|
Сивостен :: Български кътчета: Белинташ (статия) - България, Конкурс за пътепис, м. Ноември 2007 г., Конкурси на Сивостен, Родопи
 | |
 Прохладна лятна утрин, греховно рано от моя гледна точка. Среща под борчетата, аз предпоследна (ей в това е номерът, да си предпоследен, хем не висиш да чакаш, хем някой друг обира парата при закъснение). От много дни не съм вдишвала свежо-прохладния утринен въздух и му се наслаждавам … цели пет минути. После почвам да нервнича, защо така еди коя си още не е дошла, нали срещата е в седем, а вече е седем и десет (това, че самата аз съм дошла в седем и пет е древна история). Пият се кафета от машината наблизо, пушат се цигари (едното без другото не може, за някои) и аз искам да поема нещо течно, но стомахът ми още кротко си спинка и не ще и да чуе. Тръгваме. Автобусчето малко, повече прилича на голям микробус, с ръчно ушити пердета и без климатик. Това последното леко ме притесни, защото си нямах представа колко ще пътуваме и дали няма се качим на високото във вид на свинско в собствен сос. Притеснението ми нарасна при вида на свърхсветлинната скорост от 60 километра в час, която развиваше нещастното добиче, и то на равно. Компанията, все подбрани джедаи, наизвади скоросмъртницата и започна яко да се налива с банани за мезе. Аз захванах тънкото книжле за Белинташ, подадено ми от председателя на туристическото ни дружество и наш водач за деня. Писмените сведения на Херодот, Макробий, Светоний Транквил, Дион Касий, Ариан и Стабон сочат, че скалния феномен, към който е бяхме запътили е племенното светилище на бесите, посветено на древното тракийско божество Сабазий. Много научих от него, но прочетеното не може дори да се докосне с видяното после.
 Асеновград – пушачите вече са в пред истерично състояние, пиячите дирят тоалетна, останалите искаме да стигнем по-бързо. Печели цигарено-тоалетната задруга и спираме, уж за половин час, брой го един и то в най-добрия случай. Някакви магазинерки получаваха стока в близкото магазинче, та се сдобих с червено потниче с дракон отпред. Продължихме пътуването и като се започнаха завоите при изкачването, разбрах що е то участта на охлюва, спокойно можехме да си слезем и да си ходим до буса, че и да го поизчакваме на места. Тридесет километра ги минахме за два часа и нещо, но стигнахме по светло (Белинташ се намира на 30 километра югоизточно от Асеновград и 50 километра От Пловдив). Спането бе уредено в „Старите къщи” – красиво комплексче от възрожденски изглеждащи постройки, превърнати в хотел с кръчма и китни навесчета за отдих. Стаите са напълно реновирани, но в духа на традицията – дървени легла, шкафчета, огледала и ракли. Само баните са си съвременни. Единствения недостатък се разкри късно през нощта, когато се опитахме да поспим за малко, а се оказа, че тънкия дървен под, делящ ни от долната стая, само подобрява и канализира звука. В тази нощ научих доста неща за много хора и най-вече за мъжката гледна точка по десетки проблеми, от първа ръка. Разопаковахме багажа, който имаше такъв за разопаковане.  Аз само си облякох якето, че рязко застудя и слезнахме на седянка в кръчмата. Където заварихме група манекенки по време на фото сеанс, мъжката част от компанията загина геройски за около два часа, а после се сети, че „от нашто по-хубаво няма” и купона започна. Разнообразното меню с типични за района гозби сериозно изкуши кулинара в мен, та изпонапоръчах четири ястия, да има. Вярно си е това, че в планината самото дишане те кара да огладняваш. И макар да живея в доста чист район, разликата с кристалния въздух в Родопите разтвори напълно дробовете ми, блаженство. Какво да кажат софиянци, които не са свикнали да не виждат какво дишат. След бурни спорове на историческа тематика и къдрави вицове, дойде време за почивка. Не зная дали от умората или от планинското влияние, но леглото ми се стори много удобно, а възглавничката все едно бе правена за мен. Късния преди обед поехме съм крайната ни дестинация. Естествено с автобусчето, 6 километра са си 6 километра, особено за пишман турист като мен, който вярва на водача, че „може и с токчета да дойдеш, всичко е от лесно по лесно”. А не се оказа съвсем така.
 Навалелия през нощта дъжд превърна черния път към платото в змиевидно блато, а подстъпите към обекта далеч не са мечтата на младата дама за спокойна разходка. Леко ръждясалите железни стълби съществено спомагат да по-лесното изкачване, но и там са необходими удобни обувки, които не се пързалят. Най-сетне на върха. Отсреща Караджов камък и ридът Драганица, с карстовите лабиринти около Марциганица, връх Бесово с Червената стена, наблизо – Клувията и Бачковския манастир. Красота и древна история. Намираме се на голо плато, с едно единствено упорито дърво в единия край (единственото голо плато в този район на Родопите). Скалата е като полирана и едновременно с това създава впечатление, че стъпваш по кадифе. След като си счупих едната обувка, подкарах боса и усещането бе страхотно (друг е въпросът, че на другия ден се оказа, че без да се усетя съм се остъргала до кръв). Макар и лек (към десет градуса), наклона на платото веднага се усеща. Култовите елементи започват още в началото с изсечени правоъгълни и квадратни очертания, оформена е ритуална площадка, върху изкуствено подравнената скала: пресечена от два успоредни улея с дължина около 8 метра с издълбани край тях дупки с различна големина и дълбочина. Изкопани са кладенци (щерни) – малък (около 1.50 кубически метра) и голям (над 7 кубически метра, диаметър 2.10 и дълбочина 2.40 метра), с характерна цилиндрична форма и малко стъпалце в единия край. Край тях расте трева, характерна за блатистите местности. Останалата част от платото е напълно лишена от растителност, но за сметка на това пък изпъстрена със стотици ямки (жертвени басейнчета).  Изваяните от южната страна на скалата фигури и сцени се променят при смяна на ъгъла на гледане и всеки открива в тях нещо различно. Тази скала от години привлича и астролозите, някои я наричат Българския Стоунжендж и я обявяват за контактна зона с извънземни цивилизации, японски екип дори засне филм за зоната по поръчка на „Дискавъри”.
Топнахме крака тук и там, пропълзяхме до края на скалите, за да се полюбуваме на замайващата гледка към Караджов камък, Кръстова гора, древния билен път от Автуста Траяна за беломорието и да видим по-добре „пръстените на Ной” (още един интересен момент в историята на това място. Тук е едно от предполагаемите местонаходища на Ноевия ковчег и ясно се виждат огромните, издълбани невъобразимо високо, скални халки, за които е бил привързан кораба).
Не ми се искаше да се връщам във врящия котел на Тракия, но всяко хубаво нещо си има край, а точно това място ме дари с прекрасни спомени и още една усмивка в колекцията.
--
Статията е носител на Трета награда от конкурса на Сивостен за пътепис, м. Ноември 2007 г.
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=194719#p194719 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
