Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Хижа Мечит - слънце грее, дъжд... не вали (статия) - България, Пътепис, Рила, Туризъм
Хижа Мечит - слънце грее, дъжд... не вали

Автор: Т. Христов, четвъртък, 06 март 2008.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Окрилени от идеята да профукаме почивните дни по подобаващ начин, решихме да отидем на планина. При това не каква да е, а такава, на която има сняг. Снегът, освен че е мокър и бял (не и в града, там има специална разновидност мръсносив сняг със следи от луга), също така е идеална среда за плъзгане, въргаляне, зариване на нос, хързулване – с една дума за каране на ски. Изборът падна върху хижа Мечит в Рила, малко над Говедарци, което пък е близо до Самоков, който на свой ред е на час път с кола от София. Толкоз география, сега по същество. За да си прекараш добре на хижа, нужно е да имаш гениален (или пък генерален) план, достатъчно пиене и хора, с които да го споделиш. Пиенето - не както мнозина очакват - е вместо аспирин след усмъртително физическо усилие, освен това тежи като го мъкнеш нагоре, така че е един вид изстрадана награда. Все пак тези, които носят със себе си стъклени бутилки, не са мъченици, а идиоти. Пиенето винаги трябва да се налива в невинно изглеждащи пластмасови бутилки от минерална вода. Значи събрахме достатъчно хора със съответното количество литрови бутилчици, оставаше само да изработим план. Речено-сторено, решихме да се качим още петък вечер с кратка двучасова нощна романтична разходка на челници (челникът е фенер за глава, прилича на миньорска каска, ама без каската; и без миньора естествено).

Излизането от София в петък вечер е нещо средно между "Бързи и Яростни" и "Кошмарът на Елм Стрийт" с преобладаващи мотиви на "светофарите греят в зелено и пред нас пак се втурва светът...". Затова пък шосето към Самоков, когато не се губеше в тъмното, беше относително обезавтомобилено и спокойно. Скоро подминахме и любимия ми мегаселис, образуван от Говедарци и съседното село Маджаре, за да се устремим по кален замръзнал път право към голямата ски-писта. В подножието и натирихме превозното средство в една пряспа, нахлузихме ръкавици и шапки, вързахме ските за раниците... опа, не казах, че щяхме да носим и ски на гръб, нали? Част от гениалния план всъщност. За щастие се оказа, че по раниците ни има достатъчно въженца, лентички и други финтифлюшки, на които можеш да завържеш ей тоооолкоз дълги ски. Без много мислене поехме нагоре, че девет и половина минаваше вече. Пътят се виеше през смълчани борове, гордо вирнали мрачни клони към пълната луна, тъмни сенки се прокрадваха в тъмнината и само от време на време присвяткваха жълти лукави пламъчета... или пък това беше нечия цигара? По някое време се сетихме да изгасим челниците и тогава луната блесна с пълната си мощ, заслепявайки ни като зайци пред автомобилни фарове. Снегът сияеше в сребърно, а светлините на Говедарци, някъде там долу, примамливо мъджукаха. Но нашата посока беше все нагоре и нагоре през режещия студен въздух, застрашително надвисналите дървета и невидимата заплаха, притаена зад високите преспи.. Вой! О, Боже! Ааа, това било кучето на хижата, пу, пу, я подай пак шишето с коняка, че си изкарах акъла.

Малко преди полунощ успешно се добрахме до уютната хижа, ударихме по една бърза пилешка супа и се хоризонтирахме по леглата в топлите прегръдки на няколко одеяла. Но каква хижа е това всъщност? Локално парно, гореща вода, ПВЦ дограма, ламиниран паркет... къде отиде романтиката на мърлявите нарове и похъркващите печки, захранвани с последни издихания въглищен прах? Хигиената, знайно е, е първият враг на туриста, оказахме се едва ли не в смъртна опасност толкоз високо в планината. Е, примирихме се неохотно с лукса...

На другата - съботна - ранна сутрин се измъкнахме от леглата и с още сънливи очи се замислихме какво да правим. Идеята беше да походим, пък привечер - ако не сме много изтощени - и да се хързулнем със ските насам-натам. От Мечит има интересни маршрути - може да се отиде до Мальовица или пък до хижа Рибните езера, а защо не и до самия Рилски манастир. Преходите обаче са около 9 часа, та затова решихме просто да се качим до близкия връх Малък Мечит. С по два сандвича, малко коняк и литър вода на гръб поехме по пътеката към върха. А се беше отворило едно време - само за оран! Ако ти се оре сняг, разбира се. Слънцето весело припича, на душата ти е едно леко и радостно, бели облачета се гонят по синьото синьо небе. Някъде към десет, десет и нещо, изтребител остави широка диря, минавайки през небесното светило, сякаш опитвайки се да го запали. И май успя, защото жегата стана осезаема, особено щом напуснахме пределите на рехавата борова горица. Дойде време на тотално разсъбличане - на една страна пуловер захвърлен, яке в раницата натъпкано, къси ръкави, къси панталони... Обаче така и не се сетихме да вземем слънцезащитен крем и вместо да придобием вид на опърлени от снеговете и брулени от вихрите опитни планинари, вечерта се споглеждахме като препечени прасенца. Но дотогава оставаше още изкачване (че и слизане) по заледен стръмен склон, стъпка по стъпка, докато стигнахме билото и там... Уааа! Неописуемо!

На голото неприветливо било не останахме повече от половин час. Вятърът успя да издуха всякакви вятърничави мисли за продължаване нагоре към върха (не повече от 200 метра) и затова се насочихме обратно надолу. Слизането е процес скучен и не особено интересен, вече си уморен, мокър и бързаш час по-скоро да стигнеш хижата, където да приплакнеш уста с "минералната" вода. Умората се отля ненайдено бързо след двойката кебапчета с гарнитура и две-три бири. Вкусното ядене навяваше мисли за трайно засядане на някоя маса в столовата и разгулна кулинарна оргия до среднощ, но все пак трябваше да пробваме и как вървят ските. Току до самата хижа има малко писта за начинаещи, идеално място за упражнения за старите ми стави. При това паднах само веднъж накрая и то на бебешкия влек, докато се опитах да демонстрирам колко безопасен е той. Огорчен повлякох ожуления си лакът и нараненото самолюбие подир другите, които вече преливаха от пусто в празно, сиреч опитваха се да проумеят къде се е дянала ракията. Според мен някое от шишета е било пробито или тя се е изпарила от чистия въздух. Странно обаче защо трудно намерих пътя към леглото...

Неделята е ден за завръщане, след няколко часа доволно хързулкане със ските стана време да събираме багажа. Хубавото беше, че пътя надолу го минахме бързо, а ските не бяха на гърба ни, а на краката. Пътят към столицата беше гарниран с обичайното задръстване, на което повечето презрително похърквахме, та пристигнахме в София необичайно свежи и отпочинали. Чудесно приключение... обаче е малко тъпо да ти се бели носът посред зима, а?

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=200353#200353






Допадна ли ви този материал? (2) (1) 6383 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (4) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.