Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Мънистото (статия) - Конкурс за разказ по думи, Конкурси на Сивостен
Мънистото

Автор: Жеко Найчов, понеделник, 29 август 2005.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Огънят в пещта беснееше отвръщайки със зловещо свистене на огромното духало. Чиракът изнемогваше. От обед никой не го бе сменил. Майсторът беше в съседния град по работа, а другите чираци заедно с калфите бяха използвали това за да отидат на събора... Ако оставеше огъня да угасне, сигурно щяха да го убият. Потта се стичаше по челото му, спираше се във веждите, отклоняваше се настрани, сливайки се с вадичката от слепоочията му и отново се събираше в мътни капки на върха на брадичката...
Дърва... Селитра... Отново духалото... Чиракът отдавна бе свалил мократа си ризка и я бе захвърлил върху дървата. Чувстваше, че няма да издържи още дълго. Но, ако спреше, пещта щеше да угасне. Стъклото щеше да се охлади и после цяла седмица нямаше да могат да я запалят отново. Майсторът бе благ човек и навярно само щеше да го нахока, но Чиракът бе убеден, че другите щяха го пребият, ако позволи пещта да угасне.
Жегата беше непоносима. Стараеше се да не гледа в пламъка, нито в разтопеното стъкло, но все пак, очите вече го боляха. Сълзите се смесваха с потта в неотличими и неотделим струйки. Замаян от умора и с премрежен поглед, Чиракът се спъна в изпусната на земята цепеница и разкървави веждата си в дръжката на духалото. С изтощено движение, той забърса лицето си с ръка. Изтръсквайки я настрана, една капчица отлетя към огъня и, макар че се изпари още преди да достигне до пещта, нещо мъничко остана от нея и достигна до жарките обятия на разтопеното стъкло...
Чиракът усети, че главата му се замайва, причерня му и се строполи пред огромното духало в мига, в който шумната компания на калфите влизаше през пътната врата в двора на работилницата... Те съвсем бяха забравили за него, но Старшият влезе по навик за да се увери, че всичко с пещта е наред и бързо извика останалите. Веднага се намери кой да смени припадналия, а самия него изнесоха вън на въздух.
–Ама сме гламави!– възкликна Старшият.– Как така никой не се сети, че сме го оставили сам? Ако се бяхме забавили още малко, пещта сигурно щеше да е угаснала. Да не говорим, че горкото момче, можеше да умре...
–Май ще е най-добре да покрием случая.– обади се друг калфа.– На Майстора това няма да му се хареса...
–Е, момчето заслужава награда...– настоя не особено убедено Старшият.
–А ние – наказание?– заяде се другият калфа.
–Добре де...– отстъпи Старшият.
И така случаят бе покрит. Калфите се разбраха помежду си, а когато момчето се свести, убедиха го да не отваря дума за случилото се пред Майстора. Той се върна на следващия ден и побърза да си влезе в работилницата. Беше накупил най-различни бои за стъклото и нямаше търпение да излее чрез тях вдъхновението, насъбрало се през последните няколко дни на бездействие. Калфите и чираците се нароиха около него да му помагат. Но... стъклото отказваше да се втвърди. Течеше като пресен пчелен мед по духалките и въпреки усилията на калфите, така и не можеше да изстине. Опитваха да го потопят в кофи с вода, но тя завираше, изпаряваше се, а стъклото си оставаше горещо и течно.
–Брех, да му се невиди!– чудеше се Майсторът.– Четиридесет години вече се занимавам с това, а още не бях виждал такова нещо... Чудо ли е, магия ли...
Калфите се споглеждаха, но никой не посмя да каже нищо. Изринаха дървата и въглените от пещта, но дори тогава стъклото отказа да се втвърди. Майсторът стана, отиде в Ложата, повика всички майстори, но никой не можа смислено да обясни какво ставаше със стъклото в тази пещ. Опитаха да поставят още пясък. Пещта го пое, но отново не се охлади.
–Това стъкло е урочасано.– обобщи Баш Майсторът на стъкларската Ложа.– Няма друго обяснение. Не съм видял такова нещо, нито съм чул някъде да се говори, но явно нещо е станало тук.
Когато цялата Ложа в йерархичен порядък напусна работилницата, Майсторът викна Старшия калфа и го попита:
–Нещо да е ставало докато ме нямаше?
–И да е ставало, не съм чул, нито видял.– излъга той.
През следващите дни стъклото така и не се втвърди, въпреки че вече никой не поддържаше огън в пещта. А Чиракът, който вече се бе пооправил от случката, дето го бяха изоставили сам, място не можеше да си намери. Имаше чувството, че той е виновен за ставащото. Калфите също го гледаха странно, дори се стараеха да го отбягват. На третия ден, той се престраши да влезе в работилницата и да се приближи отново до пещта. Лъхна го познатата топлина, въпреки, че огнището бе празно. Стъклото продължаваше да излъчва същата топлна, както ако всичко беше наред.
Изведнъж, пред изумените очи на Чирака от разтопеното стъкло изпълзя малко крилато гущерче, като че цялото направено от течен пламък.
–Здравей, татко.– каза съществото.
Чиракът си помисли, че припадъкът бе замътил разсъдъка му и не посмя да отговори на поздрава.
Гущерчето литна и кацна на дръжката на духалото.
–Защо не искаш да ми говориш?– попита отново то.
–Какво си ти?
–Мога да бъда каквото реша.– засмя се съществото. Сви се на кълбо и падна на пода. Пламъкът му сякаш угасна и се превърна в малко червено мънисто. Чиракът го вдигна от земята и с недоверие надзърна в прозрачните му дълбини. За миг вътре видя съществото, явило му се преди малко. Самото мънисто беше съвършено. Идеално кръгло, с малка дупчица в средата, която можеше да се види само под определен ъгъл. Беше прозрачно, червено като най-тежкото вино, блестящо... Чиракът тъй се захласна по това мъничко зрънце, родено от пламъка, че изобщо не забеляза, че стъклото в пещта се бе охладило почти до втвърдяване.
Осъзна се навреме, мушна мънистото в джоба си и се завтече а разпалва отново пещта. При пръв удобен случай изтича навън да каже на Майстора и останалите, че стъклото се е излекувало.
От този ден насетне, дните в работилницата се занизаха както обикновено и скоро случая със стъклото, отказващо да изстине се позабрави.
Минаха години. Чираците се изучиха, станаха калфи. Майсторът остаря, започна все повече да не вижда. Старите калфи станаха майстори. А червеното мънисто неотклонно оставаше до своя притежател. По никакъв повод не се разделяше с него. Беше го провесил за тънко копринено конче на врата си и го пазеше като талисман. Дори когато ходеше да се къпе във вира до воденицата, не го сваляше от себе си.
А в тази воденица живееше старият Воденичар с жена си и с прекрасната си дъщеря... Колко момци се опитваха да се домогнат до пекрасната и усмивка. Кой ли не я обсипваше с най-различни подаръци: терзиите и носеха фустички, златарите красяха хубавите и ушета с най-изящни обички, сладкарите я обсипваха с лакомства, табакчиите стягаха тънката и снага в красиви коланчета... Всеки търсеше как да и направи впечатление. А тя с радостен вой приемаше всеки подарък, после се фръцваше и продължаваше по пътя си. Стъкларските калфи също не оставаха по-назад. Кой и даваше шарена вазичка, кой – кристална чашка. И нашият Чирак с мънистото реши да си пробва късмета. Отдавна бе загледал той красивата воденичарска шерка, но не смееше да я заговори. Нито имаше какво да и даде. Само мънистото. Чудеше се как би стояло като обица на ухото и. Или като герданче на шията и. Или като гривна на ръката и... Само дето това бе само едно мънисто. За него бе важно, единствено, но си оставаше недостатъчно. Нямаше как да се направят две обици от него. Нито можеше да стане на гердан, гривна или каквото и да е друго. Но, какво пък? Можеше да се пробва...
–Къде така си се запътила?– попита той дъщерята на Воденичаря, когато уж случайно я срещна недалеч от бащината и воденица.
–А, нищо... Разхождам си се...
–Искаш ли да ти правя компания?
–Ми... Ако си нямаш друга работа...
Този, иначе апатичен отговор даде криле на момчето и следобедът мина за него като един миг. На изпроводяк, той и подаде мънистото.
–Ето, подарявам ти го...
–Аууууууу! Това рубин ли е?– попита изненадана тя.
–Е... не. Стъклено е...
–Много е хубаво.– отвърна леко разочарована дъщерята на Воденичаря.
–Ще се видим ли утре пак?
–А?... Ами, добре...
Чиракът долетя обратно в работилницата и се смъкна на земята едва когато трябваше да си легне. А възлюблената му се прибра, захвърли стъкленото мънисто на масата в стаичката си, сред всичките подаръци, които бе получавала през последните седмици и отиде да се види със сина на кмета. Подозираше, че и е купил нещо от панаира в околийския град...
На другата сутрин, първите лъчи на слънцето озариха мънистото и то разпръсна красиви червени лъчи из цялата стая. Момата спеше и изобщо не забеляза това, но една сврака, свила си гнездо на някоя от високите тополи около воденицата се завтече и грабна мънистото от масата. Политна обратно към гнездотто си, където вече бе успяла да струпа доста от по-дребните и лъскави подаръци на Воденичарската щерка. Но, не щеш ли, от небето се спусна ястреб и подгони свраката. Тя успя да му избяха, но изпусна мънистото. Когато хищникът се махна, тя дълго го търси, но не успя да го открие. То бе паднало в калта на пътя, който водеше към Воденицата.
На следната вечер валя дъжд. Като че това бяха преглътнатите сълзи на стъкларския Чирак, който цял следобед чака напразно, за да види после как дъщерята на Воденичаря се разхожда с един кондурджия. Макар да не беше проливен, дъждът изрови калните пътища, с тях откри и мънистото. То излезе от калта и се случи на камък. На сутринта едно тежко натоварено магаре, отиващо рано-рано към воденицата, го настъпи с подковата си. То изхрущя под тежестта на животното и стана на червен стъклен прах. Магарето отмина, пропъждайки с опашка мухите, които така ужасно му досаждаха, а остатъците от мънистото се превърнаха в бистри капчици сред разкаляната зема... Миг по-късно попиха между малките камъчета на пътя.

Тема за вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3561






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2876 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (61) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.