Вместо увод – северни и южни върколаци. Макар и разделен в продължение на хилядолетия, върколашкият народ продължава да се смята за едно цяло. В това се крие основната причина върколаците от Царството и Архипелага да избягват определения като „земни и морски“, „планински и островни“ и т.н., а да се определя единствено по географското си положение спрямо другата част – северни и южни.
Не може да се каже, че върколаците от юга се отличават физически с нещо от северните си събратя, и неопитното око не би могло да ги различи едни от други. За тях в абсолютно същата степен важат всички характеристики на този народ – от физическите пропорции до тъмната окраска на косите и очите, или от проклятието на превъплъщението до присъщата им сръчност, особено във военното дело. Но във всяко друго отношение, т.е. битът и културата, двата клона на върколашкия народ са коренно различни. А причините за това са много.
История на Архипелага. За разлика от Ергонтар, развитието на Херцогствата преминава плавно и без особени сътресения, с изключение на две по-значими събития. Държавите са основани през една и съща година, 1029 ЕЛ, в двете половини на най-големия остров – Острова на сърцето. Всъщност, двамата старши синове на върховния крал Ногарказ – херцозите Хазармион и Стеангра, акостират последователно на същия остров през 1007 и 1008 година, но цели двадесет години кървави стълкновения се оказват нужни за пълното налагане на властта им над местните обитатели и околните по-малки острови. По-големият брат, Хазармион, основава през 1009 година на западния бряг на острова град Сивомор, който ще стане и столица на херцогство Армионтар. През 1010 г. на отсрещната страна са сложени основите на Красногор, столицата на Тарстеан, чието име по-късно ще бъде дадено и на целия архипелаг.
Макар и управлявани от двама независими владетели, на практика херцогствата представляват единна държава с единна административна структура, военна повинност и народ. Дори властта се оказва по равно поделена между синовете на Ногарказ – докато славолюбивият Хазармион се отдава на завземането на нови земи за своето владение, Стеангра се нагърбва със задълженията да ги опази мирни и процъфтяващи. Армионтар и Тарстеан преживяват бурен разцвет в първите три века от съществуването си. За триста години територията им се учетворява, а населението нараства главоломно от около сто хиляди до милион и половина, от които около половин милион върколаци, а останалите – васални човешки владения или бурхски заселници. Хазните на херцозите буквално преливат, от една страна попълвани от непрекъснатите завоевания, а от друга – от изгодната политика на Стеангра, който се оказва изключително способен търговец. Издигат се над десет нови града, издържани в най-главозамайващите стилове на древната върколашка архитектура, а народът буквално започва да тъне в разкош. Презадоволеността притъпява дори първоначалния устрем на войските и до 1500 ЕЛ завоеванията са единици.
Именно тогава самоувереността на херцога на Армионтар му изиграва лоша шега, която ще доведе до гибелта на западното херцогство едва след десетилетие. През 1499 ЕЛ флотът на Армионтар докладва откритието на нова островна група, разположена малко встрани от основната маса на архипелага. Верен на завоевателния си характер, Хазармион се подготвя за настъпление, което става факт в средата на 1500 г. Над сто кораба окупират двата големи острова в групата и разтоварват около 75 хилядна войска. Първата войска, в състав от 40 отделения по 1000 върколака, е предвождана от генерал Антар Креол, родственик на херцога. Навлизайки във вътрешността на острова, тя се озовава в центъра на стълкновенията между няколко местни човешки феодала. Възползвайки се от разединеността на съперниците си, Креол печели няколко бързи победи и с минимални загуби успява да се установи в завзетата столица на единия от тях. Но лошото предварително разузнаване го подвежда. Привидната война се оказва спор за трона на единно кралство и хората скоро се обединяват срещу външната заплаха. Първият удар понася флота и само за една нощ върколаците губят над 80 кораба, озовавайки се на практика откъснати от херцогствата. Антар Креол бива обсаден в града и всичките му призиви за подкрепа не достигат до центъра на архипелага. След два месеца отчаяна отбрана силите му се стопяват и генералът безславно загива с остатъците от войските си в капана на крепостта.
Втората, тридесет и пет хилядна армия, е водена от легендарния генерал Сивата смърт, родственик на рода Ларк. Също подведен от разузнаването, той се озовава на гъсто обрасъл в гори остров. Попадайки в непрекъснати засади, върколаците напредват мъчително към средата на острова. Едва половината от армията достига разположената в центъра на горския пояс равнина, където са посрещнати от добре организирана отбрана. Изтощените войски на Сивата смърт издържат едва два сблъсъка, след което са обърнати в бяг. След последното сражение, състояло се на брега, върколаците удържат много трудна победа.
В резултат от нашествието, в Армионтар се завръщат не повече от десет кораба и едва хиляда и петстотин воина.
Изненадващо, пълният разгром не мотивира Хазармион за ново, по-добре организирано настъпление. Множество от слуховете от онова време мълвят, че херцогът е изпаднал в пристъп на умопомрачение и апатия и е загубил контрола както над себе си, така и над държавата. Може би именно затова, макар и отдалечен на повече от десет години от тези събития, ответният удар на човеците през 1512 г. заварва Армионтар напълно неподготвен.
Прилагайки съвсем същия похват, флотите на хората окупират западната половина на Острова на сърцето, разтоварвайки на брега му многобройни армии. Мълниеносното придвижване и яростта им в боя така и не дават възможност на върколаците и техните съюзници да се организират. Градовете и твърдините им безславно се предават един по един. Самият Хазармион загива в отчаяната отбрана на най-голямото върколашко селище в херцогството – занаятчийския център Сталгор, оставяйки престола без наследник. За по-малко от две седмици телдорите, както се нарича човешкият народ, завземат цялата територия на Армионтар и обсаждат столицата Сивомор, отбранявана единствено от гарнизон под командването на Сивата смърт.
Генералът изпраща отчаяни позиви за помощ към Стеангра и съседните бурхски владения, но помощ така и не идва, а отбранителните сили се топят под натиска на над десетократно превъзхождащия ги по брой противник.
Междувременно в Тарстеан тече трескава мобилизация, а от островите между Талха и Архипелага бива събрана бурхска флотилия, която се отправя към Сивомор. Но макар и с няколко дни, подкрепата им закъснява фатално. Отчаян, Сивата смърт мобилизира останалото население на Сивомор и, подпалвайки града, щурмува позициите на вражеската армия. Опитът му да пробие обръча на обсадата не успява и той загива заедно с почти цялата си армия. Оцелелите са единици. Тогава, опиянени от победния си ход, хората правят смъртоносна грешка. Разделяйки се на две, войските им напредват към Тарстеан – по суша и по море. Само два дни след края на Армионтар върху сухопътните части се изсипва почти стохилядната войска на Тарстеан, предвождана лично от херцог Стеангра. Хората са безмилостно изклани, а по нареждане на херцога за назидание главите им са набити на колове по целия път от Сивомор до Красногор. Говори се, че огъня от кладата, на която са изгорени телата им, се вижда дори от Ендивал. Човешкият флот също не успява да достигне оголения от прехода на върколаците Тарстеан. Подгонен от няколко страни от бурхските кораби, накрая той е хванат в клещи и потопен.
Няколко месеца след това продължава „ловът“ на остатъците от хората. Слезлите на брега бурхи, подкрепяни от върколашки отряди и собствената си флота претърсват острова надлъж и нашир, и се смята, че нито един нашественик не избягва кървавата вендета. Но резултатът се оказва много по-тежък за херцогствата и хегемонията им над западните морета внезапно секва. Армионтар е напълно унищожен и малко върколаци желаят да се заселят в опожарените му земи. Тарстеан, останал единствената държава на острова, загубва контрола над васалните си владения и скоро е принуден да влезе във федеративен съюз с някои от бурхските колонии на по-малките острови от архипелага. В израз на благодарност и лоялност върколаците отново построяват Сивомор и го даряват на червенокосите си съюзници, които скоро го превръщат в център на морската търговия в региона.
През 2038 г. умира херцог Стеангра, който е наследен от сина си – Стеангра II Спокойни. Името ще се превърне в традиция, спазвана почти без изключения и до днешни дни. От този момент нататък настава изключително дълго време на спокойствие и безметежност из островните земи. Наложили търговската си власт и насадили страха от военната си мощ из централните острови, върколаците окончателно прекратяват военната си политика, особено след 2112 ЕЛ, годината на създаването на Съвета на владетелите в далечните Бели планини. През 2789 ЕЛ херцог Хазармион Млади изпраща едва почетна стотица на бойното кръщене на Похода на Дъгата. През 2960 г. той приветства създаването на Хаганата, но след известно време на уклончиви послания отказва да задълбочи отношенията си с него. През 2999 г. това прави Стеангра III Златни, когато се открива посланическа мисия на Херцогството в град Горка.
За разлика от останалите владения, островните земи не посрещат Годината без нощ с особена тревога. Като държава, стояща твърде далеч от скелеталната опасност, Тарстеан не приема феномена като особено тревожен символ. Дори смяната на датата, приета от всички континентални народи, островното херцогство приема с около година закъснение, принудено от възникващите търговски затруднения.
Катаклизмът не наврежда особено на херцогството. Едва най-близките до Ендивал острови претърпяват леки трусове. Всъщност, бедствието се явява благодат за южните върколаци, чиято богата и непострадала от войни през дълъг период от време държава се превръща в основен снабдител със стоки на много от бедстващите крайбрежни райони. Човешкият заселнически напор бива старателно отклоняван или към най-външните острови или, още по-добре, към континента.
Четирима херцози се сменят на трона на безметежно съществуващото владение до 1380 г., когато за пръв път то се намесва в делата на преките си съседи от Ендивал. Самопровъзгласяването на династията Ларк за царска предизвиква сериозни брожения из Тарстеан. Под натиска на заобикалящите го благородници и собствените си министри, херцог Стеангра VII Късокраки решава да въздаде справедливо възмездие на бунтовния граф и да опази честта си на наследник на единствения крал. Изгледите за него не са толкова неблагоприятни – макар и новото царство да е с много по-многобройно население и значително по-богат военен опит, то е изтощено, а войските му са пръснати из цялата му немалка територия. С подобни помисли херцогът изпраща флотилия от над сто тежки кораба, натоварени с воини, към престолнината Огнедъб.
Поради няколко причини, обаче, иначе добре замислената светкавична окупация се превръща в исторически куриоз. Лоша шега изиграва недобрата комуникация между двете страни в годините след Катаклизма – херцогът се оказва неосведомен за отдавнашното преместване на столицата далеч навътре в планините, в твърдината Сивостен. Но не толкова това недоглеждане проваля начинанието му, колкото пренебрежението спрямо част от собствените му поданици.
Отдавнашни жители на архипелага, сивоморските бурхи са неделима част от местното население. Поради нежеланието на върколаците да заселват тези земи, те са до голяма степен независими, със собствено управление, търговски и политически връзки. Стеангра, който смята мощта на върколашката си армия за предостатъчна, не си прави труда да се осланя на тяхната подкрепа. Бурхите, от своя страна, остават безучастни към похода, тъй като поддържат добри отношения както с Горка, така и с Хардал и другите пристанища на Ергонтар. Те знаят добре, че владетелят на Телматар е признал края на Хаганата и сега двете държави съществуват отделно. Трябва да се отбележи, че макар и известен за неутралните настроения сред телматарските бурхи, Стеангра донякъде се надява на тяхната подкрепа при обещание да им възстанови ханската власт. Но по-сигурен за него остава вариантът да постави Горка пред свършен факт и тя да не се меси в делата му. Надеждите му не се оправдават – неволно пренесената от много по-бързите кораби на сивоморските бурхи новина за похода предрича неговия неуспех. Линейниците на херцогството, известени в движение за раздвижване в бурхските пристанища, заобикалят отдалеч Телматар и навлизат директно в новообразувания Огнедъбски залив. Всякаква надежда за успех обаче бива попарена още преди следващия изгрев. Войските срещат значителен отпор от вече предупредените жители на града, а след броени часове бурхските фригати блокират обратния път. Армията безславно се предава и по силата на върховните си пълномощия, дадени му в случай на пленяване на бунтовния владетел, адмиралът е принуден официално да признае от името на Стеангра царската корона.
Същият този адмирал – Белгер – никога повече не напуска земите на Ергонтар и до ден днешен е морски главнокомандващ на царския флот. Самият херцог абдикира и на трона застава синът му Стеангра VIII Малодушни, който от своя страна получава прякора си поради силното си нежелание да организира нов поход. В следствие от това, обаче, отношенията бавно се нормализират и достигат днешното си ниво на хладна дружба.
–
За коментари: http://www.sivosten.com/forum/viewtopic.php?p=194189#194189
За този автор
