По принцип не съм голям почитател на криминалните сериали. Зазяпвам ги, дето е приказката – даже обикновено с удоволствие, но да ме впечатлят чак до толкоз, та да седна и да ги следя специално – не, не се случва. Някаква практическа невероятност. Разбира се, изключения има, иначе нямаше да го споменавам, и сред тях „The District“ – или по нашему, „Вашингтон: Окръг Колумбия“ – се явява може би най-голямото.
До голяма степен, „Управлението“ – ако продължим със свободните преводи и играта на думи – е театрален моноспектакъл на Крейг Т. Нелсън, актьор колкото познат, толкова и почти непознат. Списъкът на ролите му е внушителен, като едва ли някой би могъл да го сбърка по физиономия, и едновременно с това главните му изяви са повече от скромна цифра. А игра на думи, защото „district“ едновременно значи управление – полицейско, пожарна команда, и в същото време е равносилно не само на окръг, в гражданския смисъл на думата, а и на специфичното положение на столицата на Съединените щати – Вашингтон (Washington, District Columbia). Но не толкова като символ на самата демокрация в американски стил, а на образа, който представлява сърцето на нацията. Ако го пренесем в София, окръг Софийски, едва ли ще се получи някаква особена разлика, поне на теория.
Нелсъновият Джак Маниън е може би съвременният дон Кихот. Ексцентричен чаровник с властна аура, възправен срещу вятърните мелници на модерното общество и неговите заболявания, и то не само през погледа на зрителя, но и през погледа на своите съратници-герои. Наситен с особената житейска философия на препатила и преживяла, препълнена с ежедневен опит личност, опит напиращ за споделяне и реализиран постепенно епизод след епизод и диалог след диалог – същата постановка би сполучила и като театрална или радио-пиеса, уверен съм, със същия успех.
Може би ненапразно близо половината актьори са театрални, и за разлика от повечето насилствени полицейски сериали, „Вашигтон“ се докосва до онази струна, която подтиква всяко малко момче да се пресегне към значката – дълбоко заложеното у всеки желание всичко да бъде подредено, честно и „наред“. Предполагам вече няма да е изненада да допълня, че самите криминални случаи всъщност не са фокус на сериала, а по-скоро добре нагласена леща. И че не по-невнимателно наблюдение заслужават останалите актьори и персонажи – Джонатан ла Палиа (Кевин Дебрино), Роджър Браун (заместник-началник Джо Нолан), Шон Патрик Томас (Темпъл Пейдж), особено Елизабет Марвъл и Дейвид О’Хара. А и Уейн Дювал, всъщност, и на практика почти всеки участник. Специално великолепната Лин Тигпен (Ела Фармър), чиято злощастна кончина през 2003-та, всъщност, за съжаление, но и неизбежно поставя същинския край на серията, която няма как да продължи без нея – въпреки това, че е допълнена до още почти цял сезон.
И че „The District“ поставя най-обикновения, съвсем не свръхестествен акцент върху служителите на реда – сиреч не тези такива, на които навикнахме да трепят „лошите“ по седем с една ръка, на шестнайсет колела, и с по четири пистолета във всеки джоб – а тези, които наистина му служат и му се отдават, защото редът изисква всеотдайна служба, къртовски труд. И малко идеализъм.
За този автор
