пясък зад гърба на конете.
- Хамуд - рече накрая, запалвайки цигара - Бих се обзаложил шест към едно, че нашите възложители ще имат много повече проблеми притежавайки картата, отколкото ние, с керван и водач?
- С кого, по-точно? - отбеляза все така усмихнато арабинът.

[Volokin]

Джак излезе от шатрата си точно по изгрев слънце, а там до коня си стоеше грамадният негър с на пръв поглед огромна торба на гърба и пушка отпусната до единият му крак. Джак познаваше Джон от години и знаеше едно, Джон никога не изоставяше “Пациентите си”

Само девет минути по- късно тримата ездачи бяха потеглили към палата на шейха за да спасят мис Аштън и мис Коутс.

През това време в самият палат:
Нещата не изглеждаха розови. Съпругата на шейха беше развила температура. Първоначално Иви започна да се суети, но тази и дейност беше много бързо прекратена от Елизабет Аштън. Тя беше виждала това състояние безброй пъти през войната. Десетки мъже бяха умрели в ръцете и от същата болест поразила сега и кралицата. Треската се дължеше на сепсис, нямаше друго обяснение. Трагичното в случея беше, че инфекцията щеше да се излекува само за няколко дена с пеницилин, с които за съжаление Елизабет не разполагаше. Някъде призори жената заспа тогава Елизабет каза на Иви какво е положението. Беше им ясно, че ако жената на шейха умре, те ще я последват много бързо, а единственото на което те двете бяха способни беше да се мъчат да и смъкнат температурата със студени компреси. Иви се приближи към вратата и извика един от стражите. Когато мъжът влезна в стаята той направи всичко по силите си да не поглежда дори за миг в болната. Мис Коутс се опита да му разясни, че състоянието на господарката му се е влошило, спестявайки му подробностите които тъй и тъй нямаше да разбере, но той само ми изкрещя да внимават и излезна.

ИИ Пардон за краткият пост, ама толкова се сетих и ми се щеше да го задам като параметри за да улесня спасяването на женурята

[The Doctor]

- Знаеш ли, Хамуд - рече Тиволи - Веднъж един швабин, много духовит човек между другото, ми рече - "от мен да знаеш - всичко има край, освен две неща, които са безкрайни - Вселената и човешката глупост. Виж, обаче, за Вселената не съм много сигурен..."
- Великите мисли - съгласи се арабинът - се зараждат толкова рядко в главата на човек, че не е трудно да бъдат запомнени. Време е да потегляме, ако искаме да стигнем до следващия оазис преди мрак.

[fizik]

- Е, да тръгваме – предложи Хамуд и се зае да събира камилите.
- Надявам се, че знаеш пътя към оазиса, който спомена Джоунс – подметна Тиволи. Арабинът се усмихна в отговор:
- Знам всички пътища из пустинята. Но пътя ни не е натам. Нали отиваме тук – и той му подхвърли един свитък. Тиволи го разгърна и с изумление видя истинската карта.
- Но как…
- Мистър Джоунс беше така небрежен да съблече куртката си, в която беше пъхнал картата, когато легна да спи. – пусна друга усмивка Хамуд. – Както казах, плащате ми да водя керван. Надявам се, че държите на думата си да платите на носачите, доктор Тиволи?
- Естествено, естествено – закима енергично италианецът, без да откъсва очи от картата.
В този миг от другия край на оазиса се чу пронизителен вик. Мъж с раздрана роба и насинено лице се препъваше и крещеше:
- Видях я, малката крадла! Току-що мина оттук!
Край него се беше струпала групичка въоръжени мъже. Хамуд дръпна Тиволи под прикритието на няколко палми и внимателно надигна глава за да наблюдава ставащото.
- Сигурен ли си, Касим? – изскърца със зъби предводителят на групичката.
- Аллах да ме порази ако лъжа! Видях я да минава, беше с няколко европееца и един огромен негър!
- Добре – кимна мъжът. – Но ако си ме излъгал, ще се върна и ще те обеся на червата ти! След тях! – и въоръжените мъже пришппориха конете си и се понесоха в пустинята с дюдюкания и пушечни гърмежи.
- Боя се, че спътниците ви няма да оцелеят, доктор Тиволи. Няма смисъл да ги чакаме повече.
Италианецът кимна, Хамуд събра носачите край себе си и започна да раздава нареждания. Час по-късно керванът потегли.
- Позволих си да освободя част от носачите, доктор Тиволи.
- Но нали не им е платено?
Арабинът се усмихна:
- Тъй като не вярвам вашите спътници да преживеят срещата със шейха, позволих си да подаря багажа им на носачите.

[The Doctor]

- Ъ...

След малко Тиволи вдигна рамене.
- Милостта на Аллаха е безкрайна, но еднаква за всички.
- Ти - свъси се Хамуд - не си просветен в пътищата на Аллаха.
- Господ е един за всички - вдигна пак рамене италианецът - Независимо как го наричат.

Хамуд се начумери.
- Не вярвам в имена - допълни Тиволи - Вярвам в господа. И, ако смяташ да ме убиеш, предупреди ме - да ти дам карабината си. Дори и случайният пътник заслужава спокойно смърт. Стреляй в главата.

[James Raynor]

Групичката се намираше вече на няколко километра от двореца и това ги принуди да спрат.
- И сега какво, Джак? - попита, неуспешно скривайки нотка на отчаяние в гласа си, Джон.
- Не знам. Надявах се Кара да ни помогне, все пак е влизала вече в двореца.
- Надали ще успеем да го повторим, дори луната и звездите да изгаснат. Султанът може и да ни очаква, а и най-вероятно е удвоил стражата. Трябва да намерим друг изход.
- Джентълмени, каква е тази точка, която така стремително ни приближава от изток? - попита внезапно Вергилий.
- Конник! - отвърна Джак - Извадете оръжията си!
- Пак ли! Не свършиха ли вече! - каза Джон, вадейки пушката от калъфа си.
Тримата зачакаха, докато точката се приближаваше. Постепенно осъзнаха, че това не е кон, а камила, чийто ездач бе облечен изцяло в черно и явно се приближаваше бавно към тях. След около 10тина минути нервно очакване, камилата най-сетне ги достигна. Джак разтърка очите си! Или жегата му носеше измамно видение, или просто се беше побъркал. Не вярваше на очите си. Пред него на камилата беше застанал висок, чернокос човек, явно европеец, с католическо расо и огромен дървен кръст на врата си.
- Моля, нека видът ми не ви смущава. Аз съм отец Ривали. Джанфранко Ривали.
- И какво ще желаете, Отче ? - попита със съмнение Джон.
- Да речем, че Вати... Да речем, че аз искам да ви помогна. - отвърна свещеникът.
- И как точно ? - запита Джак, сваляйки оръжието си. - С молитви или може би сте дошъл да ни направите последно причастие.
- Виждам, че сте духовита персона, отвърна Ривали и се подсмихна. Джак не хареса тази усмивка. Имаше нещо надменно в нея. - И все пак, знам целта ви и съм дошъл, за да ви окажа помощ, при условие, че желаете.
- И откъде сте така запознат ?
- Това няма значение и искрено се съмнявам, да ви засяга по някакъв начин. И все пак давам ви предложенише, на което трудно ще откажете. Мога да освободя заложничките.
- Отдавна съм на тази земя и знам, че на нея всичко се плаща. Каква е вашата цена, Отче?
- Ха ха. Виждам, че не сте от приказливите. Не искам много. Единственото ми изискване е да ме вземете с вас. Както виждате имам достатъчно припаси в дисагите си, а и това - той показа пред изумения поглед назад изключително запазена позлатена Уинчестърка от среден калибър.
- И какво ще търси един свещеник из дебрите на пустинята?
- Да речем, че просто имам своите интереси, засега. Е, какво ще кажете?

[Blade]

- Това да не е поредния кръстоносен поход в търсенето на Светия Граал някъде в Сахара?
- Може би, г-н Джоунс, може би - подсмихна се Ривали.
- Еми... може би всъщност още едно точно око, надявам се, ще ни е в по-голяма помощ от Господ, в сегашния момент... - отецът се намръщи, но Джак продължи. - Откъде знаехте за пленничките и как можете да ни помогнете?