Стyлте тичаше през тъмната гора. Трънаци и драки късаха простото u сукманче. Впиваха се безжалостно в бялата u кожа. Камъните хапеха нозете u. Тя се спъваше в стърчащите корени, падаше, удряше се, ставаше със сетни сили и пак продължаваше да бяга. От време на време спираше и се озърташе, ослушваше се; после отново се забързваше. Бе решена да бяга до края на света, ако се наложи, но не и да се върне отново в бащиния си дом...
За пореден път падна, понечи да се изправи, но остра болка я срути на земята. Глезенът u бе навехнат, а може би изкълчен. По красивото u лице се стекоха сълзи на болка, гняв и отчаяние. Удари с юмрук по земята и, вдигайки глава отново, за трети път, видя светлинката.
–Проклятие!– изстена на глас Стулте.– На всичкото отгоре май бягам в кръг!
Тя се присегна, взе някаква чепата тояга, изправи се и куцукайки тръгна. Сега вече нямаше друг изход. Не можеше повече да тича в недружелюбната гора с този крак. Ще не ще, трябваше да пренощува някъде. Само се молеше това някъде да е по-далече от дома на баща u.
Не след дълго излезе на открито и това, което видя под светлината на нащърбената Луна никак не u хареса. Беше тичала в продължение на часове и си мислеше, че едва ли не вече е извън окръга, а се оказа на не повече от час път с кон от селото и то в позната дори през нощта местност. Произходът на светлинката също не я радваше... Е, поне на никой нямаше да му хрумне да я търси там. Пък старата Хaйре, макар и особнячка, май не беше лоша жена. Освен това глезенът на Стулте бе започнал да отича и, на всичкото отгоре, на черния хоризонт се виждаха светкавици. А бурите във Вирсунгиaновия проток допринасяха за лошата слава на цялата област.
–Кой е?– провикна се Хайре, след като момичето почука на вратата u, но не дочака отговора, а направо отвори и погледна с изненада крехкото девойче.
–Аз съм, лельо Хайре... Ще ме приютиш ли за през нощта?– каза задъхано тя.– Май си изкълчих глезена...
Стулте пристъпи непохватно пред вратата и се подпря на тоягата. В този миг тя се счупи, момичето залитна и падна в ръцете на старицата.
–Спокойно, мойто дете, спокойно. Не се напрягай!... Разбира се, че ще те приютя. Леле, на какво си заприличала!... Все едно таласъм те е давил.– нареждаше Хайре, докато я въвеждаше в къщата.– Ето, поседни на леглото. Аз ей сегичка ще се погрижа за раните ти и ще видим какво ти е на крака. После ще ми разправиш кой те подреди така, пък утре ще ида до селото да кажа на баща ти, че си жива и здрава. Бива ли?
При споменаването на баща u, Стулте пребледня и понечи да се изправи.
–Не, лельо Хайре, за Бога, не казвай на татко, че съм тук!... Не искам да ме знае.
Старицата я натисна на стола и я погледна право в очите. Стулте очакваше погледът u да е строг, старицата да я сгълчи задето е избягала от къщи, но в замяна на това видя поглед изпълнен със съчувствие и съжаление.
–Не бой се, чедо. Всичко ще бъде наред. Няма да кажа никому. Ще измислим нещо.– Хайре седна до нея и майчински я прегърна. Бе си помислила нещо, което, за щастие, не беше истина.– Поплачи си. Така ще ти олекне.
Стулте не очакваше такова развитие на нещата, но трогателното държание на старицата я накара да се отпусне. И през ум не u минаваше за какво си мисли Хайре. Въобрази си, че старата жена действително е разбрала за какво става въпрос, че я подкрепя и ще u помогне. Това я накара наистина да се разплаче, но сълзите u на облекчение съвсем заблудиха добрата старица и утвърдиха у нея убеждението, че Стулте е била нападната и изнасилена.
–Хайде сега, полегни си. Наметни това одеало, ако ти е студено. Аз ей сега се връщам. Ще ти стопля вода да се омиеш, ще ти почистя раните, ще сваря разни билки...– старицата нареждаше шетайки из стаята и по някое време излезе.
Малко по-късно се върна вир вода, нарамила наръч дърва и огромен калайдисан леген. Стулте погледна слисано тежкия съд. Изобщо не бе предполагала, че старата Хайре може да разполага с подобно съкровище. Бабата, обаче, не даде вид, че се отнася по някакъв по-особен начин с легена си, а просто го изтресе безцеремонно на пода и се зае да подклажда огъня под голям котел с вода.
–Ей, най сетне заваля! Цял ден щеше да ни удуши докато се канеше, ами добре, че ти дойде навреме.– мърмореше старата докато ровичкаше в някакъв долап.– Представяш ли си да те завари бурята навън!?... Като нищо щеше да се заблудиш и да паднеш в протока. Такова е това място... Мами, привлича... Особено в бурно време... Вървиш уж на другата страна, че накрая пак излезеш на скалите...
Стулте потръпна. Селяните дори при хубаво време гледаха да стоят далеч от опасния проток, а суеверните моряци дори избягваха да го споменават. На това донкъде се дължеше и особеното отношение към Хайре. Къщата u се намираше в закътаните поли на невисок хълм при най-тясната част на протока, където в древни дни е имало мост, свързващ двете суши. Тогава и самия проток е бил плавателен, което правело търговията в света много по-лесна и безопасна. Развалините от моста все още личаха заедно с обитаваната от призраци наблюдателница...
–Хайде, водата е готова!– Хайре извади младата жена от размислите u.–Свали тази дрипа от себе си, ще ти дам нещо здраво да облечеш; това направо ще го изхвърлим.
Стулте с нежелание зпочна да се съблича, докато бабата оглеждаше критично отеклия u глезен.
–Слава Богу, не е изкълчен. Само леко си го навехнала... Кажи, чедо, колцина бяха? Един или повече?
Стулте се сепна.
–Не те разбирам, лельо Хайре...
–Които те похитиха, момичето ми. Бог да ги убие!
Стулте продължаваше да не разбира.
–Никой не ме е похищавал... Аз..
–Че как се подреди така? Аз разбрах, че са те нападнали и...
–Не, не, за Бога!– младата жена едва сега започна да разбира.– Никой не ме е нападал. Избягах от къщи, защото татко искаше да ме ожени насила...
–А, значи горе-долу същото дето си го помислих, само че по-законно.– отвърна мрачно Хайре.– Ами пак добре че нищо лошо не ти се е случило. Тази гора не е безопасна. Пък и сама жена нощем... Като нищо e можело да стане и другото... По тия краища не съм чула да има разбойници, но знае ли се; за беля...
Старата жена помогна на Стулте да се окъпе, после изхвърли водата, зами легена, извади шише ракия и се зае да промива раните на момичето.
–Искаш ли?– попита Хайре, след като самата тя надигна ракията.
Момичето се изчерви и наведе глава.
–Никога не съм пила ракия.
–Ето ти сгоден случай да пропиеш.– каза бодро бабата.– Помага, когато човек е напрегнат. А ти, дъще, си като струна, която всеки миг ще се скъса.
Стулте пое неуверено шишето, помириса го и отпи стабилна глътка.
–Това не е вода, момиче!– засмя се Хайре, когато младата жена изкашля половината от изпитото.– По-полека.
Тя отново отпи и този път u хареса. Парещата течност се разля по жилите u и тя действително се поотпусна.
–Аз не те попитах дали си вечеряла.– поде бабата, докато се опитваше колкото е възможно по-безболезнено да извади доста голям бодил от нежното коляно на момичето.
–Вечеряла съм, лельо Хайре, не се тревожи за мене. Даже доста добре съм вечеряла...
Малко по-късно двете жени си легнаха. Още щом главата u докосна възглавницата, Стулте се унесе в дълбок, здрав сън. Хайре се повъртя малко, промърмори си нещо под носа и също заспа.
Навън бурята бушуваше със страшна сила. Вятърът виеше злокобно във Вирсунгиановия проток. Вълните се разбиваха яростно във високите непристъпни скали и издигаха в небето кълба от бяла пяна. Дъждът шибаше на талази и водата, и брега... Над всичко това светеше ярко сияние от пречупения върх на древната наблюдателница. Бог да пази моряците в такава нощ! Бог да пази всички онези, които посмеят да доближат протока и злото, което се таи в него...
Въпреки че Стулте бе доста уморена от нощните си преживявания, не спа до късно. Когато взе да се разбужда, чу в просъница гласа на Хайре тихо да нарежда:
–...и нека да няма война; и глад да не ни спохожда; и болести да не идват; да бъде добро морето... Съхрани, Боже, здравето на баща ми, Арaна, и на брат ми Алaт; и упокой душата на майка ми Хаширe, и на сестра ми Маренe, и на брат ми Белтuр, и на мъжа ми Асaт, които не са между живите. Пази, Майко, децата ми Сермиoн и Хaве, защото са далече от мен и не мога аз да им помагам. Помогни и на това девойче дето го приютих снощи, Стулте, да намери пътя си...
Без да иска, младата жена се заслуша в молитвата. Почувства се неловко, че толкова малко знае за Хайре. Улови се, че никога не се беше замисляла дали старицата има семейство. Някакси бе приемала за даденост, че на скалите живее самотна стара жена, която всички намират за странна и едва ли не плашат децата си с нея. А ето, че уж отчуждената от света саможивка се оказа мила и добра жена. За пръв път Стулте се замисли за това какъв е бил живота на старата Хайре.
–А, събудила си се вече!– възкликна старицата, като видя, че Стулте не спи.– Добро утро!
–Добро утро, лельо Хайре.
–Как спа, момичето ми? Снощи изобщо не съм усeтила, че до мене има друг човек в леглото. Откак умря мъжът ми, все сама си спя...
–Спах много дълбоко, дори не помня да съм сънувала нещо.– побърза да отговори Стулте. Стoри u се нередно да говори за такива неща със стопанката.
–Хайде ставай на закуска! Има каша със сусам и някакви курабийки, останали от вчера...– занарежда старата жена.
Стулте отново се учуди. В този беден край, сусамът минаваше за богаташка храна. Тя самата беше яла такова нещо два или три пъти в живота си и то все по сватби. Изненадата u нарастна, когато бабата поднесе на масата и гърне с тръстиков петмез. Той се внасяше от Юга и изобщо не стигаше до нейното село, защото просто нямаше кой да го купи, на цената на която се предлагаше.
Тъкмо приключваха със закуската, когато на вратата се почука. Хайре се изправи бавно, погледна към младата жена, направи u знак да мълчи и отиде да отвори.
–Добър ти ден, благородна Хайре.– каза новодошлият. Стулте не можеше да го види, но по гърба u полазиха тръпки, защото по гласа позна баща си. “Старата ме е предала”, помисли си тя. “Казала е на татко...”
–Добър да е и за теб, господарю Валсартaме.– отвърна хладно старицата.– Влизай! Имаме бая да си поговорим.
–Как е тя?– попита Валсартам докато се навеждаше пред вратата за да влезе. Бабата бе застанала пред него и той още не можеше да види дъщеря си.
–За щастие е добре.– продължи все така хладно Хайре и се отмести.– Ето я на масата.
–Дъще, слава Богу, намери се!– възкликна радостно бащата.– Знаеш ли как се притеснихме снощи като видяхме, че те няма?! Пък и тази буря...
–Сега не е време за това.– прекъсна го Хайре.– Сядай да се разберем първо, пък после ще се оправяте.
За голяма изненада на момичето, баща u не каза нищо и се подчини на старицата. Тя седна срещу него, така че Стулте да остане от дясната u страна и в ляво от Валсартам.
–Знаеш ли защо е избягала?
–Досещам се.– отвърна спокойно Валсартам.– Не иска да се жени...
–За кого я гласяхте?
Валсартам се усмихна лукаво:
–За Брес, сина на Шеда.
–Мъдър баща си ти, Валсартаме.– усмихна се в отговор Хайре.– Брес е умен и сърцат момък, пък при богатството на Шеда, дъщеря ти би си живяла като княгиня. Да се чуди човек, какво ти е било първо на ум като си гласял тази сватба...
–Не съм аз поискал да давам щерка си на Брес. Годежниците на Шеда идваха на два пъти да я искат и аз на два пъти я питах. Представи си като не я давам в тази къща кой друг изобщо ще се осмели да я поиска. И ми влез в положението. Имам още три дъщери и двама сина. Няма да тегне стара мома на братята си...
–Както на теб ти тежеше сестра ти?
Валсартам я изгледа уморено.
–Мигар не си загрижена и ти за децата си?– попита я.
–Сега не говорим за моите деца, а за твоите.– Хайре отново възвърна твърдия си тон.– Стулте е избягала от твоя дом, защото си я карал насила да се ожени, за момък когото тя не иска. Ако си я беше намерил сам, това щеше да е семейна работа, в която никой няма право да ти се бърка, но тя дойде тук и аз u дадох убежище. Няма да позволя да си тръгне от дома ми, докато тя сама не пожелае това...
До момента Стулте не смееше да помръдне и вече се виждаше като булка, но последните думи на старицата я изкараха от вцепенението. Тя впери поглед в лицето на Хайре, като към единствен източник на спасение.
–...Така че, Валсартаме, взимам момичето в моята къща. Без друго вече съм стара и имам нужда от някой да ми помага с къщната работа. Не се съмнявай, че ще я наградя според както си заслужи.
Хайре се обърна рязко към младата жена и попита:
–Съгласна ли си, дъще?
Стулте се стъписа, но съумя достатъчно бързо да се осъзнае и просто отвърна:
–Да, лельо Хайре.
Валсартам се намръщи, но не се възпротиви. Изсумтя под носа си, стана и каза:
–Така да е! Не одобрявам дъщеря ми да се цани за слугиня, но не мога да се боря срещу тебе, благородна Хайре. Всичко добро.
След като баща u си излезе, Стулте скочи от стола, забравила за навехнатия си глезен и запрегръща своята благодетелка. Хайре я отблъсна внимателно, но твърдо.
–Не си мисли, че одобрявам поведението ти. На твоя страна застанах само защото баща ти беше по-неправ. Повече от всичко друго, свободата трябва човек сам да си я заслужи. Веднъж да ти се оправи глезенът, ще трябва и ти да я извоюваш...
.....
През следващите дни Стулте научи нещо много интересно. Тъй както старата Хайре живееше уж в уединение, за по-малко от седмица цялото население на близките три села се изреди в дома u. Всеки идваше с някаква болка или тегоба и в повечето случаи си тръгваше облекчен. Способностите на бабата да лекува, успокоява и съветва бяха повече от изключителни. Отначало реши, че тъкмо на тези посещения се дължи необяснимото u богатство, но после забеляза, че Хайре не взима нищо в замяна на изкуството си. Друго беше и отношението на бабата към Стулте. Непрекъснато я товареше с най-разнообразна работа и не u даваше дъх да си поеме. Когато момичето се осмеляваше да протестира, Хайре просто я питаше иска ли да се върне при баща си и въпросът бе приключен. Докато кракът u беше подут работеше седнала, после се оправи и започна да излиза да пасе козите, да помага в градината и да ходи на пазар.
Когато скиташе по пасищата, често мярваше в далечината самотен конник. Твърде далече беше, за да го види кой е, но Стулте знаеше, че това е Брес. Чуваше, че след бягството u от къщи е станал голям скандал и малко останало Шеда да тръгне с дружина срещу къщата на Хайре. Така и не разбра какво точно го е спряло. Винаги, когато опираше до тайнственото обществено положение на Хайре, хората ставаха неприятно разсеяни... Във всеки случай, държанието на Брес я ласкаеше, но и малко я плашеше. Когато сподели това с Хайре, бабата се усмихна странно и весело каза:
–Дали пък не е време да поразмислиш за този момък?...
Тогава Стулте бурно се възпротиви и беше искрена.
Скоро след този случай стана нещо знаменито. Една вечер, докато двете жени чушкаха боб и си говореха за незначителни неща, на вратата се почука. Хайре стана от миндера, попита кой е и без да дочака отговор, отвори вратата, която тъй или иначе не заключваше никога. От вън, без да чака покана влезе висок закачулен мъж. Хайре извика от изненада и се хвърли на врата му:
–Сине!!! Защо не ме предупреди, че ще идваш?!!! Как си? Сестра ти добре ли е?
–По-спокойно, де мамо, ще ме събориш! Дай ми поне дъх да си поема.– каза през смях новодошлият.
–После ще си поемаш дъх!– тросна се на шега Хайре.– Сега ще вечеряш и ще ми разправяш новините...
–Мама ме е учила, че е неприлично да се говори с пълна уста.
–Законите не ловят законодателя!– затапи го Хайре, на път за зимника.
Стулте седеше занемяла. Тя за пръв път виждаше подобни отношения. В нейното семейство това просто не можеше да се случи...
–Ами ти коя си?– попита синът на Хайре.
–Казва се Стулте.– намеси се бабата– Помага ми с къщната работа.
–Аз съм Сермион, драго ми е.– отвърна мъжът и u целуна ръка. От това Стулте съвсем се стъписа и не можа дума да обели.
–Хайде, стига с тия дворцови обичаи! Тук сме на село.– отново се засмя Хайре.– Сядай да ядеш!
Докато Сермион вечеряше, майка му не престана да го разпитва.
–Кажи сега, как е по столицата?... Хаве добре ли е?... Батко ти как е?... Имаш ли новини от дядо си?... Отдавна не съм ходила да го видя...
На всички въпроси мъжът отговаряше подробно и Стулте слушаше със зяпнала уста най-невероятни неща, случили се по далечни места, много по-далечни отколкото тя изобщо можеше да си представи. Накрая не се стърпя и попита:
–Сермионе, а ти като си бил в столицата, виждал ли си царя?
Майка и син се спогледаха и Хайре прихна да се смее.
–Тъкмо от при него идвам. Струва ми се, много скоро и ти самата ще го видиш. Смята да идва насам.
Смехът на Хайре замлъкна изведнъж.
–Защо веднага не ми каза? Какво ще прави тук?
–Вирсунгиановият проток трябва да стане отново плавателен. Поне за три дни...
–А той дали си дава сметка какво може да му струва това?– Хайре бе станала изведнъж много сериозна.
–Няма друг изход. Мермингите се канят отново да нападнат. Знаеш ли къде е флотата и колко време ще е необходимо да се придвижи до където е необходимо?
–Защо му е флота.– простена Хайре. Тя вече знаеше какво следва, но държеше да го чуе от него.
–Защото и Мермингите имат... Вече не са с лодки еднодръвки.
–Но как?... Кой им е създал държава на тия диваци?
–Знаеш кой. Още преди Войната из земите им пъплеха Техубски мисионери и проповядваха “Словото Божие”. Една голяма част от тях биваха измъчвани и избивани, но откак Алат се възкачи на престола на върховния жрец, знаеш, че догмата се смени. Тогава вождовете на Мермингите бързо прозряха ползата от новата вяра. После имаше борби за власт помежду им и, както обикновено става, най-силният в крайна сметка ги обедини, за ужас на целия цивилизован свят. Никой не знае какво е смятал да прави с тях Алат, но сега, откак изчезна, те са на път да възобновят своите претенции над нашите земи. Не можем да им се противопоставим, със силите, които имаме. Навремето царица Маренe ги отблъсна, но тогава бе друго. Ние бяхме по-силни, а те – по-слаби.
Лицето на Хайре бе придобило каменен вид и пепеляв оттенък.
–И къде съм била аз през това време?! Защо никога не е ставало дума за тези неща пред мене? Трябвало е да се вземат мерки, когато е можело, а не сега да се чудим как да преминем през Протока. Вече, не един, а десет царе да се изредят тук, пак няма да се справим. Съмнявам се, че дядо ти одобрява...
–Стига, майко! Дядо вече не го бива. Не виждам защо да се съобразяваме с него...
–Той все още е глава на Ордена...
–Орден, който се разпръсна.
–Разпръснат или не, той съществува. Още повече, така ще бъде много по-трудно да стане, каквото е намислил нашият цар. На вас ви е лесно, нищо не разбирате, само искате и поръчвате. Никой не щя да поеме по пътя на дедите си...
–Ти не разбираш! Времната са други...
–Като са други, оправяйте се по друг начин и не се бъркайте в неща, от които си нямате и понятие! Не мога да отворя протока! Никой не може...
–А дядо?
–Нали каза, че не го бивало! Пък и да го бива, съмнявам се, че...
Силен земен трус прекъсна Хайре насред изречението. Стулте, която до този миг бе слушала уплашено кавгата, изпищя ужасена, след което нов трус я запрати в прегръдките на Сермион.
–Проклятие!– изруга старицата. Тя бързо се беше окопитила и отправи към сина си гневен поглед.– Ще ми се знам, какво още не ми казваш!
Сермион бе пребледнял и изобщо не забеляза примрялото момиче в обятията си.
–Започна се.– прошепна отнесено той.– Вече наистина нямаме друг избор...
–За какво говориш?– Хайре вече губеше контрол над себе си.
–Хaки...
–КАКВО?
Няколко събития се случиха едновременно. Силен рев прекъсна отново Хайре, през позорците бликна ярка светлина, нов трус, този път по-лек разтресе къщата и Стулте припадна в ръцете на младия мъж. Старицата изхвърча от дома си за да види в плът и кръв най-големия си страх през последните години. Призрачната наблюдателница бе срината до основи. Между нападалите камъни струеше силна бяла светлина, която правеше тъмната нощ по-светла и от най-горещо лятно пладне. Вълни бушуваха със страшна сила във Вирсунгиановия проток и издигаха пръски и парцали от бяла морска пяна много над високата урва, на която се бе изправила Хайре. А от ръба на скалата бавно изпълзяваше най-отвратителното нещо, което може да сътвори Природата, Боговете или Ума човешки.
“Най-сетне се освободих, дърта вещице!”, чу в съзнанието си Хайре.
“Не можеш да ме спреш, нито ти, нито нещастните останки от парцаливия ти Орден.”
“Не смей да ме заплашваш, ти, о, изчадие на Древния Свят!”, отвърна Хайре. “И преди мен са те побеждавали, и аз ще те победя!”
Чудовишето замахна с някакъв крайник, но тя, без да помръдне, го спря по средата на пътя. Тихият u глас отекна като камбана в нощта.
Знам за началото, помня зората,
Древния мрак, що роди Светлината,
Змея извиващ се, Черния камък,
Първата сила и Вечния пламък.
Ясният Месец си спомням да греe
В първите нощи сред мрак да белее;
Знам как родиха се в огън звездите,
Слънцето зная, наченало дните.
Знам имената на живите твари,
Всичко е писано в списъци стари.
Твоето име го няма при Бога-
Извън битието е твойта бърлога!
Чудовището отстъпи. Със същото заклинание преди около двеста години великият Яриш успя да го укроти... Поне до сега. Тогава магьосникът беше млад и силен, а сега Хайре е стара. Дали може тази бабичка да се равнява с древното величие?...
По скулите на старицата се стичаха струйки пот. Тя бе издигнала ръце и светлина струеше от нея. Вятърът развяваше черната u рокля. Забрадката u бе паднала на раменете и по дългата u снежно бяла коса пробягваха искри. Мълния раздра небето и се заби в чудовишето. То просъска и отстъпи още назад. От ръцете на Хайре бликна бял пламък.
–Връщай се обратно в бездната, която те роди!– извика с пресипнал глас старата магьосница.– Не ще ти позволя да се разхождаш по белия свят.
“Още не си ме победила! Но дори да го сториш, след мен идва друга сила, с която никой смъртен не може да се пребори...”
Това бяха последните думи на чудовището. То не издържа напора на Хайре, залитна и се сгромоляса в Протока. Самата тя бе паднала на колене от усилието, но се изправи чевръсто и се завтече към ръба на урвата. Наведе се леко и започна да чертае с ръце сложни знаци във въздуха над пропастта. Пръстите u оставяха светла диря, която застиваше в сгърчени символи.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Бога, който създава живота.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Бога, който крепи Света.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Бога, който отнема битието.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Златния Змей, който даде топлината си на Света.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Сребърния Змей, който даде хладината си на Света.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Черния камък, който даде опора на Първия и бдя над Неговия Сън.
Аз те затварям и те запечатвам с печата на Извития Змей, който се появи от Самото Нищо; Червения Змей, чиито люспи блестят като разтопена мед; Онзи, който заспа върху Черния камък и беше неведом Сънят Му.
Завършила заклинанието, Хайре залитна и отстъпи назад, за да не падне от скалите. Усети, нечия ръка да я подкрепя... и се събуди на следващата сутрин в леглото си.
–...Дали ще се оправи?– чу се гласът на Стулте.
–Не бой се, нищо u няма. Просто се е преуморила... На нейните години...
–Какво ми има на годините?– обади се Хайре шеговито и не можа да преброи на ум до три, преди Сермион и Стулте да се надвесят над нея.
–Ах, лельо Хайре, така се уплаших...– изчурулика Стулте.
–Аз също, момичето ми... Аз също.– отвърна вече сериозно старата жена и се надигна от леглото.– Не мисля, че имаме време за празни приказки. Сермионе, уважавам държавната тайна, но, ако искаш помощ от Ордена, ще трябва да си докрай откровен с мене. Кой освободи сношната Напаст? Ти спомена едно име...
–Да. За жалост си ме чула добре. Но, нека караме поред.– Сермион говореше бавно и наблягаше на всяка дума.– Преди да приемат Техубската вяра, Мермингите бяха поклонници на Хаки, майката на всички злини. Чрез нейната сила те печелеха битките. Откак смениха догмата, Алат обяви Хаки за пратеник на Бога и тя си остана покровителка на Мермингите. Старите им жреци продължиха службата си, като им бе позволено да ползват библиотеката на Техуб. Там те откриха как да освободят древната си богиня от затвора, в който я бяха оковали жреците от Птuзис след последната u поява. Сега тя отново ходи по земята в плът и кръв... Съгледвачите ни докладваха, че главният им жрец се е съчетал с нея, за да се роди Владетел на света, който да управлява вечно.
–Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си!– избухна Хайре.– Кой е допуснал изобщо да се стигне до тук!? Защо никой не е казал нищо предварително?...
Сермион и Хайре бяха притеснени не на шега, но едва ли някой може да си представи как се чувстваше горката Стулте. Тя бе будно момиче, но за да знаеш нещо, първо трябва да си го научил от някъде. Тя слушаше как се говори за съвсем непонятни неща, от които очевидно и двамата събеседници са много уплашени и схващаше, че снощният ужас е бил само началото на поредица от Бог знае какви събития. Тя бе видяла Хайре, изправена на скалата срещу чудовището. После двамата със Сермион я пренесоха до къщата. Той се държеше с нея много мило...
–...нали така, Стулте?– гласът на Хайре я изтръгна от мислите u.
–?
–Питах те дали...
На вратата се почука.
–Ох, сега пък какво?...– избухна старицата и стана да отвори. Сермион и Стулте не видяха кой е пред вратата, само чуха истеричния смях на Хайре.
–Извини ме, господарю Брес, но вече ми дойде много.– каза тя през едва сдържан смях, докато се опитваше да избърше избилите на очите u сълзи.– Какво те води в дома ми?
Брес се беше смутил от странното държание на вещицата и предварително подготвените думи просто изхвърчаха от главата му.
–Азъ-ъ-ъ... Ами-и-и... Тъй, де... дойдох да видя как сте... след земетресението снощи някои къщи пострадаха... пък насам се видя необичайна светлина... и светкавиците над Протока... ъъъ... Помислих си да не сте пострадали...
–Е, като си дошъл, влез, де!– отвърна приветливо Хайре.
Брес прекрачи прага и погледът му веднага се закова в Стулте, която тутакси се изчерви и погледна надолу. Нямаше как да му убегне и привлекателният, добре сложен благородник, който седеше до нея. Брес кимна за поздрав, но не можа да прикрие обзелите го мисли.
Макар и доста уморена и напрегната, Хайре бързо отгатна за какво става дума.
–Господарю Брес, имам удоволствието да те представя на моя син, Благородния Сермион, Главнокомандващ на флотата, царски братовчед и зет на областния управител Унaл... Сермионе, имам удоволствието да ти представя Господаря Брес, син на Шеда.
Брес се окопити доста бързо и се поклони на по-висшестоящия.
–За мен е чест да се запозная с Вас.
–Удоволствието е изцяло мое.– отвърна озадаченият Сермион и потърси с поглед майка си. Тя му намигна и му даде знак да се държи както подобава.
Стулте ги гледаше изненадано и едва сега си даваше сметка за истинското положение на старицата... “царски братовчед”, “...и упокой душата на майка ми Хаширe, и на сестра ми Маренe...”, тя си спомни молитвата на Хайре от онази сутрин, след като избяга от къщи... “сестра ми Маренe...”, значи тя е леля на царя! Сестра на покойната царица, която отблъсна същите онези Мерминги, за които говореха от снощи!...
–Преди всичко, искам да Ви изкажа своята огромна благодарност,– говореше мазно Сермион.– за Вашата загриженост по повод благото на майка ми...
Той бе проследил погледа на младежа и реши да се позабавлява. Тъкмо се канеше да изръси още някоя щуротия, когато Хайре реши да се намеси отново.
–Сермионе ела да ми помогнеш в бараката за дърва!– изкомандва тя.– Ще ни извините ли?
Сермион стана от мястото си с нежелание и бавно последва майка си навън. Брес и Стулте останаха сами. Младата жена бе толкова объркана, че само и липсваха глупавите ухажвания на този...
–Стулте... аз дойдох да видя как си... Снощи... снощи се уплших за теб... Да не те изгубя...– Брес направи опит да каже още нещо, но не му стигнаха силите и си замълча.
Стулте се бореше с желанието да му се развика за това, че си позволява да u се натрапва по този начин. Но някакъв неин вътрешен глас, който не беше чувала до сега говореше друго. Времето, прекарано при мъдрата старица вече даваше своите плодове...
–Добре съм, Брес. Не се плаши за мен... Аз съм добре. Не мисля, че докато съм при Хайре може нещо лошо да ми се случи, та ако ще целият свят да се продъни във водите на Протока.
–Ако се беше съгласила да се омъжиш за мен, аз щях да те пазя!– започна разпалено Брес. Думите на любимата му дадоха смелост да си развърже езика.– Знаеш колко много те обичам! Защо...
–От къде знам? Всеки може да е силен на задявки. С имота на баща ти, би могъл да имаш всяка; а с имота на моя, аз не можех да си позволя избор и въпреки това избрах. Никой никога не се съобразявал с моите желания. Един единствен път през живота си успях да направя нещо сама и настоявам на своя избор. Върви си, Брес! Беше ми приятно, че ме навести и се лаская от твоята загриженост, но сега трябва да си вървиш. Не искам да ти тежа...
–Не ми тежиш! Знай, Стулте, че и аз съм направил своя избор и също няма да отстъпя.
Брес стана и тръгна да излиза. Стулте го изпроводи с поглед, но не го спря. След като си тръгна, тя дълго стоя втренчена във вратата...
–...Ще ми се поне веднъж да се държиш като зрял мъж!– фучеше Хайре, докато подпираше с крак вратата, за да влезе и Сермион. И двамата бяха тежко натоварени с по две големи торби.
–Какво искаш от мене?– смееше се синът u.– Веднъж казваш, че сме били на село, после звучиш като придворна; не може човек да ти угоди на прищевките...
–Ще ти кажа аз на тебе едни прищевки!
Стулте стана бързо да им помогне.
–Недей, мойто момиче, ще се измърсиш. Много са прашни.– спря я старицата. Остави тежко торбите и чевръсто започва да вади едне по една стари, оръфани книги и да ги реди по масата. Сермион последва примера u. Стулте обичаше да чете, така че веднага взе една и започна да я прелиства. Езикът, на който беше написана u бе непознат, но пък имаше много хубави картинки, които тя с удоволствие се зае да разглежда.
–Нямаме време за глупости.– прекъсна я Хайре.– Виж какво от тези можеш да четеш и намери всичко написано за Хаки.
–Но, лельо Хайре, аз не разбирам от тези неща...
–И аз не разбирам, момичето ми. В същност, никой не разбира. Хората просто в различна степен вярват на заблудите си.– прекъсна я със спокоен, делничен тон Хайре, докато разделяще книгите на три купчинки.– Но, след като ние знаем това, значи, все пак, знаем повече... Нали така?
Привършиха едва привечер. В книгите на Стулте нямаше почти нищо за Хаки, освен откъслечни сведения за отношението на Мермингите към нея. Сермион също не можеше да се похвали с нещо по-добро. Единствено в най-древните ръкописи, които само Хайре можеше да чете се намираха места, на които тя се задържаше за дълго, сумтеше и се мръщеше, но не споделяше нищо. Само от време на време промърморваше неща като: “...Сега да беше татко тука... или поне Яришовият дневник, ако не друго... То се е видяло, че сами ще се оправяме... Мама ако беше жива...”
Накрая вдигна глава, разтърка уморено очи и без особен ентусиазъм съобщи:
–Нищо, което и преди да не съм чувала!
После се обърна към Стулте, погледна я в очите и спокойно u каза:
–Дъще, до тук ми помагаше преданно и аз те заобичах като мое дете. Не се знае какво има да става нататък и аз не мога да те насилвам да останеш при мен. Предстои ми да се забъркам със сила, която може би ще ме унищожи. Не ми се иска да те излагам на такава опасност. Ето ти тези пари; ти си ги заслужила. Така няма да зависиш от никого, освен от себе си.
Хайре беше бръкнала в пазвата си и подаваше на момичето голяма кесия.
–Ами, ако не искам.– запъна се Стулте.– До колкото разбрах, и без това ни грози голяма опасност, ако не успееш; пък и да успееш, пак не е сигурно. За какво ще са ми тези пари, ако ни поробят. Нали все едно ще ми ги вземат?
Старицата присви очи към нея и внимателно заговори, като подбираше всяка дума.
–От всичко, за което се сещам, може би само за едно нещо ставаш, но пък тъкмо това май никой друг от нас не ще може да свърши.– Хайре сложи ръка на гърдите на момичето и промърмори нещо, което Стулте не успя да чуе, защото усети, че пропада в някаква топла и светла мараня...
–Става. Чиста е.– гласът на бабата рязко я извади от това състояние. Тя сепнато се огледа и видя ухиления до уши Сермион.
–Сега, предлагам да си лягаме.– внезапно продължи Хайре.– Утре ще бъде тежък ден.
На другия ден станаха рано, закусиха с постно, излязоха от къщи и се насочиха към протока. Когато стигнаха до купчината отломки, останали от древната кула, Хайре рязко спря.
–Отдръпнете се!– изкомандва.– Нямаме време за глупости…
Тя извика нещо, замахна с ръка и тежките скални блокове полетяха като песъчинки, издухани от вятъра. Отдолу се разкри ниска каменна платформа, изписана със странни знаци.
–Това– започна Хайре– е вход към светилище, което аз охранявах през всичките тези години. Преди мен друг го е правил, преди него – друг... Изобщо, това място почти не е оставало без надзор от падането на Птизис насам. Вътре се пази древна реликва, чиято мощ е уплашила до такава степен старите жреци, че те предпочели да жертват търговията по Протока, но да я скрият на безопасно място. Тъкмо това нещо прави цялата местност опасна, а по някаква причина, която не можах да разбера, не е било възможно да го запечатат другаде. Проблемът е, че с времето нещата са се променили и действителността съвсем се е усукала, пропукала и объркала. Заради това от тук са започнали да се промъкват хаотични сили от Отвъд, като Ужасът онази вечер... Докато Орденът ни беше силен, се справяхме, но сега сме слаби, а и силата на Хаки не е за подценяване.
–А за каква реликва става дума?– попита внимателно Сермион.
–Хубав въпрос.– отбеляза майка му.– Лошото е, че не зная отговора. Но, ако е това, което си мисля, то ще ни даде ключ и към победата над Хаки. Мисля, че става дума за люспа от Сребърния змей, останала отпреди този свят... Но, дори и да не е, то със сигурност ще отворим Протока, като махнем от там онова нещо, каквото и да се окаже. Кога се очаква да дойдат нашите кораби?
–Утре към обяд, ако всичко е наред. Може би ще се забавят, защото по-глямата част от екипажите ще се придвижат по суша... сещаш се защо.
Хайре кимна.
–Надявам се до тогава да сме приключили.– каза тя.– Стулте, дъще, имам задача за теб и няма да ти се сърдя, ако откажеш. Искам да слезеш долу, в подземието и да ми донесеш, каквото има там. Съгласна ли си?
–Да, лельо Хайре. Когато ме приюти, каза, че трябвало човек да си заслужи свободата; мисля, че ми дойде времето за това...
Хайре за пръв път откак я познаваше Стулте се просълзи, прегърна я и я целуна по челото.
–Повярвай ми, никак не ми се иска да те подлагам на това, но май нямаме друг изход, а и да имаме, то аз не го знам, което е все едно да нямаме. Сега ме чуй внимателно, подземието е доста плитко, но на теб ще ти се стори огромно и много време ще изгубиш, за да стигнеш до края му. По пътя ще срещаш най-големите си страхове, коридорите ще се кривят и разклоняват, но ти не трябва да се плашиш. Нищо от това, което видиш, чуеш, помиришеш, вкусиш или усетиш няма да е истинско. Истински там ще са само твоите мисли и чувства, и, разбира се, твоята цел, макар да не знаеш каква е. Знай също, че колкото и разклонения да видиш по пътя си, няма значение по кое ще тръгнеш, защото пътят е един, както, ако всичко е наред, ще установиш накрая, когато тръгнеш да се връщаш с Реликвата. Не трябва в никакъв случай да се спираш, да се обръщаш назад или да тръгваш на обратно, преди да си изпълнила задачата си, защото ще се залуташ в кръг и няма да можаш да излезеш. Нито аз, нито Сермион ще сме в състояние да влезем да те спасим... Най-важното е да помниш, че тунелът е един, че е къс и че, когато ти не си там, е празен.
Стулте кимна. Старицата отново изкомандва да се отдръпнат и вдигна ръце. След това запя нещо на незнаен език. Плочата се отмести и от земята отново бликна същата бяла светлина както онази вечер, но бързо избледня и изчезна. Остана да чернее тесен отвор, ограден с каменен пръстен. Когато се приближиха, видяха извита стълба. Младата жена слезе по стълбите, съпроводена от благословията на вещицата и се изгуби от погледа. Сермион и Хайре постояха малко, вгледани в дупката, след което поеха обратно към къщи.
–От къде знаеше онези неща?– попита Сермион.
–Кои неща?
–Дето ги наговори на момичето.
–Не ги знаех.– отвърна с едва прикрито раздразнение бабата.– Никъде по книгите не се споменават. Предположих...
–А дали не я изложихме на твърде голяма опасност? Не можеше ли ти да отидеш, или пък аз...
Хайре въздъхна тежко, замисли се за малко и уморено каза:
–Ти ли? Не ставай смешен! Ако беше за тебе работа, отавна да съм те пратила да я свършиш. Но, при твоя начин на живот... Това може да го направи само човек прост и невинен... Или мислиш, че не съм опитвала? Но когато го направих не бях вече проста, а сега не съм невинна. Нямаш представа как може познанието да ти замъгли очите за истината, особено в млада възраст, когато още нямаш опит. А, за да добиеш опит, трябва да се оттървеш от своята невинност, да грешиш, да страдаш, да прощаваш на околните и най-вече на себе си. Лутах се три дни в кошмара на собствената си личност, за която имах твърде неясна представа. Едва не умрях от глад и жажда... После ми трябваха месеци, за да дойда на себе си. Тръпки ме побиват, като си помисля какво би се случило с теб там. Мислиш ли, че не зная какви неща ти тежт на съвестта... Ти си убивал, сине, не можеш да влезеш в това светилище.
Стулте е чиста, простовата и невинна... Тя ще се справи. Така е писано: “Детето служи единсвено на Извития Змей и Боговете нямат власт над него.”
Стулте слизаше, слизаше, слизаше... слизаше докато главата u се замаи, докато загуби връзка с минало, настояще и бъдеще. Слизаше в пълен мрак и гробна тишина. Опита се да запали свещта, която Хайре u даде на изпроводяк, но тя само я заслепяваше и u пречеше да върви. Тя я угаси и продължи да върви в тъмното. Не след дълго видя бледа светлина, идваща някъде отдолу. Стигна до основата на стълбата и се изправи пред ниска арка, бележеща началото на хоризонталния проход, от който идваше светлината. Над арката се виждаше надпис, но Стулте не можа да го прочете. Прекрачи прага и влезе.
Обгърна я студ. Дъхът u излизаше на пара и заскрежаваше къдриците, подаваши се изпод забрадката u. Тишината навремени бе смущавана от неопределени звуци, които я караха да потръпва. Малко по-късно по стените започнаха да пълзят безформени сенки, често в пълно противоречие с предполагаемия източник на светлина. Стулте се огледа и забеляза, че самата тя не хвърля сянка. Това я стресна, но тя си припомни думите на Хйре и се поуспокои. Не след дълго тунелът започна да се разклонява, но и за това беше подготвена. Вървеше уверено напосоки и не се притесняваше.
По едно време излезе в просторна пешера. Макар че не бе тъмно, тя не можеше да види нито стените, нито свода. Всичко беше като в искряша мъгла, изпълнена с пълзящи, безформени силуети. Стулте пристъпи напред и мъглата я погълна. Скоро около нея се чуха гласове. Човешки гласове. От всички страни заприиждаха едри, голи до кръста и въоръжени до зъби мъже. Съвсем истински мъже. Те говореха нещо, но тя не можеше да разбере смисъла. Насочиха към нея мечове и копия. Тя виждаше кървясалите им очи, потрепванията на изпъкналите им мускули; усещаше острата миризма на потните им тела... “Та тук е толкова студено”, помисли си Стулте. “Как е възможно да се потят?”
В съшия миг разбойниците изчезнаха. Момичето спря да си почине и въздъхна тежко. Този път не се предаде. Успя да запази хладнокръвие. А мъжете бяха толкова истински... Тъкмо се накани да продължи по пътя си, когато около нея се скупчиха окаяни, дрипави просяци и започнаха да я притискат. Всеки искаше да се докосне до нея. Тя се задушаваше, чувсваше как разкъсват дрехите u, кожата u. Не издържа и се развика. Просяците я събориха на земята, започнаха да я тъпчат, да падат върху u, да я душат и да я дърпат на всички страни.
–Изчезвайте!– извика, или по-точно изхриптя с последни сили Стулте.– Вие не сте истински! Няма как да сте дошли до тук!
Просяците изчезнаха. Момичето се сви на кълбо, както беше паднала на земята и се опита да стопли голото си тяло. Стисна очи, поттърка с ръка рамото си... и откри, че дрехите u са непокътнати. Тя стана чевръсто, отупа се, огледа се и продължи да ходи. Вече не бе наясно за посоката, но се уповаваше на Хайрините съвети и вървеше смело напред...
Още много премеждия премина Стулте: затрупваха я скали, нападаха я зверове– знайни и незнайни, страховити чудовища излизаха от дълбините на душата u, отблъскващи, зли люде се опитваха да я похитят, вода я дави, огън я гори, лазиха я всякакви гадини, но тя не се предаде. Невинната u душица не бе могла да си измисли достйни страхове. Съвестта u беше чиста. Стулте не познаваше лицемерието, гордостта, завистта, злобата и гнева– тези рожби на безсилието, така близки на “възвисшените” и многоучени хора... Е, голяма роля изигра и магарешкият u инат.
Младата жена вече бе стигнала по-далече от всеки друг преди нея, опитал да влезе в това светилище. Тъкмо се канеше да завие по някакъв тесен коридор, когато дочу шум от бягащи нозе зад гърба си. Обърна се и видя Брес да тича към нея.
–Стулте!– извика той, като се доближи до нея.– Добре, че те открих!
–Какво търсиш тук?
–Отидох да те диря при старата Хайре, тя каза, че те няма. Аз упорствах да ми каже къде си и тя накрая изплю камъчето. С триста зора я накарах да ме пусне тук, ама накрая успях. Даже благородния Сермион ми услужи с меча си...
Брес размаха разсеяно оръжието, като да го покаже.
–А как стигна до тук? Не те ли нападнаха?...
–Ами! Там, от където си минала е чисто. Не са повече от сто крачки до витата стълба.
Стулте се зачуди, но не каза нищо. Двамата продължиха напред и скоро се видяха пред дълга, просторна зала. От двете страни бяха подредени красиво изваяни статуи, а в другия u край имаше нещо като олтар, преграден със завеса, през която се процеждаше ярка светлина.
–Какво ли е туй?– попита Брес.
–Хайре мисли, че е люспа от някакъв змей...
Двамата влязоха в залата и бързо закрачиха към олтара. По средата на пътя се чу скърцане. Те се огледаха и видяха как статуите се размърдват и тръгват към тях. Брес не се поколеба, а извади меча и ги нападна. При удара на камъка и стоманата се разхвърчаха искри.
–Стой!– извика Стулте.– Те не са истински.
–Не били истински!?– отвърна Брес.– А това? И то ли не е истинско?
Той посочи наръбеното острие на меча. Стулте посегна и го докосна. Наистина беше нащърбено! Младият мъж отново се нахвърли към оживелите статуи и се зае с непосилната задача да ги надвие. Те се скупчиха около него, повалиха го и пред очите на смаяната Стулте го разкъсаха. В мига, в който кръвта му опръскваше някоя от статуите, тя отново замръзваше.
–Брес!– изкрещя Стулте и се завтече към него. Всички статуи вече бяха окървавени и неподвижни. Тя коленичи в увеличаващата се алена локвата до него и внимателно взе главата му в скута си. Той отвори очи и немощно я погледна. Понечи да каже нещо, но само се закашля и от ъгълчето на устата му потече струйка кръв. Погледът му бавно се замъгли и изцъкли.
Стулте не видя това. Тя бе навела глава и плачеше. В този миг тя осъзна, че въпреки всичко го беше обичала и си даде сметка, че заради нея и само заради нея той сега лежи мъртъв. А тя не може нищо да направи. Обзе я безсилие, апатия. Тя забрави за какво е тръгнала, забрави премеждията си, забрави всичко...
Но, душата u си остана чиста. Тя не изпита гняв, не изпита омраза, не изпита отровната злоба, само тъга, дълбока, всепроникваща тъга...
Стулте дочу шумолене на дрехи и усети нечия ръка на рамото си. Извърна глава и видя през сълзи себе си, облечена в старинни дрехи, каквито имаше по картинките из книгите на Хайре.
–Обичаше го, нали?– попита новодошлата.
Стулте кимна. “Другото” момиче u направи знак да я последва и тръгна към олтара. Отгърна завесата и двете влязоха в малка четвъртита стаичка. По средата на помещението, на нисък каменен олтар бе поставен сребърен поднос. На подноса, върху черна възглавничка стоеше голямо кръгловато парче сребро, светещо със собствена светлина. Стулте посегна и го взе. За миг u се зави свят и се намери в основата на извитата стълба. “Другото” момиче беше изчезнало. Тръгна бавно нагоре. Сълзи се стичаха по красивото u лице. Скоро стигна до края на стълбата. Много по-скоро, отколкото беше очаквала. Излезе навън и видя, че е вечер. Западният хоризонт все още бе обагрен от кръвта на залеза. Това отново накара Стулте да се разплаче. Тя тръгна към дома на Хайре. Влезе през вратата, без да чука... Старата без друго никога не питаше кой е. Видя изумените погледи на Сермион и Хайре, причерня u... и изгуби съзнание.
Стулте спа непробудно през цялата нощ и се събуди едва на другия ден към обяд. Огледа се, но не видя никого. Стана, помота се, намери нещо за хапване. Не че беше гладна, просто така, по силата на навика. Не мислеше за нищо. Не чувстваше нищо...
Излезе да види къде са останалите. Намери Сермион на скалите над Протока. Той я прегърна и u посочи морето. Стулте никога не бе виждала толкова много кораби на куп. Цялата Пердзамска флота се насочваше да премине през прокълнатия проток. Първият кораб вече влизаше между скалите. На носа му, гордо изправена, стоеше Хайре, подпираше се на голям двуръчен меч и даваше наставления, които можеха да се чуят дори на голямата височина, на която се намираха Сермион и Стулте. Тя погледна нагоре, видя момичето и вдигна ръка за поздрав. Скоро Вирсунгиановият проток заприлича на мравешка пътека от множеството кораби. Толкова величие имаше в тази гледка, че Стулте неволно потръпна.
–Студено ли ти е?– попита силно Сермион, за да надвика вятъра и понечи да я загърне с наметалото си.
–Не, не се притеснявай.– отвърна кротко Стулте и се насочи обратно към къщи. Младият мъж я последва. Когато слязоха на завет, той спря, погледна я в очите и каза:
–Ти успя! Ти...
Думите му бяха прекъснати от риданията на момичето, което се хвърли в обятията му и захлипа безпомощно. Сермион се стъписа. Едно е да се изправиш срещу врага на бойното поле, а съвсем друго– срещу плачеща жена, още повече като не знаеш какво я е разплакало.
–Спокойно... спокойно... Какво е станало?
–Той е мъртъв!... Мъртъв е, а аз съм виновна... Той ме обичаше... Аз го обичах!
–Кой е умрял?
–Не се прави на бутнат!– ядоса се тя.– Брес, как кой. Не видя ли, че снощи се върнах сама?!
В първия миг Сермион помисли, че бедното момиче си е изгубило разсъдъка.
–Успокой се, Стулте, наистина не разбирам за какво ми говориш...
–Как? Нали снощи е бил в къщи, ти си му дал меча си...
–Не съм му давал нищо. Ето го мечът ми, в мене си е.– Сермион показа висящото на колана му оръжие.– Брес действително дойде вчера след обед; като разбра къде си, искаше да слезе долу, при теб, но майка ми не го пусна. Каза му, че имаш нужда да си сама и, че ако иска да помогне, по-добре да иде на кораба с нея. Без друго има липса на екипаж. До залез слънце и двамата ще са тук.
Стулте вече не знаеше на кого и на какво да вярва.
–Истина ли казваш?
–Че защо да те лъжа? Така е, както ти го разправих. Не може да е слязъл долу пряко волята на майка ми и да е умрял, както казваш. Тази сутрин го видях да се качва с нея на кораба. Беше си съвсем жив.
Очите на момичето светнаха. Тя едва сега разбра, че и смъртта на Брес не е била наистина. Едва ли има думи, които да опишат колко u олекна.
После разправи на Сермион всичко, което преживя в пещерата. Той кимаше и се чудеше, но не се издаде, че знае за клопките на Храма, нито u каза, че навремето Хайре не е успяла да стигне до Светая светих.
Както бе казал синът на Хайре, старицата се върна по залез слънце. Голяма бе радостта на двете жени, когато се срещнаха. Но бабата дойде сама. Брес си беше отишъл вкъщи. Решил, че Стулте не иска да го вижда. Това натъжи момичето, но не u попречи да разкаже отново историята си и на Хайре. Старата жена я изслуша внимателно и накрая каза:
–Добър човек си ти, Стулте. Едва ли можеш да си представиш какво направи. Бъди уверена, че името ти ще се помни и историята на твоя подвиг ще се предава от уста на уста поне няколко века след като всички ние сме станали на прах. Върви си. Вероятно ще ти бъде присъдена царска пенсия, с която ще живееш охолно до края на дните си. Мога единствено да ти пожелая те да са много и докато ги изживееш да запазиш чистото си сърце.
–Отпращаш ли ме, лельо Хайре?– попита тя.
–Да, дъще, направи повече от достатъчно. Сега ще се ожениш за Брес по собствена воля и ще уредиш живота си.
–Ще го уредя, ако искам!– сопна се на шега Стулте.– Но, първо искам да зная ти какво смяташ да правиш с това, което ти донесох. Ще предизвикаш ли онзи, Хаки ли, как беше?
Хайре кимна.
–Да. Нямаме друг изход. Въпреки че преведохме корабите, войската ни няма да има никаква възможност за победа пред силите на Хаки. Реликвата наистина се оказа люспа от Сребърния змей, както си мислех. Това ми дава надежда, че мога да победя Майката на всички злини.
–Искам да ти помагам.
–Нямам право да ти откажа, но не виждам как би могла да го сториш.
–С каквото мога, но няма да оставям работата, дето аз съм я почнала друг да ми я довършва.
Хайре едва забележимо се усмихна.
–Да бъде както казваш.– примири се тя.– Май доста съм те подценявала... Сермионе, не се подхилквай, ами се качвай на коня и отивай при дядо ти. Ще му кажеш каквото знаеш, той ще се сети какво да направи. Ако го склониш да дойде, най-добре ще е. Сега тръгвай! Войната с Мермингите не бива да започва преди да сме се справили с Хаки.
Сермион потегли към къщата на дядо си, бащата на Хайре, а двете жени до късно разлистваха старите книги, които бабата държеше в един тайник под бараката за дърва. Малко от тях бяха написани на съвременен език, но старата вещица обясняваше търпеливо на Стулте всичко, което смяташе, че тя трябва да знае за предстоящата битка. За съжаление, повечето от наистина важните неща не можеше да u каже по силата на клетвите, които бе положила на времето, когато тя самата се бе докоснала до тях в кулата на Урахус.
Лоши новини посрещна Хайре, когато синът u се върна няколко дни по-късно. Войната беше започнала и нямало как да доведе стария магьосник. Единственото, което могъл да направи Арана, било да изпрати някои ръкописи заедно с благословията си. Хайре не бе никак доволна от така стеклите се обстоятелства, още повече, че и новините от фронта не бяха никак добри. Столицата бе обсадена и дни деляха войната от нейната решителна битка, когато двете флоти щяха да се срещнат някъде около устието на река Вeриша. Хората бяха наплашени и всеки се свираше в имота си. Животът бе почти замрял. Всички, годни да носят оръжие, бяха събрани от Сермион и в същия ден се отправиха към военните действия. По-богатите се откупиха за баснословни суми, с което за пореден път си спечелиха омразата на по-бедните. Очертаваха се тежки дни.
Брес също отиде на война. Така и не можа да се види със Стулте преди това. Тя отначало беше спокойна, като мислеше, че баща му ще го откупи, но сгреши в преценката си за самия него. Шеда действително го откупил, но Брес въпреки това отишъл пред сконфузения Сермион, записал се доброволец и отказал да вземе обратно парите на баща си с думите, че било крайно време и той (баща му) да бъде от полза на друг освен на себе си. Цялата тази история се отрази доста зле на Стулте.
–Хайде, дъще, време е!– гласът на Хайре изтръгна момичето от налегналите я мисли. Тя стана, оправи се набързо, взе каквото бе необходимо и последва старата вещица навън. Двете вървяха безмълвно по прашните коловози, нарамили тежките си дисаги. Пътят към Горния баир се виеше покрай плодородни градини. Те все още изглеждаха добре, защото съвсем отскоро бяха изоставени. Ръцете, които до вчера с благословия забиваха плуга в браздата и пускаха в земята семе, сега с проклятия забиваха мечове в телата на други такива като тях и пояха същата тази земя с кръвта си, от която нищо друго нямаше да поникне освен омраза. Скоро и тук щяха да избуят плевели, които да задушат посятото. Хайре помнеше добре предишната война– Войната на силните. Знаеше какво сполетя земята, за която уж воюваха всички– обрасна в тръни, бучиниш и коприва. Нужни бяха десетилетия докато отново се народят достатъчно хора, за да обработват всичко това, което бе запуснато заради Войната...
Над градините имаше гора, а над гората– широка скалиста поляна, на която стърчаха остатъци от някакви древни градежи. Суеверните селяни от околността смятаха мястото за прокълнато и разправяха, че там се събирали вещици да извършват зловещи и чудовищни неща... Съвсем скоро щяха да се окажат прави.
–Това е свещена земя.– наруши мълчанието Хайре.– Тук някога е имало храм. Тези, които са го строили са подбирали мястото според силата му. Това изкуство е вече изгубено, но руините са останали и ни показват...
Старицата прекоси поляната и остави дисагите си на земята до голям четвъртит камък.
–Малко се е понапукал, но ще свърши работа.
Стулте последва примера u и двете започнаха да развързват дисагите. Покриха древния жертвеник с разкошна златовезана покривка, върху която вещицата подреди разнообразна утвар, до която не се бе докосвала от години. Девойката неуверено u помагаше. След това Хайре очерта кръг с помощта на червен вълнен конец и започна Призоваването. Смяташе да предизвика Хаки, да я надвие и да я върне отново в небитието, от което я бяха освободили жреците на Мермингите. Тази, която бе наречена “Майка на всички злини” не можеше да бъде унищожена, или поне, не без да бъде унищожен света. Вещицата съзнаваше това, но повече от ясно бе, че Хаки нямаше право да бъде на тази земя в плът, още по-малко като владетел...
Скоро пред тях въздухът се завихри и се изпълни с чернилка, която се събра в безформена сянка, подобна на онези, които Стулте видя в подземното светилище, но много по-плътна и някак по-веществена.
“Как се осмеляваш ти, нищожна рожбо на прахта, да призоваваш Мен?!”, чуха в главите си двете жени.
“Знам те коя си и не ме е страх от теб!”, отвърна Хайре. “И ти ще отстъпиш пред мен, черна сянко! Заклевам те със силата на Онзи, чиито люспи блестят като разтопена мед; в името на Онзи, който без да има име е дал имена на всички неща! Ти, най-нищожно творение на Сребърния Змей! Аз съм служителка на Онзи, който се съчета с породилия Го хаос, за да даде живот на несъвършената сила която те създаде.”
“Наистина ли знаеш? Може ли изобщо смъртният ти ум да осъзнае Моята сила? Аз съм това, което ви направи хора. С Мен нищожните ви прадеди изпълваха мрака и сенките. Чрез Мен виждаха смъртта и живота. Аз съм това, което и до днес изпълва със смисъл краткото ви съществуване. С Мен управляват царете, на Мен се крепи вярата във всички богове. И добро, и зло, в Мое име се вършат. Няма нищо осъзнато, което да е отвъд Мене. Няма нищо непознато, което Аз да не изпълвам...”
“И така да е, и да не е така, ти нямаш право да си тук. Ще отидеш, от където си дошла и от там ще простираш властта си. Има сили над тебе и с тях ще те задължа...”
“Не можеш да ме задължаваш! И в теб има част от Мене, която не ще ти позволи да Ме надвиеш.”
“Нямам нищо от тебе! Това, което мислиш, че е твое, е от силата, която е създала и теб, и мене. Но аз имам и от друга сила, която ти никога няма да осъзнаеш, защото ти е чужда. Аз стоя между свещта и сянката...”
“Аз изпълвам сянката. И пак Аз оставам, след като свещта угасне. Колкото повече се доближаваш до светлината, толкова по-плътна става сянката.”
“Аз хвърлям сянката. Тя ме следва, а не аз– нея. И пак аз решавам кога да угася свещта...”
Хайре пристъпи извън кръга. Стулте се опита да я задържи, но безуспешно.
“Грешка!”, отбеляза Хаки. “Сега няма да се оттървеш.”
Сянката се насочи към старата вещица, но тя вдигна властно ръка.
–Стой!
Тя извади от пазвата си люспата от Сребърния змей, която засия още по-силно, от преди. Сянката отстъпи.
–Аз мога да те назова! Ти си страхът...
“Какво като можеш да Ме назовеш! Или мислиш не знам, че не ти си отишла да вземеш Реликвата. Нямаш власт над Мене. Умри!”
Сянката обгърна плътно тялото на старицата. Стулте не разбра как прекрачи кръга и се завтече към Хайре. Вещицата бе паднала на земята. В ръката си все още стискаше люспата. Девойката я взе и, без да се поколебае, я запрати по Хаки.
–За да унищожиш сянката, трябва светлина!– извика тя. След време не можеше да разбере от къде u бе дошло на ум точно това
Реликвата пламна толкова ярко, че не можеше да се гледа в нея, чу се пронизителен писък и, когато Стулте отново вдигна поглед, сянката я нямаше, а на мястото, където бе паднала люспата стоеше кръгло обгоряло петно.
–Бързо, дъще, трябва да u попречим да се върне!– Хайре се беше свестила, чевръсто стана и начерта кръг около мястото, където бе изчезнала Хаки.
Прекъсвам пътя ти към този свят със нож от мед.
Не бuло нож от мед, а силата на Змея древен.
Прекъсвам пътя ти към този свят със златен нож.
Не било златен нож, а силата на Змея златен.
Прекъсвам пътя ти към този свят със сребърна кама.
Не било сребърна кама, а силата на Сребърния змей.
Прекъсвам пътя ти към този свят със нож железен.
Не било нож железен, а човешка смъртна сила.
Прекъсвам пътя ти към този свят със нож от бронз.
Не било нож от бронз, а силата на Бога. Казах!
Хайре завърши със сетни сили заклинанието и седна тежко на един камък наблизо.
–Това беше... Вече никой няма да може да я призове тук. Поне за сега. Свършихме си работата.
Пътят на двете жени обратно към къщи не беше никак лек. Старата вещице се чувстваше много зле. Беше се изцедила до край да призове Хаки, да издържи на нападението u и да я отпъди. Почиваха начесто. Накрая Стулте почти я занесе на гръб до леглото, от което Хайре не стана цели девет дни.
Междувременно решаващата битка бе спечелена със славна победа. Мермингите нямаха опит с корабите, а без подкрепата на господарката си, не можеха да имат надежди за успех пред силния Пердзамски флот. Това бързо доведе войната до нейния край, което задълго лиши Мермингите от амбицията да завладеят света. Хората се върнаха по домовете си и земята почти не усети липса на грижи.
Тогава стана тъй, че нова беда сполетя Хайре. Град, скакалци и болест се появиха почти едновременно веднага след разгрома на Мермингите. Това беше знак от Бога, вещо разтълкуван от Техубския жрец, който се подвизаваше в околията. Всички бяха видели ярката светлина на върха на Горния баир преди решаващата битка. Значи вещиците са направили магия, за победа. И то за победа на народ, който е верен на Бога. А пердзамците отавна са заслужили Божия гняв с многото си грехове. Той е искал да ги накаже с войната, а вешиците са му попречили.
Когато Хайре отвори Вирсунгиановия проток, обявиха я за национален герой, но това много бързо се забрави. И как ще е иначе? Нали за това се изливаха реките на Божия гняв тъкмо над Протока, за да покажат какво е разгневило Всевластния...
Хайре тъкмо се беше пооправила, когато тълпата дойде пред нейния дом. Начело бе жрецът, който отавна търсеше повод да я отстрани.
–Ето я вещицата, която скверни земята с гнусните си магии.– започна разпалено жрецът и посочи към стоящата на прага на дома си старица.– Колко време ходехте при нея и се отдавахте на духовно блудство, вместо смирено да молите Бога за прошка? Колко време гневяхте Всевластния като се церяхте с противните u илачи? Има ли сила по-велика и воля по-свята от Божията? Изпрати ви Мермингите, да се стреснете, а вие стояхте и се радвахте на вещицата и нейните черни изкуства! Къде е тя сега? Покоси я Бог в гнева си, защото тя му бе омразна...
През цялото време Хайре не каза нищо. Из тълпата се носеше гневен ропот, но никой не посмя да каже открито нещо срещу нея. Стулте не издържа и се развика на свещеника.
–Как смееш да говориш така! Нима има сред тези хора някой, комуто тази жена да не е помогнала? Нима да не падат градушки и иначе? Или пък е ненормално след война да плъпнат болести? Ами чумата след Войната на Силните?
–И не стигат многото u грехове, ами е покварила и това невинно момиче! Кажете, не заслужава ли смърт?
Това бе първата грешка на жреца. Въпросът му бе посрещнат с гробна тишина. Той се осъзна навреме и продължи:
–Не заслужава ли вечно забвение и душата u да се лута...
Втората му грешка бе, че не поглеждаше зад гърба си. Един дрипав просяк смутолеви до ухото му:
–Но, тя все пак е леля на царя...
–Че, какво като е леля на царя! Къде е той сега?...
–Точно зад теб.– прозвуча любезно хладен глас зад гърба му.
Свещенникът се обърна за да види как цялото множество, което бе събрал коленичеше пред царя. Той яздеше едра сива кобила пред огромната войска, спечелила войната.
–И този път се размина на косъм.– прошепна Хайре на стреснатото момиче до себе си.– Можеше като нищо да ни затрият и двете. Добър начин измисли Хаки да ни отмъсти.
А на племеника си бабата каза:
–Нека бъде добре дошъл в мойте скромни имоти Царят, който спаси всички ни от робство и гибел!
–Добре съм те заварил, благородна лельо! Не искам да мислиш, че и аз съм забравил толкова скоро, как по-важната част от войната ти я спечели, като ни отвори Протока и после низвергна Хаки, майката на всички злини. И не само това, ами вече имаме нов път през морето, който ще обогати държавата ни и хората ще благоденстват.
–Не съм толкова изкуфяла все още, та да си приписвам чужди заслуги. Без това девойче, Стулте, нямаше да се справя навярно; или поне нямаше да оживея. Защото където се препъвах и падах, тя беше до мен да ме дигне...– Хайре се обърна към момичето и с усмивка проследи погледа u.
В мига, в който намери Брес сред тълпата, очите на Стулте светнаха и Хайре си даде сметка, че тя не бе чула нищо от хвалбите по свой адрес. “Няма значение”, помисли си бабата. “Той, който трябва чу каквото трябваше...”
Тълпата се разотиде, засрамена от разговора между леля и племеник. Хайре покани царя в къщи, като не преставаше да държи Стулте под око. Тя, разбира се, веднага отиде при Брес, прегърна го, а той изръмжа и на лицето му се изписа силна болка. Беше ранен в гърдите от вражеска стрела. Стулте се дръпна, взе да се извинява, а той я грабна, прегърна я отново и... Хайре разбра че този въпрос е вече окончателно уреден и благоразумно отмести поглед от двамата млади.
–Какво смяташ да правиш сега?– попита тя.
–Много неща.– отвърна u царят.– Ще разквартировам войската тук докато измисля къде да построя новия град. Имам големи планове за това място. Ще облагородя тези чукари.
–Брей! И всичко това за някакъв проток...
–Не го омаловажавай! Това ще бъде най-важният морски път.
–Ех, ех, да видим какво ще излезе и от тая работа. Наруших поне десетина от обетите на Ордена, за да постигнем това... Чудя се, какво би казал татко, ако можеше да ме види сега...
–Напълно го одобрявам, ако за това питаш.– каза плътен старчески глас до ухото u.
Хайре рязко се обърна и видя добре познато лице, дълга бяла брада и крива, чепата тояга.
–Татко!!!!!!!!!!
–Спокойно, де, ще ме събориш. Хайде сега първо да затворим тази врата, да не става течение, пък ще ми разправиш подробно какво стана. После и аз имам да ти кажа за това-онова и така...
Арана бавно отиде до вратата, затвори я с въздишка и се върна при дъщеря си. А отвън, на поляната зад къщи, Брес и Стулте бяха приседнали на тревата и си говореха най-незначителни работи, които бяха на път да решат остатъка от живота им.
Ами, това е. Май няма повече*...
[/b]Край[/i]
* Всъщност, има. Случиха се доста неща, за които Стулте не разбра и по-добре, че стана така. Например, ако знаеше за какво си говориха Хайре и Брес на път към корабите, инатът u, който спаси света, щеше да попречи на самата нея. Е, в крайна сметка, човешкото щастие е най- важно, нали?... Намираме се между свещта и сянката... (бел. Ар.)
За коментари:  http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=1478 |
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Добави коментар 
Търсене
покажи/скрий карето 
