|
Сивостен :: El Greco (2007) (ревю) - Янис Смарагдис, Джаки Павленко, Димитрис Сиатополус, Биографичен, Драма, Димитра Матсука, Лайа Марул
 | |
 Ел Греко (2007)
Не знам дали сте забелязали, но филмите за велики творци обикновено са толкова големи, толкова отнесени, че човек просто не може да ги гледа. Изключително рядко се срещат ленти на подобна тематика, които не само не са камерни, но попадат дори в категорията на занимателните. При това без да губят от основната идея, основния фокус на вниманието. „Ел Греко” е един от тези редки диаманти, които си заслужават всяка секунда от прожекцията. И въпреки че на места историческата му достоверност е компрометирана, дори само от факта, че испанско-гръцката продукция се концентрира върху душевността, върху чисто човешките моменти на избор, които Доменикос Теодокопулос прави, върху мотивацията, която влияе на стила му.
Но, всъщност, именно в последното е чарът на лентата на режисьора Янис Смарагдис. Вместо да ни поднесе една история, която спокойно бихме могли да прочетем почти навсякъде и която в крайна сметка не е чак толкова бурна, че да занимава сама по себе си, той измества фокуса, за да ни покаже Ел Греко като човек и творец. Като личност, която, въпреки историческата си значимост за художественото изкуство, си остава просто един, може би леко ексцентричен, човек. При това такъв на своето време – с всичките подбуди, мисли и чувства, които вълнуват съвременниците му или поне някои от тях. Освен това режисьорът успява само с няколко щриха, или по-точно сцени, да вдъхне на лентата исторически живец, който репрезентира онова време не толкова като епоха на романтика и героизъм, а по-скоро като период на мизерия и фанатични безумства.
Но все пак всичко се върти около един човек. При това не върху всеизвестната му критика към вече спящия своя вечен сън Рафаел и най-вече Микеланджело, от който същевременно се учи докато изковава собствения си стил. Този период от живота на твореца дори е пропуснат, както и много други, за да видим именно онези моменти, които са най-важни за въздействието. И завършвайки по същия начин – с портрета на Ниньо де Гевара, Великият инквизитор, лентата ни разкрива още нещо за творчеството на художника. Когато Тициан му казва, че хората не винаги искат да видят истината, младият Доменикос отвръща, че не може да рисува като него. И наистина – Ел Греко рисува истината, онази душевност, която вижда. И затова превръща грешниците в ангели.
Има обаче една слабост, която може да развали удоволствието на зрителя. Актьорската игра не е на необходимото за лента с такива претенции ниво. Макар че не е забележимо слаба, и липсва пластика. Може би най-видимо развитие търпи пак Великият инквизитор, изигран от Хуан Диего Бото, докато главният персонаж, този на Ел Греко, видимо не се променя, въпреки че логиката на сценария го изисква. Просто Ник Ашдън не влиза пълноценно в кожата на художника. Но въпреки тази критика, лентата си заслужава гледането - както споменах в увода, заслужава човек да се абстрахира от дребните и недостатъци. Макар че наистина е жалко да има пропуски там, където не би било очаквано, и да се представи великолепно в отношение, в което подобни филми обикновено се провалят. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
