Български English [beta]
Здравей, гостенино. (вход, регистрация)
Екип Партньори Ресурси Статистики За контакт
Добави в любимиПредложи статияКонкурсиЗа рекламодатели
Начало
Форум
Към Кратки
Всички статии
 Литература
 Музика
 Филми и анимация
 На малкия екран
 Публицистика
 Популярни
 Кулинария
 Игри
 Спорт
 Творчество
 Други
Ключови думи
Поредици
Бюлетин

Търсене

Сивостен :: Бягство (статия) - Конкурс за есе, Конкурси на Сивостен
Бягство

Автор: Икар, неделя, 26 декември 2004.

Публикувано в Статии :: Творчество; Предложи Гледна точка

Намали размера на шрифтаУвеличи размера на шрифта

Сега вече е малко студено, но не ми пука. Дали треперя от сълзите, или от студа, дали изобщо треперя, в този момент няма значение. В този момент има значение само последният поглед към лицето й, което трябва да запечатам, да запомня, да обичам в сърцето си завинаги, така както го обичах досега – да го обичам в сърцето си, защото няма къде другаде да го обичам.

Трябва да си тръгна, но без да бягам. Трябва да не обичам тези очи, никъде другаде, освен тайно, през нощта, с възглавницата и сълзите. Трябва и да не плача, не е много мъжествено. Трябва да изпепеля любовта си, почти както тя изпепели мен. Трябва – но аз искам само да избягам. Не искам да съм силен, нищо не искам, само това – да избягам. Да не съм тук. Да ме няма. Искам никога да не съм бил тук, на тази бяла пейка, в този студен парк. Искам още да мечтая, искам още да сънувам. Искам да не искам истината. Нека избягам от нея, още веднъж. Още само веднъж и после да става каквото ще.

Всъщност това стана преди доста време. И вече не мога да го чувствам. Спомням си само откъси, някакви картини, налудничави мисли, но не и чувства. Тъжно е, нали? Как няма нито една дума, която да запали нещо в тези изречения, виждате ли? Болката ми не може да бъде почувствана, тя се стопи. Отиде си, но постъпи гадно – взе всичко със себе си. Сега е празно. Празно и малко тихичко.

Нямаше как да избягам от това, което стана. То просто ме завари там, на онази пейка, зашлеви ме бавно. Бавно, защото ме гони още от началото. Гони ме, но не може да ме стигне – аз все бягам. Изплъзвам се, изчезвам пак в онова голямо розово място, а после забравям, че съм се изплъзнал, забравям за всичко, и след това разбира се трябва да бягам пак. Не, много е странно колко безчувствено сега мога да кажа всичко това... Опитвам се да си представя пак онова лице, да си представя... да си представя загубата. То е много просто... моето мило малко цвете го няма. Няма го и вече няма нищо, нищичко няма на света, няма... Да, но спирам веднага. Не искам. Ще трябва пак да бягам.

Мислех си дали не мога да избягам въобще. Но там, с крак на парапета, разбираш нещо. Че не знаеш от какво бягаш и кое е да избягаш. Да прехвърлиш другия крак бягство ли е? Всички така казват – бягат слабите. А то това не е ли бягство – да избягаш от отговорността да го прехвърлиш този крак? Объркваш се и се прибираш. Не днес.

Много нощи всъщност плаках. Да почнеш отначало също е един вид бягство, то е бягство от спомена. А от спомена аз не искам да избягам. Той ми е скъп, мил ми е, той е красив и е единственото, което ми остана.

Затова сега не мога да го почувствам.

Май… май успях. Да избягам от себе си.

За коментари и вот: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2240






Допадна ли ви този материал? (0) (0) 2747 прочит(а)

 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук

Име:
Текст:
Код:        

 Покажи/скрий коментарите (93) 



AdSense
Нови Кратки @ Сивостен


Реклама


Подобни статии

Случаен избор


Сивостен, v.5.3.0b
© Сивостен, 2003-2011, Всички права запазени
Препечатването на материали е нежелателно. Ако имате интерес към някои от материалите,
собственост на сп. "Сивостен" и неговите автори, моля, свържете се с редакционната колегия.