[b]Ритни камбаната с финес (2007)[/b]
Понякога се удивлявам колко подвеждащ може да е един трейлър (знаете, трейлър казват на онзи бесен калейдоскоп от преливащи се сцени, с който те зарибяват да отидеш на кино), та странно е как като извадиш няколко реплики от контекста, гарнираш ги с подходящите отрязъци действие и поръсиш с малко реклама тип „от режисьора на…“, можеш да създадеш съвсем погрешна представа за някой филм. Нещо подобно се получи и с „Ритни камбаната с финес“ (между другото доста сполучлив превод на оригиналното заглавие) – филмът в никакъв случай не е комедия, въпреки няколкото забавни момента, включени в трейлъра. Следва логичният въпрос – ако не е комедия, то какво е?
Начетен автомеханик и безскрупулен магнат – двама души, оплетени в примката на неизлечима болест. И дали неизбежния и неминуемо близък край или пък споделените лечебни несгоди, правят от двама иначе непознати и дори неподходящи за компания хора близки приятели. Които решават да гребат от живота като за последно, с пълни шепи и да направят всичко онова, за което не им е достигало време, пари или просто смелост. Зашеметяващи пейзажи, природни чудеса или творения на човешката ръка, отдавна превърнали се в легендарни туристически обекти – всичко това е декор на най-великото приключение – да откриеш истината за себе си, да простиш, да се помириш без да се примиряваш.
Бих гледал филма дори само за да се насладя на сблъсъка или по-скоро партньорството на двама толкова големи актьори – тихата мъдрост, която блика от всяка реплика на Морган Фрийман, привичното спокойствие, което лъха от човек, уверен в своите сили или пък неприкритата арогантност на Джак Никълсън, характерната му демонична усмивка… Но така и не успях да си отговоря на въпроса – тъжен или смешен е всъщност филмът. Може би по малко и от двете, също като живота, който живеем на скорост, опитвайки се да сграбчим мига, но никога няма време, затова профучаваме до следващото утре, носени от мечтите за прекрасно и никога нереализиращо се бъдеще. Кинолентата е и истинска приказка за покоряването на върхове, не само снежни и непристъпни, но и чисто душевни, окопани сред зъбатите канари на себелюбие и егоизъм. А никога не е късно за един – дори и обречен на неуспех – последен опит за изкачване, защото да посрещнеш залеза над дребните неща винаги е божествено преживяване.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=201954#201954
За този автор
