Преди няколко години гледах един доста симпатичен и интересен филм наречен „Шивачът от Панама“ с неотразимия Джефри Ръш и хубавелкото Пиърс Броснън. И докато четях „Нашият човек в Хавана“, сюжетът ми се стори странно познат. Затова си направих малко литературно разследване, любопитството ми е толкова неизкореним недостатък, колкото и пословичния ми мързел. Оказа се, че гореспоменатия филм е базиран върху история на Джон Льо Каре, който пък се е вдъхновил от книгата на… Греъм Грийн, с една дума литературният свят явно е малък. Между другото произведението на Грийн не е било добре прието от Кастро и компания, най-вече заради представянето на режима на бившия вече диктатор Батиста като едва ли не увеселителен парк, но това е вече друга история, нека да се върнем на книгата.
Сюжетът ни запознава с обикновен английски търговец на прахосмукачки, който живее скромно в Хавана, обожава глезената си дъщеря и тъгува за напусналата го съпруга. Единственото разнообразие между продаването на домакински уреди и притеснението от нарастващите сметки е възможността да гаврътне по някой коктейл набързо в компанията на единствения си приятел – застаряващ доктор немец. Животът му тече в обичайното си русло, докато един ден в магазина му не стъпва резидентът на английското разузнаване за Карибите – млад, амбициозен и предприемчив разузнавач, решил на всяка цена да разработи своя агентурна мрежа в Куба. А кой е по-подходящ за шпионин от верния поданик на кралицата, който от години живее в столицата и се познава с всички? Изкушен от предлаганите пари, нашият човек в Хавана приема работата, но тъй като няма как да набави исканите сведения, започва сам да си ги съчинява и причинява главоболия от световен мащаб на всички замесени…
Лекотата, с която Грийн забърква цялата каша от събития, е просто удивителна. Декорът на тогавашна Хавана напомня на летен бриз – прохладен, изпълнен с копнеж и с почти недоловим мирис на щастие. Доколко това е отговаряло на истината (по-горе споменах за недоволството на Кастро по този повод) не е от значение, защото градът е само фон на цялата история, а и на точния и язвителен авторов прицел е кацнал не репресивния кубински режим, ами прехвалената британска разузнавателна служба. Кариеризъм, неподходящи хора на твърде високи позиции, цялата сложна машина, действаща по инерция и генерираща безмислени и дори неистински събития – твърде печалните белези на раздута организация, която е загубила смисъла на съществуването си. Дотук книгата би била просто политически трилър от цялата кохорта подобни произведения, които обичат да разнищват тайните служби по света. Но свежият хумор и тънката ирония, с която се описват даже дребни детайли, поставят „Нашият човек в Хавана“ на онзи рафт в библиотеката, където съхранявам книгите за препрочитане. Героите са понякога обезкуражително наивни, донякъде дори смешни, но по своему симпатични и печелят с лекота сърцето на читателя. Заплетените събития и подозрително мистериозните съвпадения правят сюжетът интригуващ, а обратите в действието – макар и не толкова неочаквани – поддържат напрежението до последната страница. Единственото, което не приех напълно, беше лекотата, с която хората губеха живота си – смъртта винаги е събитие, заредено с трагичен драматизъм и просто не бива да се подминава като нещо мимолетно. Но пък от друга страна – ако се присмиваш на живота, не би ли посрещнал и края с все същата дяволита усмивка?
–
Повече информация от страницата на ИК „Колибри“…
За този автор
