Париж се бе установила в един от малко по-дълбоките паркове в Лондон. Все още не бе успяла да свикне напълно с мисълта да живее затворена в четири стени, дори и ако може да излезе по всяко време. Не - за нея единственото място, където можеше да се почуства наистина спокойна, бе в гората под открито небе. Пък и хората не бяха свикнали с външния й вид, каквато и да бе модата в момента една жена, бяла като призрак не предизвикваше почти в никой добри мисли.
Със залязващото слънце, тя излезе от импровизираната си палатка, която я пазеше суха от честите дъждове тук, и се запъти към най-близката алея, откъдето можеше да излезе от парка. Оставаха още няколко минути до пълния залез, застудяваше, а тя имаше толкова много работа...
Облечена в бяло самурено палто, със шапка от същата материя, с дългите си бели коси и с черните слънчеви очила на фона на тази белота, тя изглеждаше меко казано, странно. Няколко двойки влюбени, които се отправяха на разходка под лунната светлина, се разминаха с нея и се обърнаха за миг, но после забравиха за нея и продължиха да нашепват нежни думи един на друг.
***
След цяла нощ работа, тя тръгна обратно към сегашния си дом. Тъмната страна на деня бе към своя край,когато албиноската влезе през портата, през която се влизаше в парка. Властите настояваха да стои заключена през ноща, но нито един нощен пазач не се бе наел да пази парка, може би заради слуховете из квартала, че там се въдят бездомни кучета. Хората понякога се будеха обляни в пот, със блед спомен за сън с много зъби, нокти и козина, и това ги караше да стоят далеч от парка. Но на влюбените никой нищо не можеше да им каже. Париж се усмихна при тази мисъл. Тя често се бе свивала притаена в храстите, заслушана в любовните обяснения на някой младеж към момичето на мечтите му. Това й харесваше.
Потънала в мисли, тя за кой ли път забрави за "спящия полицай", който се издигаше непосредствено след входа. Тя за кой ли път се препъна в него, падна на земята и изцапа снежнобялото си палто в калта, останала след лекия нощен дъжд.
- Чудесно! Сега трябва отново да го нося на химическо! - Тя бе почти готова да пусне Яростта от себе си. Скърцайки през зъби, тя се отправи към дома си, вече въобще невнимателна за нищо. Клонки раздърпаха косата й, тя окаля официалните си обувки, докато най-накрая стигне до целта си - добрата стара палатка. Приближавайки я, тя усети онова странно чувство, което не бе изпитвала от дни... Друг беше наблизо. Много наблизо. Тя се понапрегна и разбра - той я очакваше.
Пустинна мангуста I-E: Неочаквани гости
Пустинна мангуста I-E: Неочаквани гости
Last edited by Haos on Mon Mar 08, 2004 12:13 am, edited 1 time in total.
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
Баронът седеше и от половин час чакаше двамата върколаци "всеки момент да дойдат". В крайна сметка търпението му се изчерпа и той погледна не особено дружелюбно към Лест.
-Преди известно време казахте, че няма да съжалявам. Е вече почнах. Ще има ли нещо за ставане или да хващам обратния полет за Рим?
-На кратко сте тук, за да се справите с една група асамити, които за момента се намират в Ирак. Като дойдат и останалите, ще Ви обясним всичко.
-Това беше намекнато и в оня поменик, дето ми го тръснаха в Италия. Имал съм само веднъж среща с вампир от тяхния клан, но ако всички са така тъпи като него, едва ли щяха да оцелеят до днес.
-Нали няма да възразите да ми разкажете за срещата, поне за да убиете малко време?
Вителио усети, че събеседникът му се интересуваше от разказа повече, от колкото показваше, но реши да задоволи любопитството му:
-На кратко освен тъп беше и умопобъркан. Искаше да ми изпие кръвта и трябва да му се признае, прояви голямо упорство в това си желание. Когато разбрах, че ме следи, се повъртях малко, след което му избягах и отидох в едно изоставено гробище, като се бях погрижих да ме намери там. Тогава още не предполагах, че иска само да ме нападне и реших да му дам възможност да се изкаже, а онова изчадие директно си се нахвърли върху мене. Ако имаше повече мозък щеше да стане добър убиец от него със способностите си да става невидим, но да нападнеш некромант в гробище показва хронична глупост. Както и да е, духовете го довършиха за отрицателно време...
-Имал сте късмет. Тези като него действително са отлични убийци, но както сам казахте доста често се пристрастяват към вампирска кръв. Все още не знаем защо точно го правят...
В този момент един среден на ръст човек, може би върколак влезе в стаята и подаде два листа на Лест. Той ги разгледа и поедигна очи към събеседника си:
-Искате ли да отскочите до Лондон?
-Не особено, но все пак, за какво се отнася?
-Един женски върколак от клан Уктена се намира там. Ако сме прави, току-виж сте имал възможността за втори път да се срещнете и с някой асамит.
-И какво, да си избера кой от двамата първи ще иска да ме убие?
-Целта Ви ще е да помолите г-ца Париж Оуенс, която се е остановила в Бартън Парк да се присъедини към нас. Едва ли ще Ви е трудно, предвид факта, че по наши сведения асамитите вече са пратили някой да я убие.
-А кои точно са вашите сведения?
-Ще ви чакат на летището.
"Какво пък, ако прекалено дълго живееш без никакви затруднения, ставаш лесна плячка. Ще се разходим до Лондон" помисли си Вителио и като захапа лулата си, промърмори:
-Кога летя?
***
Ден и половина по-късно, баронът стоеше в палатката на Парис и се чудеше кое първо ще дойде-асамитът, Оуенс или зората. В крайна сметка второто се появи малко преди третото, докато от първото нямаше и следа. Калатрава се дръпна малко по в дъното на 'жилището', приготвяйки се за не много дружелюбно посрещане. Платното на палатката се отметна рязко и пред невъзмутимата физиономия на Вителио се показа албиносовото лице на Парис, заедно с една въоръжена ръка.
-По-спокойно, драга, не съм дошъл да се колим, иначе нямаше да стоя в палатката така.
-Аз съм съвсем спокойна, казвай какво искаш!
-Имах намерение да ти съобщя, че един вампир е решил да те позаколи и да те помоля да се присъединиш към една малка групичка за изтребването на тия твари.
-А къде е уловката?
-Уловката е, че ако не се съгласиш, може и да не успееш да избягаш на убиеца. Е, какво решаваш? Ако все пак не щеш, веднага щом мога се разкарвам от тук с най-голямо удоволствие и те оставям да се оправяш сама.
-Преди известно време казахте, че няма да съжалявам. Е вече почнах. Ще има ли нещо за ставане или да хващам обратния полет за Рим?
-На кратко сте тук, за да се справите с една група асамити, които за момента се намират в Ирак. Като дойдат и останалите, ще Ви обясним всичко.
-Това беше намекнато и в оня поменик, дето ми го тръснаха в Италия. Имал съм само веднъж среща с вампир от тяхния клан, но ако всички са така тъпи като него, едва ли щяха да оцелеят до днес.
-Нали няма да възразите да ми разкажете за срещата, поне за да убиете малко време?
Вителио усети, че събеседникът му се интересуваше от разказа повече, от колкото показваше, но реши да задоволи любопитството му:
-На кратко освен тъп беше и умопобъркан. Искаше да ми изпие кръвта и трябва да му се признае, прояви голямо упорство в това си желание. Когато разбрах, че ме следи, се повъртях малко, след което му избягах и отидох в едно изоставено гробище, като се бях погрижих да ме намери там. Тогава още не предполагах, че иска само да ме нападне и реших да му дам възможност да се изкаже, а онова изчадие директно си се нахвърли върху мене. Ако имаше повече мозък щеше да стане добър убиец от него със способностите си да става невидим, но да нападнеш некромант в гробище показва хронична глупост. Както и да е, духовете го довършиха за отрицателно време...
-Имал сте късмет. Тези като него действително са отлични убийци, но както сам казахте доста често се пристрастяват към вампирска кръв. Все още не знаем защо точно го правят...
В този момент един среден на ръст човек, може би върколак влезе в стаята и подаде два листа на Лест. Той ги разгледа и поедигна очи към събеседника си:
-Искате ли да отскочите до Лондон?
-Не особено, но все пак, за какво се отнася?
-Един женски върколак от клан Уктена се намира там. Ако сме прави, току-виж сте имал възможността за втори път да се срещнете и с някой асамит.
-И какво, да си избера кой от двамата първи ще иска да ме убие?
-Целта Ви ще е да помолите г-ца Париж Оуенс, която се е остановила в Бартън Парк да се присъедини към нас. Едва ли ще Ви е трудно, предвид факта, че по наши сведения асамитите вече са пратили някой да я убие.
-А кои точно са вашите сведения?
-Ще ви чакат на летището.
"Какво пък, ако прекалено дълго живееш без никакви затруднения, ставаш лесна плячка. Ще се разходим до Лондон" помисли си Вителио и като захапа лулата си, промърмори:
-Кога летя?
***
Ден и половина по-късно, баронът стоеше в палатката на Парис и се чудеше кое първо ще дойде-асамитът, Оуенс или зората. В крайна сметка второто се появи малко преди третото, докато от първото нямаше и следа. Калатрава се дръпна малко по в дъното на 'жилището', приготвяйки се за не много дружелюбно посрещане. Платното на палатката се отметна рязко и пред невъзмутимата физиономия на Вителио се показа албиносовото лице на Парис, заедно с една въоръжена ръка.
-По-спокойно, драга, не съм дошъл да се колим, иначе нямаше да стоя в палатката така.
-Аз съм съвсем спокойна, казвай какво искаш!
-Имах намерение да ти съобщя, че един вампир е решил да те позаколи и да те помоля да се присъединиш към една малка групичка за изтребването на тия твари.
-А къде е уловката?
-Уловката е, че ако не се съгласиш, може и да не успееш да избягаш на убиеца. Е, какво решаваш? Ако все пак не щеш, веднага щом мога се разкарвам от тук с най-голямо удоволствие и те оставям да се оправяш сама.
Last edited by Andras on Mon Mar 08, 2004 2:32 pm, edited 1 time in total.
Si vis pacem para bellum
Париж се опита да помисли за секунда, докато с голяма бързина тъпчеше най-важното според нея в два сака - основно дрехи, аптечка и няколко предмета, за които баронът дори и не посмя да попита за какво служат. А и да бе попитал, едва ли щеше да получи отговор. Тя все още се чудеше как бе успял да я склони да тръгне с него чак в пустинята, и то само с две-три приказки. Облечена още с изцапаното бяло велурено кожено палто, тя изхвръкна от палатката, влачейки барона след себе си. Не за първи път някой бе по петите й, а най-добрият начин против това бе да се бие, да се скрие или, както правеше в момента - да избяга. Градът наоколо се събуждаше и тя не искаше да рискува с битка, а и местата за криене в този храсталак не бяха много, и съответно се разполагаха доста далече от сегашното им местоположение. Убиецът можеше да е съвсем наблизо, и тогава щеше да изпита Яростта й. Докато минаваше по тънкото дърво, което съединяваше двата края на малка полурекичка-полупоточе близо до вече бившия си дом, тя се замисли дали не е забравила нещо в бързината и това й струва единия сак, който цопна долу.
- По дяволите! - тя понечи да слезе и да го вземе, но Вителио я дръпна за ръката:
- Не сега! Имаме съвсем малко време!
Двамата след малко лутане излязоха през портата на парка. Париж премигна на сутрешната светлина. Дори и през черните стъкла, тя й се струваше доста силна - отдавна не бе излизала през деня. Досами изхода ги чакаше черна лимузина. Оуенс се замисли отново дали е благоразумно да е пъхне в тази кола с този едва-едва познат вампир (всъщност знаеше само името му), и в крайна сметка реши да му повярва - видът му въобще не напомняше за "лошите", или поне не както тя си ги спомняше отпреди. Тя се качи отзад, и баронът се вмъкна покрай нея. И двамата не обичаха дълго да стоят на светло.
Отделени от тях с черно звуконепропускливо стъкло, до шофьора седеше младолик мъж в черен официален костюм. Единствено сините му очи издаваха възрастта му на по-набитото око. Шофьора изглеждаше подобно на него, но носеше и черна фуражка. Без да откъсва очи от пътя, той се обърна към синеокия:
- Според теб струва ли си да си слагаме такъв таралеж в гащите като нея?
- Бедствието в бяло е добра в собствената си област, и това е единствената причина Лест да иска и нея в групата. Виждал съм я как действа, и да ти кажа, въпреки че изглежда че е под всякаква критика, си заслужава риска. Може и пък да се оправила - при последното падане май си удари главата! - двамата се подсмихнаха.
- По дяволите! - тя понечи да слезе и да го вземе, но Вителио я дръпна за ръката:
- Не сега! Имаме съвсем малко време!
Двамата след малко лутане излязоха през портата на парка. Париж премигна на сутрешната светлина. Дори и през черните стъкла, тя й се струваше доста силна - отдавна не бе излизала през деня. Досами изхода ги чакаше черна лимузина. Оуенс се замисли отново дали е благоразумно да е пъхне в тази кола с този едва-едва познат вампир (всъщност знаеше само името му), и в крайна сметка реши да му повярва - видът му въобще не напомняше за "лошите", или поне не както тя си ги спомняше отпреди. Тя се качи отзад, и баронът се вмъкна покрай нея. И двамата не обичаха дълго да стоят на светло.
Отделени от тях с черно звуконепропускливо стъкло, до шофьора седеше младолик мъж в черен официален костюм. Единствено сините му очи издаваха възрастта му на по-набитото око. Шофьора изглеждаше подобно на него, но носеше и черна фуражка. Без да откъсва очи от пътя, той се обърна към синеокия:
- Според теб струва ли си да си слагаме такъв таралеж в гащите като нея?
- Бедствието в бяло е добра в собствената си област, и това е единствената причина Лест да иска и нея в групата. Виждал съм я как действа, и да ти кажа, въпреки че изглежда че е под всякаква критика, си заслужава риска. Може и пък да се оправила - при последното падане май си удари главата! - двамата се подсмихнаха.
Last edited by Haos on Mon Mar 08, 2004 3:07 pm, edited 1 time in total.
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
-Тъкмо навреме, преди да се опърля!-отбеляза Вителио и почука на стъклото, което бавно се отвори.-Искам го спуснато, за да чувам шумовете! Карайте към мястото, в което се срещнахме вчера и в осем вечерта утре да сте дошли да ме откарате на "Гетуик".
-Близкоисточните полети тръгват от "Хиитроу".
-Балгодаря за ценната информация, но ще летя от "Гетуик". А сега, драги, карай до някое по-мрачно местенце.
След около четвърт час шофьора стигна до едно съмнително място в покрайнините на Лондон и навря колата в нещо средно между малък гараж и голямо мазе. Калатрава излезе от лимузината и с галантен жест отвори вратата на Париж, след което махна на шофьора да тръгне. Албиноската огледа мястото, което на пръв поглед не се различаваше от другите изоставени и полуразрушени дупки, каквито човек може да намери във всеки един по-голям град. Единствените странности бяха гадния стържещ звук на нещо като училищен звънец и гадната миризма на мърша.
-Избрах това място, защото предварително бях взел няколко предпазни мерки.-барона щракна с пръсти и зад остатъците от близката кола се показаха четири полуразложени трупа- Може да не миришат много хубаво, но основното им свойство не е да се правят на манекени. Да не говорим, че и ти не си особено чиста и спретната...
Париж го изгледа злобно, защото тонът на Калатрава в съчетание със спокойствието, с което говореше за телата, й лазеше по нервите.
-Винаги ли си толкова откачен?
-Не, само когато съм на лов! Макар да не беше наложително, реших да си поговоря лично с онзи пустинен плъх. Ако не е разговорчив, толкова по-зле за него!-барона отвори един разнебитен шкаф и отвътре се показаха три монитора, даващи гаража от различни ъгли. и един, фокусиращ входа от вън. -Чуваш ли един дразнещ звънец?
Париж кимна утвърдително и Вителио продължи:
-Ако спре да звъни, значи нашия човек е наблизо. В тоя таралясник близо до зомбитата има и няколко 'играчки'. Не знаех какво предпочиташ, за това съм донесъл богат асортимент.-Калатрава отвори багажника и от вътре се показаха няколко автомата, една едрокалибрена пушка и пет-шест пистолета, до които се мъдреха две брадви и добре заострен дървен кол.-Избери си нещо, макар да съм почти сигурен, че до заник слънце няка да имаме проблеми.
Върколачката отиде до колата, запушвайки носа си, заради вонята, а баронът взе кола и пушката, настани се спокойно пред мониторите и се прозина, показвайки удължените си зъби.
-Близкоисточните полети тръгват от "Хиитроу".
-Балгодаря за ценната информация, но ще летя от "Гетуик". А сега, драги, карай до някое по-мрачно местенце.
След около четвърт час шофьора стигна до едно съмнително място в покрайнините на Лондон и навря колата в нещо средно между малък гараж и голямо мазе. Калатрава излезе от лимузината и с галантен жест отвори вратата на Париж, след което махна на шофьора да тръгне. Албиноската огледа мястото, което на пръв поглед не се различаваше от другите изоставени и полуразрушени дупки, каквито човек може да намери във всеки един по-голям град. Единствените странности бяха гадния стържещ звук на нещо като училищен звънец и гадната миризма на мърша.
-Избрах това място, защото предварително бях взел няколко предпазни мерки.-барона щракна с пръсти и зад остатъците от близката кола се показаха четири полуразложени трупа- Може да не миришат много хубаво, но основното им свойство не е да се правят на манекени. Да не говорим, че и ти не си особено чиста и спретната...
Париж го изгледа злобно, защото тонът на Калатрава в съчетание със спокойствието, с което говореше за телата, й лазеше по нервите.
-Винаги ли си толкова откачен?
-Не, само когато съм на лов! Макар да не беше наложително, реших да си поговоря лично с онзи пустинен плъх. Ако не е разговорчив, толкова по-зле за него!-барона отвори един разнебитен шкаф и отвътре се показаха три монитора, даващи гаража от различни ъгли. и един, фокусиращ входа от вън. -Чуваш ли един дразнещ звънец?
Париж кимна утвърдително и Вителио продължи:
-Ако спре да звъни, значи нашия човек е наблизо. В тоя таралясник близо до зомбитата има и няколко 'играчки'. Не знаех какво предпочиташ, за това съм донесъл богат асортимент.-Калатрава отвори багажника и от вътре се показаха няколко автомата, една едрокалибрена пушка и пет-шест пистолета, до които се мъдреха две брадви и добре заострен дървен кол.-Избери си нещо, макар да съм почти сигурен, че до заник слънце няка да имаме проблеми.
Върколачката отиде до колата, запушвайки носа си, заради вонята, а баронът взе кола и пушката, настани се спокойно пред мониторите и се прозина, показвайки удължените си зъби.
Last edited by Andras on Mon Mar 08, 2004 2:33 pm, edited 1 time in total.
Si vis pacem para bellum
Смрадта, носеща се от мъртъвците, накара Париж да сбръчи нос. С намръщена физиономия тя се приближи до разнебитената бричка, където онзи държал "играчките" си. Тя погледна в ръждясалия багажник и пред очите й се разкри нескромен брой оръжия. В крайна сметка, тя си избра един пистолет, възможно най-неомазания с машинното масло, изобилстващо в багажника, и двете брадвички. Е, не бяха като тези, с които бе свикнала, но все пак по-добре от нищо. Тя въздъхна и с мъка си спомни за лъка си, затрупан под купчина одеяла и забравен в бързината. Надяваше се, че ще има време да се върне и да го вземе, или в краен случай да си намери нов. С доволна физиономия, че се отдалечава от вонящите ходещи трупове, тя се махна от колата и тръгна към един от прозорците на изоставеното мазе-гараж, през който се процеждаше слаба светлина. Пътьом тя погледна към барона, както й се бе представил, и улови мига на прозявката му и дългите му кучешки зъби. В добавка и с тези зомбита наоколо, май трябваше да си подреди приоритетите за това дали всички некроманти са зли, и дали този бе същия. Тя се добра до прозореца и надникна навън. Нищо чудно, че вампира се прозяваше - слънцето скоро щеше да изгрее в небето, бе почти 7 часа сутринта. След дългата безсънна нощ, изпълнена с работа, тя също се нуждаеше от почивка. Оуенс приседна на края на един дюшек, проснат до прозореца, явно използван като легло от някой скитник. Е, както и да е, тя не бе толкова придирчива. Албиноската затвори очите си, като се опита да си почине. Странно, това и се удаде лесно, независимо от необикновената обстановка. Дори гадния звънец не й пречеше. Тя отвори очите си. Не, не й пречеше. Не се чуваше в този край на стаята. Ставайки от дюшека, тя се закашля от облака прах, вдигнал се от дюшека. Май бе по-мръсен, отколкото очакваше. Не се чуваше никакъв звънец, никакъв шум. Тя се спогледа с Калатрава, който също бе замръзнал и не издаваше нито звук. Баронът й кимна с глава в отговор на безмълвния й въпрос.
Last edited by Haos on Mon Mar 08, 2004 12:11 am, edited 1 time in total.
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
Върколачката отиде до входа, извади пистолета си, застина за миг на едно място и изчезна от погледа яко дим, предизвиквайки лека усмивка на лицето на Калатрава, който вече бе подпрял пушката си на разнебитената кола, без да изпуска от поглед мониторите. След секунда на екрана, показващ гаража отвън се появи висока и слаба фигура, покрита изцяло от нещо като кръстоска между наметало и було, подобно на арабската бурха. Вителио се прицели към мястото, от където по всяка вероятност щеше да влезе вампира и когато втория екран показа присъствието му на вратата, последваха два светкавични изтрела, чийто звук сякаш се изпари в нищото. На мястото на уж празното пространство сега се появи асамитът, който ранен в краката не бе в състояние да се концентрира достатъчно,за да продължи да се крие от погледа. Баронът изстреля още два куршума, целелйки се в крайниците и убиецът се строполи на пода. Вителио грабна кола, замахна към падналия, но в същия момент той се изправи и избълва голяма червеникава храчка към противника си, която премина на сантиметри от главата му и се залепи на колата.
-Cane maledetto!*-просъска Калатрава, забивайки кола в лявата част на гърдите му, но още преди да успее да се зарадва на победата си, видя с периферното си зрение как бързо движеща се фигура скача към него. В този миг Париж, която до момента не бе нарушила маскировката си, изстреля няколко куршума и вместо върху Вителио, нападателя връхлетя между зомбитата, които се нахвърлиха отгоре му.
-Как? Още един?
-Още два!-извика Париж. Трети убиец, извадил дълга закривена сабя се спусна към двамата, но барона успя да реагира и му нанесе силен удар с приклада на пушката, който го запрати на пода. В същия момент втория асамит разсече с ятагана си две от зомбитата, но Париж изпразни пълнителя си в тялото му и го запрати в стената на гаража. Барона изстреля останалите два куршума срещу противника си, но те не го засегнаха особено и той стана, замахвайки със сабята си, която почти одраска Калатрава, разпорвайки шлифера му.
-Mori!!!**-извика Вителио, откърти предния капак на колата и халоса асамита, който отхвръкна встрани. В това време неговия другар се окопити и като довърши двете останали до момента 'живи' зомбита с цената на няколко потрошени ребра се изправи срещу Париж. Тя хвърли една от брадвичките си, оцелвайки го в рамото, но вампира премести ятагана в другата си ръка с нарастнала решителност, изписана на физиономията. Яростта обхвана върколачката и тя първа се нахвърли върху противника си, който започна да отбягва атаките й и се устреми към обездвижения асамит в близост до вратата.
-Не му позволявай да извади кола!-изкрещя барона и замахна с капака към убиеца. Неточният, но мощен удар закачи крака му и той се препъна, удряйки се в стената до шкафа. Другият вампир, възползвайки се от моментната липса на внимание у Вителио, се изплю срещу него, но Париж дръпна некроманта, а храчката се залепи на стената.
-Тая няма да я бъде!-просъска жената и се прицели с брадвичката по асамита, който в последния момент успя да се дръпне назад, ала отнесе нов удар от барона.
-Да ги довършваме псетата!-извика Калатрава и замахна отново.
*Проклето псе! (Ит.)
**Мри!!! (Ит.)
-Cane maledetto!*-просъска Калатрава, забивайки кола в лявата част на гърдите му, но още преди да успее да се зарадва на победата си, видя с периферното си зрение как бързо движеща се фигура скача към него. В този миг Париж, която до момента не бе нарушила маскировката си, изстреля няколко куршума и вместо върху Вителио, нападателя връхлетя между зомбитата, които се нахвърлиха отгоре му.
-Как? Още един?
-Още два!-извика Париж. Трети убиец, извадил дълга закривена сабя се спусна към двамата, но барона успя да реагира и му нанесе силен удар с приклада на пушката, който го запрати на пода. В същия момент втория асамит разсече с ятагана си две от зомбитата, но Париж изпразни пълнителя си в тялото му и го запрати в стената на гаража. Барона изстреля останалите два куршума срещу противника си, но те не го засегнаха особено и той стана, замахвайки със сабята си, която почти одраска Калатрава, разпорвайки шлифера му.
-Mori!!!**-извика Вителио, откърти предния капак на колата и халоса асамита, който отхвръкна встрани. В това време неговия другар се окопити и като довърши двете останали до момента 'живи' зомбита с цената на няколко потрошени ребра се изправи срещу Париж. Тя хвърли една от брадвичките си, оцелвайки го в рамото, но вампира премести ятагана в другата си ръка с нарастнала решителност, изписана на физиономията. Яростта обхвана върколачката и тя първа се нахвърли върху противника си, който започна да отбягва атаките й и се устреми към обездвижения асамит в близост до вратата.
-Не му позволявай да извади кола!-изкрещя барона и замахна с капака към убиеца. Неточният, но мощен удар закачи крака му и той се препъна, удряйки се в стената до шкафа. Другият вампир, възползвайки се от моментната липса на внимание у Вителио, се изплю срещу него, но Париж дръпна некроманта, а храчката се залепи на стената.
-Тая няма да я бъде!-просъска жената и се прицели с брадвичката по асамита, който в последния момент успя да се дръпне назад, ала отнесе нов удар от барона.
-Да ги довършваме псетата!-извика Калатрава и замахна отново.
*Проклето псе! (Ит.)
**Мри!!! (Ит.)
Si vis pacem para bellum
Ако не се броеше обездвижения Асамит, бяха двама на двама. Предимството разбира се, беше на страната на Вителио И париж, които бяха без сериозни рани срещу поотупаните и надупчени убийци.
Калатрава обаче започна да отстъпва под мощните удари на ятагана. Той се движеше гърбом, отбивайки ударите на асамита и още малко и щеше да долепи гърба си до стената. В другия край на гаража метиската беше абсолютно бясна, което бързо доведе до промяна на формата - тя наедря за секунди, разкъса вече не ставащото за нищо велурено палто за 700 евро, и пред убиеца се издигна 2,7 метрово бяло чудовище, като че ли излязло от холивудски филм. Баронът хвърли един поглед натам и наум му дойде мисълта " Достойна за името "Бедствието в бяло". Нямаше много време за мислене, тъй като атаките на асамита ставаха все по-нахални. Той хвърли един бърз поглед нагоре и после настрани, което му струваше резка на рамото, но това не бе важно сега: убиецът бе влязъл право в капана. Докато отстъпваше, баронът го бе подмамил точно до една от бричките, изоставени в гаража. Различното от другите бе, че тази висеше на завидното разстояние от 3 метра във въздуха на стоманени въжета, и бе натъпкана с туби бензин и внимателно сложено шишенце с нитроглицерин под тях. Баронът се подсмихна, блъсна асамитът назад и стовари дланта си върху големия червен бутон с надпис "Пускане", след което скочи през прозореца, счупвайки стъклото и влетявайки право в отвореното купе на една кола отвъд стената. Всичко бе изпипано до секунди. Ако Оуенс оцелееше. Самата тя успя да нанесе няколко красиви дълбоки разрези върху тялото на другия убиец, след което се затича и отнесе част от вратата със себе си. Секунди по-късно гаражът се превърна в огнен ад, покривът избухна, стените станаха на трески, и дори ако убийците оцелееха от огъня, вече изгряващото слънце щеше да ги довърши. Париж все още бе ядосана и очите й бяха огненочервени. Добре, че това бе една от по-ненаселените части на Лондон, а и малкото хора бяха отишли на работа. Тя се успокои, като се опита да си докара що-годе човешка форма. Успя, но сега бе по-лошо: първите лъчи на Хелиос изгаряха бялата й незащитена кожа. Ужасно я болеше.
Черната кола бе форсирана от страничната уличка, като се закова точно пред голата жена. Вителио отвори задната врата и й намигна:
- Качвай се, преди да сме станали на препечени филийки. Тя се вмъкна в колата и се седна на задната седалка. След кратка почивка жената се посъвзе, намери прилични дрехи до себе си, облече се с малка трудност покрай изгорените места и прескочи отпред на мястото до шофьора.
- Отдавна не се бях забавлявала така. А сега къде ще прекараме времето до залеза?
Калатрава обаче започна да отстъпва под мощните удари на ятагана. Той се движеше гърбом, отбивайки ударите на асамита и още малко и щеше да долепи гърба си до стената. В другия край на гаража метиската беше абсолютно бясна, което бързо доведе до промяна на формата - тя наедря за секунди, разкъса вече не ставащото за нищо велурено палто за 700 евро, и пред убиеца се издигна 2,7 метрово бяло чудовище, като че ли излязло от холивудски филм. Баронът хвърли един поглед натам и наум му дойде мисълта " Достойна за името "Бедствието в бяло". Нямаше много време за мислене, тъй като атаките на асамита ставаха все по-нахални. Той хвърли един бърз поглед нагоре и после настрани, което му струваше резка на рамото, но това не бе важно сега: убиецът бе влязъл право в капана. Докато отстъпваше, баронът го бе подмамил точно до една от бричките, изоставени в гаража. Различното от другите бе, че тази висеше на завидното разстояние от 3 метра във въздуха на стоманени въжета, и бе натъпкана с туби бензин и внимателно сложено шишенце с нитроглицерин под тях. Баронът се подсмихна, блъсна асамитът назад и стовари дланта си върху големия червен бутон с надпис "Пускане", след което скочи през прозореца, счупвайки стъклото и влетявайки право в отвореното купе на една кола отвъд стената. Всичко бе изпипано до секунди. Ако Оуенс оцелееше. Самата тя успя да нанесе няколко красиви дълбоки разрези върху тялото на другия убиец, след което се затича и отнесе част от вратата със себе си. Секунди по-късно гаражът се превърна в огнен ад, покривът избухна, стените станаха на трески, и дори ако убийците оцелееха от огъня, вече изгряващото слънце щеше да ги довърши. Париж все още бе ядосана и очите й бяха огненочервени. Добре, че това бе една от по-ненаселените части на Лондон, а и малкото хора бяха отишли на работа. Тя се успокои, като се опита да си докара що-годе човешка форма. Успя, но сега бе по-лошо: първите лъчи на Хелиос изгаряха бялата й незащитена кожа. Ужасно я болеше.
Черната кола бе форсирана от страничната уличка, като се закова точно пред голата жена. Вителио отвори задната врата и й намигна:
- Качвай се, преди да сме станали на препечени филийки. Тя се вмъкна в колата и се седна на задната седалка. След кратка почивка жената се посъвзе, намери прилични дрехи до себе си, облече се с малка трудност покрай изгорените места и прескочи отпред на мястото до шофьора.
- Отдавна не се бях забавлявала така. А сега къде ще прекараме времето до залеза?
Last edited by Haos on Mon Mar 08, 2004 12:16 am, edited 1 time in total.
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
Колата бързо сви в съседната уличка и спря до две кофи за боклук. Само секунда по-късно от към склада се чу още един силен гръм и шума от алармата на някаква паркирана на близо кола.
-Какво ще правиме ли? Ще се обадим на нашите добри приятели да ни приберат от тук и да ми намерят нещо за да се възстановя. След това ще извия врата на оня, дето говореше за убийците в единствено число.
Няколко стъкла от прозореца се бяха забили в кожата на Вителио, но тези рани и малкото порязване по рамото не го притесняваха, колкото факта, че докато тичаше към колата също се беше опърлил леко от слънцето. Добре поне, че стъклата можеха силно да се затъмняват, макар това да беше нож с две остриета, защото правеше шофирането почти невъзможно. След като изпрати няколко проклятия по адрес на асамитите и хората на Лест, баронът вдигна телефона в колата и набра някакъв номер.
-Да аз съм!... До мястото съм!...В колата!...Естествено че сме живи!...Не, не сме добре, като дойда подробно ще ти разясня защо!-Париж се досещаше кой е от другата страна на телефона, но не искаше да се намира на мястото му-Докарай някой да ни отмъкне от тук и да ми донесе храна!...Какво казваш?....Тръгнал?...Да идва по-скоро!
Калатрава тръшна слушалката и изпрати нова серия благословии по адрес на тукашните си съюзници.
-От друга страна беше забавно...
-По-забавно щеше да бъде, ако имаше само една гад и във момента я опаковах, че да я замъкна в Кувейт!
-Там ли ще ходим?
-Аха.-отвърна Вителио разсеяно и погледна през прозореца. До колкото можеше да види, няколко полицейски коли, пожарна и линейка отиваха към мястото, следвани от един 'паяк'.
-Какво пък прави това тук?
-Странно!-В същия момент паяка паркира до колата и двама облечени по гащеризон служители слязоха от него, приближиха се до шофьорската врата и почукаха. Вампира се дръпна от там и отвори съвсем леко стъклото.
-Поръчали сте пътна помощ?
-Не точно и не само.
-Останалото ще ви чака на място, в днешно време кръвните банки имат доста солидна база данни...
-Добре, карайте!
-Да ти имам хранителните нужди.-подсмихна се Париж.
-Не се оплаквам.
'Работниците' закачиха колата, вдигнаха я и като потеглиха, минаха пътьом покрай останките от гаража и двуетажната къща над него, за да се осведомят любезно какво се е случило.
-Имат самообладание.-отбеляза Вителио и върколачката кимна в знак на съгласие.
След около десетина минути път паякакът ги откара в един склад, чиято врата се затвори автоматично и барона излезе от колата, отваряйки вратата и на Па. Очакваха го няколко персони с внушителна външност и шофьора, който сутринта ги беше откарал в укритието.
-Радвам се че оцеляхте!
-Не и благодарение на 'точните оперативни данни', които ми бяха предоставени. Довечера взимаме първия полет за Кувейт.
-Нали щяхте да пътувате от 'Гетуик' утре?
-Щях, ако имах какво да пренасям с чартър, а и тримата вече са добре опечени. Между другото, не трябваше ли да е само един...
-Бил е само един!-прозвуча гласът на Армел Лест от близкия телефон. Другите двама са пристигнали след Вас.
-Колко очарователно!-възкликна Париж иронично-Идваш да ме спасиш от убиец и водиш още двама със себе си...
-Госпожице Оуенс, радвам се че сте жива и че скоро ще се присъедините към нас. Със сигурност няма да пропуснете възможността да ликвидирате и остатъка от тази сган, нали?
-Тази сган някак ме е проследила, драги ми Армел, и това не ми харесва, но за това ще си говорим като пристигна. Сега ме извини, защото имам да си лекувам тена!-Вителио направи една кисела гримаса и се запъти към трите торбички кръв, които го очакваха на масата, а Париж продължи да разговаря с Лест.
-Какво ще правиме ли? Ще се обадим на нашите добри приятели да ни приберат от тук и да ми намерят нещо за да се възстановя. След това ще извия врата на оня, дето говореше за убийците в единствено число.
Няколко стъкла от прозореца се бяха забили в кожата на Вителио, но тези рани и малкото порязване по рамото не го притесняваха, колкото факта, че докато тичаше към колата също се беше опърлил леко от слънцето. Добре поне, че стъклата можеха силно да се затъмняват, макар това да беше нож с две остриета, защото правеше шофирането почти невъзможно. След като изпрати няколко проклятия по адрес на асамитите и хората на Лест, баронът вдигна телефона в колата и набра някакъв номер.
-Да аз съм!... До мястото съм!...В колата!...Естествено че сме живи!...Не, не сме добре, като дойда подробно ще ти разясня защо!-Париж се досещаше кой е от другата страна на телефона, но не искаше да се намира на мястото му-Докарай някой да ни отмъкне от тук и да ми донесе храна!...Какво казваш?....Тръгнал?...Да идва по-скоро!
Калатрава тръшна слушалката и изпрати нова серия благословии по адрес на тукашните си съюзници.
-От друга страна беше забавно...
-По-забавно щеше да бъде, ако имаше само една гад и във момента я опаковах, че да я замъкна в Кувейт!
-Там ли ще ходим?
-Аха.-отвърна Вителио разсеяно и погледна през прозореца. До колкото можеше да види, няколко полицейски коли, пожарна и линейка отиваха към мястото, следвани от един 'паяк'.
-Какво пък прави това тук?
-Странно!-В същия момент паяка паркира до колата и двама облечени по гащеризон служители слязоха от него, приближиха се до шофьорската врата и почукаха. Вампира се дръпна от там и отвори съвсем леко стъклото.
-Поръчали сте пътна помощ?
-Не точно и не само.
-Останалото ще ви чака на място, в днешно време кръвните банки имат доста солидна база данни...
-Добре, карайте!
-Да ти имам хранителните нужди.-подсмихна се Париж.
-Не се оплаквам.
'Работниците' закачиха колата, вдигнаха я и като потеглиха, минаха пътьом покрай останките от гаража и двуетажната къща над него, за да се осведомят любезно какво се е случило.
-Имат самообладание.-отбеляза Вителио и върколачката кимна в знак на съгласие.
След около десетина минути път паякакът ги откара в един склад, чиято врата се затвори автоматично и барона излезе от колата, отваряйки вратата и на Па. Очакваха го няколко персони с внушителна външност и шофьора, който сутринта ги беше откарал в укритието.
-Радвам се че оцеляхте!
-Не и благодарение на 'точните оперативни данни', които ми бяха предоставени. Довечера взимаме първия полет за Кувейт.
-Нали щяхте да пътувате от 'Гетуик' утре?
-Щях, ако имах какво да пренасям с чартър, а и тримата вече са добре опечени. Между другото, не трябваше ли да е само един...
-Бил е само един!-прозвуча гласът на Армел Лест от близкия телефон. Другите двама са пристигнали след Вас.
-Колко очарователно!-възкликна Париж иронично-Идваш да ме спасиш от убиец и водиш още двама със себе си...
-Госпожице Оуенс, радвам се че сте жива и че скоро ще се присъедините към нас. Със сигурност няма да пропуснете възможността да ликвидирате и остатъка от тази сган, нали?
-Тази сган някак ме е проследила, драги ми Армел, и това не ми харесва, но за това ще си говорим като пристигна. Сега ме извини, защото имам да си лекувам тена!-Вителио направи една кисела гримаса и се запъти към трите торбички кръв, които го очакваха на масата, а Париж продължи да разговаря с Лест.
Si vis pacem para bellum
- Е, госпожице Оуенс? - въпросителната нотка в гласа на Лест бе подчертана с две черти.
- И защо си мислите, че ще се съглася да пътувам с този.... - Тя погледана към източника на интензивни звуци на хранене - ... индивид, пък било и с благородна кауза?
- Защото това е най-добрия начин да пристигнете тук бързо и безопасно. Нещо друго, което да ви притеснява?
- Да! Понеже бе необходимо да тръгна изненадващо, трябва да ми доставите...
- Всичко е предварително осигурено, госпожице, и ще ви бъде доставено скоро след пристигането ви тук.
- Това е хубаво. Някакви изисквания?
- Само да не се подлагате на слънчеви бани - Париж се усмихна - Очакваме ви!
Тя затвори телефона и се усмихна на барона, който вече привършваше храненето си и почистваше остатъците по лицето си с копринена кърпичка.
- Трябва да свърша нещо, и когато се върна, бъдете готови да тръгваме!
- Но какво повече ти трябва, по дяволите! - Вителио бе нетърпелив и искаше да се махне по-скоро от този град и да продължи с избиването на убийците. - Нали Лест ти каза, че всичко необходимо ще ни бъде осигурено?
- Това, което трябва да ми дадат, не може да ми бъде купено и доставено. - Париж се усмихна и си сложи чифт тъмни очила, след което тръгна по улиците на Лондон пред учудения поглед на Калатрава.
След около час тя вече бе стигнала до западнала полупорутена сграда в покрайнините на града. Тя се изкачи по стълбите до третия етаж, след което почука на вратата. Вратата бе отключена както винаги, но тук трябваше да спазва етикета. Отвътре се обади позастаряващ женски глас:
- Идвам ей-сега, изчакай ме на входа!
Париж го послуша и след около минута оттам се показа застаряваща жена с дълга посивяла коса и кожени одежди с ресни. Лицето й бе мургаво и с много бръчки, но в действителност тя бе по-млада отколкото изглеждаше.
- Хайде, да слизаме в мазето.
Те заслизаха надолу и след няколко етажа достигнаха до изпотрошената врата на мазето. Жената я бутна и влезе след върколачката. В мазето се носеше миризмата на застояло зеле и кисела туршия. Старата жена спря пред един рафт с празни бутилки и сложи едната си ръка на стената, а с другата натисна полицата. Стената точно до рафта се отдъпна назад и се откриха стълби, слизащи още под земята. Под светлината на свеща в ръката на жената двете заслизаха надолу, докато стигнаха в сравнително голяма подземна стая. Тайните на върколаците се пазеха надълбоко.
Жената седна на земята в единия край на стаята и Париж седна на срещуположния край. Чувстваше се неудобно.
- Учителко.... трябва да ти кажа нещо. Днес заминавам и сигурно няма да се върна скоро. Нещо повече - може да не севърна въобще.
- Къде отиваш?
- Трябва да помогна на другите, Сива пепел... Заминавам за Кувейт.
- И ще изоствавиш всичко ей така?
Париж въздъхна.
- Не е толкова просто. Ще трябва да свършим това днес, защото иначе може да бъда загубена.
Ред бе на старата да въздъхне.
- Щом това е решението ти, така да бъде. Но знай, че това, което знаеш не е достатъчно за да ги управляваш. - тя събра дланите си, после ги разпери и те засияха с цветовете на дъгата. Сива пепел ги събра отново и докосна земята с тях, Париж повтаряше движенията й. Въздухът изпращя и реалността се огъна. Двете издигнаха дланите си високо във въздуха и земята изтрополи. Реалността докосна друга реалност. Чародейките потопиха дланите си в съдовете с вода, поставени специално за целта от левите им страни. Отдясно на тях пламъците на две свещи потрепнаха и се извисиха. Реалността се проби. Бедствието в бяко и Сива пепел поднесоха ръцете си в пламъците. Водата в съдовете завря. По средата на стаята между двете жени се започнаха да се оформят четири фигури. Двете се усмихнаха и едновременно разделиха дланите си. Ритуалът не бе завършен и всичко се върна на мястото си. Дупката в реалността се затвори. Нито един елементал не бе пуснат на земята.
Париж потри слепоочията си. Главата я цепеше ужасно. Учителката й не бе в по-добро положение. Тя понечи да и помогне да се изправи, но Сива пепел отблъсна ръката й.
- Бягай оттук... не можеш да ми помогмеш. Излез от задния вход, бързо! Сбогом, Париж! Ще се оправя и сама.
Оуенс излезе през врата, различна от тази, през която бе влязла в залата. След кратък и стръмен тунел нагоре тя видя правоъгълник светеш правоъгълник и се приближи към него. Завъртя дръжката на вратата и се озова в задния двор на къщата. При затврянето на вратата тя дочу вой от вътре, някъде дълбоко. Париж затвори вратата и при вида на закачената табелка се усмихна, Картиката беше черен силует, ръджясал от дъжда и не се различаваше, но буквите все още можеха да се прочетат: ЗЛО КУЧЕ
Тя излезе от двора и се отправи към очакващия я барон, за да тръгнат към самолета, който щеше да ги отведе в Азия.
- И защо си мислите, че ще се съглася да пътувам с този.... - Тя погледана към източника на интензивни звуци на хранене - ... индивид, пък било и с благородна кауза?
- Защото това е най-добрия начин да пристигнете тук бързо и безопасно. Нещо друго, което да ви притеснява?
- Да! Понеже бе необходимо да тръгна изненадващо, трябва да ми доставите...
- Всичко е предварително осигурено, госпожице, и ще ви бъде доставено скоро след пристигането ви тук.
- Това е хубаво. Някакви изисквания?
- Само да не се подлагате на слънчеви бани - Париж се усмихна - Очакваме ви!
Тя затвори телефона и се усмихна на барона, който вече привършваше храненето си и почистваше остатъците по лицето си с копринена кърпичка.
- Трябва да свърша нещо, и когато се върна, бъдете готови да тръгваме!
- Но какво повече ти трябва, по дяволите! - Вителио бе нетърпелив и искаше да се махне по-скоро от този град и да продължи с избиването на убийците. - Нали Лест ти каза, че всичко необходимо ще ни бъде осигурено?
- Това, което трябва да ми дадат, не може да ми бъде купено и доставено. - Париж се усмихна и си сложи чифт тъмни очила, след което тръгна по улиците на Лондон пред учудения поглед на Калатрава.
След около час тя вече бе стигнала до западнала полупорутена сграда в покрайнините на града. Тя се изкачи по стълбите до третия етаж, след което почука на вратата. Вратата бе отключена както винаги, но тук трябваше да спазва етикета. Отвътре се обади позастаряващ женски глас:
- Идвам ей-сега, изчакай ме на входа!
Париж го послуша и след около минута оттам се показа застаряваща жена с дълга посивяла коса и кожени одежди с ресни. Лицето й бе мургаво и с много бръчки, но в действителност тя бе по-млада отколкото изглеждаше.
- Хайде, да слизаме в мазето.
Те заслизаха надолу и след няколко етажа достигнаха до изпотрошената врата на мазето. Жената я бутна и влезе след върколачката. В мазето се носеше миризмата на застояло зеле и кисела туршия. Старата жена спря пред един рафт с празни бутилки и сложи едната си ръка на стената, а с другата натисна полицата. Стената точно до рафта се отдъпна назад и се откриха стълби, слизащи още под земята. Под светлината на свеща в ръката на жената двете заслизаха надолу, докато стигнаха в сравнително голяма подземна стая. Тайните на върколаците се пазеха надълбоко.
Жената седна на земята в единия край на стаята и Париж седна на срещуположния край. Чувстваше се неудобно.
- Учителко.... трябва да ти кажа нещо. Днес заминавам и сигурно няма да се върна скоро. Нещо повече - може да не севърна въобще.
- Къде отиваш?
- Трябва да помогна на другите, Сива пепел... Заминавам за Кувейт.
- И ще изоствавиш всичко ей така?
Париж въздъхна.
- Не е толкова просто. Ще трябва да свършим това днес, защото иначе може да бъда загубена.
Ред бе на старата да въздъхне.
- Щом това е решението ти, така да бъде. Но знай, че това, което знаеш не е достатъчно за да ги управляваш. - тя събра дланите си, после ги разпери и те засияха с цветовете на дъгата. Сива пепел ги събра отново и докосна земята с тях, Париж повтаряше движенията й. Въздухът изпращя и реалността се огъна. Двете издигнаха дланите си високо във въздуха и земята изтрополи. Реалността докосна друга реалност. Чародейките потопиха дланите си в съдовете с вода, поставени специално за целта от левите им страни. Отдясно на тях пламъците на две свещи потрепнаха и се извисиха. Реалността се проби. Бедствието в бяко и Сива пепел поднесоха ръцете си в пламъците. Водата в съдовете завря. По средата на стаята между двете жени се започнаха да се оформят четири фигури. Двете се усмихнаха и едновременно разделиха дланите си. Ритуалът не бе завършен и всичко се върна на мястото си. Дупката в реалността се затвори. Нито един елементал не бе пуснат на земята.
Париж потри слепоочията си. Главата я цепеше ужасно. Учителката й не бе в по-добро положение. Тя понечи да и помогне да се изправи, но Сива пепел отблъсна ръката й.
- Бягай оттук... не можеш да ми помогмеш. Излез от задния вход, бързо! Сбогом, Париж! Ще се оправя и сама.
Оуенс излезе през врата, различна от тази, през която бе влязла в залата. След кратък и стръмен тунел нагоре тя видя правоъгълник светеш правоъгълник и се приближи към него. Завъртя дръжката на вратата и се озова в задния двор на къщата. При затврянето на вратата тя дочу вой от вътре, някъде дълбоко. Париж затвори вратата и при вида на закачената табелка се усмихна, Картиката беше черен силует, ръджясал от дъжда и не се различаваше, но буквите все още можеха да се прочетат: ЗЛО КУЧЕ
Тя излезе от двора и се отправи към очакващия я барон, за да тръгнат към самолета, който щеше да ги отведе в Азия.
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос
Колата ги закара обратно до склада, където ги очакваше изтърваният сак и събраната палатка на Париж.
-Решихме че и те ще ви трябват...
-Нашите домакини се оказаха предвидливи, както казват хората, "след дъжд качулка"-отвърна барона.
-Никой не може да предвиди всичко!-отвърна раздразнено един от хората на Лест.
-Не, но този, който познава по-добре ситуацията стига и до крайния успех...това е и основното, което ме притеснява относно нашата операция. Събудете ме, като стане време за тръгване! -Вителио сключи ръце зад гърба си и се оттегли в единия край на халето...
-Странна птица!-промърмори младоликия- Армел Лест казва, че уменията му не били за подценяване и сигурно е прав, но не бих прекарал с проклетия вампир повече от половин час.
-Като свикнеш се изтрайва, поне обноски не му липсват.-отвърна Париж-И аз смятам да подремна!
Половин ден по-късно двамата бяха набързо разбудени от шофьора:
-Време е за полета ви.
-Добре, дай ми проклетия Лест, искам да говоря с него, преди да замина.
-Не знам дали ще го намеря...
-Ако не пробваш няма и да разбереш!-отвърна Вителио и си спечели още един злобен поглед. След няколко минути телефонния апарат изпращя и от другата страна се чу гласът на Армел:
-За какво съм ви притрябвал?
-След около два часа пътуваме и ще пристигнем в Кувейт надвечер, поради дългия престй в Милано. Нека този път, за разнообразие, дойде някой, дето не го проследяват така лесно...
-Знам си работата, сеньор!-отговори троснато Лест.
-И аз мойта, част от нея беше да ви напомня да внимавате.
-За в бъдеще не го правете!
-Надявам се да не е необходимо...-отвърна Вителио и влезе в колата, в която вече го очакваше Париж.
-Не ядосвай хората, Калатрава!
-Не се безпокойте госпожице, може да се вкисне, но със сигурност ще изпрати някой по-кадърен...
Пътят до летището и самият полет минаха неочаквано спокойно. Дори на вечно пълната Миланска аерогара този път обслужващия персонал не действаше с цялата си мудност, а карабинерите не проявяваха традиционната си арогантност.
-Много хубаво не е на хубаво!-отбеляза Вителио докато слизаше от самолета...
-Какво му беше хубавото на кисненето в Милано?
-За жалост на такива като нас ни е необходимо...
Регистрацията мина успешно и в салона за посрещачи ги очакваше висок и слаб арабин, облечен в спортни дрехи
-Селям алейкум.
-Селям-отговори барона и като го дръпна леко в страни, заедно с Оуенс продължи, но на английски-Какво желаете, уважаеми?
-Праща ме А. Л.!
-А как да сме сигурни в това?
-Какво искате за доказателство?
-Много просто, ще звънна да го питам за описанието ти.-отвърна барона и се загледа в реакцията на мъжа.
-Решихме че и те ще ви трябват...
-Нашите домакини се оказаха предвидливи, както казват хората, "след дъжд качулка"-отвърна барона.
-Никой не може да предвиди всичко!-отвърна раздразнено един от хората на Лест.
-Не, но този, който познава по-добре ситуацията стига и до крайния успех...това е и основното, което ме притеснява относно нашата операция. Събудете ме, като стане време за тръгване! -Вителио сключи ръце зад гърба си и се оттегли в единия край на халето...
-Странна птица!-промърмори младоликия- Армел Лест казва, че уменията му не били за подценяване и сигурно е прав, но не бих прекарал с проклетия вампир повече от половин час.
-Като свикнеш се изтрайва, поне обноски не му липсват.-отвърна Париж-И аз смятам да подремна!
Половин ден по-късно двамата бяха набързо разбудени от шофьора:
-Време е за полета ви.
-Добре, дай ми проклетия Лест, искам да говоря с него, преди да замина.
-Не знам дали ще го намеря...
-Ако не пробваш няма и да разбереш!-отвърна Вителио и си спечели още един злобен поглед. След няколко минути телефонния апарат изпращя и от другата страна се чу гласът на Армел:
-За какво съм ви притрябвал?
-След около два часа пътуваме и ще пристигнем в Кувейт надвечер, поради дългия престй в Милано. Нека този път, за разнообразие, дойде някой, дето не го проследяват така лесно...
-Знам си работата, сеньор!-отговори троснато Лест.
-И аз мойта, част от нея беше да ви напомня да внимавате.
-За в бъдеще не го правете!
-Надявам се да не е необходимо...-отвърна Вителио и влезе в колата, в която вече го очакваше Париж.
-Не ядосвай хората, Калатрава!
-Не се безпокойте госпожице, може да се вкисне, но със сигурност ще изпрати някой по-кадърен...
Пътят до летището и самият полет минаха неочаквано спокойно. Дори на вечно пълната Миланска аерогара този път обслужващия персонал не действаше с цялата си мудност, а карабинерите не проявяваха традиционната си арогантност.
-Много хубаво не е на хубаво!-отбеляза Вителио докато слизаше от самолета...
-Какво му беше хубавото на кисненето в Милано?
-За жалост на такива като нас ни е необходимо...
Регистрацията мина успешно и в салона за посрещачи ги очакваше висок и слаб арабин, облечен в спортни дрехи
-Селям алейкум.
-Селям-отговори барона и като го дръпна леко в страни, заедно с Оуенс продължи, но на английски-Какво желаете, уважаеми?
-Праща ме А. Л.!
-А как да сме сигурни в това?
-Какво искате за доказателство?
-Много просто, ще звънна да го питам за описанието ти.-отвърна барона и се загледа в реакцията на мъжа.
Si vis pacem para bellum
Реакцията на мъжа бе съвсем спокойна.
- И да му се обадите, той няма да може да ви каже нищо, защото не точно той ме изпраща.
Очите на Париж сигурно заблестяха гневно, но не можеше да се забележи зад черните очила. Тя стисна юмруци, но ги отпусна - тук имаше твърде много хора за нещо по-специално. Тя въздъхна и помоли за обяснение арабина. Забелязвайки реакцията й, той се усмихна и й обясни:
- Всичко е много просто. А.Л. няма да може да ви отговори, защото е пратил един от хората си да ме наеме, а самият той дори не си мръдна пръста.
Това задоволяваше двамата. Засега. Оуенс тръгна към арабина и застана до него, поглеждайки назад към барона. Калатрава не беше сигурен - не бе забелязал нищо особено, и точно това го притесняваше. Всичко бе прекалено нормално.
- И къде ще прекараме времето, оставащо ни до следващия полет, господин..?
- Наджеб Агджа, г-н Калатрава.
Вампирът се дръпна за момент.
- Наджеб Агджа, синът на Аи Агджа?
- Да. Точно баща ми направи покушението срещу Римския папа през 1982г.
Албиноската не вярваше на ушите си.
- Както и да е, след 5 часа летим! Искам през това време стая в хотел, с двойно легло и голяма баня. Осигури ми ги!
- Както желаете, госпожице. Вървете след мен.
Изненадващо, всичко беше едва ли не прекрасно. Стаята бе страхотна, с голяма тераса, голяма баня и голямо легло. Жената остави двата си сака до вратата, заключи я и я залости с един шкаф. Повече предпазливост не беше излишна. Минути по късно тя вече бе хвърлила дрехите си и стискаше зъби заради горещата до болка вода в голямата мраморна вана. Скоро болката щеше да отстъпи на истинско блаженство. Няколко часа по-късно Оуенс освежена и отпочинала се присъедини към Калатрава в добре познатата черна лимузина, която щеше да ги откара до летището.
- Можеш ли да си преставиш, бароне! Само още няколко часа и купона започва!
- И да му се обадите, той няма да може да ви каже нищо, защото не точно той ме изпраща.
Очите на Париж сигурно заблестяха гневно, но не можеше да се забележи зад черните очила. Тя стисна юмруци, но ги отпусна - тук имаше твърде много хора за нещо по-специално. Тя въздъхна и помоли за обяснение арабина. Забелязвайки реакцията й, той се усмихна и й обясни:
- Всичко е много просто. А.Л. няма да може да ви отговори, защото е пратил един от хората си да ме наеме, а самият той дори не си мръдна пръста.
Това задоволяваше двамата. Засега. Оуенс тръгна към арабина и застана до него, поглеждайки назад към барона. Калатрава не беше сигурен - не бе забелязал нищо особено, и точно това го притесняваше. Всичко бе прекалено нормално.
- И къде ще прекараме времето, оставащо ни до следващия полет, господин..?
- Наджеб Агджа, г-н Калатрава.
Вампирът се дръпна за момент.
- Наджеб Агджа, синът на Аи Агджа?
- Да. Точно баща ми направи покушението срещу Римския папа през 1982г.
Албиноската не вярваше на ушите си.
- Както и да е, след 5 часа летим! Искам през това време стая в хотел, с двойно легло и голяма баня. Осигури ми ги!
- Както желаете, госпожице. Вървете след мен.
Изненадващо, всичко беше едва ли не прекрасно. Стаята бе страхотна, с голяма тераса, голяма баня и голямо легло. Жената остави двата си сака до вратата, заключи я и я залости с един шкаф. Повече предпазливост не беше излишна. Минути по късно тя вече бе хвърлила дрехите си и стискаше зъби заради горещата до болка вода в голямата мраморна вана. Скоро болката щеше да отстъпи на истинско блаженство. Няколко часа по-късно Оуенс освежена и отпочинала се присъедини към Калатрава в добре познатата черна лимузина, която щеше да ги откара до летището.
- Можеш ли да си преставиш, бароне! Само още няколко часа и купона започва!
Ако искаш да имаш всичко, първо трябва да признаеш, че нямаш нищо. Хаос