Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Още спомени от Българските държавни железници... (статия) - Железници, Общество, Пътепис
Още спомени от Българските държавни железници...

Автор: Константин Делчев, вторник, 01 април 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Тази статия е Гледна точка към Спомени и случки по българските държавни железници

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Ако има тийн-еквивалент на търговските пътници, поне що се отнася до познаването на железниците, то това са... състезателите по математика и информатика. Също както и по познаването на средношколските общежития. Нормалния ученик най-много да пътува редовно по една и съща дестинация до града, в който учи и да спи в едно, неговото собствено, общежитие, спортистчетата си имат клубове, които си имат спонсори, но математиците и информатиците са на издръжка на "Даскалото" или по-зле - на свои собствени. Тридневна екскурзия до Ловеч за 45ма, икономична тарифа? Да, благодаря, ако може от най-икономичната.

В по-долните редове ще си поставя амбициозната цел да разкажа забавната част от преживелиците си по тези две тъй привлекателни места - купетата и общежитийните стаи, от времето, когато се подвизавах като гимназиален състезател. Повечето от хората, участници в тях, все още са ми добри приятели или поне познати, но някои заминаха по чужбина, други се появиха и из медиите, трети вече не се занимават с тия науки, а един, лека му пръст, се спомина нелепо, поради което ще се въздържам от имена, или ще ги слагам с иницали на име/прякор.

Често казват "Арестантите ще бъдат преместени Еди-къде си", но винаги забравят да споменат как. Е, явно доста честа практика е това да става с влак, при това без много церемонене. По непонятни причини железниците (вероятно за сигурност) никога не отбелязват присъствието на подобни пътници и често се случва откупения изцяло вагон внезапно да се стесни с 2-3 купета. Защото арестантите може и да са в един (най-често онзи до кенефа), но от страни винаги има буферна зона. И тогава - сгъчквай се! Не че и по принцип не се гърчехме всички от даден клас на едно място, ма тогава ставаше цветисто. Особено като се вземе в предвид почти патологичното влечение на прогимназията, не дай си Боже и с такива да пътуваш, към полицаи и затворници...

Най-колоритния случай с тях, обаче, за който аз бих се заклел, че е от ученическите години, но един съотборник, сега колега ме поправи с доста солидни доказателства, че всъщност ни се случи на път за една от конференциите на СМБ като студенти, беше когато пътувахме София-Варна. От тези конференции имам много приятни спомени (че и осемнадесетия си рожден ден съм празнувал на една), но транспортът никога не е било един от тях.

Много блага работа е да пътуваш с групов билет - вървиш си напред, молиш полуучтиво пътниците да се разотиват, а хората, които не са достатъчно доверчиви към факта, че имаме групов за вагона, биват цапардосани от кокетният ти датски външен самар и понастъпени от фините крачка на професионален спринтьор, любител-щангист и половин дузина обородувани с кубинки персони (да, бяхме колоритен отбор)...
Когато, обаче, си съвсем самосиндикален, дори без едните командировъчни, нещата не стоят толкова весело. Особено пък ако спътникът ти е трябвало да си вади документи в последния момент и си зависнал без запазено място. Е, тогава вървиш, буташ се и си търсиш място.

Та вървим си значи със спътника ми и какво виждаме - едно купе само с двама души вътре - задрямал полицай и някакъв прошляк.
-Чуудесно. Нещо против да ви правим компания?
-Абе аз не,таковата, ама старшията рече тука...-Оръфания чичка вдига рамене и аз с мудро кимане забелязвам белезниците.
Употребявам две секунди за медитация върху значението на глагола "конвоирам", след което хлопвам вратата, с нелепа физиономия.
-Давай нататък!

Онези, които самара, кубинките и самото присъствие на половин рота гимназисти не бяха в състояние да убедят, че е по-здравословно да си намерят друго място за пребиваване се срещаха с една дребна женица, развяваща победоносно подпечатан лист от матричен принтер (заветния билет), гласовита и не до там надарена с търпение, но по съвпадение - една от най-добрите преподавателки, които съм познавал. Стандартния им начин на спасение от нея беше с бягство или в най-добрия случай - обречена на разбиване надежда в кондуктора. Но понякога, когато не запълвахме вагон, или когато нямаше изцяло празен, та оставаха дупки, случваше се с нас да съжителстват разни нещастни пътници, които винаги се оказваха пенсионери, пуритани, психично нестабилни, или някаква комбинация от трите. Веднъж се бе случил особено тежък случай, и от трите по много, който по протежение на целия маршрут София-Пловдив ни гледаше с възмутения поглед на калвинистки пастор в садо-мазо клуб, поради самото ни съществуване и фактът, че се играеше бридж - според него грубо хазартна игра. Търпя дълго, търпяхме го и ние дълго с мърморенето под мустак и физиономията на поучителен портрет от стената, но най-накрая, когато от съседното купе извадиха китара, съответния не издържа, избра си ме мен, като най-цивилизован варварин и ме попита:
- Тази група каква е?
- Състезатели по математика.
- Аааа, гледал съм ги по телевизията, ама националния отбор, културни момчета, а не такова чудо! Кажете, моля, на онези в другото купе да престанат.

Аз давам вид, че ще сторя всичко от себе си и отивам да поръчам на съседите да осигурят съпровод ударни по стената. А там що да видя - тамън 75% от националния отбор, плюс резервите - факт който заслужава незабавно да му бъде съобщен с мазна усмивка. Последните му думи, преди да си вземе багажа бяха:
-Вие се подигравате с мен! Прилежните ученици не правят така!

Да бе... Въобще много хора подхождат с мнението, че като имаш подобно хоби (евентуално бъдеща професия), следва да ходиш с 20 диоптъра, 10 учебника и да се държиш като срамежлива ученичка, един вид парагон на доброто пионерче от едно време. И дори се опитват да го изискват от теб! Такъв случай имаше и на връщане от споменатата конференция, когато дори пробваха да ни вменят отговорност за пътуващите от същото мероприятие ученици, щото ние сме били "Пример за подражание", особено колегата с телевизионните изяви.

Един друг 'изолиран' пътник, една дама, успя да се застои бая време, за дето твърдеше, че била инвалид и като такава не можела да се движи лесно, че да се премести. В хода на пътуването, обаче, има неблагоразумието да сподели с нас, че отива да си прекопае лозето и респективно носачи за багажа й много скоропостижно бяха намерени. В трети случай пък пътувахме с цял сонм пилци, затворени в кашони от лютеница, които собственикът им, червендалеста лелка, хлопваше по главата с безпогрешна точност и люта псувня всеки път, щом някое успееше да си я промуши в цепката на капака - whack-a-mole по селскому. Абе - свят широк и ние не бяхме най-голямите диванета в него.

Друг колоритен случай имах в един от малкото пъти, когато се разцепих от колектива. Имах в тоя град роднини, съавторката ми, с която имахме и по-непрофесионални взаимоотношения имаше празник, та останах още един ден и на следващия се прибрах сам с един многочасов "бърз" влак, който считаше за свое задължение да спира всеки път, щом покрай вагона се мернеше колиба, при все че упорито никой не слизаше или не се качваше. Вечерен влак.

Настаних се аз, таковата, извадих една книга, да минава времето, а при мен навлязоха група студенти. До тук - добре. Злето настана впоследствие, когато разговорът им се завъртя около купните и един от групата отвори уста:
- Ние с двама авери имахме навика да си търсим купони на които да се бием. Щото влезеш в дискотека, сбиеш се, ония копелета те изхвърлят, а пък по стаите кеф - едни неорганизирани, не знаят да се бият заедно, като започнеш кютек - бягат...

В следващия половин час изслушах монолог, много по-впечатляващ от тези на Хамлет, леди Макбет, Пък и падре Лоренцо взети заедно. Разбрах и за отношението му към чуждоземците - как били гонили нек'ви "виетнамци ли, от Кипър ли" и за болката му - как веднъж се издънили, щото нахълтали на купон на ВИФ-а, където било по-добре да си затвориш очите, поне да не се плашиш от вида на толкова юмруци, идващи към тебе, и за разочарованието - как решили да прекратят след оня случай, "щото някой можело да пострада" и за новото начало - как пак по някога му се щяло да се разкърши. А пък пусто, много приличаше на момчетата, дето ги бива в разкършването - не фитнес буца без врат, ами от онези набити умерено мускулести типове, с които не е гот да си имаш работа.

На всичкото отгоре един от аверите му се смееше на разказваното така гръмко и заразително, щото аз с мъка се удържах да не прихвана, при все че сериозно си мислех тоя психар дали няма вярно да си припомни старите времена. И до днес съм благодарен на книгата, дето я четях, за убийствената й скучност, щото ако бях прихнал и аз, можеше инак да ми изглежда физиономията.

И ако БДЖ е особено и леко абсурдно място, то съществуващия фонд средношколски общежития е като Зоната. Да, онази зона от "Пикник край пътя". Там всичко е нереално - в сгради, които приличат на необитаеми от 50 години се срещат чисто нови китайски бързоварчета, водопроводните тръби са покрити със зловещи мустаци от субстанция, която не искаш да докосваш, а болтовете са най-добрите ти приятели.

Защо ли? Ами който не е бил в общежитието на Техникума по СС (Селско стопанство, но първата асоциация е по-точна) в древната ни столица, няма как да не знае. Хубаво, че Велики Преслав е малък градец, та болницата е в съседство, че поне част от пострадалите да могат да бъдат спасявани.

Един от пътите, когато спахме там ни се наложи последователно да:
1. разглобим закачалката, с чиито болтчета да си закрепим ръкохватките на батерията в банята,
2. Отхлупим капака на казанчето и закрепим успоредно на стената, за да не ни облива струя студена вода, всеки път, като отидем до тоалетна.
3. Си завием нова крушка на висящата на кабел фасонка от тавана, защото байчото в прав текст си каза, че имал "малко страх" да не го хване ток.
Но всичко това бе заличено от отдадената ми възможност да се почувствам екшън герой. Влиза съкилийника ми в кенефа и след малко от вътре се чува тревожен зов:
- Косьо, тегли един ритник на вратата, че тука се върти безконечно!

Теглих. И се уверих, че холивудските врати, дето ги свалят от раз по филмите, са правени в Шуменско. Отвори се направо перфектно, че дори кършилъка си остана на езичето. Карай, приспособихме един пирон в райбер.

Същото това място предлагаше и други екстри - овощна градинка. Тя явно беше нещо като музейна, защото имаше от всеки плод по едно дръвче. Имаше и рожкови, ма те бяха в неизследваните части от двора и вероятно саморасли. Забележителен факт беше, че явно СС-овците не знаеха за тяхната ядливост, защото си бяха на практика недокосвани, на фона на зловещо окършените и останали с по един-два клона череши, кайсийки и сливи.

Фауната също беше на ниво - до дузина и половина кучета човек спокойно можеше да преброи, а това е и единственото място, на което съм виждал жива дървеница. Показаха ми я в приблизително следния разговор:
- Това знаеш ли какво е?

Вдигнах рамене. Не бях виждал такава гадинка, но предвид вестника, който висеше като Дамоклиев Меч над нея в ръката на един от ръководителите се досетих, че не е много мила.
- Дървеница.
- Ааааха... Еми, не съм виждал.

Шльоп!!!
- Много ги имаше, като служех. Бяхме в една дълга ниска сграда, доста стара... Абе малко приличаше на тая!

Един друг път, вече не си спомням къде, ма пак беше някоя в Зона, пък ни разясниха, че за да сместят нас дори се наложило да сгъстят редовните обитатели. Това, естествено, е гостоприемство, на което човек не е много склонен да вярва (особено за има-няма 5 лв нощувката), но идеята зад тези твърдения ни се разкри, като заварихме стаите "леко неразчистени" или инак казано - неразтребени от предните обитатели и неотваряни с месеци. Някои от съотборниците изхвърлиха прокисналата зимнина направо през прозореца - вандалщина, която почти съм склонен да оправдая, предвид факта, че ливадата отдолу така или инак си беше сметище, а и съдържанието на бурканите действително навяваше на Пачата на вещицата. Считам се негнуслив човек, но така и не се престраших да се изкъпя там, не защото баните бяха общи, а защото човек можеше да прекара солидна част от времето си, броейки оставените гумички. Нищо де, поне знаеха що е контрацепция!

Един от малкото пъти, когато ни се случи да отседнем на хотел, обаче, не беше по-малко цветист. Вече не си спомням в кой град бяхме, но хотелът беше една висока сграда, от онези в соц-стил, които към момента представляват сянка на някогашната си прелест. А то пък и една прелест е била...

Както и да е, нормално е, човек като преживее БДЖ поне лицето си да измие, ако не си тегли един душ, щото той изисква или да си йога, или да има топла вода, което не е толкова задължително, колкото изглежда. Не е нормално, обаче, в момента, в който пуснеш чешмата, мивката тихо и мирно да се откачи от стената и да се засили към краката ти. Честно казано, Провидението, светецът-закрилник на метатарзалните кости, духът-покровител на мивките или и трите (ако сте от по-особена религия), явно беше наблизо, защото по незнаен за физиката начин, успях да хвана мивката в полет и да намаля щетите до нула, след което чинно и мирно слязох да докладвам на началството. Началството от своя страна отиде да си каже две мили думи с рецепционистката и петнадесет минути по-късно една кръстоска между пиколо, охрана и, естествено, баш-майстор. Той дойде, видя, и като попита, както повелява Корана - три пъти, "Как точно стана това?" , заключи "Леле момче, добре, че си го хванал, умивалника, щото инак трябваше някой да го плаща...". Ей това, се казва, грижа за клиента!

Същият хотел ме зарадва и с още една очарователна своя подробност. Резултатите на състезанията обикновенно излизат на следващия ден, към един-два часа сутринта, което означава, че народът групово започва да се изтегля по маршрута хотел (общежитие) - училище посред нощ и явно в конкретния случай от това бяха решили да се възползват практикуващите най-древната професия. С тази, разлика, че в онази нощ по-скоро видяхме най-древната практикуваща на професията си... Никога няма да забравя физиономията на един от съотборниците, който тамън се канеше да спомене на прегърбената мургава бабичка, че няма дребни, когато тя го попита "Желаете ли секс?". Подозирам, че ако някога този човек закъса с акъла, ще се намерят един-двама Фройдисти, които да обявят, че именно този травмиращ психиката му инцидент, го е накарал да изперка. А вярвайте, инцидентът си беше травмиращ - съответната дама също се вписваше чудесно в творчеството на братя Стругацки, па макар и не точно в "Пикник..."-а.

Такива ми ти работи разнообразяваха (че и все още разнообразяват) ежедневието ми на "зубрач"-пътешественик и честно казано, от доста време се чудех, дали да не започна да си ги записвам, ако и да изпитвам хронична непоносимост към дневниците. Е, най-накрая станаха на тия кратки биографични бележки, които надявам се да са илюстрирали поне малко забавно-мазохистичната част от извънкласната дейност в България.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=201691#201691






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3290 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (10) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.