All times are UTC + 2 hours [ DST ]


Последни статии Кратки @ Сивостен Recent articles

Свински бут с бамя

(Любен Загорчев - LifeJoker) - 14.12.2011

Enslaved - The Sleeping Gods and...

(Любен Загорчев - LifeJoker) - 08.12.2011

England Medieval Festival

(Любен Загорчев - LifeJoker) - 01.12.2011

SciFi Series: Grimm

(Ангел Генчев) - 28.11.2011

Band dessinee: Chasseurs de dragons

(Любен Загорчев - LifeJoker) - 28.11.2011

"Синя луна" от Лоръл Хамилтън

"Зигзаг" от Хосе Карлос Сомоса

"Добрият" от Дийн Кунц

"Милениум: Взривената въздушна кула" от Стиг Ларшон

На книжния пазар. Иво Милев: "Случаите ...

На книжния пазар. Джим Марс: "Сестри ...

На книжния пазар. Томас Родригес Мартинес: ...

На книжния пазар. Курбан Саид: "Али ...

На книжния пазар: Хакан Йел - "Ресторант"

Fringe също с нов сезон

Arkan - Hilal (2008)

(Ivan G. Atanasov) - 17.02.2009

Pathology (2008)

(Angel Genchev) - 24.09.2008

Europa Universalis: Rome

(Ivan G. Atanasov) - 22.09.2008

B.B. King - One Kind Favor (2008)

(Angel Genchev) - 17.09.2008

Zavet (2007)

(T. Hristov) - 16.09.2008






Post new topic This topic is locked, you cannot edit posts or make further replies.  [ 9 posts ] 
Author Message
 Post subject: Евалорм: Пътят (група І)
PostPosted: Mon May 09, 2005 11:57 pm 

Joined: Sat Apr 30, 2005 6:05 pm
Posts: 28
Location: Софето
Лилдром с мъка отделяше краката си от дълбокия сняг. Още малко, мислеше си той, още малко остава до планинския път, оттам можеха спокойно да продължат до Иарг, без да рискуват да бъдат пометени от лавина или да се изгубят в планината. Доста скъсиха пътя си, разсъждаваше нелфът. Ако бяха тръгнали по коларския път от другата страна на Елонг, вместо да прекосят гората, щяха да изгубят много повече време, но поне нямаше да се излагат на такава опасност, както сега. В полите на Планините на Окото дебнеха какви ли не враждебни твари, студът пронизваше костите, а всяка погрешна стъпка по стръмния склон можеше да им струва живота.
Нелфът стискаше здраво безценната си торба, чиято връв беше вързал за китката си - не биваше в никакъв случай да я губи, особено след като разбра с какви неприятности щеше да се сблъска. Именно този предвидлив ход беше спасил ценните механизми по време на лавината. Дизокастът още стоеше вързан на ръката му. Учудващо, не му се бе наложило да го използва, но затова пък бе изгубил половината си метателни ножове. Освен това трябваше да смаже пружината на острието. И да изсуши дрехите си. И, да го вземат невежите, да си почине малко! Почти не бяха спирали откакто бяха преспали в гората. Тук това бе почти невъзможно - заспяха ли, можеше повече да не се събудят, непоносимият мраз щеше да скове телата им още щом се отпуснат. Лоша смърт би било, помисли си Лилдром и инстинктивно се загърна още по-добре в коженото си палто.
Странно, какво ли бе станало с останалите от групата? Тар дори не се опита да потърси за оцелели в снега... толкова ли бе важна задачата? Няма значение, и без това вече бяха станали доста на брой. Чувстваше се некомфортно сред толкова различни по народност създания. Вярно, бяха могъща сила в битка, но извън боя Лилдром се чувстваше потиснат и сякаш не в час със случките. Не се оплакваше от липсата на внимание, дори я предпочиташе, тъй като можеше да размишлява на спокойствие и да поправя механизмите си незабелязано. Но изглежда групичката изглеждаше привлекателна за скитници и странници. Дори не бе забелязал кога онази сатирка се присъедини към тях!
И все пак се надяваше те да са оживели. Тар го бе уверил, че са се справили, но пък той се интересуваше повече от задачата, която трябваше да изпълнят. Е, каза си нелфът, тук, извън Ятир, всичко е борба за оцеляване...
В същия момент групата мина покрай вкочаненото тяло на замръзнал пътник, седнало край пътеката. Беше нортинделец, доколкото Лилдром можа да прецени. Очите му гледаха минувачите с мъртъв, но и някак отчаян, предупреждаващ поглед. Нелфът потръпна. Дори той, детето на Ятир - град, разположен в самия леден център на континента, не бе свикнал на такъв студ. У дома топлината на пещите и горещата пара от железните комини го предпазваха от мраза на вечната зима, която бе сковала тази област. Леденият вятър пронизваше приключенците, виелицата ги заслепяваше.
Тар водеше групата, умело забивайки секирата в заледения склон. За кръста му бе вързан остатъкът от въжето на Лилдром, за което се бяха вързани и Варгос, Тамра, нелфът и кенвийрецът. Тул`Шейн се беше съвзел и сега крачеше последен, зад Лилдром. Нелфът се обърна, за да види човека. Наистина, желязна психика. Не бе спирал дори за миг, не бе казал и дума от... от доста време, заключи Лилдром.
Изведнъж през снежната виелица групата съзря спавнително утъпкана ивица, която се виеше край склона и се скриваше зад близкия зъбер. Всички си отдъхнаха - най-после, планинският път! С бодра стъпка се заизкачваха към временното спасение. Джуджето първо стъпи на равния участък и вдиша дълбоко.
- Да... мирише като у дома... - промълви той и подкани другите да излязат на пътя.
Доколкото можеше да прецени Лилдром, сега се намираха някъде между двата грархски града-държави Дарх и Иарг. Вторият определено бе за предпочитане, като се имаше предвид, че водеха толкова чужденци. В Дарх джуджетата си бяха... ами, наистина сурови. Тъкмо се канеше да попита Тар за избора му, когато на пътя отдясно, откъм Иарг, се зададе ниска закачулена фигура. Робата и беше черна, с червена лента по ръбовете. Съществото отметна качулка и за изненада на Лилдром се показа джуджешко лице, с гола глава и дълга две педи брада. Нелфът погледна към Тар, който се намръщи и прехапа устни, мърморейки:
- Магьосник на Скварг...
Тамра и Варгос бяха извадили оръжията си и гледаха към грарха-маг. Тул`Шейн също бе отправил поглед натам, но сякаш незрящ, не помръдваше от мястото си. Лилдром стоеше на място и се колебаеше. Погледна към Варгос, който рече на новодошлия:
- Нима вече Орденът на Разрушението си позволява и такива волности?
Джуджето в черни одежди изпуфтя:
- Ха! Та Орденът винаги е правил неща, които вашите глупави миролюбци не одобряват. Но и никога не е оставял оцелели, които да го издадат на Съвета! Както ще стане и сега... Кхра`Тар Сарвардх фра Ндварг, ти бе пощаден от Скварг! Не се намесвай и ме остави да унищожа тези неверници!
Тар стискаше брадвата си намръщен, нервно скърцайки със зъби. Преди да каже нещо, магьосникът се намеси:
- Отдавна другите Ордени ви подозират в съюз със самирите! Сега само потвърждавате подозренията ни!
Вместо отговор, джуджето размаха ръце, завихряйки въздуха около себе си. Снежинките се завъртяха по траекторията на движенията му. Пламна искра и в слудващия миг над ръцете му се носеха остри късчета лед, които той запрати към приключенците. Ледените игли бяха достатъчно твърди и заострени, за да пронижат човешка плът. Те се разхвърчаха на всички страни и накараха членовете на групата да залегнат. Само Тамра препусна с вик към магьосника през дъжда от ледени късове, някои от които я зашибаха яростно и се забиха в кожата й. Тамра продължи да тича, сякаш нищо и нямаше, докато не стигна до изненадания грарх и се нахвърли отгоре му. Повали го на земята и започна да нанася сурови юмручни удари. Джуджето се опомни за миг, протегна ръка и загреба шепа сняг. В миг снегът в ръката му се распръсна, после отново се сви, по него лумнаха за кратко пламъци и в следващия момент грархът държеше в ръката си късо ледено острие, с който се опита да прониже сатирката. Успя да пореже леко ръката и, но веднага след това Тамра настъпи с копито лицето му и изтръгна новосъздаденото оръжие от ръцете му, захвърляйки го настрана. То падна в краката на Лилдром, който заедно с останалите се беше втурнал да помогне на сатирката. Нелфът вдигна ледения кинжал и решително закрачи към борещата се двойка. Изведнъж силна шокова вълна запрати Тамра на метри от земята и тя се строполи в снега наблизо. Разяреното джудже-маг с вик се втурна към Лилдром който вдигна десница да се защити. Грархът го хвана за ръката и нелфът почувства в костта си непоносима пареща болка. Изведнъж шоков удар разтресе цялото му тяло и всяка частица от тялото му изпищя от болка. Нелфът се съвзе за миг, достатъчно, за да извие китката си и да хване от своя страна ръката на магьосника.
Варгос, който беше наблизо, чу само звука "храс", и когато погледна, видя как чародеят крещеше и размахваше ръката си, която бе отрязана до лакътя и по която буйно шуртеше кръв. Алени капки оцветиха снега около него. От ръкава на нелфа стърчеше лъскаво острие, окъпано в червено.
Лилдром пусна с отвращение отрязаната ръка и вдигна поглед навреме, за да види как обезумелите очи на магьосника станаха червени, а около ръката му започнаха да просветват мълнии. Когато погледна малко по-нагоре, нелфът видя как Тар беше вдигнал секирата си точно над главата на черния магьосник.


Last edited by Warchief on Tue May 24, 2005 12:07 am, edited 1 time in total.

Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Sat May 21, 2005 8:42 pm 
Валхеру

Joined: Sun May 02, 2004 2:51 pm
Posts: 3540
Location: Светът на безкрайната реалност - Евалорм, Кенвийр.
Лилдром загреба шепа сняг и се опита да изчисти кръвта, оплискала главата му преди минута. Беше се отделил встрани, докато останалите се грижеха за раните си, някои от които минимални. Единствен Тар бе коленичил до трупа на току-що убития магьосник (който всъщност бе положен върху купчина вейки), и пееше странна песен на още по-странен език.
Лилдром се намръщи, остави намерението си да изчисти кръвта, нарами торбата и се изправи. Тул`Шейн бе седнал със скръстени крака, и погледът му сякаш бе някъде отвъд, бродещ из други светове и търсещ мъдрост и знания. И очистване от греховете.
- И си се родил от огън, и ще умреш от огън! Душата ти ще бъде завинаги при твоя господар, Огъня. Нека името му се слави вечно – Тар вдигна ръце и клонките се подпалиха, а миг по-късно огнените езици бяха обхванали тялото.
Всички останаха за миг вгледани в горящото тяло, след това Тар каза силно:
- Време е да тръгваме! – не промълви нищо повече и тръгна нагоре по пътеката, която водеше към джуджешкия град.

Вървяха половин ден, като непрестанно се чуваха оплакванията на Варгос, който дори понякога ругаеше останалите и въобще всичко живо на Евалорм за това, че се е “пръкнал в тая скапана помийна и приключенска група”. Останалите бяха прекалено изморени, за да му кажат да млъкне или пък просто не имаха желание да говорят особено. Дори Тар бе умърлушен, може би поради загубата на останалата част от групата. Въпреки, че бе показал хладнокръвие и не се бе върнал обратно, той все пак скърбеше и си мислеше, дали не бе направил някаква грешка.
За разлика от джуджето, Лилдром въобще не разсъждаваше за останалите от групата. Напротив, той дори беше забравил, че има останали от групата. В неговата глава трескаво се задаваше въпроса: “Какво искаше това джудже от нас?” Откъде знаеше името на Тар, и защо ни бе нарекло “неверници”? В името на интелекта, откъде накъде този шантав и гологлав магьосник, смееше да го нарече неверник? Е, всъщност наистина имаше нещо такова. Въпреки, че нелфите не вярваха много в Боговете, а се осланяха на силите на собствените си ум и възможности, те не бяха чак пък неверници. Но както и да е, станалото станало. Отново крачеха в снега, и отново биеха път към една невъзможна кауза. “Спасението на света”. Дрън-дрън. По-добре да отиде в някой от джуджешките градове и оттам... към Ятир може би? Той неволно се усмихна, представяйки си физиономиите на своите събратя, като го видят и познаят. Ако го познаят.
Периодът за Тул`Шейн бе мъчителен. Той бе нарушил принципите си, бе нарушил душевната си хармония и хармонията на света. Неговото наказание щеше да бъде изключване от монашеския орден, от Братята. Отлъчване от най-доброто нещо за него на тоя свят. Въпреки това една мисъл се въртеше в главата му. Нямаше ли да очисти душата си от Злото, ако отиде и го победи? Нямаше ли по този начин да върне обратно хармонията? Бе длъжен да провери. И затова краката му се движеха така бързо нагоре по склона.
До него вървяха сатирката и магьосникът на Хаоса, които очевидно не се харесваха особено. И на монаха не му бе приятен този... алдуралесимец, със странно лице. Бе човек, който обичаше хаоса, и обожаваше да го налага на околните. Сатирката пък бе усмихната и почти припкаше, междувременно тананикайки си тихичко, а гласът и леко се разнасяше из околностите.
И ето, че изведнъж Тар спря и избухна в смях.
- Да! Толкова е добре да си си вкъщи! – извика той и се втурна напред, към огромните и масивни стени на джуджешкия град.

_________________
Моят блог


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Wed May 25, 2005 11:11 pm 

Joined: Sat Apr 30, 2005 6:05 pm
Posts: 28
Location: Софето
Ободрени, приключенците закрачиха смело напред. Лилдром въздъхна с облекчение. Какво ли не би дал за едно топло легло... И за малко топла, сочна, засищаща храна, както и някоя добра бира. След като си починеше, щеше да обиколи града и да поразгледа забележителностите... Та не всеки ден се случваше да посети джуджешки град!
Бодрата усмивка на лицето на нелфа изведнъж се стопи. През хвърчащите снежинки, заслепяващи Лилдром, се показа тяхното спасение. Гигантски сиви стени, сякаш естествена част от планинските скали, се издигаха на стотици метри височина, по върховете им стърчаха заплашително като нокти на дракон страховити кули, по площадките маршируваха като мравки въоръжени до зъби войници. Дори и да погледнеше право нагоре, Лилдром не можеше да обхване с поглед монументалните размери на грархския град. Пътниците се намираха в подножието на върха, около който бе изградена тази величествена крепост. Градът изглеждаше наистина древен, сякаш бе съществувал още от появата на планината, но въпреки това по стените не личеше нито една драскотина, нито една пукнатина, никакви белези, оставени от вечния планински студ. Снегът дори не залепваше по гладкия, сив и студен камък. Не се виждаха горящи факли между бойниците. Не се виеха пушеци от комини. Това колосално парче скала изглеждаше мъртво и студено, нямаше и намек за топлина в него. Целият вид на града показваше заплашителност и сякаш предупреждаваше пътниците, че ако търсят милосърдие и топлота, тук не е мястото за тях.
Да, това бе Дарх. Най-големият джуджешки град-държава. Градът с най-могъща войска и най-силно влияние в Планините на Окото. Тук не съществуваше нито обич, нито милост. Законите на Дарх бяха сурови, суров бе и животът на жителите му. Това бе една голяма казарма, в която биваха обучавани най-свирепите воини на грархите, една велика фабрика за бойци, която осигуряваше както на Ятир, така и на джуджешките градове държави, спокоен сън и мирни времена. Тук всеки дезертьор, нехранимайко и крадец бе наказван със смърт. Не всички джуджета издържаха на живота в Дарх, но тези, които не го напускаха, оставаха верни на града до гроб.
Дъхът на Лилдром секна. Какво правеха тук? Нима не бяха близо до Иарг, изящният град на търговията, когато излязоха на пътя? Не искаше да пита Тар, знаеше, че всичко това е част от плана му. Може би трябваше да се снабдят с оръжия или да наемат бойци за задачата си... Кой знае?
Сведеше ли малко поглед, Лилдром виждаше встрани от града прохода към Ятир. Две високи наблюдателни кули, разположени на гигантския връх и на друг голям зъбер, свързани с тънък каменен мост, обозначаваха входа му. При вида на Дарх и минаващият до него проход към града на Механиката у нелфа се зароди силен копнеж по топлината на огнищата у дома. Нелфът бързо се отърси от тази мисъл. Мечтите и копнежите размътваха съзнанието и заслепяваха здравия Разум. Трябваше да се съсредоточи върху настоящите случки и да обмисли събитията.
Добре. Досега се бе съгласил да пътува с някакъв странен грарх приключенец, бяха ги нападали магически създания, главорези, черни магьосници, бяха затрупвани от лавина и бяха мръзнали на непоносимия студ. Какво ли ги очакваше сега?
Преди да успее да зададе въпрос на Тар, той проговори:
- Е, тук временно ще бъдем в безопасност. Ще прекараме повечко време в Дарх. Има работа, която трябва да се свърши, преди да продължим. Трябва да се срещнем с някои хора и да ги поразпитаме. Между другото, един съвет от мен: намирате се в Дарх, тук не си падат по чужденци, така че гледайте да не привличате вниманието. Дори аз не съм добре дошъл тук. Но засега това е единственото сигурно място...
С тези думи той поведе групата към входа на града. Всички се спогледаха смутено, щом закрачиха по стръмния планински път към високите железни порти - сигурно единствения вход към тази непревземаема крепост.
Посрещнаха ги дузина стражи, всичките облечени в лъскави брони и с добре наточени мечове. Тар избърза напред и се отправи към този, който очевидно бе началникът на охраната. Дори на стотици метри под върха на стената, приключенците усещаха погледите на стрелците горе...


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Thu May 26, 2005 8:37 pm 

Joined: Fri May 06, 2005 5:37 pm
Posts: 12
Изгаряща от нетърпение, вървеше младата сатирка, без дори за миг да изостава.Тя усещаше някаква особена възбуда, като у млад буен жребец, държан на прекалено къси поводи.В светлите й очи гореше жажда за приключения, но те за разлика от съсредоточения поглед, на джужето, което вървеше до нея, не бе неотклонно прикован върху пътя пред тях.Младата сатирка за първи път тръгваше по широкия свят и сега непрекъснато се оглеждаше около себе си, попивайки жадно всяка гледка, всяко усещане, което предлагаше месността наоколо.Радваше се, че по избрания от нея път, ще може да разшири хоризонта на собствения си, не особено голям досега свят.
Гледката, която се разкри пред нея изтръгна дълбока възхитителна въздишка от гърдите й.В очите на младата сатирка, която бе прекарала всичките си години от късия си живот сред планинската гориста местност Фа`вен Илду, града на джуджетата изглеждаше наистина величествено.Дарх бе обграден от крепостна стена, върху която на стратегически места бяха разположени войници и наблюдателни кули.Тамра различаваше тъмните силуети на стражите, които крачеха напред-назад върху стената, а върховете на копията им, искрящи на светлината на новия ден, сякаш конкурираха суровия поглед на стрелците.
- Не изглежда особено гостоприемен - промърмори недоволно сатирката.
- Градът не приема посетителите си с широко отворени обятия - повтори отново Тар. - Може и да отварят портите си за търговците, но обикновените чужденци не са особено желани гости.
Тамра изпръхтя недоволно и размърда опашката си нервно.Свъси вежди и макар да се опитваше да изглежда свирепа, причаше повече на обидена
Каменната стена, обкована с желязо, здраво залостена, изглеждаше също толкова негостоприемна.Иззад парапета над нея надникнаха десетина глави с нахлупени кожени шапки - по всяка вероятност към тях бяха насочени не само още недружелюбни погледи, но и опънати лъкове.
- Кои сте вие, които идвате в Дарх, по това време? - попита началника на охраната.
- Пътници, група уморени пътешественици.- каза високо и ясно джуджето.Сега то държеше ситуацията в свой ръце.
След няколко мъчителни минути вратата едва-едва се отвори, колкото да пропусне двама мъже, невъоражени, но нащрек.Тамра мълчеше.Лъкът на рамото й потрепваше нетърпеливо, бе в готовност.Но тя искрено се надяваше този път да не се налага да го ползва.
Мъжете разпитваха подробно за произхода и целта на пътуването им, за работата, която имаха да вършат в града - явно изглеждаха твърде подозрителна и будеща интерес група.Скоро мъжете се прибраха, а от стената тя долови шепот, после настана тишина.Отново чу шушукане, после гласовете замлъкнаха.Явно стражите преценяваха групата.Внезапно се чу стържещ шум - вдигаха решетката на крепостната врата.Веднага след това долетя и звук от отместени резета.
Тамра с облекчение последва спътниците си.Докато навлизаше в града, не пропускаше да огледа околностите.За младата сатирка това бе цяло приключение.Но не големият град я бе притеснил - тя бе видяла странна усмивка да играе по устните на стража в черно, който ги наблюдаваше от самото им появяване - сякаш се опитваше да запомни всяка подробност от малката им компания.Тамра усещаше погледите на другите войници - пренебрежителни, но в този поглед имаше нещо повече от интерес или любопитство.
Но притеснителните мисли на Тамра, тя не сподели с никого, може би си въобразяваше, а може би не...
Градът на пръв поглед беше плетеница от улици и редица от равни покриви, в очите на сатирката.Е, добре, влезнаха в града, а сега накъде? Кого ли трябваше да разпитат?...
Носа й се размърда.Тя кихна - смесицата от миризми, носеща се във въздуха не й хареса; били в безопасност, ха! Глупости! Тя забрави за възмущението си и погледна с очакване спътниците си - и сега накъде?...


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Tue Jun 07, 2005 10:59 pm 

Joined: Sat Apr 30, 2005 6:05 pm
Posts: 28
Location: Софето
Камък. Това беше първата дума, която Лилдром свързваше с джуджешкия град. Много камък. Докато вървяха по главната улица (или една от главните), нелфът оглеждаше с изумление околните сгради - всички изящно изсечени от студен сив камък. От прозорците на някои от тях ги гледаха безизразните лица на грархи, много от тях облечени в брони и с шлемове на главите. Тук едва ли живееше джудже без военна подготовка, очевидно всеки жител на града участваше в армията и беше обучен да борави с оръжие. Трябва да се внимава тук, помисли си Лилдром. Една грешна стъпка можеше да им коства главите.
По улиците почти не се виждаха коне - джуджетата не бяха добри ездачи, а и до града им не се стигаше лесно с езда. Градът беше разположен на площадки, затова на повечето места плетеницата от грижливо павирани улици вървеше почти хоризонтално. Само от време на време се налагаше да изкачат някоя дълга каменна сълба, за да преминат на следващата площадка. Огледаше ли се обратно към стените, Лилдром с изненада виждаше само гладки стръмни склонове, сякаш не стени, а планини ограждаха града. По този начин градът изглеждаше така, сякаш е разположен в малка котловина, вътрешното лице на стените дори не загатваше за недостъпност и враждебна сигурност, за разлика от външния им облик, който приключенците видяха на идване. На места по прикритите стени се мяркаха стълби и врати, водещи до бойниците и наблюдателните кули.
Дори тук снегът беше натрупал значително. Но той не беше разкалял улиците под формата на киша, а беше грижливо струпан край стените на къщите. Той сякаш въобще не се топеше, а вечно стоеше бял и студен по покривите и край улиците. Дори огньовете от многобройните ковачници не го размекваха. Лилдром потръпна - дори тук, в самия град, си беше доста студеничко. Нямаше я обичайната градска гмеж, търговците, животните, пазарите, джебчиите, просяците и селяните. Нямаше го градският боклук, помията, вонящата животинска тор, миризмата на добитък. На всеки ъгъл тук патрулираше войник, на места край улиците стояха кошове с оръжия и стрели, готови за употреба. Да, този град наистина бе една голяма казарма - организацията и дисциплината царяха тук, редът и законът бяха най-важните неща в Дарх.
Размерите на града бяха колосални. Според казаното от Тар, това, което виждаха, беше само главната част на града. Отвъд върха, заемащ мястото на част от стената, се намираше западната част на Дарх, разположена на нещо като гигантска скална тераса.
След като надмогна изумлението си от града, Лилдром започна да изучава реакциите на другите приключенци. Всички с изключение на Тар зяпаха с отворена уста наоколо. Изглежда той не беше единственият, който бе дълбоко впечатлен от града. Сатирката душеше намръщено наоколо. Странно, единствената миризма, която Лилдром надушваше, беше на метал и сняг... но имаше и още нещо съвсем леко загатнато, което не можеше да прецени.
Изведнъж по пресечката пред тях мина група стражници, повлекли друго джудже, което безпомощно се бореше да се отскубне. Грархът виеше жално и риташе с крака, но войниците хладнокръвно го влачеха без да му обръщат внимание. Тъкмо когато приключенците се спогледаха и се канеха да се намесят, Тар ги спря:
- Спокойно. Той е дезертьор. Или просто объркан безделник. Не се намесвайте.
Гласът му звучеше твърдо, но и някак примирено. Варгос се осмели да попита:
- Какво ще правят с него?
- Ще го закарат в Развъдника. От кръвта и тялото му ще се родят нови грархи. Ново начало. Нов шанс за дисциплиниран войник. Нека Скварг се смили над душата му.
Лилдром не можа да види изражението на Тар, но гласът му беше спокоен, не издаваше емоции. Такива бяха джуджетата. Сурови, често коравосърдечни, но затова пък дисциплинирани. Повечето, добави той наум, гледайки към окаяния грарх и неговите палачи, които свиха зад ъгъла.
Групата продължи по широката улица. Не след дълго пред погледа им се откри Вадрагът - величественият джуджешки дворец, административен център на града, където царуваше Оругрархът - висшият държавен глава в градовете-държави. Дори след всичките впечатления от града, нелфът остана без дъх от величието на гигантската сграда, която беше плътно прилепена до върха, около който бе построен градът. Доколкото знаеше Лилдром, коридорите на двореца продължаваха дълбоко в планинските недра, водеха до тайни скривалища и съкровищници. Естествено, никой, който познаваше, не беше стигал до там, но нелфът определено вярваше в тези приказки. Островърхият Вадраг се издигаше в цялото си великолипие пред него, както всички сгради наоколо и той бе изсечен от камък. Намираше се на около километър от приключенците, чак на края на дългата улица. В подножието му, не по-малко величествен, се издигаше, доколкото успя да прецени Лилдром, храмът на Скварг - изграден от черен камък и с остри шипове, излизащи от покрива му.
Нелфът тъкмо се канеше да ахне от възхищение, когато групата сви в друга пресечка и Варгос дръпна нелфа за ръкава. Двете постройки се скриха от очите им. Малко по нататък по уличката, по която поеха, Тар спря пред една врата, над която беше изобразен в камъка странен джуджешки символ.
- Това тук е странноприемница - обяви той равнодушно и добави - Джуджешките странноприемници нямат имена. Пък и са доста малко, както можете да се досетите.
Наистина, помисли си Лилдром, цяло чудо бе, че откриха в този град и едно място, където пътешествениците бяха приети. Е, поне щеше да си почине. И да попийне малко.
- Не се надявайте на алкохол - каза грархът, сякаш прочел мислите му. - Тук той е незаконен. И да намерите, със сигурност ще си имате неприятности.
Донякъде разочаровани, приключенците влязоха вътре. Ханът въобще не приличаше на традиционния градски хан - стените бяха почти голи, липсваше бар, по средата на главното помещение имаше голяма каменна маса, очевидно за гостите, на която в момента седеше нисък дебел грарх. Когато ги видя, той стана и поздрави Тар. Двамата си размениха няколко думи на джуджешки, след което водачът на групата се обърна към останалите:
- Стаите ви са горе. Не се безпокойте, погрижил съм се за всичко. Починете си, аз в това време ще се отбия в храма по работа.
При тези думи той докосна шлема си и излезе през входната врата.


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Wed Jun 08, 2005 7:27 pm 
Валхеру

Joined: Sun May 02, 2004 2:51 pm
Posts: 3540
Location: Светът на безкрайната реалност - Евалорм, Кенвийр.
Някои от леглата бяха каменни, с ленени постелки и неудобни, бе отбелязала Тамра, докато вървяха до тяхната стая. Свикнала с шумни и изпълнени с глъч градове, тя тук се чувстваше некомфортно. В града бе настъпила донякъде гробна тишина, нарушавана само от време на време от шума на вървящи нозе по каменните улици, обути в железни ботуши; самотно във вече появяващата се вечер се чуваха ударите на чук в наковалня, оттекващи из града; понякога се дочуваха и крясъци, после отново "железните" крака, тичащи нанякъде, удари на желязо о желязо, после пак крясъци, после пак тишина... и ударите на чука. Този град сякаш бе изпълнен с мъртъвци, станали от гробовете си и започнали нов живот. Живот, изпълнен с... ковашки чукове, битки и - как го бе казал Тар - дезертьори. Догади и се, тъй като бе свикнала със свободата, а в този град се чувстваше като окована. Почувства, че трябва да излезе на чист въздух. Обърна се към останалите от групата, каза им че ще се върне веднага и излезе.

В стаята бе настъпила задушевна тишина. Тул`Шейн бе застанал на леглото и медитираше, затворил очи и сякаш отново отишъл някъде... отвъд. Варгос сумтеше наоколо, движеше се наляво-надясно, дразнейки останалите с тези си действия, или по-точно дразнейки само нелфа, тъй като Тул`Шейн сякаш бе отваян и той от камък. Лилдром се опитваше да сглоби малка машинарийка-играчка, колкото да запълни свободното си време. Бе станало вече тъмно и ковашките чукове бяха спряли вече своят ек из града, като единствените шумове в момента бяха движенията на стражата наоколо. И един единствен вик, всъщност по-скоро боен крясък, който на тях им се стори познат - сатирката! Тул`Шейн мигновенно отвори очи и изскочи от стаята, Лилдром хвърли "играчката" на земята, а Варгос ги последва неохотно, чудейки се какво се случва в момента. Излязоха от страноприемницата, която бе дори празна, с изключение на ханджията, който почистваше масите наоколо. Излизайки на улицата, те трябваше да се загърнат с наметалата си (с изключение на Тул`Шейн, който сякаш не чувстваше нищо), тъй като леденият вятър ги пронизваше сякаш със стотици малки иглички. Бързо излязоха на главната улица и видяха Тамра, обградена от неколцина джуджешки стражи.
- Прибирайте се в страноприемницата - каза им спокойно един от тях, след като ги видя да се приближават. - Нарушавате възприетите норми за всички граждани - забранено е да се скитате из града по това време.
- Забранено? - ядоса се вече нелфът. - Че при нас в Ятир няма такива работи...
Не успя да завърши, тъй като един от грархите се приближи бавно. Очевидно бе капитанът на този патрул.
- Слушай, Ятирско псе такова - доближи се той и се опитваше да изглежда заплашително, докато гледаше отдолу. - Не знам как е у вас в Ятир, нито как смяташ да се отнасяме с теб, защото сме съюзници, но тук няма да избегнеш закона, изобретательо. Именно ние сме тези, които удържаме всички атаки към вашият скъпоценен град, и без Дарх вие ще сте загубени сред джунджуриите си. И желая тук да се спазва законът стриктно, нелфе. Достатъчно ясен ли съм?
Лилдом кимна леко, стискайки зъби и впивайки пръстите си в торбата, с която не се разделяше. И всичко щеше да мине добре, ако Варгос не бе реагирал.
Той погледна джуджешкият капитан и очите му сякаш се разшириха; грархът го изгледа ужасен, сякаш вижда пастта на огромен дракон, и побягна по улиците, крещейки. Останалите джуджета се спогледаха, и едно от тях кресна:
- Магия! Нападнати сме! За Дарх! - и извади меча си и се втурна към Варгос.
Останалите направиха същото, с изключение на един, който бързо смъкна от колана си рог и го наду.
Тамра успя да се измъкне от джуджетата, държащи я и тъкмо слагаше стрела на тетивата си, Тул`Шейн тъкмо нанасяше ритник на едно джудже, когато до тях се чу гласа на Тар, увеличен сякаш стократно, оттекващ из тъмните улици.
- СПРЕТЕ В ИМЕТО НА СКВАРГ!
Ритникът на кенвийреца застина във въздуха, сатирката отпусна стрелата си, Лилдром се изправи, тъй като бе затиснат от едно джудже. По улицата се приближаваше Тар, заедно с огромна група стражи, които тичаха след него. Миг по-късно всички бяха обградени от грархските войници. Няколко пердета, най-вече на вторите етажи, се отвориха и оттам се показаха любопитни погледи.
Един от грархите излезе напред.
- Какво става тук? - попита той, като гласът му придоби сърдита нотка.
Един от войниците, които допреди малко бяха участвали в нещо като схватка, се приближи и каза нещо в ухото му. Настъпи миг на мълчание, докато командирът, тъй като това джудже беше командир, го осмисли.
- Значи, създавате нередности в града? За това цената е голяма, пътници - той се ухили злобно. - Ти - той посочи Тар - ще отидеш най-вероятно в Развъдника, а вие - той се засмя още по-злобно - можете да стигнете и до принудителен труд в някоя каторга. Чудесно, не мислите ли?
Лилдром понечи да каже нещо, но Тар го спря само с един ясен, суров поглед.
- Откога командирите ще заповядват на слугите на Боговете? Откога градската стража ще заповядва на слугите на Скварг? - гласът му се извиси заплашително. Командирът се шашна леко. Тар извади от един джоб на робата си малък, кървавочервен камък. - Аз съм Кхра`Тар Сарвардх фра Ндварг, служител на Богът на Унищожението от 35 години. А това - той показа камъка - е моето разрешително да се движа свободно из града заедно с моите приятели - печатът на Ордена на Отцепниците!
Командирът измънка нещо, но Тар го пренебрегна.
- Оставете ни сега и никой не ще пострада. Още днес ще напуснем града, тъй че няма да има повече проблеми. Ще вземем отряд от няколко войника с нас, които да ни ескортират до портите, за да бъдете сигурни, че ще напуснем безпрепятствено града.
С последната капка самоуважение и достойнство, която командирът имаше в себе си, той се насили да кимне, придавайки си сериозен вид, който всъщност бе сериозен само за него. Физиономията му бе помръкнала, а той не можеше да каже и дума. Бързо се завъртя на пети, направи знак с ръка и останалите го последваха. Тар е усмихна.
- Предлагам да вземем багажите си веднага и да напуснем колкото се може по-бързо - каза той и останалите кимнаха, знаейки че той ги бе спасил от страшновато наказание. И то защото бяха излезли на улицата след "вечерния час".
Варгос бе останал ужасен от джуджешките градове. Всъщност, имаше едно нещо, което го развеселяваше и то беше капитанът на джуджетата, който сигурно в момента обикаляше града пищейки - и щеше да го прави още половин час поне, тъй като всеки който видеше пред себе си, и въобще всичко, му изглеждаше като излязло от най-страшните му кошмари.

- Не бива да оставате с лошо впечатление от джуджешките градове - каза Тар спокойно, след като отново вървяха из снежните преспи, застлани по пътеката, водеща някъде на Север. - Може този да е безкрайно недружелюбен, но джуджетата, които живеят в него се чувстват като у дома си. Ако трябва да бъда честен, аз за пръв път влизам в Дарх, и се почувствах объркан. Трябва да дойдете в Ндварг, където мисля ще ви хареса.
Настъпи известно мълчание, нарушавано от скърцането на снега под краката им.
- Получих официално разрешение от Черния орден - орденът на магьосниците, черпещи сила от енергията на Отцепниците - поясни той. - Та макар и да не се обичат много със Сеялфат, града на магията, където аз съм завършил своето обучение, те решиха да ни помогнат. Чудя се това дали не е някаква тяхна политическа интрига, каквито Ордените правят непрекъснато - замисли се той. - Очевидно става нещо не много явно тук, и доказателство за това е джуджето, което искаше да ни убие. Всичко това обаче засега не ни интересува, тъй като сме се насочили към нашата Основна цел още от сега, и аз ви давам дума, че ще получите възнаграждението си веднъж само да спрем Злото.
Той не каза повече, тъй като всяка дума го караше да се изморява все повече и повече; а умората бе най-големият им враг в планините на Окото.

Но нищо не им спомена за червеникавия кристал, който имаше свойството да увеличава силите на магьосника, но и да го покварва, сякаш унищожавайки разума в главата му. Той действаше като отваряше портите на енергията пред магьосника като той можеше да контролира все повече и повече, докато накрая не останеше без сила и разум. Такива камъни имаше точно два и той държеше единия. За другия се знаеше, че принадлежи на лорд Резо, сегашният управник на града на магията Сеялфат. Все някога щеше да го използва, и бе готов да жертва живота си в името на благородната кауза, към която бе тръгнал.

_________________
Моят блог


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Wed Jun 08, 2005 11:29 pm 

Joined: Sat Apr 30, 2005 6:05 pm
Posts: 28
Location: Софето
Лилдром се мръщеше. Да, определено затъваха все повече в проблеми. Бяха намесени магьосническите ордени, някой очевидно искаше да ги убие, гонеха ги от всеки град, който посещаваха... Какво ли, да го вземат невежите, следваше?
Ндварг. Не беше чувал особено хубави неща за този град. Тар изглежда беше някакво изключение сред ндваргимите - в Ятир се говореше, че джуджетата от този град живеели абсолютно изолирани от света, ненавиждали от дъното на душата си всички останали народи, дори грархите от другите градове-държави. Но Тар изглежда бе пътувал много, беше опознал и заобикнал чуждите нрави. Дали пък това нямаше да му попречи в отношенията му със съгражданите му? А може би слуховете за Ндварг въобще не бяха верни...
Тар - магьосник на Разрушението? Досега нито веднъж не беше демонстрирал магия пред приключенците, дали пък не беше просто свещеник, скитащ се проповедник на Скварг? Нещо подсказваше на Лилдром, че имаше още много неща да узнаят за това необичайно джудже.
Крачеха по заснежената пътека. Още не се бяха отдалечили значително от Дарх, така че можеха да видят Западната тераса, на която беше разположена втората част на града, далеч над тях. Така и не можаха да я посетят, съжали нелфът. Колкото и да беше възмутен от държанието на дархимите, той не можеше да отрече величието и красотата на този град.
А сега отново бяха на път. Чудеше се дали щяха да оцелеят до Ндварг, студът отново ги бе сковал и вятърът ги пронизваше до костите. Дано намереха подслон по пътя, надяваше се Лилдром.
Изведнъж зорката Тамра стреснато отправи поглед нагоре към терасата. Всички я погледнаха с очакване и изненада. В очите и се четеше озадачение, но тя само махна с ръка и промърмори:
- Бих се заклела, че видях някой да скача отгоре...
Приключенците се загледаха в подножието на върха, далеч под терасата. Невъзможно, помисли си Лилдром, никой не би искал такава болезнена смърт. Но като се замисли отново, нелфът с мрачно чувство прецени, че това би било доста по-привлекателно от екзекуцията в Развъдника.
Изглежда и останалите мислеха като него, тъй като скоро се обърнаха и продължиха напред по пътя, клатейки глави. Не след дълго Дарх напълно се скри от очите им. Вървяха по планинската пътека към новата си цел - северозападния грархски град-държава. Пътешествениците някак унило следваха Тар, който уверено крачеше напред и от време на време поглеждаше към червения камък, който носеше. Странна придобивка, помисли си Лилдром. Приличаше на дирелим, но имаше още нещо в него, нещо... нелфът се засрами, докато си го мислеше... магическо.
След около пет часа път Тар предложи да направят почивка. Беше невъзможно да запалят огън, първо, поради липсата на дървета наоколо, второ, поради липсата на време и трето, поради опасността да замръзнат самите пламъци. Нищо чудно и това да стане, помисли си Лилдром треперейки, толкова ужасен беше студът. Реши да направи нещо по въпроса и извади поредното хитро изобретение от торбата си - миниатюрна железна печка, която обаче имаше способността да грее доста добре на почти метър и половина разстояние от себе си. Лилдром не беше отхвърлил възможността да се бори с ледения климат на Планините и неведнъж това изобретение му беше спасявало живота. А сега, благодарение на него, цялата група можеше да стопли измръзналите си крайници и да си почине без опасност да се вкочени.
Докато седяха вече значително ободрени около малката печка край пътя, Тар преспокойно обяви, че са преодолели почти една четвърт от пътя, което никак не развесели приключенците.
Изведнъж пронизващ писък отекна от небето. Всички отправиха погледи натам - гигантска подобна на орел бяла птица се спускаше право към тях, разтворила острите си нокти. Без команда всички се разпръснаха и потърсиха оръжията си, или място, където да се покрият. Леденият орел прелетя с изумителна скорост над тях, сянката му ги обгърна и след миг той отново се беше понесъл към висините. Облекчени, но и объркани, пътешествениците се спогледаха.
Тул`Шейн липсваше.


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Fri Jun 10, 2005 6:46 pm 

Joined: Fri Dec 19, 2003 12:29 pm
Posts: 2170
Location: Quake Kupel
Ноктите раздираха плътта, а алената кръв се разпиляваше във въздуха. Сладка болка. А като си помисли, че перата й са толкова красиви - великолепно изваяни. Беше увиснал в пространствто на една ръка, а вятъра и тласъците на крилете го люшкаха насам натам. Студен вятър, не като този ниско долу. Усещаше как раната замръзва.

Чуваше само силните плясъци на мощните криле, а останалото - само бученето на виелицата. Вкопчила се здраво за предмишницата му, птицата се издигаше високо в облаците влачейки го като втора опашка. Не достигаше въздух. Не можеше да си поеме и глътка от блъскащата се в лицето му въздушна струя. Бавно започна да се унася, но не отпусна захват от крака на орлицата. Тя се оптиваше да го пусне, защото знаеше, че веднъж изпадне ли в....

- Къде в името на Отцепниците изчезна проклетия монах?! - Тар се озърташе като сляп, а това че не виждаше нищо в бялата предграда на вихрушката го ядосваше. Видя съсредоточения поглед на сатирката и се провикна срещу й.
- Виждаш ли нещо в тази проклета виелица? - сатирката поклати глава в отрицание. Уплаха и несигуност бяха изписани в очите й, но се виждаше, че се пробва да намери кенвийреца напрягайки всичките си сетива до предел."Но, ЗАЩО се жертва глупавия човек?"
Тар огледа снежната пелена, стеляща се на парцали около тях. Погледна червения камък окачен на врата му. Погледна отново към виелицата и като не намери Тул, въздъхна и измърмори нещо ядосано.
- Е добре. Сега обаче гледай много внимателно! - опъна десница стискаща амулета над главата си. Тамра го погледна притеснено, но Линдром веднага разбра какво смята да направи джуджето и зачака напрегнато. Варгос седеше на земята загърнал се в черния си плащ,глух за случващото се около него - беше му студено и не му се занимаваше с друго, освен да се топли.

ТерВад н`даг Идварг ад Креам!

Червена светкавица и на около двайсетина метра от тях парцалите снежинки се изпариха за миг... Тамра се ококори срещу хоризонта ...и после пак се завъртяха в нова вихрушка от студ.

...изведнъж се удари в нещо твърдо и почна да се влачи с бясна скорост, ринейки бялата покривка. Снегът умекоти ударът, но кожата на рамото му продължаваше да се лющи от бързината. Орлицата не го искаше вече или поне се беше изморила от тежкия товар. Тул отпусна захвата от крака на птицата и почна да забавя ход, пързаляйки се. Плъзгайки се. Под него имаше вече идеално гладка повърхност, която отразяваше облика му като огледало. Когато окончателно спря, осъзна че се намира върху лед, по средата на нещо като замръзнало езеро. Не беше чувал или чел подобни неща за ледената пустиня околоко окото. "Как може да има вода, там където е вечно лед?" . Но болката в предмишницата спря потока на мисли. Не беше получавал дълбоки рани доста отдавана - минаха десетилетия от тренировките в храма. Опита се да си спомни ученията за болка. "За да разбереш болката, трябва първо да я вкусиш със собствени устни. Да намериш корена. И да я изтръгнеш." Съсредоточи се върху раната. Ноктите бяха пробили
дълбоко през мускулите. Близо до сгъвката с дланта. От ляво на кокала. Два пръста дълбока. Успокои се. Болката изчезна. Щом превърза с парче плат и без това вкоченилата се рана, започна да се оглежда.
Дори и в ясен ден не би се ориетирал правилно, а и сега времето не играеше в негова полза, а точно обратното. Затърси слънцето, но в стената от сиви облаци нямаше и помен дори и от небе. Но видя някакво сиво петно. Май това е слънцето, което се показваше за секунда изпод облаците. Но чу пискливия крясък на птицата, но чу ударите на огромните и криле. Орилацата пикира ниско долу с отоврени, за да разкъсат нокти - Тул едва успя да се претърколи в последния момент. Звукът от огромните криле отново се скри във виелицата. Кенвийрецът затвори очи и се опита да изостри слуха
си. Трябваше да уцели превилния момент. Заслуша се в фучащия вятър, но снежинките се блъскаха в кожата му, а вятърът духаше право в лицето му. Нищо друго не се чуваше освен виелицата. Не трябваше да е така, нали крилата щяха да се чуят. Тишината нарушавана само от лятщия наоколо сняг го изнерви и отвори отново очи, с поглед нагоре. А там беше орилцата, спускаща се надолу с бясна скорост, с ледено синия си клюн към него, а крилата и
бяха плътно прилепени към тялото. Не издаваше звук.
Беше прекалено късно, за да намали бързината на стремглавото гмуркане и се разби в ледената покрива на замръзналото езеро. Силата от ударът изхвърли настрани не само Тул, но също няколко големи ледени къса и дъжд от мразовити капки вода. Плясъкът се чу дори и в бученето на снежната буря, но и бързо заглъхна. Птицата се изтреля на повърхноста, жадна за глътка въздух. Перата върху главата и бяха обагрени в алено червения цвят на собствената кръв, а клюнът се беше разцепил на две. Ледената покривка беше по дебела от метър, истинско чудо, че бе все още жива - но нямаше да е задълго.
Тъкмо тогава пристигна Тамра, а веднага след нея спря и Линдром. Малко трудничко беше за тромавото джудже да тича в преспите и затова Тар бе изостанал малко. Орлицата нададе жален раздиращ сърцето писък. Мяташе се диво в водния си затвор, разплисквайки вълни наоколо. Крилата и се бяха намокрили, а с всеки опит да ги извади на сухо се проваляше, мокрейки ги още повече, правейки положението й още по-безизходно.
- Ти ли й стори това?! - момичето не знаеше да се радва ли, че човека е жив, или да се ужасява от гледката на мъчещото се животно. Тул поклати уморено глава.
- Не. - каза с равен глас -Тя сама се опита да ме нападне, аз просто се отдръпнах. - И погледна обратно към клетното животно. Нададе пак жаловен писък, но този бе по-слаб, и по-гърлен. Уморяваше се. Замята със сетни сили към брега. Вкопчи се с нокти в леда, но успя да извади само окървавената си глава на сухо, когато крака и се изхлузи, а дългата й шия се просна върху леда - крилата и тялото останаха в мразовитата вода. Предаде се. Дишаше бавно и тежко, а кървясалия й поглед успя да съзре приключенците. И отново писък - слаб, изнемощял, глух писък. Тамра се втурна напред, но силната
ръка на джуджето я спря.
- Но тя ни МОЛИ за помощ, не виждате ли? - очите и вече сълзяха.
- Прекалено е късно дете, не можеш да я спасиш. - гласът на Тар бе някакък празен и някак мрачен. Не издаваше никакви чувства. "Да. Остави я... остави я де си помъчи още... още малко." В дълбоката качулка на Варгос, две луди очи и една огъната в первезрна усмивка уста се наслаждаваха над мъчението.
Тамра се отскубна от джуджето и се затича към мъчещата се птица. Падна на колене до нея, взе с ръце окървавената и глава и я сложи в скута си. Започна да милва нежно раната. Орлицата затвори очи, дишането се забави. Зълзи закапаха по алените пера. Последен дъх. И издъхна.

Линдром и Тар се погрижиха за монаха колкото могат. Дългата рана от човката на орилцата, минавща през рамото и гърба на кенвийреца не беше сериозна. Ръката, за сметка на това нямаше да може да я използва дълго време, ако скоро не намерят някъде лечител. Линдром завърза и последния бинт, и се изправи. Погледна троснато към Тар.
- Поне можеше и да кажеш, че сме се изгубили. Да не би първо да правиш, след това да мислиш?! - Джуджето му отвърна с леко гневен поглед, но не обели и дума. - Както и да е. Добре, че беше птицата, че ни домъкна до това място.иначе щяхме да се лутаме сигурно докато не замръзнем живи на местата си. В Ятир, изучаваме не само машините си, но и тундрата около величественият ни град. Помня как четох за устройството на джуджешките градове и селищата преди обединяването на 4те града-държави. - Линдром прекъсна в очакване.
- Не мога да ти следя мисълта... - объркано призна джуджето. Нелфът въдъхна.
- Строяли сте ги под земята, в близост на източници на топлина.- Тар гледаше глуповато срещу нелфът. - В името на Разума, как според теб може да има замръзнало езеро по средата на ледена пустиня !
- Искаш да кажеш, че... -
- Наблизо има меки завивки и топла храна! ДА! Джуджешко селище, мътните го взели!
- Браво на птицата в такъв случай. - Тул явно бе, проследил разговора и прие неговия завършек с нескрита радост. Отдавна не се бе усмихвал.
- Можеше да не овърташ толкоз, а направо да си изплюеш камачето в името на тоя твой Разум! - Джуджето се тросна сърдито, но после веднага се окопити и повиши тон. - Добре! Взимайте си партакешите и да тръгваме колкото се може по-скоро!
Момичето седеше близо до брега на дпуката, в която бе потънало тялото на орлицата. Гледаше тъжно във синята вода. Тул сложи ръка на рамото.
- Не се обвинявай за нещата, за които е отредено да станат. Запомнят ни затова, което сме сторили, не за пропуснатите шансове.Ти успокои мъките на умиращо същество. Най-хубавото нещо, което може да се направи за загиваща душа. Направи това, което можа. Не се обвинявай. - Тамра въздъхна и бавно се изправи. Отдалечиха се от пукнатината в заледеното езеро, а водата започна бавно да замръзва наново, под студа на отново
завихрилата се виелица.

_________________
...the farther I fall I'm beside you
as lost as I get I will find you
the deeper the wound I'm inside you
for ever and ever I'm a part of...


Top
 Profile  
 
 Post subject:
PostPosted: Mon Jun 27, 2005 12:41 am 

Joined: Sat Apr 30, 2005 6:05 pm
Posts: 28
Location: Софето
Елементарна логика, мислеше си Лилдром. Всеки би се сетил!
Оглеждаше се наоколо за тайни входове към джуджешки пещери, но със срам си призна, че колкото и да бе чел за грархските селища, информацията как да се стигне до тях му се изплъзваше. Погледна обратно към заледеното езеро. Джуджетата не биха рискували домовете им да бъдат наводнени от разтопен лед и сняг, затова селището беше някъде в околността, но не точно под водата. Но пък езерото доказваше, че топлинният източник не беше много надълбоко, значи най-вероятно имаше дебела скална или желязна преграда, която пречеше на водата да нахлуе в пещерите. Ако бяха разтопили нарочно леда, значи използваха водата за нещо. Но този случай би бил доста съмнителен... Това селище, ако беше джуджешко, щеше да бъде доста старо, щеше да датира още отпреди съюза на нелфите и грархите, следователно нямаше как да бъде снабдено с канализация или пък да използва техниката на хидравликата. Лилдром изключи възможността да прокарват вода в пещерите чрез подземна река, тъй като езерото не се пълнеше отникъде, следователно би намалявало, ако водата се оттичаше. Значи тези приложения на езерната вода не бяха възможни и размразяването на леда беше протекло без чужда помощ.
Изводите бяха: или грархите бяха толкова тъпи съзнания, че да хабят средства с риск да бъдат наводнени, и можеха само да благодарят на нелфите, че са им показали Разума, или просто имаше непробиваем скален слой под грархското селище, който не бе позволил да се проникне по-надълбоко.
Но все още оставаше въпросът за входа към пещерите. Нелфът се примири, че не може да се справи с това, и попита Тар:
- Някаква идея как можем да проникнем там долу?
Грархът вдигна рамене:
- Ако това наистина е джуджешко селище, значи има голяма вероятност то да е изоставено - много от грархите отдавна са се присъединили към градовете-държави и са напуснали старите си домове. В такъв случай входът може би е затрупан от снега и нямаме шанс да го открием. Но това също така може и да е просто склад, най-много мина или развъдник... там също можем да намерим подслон, но нека не се надяваме толкова още отсега...
Изведнъж Варгос, който вървеше по-напред от групата, се провикна:
- Май намерихме каквото ни трябваше!
Всички се затичаха към него. Магьосникът стоеше пред полузатрупан от снега широк отвор към подземие. Не беше нищо особено - приличаше на голяма хралупа, с изключение на следите от някогашни панти на врата и разпръснатите около входа парчета от дъски. Гледката донякъде озадачи пътешествениците - сякаш някой наскоро беше разбил вратата, за да проникне вътре. Без да погледне колебаещата се група, Тар направи крачка напред и каза:
- Лилдром, трябва ни светлина!
Нелфът забърка в торбата си, мърморейки:
- Това да не ти е Вълшебният чувал... Имам малко огниво, но ми трябва факла, която да запаля.
Вместо да отговори, джуджето вдигна една от дървените отломки, стисна амулета си и погледна съсредоточено върха на импровизираната факла. По него заиграха жълтеникави пламъци.
- Ще гори бавно, но не и вечно - обясни Тар, - но това е всичко, което мога да направя.
Безмълвно групата навлезе в тъмния тунел, водена от светлинката на факлата. Отначало не можеха да различат нищо в мрака, усещаха единствено как се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Скоро тунелът зави в противоположна посока и започна бавно да се разширява. Каменните стени бяха доста влажни, а по земята бяха разпръснати ситни камъни - личеше си, че тунелът беше създаден или поне разширен от неуморни копачи. Скоро на края му се забеляза мъждукаща светлина, която се усили с приближаването на приключенците. Полъх на топлина обгърна групата, която бе привикнала на зимния студ отвън. Не след дълго топлината се превърна в зной и повечето от пътешествениците разкопчаха дебелите си дрехи. След като свърнаха по поредния завой на тунела, групата видя източника на топлината.
Намираше се в просторна зала. Въздухът около него трептеше от жегата. Представляваше гигантска метална машина с пуфтящи бутала, в чиято вътрешност пламтеше гигантска пещ и от чиито комини под високо налягане се изстрелваха горещи струи пара. Това, което притесни наблюдателното око на Лилдром, беше фактът, че около машината не се мяркаше никой, а пещта сякаш не гореше с въглища или гориво, все едно някакъв жив пламък необяснимо бушуваше вътре. Още от пръв поглед нелфът можеше да прецени, че нещото беше задвижвано от магия.
Пръв се обади Тар:
- Машина за разтрошаване на камък. Използват я, за да надробят скалата преди да извлечат метала от рудата. Но мястото и не е тук...
Лилдром се съгласи - никой не зареждаше машината с камък, тя просто работеше напразно. Но защо, в името на Разума?
Тежка капка вода падна върху челото му. Нелфът погледна нагоре и видя стичащата се на мънички струйки вода по свода на залата. Всички проследиха погледа му и очевидно всички откриха отговора на загадката.
- Нарочно са докарали машината тук - промълви Тар.
- Скоро парата ще издълбае камъка до дъното на езерото - добави Лилдром. - Искали са да наводнят пещерата... и да изглежда така, сякаш е станало случайно.
- Но защо? - недоумяваше Тамра и полека отстъпваше назад.
Лилдром не искаше дори да гадае. Искаше му се на секундата да избяга навън. Това място беше опасно, никой не знаеше кога можеше да поддаде скалата над тях.
Тул`Шейн проговори:
- Изглежда са искали да заличат уликите от нещо... Които и да са те.
Тар се почеса по брадата. Изглежда и на него не се харесваше идеята да продължат напред. Най-накрая заяви решително:
- Всичко тук може да е свързано с нашата задача. Предчувствам го. Това не е просто случайност... - грархът огледа залата. - Това би трябвало да е входът на мина. По принцип мините продължават много по-надълбоко, никое джудже не е толкова глупаво, че да постави такава машина толкова близо до заледената повърхност.
Всички знаеха какво значеше това. Трябваше да продължат, за да разберат повече за това, което се случваше. Сякаш в отговор на мислите на останалите, Варгос каза:
- Ако ще претърсваме това място, трябва да побързаме! Или ще поплуваме с голямата бяла птица...
Тамра му хвърли яростен поглед, но магьосникът само се усмихна цинично. Тар се намеси:
- Варгос е прав. Да огледаме наоколо бързо и да си вървим. Но пък няма нужда да се притесняваме толкова - щом досега водата не е нахлула, едва ли ще го направи, докато ние сме вътре...
Нова капка падна върху факлата в ръцете на джуджето и почти я изгаси. Без да говорят повече, приключенците единодушно навлязоха навътре в залата. Лилдром отново огледа горещата машина - невъзможно беше да се домъкне такова нещо от недрата дотук без помощта на магия. Определено нещо не беше наред. В този момент нещо изхруска под краката му. Беше рогат череп. Череп на сатир. Нелфът вдигна поглед към Тамра, която също го бе забелязала и стискаше зъби.
- Тук са работели роби - обади се Тар, без да се обръща. - Роби от всякакви раси: хора, ниолти, наги... и сатири. Изглежда това, което е минало оттук, е избило и тях...
Лицето на Тамра беше безизразно. Естествено, тя знаеше, че грархите често поробват членове на нейния народ и ги изпращат в своите мини за богатства. Странно, че така лесно се бе съгласила да пътува под командването на джудже тогава, помисли си Лилдром.
От залата тръгваше нов тунел, водещ надолу към дълбините на земята. Факлата в ръцете на Тар вече угасваше, но светлината от машината все още се процеждаше зад тях. Откриха още прашасали скелети по пътя си - сатири, ниолти, хора, всичките бяха овъглени, сякаш смъртоносен пламък бе прекъснал живота им. Откриха и доста натрошени трупове на джуджета, отдавна превърнали се в дварг. Изглежда тук беше настанало жестоко клане... Но не бе ясно кой или какво беше погубил всички тези твари.
Подминавайки една малка зала, пълна с миньорски пособия, Тар изведнъж се сепна и спря. Приближи се към най-тъмния й ъгъл и сложи ръка върху странно оформено парче скала. Изненадващо сива ръка изникна от скалата и хвана китката на Тар. Грархът се ококори, останалите от групата се стреснаха. Камъкът се беше превърнал в джудже от плът и кръв, което не по-малко изплашено наблюдаваше приключенците. Тар се опомни и попита джуджето:
- Какво е станало тук, побратиме? Не се безпокой, няма да ти сторим зло... Само искаме да разберем какво се е случило. Как ти е името?
Другият грарх несигурно запелтечи:
- Брулх... казвам се Брулх... Огнени създания... навлязоха в мините... избиха всички... Аз се превърнах в камък, за да се предпазя... Не знам колко време мина оттогава... стоях предимно вкаменен... не се хранех... страхът ме беше сковал...
Лилдром настръхна. Какво ли бе това, което би накарало и джудже да се страхува?
- Ще те изкараме оттук, не се безпокой - каза Тар и му помогна да се изправи. Изведнъж Брулх трескаво започна да говори:
- Вие не разбирате! Те ще проникнат в Ятир! Копахме толкова надалече, че излязохме в един от проходите! Чертежите се объркаха! Опитахме се да затрупаме изхода, но тогава дойдоха те... - след тези думи джуджето само отваряше и затваряше устата си объркано, сякаш не намираше подходящи думи.
Всичко се връзваше, помисли си Лилдром. Натрапниците, които и да бяха те, бяха разбрали за алтернативния път към Ятир и бяха нахлули в мината, за да се доберат до него. Бяха поставили машината да топи леда, за да изглежда така, че авария е избила всички в тунелите. Значи колкото и да бяха силни, все пак искаха да останат незабелязани...
На фона на глухия тътен от машината далеч зад тях отекна ясно звук от паднала капка.


Top
 Profile  
 
Display posts from previous:  Sort by  
Post new topic This topic is locked, you cannot edit posts or make further replies.  [ 9 posts ] 

All times are UTC + 2 hours [ DST ]


Who is online

Users browsing this forum: No registered users


You cannot post new topics in this forum
You cannot reply to topics in this forum
You cannot edit your posts in this forum
You cannot delete your posts in this forum
You cannot post attachments in this forum

cron
Powered by phpBB © 2000, 2002, 2005, 2007 phpBB Group