|
Сивостен :: Конкурси на Сивостен
 |
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
 Гатанките. Те са добър начин да избягаш от скуката, която те наляга в затвора. Ето ви една: Как ще избягаш от затвор без стени или пазачи? Ще кажеш “лесно”, щом няма нищо, което да те задържа в там, просто ще си излезеш с парадна стъпка. Не можеш да си представиш колко бих се зарадвал, ако това беше отговора. Но не е. Защото как би разбрал къде свършва затвора, ако нищо не го разделя от всичко останало? А ако няма нищо извън този затвор, ако той е всичко? Ти може би вече разбираш за какво говоря и съжаляваш за това. Но гатанката не би била интересна, ако не предложа на неразбиращия насока за размисъл. Е, как ще избягаш от затвор, който няма край? Е, тук вече го дадох прекалено очевидно... Да, бяга се навътре, навътре в собственото ти съзнание. И колкото по-надълбоко в морето от мисли и
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
...humans' most fundamental motive is to find meaning in life.
Viktor E. Frankl
Нося се плавно и леко из света. Бърз и лек като вятъра, въртя се еуфорично като дервиш сред падащите есенни листа. Златно, червено, увяхащо пред идващия студ и все пак оцеляващо. Есента е моя сезон. Красива и тъжна. Настроенията – по-променливи, изборите – по-трудни, а животът – някак по-депресивен и обезсмислен. Полуматериален и освободен от тегобите на живота, аз съм волен дух и все пак съм затворник. Принадлежа на сивия свят на наблюдението, на анализа, на студената светлина, на очакването... и на глада. Тук съм отдавна. Гледам тези, другите след мен, който искат отчаяно да избягат от живота си. Те не осъзнават ясно от кого или към какво се стремят. Просто реагират. Наблюдавам ги как
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Яд ме е.
Много ме е яд. На всички вас, които сте родени ден, месец или година след мен. Вие, които най-вероятно ще ме надживеете. Ще продължите да дишате, да пиете, да ядете и да се размножавате когато мен вече няма да ме има.
За първи път се ядосах истински когато бях на 10 или 11 години. Тогава възрастните строяха комунизЪма, а смъртта беше “разстрел, и след разстрела-червей”. Просто и логично. Но не и когато си на 10 или 11. Така и не можах да приема факта, че НИКОГА вече няма да съм жив. Можех да чакам някъде мъртав цели 1000 или повече години, но не и да се примиря с тази стршна дума. Ядосах се много, поревах малко, а после заспах и сънувах вкусните мекици на баба. На сутринта изядох няколко от споменатите мекици и излязох на улицата да си играя с другите деца. Проблемът за
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
“Страхуваш се от смъртта?!”, изненадан възкликнах аз, когато той се възмути от въпроса ми, дали иска да бъде кремиран. И после някак бързо осъзнах, че отношението ми към смъртта може би не е от най-разпространените. Или от най-нормалните.
Приемам смъртта за даденост, за нещо неизбежно. Като първото влюбване. Идва неусетно, неочаквано понякога, и те променя завинаги. Какво всъщност е тя – краят на живота или поредният преломен момент в него?
Идва, без да пита и си отива, зарязвайки живота далече назад. Във времето на всеки назрява моментът, когато трябва да напусне този свят. Макар и не винаги да го осъзнаваме, доброволно прекрачваме прага. Без да се обърнем назад, без да възразим. Защото нещо ни влече, настоятелно ни привиква, откъсвайки ни от миналото, погубвайки страховете ни за
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Нощта идва. Като тихо хладно докосване. Тънки нишки мрак бавно се приплъзват към мен, с неумолимостта на цялата вселена от тъмнина, на всичката онази тишина, на покоя и празнотата. Там ли отиваме, когато вече няма нищо от нас? Имало ли е някога нещо от нас? Нощта идва, бавно, а аз я гледам...
Този човек е в своята късна есен. Това е последният ден от неговия живот и той го знае, със същата сигурност, с която досега е знаел, че ще има още един. Сигурност, за която може би никога не си е давал сметка, но ето, че сега, когато изведнъж е сменила своя знак, става съвсем забележима. Странно, но единственото, за което той си мисли, всъщност е онзи ден, преди може би петдесет години, онзи хубав топъл ден, слънцето през прозореца, свежестта на планинския въздух и аромата на топли мекици, която
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
На Емерих – за вдъхновениетo
Звезди обсипват свода небесен, но Слънцето е винаги само едно. Всъщност слънцето започва живота си като обикновена звезда – кълбо нажежени чувства с притегателната сила на бляскав ум. Това, което различава слънцето от другите звезди, са планетите. Малките каменни сфери, които кръжат около него, попиват топлината му, грижите му, неговите тревоги и вълнения. И слънцето се раздава, обсипва ги с живителните си лъчи, вдъхва им надежда, дава им цел и смисъл. Така минава век подир век – то в центъра, те – щастливо въртящи се около него, кой по-близо, кой по-далече, една стабилна и непоклатима система.
Но рано или късно на слънцето му омръзва. Самочувствието му пораства неимоверно, подхранвано от непрекъснатата и обилна любов на планетите. И
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
