|
Сивостен :: Клифърд Саймък (1904-1988) (статия) - Литература, Научна фантастика, Биография, Златна ера на научната фантастика, История, Клифърд Саймък
 | |
 Американският журналист и писател Клифърд Саймък без съмнение е едно от най-ярко открояващите се имена от Златната ера на научната фантастика, а дори и отвъд нея. Освен с характерния си стил и идеи, роденият на 3 август 1904 г. в Милвил, Уискънсин творец е и един от малкото, отдали напълно на творческа кариера - особено щом към нея добавим и близо четиридесетгодишното му сътрудничество с "Минеаполис Стар" и "Минеаполис Трибюн", където работи като репортер, редактор и координатор.
Въпреки че интересът му към научната фантастика датира от най-ранните му години, обаче, първите творчески опити на Саймък в началото на третото десетилетие на миналия век не се радват на особен успех, като единственият му по-забележителен разказ от този начален период ("Създателят", 1935 г.) е интересен най-вече с включването на религиозни елементи - нехарактерни за времето, но по-късно характерни за отделни произведения на самия фантаст. А дори и след завръщането му към писателството в края на тридесетте и над десетте години регулярно публикуване на страниците на вездесъщите по онова време "Изумителни истории" (Astounding Stories), дали тласък на не един известен автор в попрището на научната фантастика, му отнема известно време, за да оформи галантния изказ и миролюбивите в общи линии идеи, с които изпъква по-късно.
Най-силните години на Клифърд Саймък съвпадат и с големия разцвет на жанра като цяло. През 1951-1952 гг. американецът публикува две от най-силните си новели. "Отново и отново" (1951) е последвана от може би най-известното му произведение - "Градът" - и от този момент до края на следващото десетилетие (особено през шейсетте) бял свят виждат повечето му популярни творби. Сред тях се нареждат "Времето е най-простото нещо", "Неприятности с Тихо" (и двете от 1961 г.), "Те вървяха като хора" (1962), "Междинна станция" (1963) - за която печели и второто си Хюго през 1964 г. - а също така и "Всичко живо е трева" (1965), "Принципът на върколака" (1967), "Резерватът на таласъмите" (1968), като през същото време не престава да пише и обичайното си голямо количество разкази. Всъщност, Саймък никога не се превръща в типичен романист - една от най-характерните му черти е, че с малки изключения повечето му произведения са или относително кратки и повече клонят към повести, или наподобяват няколко свързани или преплетени отделни кратки истории.
Смята се, че през седемдесетте, с влошаването на здравословното му състояние, спада и качеството на новелите, които издава, докато продължава да бъде тачен повече като автор на разкази. Това обаче е до немалка степен спорно, тъй като по това време публикува творби от калибъра на "Рожби на разума" (1970), "Избор на богове" (1972), "Гробищен свят" (1973), "Децата на нашите деца" (1974) или "Планетата на Шекспир" (1976), а през 1978 г. дори прави изключително успешен опит в класическото фентъзи с "Братството на талисмана". Така че подобно нещо по-скоро може да се каже за най-последните години от живота му, което на свой ред подлежи на съмнение, тъй като две години преди смъртта си публикува още един великолепен роман - "Магистрала на вечността" (1986).
 За приноса си към научната фантастика Клифърд Саймък е отличаван нееднократно през дългия си творчески път. Носител е на три награди Хюго - при това както за новела, така и за повест и за кратък разказ. На два пъти е награждаван с другия престижен приз - Небюла - а през 1977 г. става и третият Велик майстор на научната фантастика. Това, което го прави толкова обичан обаче са най-вече необикновените му виждания, подчертани още повече от почти приказния му стил.
От една страна Саймък е твърд застъпник на научното в научнофантастичните произведения, чиято намаляваща с десетилетията тежест откровено изтъква като ахилесовата и пета - и се оказва прав, тъй като това явление се забелязва силно след залеза на златното поколение, към което принадлежи. От друга, американецът е също толкова заклет противник на директния конфликт между разумите, и неговият извънземен може да бъде намерен по-лесно ловейки риба на пасторален фон, отколкото точещ нокти за завладяването на Земята. А и като цяло, въпреки че варират по настроение, от повечето му творби лъха умерена доза оптимизъм що се отнася до човечеството и поне част от неговите представители.
Като всеки автор, естествено, Саймък също има присъщи и любими основни теми и идеи, сред които не на последно място се нарежда и родния му провинциален Уискънсин, където се развива действието на не една или две от творбите му. А дори и извън него, картините, излезли изпод перото му, най-често навяват идилично усещане. Често обаче тази идилия е доста повърхностна и изпод първите впечатления прозират основните негови притеснения - липсата на такт и умереност, на усет във взаимоотношенията, на желание за разбирателство, независимо дали между човек и човек, човек и чужд разум, дори човек и робот. Всъщност, американецът е и един от немногото автори, засягащи по-сериозно тематиката за положението на хипотетично разумен кибернетичен организъм, макар и в това отношение да не е толкова настоятелен, колкото Азимов или Лем. И като цяло, може би най-основната тема и пътеводната светлина на творчеството на Клифърд Саймък е нуждата човекът не просто да не загуби, а - ако се налага - дори да намери отново човешкото в себе си.
Неслучайно в този контекст други две от любимите му постановки са тези на пълната несъвместимост - където човекът среща разум, в чиято логика не може по никакъв начин да вникне - и религиозната, където обикновено търсенето стига до доста абстрактни изводи. Концепцията на душата също му е присъща, макар и да я разглежда от различни ъгли в някои от своите произведения.
Разбира се, освен тях, американецът пише и по-класически за жанра теми, сред които без съмнение най-често се срещат пътуването във времето и паралелните вселени - особено що се отнася до последните, едва ли има друг автор с подобно количество творби. Но дори и при тях Саймък предпочита да предизвиква размишления, отколкото да обяснява пространно идеите, вижданията си, или пък феномените, с които борави, поради което и произведенията му остават донякъде с отворен край.
Клифърд Саймък умира на 25 април 1988 г., оставяйки зад себе си огромна празнина на научнофантастичния фронт, но също така и безброй великолепни произведения, които продължават да вълнуват и вдъхновяват любителите на фантастичното. |
 Добави коментар 
Ако сте регистрирани във форума можете да коментирате и тук
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
