Знаете ли как се нарича човек с богата фантазия, който при това я използва активно и споделя мислите с другите? Фантазьор. За жалост лесно можете да се убедите, че дори ако я изложи в текст, това не го превръща в писател, творящ в жанра фентъзи, напротив – остава си фантазьор. Дори и защото, за да бъдеш писател, трябва не само да си представиш и опишеш много персонажи, а да имаш и някакви взаимовръзки между тях. Здрави или краткотрайни, логични или не. Трябва да имаш не само сбор от събития и местности, множество сюжетни линии, ами и да ги навържеш, преплетеш, да ги направиш интересни, интригуващи, вълнуващи. Освен ако, естествено, не се стремиш да задоволиш камерна аудитория, която е готова да прочете хиляди страници, само и само за да те разбере.
Бях виждал произведения, изградени на принципа на няколко истории, развиващи се паралелно, но обикновено авторите се стремят към някаква завършеност – обемност – на едната, преди да започнат втора, трета и да се върнат, може би, към първата, крачещи с бодри крачи към la finale del grande. Виждал съм и динамична смяна на сцените, фокуса, събитията. Дори съм се сблъсквал с автори, които пишат сборник разкази на една тематика и го представят като роман. Общото при тях е, че въпреки различния подход към изграждането на произведението, целта им винаги е била една и съща, не да шокират читателя с двадесет и няколко пътеки, по които се движи приключението и стотина-двеста основни и не толкова основни персонажи, а да му доставят наслада от фабулата, да му внушат някакви идеи…
Виждал съм и графоманщини, чиято единствена цел е да (се) изложиш (с) мислите си пред света. Па дори и да нямаш способностите да го направиш. При тях човек рядко успява да намери идеите, дори да ги търси под лупа, а фабулата му носи мъка. Някои обаче се стремят към висок стил, оригиналност и литературна стойност. Тогава нещата заприличват на разпит, провеждан от светата инквизиция – горкият заблуден човечец, отгърнал произведението, се бори с текста, връща се назад, води си дори записки, само и само да схване тази въртележка има ли цел, или няма.
Какво общо има всичко това с „Вихърът на жътваря“, сказание седмо на Малазанската книга на мъртвите? Ами горе-долу това, че съдържанието намери точното име. Книгата е вихър от събития, редуващи се истории, цял телефонен указател действащи лица, всичко това сбичкано в хиляда страници. Общо има и с това, че е може би една от онези книги, върху които човек може да се упражни в слагане на шарени отбелязки, че като се загуби из действието, да види назад за какво, аджеба, идеше реч. Има общо и с това, че Стивън Ериксън съвсем очевидно има богата фантазия, че дори и идея какво трябва да се случи, но дотам. Или иначе казано, има общо с това, че титаничният епос всъщност се явява събраните полети на въображението на един брилянтен фантазьор.
А светът е толкова привлекателен, фабулата също…
–
[b][u]Повече информация от страницата на ИК „Бард“…[/b][/u]
За този автор
