Срещата с Дюбоа приключи по такова, време, че Паоло трябваше да отиде от "При майка Катерина" директно в "Блатото", ако искаше да стигне навреме за работа. Барът нямаше да се напълни още поне час, докато хората не излезеха от работа и докато музеите не затвореха, но собственикът Андриа, кореняк-корсиканец дошъл в Париж по неизвестни обстоятелства и чувстващ се в него полуемигрант, винаги желаеше охраната му да бъде налична по време на доставките. Когато най-сетне успя да стигне до ле Маре*, обаче, завари кашоните и касите вечедоставени, а Жак-Такиб - говорещ по телефона със сериозно изражение.

Андре Дамиен прекара поредният зверски досаден ден в службата, който по всичко личеше, че щеше да се проточи и през нощта, защото младши-лейтенанта застъпваше две поредни смени, чакайки нещо извън тривиалното да се случи. Напреко на сериалите по телевизията, дори в съдебната полиция твърде често работата беше ясна още със самото й започване, но за сметка на това бумащината беше убийствена, а фетишите на някои по-млади прокурори към всевъзможни формалности надминаваха дори способността на най-големите полицейски кариеристи да плуват из папки в името на далечната цел повишение. Понякога на човек почти му се искаше някой да бъде убит по интересен начин.

Несполучливия музеен тур на братовчедите завърши с неочаквана среща. Двамата се засякоха с Флоранс Шевалие и съвпадението премина в арт-раздумка на чашка в едно от колоритните бистра на Монмартър, което разполагаше с 80 годишна история, превъзходно боле и апетитна кухня. Разполагаше и със скромна фасада, която държеше повечето навлеци надалеч, така че в ранната априлска вечер скромната клиентела се състоеше само от тримата младежи, четирма постоянни клиенти, които запиваха напоително и един негър, който от както беше дошъл, непрестанно четеше вестници, пиейки мудно някакъв коняк.

___
*Радвайте се, работите в готин квартал.

Много лошо се получи с това закъснение. Работеше едва от няколко седмици и подобни прегрешения му се пишеха на сметката. Вярно бе, че в момента това не му беше най-големия проблем, но все пак беше желателно да се избягват такива прояви на неблагоразумие. Както и да е, свършеното беше свършено. Сега им оставаше само вечерта да е спокойна, ако въобще можеше нощта на един гард да е такава... Поздрави набързо колегите си, каза им, че ще се преоблече и се запъти към съблекалнята.

-Къде? - попита Жак-Такиб. Изслуша отговора, кимна и попита.
-Кога?
Според изражението му, отговорът не му харесваше.
Явно след това затвори, или прекъснаха от другата страна. Младият охранител затвори с изщракване мобилния си телефон, пълзна го в джоба си и се обърна към минаващия си колега.
-Един приятел може да има проблеми, каза птиченцето. До вечерта нямаме повече работа след доставката, аз отивам да видя дали ще има проблеми и мога ли да му помогна, ако има. Ако ти се идва, ще те запозная с него, голям образ е - като всички артисти.
След това започна да избира нов номер на мобилния си телефон.
-Джейсън? Едно птиченце ми каза, че си в Париж и ми се иска да те видя преди работа. Разбирай, веднага. Къде точно си?

-Ти водиш! - беше кратък Паоло. Нямаше да задава излишни въпроси - явно приятелят му и без това имаше някакви проблеми на главата си... или тепърва мислеше да си ги навлича. При все определено разходката щеше да е по-забавна от стоенето на едно място. Нямаше време да си сменя дрехите наново, затова просто облече якето си върху изпънатата черна тениска с колоритния надпис Security и закопча ципа му, за да не си личи, че е охранител, докато той самия не решеше...

Известно време Джейсън изкара, пулейки се насреща чашата си капучино.
- Ъм... кой се обажда? - Беше адекватността, която времето на съсредоточаване успяха да родят. Мишел прихна.
- А! О! У! - Момчето размаха с ръце, след като явно бе чуло отговора на въпроса си.
- Какво да ти кажа, все пак е от... Англия - Шушна встрани Мишел на Флоранс и двете се разкикотиха.
- Страхотно, Жак, ще се радвам да се видим! - Джейсън бе натикал една широка усмивка на лицето си докато обясняваше с впечатляващ ентусиазъм къде точно се намират. - Жестоко. Ще се видим значи.
Момчето затвори телефона и се усмихна на компанията си по маса.
- С кого си уреди среща току-що? - Вдигна вежда Мишел и махна на минаващата сервитьорка, за да я помоли за сметана.
- Жак-Такиб - Ведро отвърна Калахан докато правеше снимка на Флоранс, която нямаше нищо против и се усмихваше на камерата.
- И той ще идва? - Братовчедката-художник помисли малко, след което вдигна рамене и се зае да сипва скородонесената сметана в чашата си. - Чудесно.
Чу се любимото на Джейсън "Щрак" ("Това, - мислише си момчето. - сякаш е нещото, което ме накара да се влюбя във фотографията. Звукът на прищракване. Уловен момент" - Понякога Калахан си мечташе, а след това и се изчервяваше, как дава интервю за някое известно списание.) и поздрави Флоранс:
- Чудесна снимка! Трябва да ми позволиш да те снимам по-често, Фло - Дамата до него се засмя. - Не, наистина, виж сама.
Господин Калахан, мечтаещ фотограф, натисна копчето за паметта с вече заснети снимки и ръката му застина на секундата, полу-протегната в пътя си да подаде апарата на Флоранс. На екранчето съвсем ясно се вижадаше чаровно позиращата Шевалие, която бе на фокус. Но нещото в десния ъгъл, точно там, където бе прозореца, право зад момичето, можеше да се забележи нефокусирания силует на нещо, което бе...
Джейсън се задави.
- Не, всъщност, момент - Ръцете му трепереха, а същевременно усещаше как косъмчетата на тила му ще се откъснат от изправяне. - Не е много фокусирана, ще пробвам втори път.
- Семейна гордост - Изпуфтя Мишел и издраматизира припадък на масата.
- Стига де, на мен ми е приятно - Благо се усмихна Флоранс и отново застана кокетно.
Този път Джейсън се опита да фокусира самия прозорец, а не момичето. И резултатът бе същия. Неясен силует, като че ли на човек, подпряна на стената на бистрото от външна страна в кървав цвят. Кръв!
- Е, може ли да погледна?
- О, телефонът ми - Момчето скочи като опарено, грабна камерата си и телефона и излезе през вратата, която и без това бе близо, преструвайки се, че получава обаждане (радваше се, че го оставил на "тих режим" та имаше оправдание). С разтуптяно сърце и почти на бегом момчето отиде към стената, където бе прозореца, който се виждаше от тяхната маса. Трябваше му секунда да си поеме дъх и да събере смелост да погледне зад ъгъла.
И едва не падна назад щом като видя подпрян мъж на стената в същата поза, в която бе силуета на снимката. Момчето изгуби за момент равновесие, но се подпря гръб на стената и се опита да се успокои на секундата. Не, че стана, но поне звучеше авторитетно в главата си. След като постоя известно време така, залепен плътно до вратата до входа, Джейсън реши, че е изключително неразумно да стои като идиот и бързо се шмугна обратно вътре, като сърцето му не спираше да бие като полудяло, а умът му работеше на извънредни обороти.
През главата му фучаха всякакви мисли и спомени. За онази снимка преди толкова години. За мотоциклетиста днес, който едва не умря. И онази ненормална баба пред училище, която отглеждаше котки. Или човекът пред фонтана, който никога не помръдваше. По дяволите, ами онази японка, която го опипа днес!
Ужасен Джейсън се върна на изходното си положение - залепен за седалката си в бистрото с постоянно движещи се нагоре-надолу гърди. С треперещи пръсти успя да извади фотоапарата си и започна да изучава снимката.
Същото. Позата. Човекът. Кръв. Флоранс и прозореца, а до нея силует. КРЪВ!
Мишел и Флоранс гледаха момчето с отворени усти.

ИИ: Провален стрес фактор - Свръхестествено

Флоранс обичаше да прекарва свободното си време с братовчедите - с тях винаги беше забавно. Когато свикнеш с постоянното щракане с апарата на Джейсън. В началото не й харесваше особено, защото мислеше, че не е много фотогенична, но с течение на времето взе да свиква и дори започна да й харесва да му позира. Беше забавно, а той определено имаше талант.

Затова и сега кокетно му позираше, докато не взе внезапно да се държи странно. Скочи, изчезна нанякъде с телефона си, а после се върна на мястото си в бистрото с такава ужасена физономия на лицето си, че тръпки я побиха.

- Какво стана Джейсън, случило ли се е нещо? - Флоранс се опита да звучи спокойно, но гласа й трепереше.

Внезапно звуците в ранната привечер, досега звучали тихо, приятно, спокойно и ведро се изостриха. Сякаш всеки чуваше рязкото дишане на другия, а из въздуха се понесе някакво чувство на безпокойство. Въпросът на Флоранс увисна за известно време, докато Джейсън, примигваше със странна, почти неестествена физиономия. Мишел го зяпаше напрегнато, прехапвайки долната си устна, чудейки се какво да прави.
-Нищо. - успя за измърмори момчето най накрая, усилено взирайки се в дисплея на фотоапарата и внимателно прикривайки всичко от двете момичета
-Да, бе нищо, затова ли си пребледнял като моята сметана? - смръщи се Мишел, вдигайки вежди
-Казвам ви, нищо не се е случило, просто... - гласът му изтъня до шептене, докато очите му се плъзгаха по снимката, която никое от двете момичета не виждаше.
Флоранс и Мишел се спогледаха, след което Мишел завъртя очи и се пресегна през масата за да издърпа фотоапарата от ръцете на братовчед си.

Фотографиите не показваха нищо, освен усмивката на Флоранс и обстановката на бистрото, в която нямаше нищо необичайно за подобно заведение... и подобен квартал.

Инцидентът, обаче, не беше останал незабелязан от останалите посетители в "Синяк". "Местните" спряха разговора си, за да надат по едно око към съседната маса, а негърът на съседната маса разкара музиката от мобилния си телефон, нави вестникът на руло и отиде към закачалката с шлифера си.

***

Жак-Такиб, който беше завършил разговора с едно "Стойте там, идвам" очевидно бързаше, защото също не си прави труда да се преоблича. Вместо това само затъкна джамбията си в пояса, навик, който Паоло бе открил че арабинът има, но без да открие логиката зад него, навлече дългото си яке отгоре и отпраши по тесните улици на квартала в посока към Сакр Кьор.

Флоранс седна до приятелката си, която беше грабнала фотоапарата от братовчед си и бързо намери снимката. Оу, беше излязла добре на снимката, помисли си тя. Но там нямаше нищо, ама нищичко друго. Спогледаха се недоумяващо с Мишел.

- Хм, Джейсън, тук няма нищо друго, освен мен. Е, добре съм излязла на снимката. Кажи какво толкова те стресна, че и мен ме плашиш така. Не можеш да твърдиш, че нищо не е станало, след като лицето ти беше бяло като платно и целия трепереше - гласът й беше изпълнен с нетърпение.

- О, мисля че просто ми падна кръвното като станах така бързо и изфучах навън - Джейсън си издърпа твърде грубо фотоапарата от братовчедка си, изключи го и го прибра дълбоко в чантата си.
Малко припряно след това започна да яде захарчета с идеята, че това би му стабилизирало кръвното. А след това дори си поръча Кола и малък шоколад с лешници (все пак, братовчедка му плащаше).
През цялото време наум си повтаряше, че трябва да се успокои и че колкото по-бързо го направи, толкова по-добре.

- Да бе, да! Пробвай с нещо друго! - Флоранс беше вече леко ядосана. После посмекчи тона си:
- Нали сме приятели, сподели с нас, наистина ни изплаши бая, трябва да има основателна причина.

Джейсън изцъкли очи в безпомощно изражение и отправи поглед изпълнен с молба за помощ към братовчедка си. Отговорът беше кратък:
- Е? - Придръжен с елегантния й маниер да вдига подигравателно дясната си вежда.
- Не бихте ми повярвали, дори и да ви кажа - Момчето скри лице в събраните си ръце на масата. Жените размениха притеснени притеснени погледи, а Флоранс дори се плъзна по-близо към момчето.
- Джей, знаеш че точно на нас можеш да имаш доверие. Познаваме се от... е, вярно, откакто ти дойде в Париж, но с братовчедка ти сме на практика семейство и...
- Снимката - Възкликна момчето и рязко вдигна глава със зачервени очи. - Всичко беше заради снимката. - Джейсън започна да рови припряно в чантата си и извади апарата, като преди това се огледа конспиративно, все едно сега щеше да разкрие истината за потъването на Атлантида. Гласът му трепереше докато вземаше една клечка за зъби от оливерника и припряно очертаваше кръгче във въздуха над дисплея, точно до усмивката на Флоранс.
- Виждате ли? Точно тук - Момичетата се скупчиха.
- Това е прозорец, Джейсън - Равно отвърна Мишел.
- Знам, че е прозорец! Но когато направих снимката нямаше просто прозорец. - Момчето се приближи съвсем близо до двете. Атлантида щеше да бъде разкрита.
И тогава им разказа всичко в детайли, като отвреме навреме хвърляше по някой друг поглед встрани, към прозореца или вратата. Очите му се зачервяваха все повече и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи, гласът му трепереше и беше с все така пребледняло лице.
Ироничното беше, че дотук момичетата не повярваха на лъжите на Джейсън, но момчето знаеше, че няма как да повярват на истината му. По дяволите...

Мишел замислено подръпваше платнената верижка, на която беше окачена кафяво-жълта лама и се взираше в братовчед си. Никога не го беше виждала толкова притеснен, а и по принцип трудно се хващаше на лъжите му, така че за нея беше лесно да разбере, че крие нещо, но да повярва, а и осъзнае какво точно им казва той.
Джейсън стоеше притихнал пред тях, въртейки пръсти, и от време на време очите му се стрелкаха наляво и надясно, сякаш търсеха или следи или нещо друго, което да обясни заснетото от него. Момичето хвърли бърз поглед на Флоранс, в чиито мозък явно протичаха разни непонятни за нея психологически и мисловно-анализаторски процеси и думички които тя нямаше да разбере се подреждаха в изречения. Очите и проследиха клиентите в заведението, повечето още зяпаха към тяхната маса, а единия бе изчезнал, и тя бе сигурна че бе крайчето на едно палто бе изчезнало през вратата, преди тя да успее да огледа притежателя му по добре.
-Не че не ти вярваме. - обади се след малко и много внимателно Флоранс, но Мишел побърза да я прекъсне
-Склонна съм да вярвам на всичко, което каза. - започна тя, подпирайки брадичката си с ръце и облягайки се над масата
-Но? - попита тихо братовчед й
-Е, няма но. - зяпна тя, разсеяла се за момент - Въпросът е защо ти го виждаш, а ние не. - почеса се зад ухото тя
И двамата хвърлиха един бърз поглед към Флоранс, която пък хвърли поглед "аз бях почнала да говоря" на Мишел, която пък се усмихна невинно и примигна, докато приятелката й не премести поглед от нея към Джейсън.

ИИ: Предупреждавайте за тия мисловно анализаторски непонятни процеси друг път, че да не се стряскам рано сутрин.

ВИ:

Мъжът с вестника беше изчезнал без дори да накара звънчето на входната врата да иззвъни и само недопитата му чаша свидетелстваше, че го е имало. А от съседната маса се чу нещо от сорта на "Кой дава на педалчетата да пият?!" с тон, който не предполагаше, че авторът му търси отговор. Или че е здравословно някой да му го даде. Сервитьорът се позачуди малко, после направи един очаквателен тур покрай масата на тримата, за да намекне че иска сметката и отиде да си сипе една анасонова ракия, която изгълта наведнъж. За десетината минути, от както Джейсън бе снимал силуета, атмосферата в заведението успя да се промени из корен и даже въздуха като че захладя.

Отвън сенките на започващата нощ се раздвижиха и пред бистрото с подобаващо ръмжене се паркира моторът на жената-рокер, последвано от бялото комби на някакъв доставчик.


***
Жак-Такиб продължи мълчаливо по малките улички на Монмартър, подмина задния вход на някакво ресторантче и спря директно на улицата.
-Тук сме.
Малка тайфа младежи с пънкарски вид, може би особена група туристи, или пък местни от предградията сви веднага след автомобила, но при вида на двамата слизащи мъже свърна и се раздели прекалено бързо, за да не възбуди подозрения у Паоло. Малко зад тях, подпрян срещу входа стоеше един млад негър, добре сложен и с видимо сериозно, някак мрачно излъчване.

-Такаааа - Флоранс гледаше Джейсън с леко подозрение - това обяснение не го очаквах.

Погледна Джейсън с изпитателен поглед, опитвайки се да разбере дали момчето просто намери поредното безумно обяснение за реакцията преди малко, но в очите му видя само уплаха и тъга.

- И аз ти вярвам... е, поне, че ти си вярваш в това, което казваш. Само, че осъзнаваш, нали, колко странно звучи всичко това. Макар, че аз съм последния човек, дето трябва да се съмнява в странните случки, след като съм ви разказвала за сънищата си. Но това, което казваш е като от някой филм на ужасите. Случвало ли ти се е друг път?

Първата реакция на Джейсън беше да се опули неразбиращо, което бързо се видоизмени в гневноприсвиване на очите. Момчето скри очи с ръце за момент, потри слепоочията си и изгледа със сдържана ярост Флоранс:
- Да, общо взето по три пъти седмично ми се случва. Аз лично ги кръщавам "Предизвестана смърт" или не, не! - "Убийствен пъзел" с числа доколкото се сетиш. - Мишел неразбиращо изучаваше движенията на братовчед си и й беше странно да го види в тази светлина. За толкова време, през които двамата са прекарали заедно, а при идването му в Париж това беше едва ли не 24/7 бе свикнала да го възприема като абсолютна душичка. А това беше... различно.
- И тъй като закъснявам за поредния епизод, смятам да отида и да се включа някъде, та да ми се "случи отново" - Момчето събра набързо якето и чантата си, остави някаква банкнота на масата и се опита да излезе от сепарето. - А и освен това имам снимки за обработка на Пигал. Лека вечер. - Пожела единствено на Мишел и след това забързано, припряно и с вече навлажнени очи изфуча към изхода, където почти не се сблъска с някого.
Измърмори някакво извинение и излезе навън.

-Хм, какво му стана. Никога не съм го виждала такъв... - Флоранс се обърна към приятелката си - А аз исках само да помогна.... Дали да не го настигнем? Безпокоя се за него, в такова състояние изкочи оттук...

Думите на Флоранс минаха набързо из без това вече обърканото съзнание на Мишел, която ровичкаше из чантата си, за да измъкне няколко банкноти за сметката, тъй като сервитьора уж кротичко ги гледаше втренчено от доста време, от едно от близките ъгълчета, с изражение твърде близо до това на някой дребни искащи-да-бъдат-страшно-заплашителни хора из някой по долнопробни филми за разни мафиотски дейности.
-Да да... хайде... бързо... – измърмори тя, докато се опитваше да хване всичките си принадлежности наведнъж

След сблъсъка последва подлагане на крак, което изпрати Джейсън силно напред, а после нещо накара въздухът да стане плътен като памук и светът да се завърти около него, преди да изчезне напълно.

Когато Флоранс и Мишел успяха да излязат от бистрото, бялото комби и моторът вече бяха изчезнали, на улицата нямаше жива душа, а единственото, което подсказваше, че нещо се е случило, беше чантата на младия англичанин, останала върху платното.


***

Жак-Такиб набра един номер на телефона си, изчака няколко секунди и след като никой не позвъни, се втурна към задният вход на бистрото. Стоящият при него негър изведнъж хвърли вестника си, откривайки под него дълъг стилет, но само части от секундата по-късно също побягна, вероятно от явен страх да се изправи острие в острие срещу арабина, който почти изби вратата пред себе си с шут.

Двамата колеги решиха да се разделят - единия в ресторанта, а другия след негъра. Естествено всичко стана само с един бърз поглед, без излишни думи и губене на време, сякаш беше предварително отиграно, макар и да не беше така. Жак нахълта през задната врата, все едно я нямаше и това беше последното, което Паоло видя от приятеля си. От своя страна италианеца погна чернокожия. Беше важно да го залови жив, както беше важно и да си запази собственото си здраве, така че преследването щеше да е предпазливо... Може би, ако познаваше тоя квартал щеше да му е по-лесно, а така оставяше евентуалното преимущество на своя противник... Шанс, какво да се прави. Важното беше, да държи до последно и да не пада духом.

- Какво стана пък сега! - безпомощно разпери ръце Флоранс, а после се наведе и все чантата на Джейсън.
- Той никога не се е разделял с фотоапарата си. Нещо сигурно му се е случило! - паниката и чувството за вина почнаха да надделяват в девойката. - Звънни му по мобилния Мишел! Дано да вдигне и всичко да е наред!

-Мишел, ще звъннеш ли! - побутването с лакет от страна на Флоранс, накара момичето да престане да се оглежда наляво и надясно из празната, тиха улица
-А, да, добре, да, сега... - ръцете й зашариха нагоре-надолу в търсене на телефона, който накрая откри в чантата си - Не може да избягал толкова бързо нанякъде...
-Нали това казах, не би оставил фотоапарата си. - нетърпеливо потропваше с крак Флоранс
-Мхм. - мозъкът на Мишел и без това беше претоварен от предното събитие, та това вече и идваше повече така че докато пръстите й трескаво набираха телефона тя облиза устни, навик който имаше от малка когато се тревожеше. Отсреща се чу сигнал свободно. Няколко пъти. След това някой и затвори. - Ъхм, затвори малката... - тя прехапа език и набра отново, под наставническия поглед на приятелката й - Добре де... сега е изключен.
-Ох, какво ли е станало? - Флоранс изглеждаше доста разтревожена
-Вероятно се прави на сърдит. - Мишел скръсти ръце, опитвайки се да се успокои, все пак той и преди и беше правил такива номера
-Не вярвам да зареже така личните си вещи и да потъне в дън земя. - тонът на Флоранс беше напълно сериозен - Да огледаме ли наоколо?
-За да изченем и ние ли? - присви очи другото момиче, пръстите и неволно преминаха през дисплея на фотоапарата на Джейсън, който бе взела от ръцете на Флоранс
"Ами сега какво?" прошушна едно гласче в съзнанието й

Гоненето трая по-малко от две минути . Паоло бе в по-добра форма и с по-удобно облекло от негъра, който очевидно се стараеше да достигне туристически улици, за да може да се смеси с тълпата, която още на идване вече беше запъплила по склоновете на Хълма на Мъчениците*.
Виждайки, че няма да може да се изплъзне с бягство, малко преди едно от многобройните стълбища на квартала той се извърна рязко и се опита да пласира бърз удар с камата си под прикритието на замах с шлифера. Един от орнаментите на перилата, обаче, закачи дрехата му и буквално го дръпна назад към стъпалата. Последва някакво изпращяване и тялото му се претърколи под изумения поглед на минувачите, спирайки се чак на долната площадка.
Беше жив, но с изкривена в неестествена посока подбедрица и голяма рана на лявата буза, през която стърчеше парче кост.

***

В бистрото се чу силен шум, последван от няколко крясъка и само секунда след това през вратата зад двете момичета излезе и Жак-Такиб, видимо обезпокоен и с изваден нож в едната си ръка. На крачка след него стоеше и съдържателя на бистрото, заедно с двама от редовните си клиенти.


___
*Буквалното значение на Монмартър

Едно такова гадно чувство човъркаше Паоло - трябваше да помогне на негъра, колкото и да не му се искаше. Вътрешният му глас го диктуваше. Втурна се към него, извика на хората наоколо, че е лекар и им заръча да се обадят за линейка, след което се зае да прегледа травмата.

-Успокой се! - Нареди на чернокожия и продължи - Не си и помисляй да правиш простотии! С тоя крак няма да стигнеш до никъде... Всъщност, може и да стигнеш, но без крака. - Завърши Паоло и го натисна близо до раната, така че да го заболи, без да му причини допълнителни щети.

Беше убеден, че може да стори нещо по-въпроса - колкото по-бързо и адекватно се действаше, толкова по-добре.

ИИ: Ако ножът е наблизо, го бутам настрани, по възможност без да оставям отпечатъци - с крак примерно. Медицината е "любимото" умение на Паоло.

...тук трябваше да има запетая...датата е сбъркана...грешен формуляр...сега трябва да започна всичко отначало...от къде се взе тази папка...защо навсякъде има папки?!...

До болка познатата военна тръба, гърмяща от телефона го накара да се ококори. Спря алармата и седна на ръба на леглото. Главата не беше спирала да го боли от три дни насам, въпреки превантивните мерки, които взимаше. Запъти се към банята. Загреба в шепите си от ледената вода и я запрати към лицето си. Облегна се на краищата на мивката и се вгледа в огледалото - очите му бяха кръвясали и с разширени зеници. Прокара пръсти по твърдата като ламарина брада, а звука, който се чу бе същия, който се получава при мешане на тесте карти. Реши, че ще се бръсне друг път.

Този път лейтенанта претупа сутрешната си тренировка и се задоволи само с петнайсетина лицеви опори, колкото да се води, че е правил нещо, сякаш се записваше някъде или е обещал на някой... Побърза да влезе в банята и след това набързо навлече първата тениска, която докопа от гардероба, метна и един Adidas суитчър и забърза към хола, всякаш тичаше за Езерняците срещу Вълците от Минесота, грабна чашата, на която пишеше "Пич от класа", напълния с кафе, шибна му две лъжички захар и седна в креслото, машинално натискайки дистанционното. Гледаше дебилно и невиждащо докато сменяше програмите, в очакване да чуе, че са убили някой или може би, че са обрали банка... все тая какво, просто нещо различно от това, което правеше през последните дни. Канцеларската работа му влияеше зле - вече трета нощ му се присънваха тонове бумащина навсякъде... несвършваща бумащина... тъкмо приключваше с последната папка и на мястото и стояха нови десет, черепът му пулсираше и имаше чувството, че ще гръмне като тиква уцелена от Remington, и то всеки момент... Уви, нищо интересно не излезе, поне за сега и Андрé се реши да не протака повече.

Точно гасеше мотора, когато някаква кола наби спирачки на сантиметри от него с пуснати дълги, които една не го ослепиха. Намериха кога да се опитат да го сгазят...

- Ще ти откъсна главата бе, шибаняк! - крещеше Дамиен докато вече летеше към вратата на шофьора.
- Да не си кьорав бе, лайнар?!

Стъклото се смъкна бавно и точно когато сдравия моторист беше готов да сграбчи за гушата нещастника, който за малко да го помете и да го извади направо през прозореца, той замръзна на място. Постоя без да помръдва още секунда-две, след което се разхили:

- Бернард, копеленце мръсно, не ме стряскай така! - вратата се отвори и двамата мъже се прегърнаха.
- Аднрé, Андрé... Все същия си си!
- Нали знаеш, "вълкът козината си мени, но наркотиците не спира"! - каза Дамиен и извади победоносна усмивка, вдигайки едната си вежда над очилата.
- Ти си уникален...! - изхили се здравичкия и висок рус мъж.

Случайната среща прерастна в почти половинчасов разговор, към края на който се разбраха утре да поиграят баскет с момчетата от Пътната, както едно време. Аднрé забърза по стълбите, но се спря на едно от последните стъпала. Пое си дълбоко въздух, затвори очи, вдигна ръце нагоре, след това бавно ги спусна надолу, докато издишаше - нещо като момент на медитация, защото щеше да му е нужна при това, което го чакаше и през този досаден и скучен ден...