[b]Библиотекарят I-III (2004, 2006, 2008)[/b]
При целия куп ксерокопия на легендарната поредица „Индиана Джоунс“, като че ли можем без особени задръжки да обобщим, че се е обособил своего рода поджанр на приключенските филми. Нещо от типа на артефактна мистерия, да речем. Всички тези ленти, обикновено телевизионни, се различават основно по главния си герой – при най-бледите отпечатки твърде близък до Хенри-младши – докато сходствата, за сметка на това, са толкова сериозно множество, че изброимостта му подлежи на въпрос. Така или иначе, обаче, крайният резултат обикновено е разтоварващ, малко или повече приятен, леко наивен и никак нелош за запълване на някой празен час – особено ако имаш доброто желание да свалиш от сивите клетки доза излишно напрежение.
С което стигаме до „Библиотекарят“. Продукция на TNT, всъщност вече с три издания, на която едва ли щях да се спра, ако не бе на свой ред стечението на три отделни обстоятелства. Първото вече го споменах, колкото до второто – в главната роля е Ноа Уайли – актьор, който ми стана симпатичен още навремето, с доста отдалечения вече старт на „Спешно отделение“. Друг е въпросът, че с петнадесетте сезона на медицинската сапунена опера реално се заключава и почти цялата му екранна кариера. Трето, режисьор е Джонатан Фрейкс, който в това поприще е с малко противоречиви изяви, поне извън „Стар Трек“ и един от епизодите на „Майстори на научната фантастика“, но все пак има попадения – а и като почитател на класическия фантастичен сериал и самия него, ми стана достатъчно любопитно.
Самият сюжет е доста характерен, така че ще си позволя дори да обобщя съвсем накратко историята досега в целите и три части – доколкото и самите заглавия са достатъчно показателни. Флин Карсън (Уайли) е застаряващ зубрач с нечовешки брой висши образования и енциклопедични познания във всички сфери на човешкото знание и отвъд него, вманиачен в самата идея да трупа нови и нови, докато на практика не го захвърлят на кучетата, или по-конкретно – реалния живот. Където обаче получава изненадващото предложение да постъпи в Библиотеката – тайнствено хранилище на човешкото познание, както и почти всеки легендарен предмет, за който можете да се сетите, от Екскалибур до Изчезналия кивот. И, естествено, впримчено във вечната борба между Доброто и Злото в най-разните им проявления. Така следват „Quest for the Spear“ – по-точно копието, с което е пронизан Христос, „Завръщане в мините на Цар Соломон“ и „Бокалът на Юда“, свързан на свой ред с вампири, Дракула и тези три добре познати неща. Като приятното е, че покрай централната легенда, пък било то и за кратко – благодарение именно на енциклопедичността на основния персонаж – се промъкват и други любопитни факти, а всичко това е гарнирано с приключение, предостатъчно комични моменти и достатъчно наслада за мъжкото око в лицето на различните дами. Нещо отново емблематично за жанра, без да е натрапчиво.
Втората приятна изненада всъщност е самият Флин – героят някак съчетава чертите на класическия смотльо, погълнал няколко бастуна, с доста жизнерадостно поведение и излъчване, а всичко това наистина подхожда на опаковката, която се явява Ноа Уайли – който и като д-р Картър имаше някои подобни черти. В допълнение, ефектите, които са важни за този тип продукции, съвсем не са долнопробни, макар че напълно естествено отстъпват с поне една класа на големите киноленти от рода на самата поредица за Инди, „Мумията“ и тъй нататък, както и на приказките на Холмарк – ако говорим конкретно само за телевизия.
Разбира се, и трите филма не са някакво невероятно произведение на изкуството, но в резюме трябва да кажа, че останах повече от доволен, дори само от това, че при толкова отъпкана пътека пак може да излезе нещо доста прилично – особено при последната част, предвид че историята с Дракула е още няколко пъти по-изтъркана. Или, с други думи, ако за разнообразие ви се гледа нещо подобно приключенско и съвсем неангажиращо, изборът съвсем не би бил лош – „Библиотекарят“ е един от най-малкото по-симпатичните възможни.
За този автор
