прости ми, че не те опазих
Промениха се времената, появиха се компютри, а с тях и “StarCraft”. Няма да скромнича излишно, наистина съм отличен играч. Спечелил съм всяка битка, победил съм всеки враг, от преизподнята на изпепелените пустини до вечно скованите в лед планети, навсякъде съм триумфирал. Но това, което ме прави различен от останалите играчи, от жълтите корейчета с дръпнати очи, от вечно пияните руснаци или надменните американци, това е любовта ми. Към моите войници.
Не знам в кой миг се случи това, дали когато правех невъзможното за да извоювам победата срещу многократно превъзхождащ ме враг или просто строях поредната база, готвейки се за кървава битка, но изведнъж се загледах в онези малки пикселчета, които представляваха моите войници, наблюдавах как се суетят, строят бункери, разполагат танкове, организират защитата или се готвят за нападение. И тогава проумях, че това са живи, истински хора, всеки понесъл своята съдба, своята болка, своите мечти. И разбрах, и осъзнах, че аз съм отговорен за всеки един от тези животи, за всяко име, за всяка душа. В този миг се изсипа най-страшната атака, която съм виждал – хиляди и хиляди врагове, тласкани от непонятна омраза, от единственото желание да убиват. Да убиват моите войници. Плачех с кървави сълзи за всяка смърт, крещях от болка и яд за всяка взривена машина, блъсках по клавиатурата в желанието си да съм по-бърз и по-точен в командите си… Когато се разнесе димът на битката, видях осеяното с трупове поле, видях, че бяхме победили. Победата беше наша, но на каква цена?
От този момент нататък започнах да играя по различен начин. Никога не започвах битки, които не можех да спечеля, избягвах пировите победи, не влизах в нетрайни съюзи, предавайки приятели и помагайки на враговете. Наричаха ме страхливец, казваха ми “предател”, но аз знаех, че единствената награда и достатъчна утеха е да видя след края на битката всичките си войници живи. И сякаш те – моите войници – се биеха все по-самоотвержено, влизаха все по-безстрашно в схватки и никога не коленичеха пред лицето на врага, защото знаеха, че аз винаги ще съм до тях, че аз никога няма да ги изоставя, никога няма да избягам. Ще стоя с тях до самия край, ще страдам за техните поражения, ще се радвам на техните победи, ще оплаквам тяхната смърт.
Сега съм – така да се каже – бог-играч в оставка. Реакциите ми са позагубили остротата си, пръстите ми – пъргавината си, а спечелените трофеи събират прах в някой шкаф. Но понякога се будя нощем и пред очите ми отново е бойното поле, а моята армия тръгва в атака, крещейки името ми. Крещейки моето име…
За вот и коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=2240
За този автор
