Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Клаудия Кардинале: "Моите звезди" (статия) - Биография, Европейско кино, Клаудия Кардинале, Холивуд
Клаудия Кардинале: "Моите звезди"

Автор: Александър Арсов, събота, 03 ноември 2007.

Публикувано в Статии :: Литература; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Защо винаги най-много си падам и са ми най-голяма слабост възможно най-неподходящите жени – световноизвестни цигуларки, оперни примадони или легендарни актриси?! Нямам представа, но определено към последните спада и Клаудия Кардинале – една от иконите на европейското кино и моя отколешна страст. Затова тук ще си говорим за нея. И по-специално за нейната последна книга, “Моите звезди”, защото се оказа, че тя е и талантлив писател, освен великолепна актриса. Тъй като със съжаление предполагам и по всяка вероятност съм прав, че за повечето от вас Клаудия Кардинале в най-добрия случай не е нищо повече от едно име, ще започна с няколко исторически щрихи за нейната кариера, след което ще премина към литературните достойнства на книгата й.

Особено екзотично съчетание на италианска кръв, африкански корени и френска изтънченост, Клаудия Кардинале е родена на 15 април 1938 г. в Тунис, където предците й (чистокръвни сицилианци) се били преселили две поколения преди знаменателното събитие. По онова време африканската страна е под френски протекторат и затова Клаудия израства като Клод и първият език, който научава е френският. Безгрижните години на плажа и сред суровата красота на пустинята свършват, когато едва 17-годишната Клаудия печели местния конкурс за най-красиво италианско момиче, макар че почти не говори италиански. Наградата е пътуване до Венеция за филмовия фестивал, а останалото... Е, нали знаете, останалото е история. До средата на 70-те години Клаудия Кардинале се снима в по три-четири филма годишно, което я превръща в една от най-големите звезди не само на италианското, но и на световното кино. Емблематични са участията й в легендарни ленти като “8 Ѕ” (1963), “Гепардът” (1963) и “Имало едно време на Запад” (1968), в които има възможност да работи с някои от най-големите режисьори на всички времена – Федерико Фелини, Лукино Висконти и Серджо Леоне съответно – и актьори от ранга на Марчело Мастрояни, Ален Делон, Бърт Ланкастър и Хенри Фонда. Макар че от втората половина на 70-те участията й намаляват значително, до ден днешен Клаудия се е снимала общо в над 100 филма, които са я утвърдили не само като една от най-красивите жени появявали се някога на големия екран, но и като изключително талантлива и универсална актриса. Синьорина Кардинале винаги е обичала предизвикателствата и никога не се е страхувала да се изправи пред тях – вече прехвърлила шейсетте дебютира в театъра, където продължава да играе и до днес...

“Моите звезди” са една своеобразна автобиография на Клаудия Кардинале, в която тя отдава почит на всички хора от света на киното – актьори, режисьори, продуценти и дори специалисти по костюмите, – без които никога не би станала това, което е – звезда от легендарна величина. Книгата обаче спокойно би могла да се казва и “Моята звезда”, защото сред цялата тази плеяда гениални хора Клаудия нито не за миг не забравя себе си и – слава Богу! – не страда от излишна скромност. Тя е достатъчно красива и без нея. Не мога да устоя на изкушението да направя един паралел с холивудските мемоари на Шърли Маклейн (“Моята щастлива звезда”) и бързам да ви уверя, че той няма нищо общо с астрономическите сходства в заглавието. Двете книги са изключително различни, просто защото се занимават с киноизкуството (и киноиндустрията!) в два различни свята – Америка и Европа. Както мемоарите на Шърли са един много ценен със своята прозорливост поглед върху най-добрите години на институцията наречена Холивуд, така автобиографията на Клаудия е незаменим източник на информация за златните времена на европейското кино, като острото око и красноречивият език са й помогнали да сътвори една дяволски жива картина на неговия апогей. Все пак между книгите на Шърли и Клаудия има и една съществена прилика – множеството главни герои в тях, макар че излъчват собствена светлина, а не отразяват чуждата, в крайна сметка са най-обикновени хора.

Чета “Моите звезди”, препрочитам отделни пасажи, усмихвам се – кога весело, кога горчиво – и си мисля защо Клаудия не е станала писател. Книгата е написана рядко увлекателно и се чете буквално на един дъх, колкото и банално да звучи това. Стилът е типично италиански – пестелив, емоционален, на моменти малко разхвърлян, но способен винаги да задържи погледа върху страниците, – макар че в оригинал книгата е написана на френски. Човек неусетно се пренася в един друг свят, отдавна и безвъзвратно отминал, но притежаващ особено очарование и става свидетел на една невероятна трансформация. Едно момиче с италианска кръв се разхожда безгрижно по плажовете на Френски Тунис, където в началото на 50-те години е страшно да си италианец, защото това е синоним на “фашист”, в следващия момент, като истинска Пепеляшка на ХХ в., тя вече е в светлината на прожекторите, осветяващи снимачната площадка, а на режисьорския стол са някои от най-великите режисьори в историята на киното. Аристократичният, изтънчен и елегантен Лукино Висконти, с неговия болезнено-реалистичен, почти религиозно-мистичен маниер на правене на филми и разпасаният, спонтанен и неимоверно приказлив Федерико Фелини, който започва да снима филм без да има понятие за сценария, са двете крайности на режисьорския гений, до които Клаудия има щастието да се докосне. Забележителни са нейните бурни преживявания и лаконични, но твърде смислени размисли за вечния любовник на екрана и извън него (Марчело Мастрояни), секссимволът на всички времена (Ален Делон), олицетворението на френския бохем (Жан-Пол Белмондо) и една американска легенда, поставена при твърде необичайни обстоятелства (Бърт Ланкастър) – все хора, с които я свързва сърдечно приятелство дълги години наред. Бомбата “Клаудия Кардинале” избухва с такава сила в Европа, че ударната вълна прекосява Атлантика и американския континент, за да достигне чак до Холивуд. Там човек може да бъде потресен от покъртителните истории на Рита Хейуърт и Рок Хъдсън, две кино величия станали жертва на човешкия порок и неизличимата болест. Филмите, актьорите, актрисите и режисьорите са твърде много, а аз не смятам да изпадам в пристъп на отегчително изброяване – нещо, което Клаудия великолепно е избягнала.

И все пак, най-голямата звезда в “Моите звезди” на Клаудия Кардинале е... самата тя. Възхищавам се на тази жена не толкова защото има собствено мнение за всичко и всеки, което не се притеснява да изказва писмено, а защото тя притежава едно рядко качество, което е почти невъзможно да срещне човек у себеподобните си, камо ли пък при звезда от такава величина. Откровеност. Истинска, чиста и неподправена откровеност! В тази своя книга Клаудия е винаги и преди всичко откровена – със себе си и с читателя. И това си личи от първата до последната страница. Щастливите моменти в живота й вървят ръка за ръка с нещастните, под една или друга форма, и понякога е трудно да се прекара рязка граница между тях. Невероятната история с първото й дете, което израства с мисълта, че майка му е негова по-голяма сестра, а баба му – майка (ах, че объркано стана!) и трескавият живот на звезда, с неговите вечни пътувания, снимки, хотели, договори и продуценти, които не оставят и капка свобода, са може би най-ярките примери за този житейски дуализъм, така живо описан от Клаудия. Специално внимание е отделила тя и на двамата най-важни мъже в личния си живот – богът на продуцентите Франко Кристалди и Паскуале Скуитиери – вечно недооценения режисьор, политик, журналист и какъв ли още не, с когото не са женени, но вече повече от тридесет години живеят един за друг, ценейки личната свобода на другия повече от всичко останало. Клаудия обаче винаги е готова да разведри тягостната атмосфера на сложните интимни взаимоотношения с някой и друг анекдот свързан именно с липсата на такива, като срещата й с легендарния “ловец на жени” Марлон Брандо или топлото, трайно и истинско приятелство с Робърт де Ниро например. Да не говорим за куриозните, силно наподобяващи приключенски роман снимки на “Фицкаралдо” (1982), които се провеждат не някъде другаде, а точно в джунглите на Амазония, и то в компанията на двама абсолютно ненормални немци – режисьора Вернер Херцог и изпълнителя на главната роля Клаус Кински...

В заключение ще си позволя да ви препоръчам да не подминавате тази книга с лека ръка и реплики от сорта на “Ама мен това въобще не ме интересува”, защото това означава да не ви интересува света около вас. А светът – това са хората. “Моите звезди” на Клаудия Кардинале далеч не се занимава само със “звезди” – на европейското кино, Холивуд или театралната сцена. Това е книга, в която леко и елегантно, точно и стегнато – на пръв поглед може да ви се стори дори повърхностно – са описани цяла галерия колоритни образи, които в крайна сметка са най-обикновени хора, на които нищо човешко не е чуждо, макар обществото да ги е канонизирало за “звезди”. В центъра на тази “вселена” е самата Клаудия, с нейния ироничен и дори саркастичен понякога език, смущаваща на моменти откровеност и рядката дарба да те пренесе изцяло в друго време и друг свят. Приятно четене!

--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=192575#p192575






Допадна ли ви този материал? (4) (0) 8357 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (28) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.