|
Сивостен :: Трети март (статия) - История
 | |
Честит Празник на всички Българи! В което включвам онези, които се чувстват такива. Останалите да празнуват когато и каквото си искат, но да не ми се пречкат.
Наскоро ми се случи нещо много интересно. Един приятел ми върза мартеница с думите “Да си бял и червен, весел и засмян.” Беше първи март. Чудите се какво ме е учудило? Ами всъщност нищо не ме учуди. Вече почти съм свикнал с това, че той мисли за себе си като за българин. Той е англичанин и уважава българското много повече, отколкото средностатистическия българин. И се интересува от българщината много повече от него. Та преди близо година той ме попита защо имаме пет национални празника. И на мен ми се наложи много сериозно да помисля върху отговора си.
Хронологично погледнато, всеки един от тези празници символизира една отделна част от българския дух. Да, частите са близки, но за сметка на това са много различни.
“24-ти май – Денят на славянската писменост – каза той. – Прекрасен празник. И може би най-неразбрания. И осъдения на най-скорошна забрава.”
О, да. Ние се гордеем с писмеността си. С това, “че и ний сме дали нещо на света”. Само че латиницата все повече измества кирилицата и постепенно английския започва да се конкурира с циганския за втори официален език в страната.
Останалите народи имат писмености, чието начало се е загубило в дълбините на историята. А ние имаме ден, в който отбелязаваме паметта на онези, които са ни дали средството да оцелеем във всичко, което историята ни е подготвила. Ден, в който децата се радват, че не учат. Ден, в който възрастните се радват, че има по-малко задръстване в центъра на София. Ден, в който аз винаги намирам някой, с когото да вдигна наздравица за Българския език. Защото ако го нямаше него, нямаше да четете тези редове. Аз нямаше да съм поискал да ги напиша.
“6-ти септември – Денят на Съединението” – това беше вторият празник, избран от Никълъс.
Най-българският ден. Денят, в който България за първи път от векове излиза сама на световната политическа сцена, за да покаже на Великите сили искреното си мнение за тяхното такова. Ден, в който всеки е българин. Всеки, който успее да се сети с какво започва “Опълченците на Шипка”. Не се опитвайте да правите анкета. Освен ако не си търсите повод да се напиете до безпаметност. Съединението е може би най-истинският от празниците ни. Плод на общонародно дело и, преди някой да го е оспорил, спокойно бих пратил критиците на поклонение до Сливница. Пеша. За да размислят кога една малка страна се е опълчвала на цяла Европа и е излизала победител.
“22-ри септември – Денят на Независимостта”. Една страна, поела по пътя на Съединението не може да остане в сянката на Високата порта. Макар че самото Съединение според мен е достатъчно показателно за точния статут на българската държава. Но международната политика си има правилата и всички трябва да играят по тях. Един празник, който доскоро не беше празнуван. Погрешно според мен, но пък световната политика си има правила и всички трябва да играят по тях.
“6-ти май – Денят на Свети Георги Победоносец” – Никълъс се усмихна. – Виж този е близък до всеки англичанин. Ден, в който почитате славата на българския войник. В един разказ някога ме впечатли един цитат за българското военно изкуство. Помниш ли? “Триумф” мисля беше. – Помня, как да не помня при положение, че аз му дадох да прочете разказите на Йовков.
“Тези, които идеха срещу него бяха изгорили книгите по военно изкуство в пламъците на хиляди войни и въстания и познаваха единствено катехизиса, изписан по остриетата на сабите.” За Българската военна слава мисля нищо друго не може да бъде казано.
“Добре де – започна Никълъс. – Имате си Ден на писмеността, а езика е първото условие за една независима нация. Имате си Ден на Съединението, в който отбелязвате излизането си като нация на световната политическа сцена и празнувате порива си към обединение на всички български земи. Имате си и Ден на Независимостта, в който отбелязвате окончателното скъсване със сянката на миналото. Имате си и Ден на Военната слава, без която нямаше да ви има като държава. А 3-ти март къде се вписва в цялата картинка?”
Един много лесен въпрос, чийто отговор хич не е лесен.
Защо същност отбеляваме примирието, сложило край на една империалистична война? Вече ме е страх да мисля колко точно хора знаят нещо за този период от историята ни. Ще се опитам да подредя малко събитията, така както го направих за Никълъс, за да дам отговора за мен.
И така. 1876. Горещо лято, последвало огнена пролет. Централните Балкани са окъпани в кръв. В кръвта на един народ, успял да се научи да умира организирано. Великите сили са притеснени от това, чувстват се засрамени, че позволяват подобни неща да се случват пред вратата им. Изпратени са мисии от наблюдатели. Свиканите конференции се провалят заради задкулисни игри и убедеността на една определена Велика сила, че Русия само блъфира, когато заплашва с война. Само че въпросната Велика сила мери славяните с англосаксонски аршин. “Аршин нашир, аршин надлъж” и сметката се оказва крива. Вълненията в Русия все повече се засилват и в така създалата се ситуация военния съвет на царя взима единственото разумно решение. Решава да се възползва. И обявява война на Турция. Война, която се води на два фронта – Кримски и Балкански. Единият за печелене на земи, а другият за печелене на престиж. Единият не толкова успешен. Когато руските войски започват да се изтеглят, на Кримския фронт започва офанзивата на Балканите. Военните действия тук са истинска комедия от грешки. Като всяка от страните допуска по една огромна, но само едната успява да се възползва от противниковата. Вследствие от недоглеждането на един генерал и таланта в укрепленията на един паша, на картата на Европа се появява един никому неизвестен град, който за малко да спечели войната за Турция. Плевен. Малък град с повече икономическо, отколкото военно-стратегическо значение, се превръща във възел, който дава на Великите сили възможността да мислят за нов опит да натрият носа на Русия. Само че не успяват. Руското командване успява, въпреки героизма на войниците си и таланта на полевите командири, да не превземе града при третия щурм. Защо? Ами политика. Но накрая крепостта бива превзета. А е била на косъм да получи силни подкрепления.
Подкрепления, които биват спряни при един от старопланинските проходи. Сетихте ли се вече кой е той? О, Шипка! Желанието за слава на един паша губи войната за Турция. А героизмът на защитниците на прохода не позволява на Русия да загуби. А сега същото, но малко по-дълго.
Единственият проход, охраняван по-сериозно е бил този. Всеки друг би бил по-логичния избор и е щял да пусне турците в северна България без особени проблеми. И руснаците са щели да се окажат разделени на няколко групи. Добруджанските гарнизони в Шумен, Варна, Русе и Силистра са шели да ударят “блокиращите” ги руски войски и да ги смачкат върху наковалнята на обединените сили на Сюлейман паша и Осман паша. Понтонният мост при Свищов – единствената връзка с Русия – е щял да бъде превзет и всички руски войски да останат отрязани на Балканите в клещи между две силни турски армии.
Но... Шипка не пада. Пада Плевен. И след това вече войната следва еднопосочно движение. Което привидно приключва със Санстефанския договор. Защо привидно? За да имаме Ден на Съединението и Ден на Независимостта – още два дни в календара, в които не се работи. Но Берлинският конгрес и договор са една друга приказка. Която е далеч все още.
България ликува. След близо 500 години мрак и “присъствие”, тя се появява отново на картата на Европа. За да може 129 години по-късно Европа да я “приеме”. Мисля си, че покрай целия този ентусиазъм с приемането ни в Европейския съюз не е зле да добавим още един национален празник – 1-ви юли. Денят, в който приключва Берлинският конгрес. За да ни напомня колко точно превратна е симпатията на великите сили.
Но казах, че няма да говоря за мрачни дни.
И тъй. 3-ти март. Денят, в който аз всяка година си спомням, макар и на бегом историята на България. Денят, в който виждам България такава, каквато трябва да бъде. Донесена на знамена от конски опашки, блеснала в християнските хоругви, обагрена в червено в гибелта на Търново, сенчесто-зелена в знамената на хайдушките чети, готова на всичко в надписа “Свобода или смърт”, спираща врага в цветовете на Самарското знаме, караща сърбите да сънуват кошмари при спомена за Сливница. Блестяща и помръкнала, горда и съкрушена, окъпана в кръв и слава. България, преборила се за да оцелее, за да я има. За да мога на днешния ден с гордост да кажа, че съм Българин. Казано от някой много по-талантлив от мен:
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
Преди малко Никълъс ми се обади, за да ми честити празника.
Още веднъж. Честит Празник, Българи!
--
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=136905#136905 |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
покажи/скрий карето 
