(преразказ с елементи на спомени)
<снимки - Мая, най-добрият фотограф сред туристите :)>
Необходими (но не и достатъчни) условия:
– туристи: неколцина луди-млади
– моторно-превозно средство (МПС): кола с повече от една конска сила
– храна: взима се на принципа „едно нещо стига като остане“
– животоспасяващи лекарства: бутилка коняк, пресипана в пластмасово шише (да не тежи де)
Изходна база – хижа „Вада“. Не отговаря много на името си, но има паркинг, който може да приюти МПС за една нощ. Има и други МПС-та, така че няма да скучае, а ние нарамваме раниците (ух, как тежи!) и тръгваме да покоряваме планината. Индиана Джоунс може да завижда на приключенията ни – прекосяване на буйна река (пляс, пляс, който си носи резервни чорапи е добре, другите – ще знаят за следващия път), катерене почти на 4 крака по един приятен наклон, борба с кръвожадни комари, непомирисвали човешка кръв от предната есен и други подобни перипетии. Както и да е, в много, много късния следобед се домъкваме до хижа „Седемте езера“, която е току до „Рибното езеро“ – второто от Седемте рилски езера. Дали има риба – не знам, но има пейки и маси, а ние имаме раници, пълни с ядене и пиене – нещо трябва да се направи по въпроса. Е, правим го…
А времето се държи като разсеян сервитьор – поднася изненади, които никой не си е поръчвал. Тъмни облаци се мръщят над отраженията си в езерото, пада мрак, духа студен вятър. Страхливо-благоразумните (тоест аз) предлагат оставане в хижата, напалване на огън и изпиване на всичките алкохолни запаси. Безразсъдно смелите (тоест всички останали) решават, че е идеално време за тръгване, щото слънцето няма да ни изгори, пък и денят бил достатъчно дълъг (да бе да) така че няма да ни хване мрак по пътя. Страхливите остават в презряно малцинство, но си запазват правото да мрънкат по целия път „аз нали ви казах!“. То не че при този вятър някой ще ги чуе…
И така – поемаме. Кратка почивка край чешмичка, строена от последователи на Петър Дънов (наричани още „дъновисти“), после сме край „Трилистника“. Не прилича на името си, но пък табелата е категорична. До „Близнаците“ (вторият очевидно е в дългогодишна отпуска) слънцето подигравателно се оплезва за миг и отива да смуче бира с някой симпатичен облак. Хей, „Бъбрека“ е чудесен – парчета розов лед (ама как прилича на мелба!) по края, а по средата едно синьо, синьо – почти като очите на блондинка, но доста по-дълбоки. Ох, ако имах палатка, щях мигом да я разпъна (нищо че е забранено) и щях да прекарам половин вечност там. За съжаление продължаваме нататък, следва „Окото“. Веднага го кръстих „инфектирано от носене на лещи“, ледът е кървавочервен и твърде плътен за да се види нещо. Но пък в единия край има локва – хаха, гьол върху езеро, рядко може да се види, нали? Вятърът ни мрази и се опитва да ни избута надолу, „Сълзата“ сякаш е недостижима. Време е за първата глътка коняк – не толкова за сгряване, колкото за психологически кураж, падащата мъгла (всъщност ниски облаци) е зловеща. След кратък размисъл и още една глътка коняк решавам, че не облаците са ниски, ами ние сме твърде нависоко. Изпълзявам на скалния ръб, а напред – скосена снежна пряспа, която се губи в мъглата. Решавам, че това е краят, когато водачът ни профучава край мен с боен вик. Таман да отлея малко в негова памет, когато някъде от ледената преизподня се чува гласа му „хайде де, прокарах и пътека“. Оказва се че страшната пряспа е само 4-5 метра и нататък пътя си продължава нормално. Пожелавам на „Сълзата“ да вземе да изтече нанякъде, но толкова ми е студено, че май не разбра какво й казвам през тракащите си зъби. Следваща спирка – Раздела. Има интересна камбана, която за да удариш, трябва да напрегнеш въображение и мишци. Отново на път, трябва да стигнем до хижа „Иван Вазов“ преди нощта да падне. 
Мракът ни хапе осезаемо, нека хапе, бутилката коняк ми е вече в ръката, мезето е шоколад. Стигаме хижата почти в 10 вечерта, няколко минути по-късно портите на деня се захлопват с трясък. А вътре е толкова уютно – мъждукаща свещичка, неколцина вече доволно пияни туристи и печка! Печка, която лъчисто се усмихва и стопля премръзналата ми душичка. И един от най-забележителните хижари, които съм срещал – Шаманчо (май няма родствена връзка със съименика си от форума). Шаманчо е хипар от ново поколение, тръгнал е назад към природата, но никой не знае кога и дали ще се върне. Не дава да го снимат, твърдейки, че му отнемат душевна енергия (за да шашка немците-пенсионери, които дават мило и драго да запечатат такова чудо на фотолента), обявил се е за пророк на Сатаната (всъщност дразни дъновистите, които витаят наоколо) и обича да се къпе в планински реки и да ходи бос по сняг (за собствено удоволствие).
Сутринта е свежа, доколкото това е възможно след конкурс по надхъркване в тясна стаичка с полунарове на два етажа. Но пък това е част от преживяването, така че никой да не се оплаква. След обилна закуска поемаме обратно, слънцето този път се хили доволно, а наоколо е толкова красиво, че чак вратът ми и лицето ми почервеняват от срам (другия път май ще си нося крем против изгаряне). Пътят надолу не е интересен за описване, освен цъканията с език от време на време „глей, глей, къв наклон качихме вчера“. МПС-то е щастливо да ни види живи и здрави, затова пръхти здраво по пътя към вече нощна София. Щастие, а? 🙂
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?t=3357
За този автор
