Неповторимият Едуардо Мендоса отново е тук, с финалните щрихи на трилогията, започната от „Загадката на омагьосаната крипта“ и преминала през [b][u]“Маслиновият лабиринт“[/b][/u].
И този път върволицата премеждия на анонимния луд, който съвсем не е толкова луд, колкото изглежда, между другото, превежда читателя по задните улички на криминалния роман и през поредица невъобразими афери. От почти невинна кражба през убийство до изнудване и разнородни машинации, с всяка страница самозваният следовател нагазва все по-дълбоко в мътната вода, докато странните ситуации се заменят от още по-абсурдни. Докато в крайна сметка фабулата на „Приключението на дамския фризьор“ става толкова оплетена – ако ли не и малко прекалено на места, което сякаш едиствената възможна забележка – че да донесе нужната доза удоволствие и на най-страстния почитател на криминалния жанр… или поне на неговата пародия.
Целият този граничещ с неописуем калабалък е поднесен с малко ексцентричния, но забележителен стил на испанския автор, спечелил му толкова много и съвсем заслужена слава – не просто забавен, а на места смешен чак до сълзи. Но докато пародийният елемент без съмнение е ценен, то дважди по-висока изглежда стойността на чистосърдечната му сатира. Нещо повече – южноевропейските народи имат навика да си приличат, и тези им сходни черти го правят още по-близък на българския читател.
Може би затова и колкото и да се насладих на романа като крими, и да се забавлявах с каламбурите, забърквани от главните действащи лица, то мимоходом завоалираната, а на места съвсем открита насмешка по отношение Барселона с нейните жители и така нареченият и хайлайф, политически или не, дойде като истинско откровение. Някак ти става топло на душата – дори и да си знаеш, че не сме само ние, все пак друго е да го прочетеш черно на бяло, при това без особени заобикалки.
Почти излишно е да споменавам, че „Приключението на дамския фризьор“ се чете на един дъх и до тъмни доби – с изключение възможните паузи, когато повече не можеш да поемаш въздух. И дори онези с известни резерви към испанското изкуство биха могли да го опитат като качествено интелектуално забавление. Още повече, че в техните редици изглежда е и самият автор, щом „…смъртта сама по себе си е достатъчно лошо нещо, но да умреш гледайки испанско кино, вече е прекалено.“.
–
[b][u]За повече информация от страницата на ИК „Колибри“…[/u][/b]
За този автор
