"Снежната жена от Алпите". Заглавието във вестник "Ла Плюм" бе привлякло вниманието на Салазар, защото беше придружено със снимка на старата му служба. Оказа се солидно противна статия, написана от човек, който едва ли се беше качвал зимно време в планина и който нищо не разбираше от спасителна работа. Но пък цитираше, все пак без имена, неговия случай, заедно с още три подобни, свързвайки ги по крайно витиеват начин с японската юки-онна, за която също май беше черпил информация от Уикипедия и толкова. Което, в крайна сметка пак нямаше да бъде толкова лошо, ако авторът се беше ограничил до там, а не беше учтиво загатнал за започването на цяла поредица, която "да разбули мистериите" и прочие други подобни клишета.

Да, денят за пореден път започваше страхотно. Дали този чекиджия имаше напълно достоверна информация или просто беше дочул нещо, а останалото съчинил? Паоло отпи последната дълга глътка от кафето си и погледна часовника в заведението - 14:13... Така беше, когато си охрана в нощно заведение. Сви вестника си на руло, остави една банкнота от портфейла си на масата и излезе на улицата. Студеният вятър му хареса - освежи го и му напомни за миналите години. Извади телефона си и небрежно набра редакцията на вестника. Щеше да поиска да го свържат с автора на статията, за да си уреди среща на живо - все пак преспокойно можеше да намекне, че и двамата щяха да спечелят нещо един от друг...

До автора на статията чисто и просто не се стигна - секретарят от редакцията параноично попита за какво точно става въпрос.

Разговорът с редакцията започна, както Паоло очакваше.
- Кажете ни защо ТОЧНО искате да се свържете с господин Дюбоа. Сещате се, че той е МНОГО зает човек, нали? - продължи да настоява приятният женски глас отсреща.
- Мисля, че може да имаме взаимна полза един от друг... Аз на него, той на мен... Знаете как стават тия неща... Все пак това му е работата - да интервюира хората. - Паоло беше наясно, че в момента всичко е в ръцете на секретарката в офиса.
- Амиии... Момент да ви свържа с него. Нека той сам си реши.
Я, не е Коледа, но стават чудеса. Тънка усмивка се настани на лицето му. Досега винаги си беше мислил, че тия издания нямат журналисти и репортери, а само сценаристи с развинтено и разюздано въображение. При вида на това тъй-близко до него заглавие обаче омекна и си взе вестника... и вече съжаляваше.
- Ало, Дюбоа на телефона. - представи се един дрезгав глас.
- Бих искал да се видя с вас на четири очи. Знаете какво казват децата - развален телефон...На тяхното мнение съм по този въпрос.
- И аз бих искал да се видя с вас... НО първо ми кажете какво искате от мен... и какво сте готов да ми дадете в замяна. - лукаво заяви човекът отсреща.
Паоло обясни с две изречения за кой случай става въпрос. Обзалагаше се, че ако авторът на статията беше пред него, очичките му щяха да грейнат. Нормално беше - едно е да говориш със странични хора, които само са дочули нещичко, а съвсем друго с един от потърпевшите. Както и да е, нещата вървяха по план, но Салазар реши да затвърди всичко и продължи, като дори не даде шанс на репортера да му отговори.
- Винаги има повече от един начин човек да получи това, което иска, господин Дюбоа. Надявам се, че ще изберете най-ползотворния за вас... и най-приятния...
- Добре, утре по обяд в редакцията. - кратко, точно и ясно. На Паоло не му хареса тази възможност. Не беше никак добра идея да се набута в клетката на лъва. Пък и тия малки и задимени пространства, които показваха по някои филми, не му бяха особено приятни.
- Утре, по обед, но на неутрална територия. Изберете някое заведение. За общо добро е.
- Първото бистро? - попита Дюбоа. Така наричаха първото заведение, наречено бистро... Защо ли? Намираше се в Монмартр. За Паоло това отново не беше най-подходящото място за среща, но все пак беше по-добро от предното. Почти сигурен беше, че репортерът ще вземе някакви подкрепления, които да скрие в целия фраш като обикновени посетители... за всеки случай. Може би годините на военно обучение си даваха отражение и параноята го гонеше.
- Добре, съгласен съм.
Ако всичко вървеше по план, утре по някое време щеше да има поне няколко парчета нова информация, която дори можеше да се окаже достоверна. Честно казано беше скептичен, но пък нямаше да си прости, ако не опиташе.

"При майка Катерина" се гордееше с титлата си на най-старото бистро в света,ако се вярва на градската легенда, която никой с търговски нюх в туристическия бизнес не искаше да разбива. Респективно, намирането на маси беше дефицитно, което значеше, че след като споменатия Дюбоа, нисък и набит човечец на към тридесет и нещо бе намерил, значи сигурно имаше връзки, късмет или за целта беше отложил някой друг ангажимент на същото място. Е, поне съсъ сигурност територията беше от най-неутралните възможни, защото две трети от клиентите дори не бяха френски граждани, а на останалите не изглеждаше много да им пука от това, че двама мургави мъже са си уредили среща на малка маса в ъгъла.

Паоло за пръв път влизаше в Бистрото, макар и да бе чувал за него доста, както впрочем и всеки друг французин. Стори му се прекалено претъпкано, дори и след всички разкази за бутаницата вътре, но беше спокоен, че вероятно всичко ще протече възможно най-цивилизовано, както би си помислил и всеки нормален човек. Огледа се небрежно, а няколко мига по-късно един любезен келнер го водеше към масата на репортера. На италианеца за пореден път му се искаше да не прилича на бивш затворник, но нямаше какво да направи по въпроса - гените си бяха гени... Просто се усмихна - дали за пред хората, дали на себе си... Когато стигна до ъгълчето, където бяха местата им, Паоло протегна ръка за поздрав, като не сваляше усмивката от лицето си. Бъдещият му събеседник, без да показва кой знае каква емоция, отвърна на здрависването. Няколко формални думи за привет по-късно двамата се настаниха на масата.
- Какво ще пиете, г-н Дюбоа? За моя сметка е. - опита се да бъде любезен Паоло на перфектен френски, колкото и да не му се отдаваше куртоазията.
- Една ... - отвърна другия мургав човечец, като последното смачка до такава степен, че бившия спасител не разбра за какво става дума.
- За мен същото. - поръча си Паоло. Дай да видим какво пият редакторите...

-Да видим, какво има да съобщите по случая, господин...-Дюбоа не произнeсe името, но пък изваdi едно диктофонче и го сложи намасата.-Ако не възразявате...
-Господин П.-Паоло очакваше подобно нещо от редактора. Листата и моливите отдавна бяха демоде.-Иска ми се да знам, че информацията, която ще получа от вас, ще бъде достоверна. Не би ми се понравило да си изхабим времето взаимно в лъжи...Да не си помислите сега, че ви заплашвам, г-н Дюбоа...
Полулукавата усмивка на италианеца не впечатли човекът срещу него. Опитът за сплашване - също. Той също се усмихна и отговори с равен, но леко изморен тон.
-Няма да си го помисля. Ние разполагаме с много г-н Пе., г-н Ес., мадам Ел.... Желаем да разговаряме с някой, който не присъства в азбуката.
-Например?
-Например с вас. Ще оформим интервюто, ще подпишем за анонимност, за правата...
- Откъде тая любов към бюрокрацията? - Предложението бе объркало Паоло, който не знаеше, че жълтите вестници процедират по подобен начин. Ако разбира се, "Ла Плюм" беше типичен жълт вестник.
-Просто държим да сме коректни към информаторите и читателите си, господине. Дюбоа бавно заприличаше на голяма жаба с широката си, изпъната уста и почти плешивото теме.
-Ясно. С или без имена.
-Със. И с дати, и с цифри...
Опитът на Паоло да изкопчи другите информатори, обаче, се овенча с неуспех. Единственото, което предложи Дюбоа, при това - неохотно, беше да предложи и на тях обща среща, след което двамата стигнаха до някакво съгласие и започнаха с интервюто, в което журналистът основно се интересуваше от 'по-пикантните' подробности около случката - външния вид на жената, други необичайни събития, имало ли е контактьорки наблизо, светлини в небето... Появиха се и задължителните въпроси за алкохола и наркотиците но на тях не се обърна голямо внимание.

Важното в случая беше, че имаше потенциала да се свърже с някой, който знаеше нещо по случая. Вероятно го познаваше така или иначе, но удавникът и за сламка се хваща. Тъкмо беше се примирил със станалото преди няколко месеца и съдбата му напомни отново - неведоми са пътищата божии, както казваха някои хора. Останалото, което щеше да научи евентуално нямаше да е от такова значение, но все пак всяко парченце знание беше добре дошло. На въпроса дали има много такива "свръхестествени" случаи г-н Дюбоа реагира доста раздразнено - предпочитали да ги наричат "от неизяснен характер". Добре, тяхно право си е. Паоло не вярваше в такива необясними неща... все още. Всичко, за него, си имаше достатъчно правдоподобно обяснение, пък било то и не особено научно. Странното в случая беше, че явно подобни инциденти имало достатъчно често. Репортерът не издаде как точно става връзката между редакцията на вестника им и потърпевшите - тоест каза, но нищо повече от общодостъпните похвати, след което даде като пример самия Паоло и неговото желание да разкаже едва ли не историята си. Лошо беше, че журналистът нямаше готова хипотеза за Снежната жена от Алпите, но най-безцеремонно заяви на италианеца, че ако той има някаква обяснение за случващото се в редакцията биха му били много благодарни, което се изразяваше отново в чек. Паоло беше готов да покаже на обществото какво се бе станало в онзи проклет ден. Дали, за да избие някакъв комплекс, дали, заради нещо друго, не знаеше, но му беше все тая. Малко не му хареса факта, че всеки с развинтено въображение може да сподели измислиците си и да ги представи като история, но това си беше бизнес... Не можеше да вини хората, колкото и неправилно да му се струваше всичко. Обеща на Дюбоа, че ще следи вестника, от което на нито един от двамата не им стана по-добре, но нейсе. Смяташе да изпълни заканата си. Разговорът сигурно щеше да приключи, ако на Паоло не му беше дошла идеята да попита събеседника си вярва ли в свръхестественото, на което получи отговор, че вярва в журналистиката, за която нямало нищо свято. Италианецът се засмя и продължи да разпитва новия си познат дали не го е страх, че може да навлиза в дълбоки води - били те "свръхестествени" или пък просто нечии интереси. Отговорът беше кратък и общо взето можеше да се обобщи с израза "рисковете на професията". Това малко натъжи Паоло. Дюбоа погледна часовника си, а бившия спасител разгледа набързо договора преди да сложи подписа си отдолу - всичко това при стриктно усилие да не показва емоции, въпреки че определено го човъркаха отвътре. Накрая двамата се взеха довиждане с надежда и бъдещите им срещи да са от полза за всички страни... Знаеше ли човек кога ще му се случи нещо "от неизяснен характер"...

***Край на прелюдията***