|
Сивостен :: Автобиография
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Може би автобиографичните романи са най-трудни за писане. Заради егото, от което трябва да се отърсиш, но неминуемо се излива от страниците. Заради нуждата да отсееш живота си и да го подредиш по страниците. Заради съзнаването, че някой напълно непознат ще се рови из теб и ще те преценява по делата ти, досущ като себичен бог. Когато се изправиш пред белия лист, за да сложиш в краката му цялото си битие, просто трябва да избягаш от себе си...
Пиша за „Паула” на Исабел Алиенде без кавичките на предметността. Защото Паула е повече от книга. Струва ми се, че когато я държа в ръцете си, тя потръпва от диханието на стотиците страници, върху които бият няколко различни сърца. Паула е автобиография и изповед, надежда и размисъл, философия и проза, живо същество със собствен живот,
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 Ще ви издам една тайна. Открай време съм влюбен в тази жена. Откакто я гледах, заедно с незабравимия Джак Лемън, в “Апартаментът” (1960) и “Сладката Ирма” (1963). Как в коя?! В Шърли Маклейн, разбира се. Отдавна знаех, че освен талантлива актриса и голяма сладурана, тя е и продуктивен писател, но сега за пръв път ми попадна нещо написано от нея. И то ме изненада много приятно. Оказа се, че освен продуктивен, Шърли Маклейн е и талантлив писател.
Книгата е издадена през 1995 г., когато тя вече е прехвърлила 60 години и има 40 филма зад гърба си. Родена е на 24 април 1934 г. като Шърли Маклейн Бийти (да, Уорън Бийти е по-малкият й брат). Детските и юношеските й години преминават на Бродуей, тъй като от тригодишна се занимава с балет, но в крайна сметка съдбата (главно в лицето на известния
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
 |
|
 |
|
|
|
 |
|
 |
|
 "Френското завещание" е абсолютно първият ми сблъсък с Андрей Макин. Честно казано, първоначалните ми очаквания бяха за доста по-забързан роман, и може би подведен от френската жилка на автора отпървом малко се запънах на уводните страници, изпълнени с типичния руски стил. Трябва да призная, че не се разбирам особено добре с класиката на русите - имат един такъв много специфичен плавен и изключително обстоятелствен изказ, на места до дребнава детайлност, благодарение на който наистина се потопяваш в обстановката, но и се движи на тънката граница на отегчението, когато вече очакваш и очакваш с нетърпение развитието на действието.
Оказа се, че Макин не е от досадния тип автори, и още няколко страници по-нататък, след като преодолях това първо препятствие, успя напълно да ме
|
|
|
|
|
|
 |
|
 |
Страница: « : : [1] : : »
|
|