A Prophet (2009)
Наемат ли се французите да творят сериозно кино, се разбира отдалеч. Или по-точно – с първите минути. Малко трудно смилаеми, подобни филми обикновено третират по-необичайна тематика, в също така странна обстановка, радват се на комплексен сюжет, и въобще изискват доста фина калибрация на възприятията, преди да могат да бъдат оценени по достойнство. „Un Prophète“ не само не прави изключение, точно обратното – категорично се вписва в тази група произведения, но не може също така да му се отрече, че е изработен наистина стилно и въздействащо във всеки отделен свой детайл.
Накратко, едва деветнадесетгодишен, Малик – французин от арабски произход – се озовава в затвора, при това с доста продължителна присъда, и в продължение на цялата лента имаме възможността да проследим постепенното му изкачване в доста строгата криминална йерархия, от най-долното стъпало чак до върха на пирамидата. И дори и да я оставим само до тук, лентата на Жак Одиар ни предоставя не само директен, но и реалистичен поглед към едно от местата, където човек никога не би искал да се озове.
„Un Prophète“ обаче не е филм, целящ конкретно да ни алармира с илюстрация на бруталността и мизерията на френските (в частност) затвори. Не защото те отсъстват, френското кино е добре известно с натуралния си подход и нито един аспект от атмосферата не ни е спестен, а просто защото не се намират в самия фокус на събитията, а служат само за техен фон. Нито пък е някой бързотемпов криминален трилър, препускащ по стъпките на поредния престъпен гений. Филмът по-скоро би се класирал като тежка гангстерска драма, стига да съществува подобна категория, натоварена с подчертано негативни емоции, организирана около де факто насилствената еволюция на главния герой в среда, която не му позволява никакъв друг избор, и в борба с все по-затихващата си съвест.
Разбира се, за да бъде пълноценна – а това е едно от основните и достойнства – лентата засяга широка палитра вътрешни за поправителните институции проблеми, от наркотиците, през поръчковите убийства чак до расовия елемент, основен дори при формирането на различните групировки. Всъщност, дори и да е най-актуален за френската действителност, „Un Prophète“ с лекота може да бъде изведен и извън нейните граници, което в края на краищата отново се записва като огромен позитив.
Технически филмът е изпълнен с една дума великолепно. За натуралността вече стана дума, пък и предвид произхода да допълня, че на места филмът е шокиращо жесток, а в цялост – атмосферичен, макар и в крайно мрачни окраски – едва ли ще е изненада. Операторската работа и режисурата са на наистина изключително високо ниво, като същото реално важи и за сценария – наситен със събития, без празни моменти, макар и всъщност доста бавен в развитието си. А щом към тях прибавим и чудесното представяне на на практика пълния дебютант Тахар Рахим, допълнено от това на опитния Нилс Ареструп – които, съответно, дори отнесоха наградата за най-добър актьор от Европейските филмови награди и тази на журито от миналогодишния фестивал в Кан – както и идеалната работа на поддържащия състав, то едва ли остава какво друго да се отбележи.
В разрез с всичко написано дотук, все пак няма да стигна до там да препоръчам „Un Prophète“. Подобни филми не са предназначени за масовата аудитория, в никакъв случай не са лесно гледаеми, а предвид, че човек основно би целял да се разтовари, трудно ще намери по-неподходящ избор. Ако обаче в някакъв много частен момент се намирате точно в нужното настроение, то тогава френската лента си заслужава по всеки един възможен параграф.
За този автор
