***
Увод
Нов изгрев
Дълги години кралица Анара управляваше кралството си Даная. Когато армията не можеше да се справи с нещо, кралицата използваше специалното си оръжие. Човек с невероятен ум, блестящ тактик, отличен боец и не-лош магьосник, той се справяше с вражески нападения, драконови атаки, вътрешни заговори... винаги с успех. Досега...
Огънят в камината леко осветяваше мрачната стая. Вечерята отдавна беше минала, но кралицата не бързаше да си ляга. Вместо това приятно се беше излегнала на едно канапе с бокал в ръка и се наслаждаваше на спокойствието - нещо, което през деня беше невъзможно. Тя тъкмо се пресягаше към малката масичка, стояща наблизо, за да си долее, когато на вратата се почука.
- Влез!
В стаята се вмъкна висока фигура, облечена в черно, но не навлезе в осветения кръг.
- А, Джони, ти ли си? Не си се появявал от няколко дни.
- Мислих дълго, кралице. Остарявам, вече не съм толкова бърз. Все по-трудно ми е да се справям със задачите. Започвам да копнея за малка къщичка в провинцията, съпруга и евентуално деца.
Кралицата се засмя за момент, но спря и заговори сериозно:
- Не исках да те обидя. Просто не очаквах да го чуя точно от теб.
- Хората се променят... или просто остаряват. Последната година беше сравнително спокойна, мисля че ще се оправите и без мен. Страната е вече доста силна.
- Именно това ме притеснява! Щом всичко е спокойно, значи някъде нещо се крои. Знаеш, че без теб кралството едва ли ще издържи повече от няколко години. Съжалявам, но не можеш да се оттеглиш, без да осигуриш заместник.
- Но откъде да намеря някой с толкова дарби?
- Прав си няма да е лесно - замисли се кралицата. - Всъщност не е необходимо да търсиш един човек. Намери няколко, може и да не са толкова добри като теб, но събрани в екип да успеят да те заместят. Точно така, събери екип, обучи го и си свободен.
Джони тежко въздъхна:
- Казвате го така, сякаш е нищо работа. Но едва ли имам избор, по-добре да се залавям за работа.
- Откъде ще почнеш търсенето?
- Като за начало на същото място, където намерихте и мен - отвърна Джони, обърна се и излезе.
Глава 1
На следващия ден, в кралския затвор...
Килията беше тясна и претъпкана. Повече от двайсетина престъпници стояха приклекнали, понеже нямаше място да легнат. Само в единия ъгъл лежеше мъж и около него беше свободно. Мъжът беше среден на ръст, брадат и с рошава дълга коса. Черна превръзка покриваше дясното му око. Откакто го бяха довели преди три дни не беше промълвил и дума. Сред хората в килията плъзна слух, че непознатият е убил двама стражници при кръчмарска свада, а това значеше почти сигурна смъртна присъда. Заради това никой не го закачаше и всички се бяха отдръпнали от него.
Наближаваше привечер, когато вратата на килията се отвори и един стражник надникна вътре:
- Берик, излез. Отиваш на съд.
Непознатият се надигна, разбута останалите да му направят място и излезе в коридора. Очакващите го стражници го оковаха без излишни грубости и го поведоха към горния етаж. Берик и преди беше попадал тук, затова се изненада, когато отминаха съдебната зала и се спряха в дъното пред една малка дървена врата. Учудването му нарасна, когато стражите му отключиха оковите и го подканиха да влезе сам. Помещението се оказа малко кабинетче, в което имаше само маса с два стола и очевидно беше предназначено за разпити. На единия стол се беше разположил мъж, попрехвърлил средната възраст, с гладко избръснато лице и остригана коса. Въпреки че физиката му не беше впечатляваща, погледът му показваше много опит и сила.
- Ти си Берик, нали? Сядай.
- Съдебната система явно се е поизменила, откакто бях тук за последно - заговори непознатият. Гласът му беше тих и спокоен.
- Системата е същата, но твоят случай е по-специален.
- Какво му е специалното? Напих се, буйствах и нападнах стражниците, които се опитаха да ме усмирят. Няма с какво да се оправдая.
- В интерес на истината единият ще се оправи, макар че едва ли ще може да тича повече. Другият, уви, нямаше късмет. Но ако ми разкажеш как точно извърши убийствата, може и да ти издействам пощада.
- Как? - подсмихна се Берик. - Вярно, че не изглеждам много силен, но нали знаете, пияния човек...
- Не говоря за стражите, имам предвид другите пет убийства.
- Не разбирам.
- Слушай внимателно. Отдавна те наблюдаваме и знаем почти всичко за теб. Знам, че си бил стрелец в армията на Нейно Величество, знам, че след това стана наемен убиец. Дори ще ти призная, че последните ти две поръчки бяха от нас - Джони направи пауза и се усмихна. - Винаги се намират неудобни хора за властта, които трябва да се премахнат. Не разбирам само как изстрелите ти са толкова впечатляващи. Три от убийствата са извършени през нощта, което е още по-трудно. Тук има намесена някаква магия. Разкажи ми и ще те пощадим.
- Значи ако ви разкажа, няма да ме обесите?
- Не само че няма да те обесим, но и ще ти предложа работа. Давай, убеди ме, че си струва.
Берик замълча и наведе глава. След няколко секунди въздъхна и започна да разказва.
- Роден съм в горите на Север оттук. Баща ми беше дървар, но аз предпочитах да обикалям с лък, вместо с брадва. На тринайсет ме заловиха да бракониерствам за първи път. Съдията ме пощади, защото бях млад. На петнайсет отново ме хванаха. Този път нямаше как да се измъкна. Отсякоха ми два пръста. - Тук Берик направи пауза и показа дясната си ръка, на която липсваха кутрето и безименния пръст. - Разбира се, това не ме вразуми. Когато на осемнайсет години пак ме хванаха, съдията се изуми, че с лявата ръка стрелям също тъй добре, както с дясната. Предложи ми сделка - вместо да ме наказват, да постъпя при кралските стрелци. Офертата ми се стори приемлива и прекарах шест години в армията, докато в една битка некадърният ни пълководец не допусна вражеската кавалерия да ни заобиколи и да ни изколи в гръб. Повярвай ми, не е лесно да спреш въоръжен конник, когато имаш само лък. В моя случай почти се получи, но едно парче от лъка изхвърча и се заби в окото ми. Паднах окървавен и повече никой не ми обърна внимание. Нашите не се върнаха и аз реших, че съм си изпълнил дълга. Бях скътал малко парици и се заех да ги изпия. Една нощ в поредната кръчма се натъкнах на скитащ магьосник. Той изслуша историята ми и предложи да ми помогне. Чрез заклинание замести окото ми с драконова люспа - така придобих уменията да виждам в тъмното и да различавам магическите илюзии. Бая пари ми струваше, но не съжалявам въобще. Щом открих новите си дарби, ги комбинирах със старите и идеята да стана убиец изглеждаше доста обещаваща. Както знаеш се справях доста добре, но проблемът ми с пиенето се задълбочи и виж докъде стигнах.
- Вярно ли е това за люспата?
Берик спря и погледна мъжът насреща в очите, след което си надигна превръзката и отвори клепач. На мястото на окото му имаше лъскава черна полусфера.
- Интересно... Звучиш ми като подходящ човек. Казвам се Джони и имам предложение за теб....
Тъмни облаци закриваха луната. Леката мъгла, идваща откъм морето, също затрудняваше видимостта. Стражите, които трябваше да охраняват тази част на пристанището, не се мяркаха. Не че имаше какво да се охранява. Нито един кораб не беше привързан на кея тази нощ. Заровен в купчина боклуци, Берик сериозно се замисляше в какво се забърква. Съвсем естествено беше Джони да иска да го изпита, преди да му се довери, но защо точно на пристанището?! Като човек, израснал сред горите, Берик таеше неприязън към морето. Мразеше блудкавия дъх на солена вода и водорасли, но щом беше поел задачата, щеше да я изпълни. Поне умееше да изчаква търпеливо - качество, придобито след безброй ловни походи.
"Отдавна следим една малка група контрабандисти на опиум. Имам информация, че тази нощ ще получат нова пратка. Мислех да пратя стражата, но това е чудесна възможност да проверя твоите качества", беше заявил Джони. "Промъкни се на мястото на срещата, изчакай, проследи ги до склада им и ги елиминирай. Едва ли ще са повече от пет-шест човека. И гледай да не оставяш трупове, все пак няма нужда да тормозим стражата с още един случай"
И така, новоизбраният агент на кралицата се спотайваше и дебнеше вече час. Беше облечен изцяло в черно, а в една кожена торба беше нагласил два леки арбалета и масивен нож за дране с острие, широко близо стъпка.
Тъкмо започваше да се чуди, дали Джони не е сгрешил, когато дочу скърцане като от колело на каруца. С безшумно движение Берик си махна превръзката и погледна през драконовата люспа. Тъмната нощ отстъпи място на сивота, в която стените почти не се разграничаваха, но хората, макар и безцветни, се виждаха отлично. Наистина приближаваше каруца, а около нея вървяха четирима души, очевидно въпросните контрабандисти. Те минаха на няколко метра от спотаилия се агент и спряха на края на кея. Берик отново покри люспата. В момента нямаше защо да я ползва, а и дългото взиране през нея можеше да го дезориентира. След десетина минути от морето долетя плясък на весла. Появи се малка лодка, която тихо пристана и контрабандистите се заеха да я разтоварват. За момент Берик се изкуши да се намеси, но заповедите бяха други, така че остана неподвижен. Прехвърлянето на опиума продължи около три минути, след което лодката отново тръгна навътре в морето, а мъжете подкараха каруцата към града. Агентът ги изчака да се отдалечат малко, след което внимателно се измъкна изпод боклуците и ги последва.
Контрабандистите го отведоха до малък склад в един от най-мизерните квартали на Столицата. Опразниха бързо каруцата и се скриха в сграда, оставяйки един от тях на пост отпред. Време беше за действие. Берик извади арбалет от торбата си и го зареди. Без да издава шум той се промъкна на десетина метра от постовия и хладнокръвно го прониза със стрела в гърлото. Притича напред и примъкна проснатото тяло встрани от вратата. После щеше де се погрижи за него. Първо трябваше да се справи с останалите. Застана до вратата и презареди арбалета, измъкна другия и го преметна през рамо. Окачи широкия нож на кръста си и погледна през стената. В склада се виждаше само един човек. Явно другите се намираха в някое подземно помещение. Виждането през стени, по тънки от метър, не беше проблем, но с подземията имаше затруднения. Все пак вече беше започнал и трябваше да рискува докрай. Внимателно влезе и започна да се промъква покрай сандъците. Мина в гръб на контрабандиста и го застреля безшумно. Дотук добре, но оставаха поне още двама. Презареди и се огледа за стълбище. Намери го в далечният край и бавно започна да слиза надолу. Дървените стълби завършваха с малко коридорче, което явно водеше към основното подземие. Берик продължи внимателно, изостряйки сетивата си до краен предел. Дочу гласове и видя отблясък на факла. Явно беше достигнал до мястото, където държаха опиума. Пое си дъх, след което влетя в помещението. Контрабандистите бяха четирима и тъкмо разопаковаха стоката. Вече нямаше нужда от тишина, Берик простреля най-близкия в гърба, хвърли арбалета си и придърпа ремъка на втория. Успя да простреля още един, който тъкмо се обръщаше, след което пусна безполезното оръжие и измъкна ножа си. Другите двама също бяха извадили оръжията си, но изглеждаха изненадани. Докато се чудеха какво да предприемат, агентът връхлетя върху левия, изби закривания кинжал от ръката му и го наръга с отработено движение в корема. Последният останал контрабандист се опита да избяга, но не можа да направи и четири крачки, преди тридесет сантиметровото острие да се забие между лопатките му почти до дръжката. Берик се огледа. Увери се, че е сам и няма други изходи, след което бързо събра оръжията си. Домъкна двата трупа отгоре и събра всичките на купчина. След това ги посипа с част от опиума и ги запали. Тичешком се изкачи отново горе и стъкна два-три пожара в различните краища на склада. Излезе спокойно на улицата, изчака огънят да се поразгори и гръмко се развика:
- Пожар! Пожар!
Все пак, не беше нужно да пострада някой невинен, макар че в този квартал едва ли имаше много такива. Реши, че е време да се изнася, обърна се и едва не се блъсна в Джони.
- Добра работа, Берик. Вътре си. А, да - новото ти име е Драгънай. Да се махаме оттук, преди да са се появили стражите.
Берик се усмихна и кимна, след което двамата потънаха в мрака.
На другата сутрин в кабинета на кралицата.
- Е, как мина? Хареса ли ти кандидата?
- Добър е. Хладнокръвен убиец, разбира си от работата, но не става за по-тънки мисии, а и му липсват лидерски качества. Както и да е, ще ми трябват още хора и то не малко.
- Ами, знаеш какво да правиш, Джони. Действай...
След нощната задача Берик спа до късно следобед. Очевидно Джони беше доволен, тъй като му преотстъпи едно легло в скромните си покои, забутани нейде из приземните етажи на двореца. Когато се събуди, в стаята нямаше никой. На малка масичка до леглото беше оставен поднос с храна, а до него имаше и кана, пълна с червена течност. Берик с настървение се насочи към каната и отпи юнашка глътка, след което се намръщи. Плодов сок! Гнусотия! Огледа се с надеждата да види нещо по-свястно, но нямаше късмет. Поне храната беше вкусна, а и в изобилие. След мизерията в затвора, това му се видя като кралски пир. Тъкмо привършваше, когато вратата се отвори и Джони се вмъкна в стаята.
- О-хо. Събудил си се вече. Как е храната?
- Чудесна е! Само да имаше и нещо за пийване.
- Е, ще ти се наложи да свикнеш. Докато си с мен, не искам да пиеш още от обед.
Тежка въздишка се отрони от гърдите на бившия убиец.
- А къде ще ходим тази вечер? - запита невинно Берик. Един хубав бой сигурно щеше да оправи поразваленото му настроение.
- Аз имам малко работа, а ти стой тук. Почини си, защото скоро няма да имаш такава възможност. И не се мотай много из двореца. Не искам да събуждаме подозрение. Ако си послушен, утре може да те заведа на кръчма.
Берик се просна на леглото и изрази мнението си, размахвайки среден пръст към излизащия Джони.
***
Джони седеше в кръчмата. Беше на една маса близо до изхода, от която имаше добра видимост навсякъде, а самият той оставаше в сянка. Този тип мимикрия отдавна вече беше повече от навик - беше инстинкт, придобит по трудния начин. Но в момента не следеше много внимателно ставащото из кръчмата, защото беше дошъл да се отпусне. Погледът му беше забит в полупълната чаша и там почти виждаше своята малка къщичка и тичащите из нея хлапета. От мечтите му го извади шума от някой, сядащ на съседния стол. Вдигна поглед, готов да разкара нахалника, но се спря, когато го позна. Всеки в града познаваше дребничката притежателка на тази дълга червена коса и зелени очи.
- Мадам Великолепна! За мен е чест! - каза Джони и се поклони леко подигравателно - На какво дължа присъствието ви?
- Знаете, че не съм "мадам", госпожица съм и са малко господата в този град, които не го знаят. - поясни спокойно дамата.
- Да, но защо сте тук, тази част на града никога не ви е допадала. - каза Джони и надигна чашата си.
Дамата се огледа, прецени обстановката и каза с тих глас:
- Тук ме доведе желанието да се присъединя към групата, която събирате. - при тези думи Джони се задави с питието си. Не мислеше, че някой знае какво е той, а още по-малко, че си търси заместници.
- Да кажем, че знам повече, отколкото предполагате, господин Таен Агент на Кралицата. - тихо сподели дамата, сякаш беше чула мислите му - Може да съм проститутка, но съм проститутка с информация, много информация. Името Алексис да ви е познато?
- Мръсникът! Не знам как намира информацията, с която търгува, но дори и аз съм купувал от него. Проблемът е, че често продава информация, която не бих искал да се знае извън Двореца. Ако го намеря, не знам дали да го убия или да се постарая да се поуча от него.
- Всъщност, не мръсникът, а мръсницата. Аз съм Алексис.
Това беше втората изненада за Джони за деня. Нещо, което му се случваше за втори път, откакто проститутката седна до него.
- Знам, че имате клиенти от висшите етажи на властта, но това са хора, които не дрънкат наляво и надясно, още по-малко пред хора като вас. Как успявате да научите толкова много, ако наистина сте Алексис?
- Да кажем, че и аз си имам някои малки тайни. - каза Алексис с усмивка - А фактът, че знам за вас, който сте най-голямата тайна в кралството, не е ли достатъчно доказателство? По-скоро кажете, дали ще ме вземете в Групата?
Джони се замисли. Тя знаеше много и това можеше да е опасно, а и с толкова източници, колкото имаше тя, убийството можеше да се окаже трудно. Освен това, информацията винаги е ценна...
- Говори се, че Алексис никога не престъпва думата си, така че искам да ми се закълнете, че ще сте лоялна на Кралицата и Кралството над всичко.
- Имате думата ми!
- Тогава, госпожице, мисля, че ще се намери място и за вас!
***
Берик вече не издържаше! Беше опитал да поспи още малко, но скуката беше ужасяваща.
- Джони греши като си мисли, че не мога да се напия и в двореца. - промърмори той и скочи на крака.
Наметна някаква по-чиста дреха на Джони и тръгна да търси пиене. Логично беше Кралският дворец да има изба, при това богато заредена. След кратко лутане около кухните, той откри стълбище, водещо към заключена врата. През годините беше понаучил малко за ключалките. Не ставаше за професионален крадец, но поне с една изба можеше да се оправи. Без да се колебае много, взе три бутилки с вино и тръгна към стаята си. Уви, за негово нещастие на стълбите се сблъска с някакво хлапе и изтърва една от бутилките.
- Ей, внимавай къде ходиш!
Хлапето не беше много високо, изглеждаше дванайсет-тринайсет годишно и имаше гъста руса коса. То не отвърна веднага, а бавно и изпитателно огледа бившия убиец.
- Не приличаш много на Кралския виночерпец. Май крадеш от избата, а?
- Я се разкарай, че да не те ошамаря, малък нагльо.
- И отгоре на всичко носиш любимата риза на Джони. Знаеш ли, че ще те убие, ако разбере.
Берик се стресна:
- Ти пък откъде познаваш Джони.
- Как откъде, аз съм Принц Кип, пръв наследник на кралицата. Знам много работи. А ти сигурно си един от отряда, който се събира.
- Знаеш и за отряда - опули се Берик. Или поне се опита, но поради това, че беше едноок, не се получи много успешно.
- Аха - ухили се доволно Принцът. - Отвреме-навреме успявам да подслушам по нещо. А ти какъв си? Магьосник, войн или нещо такова?
Берик се позамисли, може би нямаше да е лошо да спечели приятелството на принца.
- Имаш ли работа? Ако искаш ела да ми правиш компания за виното и ще ти разкажа.
- Уха-а-а - зарадва се Кип и го последва по коридора.
***
В кръчмата беше полупразно, тъй като повечето хора предпочитаха да не се прибират по тъмно из този квартал. Открита камина и няколко маслени лампи осветяваха помещението, където освен Джони и Алексис имаше само десетина души. Близо до огъня седеше вечното присъствие от няколко старци, две семейства, отседнали в стаите на горния етаж и групичка от 3-ма младежи, които шумно и невъздържано ревяха песни, тропаха по масата и закачаха келнерката, докато тя се усмихваше насила и чакаше да метнат някоя монетка. След малко тримата станаха, запратиха със смях чашите си в стената и, подкрепяйки се един друг, тръгнаха да излизат. Единият извади дебела извезана кесия и като продължаваше да се смее, хвърли няколко монети на пода. Наглото им поведение си просеше един хубав тупаник, но богатите хлапета бяха обичайно зло за кръчмите в този район, пък и плащаха добре. Какво е един ощипан задник на келнерка или няколко счупени маси, в замяна на щедър бакшиш. Рядко се стигаше до проливане на кръв, а и зад тях бяха бащините им армии от гардове. Градът си имаше къде-къде по-големи проблеми.
Докато Джони и Алексис седяха в кръчмата и се преценяваха един друг над питиетата си, покрай тях, леко залитайки, минаха богаташчетата. Единият сложи ръка на рамото на Алексис, изфъфли някакъв комплимент, но тя се извърна презрително, съсредоточи се и той внезапно загуби интерес. Джони го засърбяваха юмруците, когато видеше такова поведение, но в момента имаше по-важна работа. На изхода тримата се сбутаха със слаба фигура с опърпани и посивели от носене, но все пак чисти панталон и наметало. С качулка. Младежите го блъснаха грубо по пътя си навън. Човекът политна и се стовари по гръб на пода. Качулката се отметна и разкри младо мъжко лице. Чертите му минаваха на заден план заради дългия, морав, вертикално разположен белег, който тръгваше от челото над лявото око и стигаше до брадичката. Кафявите очи гледаха измамно кротко, като лявото по чудо беше останало незасегнато. С подигравки и подвиквания "Изрод" и "Просяк", богаташчетата излязоха на постланото с каменни плочи дворче пред кръчмата. Силите им стигнаха да седнат на дървената пейка отстрани на вратата. Спокойствието в кръчмата се възстанови и Джони и Алексис се поотпуснаха и подновиха внимателно разговора си, който повече приличаше на партия шах, отколкото на обикновен диалог.
Младежът стана гъвкаво, изтупа се и наметна пак качулката. Избра си маса в един по-тъмен ъгъл, измъкна добре натъпкана везана кесия, метна една сребърна монета от нея на момичето, разнасящо поръчките и пожела с тих глас печено пиле с картофи и бира.
Джони наблюдаваше фигурата с едно око, докато слушаше бърборенето на Алексис и се опитваше да я прецени. В светлината на трепкащите пламъци от издълженото лице на непознатия се виждаше само тънка усмивка, белегът през която й придаваше постоянен леко ехиден вид. След малко келнерката се подаде от кухнята и понесе из стаята голяма табла. Остави внимателно двете питиета на масата на Джони и отиде да занесе ухаещата на подправки манджа на младежа с качулката. Рижава котка се промъкна откъм двора, огледа залата внимателно и тръгна на прибежки покрай стената, неотклонно следейки подноса. Жената остави димящата чиния и бирата на дървената маса пред госта и се скри обратно в кухнята за нова поръчка. Котката се навря под масата и измяука тихо. Гостът извади с небрежно тръсване на ръкава обикновен кинжал, отряза парче месо и го пусна внимателно долу, след което се залови да яде. Омете светкавично порцията и започна бавно да си пие бирата, доволно облегнат назад в удобния стол. Изпод масата се чу едно "мяу" и котката се набра с нокти по панталона, намести се в скута му и запреде доволно, ръсейки светли косми по черната дреха, докато младежът внимателно я почесваше. Усмивката стоеше постоянна и иронична. Очите не се виждаха ясно и оставаше загадка накъде гледа.
Джони все повече се замисляше кой ли е този непознат. Под семплите дрехи се криеше човек с културни обноски и овладени движения и рефлекси. Познаваше немалко хора с необичайни животни за придружители по тези краища, но този беше нов.
Алексис, която седеше с гръб към масата на качулатия, извади малко огледалце, огледа се внимателно, като демонстративно отметна немирен кичур и замислено промълви.
- Не е тукашен - каза на глас и се замисли. "Как е влязъл в града без АЗ да знам?"
- След малко, когато ония открият, че им няма кесиите, ще видим какво може - Джони се протегна и метна поглед през прозорчето.
Известно време отвън продължаваше да се носи неприлична песен на три гласа, която изведнъж рязко секна. Последва суматоха и се разнесе нестроен хор: - Къде ми е кесията?!!! - Онзи мръсен просяк я е взел, къде ми е меча, ще го убия!
Семействата грабнаха децата си и се изнесоха припряно по стълбите към горния етаж. Старците придремваха вече и не обръщаха внимание. След малко тримата връхлетяха вътре с извадени мечове. Джони се приготви да ги тресне с някоя магийка, ако работата загрубе съвсем, но засега изчакваше да види какво ще стане. Закачулената фигура до стената бръкна спокойно в джоба, извади нещо и го пъхна внимателно в устата си. Освен плавното движение на ръката, галеща котката и бледата усмивка, нищо друго не помръдваше.
Тримата обрани грубияни се огледаха за момент със зачервени от гняв лица, след което се хвърлиха напред към масата на жертвата си с насочени мечове и с явното намерение да я убият. Ръката на странника се прибра светкавично в ръкава, извади къса тръбичка, приближи я до устата си и подухна няколко пъти. Мъжете за секунда рухнаха вцепенени пред масата му. Котката надигна глава, изгледа ги с презрение и тупна на пода, протягайки се. Непознатият стана и тръгна спокойно да излиза.
- Момент, друже - Джони отиде, подритна изпадналите в безсъзнание гуляйджии и каза - Може би ще имам нужда от човек като теб.
- Съмнявам се - тихо каза младежът и си тръгна.
- Що се отнася до пари, както и интересни преживявания - няма да липсват! - подвикна Джони - Ела утре по обед в страноприемницата "Кралски палат", ако размислиш и проявиш интерес. Как е името ти?
Силуетът се спря за момент на вратата.
- Рейн.
- Чувала съм за един Рейн, викат му още и Шегаджията - измърка Алексис, която се беше приближила тихо до Джони.
- Ще видим - Време е да се прибирам в двореца. Задълженията не чакат - кимна Джони за довиждане.
Между краката им една рижава сянка се измъкна доволно в мрака навън, следвайки Рейн.
***
Нощта се стелеше на плътна пелена над тесните улички в източната част на града, извън крепостните стени. Мракът бе така непрогледен, че ако не бе пълната луна, трудно биха се различили контурите на сградите. Звезди нямаше и не се очакваше да има. Не и в такава нощ. Романтиката на звездно небе не бе подходяща за това място. Две фигури забързано пресякоха малкия площад пред долнопробна станноприемница. Подминаха кръчмата, откъдето се разнасяха викове и пиянски песни и бързо се отправиха по посока на пристанището. Бяха загърнати в наметала с ниско спуснати качулки. Едната фигура определено бе на мъж, на изключително едър мъж. Движеше се с учудваща лекота за мощната си физика. До него се носеше, сякаш във въздуха, спътникът му - плавно и заплашително. Трудно бе да се определи дали принадлежеше на мъж или жена - средният ръст и липсата на каквито и да е отличителни външни белези правеха невъзможна преценката.
В края на улицата ненадейно спряха. От отсрещния ъгъл към тях се приближи трета фигура. Движеше се предпазливо, озъртайки се във всички посоки. Мъжът бе облечен в опърпани дрехи, кривоглед и нервен.
- Бъди кратък. - гласът бе мелодичен, но изключително властен. "Значи все пак е жена" - помисли си кривогледия.
- Вече е успял да събере трима - започна той - ...милейди - добави след кратка пауза. Облиза устни и продължи - Берик, наемния убиец. Съдържателката на "Дома на удоволствията" Алексис и един чужденец, ловък в ръцете, ако ме разбирате какво имам предвид... - дрезгав смях на хрипове разкриви и без това грозното лице.
- Алексис казваш.. - гласът звучеше замислено - какво още научи?
- Нищо повече, милейди, много е трудно, а и парите свършиха, знаете как е... - опита се да звучи убедително, но не се получи и нервно облиза устни.
- Да, зная. Ще си получиш заслуженото, разбира се. Каверън, запознай господина с камата си.
Каверън действа светкавично. Обърканата физиономия на кривогледия бе последното нещо, което видя, преди да забърше с плаща камата си и да я прибере.
- Претърси го. - Той изсумтя - не бе нужно да му се напомня какво трябва да направи - познаваха се от години. Затършува. Пълната кесия със злато го накара да преглътне. Подаде й я. Тя я отвори и извади от нея къс хартия, който бързо потъна в деколтето й. Взе монета и я заразглежда на оскъдната светлина.
- Така си и мислех... с лика на кралицата...
Той я погледна с нещо, наподобяващо укор.
- Беше ли необходимо наистина? За кесия злато? Той още ни трябваше! - рядко си позволяваше да задава въпроси и още по-рядко получаваше отговор от нея, но не обичаше да се чувства глупаво.
Тя се обърна към него. За момент луната освети лицето под качулката.
Бе красива. Това винаги го поразяваше. Красива и опасна. Никога не си позволяваше да забрави последното. Нито ангелски миловидното й лице, нито пленителната усмивка, неслизаща от лицето й, нито омайващия глас и изкрящите тъмни очи, можеха да го заблудят. Не и него. Спомените му го държаха нащрек винаги, когато тя го повикаше. Бе мислил да замине някъде и да я забрави. Знаеше, че може да го стори, но не за дълго. Бе опитвал и се бе връщал. Винаги. Тя имаше някаква необяснима притегателна сила. Бе безумие да е край нея, а мислеше себе си за предпазлив. Една нейна дума и бе готов да пререже нечие гърло. Една нейна дума и с радост бе готов да бъде сам с прерязано гърло. Бе опасна. Никога не го забравяше. Стоеше до него замислена.
- Той каза Алексис.. Никой не знае коя е Алексис. Не и глупак като него. Бил е пратен. Двоен агент. Сега по-ясно ли ти е? - лека усмивка премина по лицето й без да докосне очите и бързо угасна. - Налага се да ускорим нещата. Алексис.. Безпокои ме участието й... - Тя мислеше на глас. Знаеше, че е по-добре да не я прекъсва и все пак не се стърпя:
- Първосвещеникът ще Ви подкрепи, господарке.
Тя трепна. Погледът й стана непроницаем.
- Джоррам? Вероятно. Стига да реши, че това е правилно. Твърде умен е за игри. Трябва да бъде убеден, а времето ни е малко. Рисковано е да го намесвам. Не и на този етап... - отново се замисли.
Крясък на кукумявка наруши тишината. Тя се сепна.
- Да вървим. Няма какво повече да правим тук.
Тръгнаха по обратния път без повече да проговорят.
***
В другия край на града:
Мълвата за неговото пристигане се разпространи със скоростта на светлината. По-простите хорица проклинаха човека, предизвикал интереса му, макар и да не знаеха към кого отпращат проклятията.
Но той усети нейните скрити възможности. Душата й го зовеше. Отдавна чакаше нейната поява, повече от десет години. Скоро щеше да започне лова, дългоочакваният момент най-сетне беше настъпил. Кървавият лов на Лешояда...
В "Лакомият ханджия" цареше суматоха. Появата на Лешояда изгони почти всичката клиентела. Съдържателят мърмореше от пристигането на странния гост и вонята, която се носеше от стаята му.
Воят не стихваше от сребърния сандък. Вой на печал и ужас. Някоя душа с невероятна дарба щеше да стане жертва на Лешояда. Тази мисъл поне за малко успокои ханджията. Той не притежаваше никакви свръхестествени дарби и беше спокоен за себе си. Ненадейно врата на стаята се отвори и Лешояда пристъпи с умерена походка. Ханджията падна на колене.
- Какво ще желаете, господарю? - попита с треперещ глас.
- Искам да ми осигуриш пълен покой. Не искам никой да се навърта в хана.
- Но, господарю!... - Алчността на ханджията не му позволяваше да извърши подобно нещо.
Очите на Лешояда блеснаха в златисто.
- Както наредите, господарю. - отстъпи уплашено съдържателят, но вече беше късно... Бликна кръв. Никога повече нямаше да види блясъка на златото...
***
Берик се събуди с леко главоболие. Младият принц се беше оказал изключително забавен и въпреки че не пиеше, ставаше за компания. С някакво шесто чувство, Берик успя да го отпрати с бутилките малко преди Джони да се завърне и успешно се направи на заспал.
- Време е за работа. Ще идем да посетим един стар познат. А вечерта имаме среща.
- Успя ли да събереш още хора?
- Аха, много са колоритни, довечера ще се видите. Хайде да вървим.
***
Шестокракият се наслаждаваше на спокойна вечер в креслото пред камината и кротко придремваше, докато се правеше, че чете една сравнително слаба магическа книга с призоваващи магии. Погледът му блуждаеше по текста на заклинанието за призоваване на голям скакалецояд (едрите земевладелци плащаха добри пари за защита на разните посеви), но мислите му не бяха концентрирани. За момент се замисли за прякора си - беше го получил преди доста години като начинаещ маг, страничен ефект от една магия за трансформация, която не беше особено успешна. За щастие ефектът се беше разнесъл след няколко часа, но фалът бе станал пред достатъчно голям брой хора. Горе-долу по това време се беше отказал да се занимава с трансформации или да работи с елементите и се бе насочил към магиите за призоваване, в които се оказа изключителен талант. Но прякорът му се лепна и остана. "Можеше да е и по-зле" - помисли си - "можеше да ми викат Онуфрий". Зачуди се дали да не слезе в мазето, да призове някоя гадина и да потренира с нея. Или пък да се види с някой и друг познат и да се натряскат в кварталната кръчма - само дето изобщо не му се мърдаше от креслото. "Остарявам, навярно. Какво да се прави, рано или късно дотам се стига, от това няма отърване". Все пак реши да потренира - гледаше да се грижи редовно за формата си, беше му необходимо за изпълнението на "специалните" поръчки. За хората в града и околните села беше известен просто като добър призовател, който срещу не много висока такса ще докара някоя странна твар да изчисти къщата или да изоре нивите, проблем беше само да го хванеш между някое от многобройните му отсъствия. За малцината, които знаеха с какво се занимава всъщност - а това бяха основно различните му работодатели - той беше наемник, който с удоволствие (и срещу заплащане, разбира се) вземаше участие в разнообразните им начинания. Макар че напоследък почти нямаше разнообразие - последните му две задачи бяха свързани с борбата между два от големите каруцарски кланoве в града и бяха почти еднакви - и в двата случая го бяха наели като част от бойна група, която трябваше да нападне керван на вражеския клан и да го обере, преструвайки се на разбойническа шайка. Забавен му се стори единствено фактът, че в двата случая работеше за различни шефове - не се отличаваше с особена лоялност и приемаше да свърши всяка работа, която му се стори поне малко интересна, независимо кой плаща. Поръчките му определено бяха намалели след като преди две години заряза отряда млади идиоти, които го бяха наели да отиде с тях до някакво си подземие, намиращо се дявол знае къде, с идеята за намиране на огромно съкровище и велики битки с мощни гадини. Това с битките не го зарадва особено, но нещо не му се стоеше в града, а и мисълта за великото съкровище му беше доста приятна. Само дето се оказа, че младежите даже не знаят къде точно е подземието. Така че след два месеца безцелно размотаване из областта, където предполагаха че се намира и един-два сблъсъка с мотаещите се наоколо разбойнически шайки, в които той основно спасяваше живота на тъпите аматьори, му стана адски скучно и просто си замина. Част от тях успяха да се върнат живи и хвърлиха цялата вина за неуспеха си върху неговото "предателство" - в резултат на което поръчките му намаляха сериозно. Знаеше, че причината все още да го наемат - дори и за работи като тези с керваните - е призователското му умение (все пак в една сравнително равна битка 5 метра високо чудовище, което изведнъж се появява и се бие на твоя страна определено си е предимство), комбинирано със способностите му да планира перфектно битката на малка група. Обичаше да планира, беше отделил известно време на книги по тактика и стратегия, а и в добавка към теорията имаше доста практика. Що се отнася до ръководенето на самата битка, обикновено оставяше това на някой друг - да водиш хора в бой си е грижа, а той предпочиташе в такива моменти да се занимава предимно с личната си безопасност.
Изправи се от креслото, обърна се... и видя, че в стаята има още един човек, освен него. Не беше усетил кога е влязъл и това го притесни. Е, поне познаваше натрапника.
- Здрасти, Джони. По какъв случай насам?
- Имам работа за теб. Но преди това...
Голямата стая бе осветена само от огъня в камината, който хвърляше дълги, плътни сенки към далечните стени. Всъщност май много по-плътни и тъмни, отколкото би трябвало. Изведнъж от тези сенки изскочиха двама души с очевидно гадни намерения. Всеки от тях държеше кама. Шестокракия не загуби време за колебание - хвърли се към по близкия, блокира замахването с ножа - противникът му все пак успя да го пореже леко - и хвана ръката с оръжието в ключ, като междувременно наби лакът в главата на мъжа, което определено го накара да поомекне. Вторият му противник се съвзе от изненадата си - не беше очаквал такива бързи движения от този над 40 годишен човек - и се хвърли напред. Шестокракият вече се бе възползвал от паузата и призова един огромен вълк, който застана между него и атакуващия, след което повтори удара с лакът в главата, просто за принципа. Ситуацията в стаята изведнъж стана много статична - първият нападател спеше кротко на пода, вторият беше замръзнал и не смееше да мръдне, прикован под погледа на гигантския вълк. Единственото движение идваше от капките кръв, падащи на пода от ръката на Шестокракия. Разнесе се ръкопляскане.
- Знаех си, че не си загубил форма. Макар че си се позабавил нещо - преди няколко години нямаше да му дадеш да те пореже. - Джони се ухили злобно.
- Ах ти, тъпо..... - Шестокракия се накани да призове нещо голямо и с много зъби и нокти. Щеше да се позабавлява, докато гледа как Джони става на пържоли - познаваше го като работодател, беше вършил една-две добре платени работи за него, но нищо повече. И сега определено му беше ядосан.
- Оппаа, според мен не искаш да правиш това - каза Джони. От сенките се измъкна още един човек - имаше превръзка на едното око и държеше арбалет. Шестокракият спря заклинанието си по средата. Мрачно си помисли, че ако оцелее след тази вечер, ще сложи факли нявсякъде по стените. Погледна злобно стрелеца - не харесваше лъковете и арбалетите, смяташе ги за оръжие на страхливци. Пък и (това май беше по-сериозната причина) не можеше да се защитава срещу тях. Цялостният резултат от отношението му към този тип оръжие беше, че мрази хората, които го използват.
- Е добре, казвай какво искаш - гласът му внезапно прозвуча уморено.
- Работата е сериозна, добре платена и дългосрочна. Ще работиш с малък брой хора, които са доста по-добри от оная група, дето ти скапа репутацията преди време.
- Знаеш много добре, че не обичам дългосрочните задачи. Принципът ми на работа е удряй-бягай и толкова. Пък и обикновено тези дългосрочни изпълнения са адски скучни.
- Знам, че ако дадеш дума да работиш с мен, няма да ме прецакаш. Доколкото разбрах ти нищо не си обещавал на онези...
- Така е. Само че те някак пропуснаха да споменат този факт, докато разтръбяваха навсякъде колко велик предател съм. Но какво те кара да мислиш, че ще искам да работя за теб? Особено след изпълнението преди малко? Ръката ме боли доста, да ти кажа.
Джони притвори очи. Изведнъж раната на ръката на Шестокракия започна да се затваря и оздравя за броени секунди.
- Впечатлен съм. И какво?
- Няма да те карам да решаваш нищо сега. Искам само да ми обещаеш довечера да дойдеш в страноприемница "Кралски палат". Там ще ти обясня за какво става въпрос и ще те запозная с някои от останалите.
- Добре. Имаш думата ми, че ще дойда, но трябва много сериозно да ме впечатлиш, за да си променя мнението за работата при теб.
Джони се усмихна.
- Ще видим. - каза и се запъти към вратата. - Хайде, Берик, свали арбалета. Шестокраки, разкарай кученцето, ако обичаш.
Шестокракия не каза нищо. Огромният вълк изчезна, а човекът с камата нарами припадналия си приятел и разви доста сериозна скорост в посока към изхода.
Джони и Берик също се насочиха към вратата. Изведнъж един голям плъх, който сякаш се появи от нищото, притича в краката на стрелеца и го препъна. Берик се заклати, но успя да се задържи на крака, след което хвърли гаден поглед на Шестокракия. Той му се усмихна широко.
***
Тази вечер в "Кралски палат" беше доста претъпкано. В ъгъла на една маса се бяха отпуснали Джони и Берик и изчакваха останалите.
- Ей, шефе. Гледай я тая червенокосата. Мале-е. Аре да те помоля за аванс, че нали разбираш, в затвора малко...
Въпросната червенокоса се насочи към тяхната маса, кимна и седна срещу двамата.
- Запознайте се - представи ги Джони един на друг.
- Уау, след като ще работим заедно дали ще ми пусне без пари - ухили се Берик.
- Нямаш никакъв шанс, Едноок.
- Берик се казвам. Но можеш да ми викаш и Драгънай.
Алексис реши, че този става доста досаден и се опита да си поиграе малко със спомените му, но я очакваше изненада. "Боже, този човек няма спомени. Алкохола така е замъглил и омазал всичко, че намесата ми е абсолютно безсмислена."
В този момент към групата се присъедини и Рейн, както винаги следван от котката си. Берик веднага си намери нов дразнител.
- Я, отдавна си мечтая за нови кожени ръкавици.
Той извади широкия си нож за дране и започна да примамва котката, но срещна красноречивия поглед на крадеца.
- Добре де, добре. Кви хора сте вие, не разбирате от шега. Алоу, моме, я донеси още вино. Я, вижте кой идва. Магьосникът, дано той поне да става за компания.
Междувременно и Шестокракия се беше появил. Учудващо, Берик не се заяде с него, а му предложи стола до себе си
- Извинявай за днес, приятел. Нищо лично, изпълнявах заповеди. Дай да те почерпя.
Магьосникът го изгледа хладно, но прие чашата, след което се обърна към Джони:
- Ще казваш ли защо си ни събрал тук?
- След малко, чакаме още един човек...
***
Три часа и половина по-късно...
Джони тъкмо се канеше да плати сметката, когато врата на кръчмата се отвори и вътре нахлу млада жена, която му махна:
- Извинявай, аз май закъснях малко... - Берик измърмори, че всъщност тъкмо си тръгвали.
- Това е Морвен - представи я Джони. Новодошлата кимна. - Тя е новият член на групата ни.
- Сериозно? И с какво се занимава? - Берик изгледа жената преценяващо. Някак не му се видя страшна.
- Тя...хм... - Джони се запъна - прави изделия от метал... оръжия, тенджери, лъжици, такива неща...
- Тоест тенекеджийка? - невинно предположи Берик. Джони си позволи една от редките си усмивки, а Алексис скри развеселеното си лице, изваждайки огледалото си. На Берик обаче не му беше смешно.
- Взехме в групата проститутка и джебчия. Сега продължаваме с тенекеджийка... Мисля, че ако намерим и някой шивач, вече ще станем непобедими.
- Ти пък какво имаш против мен? След като съм жена не ставам, така ли? - Морвен гледаше Берик на кръв. - А изключения се допускат само за разни с коса до коленете и мигли като ветрила, а? - тя посочи към Алексис.
- Аз казвах само, че...
- Ма не, много я обичам тази мъжка гордост, която изкарвате, като се почувствате заплашени...
- Каква мъжка гордост...
- Можеш ли да ми дадеш една смислена причина, поради която да съм по-лоша от теб?
- Тъкмо това се...
- Въобще какво ми се правиш на важен, някакъв си наемен убиец, който сигурно е убил всичките си жертви, като им се е показал в тъмното и те са получили инфаркт от стряскането. - Морвен на свой ред го изгледа с насмешка.
- Само да не беше жена... - процеди Берик през зъби.
- Мда бе, търси си оправдания, щом искаш...
Берик изръмжа и скочи от масата, озовавайки се до Морвен. С мълниеносно движение извади една кама от дрехите си и замахна с нея към жената. Нямаше намерение да наранява, но искаше да види физиономията й, когато се озове с нож, опрян в гърлото. Тя не направи дори движение, за да се защити. В момента, в който върхът на камата се доближи до лицето й, острието се напука със съскане, а после се разцепи на множество метални стружки. Тя взе оръжието от ръката на застиналия от учудване Берик:
- Благодаря, но нямаше нужда... - Морвен впери очи в камата и стружките се извиха, образувайки подобие на сребриста роза. - Много мило, че си се сетил да ми донесеш цвете за добре дошла, все пак.
- Ама на това му се вика магнетичен поглед, а? - Алексис, която явно се забавляваше от цялата ситуация, сръга Джони.
- Наистина нямаше нужда от подобни демонстрации. - намеси се Джони. - И двамата седнете и се успокойте. Занапред ще ви се наложи да работите заедно, така че не започвайте да се биете отсега.
Морвен и Берик с неохота седнаха на двата противоположни края на масата.
***
След като страстите поутихнаха, Джони се зае със сериозната работа.
- Знам, че още не сте се запознали и сработили, но уви не разполагаме с много време. Време е да се заемете с първата си задача. На два дена път с кораб по крайбрежието се намира град Варгас. Получих информация, че Херцогът, който го управлява, готви заговор срещу кралицата. След три дена той организира празненство, на него ще присъстват повече от заподозрените заговорници. Целта ви е да проникнете в замъка и да разберете какво се готви.
- Как ще проникнем? - поинтересува се Шестокракия
- Това е ваш проблем. Измислете нещо. Даже не е нужно всички да влизате, може и само един човек. Искам да ви видя как ще действате, когато сте сами.
- Но... Джони! Ти няма ли да идваш?
- Не, ще се справяте сами. Аз смятам да остана в столицата. Шестокрак, ти ще ръководиш отряда. Останалите не роптайте! Слагам го, защото има най-много опит. Ако не се справи, следващият път друг ще командва. Корабът ви тръгва рано сутринта и се казва "Сребърен вятър". Платил съм за пет пътника, така че не се мотайте, ами се приготвяйте. Очаквам ви след пет - шест дни и то с много информация. И да се върнете живи и здрави. Късмет и успех. - Джони подхвърли една кесия с пари на Шестокракия и излезе от кръчмата.
- Абе, с кораб ли ще пътуваме? Мразя морето. - измърмори Берик.
Няколко дена по-рано:
Драгън вървеше из подземието на руините на Календас, озъртайки се в сумрака. Скоро първата атака дойде - изведнъж сенките се размърдаха и кама от черна стомана се стрелна към гърлото му. Сякаш без да помръдва, той блокира - изви ръката на нападателя като че ли беше от восък и заби собствения му кинжал в сърцето му. Продължи напред и много вниматално заобиколи капаните на пода, които той бе поставил преди 6000 години. Вторият удар успя да го изненада и преди да реагира вече имаше дълбока рана на лявата ръка.
- Карин! Фион! Зенгияр!
Три думи на силата и вече бе запредена огнената риза около рицаря от култа на Дракона. Той щеше да умира - бавно изпичайки се, парализиран в собствената си броня, с часове.
Драгън погледна ръката си. "Ще трябват поне 2 години, за да зарасне" - помисли си и ядосан от несъобразителността си, продължи напред. В този момент видя врата с нарисуван на нея сребърен меч. Гледката така го стъписа, че насоченият към него удар щеше несъмнено да го убие, ако нападателят от сенките не се бе препънал и паднал с трясък на земята. Без да губи и миг удари с бронираната си ръка, митрилените специално наточени пръсти на бойната му ръкавица разрязаха като плат стоманените доспехи и се забиха в сърцето на войника. Нехайно избърса кървавата ръкавица в плаща му и продължи по пътя си.
Вече беше близо до целта си - сърцето на Агардаз, което щеше да го освободи от оковите на това ограничено тяло. Отново щеше да лети под сините небеса и да усеща вятъра в крилете си. Точно пред главната зала пред него избухна стена от пламъци, през която той премина спокойно. "Трудно е да спреш дракон с огън" - помисли си и се усмихна - "Независимо от формата му". Влезе вътре. В центъра се намираше сърцето - голям червен диамант, в който пулсираше ярка светлина.
- Знаех, че ще дойдеш! Винаги си бил толкова предсказуем! - прокънтя глас в залата.
- Агарзан! - изрева Драгън в пристъп на нечовешка ярост.
- Ето ти и малка изненада. - каза гласът.
Изведнъж залата започна да се изпълва със зеленикав газ. Драгън се метна към сърцето, но неволно вдиша от веществото. Почти беше стигнал до него, когато след мимолетно преместване на образа разбра, че камъкът е илюзия и видя летящите към него шипове. Успя да произнесе заклинанието за телепортиране, но закъсня с миг и един шип дълбоко разряза прасеца му. Озовал се навън, видя как от раната започнаха да излизат черни нишки и да се увиват около крака му. От ръката му изригна огън и почна да ги изпепелява. Чак тогава разбра какъв е бил газа в помещението. Произнесе заклинание, с което забави действието на отровата, но ако до един месец не намереше лек, го очакваше смърт, по-ужасна отколкото можеше да си представи.
Време беше да потърси стар приятел...
Джони влезе в кабинета си и затвори зад себе си.
- Добро местенце си се уредил. - произнесе глас от сенките
Джони се огледа стъписано и понечи да извика стражите, когато гласът каза:
- Не съм убеден, че ще са от особена полза. Малцина могат да се изправят срещу мен, приятелю.
- Драгън! - извика Джони - Какво става с теб?
- Умирам - каза Драгън и се усмихна сухо.
- Всички умираме - отговори Джони и се усмихна широко - особено от махмурлук сутрин, доколкото те познавам.
- Алтализ.
- Преди колко време? - възкликна Джони искрено уплашен.
- 3 дни. Имам още няколко седмици.
- Защо?
- Бях толкова близо до сърцето, но Агарзан си беше направил домашното. Чух, че събираш отряд... Искам да се включа. Само с тяхна помощ ще намеря противоотровата.
В този миг се чу ужасяващ писък от покоите на кралицата. Драгън се съсредоточи за миг и изсъска само една дума:
- Опасност!
