Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Шепот (статия) - Конкурс за разказ по думи, Конкурси на Сивостен
Шепот

Автор: Lannis, понеделник, 29 август 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Цял ден предчувствието за буря мачкаше селото в прегръдките си. Тежки облаци бавно захлупваха долината и хората страхливо вдигаха мрачни погледи нагоре към още по-мрачните сиви валма, скупчващи се над тях. В късния следобед светлината увехна, а внезапно излезлият хладен вятър вдигна затопления пясък от пътищата, набивайки го в потните лица на селяните в Мечи дол. Отнякъде дойде тежкият мирис на дим.

Внезапно огромна светкавица разпука небето като яйчена черупка и пороят лисна под оглушителния съпровод на гръмотевиците. В миг хората се изпокриха, а не след дълго по улиците заподскачаха големи парчета град.

Вратата на кръчмата се отвори и хладен полъх плъзна под бялата риза на Карим. Мъжът потръпна и погледна към скоро напаления огън. Топли пурпурни пламъчета цъфтяха по черното мъртво дърво и пръскаха уют и светлина. Тази вечер кръчмата се бе напълнила отрано с народ и вътре бързо стана влажно и задушно. Витаеше ароматът на дъжд, на печено месо, на огън, а в него упорито се провираше и миризмата на запотени тела. Дъждът биеше гневно в замъглените стъкла на прозорците, но никой не обръщаше внимание на бурята отвън. Разговорите се поливаха обилно с вино, от време на време рязко преминаваха в кратки кавги, които бързо утихваха под строгия поглед на Карим.

Поредната порция влажен студен въздух откъм вратата привлече вниманието на кръчмаря. Той вдигна поглед от чашата в ръцете си, но не забеляза никого. Смръщи вежди, решил, че някой се е изсулил тихомълком от кръчмата без да плати, и в същия миг съзря дребна фигура да се промъква странично между масивните гърбове на синовете на съседа Томен и да приближава бара. Прогизнало, щедро опръскано с кал наметало тежеше върху ъгловатите приведени рамене на новодошлия. Той се подпря несигурно на бара и се преви под напора на зловеща кашлица. „Този няма да го бъде още дълго”, помисли си мрачно Карим. Непознатият надигна леко глава и две черни като въглен трескави очи се стрелнаха за миг към лицето на кръчмаря, след което погледът се забоде в мазния плот. „Пък хлапе е още”, помисли си съчувствено Карим, докато се опитваше да огледа сведеното лице на странника – слабо, с тънък, заострен нос, омазано със сажди и кал и обградено с къси, мокри кичури тъмна коса.

- Търсиш ли някого, момче? – обади се ханджията и без да дочака отговор попита: - Как ти викат?

- Арек – изхриптя странникът. – Търся нещо за пиене и място да си почина.

- Ходи край огъня. Сега ще ти донеса нещо.

Непознатият се плъзна като сянка между масите и се настани на голямата пейка до огнището. Опря лакти в масата и събра потрепващите върхове на дългите си пръсти. Карим наточи вино в една каничка, грабна чаша и също отиде натам. Странен ме се виждаше този непознат, а и будеше съжаление у него, та той любопитно се засуети наоколо. Огледа опърпаното наметало, от което се процеждаше вода и протегна ръце, за да помогне на момчето да го свали, но Арек сепнато се отдръпна назад. Отблъсна немощно ръцете на Карим, разкривайки прясна рана от изгорено върху мръсната си длан.

- Какво си правил, бе момче, къде се подреди така? – попита загрижено Карим и се отпусна на пейката.

- Ръкувах се с дявола – задавено прошепна странникът и нов пристъп на кашлица раздра гърлото му. Той избърса устни с опакото на ръката си, размазвайки черните следи по лицето си.

- Измий се, бе! – тросна се сърдито някой до тях. Карим се извърна и видя широкото порозовяло от топлината на огъня лице на Терес. Шишкавият кмет на селото от другата страна на хълма бе пристигнал преди няколко часа и сега гнусливо надигаше бокал с вино към тъмните си месести устни. „Три пъти ме кара да я мия тая чаша, свинята му проклета”, намръщи се Карим, докато гледаше как Терес внимателно докосва съдинката само с върховете на пръстите си. Носеха се слухове, че е пристигнал, за да вземе заварената сестра на Леонар, местния богаташ и собственик на повечето земи във и около Мечи дол. Отдавна се мъчеше Леонар да се отърве от нея. Първо бе пратил малката в манастира, но преди три месеца я бяха прогонили от там и сега Леонар я държеше под ключ в чифлика. “Дано е толкова луда, колкото твърдят”, помисли си Карим и се усмихна студено на Терес. Вероятно именно с Леонар имаше среща тази вечер дебелият земевладелец и нищо чудно, че мърлявата компания на Арек никак не му допадаше.

- И не може ли да се преместиш някъде другаде? – продължи да недоволства Терес. Арек стрелна с поглед запотеното му лице и за миг очите му проблеснаха опасно.

- Не го закачай, Терес! – измърмори Карим. – Не виждаш ли, че е прогизнал, а е и болен...

- Чух го вече да се дере! Ами само това ми липсва, да разболее и...

- Не съм болен – обади се тихо Арек и отново се задави в кашлица. Карим протегна съчувствено ръка към него, но момчето отново я отблъсна. – От дявола е това. – прошепна сякаш на себе си то. - От проклятието му. Спомен ми остави тя...

- Какви ги говориш, момче – обади глас над главите им. Карим вдигна лице и видя любопитната физиономия на Гориан, който се бе запътил към съседната маса. Високата възлеста снага на селянина се преви като въпросителна над тях и прошушна: – Не споменавай името на нечестивия.

- Де да бях пазил своето име от него – изскърца болно гласът на Арек и изгуби се в последните думи. Още двама се обърнаха любопитно към тях.

- Ама ти сериозно ли бе, момче – обади се единият.

Арек кимна бавно с глава. От наметалото му вече се вдигаше пара и действително сякаш около него се носеше задушливата миризма на дим.

- Всичко ми взе … всичко... в нощ като тая… - дрезгавият глас се препъна немощно във внезапно избилото в тъмните му очи вълнение и за миг изглеждаше, че отново ще избухне в кашлица. Улови се за гърлото, но пристъпът отмина и главата му клюмна уморено над чашата. – Идвах от Панаира в Медна – едва-едва се чуваше тихият му шепот. – Бурята ме застигна в Северния лес.... Каква буря само! Светкавиците се стрелваха като усойници по небето и току някоя клъвваше земята и дърветата пламваха като факли. Адът бе отворил портите си. Бях далече от околните села, а пороят не закъсня. Тогава видях светлина. Нямаше и да я забележа бараката! Подмами светлината в прозорците. Право в ръцете й ме отведе тя.

- Ама ти за жена ли говориш – обади се Гориан. Някой му изшътка да не се обажда.

- Жена! – кашлицата отново задуши шепота на Арек. Виното плисна от чашата му и кърваво червени мъниста се изсипаха по тъмната маса. Арек докосна внимателно едно с пръст, сякаш се опитваше да го побутне. – Жена... И аз това си помислих – прошепна унесено той.

- Беше полумрак вътре... топло. Омая ме тя. Плъзна се като сянка до мен... като змия... пита ме за името ми. А аз, глупакът, й го казах. Устата й .... тъмна като кръв в полумрака. Всичко бях готов да й кажа. Прегърна ме, ръцете й се стягаха все по-силно около мен. Устните... Тогава видях очите й. Светкавица блесна отвън и ги видях! Зеници като на котка… а в тях – пламъци. Опитах да я отблъсна от себе си, но сила нямах. Дъхът й като огън се изля в гърлото ми...

Тихият дрезгав глас накъсано шепнеше думи, които се търкулваха като мъниста от разпилян наниз в замаяните от Каримовото тъмно вино умове и вливаха трескавия си пулс в мислите им. Без сам да се усети Терес се бе доближил до момчето, забравил за опасната му кашлица, стараейки се да не изпусне и дума.

– Измами ме тя. Докато се мъчех да си поема дъх тя доближи устни до ухото ми и зашепна на някакъв дяволски език... като песен... Пламък продължаваше да гори гърлото ми... и течен огън се лееше в ума ми, а не можех да мръдна. Нито дума не разбрах, но долових, че няколко пъти промълви името ми. Пръстите й опърлиха косата ми.... Шепотът й... вля се като отрова в мен. Още го чувам...

Внезапно той притисна длани към ушите си. Лакътят му блъсна чашата пред него и останалото вино се разля по масата пред омагьосаните погледи на слушателите му.

– Чувам го... върви след мен тя... Три луни вече... Търси ме... огънят ме търси... а думите още теглят силата ми.

Внезапно Арек дръпна широкия ръкав на безформената си дреха и мъжете стреснато се взряха в потрепващата безсилно пред тях омърляна ръка.

- Нима това е мъжка ръка! – гневно изграчи Арек, спусна веднага ръкава и процеди. - Беляза ме тя… тялото ми беляза… душата ми пожела, а сега ме преследва. Адът ме преследва и пали огньове по дирите ми. Първо пламна дома на баща ми. Сам той изгоря в него. А аз... продължавах да чувам проклетия й шепот в ушите си. И я виждам .... в пламъците я виждам... – Карим погледна стреснато към кротко горящия зад тях огън. Пламъците плениха очите му и подпалиха развълнуваните му мисли. Чуваше задъхания, налудничав, дрезгав глас на Арек, който се смесваше с тихия шепот на горящото дърво. – Опитва се тя пак с пламъци да върже душата ми, да я завлече като яре след себе си. – думите на Арек заглъхнаха и той замислено потърка саждените петна по опакото на дланта си. – Проклятието ме….

Момчето се олюля и внезапно политна към Терес, който застина ужасено за миг, след което изквича уплашено и отскочи назад. Хората сякаш се отърсиха от някакъв сън и се огледаха учудено. Някои поклатиха глава и се отправиха уж към местата си, но повечето се насочиха към вратата. Карим помогна на Арек да се изправи, а момчето отново се отдръпна рязко от него, сякаш се боеше от ръцете на кръчмаря. Карим изгледа притеснено как тълпата в кръчмата започва да оредява и се обърна към Арек. Изправи се, взе механично една цепеница и се накани да я хвърли в огъня. Внезапно се поколеба и се отпусна отново на пейката.

- Момче... - Арек не отговори. Карим се приведе напред и се помъчи да надникне под качулката, която отново скриваше изпитото лице. - Върви си, момче...

Арек прокара бавно пръст по ръба на чашата.

- Аз... мислех да те помоля да спя в конюшнята...

Демонични огньове продължаваха да горят във въображението на Карим. Той потрепери страхливо.

- Моля те, момче, не ми докарвай беля на главата... А и бурята спря – добави извинително Карим. – Бедни хора сме тук. Иди в манастира от другата страна на хълма. Добри хора са там... Ще ти помогнат.

Черните очи на Арек се впиха в него и за миг на Карим му се стори, че в тях проблясва задоволство, смесено с презрение. Напуканите устни се извиха в усмивка. Полу-изненадан, полу-засрамен кръчмарят сведе поглед, измъкна кърпа от колана на престилката си и забърса разляното на масата вино. Арек бавно се изправи. Сребърна монета се изтъркаля върху масата, а малко по-късно се чу хлопване на вратата, което подсказа на Карим, че странният му посетител си е отишъл.

Малко по-късно вратата отново се отвори и в кръчмата влязоха няколко мъже. Водеше ги Ремар, управителя на имота на Леонар. Косата му бе опърлена и по мокрото му лице все още имаше следи от сажди. Хората се извръщаха към новодошлите, които се разположиха край опустялата маса до огнището. Карим наточи две големи кани с вино и бързо се приближи към тях.

- Какво се е случило, Ремар? Да не би...

Внезапно отвън долетяха гневните викове на Терес. Няколко по-любопитни надникнаха навън и се върнаха широко ухилени.

- Някой му е свил и коня, и кесията – засмя се големият син на Томен и се отпусна отново на мястото си. Карим бръкна в джоба на престилката си и пръстите му погалиха хладната сребърна монета. В мислите му отново изгря усмивката на Арек преди да си тръгне. На свой ред, кръчмарят се усмихна и отново се обърна към Ремар.

- Та какво е станало?

- Къщата на Леонар изгоря – отвърна мъжът и пресуши на един дъх чашата си, след което тежко я отпусна на масата и отново я напълни. – Досега вадихме каквото е оцеляло от пожара, но пък него дъждът и градушката го досъсипаха.

- Момчето... - обади се разпалено Гориан, - сигурно е минало оттам, а дяволският дъх го е настигнал...

Още няколко души страхливо се изсулиха през вратата навън.

- Какви ги говори тоя? – измърмори едни от новопристигналите. Гориан объркано се опита да му обясни за Арек.

- Черноок, казваш... – замислено проточи Ремар. – слабичък...

- Да... Огнено проклятие от дявола го следва.. Така ще да е изгорял и домът на Леонар. Прокълнатият сигурно е спал там миналата нощ... и пак пламъците са го застигнали.

Мъжът втренчи поглед в него, след което се засмя.

- Дявол, казваш. Сигурно така ще я споменава и Леонар занапред.

- Тя... – пребледня Гориан. – тя тук ли е?

- Ако конят на Терес е бърз, вероятно вече е на половината път до Голево хитрушата – ухили се Ремар.

- Ама ти за кого говориш – обади се Карим, макар вече да предусещаше отговора.

- Киара, сестрата на Ленар. Три месеца я държа заключена – откак я натириха от манастира. Искаше да се отърве от нея. Пък лудата днес палнала къщата и изчезна, докато се усетим. Ама знам ли, – добави той и намигна на Гориан. – може и твоята дяволица да е била.

Тема за вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3561






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2841 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (61) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.