Доста отдавна не бях подхващала да гледам ужаси. Травмирана още в ранните си детски години, тия кървави и за духа истории още ме преследват в моментите на тъмнина. Честичко ми се случва да бягам по коридора като изоглавена – миг след като съм изгасила лампата в банята. Или пък уплашено да следя прозорците на кварталното училище, когато ми се случи да мина през двора му през нощта. Ей, тъй – не на шега, си представям малки призрачни ръчички, долепени до дограмата и също тъй малки очички, вперени в мен.
Е, стана въпрос за призраци – тая история е точно такава. За малки призрачни палавници, които въпреки, че са само дим и тук-там пепел, продължават играта си. Плюх си в пазвата и натиснах бутона „плей”: ¡Vamos a jugar! По правилата, но призрачно – или другояче – и на сляпа баба.
„Сиропиталището“ обаче не е от типа пълнокръвни ужаси, в които започваш инстинктивно да триеш от дрехите си червените пръски, сторили ти се като че ли преминали през екрана. Не! Гледайки тоя филм дори ти се иска да поиграеш малко – на загадки и отговори. А такива има в изобилие – от малките: къде са млечните ми зъбки, до малко по-сериозните – къде е притежателят им.
Историята разказана накратко е простичка. Лаура се завръща в „Родната” си къща и заедно със съпруга си Карлос решават да възобновят отново функциите й на сиропиталище. Техният малък син – Симон е саможиво дете, което се забавлява предимно със своите въображаеми приятели. Това се приема за нормално от неговите родители. Малко повече от либерални те не считат за обезпокоително дори и това, че изведнъж приятелите му се увеличават с още шест. Същинска приказна небивалица. И така… Лаура влиза в тая приказка и като една порастнала Уенди, започва да играе – по необходимост.
Сега – два дни след като съм го изгледала го виждам в спомените си далеч по-интересен. Комбинацията-клише – „дете виждащо призраци” тук е поразчупена от трезвото включване на възрастните, които в случая не са скучните индивиди, отричащи всичко до степен в която дори зрителя крещи – „Вииииииииж зад гърба ти еееее”. Стъпаловидното развитие на историята също е любопитно, а приказната атмосфера не е пренебрегната дори съвсем до финала на филма.
Интересен елемент е и свежото включване на Медиума (в ролята: Жералдин Чаплин), която внася магнетичност, както с героя си, така и с чисто физическото си присъствие.
Въпреки леката мудност на места филмът е привличащо мистериозен. Истински плашещ беше в много малко на брой моменти, което в тая възраст на вече изградени страхове е повече в плюс.
Определено филм, който заслужава внимание.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=203178#203178
За този автор
