Има книги, след чието прочитане искам да седна с автора да пием чай, да си поприказваме за нещата от живота или пък кротко да си помълчим. Не са много, но ги има. И това се случва, когато освен с писанията – стил, форма, съдържание и т.н. – авторът ме е грабнал с житейската си позиция. Щастлив съм, че последната книга, която прочетох, ми оказа точно такова влияние. Дами и господа – „Мигновечност“ на Наско Славов.
„Мигновечност“ съдържа цикъла от кратки разкази „Фантастичната седморка“, както и „Седморка новели“. Много е трудно да се вкара душа в един разказ, който е едва няколко странички, но смело мога да заявя, че Наско Славов се нарежда сред майсторите в жанра. Всеки от разказите носи познати, но развити по различен начин идеи – за удоволствието като водещ мотив за нашите постъпки; за свободната воля; за човешкото в човека; за разликата между виртуалната и „истинската“ реалност; за… Това, което не се очаква при подобни често използвани теми, е дълбочината им (особено при късата форма). Наско е способен да предаде безкрайно много неща само в рамките на няколко странички, неговите разкази са толкова многослойни и плътни, че дори и след няколко четения имам чувството, че съм пропуснал нещо важно, но затова пък ми остава удоволствието от следващия прочит.
А в новелите, част от които са написани в съавторство с Георги Арнаудов, водеща тема за мен е силата на човешкия дух. Всяка прочетена новела те кара да се замислиш за неща простички, логични и човешки… Заедно с Хорхе Родригес прекосих пустинята и след нея наистина бях друг човек. Междувременно наблюдавах справедливата борба на обикновените (и не само) хорица за по-добър живот и съпреживявах съдбата им. В сънищата за космодора проследих потенциалните пътища на развитие на две цивилизации и въпреки прекрасния подреден свят някак не успях да харесам тази, в която всеки човек се оформя в калъп и не може да излезе от него. Свят, в който свободата “Да бъдеш” е строго ограничена, срещу свят, в който можеш сам да избереш своя път на развитие. Или пък митът за търсещия човек, развит великолепно в “Сиянието на реката”, който така те увлича, че не усещаш кога и ти си започнал своето дирене. Но стига съм ви разкривал тайните на новелите, само ще ви посъветвам да си оставите “Феести” за десерт. Макар и писан в други времена, когато цензурата бдеше, това е новелата, която наистина ме покърти. Не е загубила своята актуалност и днес, не мисля, че ще я загуби въобще. Защото във всеки един от нас спи (къде по-дълбоко, къде по-неспокойно) по един творец, човек, способен да създаде късче добро и да тласне света напред.
Въобще 2007-ма се оказа силна година както за българските фантасти, така и за феновете им. Ники Теллалов извади два качествени романа, Жоро Малинов – великолепния „Орфеус слиза в ада“, но първото място за мен, като читател, заема „Мигновечност“. До голяма степен поради това докосване до моята душа, което толкова рядко ми се случва. Но също така заради добре написаните страници, заради това страхотно усещане, че някой има мисли, сходни на твоите, но е способен да ги облече в думи, да им даде плът, да вдъхне в тях искрица живот… Не съм убеден, че съм се справил и на десет процента с представянето на книгата, но спирам дотук, като искрено ви пожелавам и вие да се потопите в мигновечността.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=197935#p197935
За този автор
