 Този филм предизвика качествено ново усещане у мен. Обикновено на излизане от киносалона съм смутен, разочарован, удивен, потресен, развеселен, шокиран, възхитен, ужасен или отегчен. Но не и тук, след "Чудовищно" просто ме болеше глава. Истинска, физическа и осезаема болка. Не обичайната болка след махмурлук, която се разлива на талази и причинява спазматични желания ей сега да рипнеш и да изтичаш до малкото помещение в дъното на коридора, дори не и пулсиращата болка, когато скачиш - досущ като "Союз" орбитална станция - главата си с някой шкаф, внезапно изместил координатите си в триизмерното пространство. Не, нова и непозната болка, подобна на странна комбинация от съседското дете, което трамбова отгоре ми по цял ден от скука, и куче, което рязко завива по теракотени плочки. Предполагам, че причината е авангардният начин на заснемане на лентата, ще стане дума по-нататък за него.
Филмът започва с едно парти. Близки приятели и далечни познати са се събрали да изпратят млад и пробивен кариерист в Япония, където е получил назначение наскоро. Купонът е организиран в шикозния му апартамент насред Манхатън, алкохолът се лее в изобилие, хората се веселят доволно, но главният герой и повод за събиране не е много щастлив. Богатите също плачат, ще кажете, и ще се сте прави. Защото всичко друго отминава под това небе, но болката отляво - не. Приятелката му не иска да тръгне с него за Япония, където да реди по цял ден икебани, да обикаля дъждовно Токио и да размишлява над вишневия цвят с книга за бушидо в ръка. След "Изгубени в превода" на София Копола мнозина се замислиха дали сблъсъка с чужда култура е толкова лесен и как можеш да намериш мястото си в свят, толкова различен като хора, манталитет и начин на живот от твоя собствен. Интересна философска нишка, която изведнъж прекъсва след взрив изключил тока на целия квартал. "Ахмед, the Dead Terrorist?", питат се хората, докато паниката се разлива и засипва всичко наоколо с прах и пепел. Главата на Статуята на свободата весело се търкулва като гърне, което си търси похлупака, но става единствено повод шокираните американци да наизвадят модернистичните си мобилни телефони и да дигитализират този миг на разруха. Не само купонът се разпада, разпадат се сгради, структури и чувства, разпада се цял един начин на живот, обичаен, спокоен и - макар понякога да го обличат с етикета "стресов" - твърде нормален. Хаосът е пълен и тогава - естествено - идват танковете...
По-горе споменах за напредничавия операторски подход, всъщност филмът е сниман като от дигитална камера, гледната точка на първо лице, единствено число. Ако си спомняте "Проклятието Блеър" значи сте наясно за какво става дума. Камерата се мята назад-напред, някой шепне "о, Боже, О, БОЖЕ!", липсват само спорадични изстрели и внезапните облачета прах по ъглите за да заприлича на репортаж от военна зона. Постоянната смяна на ъгъла, размазването и разфокусирането допринасят за невероятната динамика на действието и изкривяват очните ябълки в посоки немислими в Евклидовата геометрия. Естествено това е фикция, няма оператор на света, особено пък ако току-що е разбрал как да работи с камера, който да улови точния момент, да запечата това отчаяно изражение или да заснеме онази тъга в очите. Неочакваното и неизвестното, които дебнат зад ъгъла или пък се спотайват в мрака, засилват страха и ужаса от мига, когато ще се изправиш лице в лице с невидимата заплаха. Която може би ще смрази кръвта ти или ще те разкъса на малки късчета, но пък вече няма да е непонятна, а просто страшна. И този момент идва, а после филмът се превръща в нищо по-различно от "Годзила" примерно, разни земноводни и техни производни се мотаят наоколо, взривове, писъци и много, много военни униформи. Та така.
Забравих да попитам, имаш ли нещо за глава?
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=197952#197952 |
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Добави коментар 
Търсене
