Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Една история с четири лица (епилог) (статия) - Творчество
Една история с четири лица (епилог)

Автор: Черно слънце, сряда, 28 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Моите сънища са плетеница от фини образи, наслагващи се върху пластове от наситена тъмнина. Душата ми е черно слънце, под чийто лъчи изящни конструкции от символи разцъфват в пророчески видения. Плодовете им са прозрения с цвят на мастило, които набъбват в съзнанието ми, беззвучно избухват в дъжд от семена и ме събуждат.

Плътта ми отваря очи и съзирам мрака, скрит в светлината на утрото. Долавям върховната лъжа на живота, който се храни със самия себе си и така се превръща в слуга на Смъртта и Болката. Умът ми обхваща преливането на Вселената от нищетата на нероденото Бъдеще към присъдата на неотменимото Минало. Всяко събитие, доловимо чрез сетивата ми, е трептяща нишка от възможности и аз мога да го докосна и променя с душата си на тъмен гений.

Плътта ми раздвижва своите крайници, вдигам глава от повърхността на своето писалище и долавям точния миг, в който плановете се превръщат в осъществяване, усещам по-тънката от острие на меч граница между желание и действие. От тази секунда, от това дихание, което в момента напуска гърдите ми, моите врагове вече са победени във война, за чието съществуване не подозират.


Самотата ме чака като стара и вярна болест, тя е просмукана във всяка частица от въздуха на тази стая, стаена е сред капките разтопен восък, в който са се превърнали свещите, догорели след пропадането ми в бездната на съня. Отделям гърдите си от болезнения ръб на своето писалище и, още вцепенен и неразбуден напълно, довършвам работата си от предния ден. Прочитам доклади за успешно извършени убййства, грижливо изпълнени мисии и внимателно пресяти сведения, а в отговор изпращам заповеди и скъпернически претеглени парченца информация, достатъчни, за да задвижат моите слуги или да подлъжат враговете ми.

Накрая привършвам с ежедневните задължения и поглеждам в отсрещния край на кабинета си, където, свенливо скрита под копринена бяла завивка, нова картина чака върху елегантната си поставка, за да й обърна внимание. Приближавам се с тихи стъпки и първо посягам към деликатно прикрепеното в гория десен ъгъл писмо от графиня Мария Талд ин Арит, в което тя с нежни думи ме убеждава да взема мерки срещу създателя на картината. Любопитен, отгръщам покривалото и се наслаждавам на творбата - дълго, с наслада и бавно събуждащ се гняв към нейния създател, който отдавна се е превърнал в мой враг, макар и неподозиращ за съществуването ми.
Не искам и да знае за мен, защото моето оръжие са тайната, тишината и мрака, моят меч са слабостите, мързела и глупостта на останалите. Девизът на моя род е „Стоя неподвижен, за да бъда навсякъде“ - ето защо малцина извън благородническите среди знаят името ми, докато създателят на картината пред мен е окъпан в слава лечител, велик войн, поет и художник. Простосмъртните го наричат сър Габриел и за тях той е доблестният рицар, който в битката при Тариш е спасил краля си от смърт, а след клането е вървял със сълзи на очите и откъдето минел раните спирали да кървят, болките изчезвали, а победителите освобождавали пленниците си и заедно с тях започвали да се молят на Светлината.

Съзерцавам картината и с всяка измината минута в мен се събужда съвестта ми, а усещането е като игличките, които стъпалата ни чувстват след като са били притиснати за дълго под тежестта на тялото... ала при мен е различно, защото изтръпването е в гърдите, в сърцето, премазано под дългите години господство на хладния разум. В съзнанието ми, устоявало пред менталната мощ на истински вигори, сега нахлуват все по-силно забравени от детството пориви и светли желания, сладка нега и порив за споделеност с останалите човешки същества.
В този миг усещам как нишките, излъчвани от сър Габриел, докосват душте на съзерцавалите тази картина и накрая достигат до самия мен. В този миг между нас съществува връзка, ние сме едно цяло и аз разбирам поривите и желанията му, проумявам могъществото на неговата мъдрост и разбирам, че при цялото ми преклонение пред неговия гений трябва да го унищожа.
Той не е човек, ала докато потъвам в очите на детето, което е нарисувал, проумявам величието на трансформацията, която претърпява по своя собствена воля. С трепет си давам сметка, че създателят на тази съвършенна, невинна хубост вече не е обвързан със Светлината, но не е прегърнал и Мрака, а вместо това се опитва да намери Върховото Равновесие, да прозре тайните на битието и дълбочината на човешката душа, затворена в крехкия си затвор от тленна плът. Ако успее в търсенето си, ще се превърне в първия Ангел, който се е отказал от Небето, без неизбежно да прегърне Преизподнята, ще открие познание, недостъпно за останалите Чеда на Първичната Мощ, способни да виждат Вселената само в черно и бяло.

Начина, по който нарисуваното момиче държи чашата си, ми нашепва тайни, тъй дълбоки, че ги усещам като изплували от неясната периферия на собствената ми личност. Долавям как от жеста, с който детето-жена отпива, се излъчва финна чувствителност и нежност, събуждаща в съзерцаващия едновременно родителска обич и мъжко желание,взаимно преплитащи се с гибелна мощ. Почти перверзно е, ала трепване на клепачите ми помага да съзра загатнатия контур на сянката, хвърляна от девойката и внезапно прозрението ме блъска в гърдите по болезнено и остро, отколкото ще го стори острието на нечия рапира. С все още премрежени очи обхващам едновременно отпиващата и нейната сянка и осъзнавам, че с една единствена картина Габриел е казал повече от всички мъдреци, говорили за тайните на Анима и Анимус, скрити в човешката душа.
В този миг взимам окончателно решение да унищожа личността, която създава тези картини, защото променя хората и то не към добро или зло, а към по-голямо себеразбиране и мъдрост. Нишките, които свързват душите на всички нас, се променят в близост около моя враг и затрептяват по един различен, особен начин, който пречи по тях да се разпространяват лъжата, алчността, егоизмът, честолюбието и мързела, и всички други злини, върху които всъщност се крепи човешкият ни свят.

.....

В тишината на своя кабинет повдигам еднолично обвинението срещу художника, сам издавам присъдата и по своя воля я привеждам в изпълнение, като се връщам до бюрото си и написвам няколко писма. После дръпвам шнур на стената зад мен и един от слугите се появява на вратата като кукувицата на добре поддържан стенен часовник. Предавам му заповедите си и в този миг се поглеждаме в очите за миг, а аз съзирам в него въртоп от нужди и емоции, всяка секунда поглъщани и излъчвани между него и Вселената послания за хубаво и грозно, полезно и вредно, привлекателно и опасно. Отворена книга е този слуга за мен – хиляди пъти препрочитана, изпълнена с посредственост и страх, полезна само защото с болка и дресировка съм подчертал абзаците, полезни за един господар.
Накрая човекът послушно свежда поглед пред моя и излиза заднишком, като деликатно притваря вратата след себе си - в този миг мога да почувствам със самото си тяло как тези писма се протягат като нишки от мен към целия останал свят, докосват покорни сърца и задвижват чевръсти ръце в изпълнение на заповедите ми. В този миг волята ми се разпространява като концентрични вълни по езерна повърхност, като вибрацията на паешки крачета по паяжината му, предизвикваща уловената плячка да отвърне с безсмислен, омаломощаващ опит за освобождение. За разлика от простодушните осмокраки ловци обаче, аз правя така, че жертвата ми дори не разбира за капана, в който пропада.

.....

Минават дни, преливащи в седмици, и накрая идва развръзката, която аз и лейди Арит можем да контролираме от далеч, през кристалните кълба на своите магове. Усмихнато наблюдаваме как самоувереният и младолик, лишен от възраст Меалю флиртува с жрицата и я бави точно толкова, колкото съм поискал от него. С присмех в очите проследяваме мудното придвижване на градския префект, който е предупреден от моите слуги, за да не бърза твърде много с отиването си на уличката, превърната от могъщия демон в скотобойна.
Организирал съм всичко, предвидил съм най-малката подробност и странност в поведението на Габриел и двете косвени жертви, чрез чиято смърт ще го провокирам да нападне фронтално древния и безжалостен Сиснерос. Всичко се развива, както аз съм го предвидил, и в решаващия момент със спокоен глас давам заповед, която един от живите ми инструменти предава умствено на необходимия човек през стотици и дори хиляди километри разстояние. В секундата, в която започва битката между демона и война на светлината, половинката от чифт обеци е закачена на копринена нишка под седалката на нечия беседка и един трескаво спящ, умиращ мъж е събуден от уж деликатно завиващия го слуга. Пажът, чиято душа познавам като дланта си, се измъква и напуска имението, за да получи наградата си за своето малко предателство, ала тъмният ми стрелец освен кесия пари му подарява и целувката на кинжала си. Така е редно, а и войникът от тайната ми гвардия стори същото с опитвача на храна, който трябваше да умре преди да рухне от болестта, която подарих на Габриел.

В този момент кулминацията настъпва и дори най-добре обучените ми слуги, съветници и живи инструменти проявяват нетипично въодушевление, наблюдавайки взаимното унищожение на същества, всяко от които е неизмеримо като сила на съзнанието и физическа мощ. Неколцина от по-дръзките дори си позволяват да славословят по мой адрес в присъствието на моята годеница, възхвалявайки гения ми на пълководец и манипулатор – изтърпявам ги няколко дихания, след което протягам ръка на лейди Арит.
Тя ми отвръща с непроницаема усмивка, изискано кимване и приемане на моя жест с едва загатнат реверанс, след което деликатно пъхва нежната си длан в сгъвката на десния ми лакът. Напускаме залата на моя щаб и се качваме в южното крило на двореца ми, където слугите са отрупали от ястия, свещници и миниатюрни вази с цветя малката синя трапезария, приготвяйки я за вечеря между бъдещите съпрузи. Пажове придържат вместо мен стола на годеницата ми, докато сядаме в противоположните краища на маса, достатъчно дълга, за да е невъзможен всеки разговор, независимо от неговата важност. Отново се усмихваме един на друг и на висок, ясен глас си пожелаваме приятен апетит, след което потъваме всеки в своето мълчание, аристократично, отказвайки да обсъдим стореното от нас преди малко. Знам, че красивата и умна жена, която крадешком ме наблюдава изпод дългите си мигли от другия край на масата, няма нужда от излишни разговори за четиримата мъртвеца, пратени в нищото чрез общите ни усилия. Трима от тях можеха и да не умират, ала представляваха средство за премахването на сър Габриел, който притежаваше ужасяващата сила да променя сърцата на хората към по-добро.

Улавям деликатния й поглед върху себе си и се запитвам дали тя усеща, че мисълта ми е все още обсебена от образа на общия ни враг, че продължавам да се чудя дали той наистина можеше да донесе на хората нова вяра и знание, истинско прозрение, което да направи вечната борба за власт между хората ненужно средство за оцеляване. Стоя срещу нея, срещу мрака в хубавите й, тъмни очи и внезапно осъзнавам, че пред тази загадка съм съвсем сам, защото майката на бъдещето ми дете е безпощадна към слабите духом и споделянето с нея на тези терзаещи въпроси ще ме обрече на гибел. Седя на общата ни маса със затворени устни, обгърнат в непроницаемо мълчание, изпълнен от смазваща самота, с кънтяща пустота на мястото на сърцето ми, а вибрациите на тъмния ми ум са единственият признак на живот, който усещам в себе си. Любопитството е последното, което ми остава, и аз се питам, задавам си парещия въпрос дали Габриел е знаел какво има във виното, която моят тъмен стрелец сложи в избата му, предчувствал ли е как съдбата му ще се реши заради капките от кашлицата на туберкулозен, сложени в бутилката първокласно бордо.

Уверен съм, че не е разбрал кой подлец е донесъл тази бутилка и следователно не е открил моята цел – да отслабя чрез болестта сетивата му, за да не разбере навреме истинската същност на гостенката, която по-късно му пратих. Уверен съм в това, ала вече съм сигурен и в друго - той е знаел какво се случва с него и го е приел. Но не мога да разбера защо, а това ме кара вътрешно да кипя от гняв - ако знаех навреме, че толкова му се умира, можех да си спестя целия сложен план и да му пратя най-обикновена отрова!

Мисля си, че може би е търсел не само красивото в плътта, но и грозното, пожертвал е живота си, за да осмисли радостта от съществуването чрез болката в гърдите при всяко изпълнено с хрипове вдишване, последвано от кърваво издишване. Следователно е приел моя анонимен подарък като жест на Съдбата, който му помага да измине Пътя си. Ако е така, какво ли е успял да научи? Защото излиза, че съм му помогнал, но тогава... кой от двама ни е подтиквал другия към действие?

.....

Кимвам за пореден път на учтивия, любезен и непроницаем мъж срещу мен, безсилна да прозра неговите мисли и чувства, неспособна да се влюбя в безумния студ на душата му, въпреки че го обичам такъв, какъвто е. Знам, че ще бъде добър баща и грижовен съпруг, усещам дълбоко прикритата му нежност, до която не ме допуска дори в миговете на най-дълбока интимност помежду ни. Той е силен мъж – като бучка вкаменена сол, която по-глупава жена би разтопила със сълзи и любов, превръщайки го в нищожество, в мекушава, ненужна тежест. Нека бъде жесток, гениален и обгърнат в мрачно мълчание, нека страда под ужасяващата тежест на силата си – аз, бъдещата майка на неговото дете, го обичам и ще го оставя да бъде такъв, какъвто е. Мисълта ми обаче отново и отново се връща към моята красива съполничка - лейди Гуенте ин Аданкея, която обичаше да язди коня си без седло, обгърнала шията му със слабите си ръце и легнала по корем, с прибрани към дупето пети. Мисля си за тази красива и чувствена жена, която обичаше да се носи в нощта със затворени очи - накъдето я отведе порива за бяг и свобода на жребеца под нея - и се питам дали е усещала, че има нещо съмнително в търговеца, който й е продал това великолепно животно. Червеят на съмнението ме яде и започвам да си мисля, че толкова умна и надарена в магията личност като тази жрица на Лилит неизбежно е осъзнавала присъствието на фината нишка магия, проникваща в съзнанието на коня. Сигурно е мислела, че е поставена там от някой отчаяно копнеещ по нея мъж-магьосник, а пък женската й природа се е оставила на Съдбата, само и само за да задоволи първичното си любопитство. Дори и да е така, сега разбирам, че в последните мигове на своя живот тя е намерила търсеното – сред стотиците войни, магове и благородници, готови да умрат за нея, тя откри онзи, който е способен да убие самата нея, заради самата нея. Признавам пред себе си, че това е могъща, превръщаща се в своето отрицание любов, тъй изгаряща и разтърсваща, че ме кара завиждам, защото аз никога няма да изпитам нещо подобно.
Мъжът, който седи срещу мен, е студен като лед и никога няма да ме убие от любов – това е присъдата ми.

. . . . .

Самотата ми никога не е била тъй остро осезаема както тази вечер, тя реже сърцето ми, което бях забравил, че съществува и чувството е тъй непривично, че се питам дали в стремежа си да проумея своя последен враг не съм му позволил да докосне душата ми твърде силно със своите творби. Това е поредният въпрос, който не мога да споделя с годеницата си, защото ще ме помисли за слаб, ето защо го запазвам за себе си, за миговете, когато ще лежа буден в леглото си, вперил очи в шарките на потъналия сред мрак таван. Мислите ми са горчиви и стават още по-непоносими щом неизбежно се насочват към воина на светлината, който неизбежно е разбрал, че Съдбата, лошият късмет или нечия зла воля са го накарали в една ранна утрин да се озове пред имението на сър Габриел с петгодишно дете на ръце. Хлапе, отвлечено преди няколко дни от спалнята на родителите му, които живеят и работят там и което никой друг освен него не е успял да открие – а той е могъл благодарение на нечия анонимна бележка...

Изведнъж разбирам, че Мармаис е осъзнал своята обреченост още щом се е озовал на стотина метра от беседката, в която лейди Аданкея се е събуждала в прегръдките на Габриел, внезапно стресната от разтърсващата мощ на неочакваното му вигорско присъствие. Проумявам, че е очаквал смъртта си и - докато съм пресмятал как в женското си любопитство Гуенте ще се приближи до мястото на битката и ще го провали - той вече е бил готов за саможертвата си!
Именно защото е носил смъртта в гърдите си още преди жрицата да се озове в лекомислена близост до губещия схватката древен демон – именно затова е извършил последния си удар с абсотютно съвършенство, проваляйки плановете ми.

Очаквах заставането му между Сиснерос и Гуенте като неизбежен и в същото време безнадежден ход - от тези, с които отчаяният играч отлага неочакваната, но вече непредотвратима матова атака, раздавайки всичките си фигури. Пресмятах как след безсмислената му саможертва древният демон, моят любим палач, ще продължи напред и ще размаже крехката в сравнение с него магьосница – само за да дочака появата на бившия Ангел, който упорито отказва да стане демон. Знаех, че щом види какво е сторило чудовището с възлюбената жена, Габриел ще го нападне необмислено, изпълнен с гняв... и ще загуби! На това очакване се крепеше целия ми план да унищожа моя главен и най-омразен враг – и той наистина е мъртъв, ала нищо не стана така, както го пресмятах и от това в устата ми се появява горчив, метален вкус.
Разбирам,че няма как да не се гневя на самия себе си - знаех толкова много неща, ала войнът на светлината знаеше повече от мен за приемането на смъртта като част от себе си. Той ме победи, без дори да подозира за съществуването ми!

. . . . .

Блясъкът на свещите по среброто ме заслепява, плаче ми се, сякаш съм отново неопитна девойка, което моли първата си любов да я прегърне. Искам да захвърля чинията, да се разридая, да обвия с ръце шията на умния, умен, мълчалив мъж, седнал толкова далеч от мен – ала само се усмихвам, защото това е единственото, което ми остава. В ъгълчетата на очите ми се появяват издайнически солени капчици и се преструвам, че пърхам с мигли, играейки си на съблазняване със своя сътрапезник, защото от мен се очаква да съм безупречна и съвършена, невъзмутима красавица.

Прикрита зад маската си на потомствена аристократка, се замислям за древния демон, който предците на лорд Айвън Горг Велиан са използвали за своите цели, без самия той да го осъзнава. Чудовището би могло да изравни със земята този замък, стига да знаеше за тях, но е точно обратното – родът на бъдещия ми съпруг е знаел през колко години се събужда от дълбоките си, нечовешки сънища и в кой град обича да смесва с хората, за да им се радва. Истината е, че създанията от неговия вид са простодушни и приличат на деца, надарени от Майката Природа с колосална мощ и несломимо съзнание - едновременно ужасяващи и невинни, податливи на манипулиране до там, че Айвън често наричаше Сиснерос с гальовни имена... ала ето неочаквано го изпуснахме. Не разбрахме навреме, че Сиснерос е решил да се бие въпреки изключителното майсторство на Мармаис, което несъмнено е усетил чрез първичната си, необременена от сложен разум природа.

Моят гениален годеник вероятно се пита дали този избор е свързан с демоничната му същност, която винаги и навсякъде търси предизвикателството и не признава ничие превъзходство, дори да е явно. Истината е, че Сиснерос пожела свободата, избра безумието да сториш това, за което копнееш, отхвърляйки мисълта за последиците. Интуицията ми подсказва, че демонът пожела да изпита усещането, което някога брат ми – единственото същество, имало безразсъдството да ме обича искрено – наричаше “екстаза на битката”. Чувството е непостижимо за мен, защото съм жена, но сигурно е разтърсващо като любовта, която Габриел и Гуенте изпитаха в мига на взаимното си унищожение.

…Задушавам се, корсетът гори ребрата ми и навярно пребледнявам, защото лорд Айвън Горг Велиан кимва на един от пажовете да ми поднесе вода – нима не може да го стори сам, нима наистина е студен, колкото изглежда? Протягам ръка за чашата с жест, шлифован трийсет и шест поредни поколения и чувствам самотата като оловно наметало върху крехките си, женски рамене. Но дори и сега не мога да му се разсърдя, защото е привилегия на гениите да бъдат разсеяни – сега сигурно се опитва да прозре къде е изпуснал контрола над своите жертви, как така са успели да умрат по начин, различен от неговите предвиждания.

Знам, че ще се пита и то дълго, защото не е съдено на ума да разбере напълно сърцето.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193889#193889






Допадна ли ви този материал? (1) (0) 3197 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (1) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.