![]("http://www.sivosten.com/gfx/bwt.jpg")
Откакто Дънди Крокодила се пресели в Америка и започна да вилнее по улиците на Ню Йорк, а после да се саморазправя с бедни наркотрафиканти, положението в Австралия е станало неспасяемо. Числото на соленоводните крокодили в северната й част продължава да се покачва, а най-лошото е и че бройката на хората в споменатия район също расте. Неминуемо ще се стигне до сблъсък, какъвто е описан в Black Water. Филмът е базиран на действителен случай, колко от видяното на екрана наистина се е случило, човек може само да гадае, но определено ако някога попадна в Австралия, ще си стоя в Сидни или Мелбърн, никакъв лов на риба сред девствена природа! Всъщност това и се случва с едно задружно семейство, което тъкмо е прекарало Коледа при любящата баба и по обратния път решава да се развлече малко с разходки сред дивото. Семейството е честно казано малко необикновено – дъщерята тийнеджърка искрено се забавлява в компанията на родителите си, дори е първа приятелка на мащехата си, която пък случайно открива, че е бременна… но не човешките страсти са важни в този филм, а нечовешките. Или по-скоро крокодилските.
Истинският ужас винаги е не това, което ти се случва, а това, от което се страхуваш, че може да ти се случи. Трима крушенци, кацнали на едно дърво, взирайки се в мътната вода да отгатнат откъде ще последва следващата атака. Музиката нагнетява усещането за неизбежност, моментите се трупат един след друг, когато изведнъж се появява Крокодилът, раззинал чудовищна паст… Бррр! Един по-малко на дървото… Наистина е впечатляващо какво може да постигне един режисьор използвайки почти статична картина, дори имах чувството, че гледам телевизионен театър – всички са се събрали в една стая, вперели хипнотизирани погледи във вратата, която не се отваря, но някой зловещо и упорито дращи по нея. А когато истинският ужас все пак настъпи, ти се иска да пищиш заедно с героите, да пищиш и да се молиш злото да отмине, кошмарът да свърши и да се събудиш в топлото легло с пресъхнало гърло, но жив. И цял. А после отново се точат тягостни мигове, едно око се подава баааавно над водата и също толкова леко и внимателно отново изчезва в нея. След това пада нощта, раздирана от светкавиците на лятна буря, и единствения звук, който се чува отчетливо измежду залповете на небесната батарея е хрущенето на кости. Човешки кости.
Малко ме е срам да си призная, но се обзалагах кой ще оживее накрая, мислех че – следвайки обичайните клишета – някой ще умре, друг ще го ранят, трети ще се спаси като по чудо както си му е редно. По средата на филма искрено се притесних, ами те – героите – наистина просто нямаха шанс да оцелеят, пълна безизходица. Толкова не вярвах, че ще съумеят някак си да се измъкнат, макар тайничко да им стисках палци. Все пак успяха. Или пък не.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=191967#191967
За този автор
