... - Какво искаш момче. – изръмжа дебелия воевода иззад бюрото си без дори да вдига очи от бумагите.
- Днес говорих с учителя Вентор за баща ми, скъпи ми чичо. – отговори му с не по-малко враждебен тон Тагонед. – доколкото разбрах от предишни разговори с теб, както и с учителя, баща ми е бил идеалния обичан от народа и одобрен от всички околни воеводи. Е сега добрият учител реши да ми разкрие някои малко известни факти около смъртта му. Като да речем, че е показвал признаци на отровен, а не версията, която ти си разпространил, че е умрял от болест. След което само ми оставаше да събера две и две. – Твегор вдигна тревожен поглед към незаконния си племенник и натисна тайния бутон на пода, с който се викаха стражите от съседната стая.
- Да не би да намекваш нещо копеле неблагодарно? – остро го прекъсна воеводата, изоставяйки всякаква фалшива любезност.
- Нищо не намеквам, тлъсти ми чичо, казвам го в прав текст. Ако не беше ти сега, баща ми щеше да се ди в този стол, зад това бюро, а аз щях да съм законния наследник, а не незаконородения ти племенник – без реална преспектива, освен да ти служи като войник. Е чичо, сега смятам да поискам това което е по право мое! – при тези думи Тагонед извади с бавно движение сабята от ножницата на гърба си. – само едно не можах да проумея, защо въобще си ме запазил жив?
- Е сега ще поправя тази грешка. – отвърна му с ехидна усмивка воеводата. В същия момент в стаята влетяха четирима стражи. Тагонед се извъртя като мълния и нападна първия преди въоще, онзи да е проумял, че трябва да се бие с незаконния племенник на воеводата. Стъписания страж не успя да реагира нито с щита нито с меча си и биде посечен на място. Вторият последва съдбата на първия, но другите двама вече се бяха окопитили и успяха да посрещнат атаките на святкащата сабя. През това време воеводата беше успял да се шмугне в задната стаичка и да се заключи там. След двуминутни усилия Тагонед беше успял да убие и другите двама стражи, но не и преди да бъде одраскан по десния хълбок и лявата буза. Изтича до врата на задната стаичка, дръпна я два пъти и видя, че е заключена. Бързо обърна библиотеката пред нея така, че да не може да се отвори и от вътре и забърза към конюшната. По пътя се развика с пълно гърло, че воеводата е бил нападнат и започна да праща срещналите го войници във всевъзможни посоки, с ясната представа, че на чичо му ще му трябва поне час за да се измъкне по тайните коридори от скривалището си. Докато чакаше конярчето да оседлае Облак набързо надраска бележка до приятеля си от детинство Хорс,в която му обясняваше ситуацията. След което го молеше да се погрижи за безопастността на стария учител и да го последва в южния лес, известен още като Гората на Духовете, с колкото може повече доверени момчета от новосформирания кавалерийски отряд където двамата служеха. Бележката беше написана с древните руни, които родовете бяха използвали преди данайското буквено писмо да навлезе в широка употреба, заради по-лесната си усвояемост. Така, че дори и бележката да попаднеше в някой грамотен, шансът да я разчете беше минимален. Дори писарят на чичо му не можеше да чете добре руните. Таг се почувства благодарен за уроците на стария Вентор. Когато конят му беше готов, даде бележката на момчето и му даде един сребърен петак да побърза и да си мълчи. След което се отправи със всички сили на север от Турил...
... Прошумоляване в храстите пред него го върна към действителността. Таг обтегна лъка и пристъпи внимателно през храстите. От друга страна на шубраците излезе на малка полянка, в края на която имаше две могили. На върха на всяка имаше забит по един меч, а точно пред могилите стоеше и му се зъбеше огромното вълчище. Стрелата, която беше изстрелял по него, след като коня беше отблъснал атаката все още стърчеше от рамото на звяра. За няколко секунди двамата седяха и се гледаха без да издават никакъв звук, след което вълкът се хвърли към Тагонед. Тетивата звънна и стрелата се заби в окото на летящия към него звяр. Чудовището се строполи на земята, пририта конвулсивно и умря. Младият мъж се приближи внимателно и го огледа от всякъде. Определено беше най-големият вълк който беше виждал някога. Внимателно извади двете стрели и ги почисти, след което ги прибра в колчана който носеше на кръста си.
След като се увери, че няма повече опасности в околността, Тагонед насочи вниманието си към двата меча. Приближавайки се към двете могили забеляза, че около остриетата им има нещо странно, доколкото можеше да се говори за остриета при толкова време разяждане от дъжд и вятър. На единият беше с цвят на много тъмна кръв, а на другият - катранено черно. В главата му нахлуха спомени от детството, когато един прикован от ревматизма към люлеещия се стол старец беше разказвал истории на децата, за да не се пречкат на възрастните през деня. В една от историите се разказваше за двама братя, юнаци, както ги наричаше старецът. Те намерили две паднали звезди и от тях си изковали два изключително здрави меча, единият черен, другият червен. С тяхан помощ двамата вършели удивителни подвизи из земите на родовете и отвъд тях. Но при едно от пътуванията си срещнали млад мъж, който обикалял по края на гъста гора. Попитали го какво прави там. Той отвърнал че вещица била отвлякла годеницата му, а него го било страх да я последва в гората и да я спаси, защото изглежда девойката била омагьосана и не искала да си тръгва от вещицата. Двамата юнаци веднага предложили услугите си и се впуснали да спасяват девойката. Когато намерили къщата на вещицата не се подвоумили да нападнат старицата, но в последния момент девойката се хвърлила пред мечовете и се надянала на тях. Двамата останали като ударени от мълния. През това време разплаканата старица проклела тях и мечовете им дорде ги има да не могат да вършат нищо друго освен злини. Оказало се че девойката била внучка на вещицата и се криела при нея от мъжа, който ги бил пратил, а техните ръце били оплискани с кръвта на два пъти невинна жертва. Заедно с осъзнаването на този факт започнало да действа и проклятието, първата жертва на кървавата баня в която се превърнал животът им от тук на сетне била самата вещица. За сметка на това втората била човекът който ги бил пратил. През следващата една година двамата направили повече злини отколкото добрини - за целия си предишен живот. Тогава двата меча получили и имена – Кръв и Омраза. В края на тази кървава година намерили смъртта си от зъбите на глутница огромни вълци. Вълците не ги изяли а ги оставили да лежат на земята, точно там където със сетните си сили забили мечовете. Когато беше чул тази история малкият Тагонед беше изтичал при учителя Вентор да го попита дали е истина и наистина ли имат такава сила проклятията. На първият добрият чичко, тогава, само се беше усмихнал, а на вторият беше отговорил, че проклятията имат такава сила каквато повярваш че имат, защото както почти всичко в този свят така и те се основаат на две неща – вяра и воля. Вярата укрепява духа, но може и да го изложи на сеиозна опастност да бъде подчинен, докато волята ти дава силата да отричаш, подчиняваш, устояваш и манипулираш, но ведъж пречупена много трудно може да се възстанови, за това е задължително двете да са в баланс по между си за да могат да се подкрепят. А колкото до проклятията, то те действат само тогава когато повярваш че действат и нямаш волята да отречеш действието им.
Размишлявайки над тези неща Тагонед престоя близо половин ден съзерцавайки двата меча и трупа на вълка, след което взе решение. Отиде при трупа на вълчището и се зае старателно да го дере. След което прибра кожата. Последва още близо половин ден медитация, по врем на която си наложи убеждението, че проклятието, ако въобще съществува се е отнасяло само за двамата братя и мечовете им и тъй като са останали само мечовете, то се отнася само до тях. И тъй като един меч не може да се използва за нещо различно от злина, то няма никакъв проблем да ги вземе. А за допълнителна застраховка, реши да ги претопи и от двата меча да изкове една нова сябя, съответно вдигайки проклятието от тях унищожавайки ги.
Два дни му отнеха да разтопи двата меча на две пръчки, в ковачницата наедно малко селце, което намери по-пътя и където още не беше стигана вестта за прежните му деяния, след което с помощта на ковача и всичките му чираци успя да направи от двете пръчки метал една сабя, прилагайки две отделни технологии. Първо бяха усукали двете пръчки една около друга, след което в продължение на дни бяха гънали новополучената пръчка метал. Накрая след повече от седмица раборта се беше получила изящна сабя, изключително здрава, и в същото врем гъвкава, чието острие сякаш беше направено от две спирали, една черна и една червена, с вит предпазител, кожена дръжка завършваща със сребърна глава на вълка. В края на тази седмица къртовски труд Тагонед беше изключително горд от новото си оръжие, а ковачът от заплащанет, зоето беше почти всички пари които беше успял да си вземе беглецът преди спешното си тръгване. През това време от кожата на вълкът съпругата на ковача му беше ушила великолепно тежко аметало, като за качулка беше запазила вълчата глава.
Още една седмица по-късно Таг успя да пристигне благополучно на мястото на срещата. Хорс вече го чакаше с още трима техни приатели, които го посрешнаха с усмивки.
- Е, Таг, зараги теб станахме и дезертьори, надявам се да ни поведеш към по-светло бъдеще. – заговори първи Хорс.
- Надеждите ти напълно съвпадат с плановете ми. – отвърна със зла усмивка Таг. – определено смятам да си възвърна това което е по право мое.
- Нямаш проблеми, - отвърна му Брас, друг негов приател, отзовал се на молбата му за помощ. – но първо ни разкажи как се сдоби на наметалото и сабята.....
Това бяха първите наченки на армията, която щеше да му трябва за да получи това което искаше – отмъщение и властта която му се полагаше по правото на кръвта. През следващите месеци малката групичка се занимаваше основно с дребни пакости, и от време на време, както Хорс ги наричаше – обществени прояви. Нападаха събирачите на такси и патрулите на Твегор и внася смут в съня му с неуловимостта си. Даваха част от така спечелените си приходи за благотворителност, както пак се изразяваше Хорс и печелеха доверието на хората. Хората от простолюдието започнаха да наричат Таг – Батраз Вълка, а хората му – Глутницата на Батраз. Скоро към тях започнаха да е присъединяват още младежи, докато бройката им не започна да надвишава стотина, които под вещото ръководство на петимата скоро се превърнаха в сериозна сила. А стотина души тренирана кавалерия, макар и лека наистина са си сила, която не трябва да се подценява, както скоро щеше да разбере воеводата Твегор.
Кратка История:
Тагонед Батраз е роден в град Турил. Син на Борс и Хела. Борс е наследник на воеводството, но умира от странна болес преди да се ожени за Хела, по този начин оставяйки бебето й без има, следователно незаконно. Брат му Твегор наследява баща им, който умира скоро след сина си и взима насилствено за своя наложница Хела. Седем месеца по-късно се ражда малкия Тагонед. Скоро след това Хела бива намерена мъртва в стаята си. По някакви странни стечения на обстоятелствата Твегор взема малкия Тагонед от родителите на Хела и се погрижва да получи солидно образование. Въпреки това подлага детето на всекидневен тормоз. Взаимната им омраза е обществена тайна. При навършване на пълнолетието си Тагонед се захваща с организирането на редовно каавлерийско подразделение, което си е относителна новост за земите на Триумвирата. Две години по-късно Тагонед прави опит за убийство на чичо си и узорпиране на трона, неуспешен. След което започва и войната помежду им.
Описани на външния вид:
Към метър и осемдесет висок, с тъмна чуплива коса и кафяви очи. По-скоро жилаво отколкото мусколесто телосложени, с леко издължено лице и белег на лявата буза. По настоящем с едномесечна брада, която го скрива. Косата му е на границата между дълга и къса, като си е оставил един кичур от дясната страна до под раменете и сплетен на плитка.
Умения:
Много добър сабльор и стрелец с лък. Има добри познания по тактика и стратегия и много бързо се учи, както от своите така и от чуждите грешки. Основни познания по история, политика и търговия, последните две основно от собствен опит. Владее както старата рунна писменост, така и новата данайска буквена писменост. Има жив интерес към старите религиозни и философски учения на родната си земя, но не смее да твърди че е напреднал.
Особенн Ценности:
Черно-червената сабя, вълчето наметало и двойно вития съставен кавалерийски лък. А да щях да забравя и кожените ботуши, много трудно е човек да си намери хубави ботуши
.
