 По времето на голямото литературно човекоядство от началото на деветдесетте години на миналия век, когато руската литература преливаше в отвъдокеанска, а издателствата се прескачаха като гладни скакалци на росна паша - все пак всичко живо е трева - се появяваха и куриози от порядъка на "Фантастика Орфия", на едноименното издателство, и "Колекция Орфия" на Ролис, със съвсем сходно оформление, изключая лекия недостатък в словосъчетанията. Наистина, сега си го спомням с известно умиление, сякаш българинът от зората на демокрацията наистина беше брадясал тип с озверяло-интелигентен поглед изпод високо-диоптърните лупи, чиито последни левове с прогресивно увеличаващи се нули изотзад можеха да бъдат привлечени чрез фина манипулация баш пък на... книжния пазар.
Но всичко това вече е отдавна в кръга на шегата, а и Ролисовата Орфия предостави на наистина зажаднелия читател от онова време само три, но за сметка на това великолепни книги -  "Иркала - страната на мъртвите" на Вал Тодоров, "Билет за Транай" на Шекли и настоящия ни пациент, под номер едно, "Човекоядци" с автор Клифърд Саймък, който никога всъщност не е издавал под подобно заглавие. Но не прибързвайте с условната реакция.
Изпод заглавието "Човекоядци", през далечната 1991 година, на нашия пазар за пръв път се прокраднаха две от най-хубавите и може би най-жизнерадостни повести, излизали под перото на американския фантаст - едноименната, която по-късно е издавана и под името "Торбалан" в оригиналния авторов сборник "Извън планетата", и "Къщата на гагарите". Като ако има някаква друга особено дълбока взаимовръзка между тях, освен че са повести от един и същи автор, то трудно би се забелязала.
Човек за човека е вълк, са казали древните римляни, и това твърдение не само не се е променило, но дори е разширило териториално-екосистемните си граници през вековете. Човекът се е доказал спрямо човека отдавна и като лъв, и като мечка, или акула, змия, скорпион, въобще всякоя позната на мирозданието тъпо агресивна, хитро подмолна, превзето надменна, мързеливо досадна и всякаква друга неприятна гад, която може да изникне в иначе сапиентното му съзнание - и то във всеки един сгоден случай. Е как тогава, пита насмешливо Саймък целокупната човещина в "Човекоядци"/"Торбалан", би могъл дори да се надява да се погоди с нечовека?
А може би все пак има известен паралел между двете повести, хем че го отрекох по-рано. Във вече споменатата - бегло, а в идущата - далеч по-силно, американецът отново засяга една от любимите си грозни твари, корпоративната, макар и така характерно достатъчно отдалеч, та да не е натрапчиво. А тук и присъщите си паралелности. "Къщата на гагарите" - действена, объркано бързо изнизваща се пред непринудения, художествен поглед на главния герой, респективно читателя, попаднал насред най-неспецифични събития и обстоятелства. И при все това оптимистична, с поглед, вперен напред към светлото бъдеще и пречупен през призмата на добропожелателния саймъков мироглед.
Две в едно, книжката под името "Човекоядци" е синтез на най-доброто у американския автор - забележителната му способност да бъде изчерпателен в идеите си за кратък обем текст, и другата, да бъде фантаст до върха на перото си.
--
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=203222#203222 |
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Добави коментар 
Търсене
