Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Mоето първо посещение в село Кладница (статия) - България, Витоша, Конкурс за пътепис, м. Ноември 2007 г., Конкурси на Сивостен
Mоето първо посещение в село Кладница

Автор: Рада Драганова, събота, 08 декември 2007.

Публикувано в Статии :: Популярни; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Дядо е от Радомирския край, но корените са му от село Кладница, което се намира на югозападния склон на Витоша. Допреди пет години никога не бях стъпвала там и не предполагах как драматично ще се озова в него една августовска неделя.

Вляво: Изглед към Железница през ранната есен

С майка решихме да отидем сутринта на Витоша. Взехме Симеоновския лифт и се качихме на Алеко. Там решихме да поемем по непознатата за нас пътека към Ярлово – село на югоизточния склон на Витоша. За да спестим време, и тъй като не знаехме на какво разстояние се намира селото от Черни връх, взехме открития лифт от Алеко до подножието на Черни връх (2290 м, най-високият връх на Витоша). От крайната станция на открития лифт до самия връх се изкачихме за около двадесет минути бавен ход. На Черни връх си починахме около половин час, хапнахме по сандвич и заслизахме на югоизток по пътеката към село Железница, намиращо се на източния склон на планината.

На около четиридесет минути от върха стигнахме разклона за селата Ярема и Ярлово. Поехме по тази пътека, която се виеше на юг сред туфи и нискостеблена растителност. Единствената маркировка беше боя, мацната тук-таме върху камъните. (Внимание! Зимна маркировка няма по посока с. Ярлово.)

Пред нас вървяха група младежи, и ние решихме да ги последваме. На едно място, обаче, пътеката се разклони на югозапад. Нямаше нито знак, нито табела и въпреки че младежите продължиха по “легалната” пътека към Ярлово на юг – югоизток, ние с майка решихме за изследваме непознатото отклонение и да видим нещо ново. Не че бяхме ходили досега в Ярлово... Както и да е. Тръгнахме по немаркираната пътека право на запад. Вдясно от нас, високо горе, виждахме Черни връх. В един дол сред морени се провираше река, която минаваше под върха и течеше право на запад. Решихме, че няма страшно да продължим по пътеката, докато виждахме върха отгоре, който щеше да ни служи за ориентир. Стигнахме до пресъхнала чешма и пътеката отвъд нея се... загуби.

Вдясно: Изглед към с. Чуйпетльово

Вместо да се върнем назад и да продължим към с. Ярлово, решихме, че можем да се спуснем без пътека и път през хвойните към реката, да я пресечем и от там по нея да стигнем до село Чуйпетльово или известно още като Чуйпетлово. Това е друго село на запад от Ярлово, за което също бяхме само чували. Спускането през клека и хвойните се оказа доста трудно. Под много от ниските храсталаци имаше дупки и на няколко пъти пропаднахме. Въпреки че долината изглеждаше близо, ние вървяхме и вървяхме сигурно час, и все не стигахме до водата. За наша зла участ загубихме от погледа си и Черни връх. И, като за капак, времето се развали и започна да вали. Плъзгахме се по клека. Падахме. Ставахме. Решихме да се върнем назад, но не можехме да намерим чешмата и пътеката, която стигаше до нея.

Майка се паникьоса. (Аз също, но за да я успокоя, реших да се обадя на Планинска спасителна служба [ тел. 02 963 2000. Виж още http://pss.bglink.net ].) Доколкото успях, описах къде се намираме на дежурния и го попитах за съвет. Той ми каза, че реката, която виждаме пред нас би трябвало да е Струма. Не можел нищо друго да направи, освен да ни посъветва да продължим надолу по реката, докато стигнем до село Чуйпетльово. Ние продължихме надолу към реката. Майка си сложи червен дъждобран и настоя аз да си сложа жълтия дъждобран, “за да ни видели отдалече от Спасителната служба, когато долетели с хеликоптера да ни спасяват.” Бедната мама! Очевидно беше гледала много филми и се надяваше въпреки думите на дежурния служител да дойдат да ни спасяват.

Вляво: Река Струма при Чуйпетльово

Обувките ни се бяха напълнили с вода от росата. Краката ни шляпаха. С многократно падане и ставане по камъните стигнахме до дъното на долината. Прекосихме морените, около които се виеше река. Имахме страхотен късмет, че не счупихме крак там. Дъждът спря. Ние се закатерихме по отсрещния склон на долината и, не щеш ли, стигнахме до самото устие на река Струма. Реката извира от три кладенеца. Наложи се да прескочим два от тях. Едва на другия бряг се поуспокоихме малко. Поседнахме на една морена за кратко, но тъй като вече нямахме храна, решихме веднага да тръгнем по течението на реката, за да стигнем до селото възможно най-скоро. Не бяхме сигурни дали има междуградски транспорт до София и се притеснявахме да не замръкнем в планината, защото нямахме нито повече храна, нито палатка. Навярно вече беше около 15:00 ч.

По десния бряг на реката стигнахме до черен, коларски път. Никъде не се виждаше никаква маркировка. Тръгнахме право на запад. Настроението се поразведри, защото вече вървяхме по път. Нямаше клек, тръни, дупки и камъни.

Изведнъж на около час път пътят се разклони в три посоки. Единият се спускаше на югозапад по реката и после в далечината се разклоняваше отново. Другият вървеше право на запад. Третият започна да се изкачва на север, сякаш правеше завой и се връщаше към Черни връх.

Тъй като село Чуйпетльово не се виждаше въобще и не бяхме сигурни колко път има дотам, предложих на майка да вървим право на запад. Далече долу се виждаха комините на гр. Перник. Предположих, че все някога трябва да стигнем до село Рударци. До Рударци бях пътувала преди и там вече знаех, че имаше автобус до София през Владая. Тъй като напредваше времето за пореден път сменихме пътя и поехме право на запад. Вървяхме през нещо като степ. Изведнъж и този път започна да се разклонява. Беше вече около 18:00 часа. Пътят сякаш се изви на север обратно към Черни връх, въпреки че не виждахме върха. Отново ни обзе паника. Майка ми се закле, че това бил последният път, когато се качвала на Черни връх (разбира се, не изпълни обещанието си в последствие). Предложих й да държим западна посока, независимо дали вървим по път или без път. Така стигнахме до смесена гора с преобладаващ бук. Отново коларски път без знаци и табели, но нямаше как. Тук вече трябваше да го следваме, защото той ни беше единствения ориентир в гората.

Вдясно: Изглед към с. Кладница

След около час чухме звънците на стадо крави. Не можете да си представите колко много се зарадвахме и какво облекчение изпитахме да видим една възрастна жена, която пасеше животните. В продължение на около седем часа не бяхме виждали жив човек да го попитаме за пътя. Жената ни каза, че сме били близо до село... Кладница (на запад от с. Чуйпетльово и на изток от с. Рударци).
- Близо ли е селото, бабо?
- Да, да съвсем близо сте - отвърна възрастната жена. – Вървете все по пътя и за нула време ще стигнете до селото.

С олекнали сърца вървяхме ли вървяхме, но от селото нямаше и следа. Пътят се виеше нагоре надолу през шубраците. На места видяхме нещо като хранилки за животни. Едва по-късно ни осведомиха, че сме минали през забранена зона-резерват и хранилките били за мечки.

Най-накрая след час и половина зърнахме първите къщи на Кладница. Тъй като вече се смрачаваше, забързахме към площада на селото, откъдето успяхме да хванем последната маршрутка за София (иначе, до селото стига и автобус от Перник). Когато се настанихме в маршрутката, забелязахме, че краката ни отдавна бяха изсъхнали. Бяхме целите в прах и кал, но щастливи, че така неочаквано се бяхме озовали в това живописно селце, където можете да видите манастира св. Николай и Кладнишката крепост.

Разбира се ние нямахме време да се насладим на тези забележителности още през този ден. На път за София (маршрутката минава през селата Рударци и Драгичево, излиза на шосето от Кулата за София, минава покрай Владая и през Владайския проход навлиза в кв. Княжево) решихме да се обадим на Планинска спасителна служба и да ги успокоим, че сме слезли благополучно от планината. Дежурният се зарадва да ни чуе и възкликна:
- Е, поне сте си направили една хубава разходка!

Да, наистина се оказа хубава в крайна сметка, но съвет от мен. Никога не се отклонявайте от маркировката в планините. Не подценявайте планината, колкото и малка да ви се вижда тя. Носете си винаги храна, вода, дъждобран и топла дреха, дори и да се движите в планината през лятото. Ако искате да изпробвате нов, непознат маршрут, уверете се че следвате маркирани пътеки или поне водач, на който можете да се доверите, че познава маршрута.

--
Статията е носител на Трета награда от конкурса на Сивостен за пътепис, м. Ноември 2007 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=194388#194388






Допадна ли ви този материал? (2) (0) 7134 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.