|
Сивостен :: Конкурс за есе
 |
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
 Яд ме е.
Много ме е яд. На всички вас, които сте родени ден, месец или година след мен. Вие, които най-вероятно ще ме надживеете. Ще продължите да дишате, да пиете, да ядете и да се размножавате когато мен вече няма да ме има.
За първи път се ядосах истински когато бях на 10 или 11 години. Тогава възрастните строяха комунизЪма, а смъртта беше “разстрел, и след разстрела-червей”. Просто и логично. Но не и когато си на 10 или 11. Така и не можах да приема факта, че НИКОГА вече няма да съм жив. Можех да чакам някъде мъртав цели 1000 или повече години, но не и да се примиря с тази стршна дума. Ядосах се много, поревах малко, а после заспах и сънувах вкусните мекици на баба. На сутринта изядох няколко от споменатите мекици и излязох на улицата да си играя с другите деца. Проблемът за
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
“Страхуваш се от смъртта?!”, изненадан възкликнах аз, когато той се възмути от въпроса ми, дали иска да бъде кремиран. И после някак бързо осъзнах, че отношението ми към смъртта може би не е от най-разпространените. Или от най-нормалните.
Приемам смъртта за даденост, за нещо неизбежно. Като първото влюбване. Идва неусетно, неочаквано понякога, и те променя завинаги. Какво всъщност е тя – краят на живота или поредният преломен момент в него?
Идва, без да пита и си отива, зарязвайки живота далече назад. Във времето на всеки назрява моментът, когато трябва да напусне този свят. Макар и не винаги да го осъзнаваме, доброволно прекрачваме прага. Без да се обърнем назад, без да възразим. Защото нещо ни влече, настоятелно ни привиква, откъсвайки ни от миналото, погубвайки страховете ни за
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Нощта идва. Като тихо хладно докосване. Тънки нишки мрак бавно се приплъзват към мен, с неумолимостта на цялата вселена от тъмнина, на всичката онази тишина, на покоя и празнотата. Там ли отиваме, когато вече няма нищо от нас? Имало ли е някога нещо от нас? Нощта идва, бавно, а аз я гледам...
Този човек е в своята късна есен. Това е последният ден от неговия живот и той го знае, със същата сигурност, с която досега е знаел, че ще има още един. Сигурност, за която може би никога не си е давал сметка, но ето, че сега, когато изведнъж е сменила своя знак, става съвсем забележима. Странно, но единственото, за което той си мисли, всъщност е онзи ден, преди може би петдесет години, онзи хубав топъл ден, слънцето през прозореца, свежестта на планинския въздух и аромата на топли мекици, която
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
На Емерих – за вдъхновениетo
Звезди обсипват свода небесен, но Слънцето е винаги само едно. Всъщност слънцето започва живота си като обикновена звезда – кълбо нажежени чувства с притегателната сила на бляскав ум. Това, което различава слънцето от другите звезди, са планетите. Малките каменни сфери, които кръжат около него, попиват топлината му, грижите му, неговите тревоги и вълнения. И слънцето се раздава, обсипва ги с живителните си лъчи, вдъхва им надежда, дава им цел и смисъл. Така минава век подир век – то в центъра, те – щастливо въртящи се около него, кой по-близо, кой по-далече, една стабилна и непоклатима система.
Но рано или късно на слънцето му омръзва. Самочувствието му пораства неимоверно, подхранвано от непрекъснатата и обилна любов на планетите. И
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Дефинициите. Обичам дефинициите. Правят живота удобен и подреден. Умело снабдяват с име и смисъл дори дребните неща. Човекът – върхът по стълбата на еволюцията. Човек - разумна форма на живот. Човек – божие творение от Ден пети. Човек – това звучи гордо. Е, последното си бе лирично отклонение.
Да, дефинициите са полезно нещо, но кога са били достатъчни? Веднъж определили нещо като Нещо или дори като Нещото, човекът бърза да определи не просто що е то, а колко точно струва, каква е стойността му, разбира се, посредствум друга една дефиниция. И неусетно се заплитаме в "по-" и "най-", в амбиции и борби за надмощие. Докато в един светъл момент не достигнем до висотата на Етикетът.
Етикетът. Мразя етикетът. Удобен – безспорно, но доколко полезен? Според повечето, все така безспорно, в
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Малкият народ. Къде повече, къде по-малко изтъкнат легендарен герой, на места и от места позабравен, на други – попретруфен, на трети – изкелеферчен, разнолик и многопъстър, макар и малко поизтъркан и пообгорял от някой случаен пламък – я на Александър, я на Александрия – но постоянен и осезаем като гладен котарак.
В нашето житие и битие грешнаго болгарина Малък народ не липсва, макар и да сме поотвикнали да го виждаме, дали поради щото все погледа ни в разни паници или пък да сме се били позаслепили от западния тертип – зарад онуй, глобализацията. Дето не гледа. А стига да се сетиш само къде да надникнеш и да направиш оня стар номер с миженето с лявото око – мижи, а..., нали се сещаш – и веднага насреща ти, хоп, караконджул! Да речем де...
Знаете ли караконджула? Излиза по Мръсните
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Това е историята на едно момче, което всички сте виждали, но всъщност не познавате. В училище той винаги сяда някъде по средата, не най-отпред, но не и съвсем на последните чинове. Тих е, рядко изказва мнение, никога не отговаря на въпроси насоче ни към целия клас и винаги запазва собственото си мнение, когато има такова, за себе си. Той лесно се вписва във всяка тайфа, защото не създава проблеми и постоянно се опитва да е част от нещо по-голямо. Но истината е, че няма нито един истински приятел и мисълта за това често обсебва съзнанието му в мрака на нощта.
Всичко в това момче крещи “Посредствен” и той го знае. Мрази го. Той мрази много неща, неща, които му показват, че той не е нищо специално. Има си брат, той е артист, има собствен уникален външен вид, уникално поведение, уникален
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Страница: « : ‹ : 1 2 [3] 4 : › : »
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
