Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Една история с четири лица. IV глава (статия) - Творчество
Една история с четири лица. IV глава

Автор: Черно слънце, сряда, 14 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Аз съм обречен навеки и само сянката ми крачи по студените алеи на пустия парк. Спирам до поточето, ромолящо през градината и се навеждам, за да отпия късче отразена сребърна светлина. Върху езика ми водата се превръща в непоносима мътилка с вкус на отвращение. Луната ми взема болката, но с нея си отиват вкуса, ароматите, цветовете и звуците. Остава ми все по-малко живот, който Нощта разтегля върху все по-непоносими протяжности от вечери, пълни със сребърно вцепенение. Посрещам буден утрини, в които - изоставен от нея - крещя вътре в растящата кухина на душата си.
...Нощта е болно дете в шепата Тъмнината, надвесена над пресъхналото ми сърце...


Габриел вдигна очи от собствения си красив и ясен почерк и се вгледа в живата картина от мрак, звезди и леещо се сребро, изпълваща панорамния прозорец на таванското ателие. Сред безпорядъка от недовършени картини, в самия център на лабиринта от захвърлени платна и четки, гордо стърчеше върху статива портрета на жена, чийто очи му се изплъзваха отново и отново. Правеше го с безжалостност, която намекваше, че не иска въобръжението му да я и положи върху платното.... А той нямаше време за търпение, нямаше за кога да чака и да моли лицето, родено в неговото собствено сърце, да излува пред погледа му на творец.

... Защото умираше. Смърта идваше за всеки ангел, който се отрече от Небето, без да прегърне покварата на Шибалба...

Чувстваше, че няма да живее дълго. Тялото - това чудо от плът, с което се сдоби наскоро - осъзнаваше края си въпреки неистовия инат на волята и яростта на сърцето. Отиваше си въпреки жаждата да усеща отново и отново туптенето на горещата кръв и пробожданията на острите чувства... Болестта го убиваше и скоро щеше да загуби дори гибелните ласки на своята жажда за творене - лудостта да си създател, заради която се отрече от Слънцето. Яростта и отчаянието го стиснаха за гърлото и той изведнъж захвърли финните иструменти на своя труд, проговаряйки на пустата стая:
- Чие лице се опитвам да видя в сънищата си. Твоето ли, Тъмнина В Светлината... или на някоя дева, която така и не срещнах.... Кажи ми?

Нощта му отвърна с безгранична тишина и водопади от лунна светлина, спускащи се върху цветята и дръвчетата на парка, чрез безмълвното си , усмихнато и студено присъствие. Докосваше го, ала не желаеше да реши измъчващите го въпроси.

Тогава той въздъхна и с тежки крачки напусна помещението, изтъкано от стъкло, сребристо-светла паяжина и нежни, нощни сенки. Излезе и дори не затвори вратата след себе си, спускайки се като тъмна мъгла надолу по стълбите. Стъпките му го изведоха сред пространството от цветя и красиво разлистени дръвчета, между извити поточета и еднометрови мостчета, кокетно прескачащи тънките им, ромолящи снаги. Красотата на мястото за миг го порази, сякаш не можеше да проумее, че тъкмо той я е сътворил, че сам е превърнал дивия порив за живот на растенията в тази изтънчена хармоничност от цветове, форми и загатнати танцуващи силуети.

Крачеше безцелно из потъналия в себърна тишина парк, целувайки от време на време сгушената в ръката му бутилка вино, когато чу конско пръхтене и миг по късно съзря огромен като планина черен жребец да похапва грациозно от любимите му орхидей. Прекрасното животно протягаше дългата си и силна шия, и откъсваше едно по едно виолетовите устоцветия, поръсени с бяло по ръбовете. Гледката излъчваше магичност и съвършенство, заради която Габриел забрави да се ядоса и само усмихнат приближи към великолепното създание, понечвайки да го хване за юздата. Пристъпи към него и видя крайчеца на пурпурна рокля да се подава от широката пролука към вътрешността на беседката. Вече силно заинтригуван, приближи съвсем и деликатно почука на едната от деветте резбовани колони, поддържащи лекия като дихание в зимен ден покрив. Никой не му отвърна и той след кратко колебание надникна вътре, виждайки непозната и много красива жена да спи върху масата, издялана във вид на голяма дъска за играта Го.

Огромната плоскост правеше жената да изглежда крехка като сън за летене в лятно небе, красива до болка, до ослепяване - струваше му се , че кожата й свети в тъмнината със собствена перлена светлина, приглушаваща дори млечната сребристост на Луната, плуваща над тях.

Красотата на непознатата посече сърцето му и той се облегна на резбованата колона, загубил дъха си в бездната на нейното присъствие. Без да осъзнава, свали пелерината от раменете си и я зави, при което лекия й като пеперуда сън се превърна в разкошен, сънен поглед, потапящ го в омаята на две необятни, тъмни езера. Замря, надвесен над лицето й, докато Луната плуваше в огромните й зеници и неясната усмивка на събуждаща се жена пленяваше душата му. Не смееше да издиша, страхувайки се, че тя ще изчезне като образ върху езерна повърхност - стоеше и се потапяше в погледа й, докато върху разкошните устни разцъфваше нежна усмивка:
- Къде съм попаднала?
- В скромната ми градина, лейди!
- ... Красиво е! - тя погали с поглед плетеницата от цветове и дръвчета, докосна с дълги и тънки пръсти масата, върху която беше заспала. Усмихна се:
- Не помня как съм се озовала тук.... носех се върху моя Мрак със затворени очи, до пълно изтощение.
- Такъв великолепен жребец трябва да се язди тъкмо така - отвърна тихо Габриел, омагьосан от леещото се сребро на нейния глас.

Сърцето му потрепна от нейните слова, долавяйки в тях копринена мекота и неустоима женственост. Душата му изстена, поразена от откритието, че те е онази, която е търсил през целия си живот на творец:
- Бъдете моя гостенка, прекрасна непозната. Искам да ви нарисувам.
- Не заслужавам такава чест! - отвърна тя и в мелодията на гласа й той долови нежни искри на смях и съблазън. Вместо отговор въздъхна, поемайки ефирното присъствие на парфюма й с леко отмятане на главата си назад:
- Знаете ли за какво ме боли? Че не мога да претворя на платното аромата на лилия, който деликатно се носи около вас.
- Не всичко може да се нарисува, изтънчени господине - красавицата се протегна грациозно под наметката му, разсънвайки се напълно - но усещам благородството и силата на душата ви. Картините ви сигурно са изключителни.
- Сега аз трябва да попитам дали искате да ги видите?
- Попитайте ме тогава - засмя се прелестно тя и копринения й глас се разля около тях, разтуптявайки сърцето му.

- Искате ли, красива страннице?
- Да - прошепна тихо тя и нещо дълбоко, и меко в гласа й събуди безумието в него. Прииждащата лунна светлина се превърна в приливи и отливи, нахлуващи с безмълвен грохот в сърцето му. Слабост, нежна хлад и изпепеляващи пламъци пресякоха дъха в гърдите и тъмна вибрация премина по ръцете му. Потъвайки в плетеницата на сън, изтъкан от слабост и желание, Габриел се приведе и докосна с устни върха на миглите й. Целува я дълго и нежно, пиеше от нея с бавните глътки на пустинник, открил кладенец в сърцето на пустинята. После притисна слепоочие до осветената от луната страна на лицето й и затвори очи, оставяйки се в чувствената й власт. Предаде се в откликващите на присъствието му нежни ръце, в омагьосващата ласка на мекия й, женски шепот, отвеждащ го в Никъде-Никога.

Сенките, хвърляни от луната, бавно заплуваха около тях, докато те потънаха в мелодията, създавана от собствената им страст. Заляха ги приливи и отливи, и пристъпите на яростна жажда за плътта на мъжа се превърнаха в пропадане сред тъмнопурпурните бездни на необятнотата й женска същност. Нощта се прероди в безвремие, изтъкано от дъх на виолетови орхидеи, преплетен с мирис на любов и аромат на малки капчици сладка пот по солените й устни...

..Луната наднича
ниско под стряхата
и побелява вселената,
в нежно утро зачената.

Неясен вихър от пламъци
оставят отпечатъци
от твоите зеници
в дъното на душата ми...

.. Денят се роди, докато с последни сили, уморена от безграничната му нежност, тя го галеше, заспивайки в прегръдките му. Целуна дланите и обви с дълги нозе бедрата му, изпивайки силата му с последните и най-могъщи пориви на страстта си. После дълбоко в нея се надигаха крилете на съня, умората надви крехкото й тяло и тя заспа с лице върху неговите гърди, обвила със слабите си ръце шията му, като че ли искаше да го вземе в собствения си сън.

Изтощен от ласки, покорен от нейната нежност, погали дългите й коси и се взря с непресъхнала жажда в притварящите се за сън огромни и тъмни зеници. Отпи с поглед от езерата на очите й, прокара с трепет пръсти по бледото лице, от чиято белота чезнеха пурпурните следи на неистовата като вулкан възбуда и страст. Почувства как умората меко се прокрадва в него и затваря клепките му, докато се наслаждава на укротената й, неизразима красота. Накрая я притисна в прегръдките си и на свой ред, с тиха въздишка, се предаде на съня, в който тя продължи да присъства като разцъфваща рана в поразеното му от любов сърце.

......................

Алените лъчи на залеза го разсъниха с усещането за нечия съдбоносна липса, а неясното чувството за загуба го накара напълно да отвори очи, бавно изплувайки от тъмния вир на съня без сънища. Изтекоха дълги мигове, преди с внезапно пресичане на дъха да си спомни бездната от нежна лудост, в което предишната нощ го повличаше с изпепеляваща страст непознатата, тъмноока красавица. Изправи се със залитане, погледна ръцете си, които снощи бяха галили бялото й лице, и осъзна, че вече не може да рисува. За една нощ, изтъкана от пурпурна лудост, неговата цял живот търсена муза се беше появила и изчезнала безследно.

Вдигна очи към потрепващите високо горе зведи, бледнеещи близо до перлената аура на Селена- тази вечно спяща, кръглолика богиня, спускаща косите си от сребриста светлина през душата на тъмното небе. Остави се на съзерцанието и постепенно в сияещия над него сребърен облик съзря тъмните очи на непознатата, мекото сияние на косите й от копринено нежен мрак, стичащ се между пръстите му.

Вслуша се в безмълвието на Нощта и чу шепота, крехко отронващ се от устните на непознатата, нейния човешки смях и тихите й стонове на страст и нега. Признанията й, отронени в миговете на пурпурно безумие, докато му позволява да усети свещенния вкус на живата й плът.

Остави се на аромата от виолетовобелите орхидеи, цъфтящи само в тъмнина и през тялото му мина трепета, роден от спомена за нейния парфюм. Ароматът й на жена, страст и топлина, тънкия мирис на изпълнена с живот вечност, която надмогва студения полъх на безвремие, сипещо се като сребърен прашец по разперените длани на ръцете му.

Повече не докосна четките и платната, а храната, виното и смеха- изкушенията, заради което бе пожертвал някогашната си светла безпътност - напълно загубиха своя вкус. Полюшването на цветята под ласките на вятъра престана да предизвиква в него трепета на твореца. Играта между слънчевите и лунните лъчи при залез никога вече не събуди в душата му порива към неизразимото. Неусетно вселената се превърна в тъмно зарево, сред което нейния образ зае мястото на небето и земята, водата и въздуха, началото и края. Накрая несъкрушимото упорство, с което се противопоставяше на прогарящата го отвътре болест, се превърна в желание да умре.

Това желание се оказа от онези, които Съдбата изпълнява с подигравателна готовност.

Само две седмици след онази вълшебна нощ болките се превърнаха в кашлица, а тя в тъмнорижи цветчета по снежнобялата кърпа, която поставяше пред устните си. Знаеше, че примирението ускорява неизбежния край и това го караше да се усмихва с загадъчна усмивка, която ужаси неговия лекар повече от алените пеперуди, опитващи се да излетят от гърдите му. Лечителят не разбрираше какво се е случило с пациента му, но и самия той не проумяваше нищо до сутринта, когато се събуди и осъзна истината. Съпротивата срещу болестта беше изчезнала, защото бавно и постепенно се е превръщала в нещо друго и различно...

Отвори очи в стаята си, наситена с тежкия мирис на лекарства, и отметна завивките, изпълнен с яростната нужда да последва онази непозната жена независимо къде е отишла. Разгони тълпата лечители и бавачки, завеща картините си на най-близкия прют за сираци и с забравена лекота се превърна в безплътна, светла сянка, рееща се отвъд разстоянията на телесния свят.

....................

Минаха дълги нощи, изпълнени с лутане из цивилизованите страни и все по-отчаяно скитане по обширните степи, влажните долини на Южните Планини и горите на елфите. Дните се превърнаха в кратки проблясъци между нощите, в които се сливаше до самозабрава с Тъмнината в опитите си да намери непознатата красавица, тръгнала си от него без да му каже сбогом.

До самия край на силите му жаждата за тъмнооката жена го тласкаше все по-напред, през синкавите воали на нарастващото изтощение, през сребърната паяжина на Мрака, който ревниво го искаше за себе си. Накрая разбра, че смъртта идва за него и се върна в онази градина, за да посрещне там последната сутрин от съществуването си на въплътен по своя воля ангел.

.......................

Прекара последните си дни в странен покой - картините, които бе създавал цял живот, му се струваха безлични цветни петна, болестта не предизвикваше в него съпротива, а изтощението бе притъпило дори жаждата, родена в онази благоуханна и страстна нощ. Започна да прекарва все повече време в беседката, където се любиха с нея и да присяда изтощен и болен на пейката, минаваща от вътрешната страна на ниската, удобна стена.

В една от тези вечери с укротен гняв погали масата, оформена като дъска за шаха Го, и с кротка въздишка се приведе, допирайки чело на ръба й. След това му бяха нужни няколко дълги дихания, докато проумее, че под отрсещния край на пейката проблясва златиста искра - имаше нещо, подаващо се изпод вехнещите листа от орхидея, които вятърът небрежно навяваше във вътрешността на беседката. Прекалено слаб, за да се изправи, той се търкулна и с трепереща ръка взе малката златно-сребърна висулка.

Спомни си, че я е виждал върху малката, изящна ушна раковина на непознатата и се засмя за пръв път от много дни. Златото в искрящата сплав принадлежеше на Тъмнината и той мигновенно го докосна с ума си, търсейки свързващата нишка между двете половини на изящния чифт обици. Миг по-късно сля тялото си с Мрака и се озова далеч на север, насред ледена равнина, брулена от студен и пронизваш вятър.

Не усети студа, нито поривите на ледения вятър, понеже го плени гледката на нейната развяваща се, пурпурна рокля. Очарова го нейния силует, плъзнал грациозна сянка по нежната бяла повърхнаст на леда под нозете й. Нежните й очи го накараха да се олюлее от внезапно изригналите желание и страст:
- Искам те! Ти си последното нещо в изтичащия ми живот, което искам.
- Не сега! - ръката й посочи следите от някаква туко що приключила битка. Неволно проследи жеста й и усети присъствието на още нестихнали неистови енергий, изригнали в предсмъртна ярост души на могъщи войни, непримирими един към друг дори в гибелта си. Видя, че противниците са се унищожили взаимно, но въпросите как и защо не се породиха в заслепеното му от страст и копнеж съзнание. Тръсна глава, отхвърляйки видяното от мислите си, след което върна поглед към нейното лице:
- Моля те, аз умирам. Позволи ми да те погаля и ще си тръгна.
- НЕ СЕГА - гласът и се разля с познататата му мекота, но в него изпъкнаха стоманени, непреодолими нотки и волята му се почувства като лодка, срещнала стърчащите глави на подводни скали. Трепна, покорен на желанията и заповедта й, но в този миг очите му пробляснаха в сребрист скреж, зениците погълнаха ирисите и той почувства, че Сянката превръща неутолената му любов в яростен пристъп на ярост и обида. Не искаше да я наранява, но за един миг, за едно дихание загуби контрол над себе си и Тъмнината надникна през очите му, ревнива към съперницата си от плът и кръв....

Пристъпи напред и обгърна с длани нежните страни на лицето й, пропускайки през себе си необятнота като океан лудост, хлад и смърт на Тъмнината. Докосна съзнанието на жената и откри титанична ярост и страст, който пресрещнаха приливната вълна от мрачна мощ и се превърна в зарево над околните хълмове. Прегърна я и преплитането на неговото безумие с нейния огън ги превърнаха в овъглени силуети, разпадащи се по вятъра...

...Нима е сутрин...
...Колко нежно-
във шепи събираш-
изпепелената ми плът.

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=193132#p193132






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 3806 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (78) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.