Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Силата на метала

Автор: Любен Загорчев - LifeJoker, сряда, 14 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Драгнор се беше надвесил с мрачна физиономия над пространството с бушуващ метал. Не че разчиташе особено този път да се получи някакъв по-приличен резултат. В крайна сметка той беше едва треторазреден маг и не притежаваше достатъчно умения да концентрира и насочва магическите си сили в правилна посока. Докато бавно обгръщаше със съзнанието си сребристите нишки на полиморфната материя и се опитваше да оформи представата за нещо материално, живо и разумно, няколко дълги, подобни на пипала метални ръце се протегнаха от ямата и се опитаха да го придърпат в студената си прегръдка.

Твърде странни бяха свойствата на този метал, едновременно студен и втечнен, податлив на магическо влияние, но Драгнор можеше да се закълне, че черната материя има собствено съзнание и намерения. Твърде изтощен, за да продължи с опитите, младият мъж се строполи върху твърдия камък и с неудоволствие загледа резултата от предишните си усилия. Безформени, жалки гротески, които трябваше да представляват безстрашни, непознаващи болка воини, а се бяха получили безжизнени подобия на строшени доспехи. Макар да осъзнаваше, че орденът му разчита твърде много на него за своето спасение, Драгнор не беше достатъчно способен да се справи, а малкото оцелели висши магове бяха твърде заети със защитата на мрачния град от пълчищата фанатици.

Колко време продължаваше тази война, година, две, десетилетия или много повече. Отчаяни старци, забравили отдавна какво е реален живот бягаха панически все по-навътре в тъмната пустош, подкрепяни от чираци и младши заклинатели. Драгнор, тогава малко момче, смътно си спомняше за тези времена, но в последствие му се наложи да порасне много по-бързо, отколкото му се искаше. Съвсем скоро към новопостроените градове започнаха да се стичат безредните орди на фанатици и безделници, армия, обречена в сблъсъка си със смъртоносните заклинания. Вълна след вълна се стичаха тези заблудени души. Западните земи явно имаха твърде много човешки ресурс за прочистване.

Но после, решила окончателно вътрешните си проблеми, Федерацията се зае сериозно с бегълците. Малките отряди на редовната армия скоро бяха последвани от елитния Легион на Ястреба и формирования на “доброволци” от Северната провинция. Надеждата постепенно се изплъзваше от съзнанието на маговете, а методичните опити на новото управление на запада да ги изтрие окончателно от лицето на земята почнаха да стават все по-реалистични. Не един и двама от най-висшите загинаха, къде от изтощение, къде от кинжала на агенти на Легиона. Разбира се, войната се водеше с променлив успех за двете страни, но в момента Драгнор усещаше края. Не беше добър знак, че натовариха точно него, чиито магьоснически умения доскоро се заключаваха в предизвикване на леки размествания в почвата да бъде натоварен със създаването на нова армия металоиди.

Изпухтявайки силно, магът се надигна, не без усилие, и се насочи с провлечена крачка към малкото прозорче на лабораторията си. Не, че имаше смисъл от него, така или иначе нямаше светлина, която да навлезе. Цялата равнина, докъдето му стига погледа на човек, беше обвита от вечен мрак и гъсти талази дим, извиращ от земята. Нямаше растителност, нито птици или поне някоя заблудена муха. Единствената светлина идваше от многобройните факли, черпещи енергия директно от земните недра.
Неочаквано мъжът сякаш взе някакво решение, тръсна глава и намятайки се с дебелата си вълнена шуба напусна тъмната постройка. Поздрави няколко от слугите и един-двама познати търговци и се насочи по възможно най-заобиколния маршрут към квартала на наемниците. Винаги се беше учудвал колко много прости хора, които дори изпитваха страх от маговете, се бяха заселили в мрачната долина и вливаха кръв в този така наречен град. Слуги, селяни и предприемчиви търговци, ковачи и всякакви други занаятчии, водени или от привързаността си към ордена, или от възможността да изкарат малко пари, независимо от огромния риск, или пък просто криещите езическите си идоли и вярата в тях от новата, фанатична религия, всички те се заселваха около кулите и лабораториите на ордена и водеха живот, изпълнен с лишения.

Сред цялото това общество особено място заемаха наемниците. Варвари от далечния север, дезертьори от провинцията, хора от изтока или просто пропаднали типове, благодарение на топящите се средства на ордена и собствената им жажда за кръв и хаос, те бяха продали мечовете си на изгубената кауза и формираха реалното бойно звено. Именно сред жилищата на този пъстър човешки кошер се промъкваше Драгнор, твърдо решен да вземе бъдещето си в свои ръце, своето и това на Хру’ла.

Съвсем скоро, прекрачвайки прага на една от многото каменни къщи магът впи устни в тези на мускулестата ледянка. Странна раса бяха белокосите северняци, надвишаващи по ръст поне с две глави и най-едрите мъже, с кожа, червена като прясна кръв и изпити лица. Мъже и жени, всички те се биеха и ловуваха наравно, единствения начин да оцелеят в суровата снежна пустош, дори по-негостоприемна от Полетата на тъмата. Но именно в една от този странен народ Драгнор беше намерил сродна душа.
- В този град няма надежда за нас, Господарке на сърцето ми – започна разпаления маг.

Подобен начин на изразяване бе чужд на севернячката. Смяташе го за излишно патетичен, за напразно пилеене на думи, но въпреки това се стараеше да изглежда поласкана. Дребничкия младеж бе просто едно екзотично завоевание за нея, мъж от друга земя с други нрави, а освен това като на всеки жител на севера дори незначителните магически способности й се струваха като огромна сила. Но въпреки това за нея отношенията между мъж и жена се изчерпваха по съвсем различен начин.
- Драгнор, какви ги говориш?
- Няма надежда, любима, нито за нас, нито за Ордена. Всеки момент огромните армии на Федерацията ще се изправят пред стените и няма магия, която да може да ги спре. Затова реших да избягаме, заедно, някъде далеч на изток.
- Ти си полудял. Дори да си прав, та къде можем да отидем?
- На изток има кралства, велики кралства, в които магическите способности не са грях и където ще бъдем посрещнати с почести и ще можем да започнем нов живот. Вярвай ми, любима, и не бери грижа за нищо. Само бъди готова, когато ти дам знак.
След което магьосникът забърза по уличката обратно към лабораторията си. Хру’ла го изпроводи с непроницаем поглед. Макар да смяташе току що споделеният план за абсолютно безумие, все пак в нея се появи непонятното желание да се впусне в това приключение, но беше толкова мигновено, че дори не успя да го осъзнае. Тя беше войн, а този прокълнат град беше най-доброто място, което тя и другарите й можеха да намерят в търсене на битки. Освен това плащаха добре.

***

Магнус Дългия скришом оглеждаше опушеното от факли помещение, носещо гръмкото наименование “кръчма”. Освен няколко дребни обирджии и двайсетината наемници нямаше други посетители, което отразяваше настроението, в което беше изпаднал магьосническия град. При други обстоятелства сигурно щеше да пропилее шепа дребни монети в хазартна игра с някой от крадците, но сега имаше далеч по-важна работа. Блуждаещия му поглед всъщност беше прикритие на съсредоточеното върху шумна компания ледяни внимание. Огромните червенокожи воини надигаха паници със слаби питие и си разправяха стари бойни подвизи. Тези тук разбира се нямаха много общо със свободните си събратя в далечния север. Бяха просто банда изгнаници, наказани заради това, че са допуснали тотема на езическото им божество да попадне в чужди ръце или пък някоя друга подобна глупост, която ръководеше живота им.

Магнус бе имал щастието да види истинската бойна мощ на северняците, когато, преследвайки един особено упорит в бягствата магьосник от Ордена на Вятърната кула беше достигнал чак до заледените пустини. Група от петдесет или сто въоръжени с огромни костени копия и топори ледяни, с характерните татуировки на племето си, бяха страховита гледка.

Да. Службата на таен агент в Легиона на Ястреба предлагаше разнообразен живот на Магнус. Никога не се беше оплаквал дори на ум, но настоящото му назначение предлагаше и други развлечения освен убийства. При последната мисъл Дългия опипа дръжката на тънкия, закривен кинжал, след което отново се съсредоточи върху стройната севернячка. Надяваше се благодарение на годините опит да усети някакво напрежение в нея, което да му подскаже какво решение е взела. Трябваше да знае, за да знае как да се справи с истинската си жертва, онзи глупав заклинател. След това отрядите от Северната провинция щяха да си свършат работата.

***

Вонтир олицетворяваше всичко, което простия човек не очакваше от един маг. А още по-малко от един наистина могъщ маг. Едва на около двадесет и четири години, стройният младеж притежаваше типични за Северната провинция черти, но и неподозирана суета и слабост към разкоша. Имаше почти ангелско, голобрадо лице и гъста гарваново черна коса. Имаше и талант да премахва враговете и съперниците си, бавно и методично, с изтънчена жестокост. И да не забравяме, в момента беше най-могъщия магьосник в Ордена на Металната руда, което уви, малко хора подозираха. В известен смисъл дори беше горд, че беше най-могъщия магьосник в Ордена още преди да премахне мнозинството от изкуфели старци с бели бради.

Точно в този момент се забавляваше с доста плодотворен разпит, с който същевременно целеше да изпробва новите си металоиди, съвършени воини от полиморфен метал, почти непобедими и напълно покорни. За разлика от повечето заклинатели с близки до неговите способности, които проявяваха пълна липса на въображение, Вонтир обичаше да създава телохранителите си възможно най-гротескни. Ужасът на пленения крадец се усилваше многократно повече от това, че металните му мъчители приличаха на огромен тлъст касапин с бебешка глава и кентавър с туловище на коза.
- И значи нашия малък приятел Драгнор е решил да си плюе на петите и на лоялността си към Ордена, така ли? – последните думи бяха завалени от примлясване, съпровождащо поредната хапка екзотичен деликатес.
- Да, да, .... и ще вземе някаква севернячка с него – пленникът едвам успяваше да говори свързано, агонизирайки от металните остриета, забити в тялото му – Има и още нещо...

Вонтир с досада замахна към един от металоидите, който беше забил поредната струя полиморфен метал в тялото на крадеца и по този начин отчаян писък на болка прекъсна думите му. След няколко минути крадеца успя да продължи:
- Има, има агент на Федерацията в града. Видях го в кръчмата да наблюдава севернячката.
- От “ястребите” ли? Човек вече и в собствената си къща не може да се чувства спокоен.

Вонтир погледа малко предсмъртната агония на крадеца, след което замислено закрачи към лабораторията си. Трябваше да се подготви достатъчно добре за това, което предстои. Нима Федерацията смяташе, че с един агент, един предател и стотина планинци от Северната провинция може да се справи с Ордена. Отговорът щеше да е страшен.

***

Напълно отчаян, Драгнор слушаше за величието на федеративната армия и за стоманените легиони, които щяха всеки момент да се стоварят върху града. След като Хру’ла беше отказала изобщо да се споменава отново идеята му за бягство, беше отишъл в кръчмата, където в момента замаяната му от алкохол глава се пълнеше с фантастичните разкази на Дългия. Агента на “ястребите” съвсем целенасочено обрисуваше страховитата картина:
- Представи си само, десет хиляди облечени в стомана воини, които се стоварват като юмрук върху жалката ви наемна стража.
- Но те ще ни премажат. Ордена ще бъде изличен, а аз ще загубя живота си, своя и на любимата.
- Разбира се, жреците на Светлината са склонни да проявят милост, но само при едно условие. Не трябва да срещнат никаква съпротива и всички заклинатели трябва да се откажат от източника на мощта си.

Като повечето невежи хора Магнус изобщо нямаше представа, че магията се ръководи изцяло от съзнанието на заклинателя, но събеседникът му беше прекалено уплашен и замаян, за да открие измамата.
- Тогава сте загубени. Освен, знаеш ли, бих могъл да издействам твоето спасение, поне твоето и на твоята малка женичка. Но ще искам малка услуга.
- Кажи, какво трябва да сторя?
- Ако премахнеш в определен момент магическите бариери, които обграждат града, тогава може би воините ще покажат милост към обикновените жители и по-нисшите заклинатели. А ти и твоята възлюбена ще се ползвате със специалната ми протекция.
- Но така градът ще бъде напълно беззащитен.
- Градът е обречен, млади ми приятелю. А тези защити са само временна преграда пред силата на Светлината. Мисли за себе си, мисли за своето бъдеще и това на близките си хора. И без това алчните ви водачи скоро сами ще се погубят в стремежа си за власт и богатство.

Още час бе необходим на “ястреба” да убеди младежа в добрите си намерения и неизбежността на ситуацията, докато накрая Драгнор склони да предприеме пагубната за Ордена стъпка. След това щеше да заживее щастливо с Хру’ла, далеч от мрачните полета, от тъмнината и от магията.

***

В нормалните земи слънцето сигурно тъкмо огряваше зелената растителност, докато животинския свят мързеливо се отърсваше от съня. От височината на градската стена обаче Магнус виждаше единствено мрак. Заклинателят до него в състояние на пълна концентрация шепнеше някакви думички, а плаващата земя отвъд постепенно започна да се втвърдява. Пагубния капан, в който не един и двама невнимателни пътници бяха потънали скоро щеше да се превърне в удобен път, по който да прекрачат грубоватите планинци и елитните легионери на Федерацията. Това щеше да е краят на Ордена.
Агентът опипа отново дръжката на кинжала, верен негов спътник в годините на странстване. Хладен метал, който беше отнел не един и два живота. Скоро към тях щеше да се присъедини и жалкото същество до него, само трябваше да изчака още малко, за да падне окончателно магическия капан. Вече се виждаха сенките на федеративната армия, която щеше да нахлуе в нищо неподозиращия спящ град и нямаше да има милост за никого.

Ето ги, вече преминаваха през толкова опасния до скоро терен и се катереха по стената, порутена на много места и построена по-скоро по навик, отколкото като някаква реална защита. Магнус, обхванат от възбуда, издърпа внимателно оръжието от ножницата му и се приготви да приключи с наивния си съюзник, когато издайническо дрънчене го накара да се обърне. С нарастващо изумление на фона на запалените факли видя излизащите от почти всяка къща металоиди. Гротескни, метални воини в стройни редици, с оръжия, излизащи директно от крайниците им, с рога и шипове по туловищата. Бяха безбройни, готови да посрещнат нападателите. Дългият искаше да се обърне и да извика, да предупреди сънародниците си. Последното, което видя, беше как задните редици пропадат в наново размекналата се земя. Драгнор с облекчение извади ножа измежду ребрата на свличащото се тяло, избърса го в панталона си и заслиза по стълбичките, за да се присъедини към останалите магьосници, направляващи металоидите. Брат му, Вонтир, щеше да е доволен. Тази утрин щеше да загине цвета на вражеската армия.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193157#p193157






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3033 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Няма коментари 

AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.