Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Риск печели, риск губи (статия) - Конкурс за хумористичен разказ с фантастични елементи, Октомври 2007 г., Конкурси на Сивостен
Риск печели, риск губи

Автор: Стефан Червенков, събота, 24 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Нека ви се представя. Казвам се Майк Хомър и съм частен детектив. Не, излъгах ви. Аз съм папарак, търсач на изчезнали вещи и хора, бияч, гард, куриер и общо взето всичко за което ми се плати. Но на визитката ми пише детектив, та ви се представям като такъв. Бивше ченге от полицията на Фрийпорт, като не съм убеден дали казвам последното като хвалба, или като оплакване. А може би е диагноза?

Освен това съм на 34 години, щастливо разведен, от доста време бягащ по ръба на фалита и обичам да си пийвам. Циник. Пропадналец. И умея да се забърквам в каши.

Мъглата се стелеше по улиците, обвивайки в мазната си, задушлива прегръдка многомилионния град. Гледката през прозореца на офиса ми беше повече от депресираща, но определено по разсейваща и приятна от мигащите на старомодния плазмен монитор иконки за непрочетени съобщения. Сметки. Наеми. Издръжка за бившата ми съпруга. Такива неща.

Обикновено, в моментите преди да стане нещо важно, се говори за очакване, за надвиснали усещания, за аромата на приближаваща буря. Поне при мен го нямаше, откровено скучаех и се забавлявах организирайки малки залагания сам с себе си. Дали някой ще гепи несръчния
пласьор, който пробутваше отровата си на улицата, няколко етажа по долу. Дали някой ще се излъже да наеме проскубаната четиригърда уличница, която щедро показваше на минувачите
модифицираните си прелести. Дали ще ми се отвори работа.

Звънецът прекъсна залозите ми в един много специален момент, в който определях коефициента за това дали на околните пресечки ще стане катастрофа. Обърнах се и натиснах бутона за отваряне, готов да посрещна разгневения си хазяин - дори в късния 24-ти век, човекът ходеше да събира дължимото на ръка. „Магията на контакта очи в очи“ - ухилваше се той и показно издуваше новата си пневматична мускулна система. Обаче колкото и мускули да пъчеше днес, нямаше да му платя. Не че не се страхувам от пердах. Нямах пари.
Както и да е, когато вратата на офиса ми се отвори, в рамката и не видях познатата, почти квадратна фигура на м-р Тендър. Високата мацка в плътно прилягащи по тялото кожени дрехи, която влезе, беше доста по-привлекателна от хазяина ми, а закаченият на кръста и колан, на който висяха ножниците на два меча, както и енергичната походка, я правеха и една идея по заплашителна. Не можех да кажа нищо за лицето и, нито за погледа или изражението, понеже носеше една от онези очарователни маски, снабдени с купища сензори и скенери, които бяха запазена марка на корпоративните агенти. Докато се опитвах да си спомня дали случайно не дължа пари и на някоя от големите корпорации, достатъчно за да изпрати някой от своите скъпоструващи и перфектно обучени убийци, мацката стоеше и ме оглеждаше с интерес. Поне се надявах, че зад черната пластмаса на визьора и обработената да спира лазерни лъчи кожа стои заинтригувана от мен жена. Краткия размисъл ме доведе до извода, че не съм длъжник на корпорациите, така че (дано!) за момента щях да отърва кожата. Тогава какво?
- Добър ден? - пробвах. Никога не съм бил добър в общуването с жени, бившата ми такава първа би се съгласила.

Безмълвно, мацката ми подаде прилежно сгънат и запечатан хололист, след което се отдръпна и застана в поза „мирно“.

Знакът на хололиста представляваше два вклинени един в друг триъгълника, а между тях се мъдреше стилизирано слънце - без съмнение това беше знакът на някой от евразийските големи босове. Разчупих печата и листа сам се разгъна върху бюрото ми. Появи се висока десетина сантиметра холограма на облечен в скъп костюм азиатец.
- Добър да е денят ви, господин Хомър – учтиво поздрави той и пусна една блестяща, и несъмнено отработвана с часове пред огледалото усмивка.
- Доколкото разбирам, вие сте добър в локализирането на изчезнали неща. И хора. Моите работодатели имат нужда от вашите способности за да откриете лице, което се укрива някъде в града и е... от особена важност.

„Да бе! И как така, при положение че всяка от корпорациите си имаше армии от гардове, шпиони и разузнавачи, бойни дроиди и какво ли още не, допряха до мен?“
- Сигурно се питате защо не използваме своите кадри за това търсене. Работата е там, че не е официално и конкурентите ни не трябва да узнават за присъствието на лицето в града.

„Аха. Значи ще търся някой, който останалите корпорации биха дали мило и драго да докопат. Може би и да го убият. Както и мен, ако съм на неподходящото място по неподходящо време“
- Ако сте съгласен да се заемете с търсенето, нашата сътрудничка ще ви даде диск с допълнителна информация. Заплащането за задачата ще е 500 000 кредита предварително и още тол - кова след локализирането на лицето. Не ви поставям краен срок, стига да се справите.

Подсвирнах тихичко, това си беше добра сума. С нея щях да покрия всички дългове, които за момента напомняха за себе си само от екрана на монитора, както и да не се притеснявам за разходите си за няколко месеца напред.
- Вярвам че няма да откажете задачата. Заедно с подробната информация ще получите и координати, на които да направите връзка с наши служители, ако успеете. Още нещо - задачата ви е секретна и не трябва да се разгласява. Ако информация за нея достигне до неподходящи лица, то последствията за вас няма да са никак приятни. Лек ден.

С тихичко пращене холограмата се стопи. Замислих се. От една страна никак не ми се искаше да се замесвам с корпорациите и техните постоянни игри на власт. Можеше и да се измъкна от кашата, но не и да се измъкна чист. От друга страна перспективата да остана без пари, на улицата във Фрийпорт, определено не беше за предпочитане. Загледах се през прозореца. Дръгливата курва, бавно отдалечаваща се, хваната под ръка от двама, очевидно много пияни младежи облечени в униформи на звездния търговски флот. Изчислих количеството нищо което бях спечелил в мисления си облог. Не беше зле, като за толкова рано сутрин.

Кимнах на мадамата, която все така безмъвно ми подаде малък сребрист диск, след което се връцна и тихо излезе. Не можех да отрека, че има убийствен задник.

В крайна сметка, риск печели, риск губи, нали така?

***

Така нареченото „лице“ се казваше Елая Камашима, деветнадесет годишна, азиатка. Доста сексапилна. Въпреки че разполагах с целия набор биометрични нейни данни, включващи пръстови отпечатъци, ирисов скан, диапазон на гласовия тембър и дори генетичен код за клетъчна проба, аз не знаех коя е Елая, и защо толкова им е дотрябвало на големите да я открият. Така или иначе, да знам не влизаше в нещата за които ми се плаща.

"Как да открия хлапачка в град с официално население между 3,5 и 4 милиона души и още поне толкова хуманоидни дроиди и инопланетяни?"

Фрийпорт е разделен, най-общо, на централна част и доста по-големи като площ и население предградия. Можете да ги наречете и „помийна яма” със същия успех, никой от живущите няма да се обиди от това. В центъра живееха богатите и известните, там дежуряха патрулите на Фрийпортската полиция, навсякъде имаше камери и биометрични роботи, които следяха за мира и спокойствието. Това да останеш скрит там беше ако не невъзможно, то много близо до невъзможността. Навсякъде имаше видими и невидими очи и уши, което значеше, че ако госпожица Камашима наистина е в града, то не е в централната му част. В северните части на предградията в момента на власт беше групировка с възгледи доста близки до старовремския расизъм, и доста радикални методи – ако не си беличък, русичък или не си плащаш таксата за живот с по-различна на цвят кожа, то не живееш дълго. Източните предградия бяха сравнително слабо заселени и предоставени предимно за индустриални зони. Освен това корпорациите имаха доста силно присъствие там, и едва ли човек, който се крие от тях, би ги избрал за скривалище. Поне се надявах че тийнейджърката има достатъчно информация и логично мислене за да стигне до тези изводи сама, иначе задачата ми ставаше доста трудна.

Замислено се потърках по брадичката, чудейки се в коя от останалите две посоки да започна търсенето. Офисът ми беше в южните райони и присъщият ми мързел нашепваше да започна от околността, но горчивият опит ми бе доказал че това е възможно най-лошия съветник. Станах и се запътих към закачалката, където висеше палтото ми. В последния момент се върнах до бюрото и измъкнах от шкафчето револвера си. Въпреки, че в инструкциите изрично се казваше да не наранявам по никакъв начин момичето, а и едва ли тя можеше да представлява някаква опасност, човек никога не знае. Пък и Фрийпорт сам по себе си е много далеч от „Топ десет на безопасните места в Слънчевата система”.

Въпреки безбройните предимства на разнообразните енергийни и лъчеви оръжия, аз съм един от последните верни почитатели на добрите, стари, огнестрелни пушкала. По-стабилни и здрави, самото им носене придава някаква тежест, а и спокойно можеш да халосаш някого с тях ако останеш без патрони, нещо което не е препоръчително с чупливите лазерни джаджи. Освен това, екраниращите щитове не дават добра защита срещу оловото. Въоръжен и готов за подвизи, аз наметнах палтото си и излезнах в обвития в постоянна гъста мъгла град.

Нещо жизненоважно за моята професия са добрите и разнообразни връзки. Аз съм живото доказателство, че те не гарантират успех, но това не ги прави по-маловажни. За щастие имах връзки и се заех да ги използвам. Криещият се човек е подобен на плъх – плах, нервен, не се знае как ще реагира точно в дадена ситуация, и въпреки това - адски предсказуем. А за да се справиш с намирането на един плъх, разпитай друг. Това и направих.

Часове наред обикалях различните дупки в западен Фрийпорт и навестявах информаторите си. Пласьори, контрабандисти, мошеници, просяци и най-обикновени глупаци, които по една или друга причина се бяха оказали в полезрението ми още докато бях ченге. Открих повечето от тях. Някой имаха какво интересно да ми кажат - не задължително по случая, но любопитно, и евентуално от полза. Някой дори имаха наглостта и безочието да кажат, че се радват да ме видят. Размахвах и навирах изображението на Елая под всякакви по размер и форма носове и малко по малко надушвах следа в плеядата от неубедителни отрицания. Там, където научех нещо, оставях, в знак на добра воля разбира се, парични помощи. Не съм алтруист. Просто се борех за отсрочка, преди информаторите ми да се разпеят и пред евентуалната конкуренция - не смеех да се надявам, че само аз душа.

Така стигнах до бар „Червен гигант“, който изпълняваше функциите и на мотел, публичен дом и казино. Заведението беше забутано в тъмна и кална уличка, и го намерих само с помоща на светещата му реклама, доста мръснишко изображение, което се опитах да не разглеждам повече от необходимото.

Вътре ме посрещна шумотевица и обичайната за този род дупки воня на тютюн, спирт и повръщано. Приемах я малко дружески, понеже често осъмвах под някоя маса точно в такива
заведения. Въпреки ранния час, повечето места бяха заети от неприветливи субекти в различен страдай на алкохолна и наркотична омая. По масите се въдеше доста разнообразен набор от хазартни игри, а солидна групичка от жрици на най-древната професия предлагаха дузина методи да се лишиш от парите и съвестта си. Места имаше на високите столове около бара, който изглеждаше учудващо чист. След кратък оглед на околността се запътих натам, като пътьом извадих от джоба си дебела пачка кредити, така че да се видят.
- Едно голямо – казах на дебелия барман със стерео-импланти и се пльоснах на един от високите столове.

Когато той ми подаде чашата, тутакси я поех в ръка и излях по-голямата част от пълнежа и в пресъхналото си гърло. С две ръце съм поддръжник на сентенцията „първо работата, после удоволствието“ и с това си деяние, аз всъщност не и изменях. Трябваше да подам кукичка, на която да се хване бармана, така че с чиста съвест можех да го нарека служебно задължение. Пък и ако бе удоволствие, то чашата нямаше да е само една. Изпразних чашата и кимнах с глава за още.
- Трябва ми информация – кротко избъбрах.

Гледам съм доста старовремски холофилми, в които главния герой дълго шикалкави и пуска хитри лафове преди директно да зададе въпроса си. Явно който и да беше създателят на тези сцени, никога не се бе напивал с подобен род кръчма, и определено никога не се бе опитвал да измъкне каквото и да било от бармана. Почнеш ли да шикалкавиш, можеш да си сигурен че няма да разбереш нищо. Освен през кой точно изход изхвърлят мъртвопияните и пребитите.

Дебелакът ме изгледа подозрително и се приближи, като старателно бършеше чаша с една доста мърлява кърпа. Това, реално погледнато, също не е нужно, но явно е професионален тик който се развива с времето.
- Информацията не е безплатна, знаеш, трудни времена са.

Измъкнах една банкнота от пачката и я плъзнах по плота към него. Бяха ми превели вече предплатата, така че можех да си позволя лукса да не гледам каква точно банкнота му давам. Барманът ловко я прибра в джоба си и си позволи да се усмихне криво. Не знам каква точно музика слушаше през имплантите си, но явно не спомагаше за добро настроение.
- Ченге ли си? - попита.
- Бях. Сега работя за себе си.
- Аха. И каква точно работа имаш, за която мога да ти бъда полезен?
- Търся определен човек. Момиче, азиатка, около двадесетгодишна.
- Имаш ли снимка?

Кимнах и му подадох изображението на Елая, което той разгледа за част от секундата преди да отсече:
- Не съм я виждал.

Твърде бързо. Ако наистина беше така, щеше да се загледа по-дълго, за да се увери, но краткия поглед, който метна, показваше че лицето му е познато.
- Сигурен ли си? – попитах, плъзгайки следващата банкнота от волните пожертвования към него. Видите ли, когато даваш пари на някого с власт и позиция, за да свърши нещо забранено, то се нарича корупция. Платиш ли за същото на човек който работи за себе си, може да го наречеш както си искаш.
- Ами то... тези жълтите всички си приличат... може би...

Още една банкнота пое по не особено дългия и славен път към джоба му.
- Третия етаж, стая 21А. Стълбището е отзад – той ме изгледа с подозрение. - Нае стаята за седмица, заедно с едър намръщен тип.

Кимнах и понечих да стана.
- Още нещо, ченге. Не искам трупове.
- И аз – усмихнах се и излязох.

* * *

Сандвичът, който хрупах, определено можеше да се бори за титлата „Най-гнусна закуска на Земята“ - едновременно сух, лепкав и киселеещ. Отбелязах си наум никога повече да не пазарувам от венерианска закусвалня.

В общи линии, планът ми изглеждаше по следния начин : 1. Едрия тип излиза някъде. 2. Аз влизам и приспивам девойката, след което 3. я предавам на работодателите си (мацката с кожените дрешки?) и, като финал, 4. взимам парите и забравям за случая. За момента бях зациклил на първата точка от плана, понеже мъжът, който и да беше, не излизаше от наетия апартамент. За точка две си бях осигурил малък и удобен за носене под дрехите парализатор. Когато успеех да я приспя, смятах да я натоваря на робо-такси и да я закарам до предварително подготвеното скривалище – хотелска стая в противоположната част на града, от където щях да се свържа с работодателите си и да уредя размяната. Планът ми изглеждаше повече от перфектен и завършен, но това не значеше, че няма какво да се прецака.

Не съм прекалено деен тип, но чакането винаги ме е изнервяло. Срещу още няколко банкноти бармана ми беше дал описание на спътника на Елая - едър, мълчалив, с широко кожено манто, под което би могъл да носи доста приличен арсенал. Не исках да влизам в пререкания с него, така че трябваше да се чупи.

Привечер най-сетне той излезе и имах време да го огледам – с ръст над средния, атлетичен и с енергична спортна походка. Начинът, по който се огледа преди да излезе от входа, ми подсказа две неща – че типът е професионалист и че очаква да бъде следен или атакуван. Когато се увери, че наоколо няма опасност, той с големи крачки тръгна на някъде. Предполагах че няма да се бави където и да отива, затова трябваше да действам бързо.
Влезнах във входа и почти на бегом се качих по стълбището до третия етаж. Вратата на апартамент 21А беше допотопна, от талашит, и едва ли имаше друго заключване освен механична ключалка, но аз никога не съм бил добър в отключването. Липсва ми както сръчност, така и търпение. Трябваше или да я разбия, или да пробвам със изпитания, културен и стар като света метод, а именно - да почукам.

Изчаках няколко секунди да нормализирам дъха си, след което с твърда, уверена ръка потропах на вратата.
- Йоши, забрави ли нещо? - чух отвътре женски глас, който според спомените ми беше същия от биометричната база данни.

В следващия момент вратата се отвори и срещу мен застана самата Елая. Нямах много време да я огледам, но наистина беше доста симпатична.
- Кажете? - върху лицето и се изписа изненада. Въпреки че виждах само него и част от рамото и бях готов да се обзаложа, че е посегнала към поставено някъде около вратата оръжие.
- Добър ден, аз съм от съседната стая, дали бихте...

Чудесно - тя се отпусна, макар и за част от секундата. Това беше достатъчно да насоча скрития в ръкава ми парализатор към нея, и да натисна спусъка. В последния момент, преди да се срути на пода, момичето се опита да блъсне вратата, но аз предвидливо заклиних крака си в пролуката . Действайки по най-бързия начин аз я издърпах навън и я изправих, привидно подпряна на рамото ми. Тук идваше най-опасната част от плана, понеже ако едрият тип или някой друг ме атакуваше в този момент щях да съм в доста незавидна позиция. Бързо я свалих по стълбите и излязохме на улицата. В тъмнината за непредубедения наблюдател щяхме да изглеждаме като подпийнала двойка, която се влачи с общи усилия. За мой огромен късмет, точно тогава наблизо мина робо-такси, което успях да хвана. Поставих отпуснатото тяло на момичето на седалката и казах на търпеливо чакащият робот-дроид адреса на хотела. Едва няколко пресечки по-късно си позволих да въздъхна с облекчение.

Хубавото на роботизирания персонал е, че не задава глупави въпроси и не стига сам до още по-глупави отговори. Таксито ме остави на посочения адрес, получи дължимата сума и изчезна в търсене на следващ клиент.

Хотелът, който бях избрал за скривалище, беше с изцяло роботизиран персонал, и почти празен, така че безпроблемно занесох момичето до наетата от мен стая. Цялата мебелировка се състоеше от две малки шкафчета, неудобни наглед стол и бюро, както и тясно легло, върху което положих своята плячка. Ефектът на парализатора щеше да отшуми след няколко часа, но аз предвидливо вързах ръцете и краката и.

Чрез портативния си компютър изпратих съобщение за свършената работа и зачаках. Така както беше напълно отпусната, Елая изглеждаше доста по-малка от деветнадесетте си години. Не ми влизаше в работата, но, докато я гледах така крехка и беззащитна, неволно се запитах какво ли я чака след като я предам. Няма значение, мен ме чакаха пари и то доста.

* * *

Явно бях задрямал на стола, който наистина се оказа неудобен, понеже сигналният звън за получено съобщение ме стресна. Натиснах бутона за бърз достъп на клавиатурата и го прочетох:

„Ще ви чакаме на Фрийпортското пристанище, пред склад 33. Уверете се че никой не ви следи и внимавайте. Отново подчетаваме, че трябва да доставите лицето в добро здраве“

Кратко и ясно. Изпратих адреса, на който се намирах, до личния си автомобил, и зададох команда на бордовия компютър да дойде. Рядко използвах колата, не е препоръчително в този бизнес да ползваш собствено превозно средство, затова и в случая не се страхувах, че някой може да я проследи. Тъй като ми предстоеше поне двадесет минутно чакане, започнах да правя серия от бавни премерени упражнения - за да се раздвижа след дрямката в измисления явно от садисти стол. Тъкмо бях започнал да навлизам в ритъм, до колкото е възможно за един пухкав и редовно пресушаващ бутилки лентяй, като мен, когато зад гърба ми момичето проговори уплашено:
- Моля ви, пуснете ме! Мога да ви се отплатя богато.

Обърнах се и я изгледах. Ефектът на парализатора беше отшумял доста по-бързо от очакваното и мислено се проклех за това, че не бях запушил устата и. Ако сега се разкрещеше, можеше да се стигне до нежелани усложнения. За мое щастие момичето явно нямаше планове да крещи, поне не и на първо време.
- Пуснете ме! Не знам кой ви е наел и какво ви е казал, но е било лъжа. Моля ви.

„Всъщност, не ми бяха казали абсолютно нищо относно коя си и за какво им трябваш“. Погледнах я отново. В очите и се четеше неподправен ужас.
- Няма значение. Платено ми е да свърша нещо и ще го свърша. - прииска ми се да кажа и нещо успокоително. Все пак не съм зъл човек - Обещавам че няма да те нараня, не и ако се държиш прилично и стоиш кротко.
- Мога да викам - със слаб глас промълви тя. Явно беше умна и се бе досетила, че където и да е, едва ли има кой да я чуе.
- Тогава ще използвам отново това - посочих парализатора. Чувал съм, че повторната му употреба скоро след първата може да увреди жертвата и не исках да проверявам дали наистина е така или е само слух.
- Ти не знаеш коя съм, нали? - отново проговори тя. - Те ще те открият. Направи услуга и на двама ни и ме пусни, върни ме при Йоши.
- Виж какво, ти направи услуга и на двама ни, и млъкни - изгледах я - Или искаш да ти запуша устата?
Момичето притихна и не издаде нито звук докато колата ми не пристигна пред хотела. Покорно се качи на задната седалка и потеглихме.

През целия си живот не бях напускал Фрийпорт, но бях готов да се обзаложа, че не би могло да има по мръсно и грозно място на планетата. Бавно карах между огромните складови сгради и хангари, мрачен и изпадащ в нещо подобно на депресия. Елая не беше обелила нито дума и се взираше безнадеждно през прозореца. Отново валеше. Отново имаше мъгла.

Складът, пред който паркирах, и в който щях да предам момичето, не се различаваше с нищо от околните – огромен, тъмен, страховит гигант от бетон и стомана. Входът за персонал бе подканящо отворен, така че не се двоумих а поведох момичето към него.

След влизането ни очакваше дълъг и изнервящо тесен прав коридор, в края на който се виждаше метална врата. Когато я приближихме, тя безшумно се плъзна встрани. Безропотно влязох в следващото помещение.

То беше кабинет, съдържащ няколко бюра с компютри, столове, маси и дори приятно на вид канапе. Освен това там чакаше ухиления азиатец от холограмата, мацката с кожените дрехи и облечен в същата униформа мъж.
- Радвам се, че се справихте толкова добре с задачата си, господин Хомър – отново се яви така добре тренираната усмивка. - И толкова бързо. Срещнахте ли някакви трудности?
- Не. С нея имаше и един голям тип, на който обаче му се измъкнахме под носа.

Азиатецът тихичко се разсмя, а мацката с мечовете пристъпи напред, явно за да поеме грижата за момичето. При звука от смеха му, Елая явно се стресна и отново проговори:
- Моля ви! Не ме оставяйте с тях, те са зли, не знаете какво ще ми направят, моля ви!

Настъпи миг напрегната тишина. С почти недоловимо движение мадамата изкара част от острието на дългия меч от ножницата.
- А какво става с парите ми? - попитах. Не че имах намерение да се бия, но калкулирах на ум възможностите. Най-вероятно щях да извадя пистолета си и да стрелям преди кучката да прекоси делящите ни три-четири крачки, но това не ми даваше гаранция че няма да ме достигне.
- Преведени са вече по сметката ви. Можете да проверите – Усмивката махна великодушно с ръка.

Така и направих. Наистина, цялата сума беше там.
- Моля ви! - отново промълви момичето. В големите и очи се четяха страх и надежда, беше на път да заплаче.
- Беше ми приятно да работя за Вас – казах и излязох от стаята. Не ми беше приятно, но пък малко лицемерие никога не вреди.

* * *

Успях да платя всички сметки още докато се прибирах към офиса. В устата си усещах неопределен гаден вкус, който смятах да отмия с алкохол по-късно вечерта. Първо, исках да вечерям и да взема душ, а и дрехите ми плачеха за подмяна.

Докато асансьора се влачеше между етажите прехвърлих наум възможните начини, по които да отпразнувам свършената работа и печалбата. Всички възможности неизменно включваха големи количества алкохол и напълно голи жени. Нощен Фрийпорт предлага неизброими начини да се лишиш от парите и съвестта си, а аз бях пробвал повечето от тях. Как се казваше - „Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”?

Застанал пред вратата на офиса, аз се засуетих за миг, търсейки ключ-картата из многобройните си джобове. С периферното си зрение улових някакво движение в сумрака на коридора и се извърнах към него, миг преди нещо голямо и тежко да ме събори на пода. В следващия миг светът около мен избухна.

Има много гадни начини да те събудят и кофата ледена вода винаги е била в челото на гадостта. Измъчено се опитвах да си поема въздух и да анализирам положението, в което бях попаднал. Нещо ме блъсна. Нещо се взриви. Боли ме навсякъде, дори на места, за които не съм знаел, че са снабдени с рецептори за болка. Някой излива студена вода върху мен. Лошо.
- Ъгхххх? - изръмжах. Нещо лепкаво, най-вероятно кръв пречеше на дясното ми око да се отвори, но с лявото нямах този проблем и оставаше само околността да дойде на фокус.
- Къде е тя? - изрева някой до мен. В следващия миг имах щастието да видя отблизо озъбеното и обгорено лице на едрия тип, как беше... Йоши.

За да подчертае сериозността на думите си, той заби два шута в така или иначе изстрадалите ми ребра. Изпръхтях и се опитах да се надигна от пода, на който явно бях проснат . Без да се изненадам особено, установих че съм вързан.
- Къде е? - изрева отново. Чувствах се длъжен да отговоря нещо.
- Майната ти? – изфъфлих. Канонадата от шутове ми подсказа, че едва ли това е било правилен отговор на въпроса.
- Окей, не е с мен! Предадох я на другите! - пръв бих се признал за твърдоглав и инат, но пък и винаги съм знаел кога да спра. Въпреки че по принцип дължа уважение и вярност на работодателите, които ми дават големи суми, аз дължах вярност и уважение предимно на самият себе си, а ако грамадата със смешното име ме убиеше, нямаше да мога да си изхарча парите.
- Кой са те? Какви бяха? Къде?

Накратко му разказах за ухиления жълтур и двойката в кожени дрешки. Явно това изобщо не
се хареса на мъчителя ми, понеже акомпанира на разказа ми с поредица от псувни и ритници.
- И това е – завърших аз. Последните два ритника бяха по-слаби, така че смеех да се надявам, че съм спечелил някакви симпатии. Поне нямаше да ме убие много мъчително.

Типът се умълча. Запали цигара. Изгледа ме криво, след което проговори:
- Както може би ти е известно, между големите корпорации цари невероятна конкуренция и състояние на въоръжен неутралитет. Всеки дебне за грешките и слабостите на другите и се опитва, къде с бизнес техники и реклама, къде с подкупи, къде с насилие да спечели надмощие и ресурси. От години се очаква рано или късно да се стигне до открита война между тях, но се отлага, понеже е свързано с огромни загуби, а и силите са прекалено изравнени за да е ясно кой ще се окаже краен победител.

Той издиша бавно дима, загледан към тавана.
- Две от големите корпорации водят началото си от времената преди Контакта, от държава, която се е наричала Япония. И още от тези времена, двете корпорации - Камашима и Китсука - са във вражда. Момичето което пазех - и което ти отвлече - е Елая Камашима, дъщеря на собственика на Камашима Индъстрис - Миамото Камашима. Беше избягала от дома си и аз бях изпратен да я открия - разбира се, без да се вдига много шум, за да не се възползва някой от ситуацията. Тя е единствено дете на господин Миамото. Но явно все пак се е разчуло. Хората на които си я предал са от Китсука.

Йоши хвърли угарката на пода и я смачка. Докато разказваше, гласът му се беше успокоил.
- Трябва да попреча да бъде отведена от тук на всякаква цена. Дори ако се наложи да я убия ще е по-поносим вариант. В никакъв случай тя не трябва да стане тяхно притежание.

Разбирах за какво говори. Ако щерката на шефа станеше тяхна, след време те можеха да претендират за собственост върху корпорацията. Щеше да доведе до криза, която да се усети от цялата цивилизация. Може би щеше да започне дълго отлаганата война. И аз щях да имам немалка вина за това. Мисълта ме накара да потръпна.
- Имам съвсем малко време за действие - продължи Йоши - Иска ми се да те убия още тук, на място, но може да ми потрябваш.
- За какво? - изфъфлих. Едва ли имах сили да ходя, а подозирах в какво ще състои исканата от мен помощ.
- Нямам време да чакам подкрепления, или да търся наемници. Не мога да разчитам на полицията, те се страхуват от нас и всячески се пазят от намеса в делата ни. А се съмнявам, че ще мога сам да отстраня двете нинджи и агента на Китсука. Затова, ето какво е предложението ми към теб - ще ми помогнеш с нападението над склада, а като награда ще ти подаря живота. Ако откажеш - ще те убия още тук, за да не ми се пречкаш. Какво ще кажеш?

Да. Точно от това се опасявах. И лошото е, че нямах голям избор.
- Не мисля че съм в кондиция - истина си беше, без да съм медик можех да изброя списък с натъртвания и фрактури, които имах, или подозирах че имам.
- Имам доза Хиперион, ще свърши работа.

Хиперион е боен стимулант, официално забранен на Земята и повечето човешки колонии. За кратко време изпълва боеца с енергия, намалява усещането за болка и умора, ускорява регенерацията на тъканите. Цената беше изключително голямо потребление на енергия и риск за пристрастяване. Ако оцелеех, щях да имам нужда от много, много дълга почивка.
- Защо мислиш че още са в склада?
- Те също трябва да се крият. В града най-силно присъствие имат корпорациите от Демократичния съюз, а те никак не ни обичат.

Кимнах.
- Едва ли познаваш историята на клановете ни - продължи той - Звучи малко смешно, но ние сме добрите, а Китсука - лошите в исторически план. Сигурно няма да те изненада, че те бяха подготвили взрива в офиса ти - за да не остане жив свидетел.
- А защо не ме очистиха на място? - попитах .
- Не можеха да си позволят риска Елая да пострада. Тъжната истина е, че за тях запазването на живота и е много по-важно от колкото за нас.

Разбира се. Както-му-беше-там-името можеше да по един или друг начин да се сдобие с друг биологичен наследник, дори сам да се клонира.
- Ако оживеем след това... ще съм свободен ли да си вървя? - попитах.
- Да. Имате думата ми на самурай, г-н Хомър - не бях сигурен какво да я правя тая дума, но така или иначе май това ми беше единствената възможност.
- Дай го тука тоя Хиперион - изпъшках.

* * *

Планът за атаката беше изключително прост - Йоши влиза през парадния вход и ангажира вниманието, аз се промъквам през задния и отвличам момичето. Получих поредната доза информация къде, какво и как да направя, ако самураят не оживееше. Вариант в който да избягам нямаше, тъй като биометричните ми данни бяха изпратени в корпорацията. Бягството от моя страна значеше десетки културни, добре изглеждащи и въоръжени до зъби агенти да тръгнат по следите ми.

Заден вход нямаше, затова се наложи да влизам през покрива. Дори след употребата на бойни стимуланти, бях доста далеч от върхова спортна форма и "промъкването" ми беше по-скоро пролазване. Или пропълзяване. Когато, запъхтян и потен, проникнах в склада, сигнализирах по късовълновото радио - станция която Йоши ми бе дал.
- На позиция съм.
- Окей, влизам - изпращя в отговор радиото.

Воинът на Камашима носеше със себе си завидно количество оръжие и бойна техника, които щедро ми бе предложил да използвам. Отказах, доверявайки се изцяло на револвера си. Въпреки че имаше в запас пушкала достатъчни за цял взвод, той тръгна само с двата меча и познатата ми униформа от наподобяваща кожа черна материя. Изприказва разни неща за чест, войнска гордост и други подобни глупости, но нито бях в настроение да го слушам, нито пък имах интерес към темата. Исках просто да оживея. Запомних само, че ухиленият тип няма да участва в боя и не трябва да бъде нараняван - пак нещо за чест и касти. Жалко, защото мисълта как забивам в блестящата му усмивка юмрук беше ободряваща. В тялото на момичето пък имаше поставен чип, с чиято помощ с точност установихме къде се намира. Ако се бяха сетили да сложат чип с по-голям обхват, сигурно нямаше да се стига до тази олелия.

Прокрадвах из празните складови помещения и клаустрофобичните коридори подобно на накуцваща сянка. Нямах представа как върви битката с мечове, но искрено се надявах моят човек да излезе победител. Или поне да ми спечели достатъчно време, за да се измъкна с Елая.

Намерих я в помещение, подобно на това в което я бях предал. Въпреки че беше бледа и вързана тя изглеждаше непълно невредима. Очите и се разшириха когато ме видя, но и направих знак да мълчи. Не бях имал време да се огледам, но каквито и щети да ми бяха нанесли взрива и побоя, явно не бяха променили фрапиращо външността ми. Това е добре, харесвам се въпреки повечкото килограми.

Трябваше да я изкарам на покрива, където да изчакаме предварително наетия глайдер. Ако се справеше с битката, Йоши щеше да си тръгне по земя. До колкото разбрах, остриетата на мечовете бяха намазани с бавно действаща, но смъртоносна отрова, така че нямаше вариант да го изоставя ранен и да ми лежи на съвестта. Не че ми беше останала много такава.

Безпроблемно се изкачихме на покрива. Раните ми си казваха думата и по-скоро се опирах на Елая, отколкото я спасявах. Оставаха две минути до идването на глайдера, така че нервно зачакахме. Двете минути изтекоха бързо и в далечината се очертаха гладките метални форми на въздушното превозно средство. Още съвсем малко...

Нещо зад гърбовете ни издрънча. Обърнах се сполетян от ужасни предчувствия. Мацката стоеше на покрива заедно с нас и бавно се приближаваше с извадени мечове. Беше свалила маската си и можех да видя смъртта в тъмните и бадемови очи. По остриетата искряха капки кръв. Усетих отчаянието на момичето до себе си - деляха я секунди от спасението. Но от робството я разделяше само една развалина, с други думи - аз.
- Спрете на място! - заповяда. Накуцваше, явно не се бе измъкнала безнаказано от битката с мечове. При друго стечение на обстоятелствата бих отбелязал красотата и. Сега исках да я видя мъртва.
- Не, ти спри - казах. Подпрян на рамото на Елая, с мъчително движение се опитвах да измъкна пистолета си. - Не искам да те убивам.

Мацката се ухили хищно и изпълни сложно движение с мечовете - знак на уважение към смел и същевременно обречен противник. А аз успях да измъкна оръжието си и да го насоча към нея с трепереща ръка.
- Не ставай глупав - под ледената студенина в гласа и се усети още нещо. Презрение? Съжаление? Разочарование? - Знаеш че имам екраниращ щит против лъчево оръжие.
- Да. Знам. - натиснах спусъка и видях как красивото и лице избухна в кървав облак - Това тук, обаче, е огнестрелно – довърших, наблюдавайки как тялото и се свлича. Мечовете иззвънтяха върху студения цимент.

Глайдерът вече беше досами покрива и можех да различа рекламите по него. Беше лукзосен модел, от тези с холо-екрани и минибар в тях. Усмихнах се криво. Всичко стана черно...

* * *

Прекарах няколко дена в частната клиника на Камашима Индъстрис, през които почти успях да забравя през какво съм минал. За определени неща така или иначе нямах много спомени, но едва ли можеше да се каже, че съжалявам за това.

Не беше ясно какво ме чака в бъдеще, така че се наслаждавах пълноценно на почивката. Луксът, който ми предлагаше клиниката, ме караше да искам възможно най-продължителното боледуване. След като мина може би седмица, бях посетен от Елая.
- Благодаря ти - тихо каза тя - Не го направи от добри чувства, но въпреки това ти благодаря.
- Моля - отговорих.
- Според лекарите си възстановен, така че е време да бъдеш изписан. Както ти е обещано, имаш пълна свобода.

Кимнах. В последно време бях разбрал доста за странните нрави на бившите японци и разбирането им за дълг и чест.
- Трябва да знаеш, че Китсука те търсят. И ще те открият.

"Успокояващо"
- Говорих с татко. Мисля че можем да ти предложим работа в разузнавателния отдел на корпорацията. Имаш качества които биха ни били от полза.

Дилема. Да се върна в Фрийпорт, където да бъда преследван от банда квалифицирани убийци и побъркан хазяин, чиито имот бе взривен заради мен, или да остана доживот роб на корпорацията, добре платен, защитаван, но без свобода. Отдаващ цялата си същност на Корпорацията.
- Имам ли време да го обмисля? – попитах.
- Да, до края на деня. Ако откажеш, след това корпоративен глайдер ще е на твое разположение да се върнеш в Фрийпорт.
- Добре. Аз... благодаря – покашлях се - Ще ти отговоря бързо, трябват ми само няколко минути за обмисляне.

Елая кимна и излезе от стаята. Погледнах през прозореца - тук, където и точно да се намираше клиниката, беше топло и грееше слънце. Все още бях млад, исках да живея. Но, мамка му, не можех да си представя да изгубя свободата си. На шкафчето до леглото стоеше оцелелият след премеждията ми портфейл, от който извадих една монета и замислено я завъртях между пръстите си. Дали - или. Да бъдеш или да не бъдеш. Ези или тура. Отново погледнах през прозореца, вдишах свеж въздух с пълни гърди, протегнах се. Поставих монетата върху нокътя на палеца си.

В крайна сметка риск - печели, риск - губи.

КРАЙ

---
Разказът е носител на Първа награда от Конкурса на Сивостен за хумористичен разказ с фантастични елементи, м. Октомври 2007 г.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193726#193726






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3109 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.