|
Сивостен :: Хижа Мечит - слънце грее, дъжд... не вали (статия) - България, Пътепис, Рила, Туризъм
 | |
 Окрилени от идеята да профукаме почивните дни по подобаващ начин, решихме да отидем на планина. При това не каква да е, а такава, на която има сняг. Снегът, освен че е мокър и бял (не и в града, там има специална разновидност мръсносив сняг със следи от луга), също така е идеална среда за плъзгане, въргаляне, зариване на нос, хързулване – с една дума за каране на ски. Изборът падна върху хижа Мечит в Рила, малко над Говедарци, което пък е близо до Самоков, който на свой ред е на час път с кола от София. Толкоз география, сега по същество. За да си прекараш добре на хижа, нужно е да имаш гениален (или пък генерален) план, достатъчно пиене и хора, с които да го споделиш. Пиенето - не както мнозина очакват - е вместо аспирин след усмъртително физическо усилие, освен това тежи като го мъкнеш нагоре, така че е един вид изстрадана награда. Все пак тези, които носят със себе си стъклени бутилки, не са мъченици, а идиоти. Пиенето винаги трябва да се налива в невинно изглеждащи пластмасови бутилки от минерална вода. Значи събрахме достатъчно хора със съответното количество литрови бутилчици, оставаше само да изработим план. Речено-сторено, решихме да се качим още петък вечер с кратка двучасова нощна романтична разходка на челници (челникът е фенер за глава, прилича на миньорска каска, ама без каската; и без миньора естествено).
Излизането от София в петък вечер е нещо средно между "Бързи и Яростни" и "Кошмарът на Елм Стрийт" с преобладаващи мотиви на "светофарите греят в зелено и пред нас пак се втурва светът...". Затова пък шосето към Самоков, когато не се губеше в тъмното, беше относително обезавтомобилено и спокойно. Скоро подминахме и любимия ми мегаселис, образуван от Говедарци и съседното село Маджаре, за да се устремим по кален замръзнал път право към голямата ски-писта. В подножието и натирихме превозното средство в една пряспа, нахлузихме ръкавици и шапки, вързахме ските за раниците... опа, не казах, че щяхме да носим и ски на гръб, нали? Част от гениалния план всъщност. За щастие се оказа, че по раниците ни има достатъчно въженца, лентички и други финтифлюшки, на които можеш да завържеш ей тоооолкоз дълги ски. Без много мислене поехме нагоре, че девет и половина минаваше вече. Пътят се виеше през смълчани борове, гордо вирнали мрачни клони към пълната луна, тъмни сенки се прокрадваха в тъмнината и само от време на време присвяткваха жълти лукави пламъчета... или пък това беше нечия цигара?  По някое време се сетихме да изгасим челниците и тогава луната блесна с пълната си мощ, заслепявайки ни като зайци пред автомобилни фарове. Снегът сияеше в сребърно, а светлините на Говедарци, някъде там долу, примамливо мъджукаха. Но нашата посока беше все нагоре и нагоре през режещия студен въздух, застрашително надвисналите дървета и невидимата заплаха, притаена зад високите преспи.. Вой! О, Боже! Ааа, това било кучето на хижата, пу, пу, я подай пак шишето с коняка, че си изкарах акъла.
Малко преди полунощ успешно се добрахме до уютната хижа, ударихме по една бърза пилешка супа и се хоризонтирахме по леглата в топлите прегръдки на няколко одеяла. Но каква хижа е това всъщност? Локално парно, гореща вода, ПВЦ дограма, ламиниран паркет... къде отиде романтиката на мърлявите нарове и похъркващите печки, захранвани с последни издихания въглищен прах? Хигиената, знайно е, е първият враг на туриста, оказахме се едва ли не в смъртна опасност толкоз високо в планината. Е, примирихме се неохотно с лукса...
На другата - съботна - ранна сутрин се измъкнахме от леглата и с още сънливи очи се замислихме какво да правим. Идеята беше да походим, пък привечер - ако не сме много изтощени - и да се хързулнем със ските насам-натам. От Мечит има интересни маршрути - може да се отиде до Мальовица или пък до хижа Рибните езера, а защо не и до самия Рилски манастир. Преходите обаче са около 9 часа, та затова решихме просто да се качим до близкия връх Малък Мечит. С по два сандвича, малко коняк и литър вода на гръб поехме по пътеката към върха. А се беше отворило едно време - само за оран! Ако ти се оре сняг, разбира се. Слънцето весело припича, на душата ти е едно леко и радостно, бели облачета се гонят по синьото синьо небе. Някъде към десет, десет и нещо, изтребител остави широка диря, минавайки през небесното светило, сякаш опитвайки се да го запали. И май успя, защото жегата стана осезаема, особено щом напуснахме пределите на рехавата борова горица. Дойде време на тотално разсъбличане - на една страна пуловер захвърлен, яке в раницата натъпкано, къси ръкави, къси панталони... Обаче така и не се сетихме да вземем слънцезащитен крем и вместо да придобием вид на опърлени от снеговете и брулени от вихрите опитни планинари, вечерта се споглеждахме като препечени прасенца. Но дотогава оставаше още изкачване (че и слизане) по заледен стръмен склон, стъпка по стъпка, докато стигнахме билото и там... Уааа! Неописуемо!
 На голото неприветливо било не останахме повече от половин час. Вятърът успя да издуха всякакви вятърничави мисли за продължаване нагоре към върха (не повече от 200 метра) и затова се насочихме обратно надолу. Слизането е процес скучен и не особено интересен, вече си уморен, мокър и бързаш час по-скоро да стигнеш хижата, където да приплакнеш уста с "минералната" вода. Умората се отля ненайдено бързо след двойката кебапчета с гарнитура и две-три бири. Вкусното ядене навяваше мисли за трайно засядане на някоя маса в столовата и разгулна кулинарна оргия до среднощ, но все пак трябваше да пробваме и как вървят ските. Току до самата хижа има малко писта за начинаещи, идеално място за упражнения за старите ми стави. При това паднах само веднъж накрая и то на бебешкия влек, докато се опитах да демонстрирам колко безопасен е той. Огорчен повлякох ожуления си лакът и нараненото самолюбие подир другите, които вече преливаха от пусто в празно, сиреч опитваха се да проумеят къде се е дянала ракията. Според мен някое от шишета е било пробито или тя се е изпарила от чистия въздух. Странно обаче защо трудно намерих пътя към леглото...
Неделята е ден за завръщане, след няколко часа доволно хързулкане със ските стана време да събираме багажа. Хубавото беше, че пътя надолу го минахме бързо, а ските не бяха на гърба ни, а на краката. Пътят към столицата беше гарниран с обичайното задръстване, на което повечето презрително похърквахме, та пристигнахме в София необичайно свежи и отпочинали. Чудесно приключение... обаче е малко тъпо да ти се бели носът посред зима, а?
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=200353#200353 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
