|
Сивостен :: Конкурси на Сивостен
 |
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
 Бях там, ти казвам, пък ти, ако щеш вярвай! Видях го ей с тия очи, верно, че се бях оцъклил от изненада и дълго време само шавах пръсти и преглъщах, без да мога да продумам... обаче истината ти говоря... А се случило така - излязъл бай Митьо като всяка събота на лов, повече да избяга от мърморещата стрина Митьовица, която по празниците не спирала да му опява, а то човек къде да ходи, навън натрупало преспи, до кръчмата само с БТР-а на Гражданска защита можеш да стигнеш, оня, дето чистиха миналата пролет пътя до селото... Та излязъл Митьо с верното си гонче, то какво гонче - един пинчер, дето трябва под мишница да го носиш, че в десет сантима сняг може да се изгуби. Повървял така около час, влязъл в оная рехава горица над селото и се оглеждал за следи от зайци, то друго по нашия край и без
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Имало едно време един Юнак...
Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена “едно време” не е като едно време, затова разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси правда и мир, и не се скъпи да раздава надежда и обич...
...Ала, за да стане такава, ето какво й се случило...
Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта й в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния.
В нея тлеело нещо – дали била тъй родена, или животът така я направил, никой врач не поискал да каже – що изригвало в ненадейни моменти като буря
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
След лятото така неусетно дойде и есента... Сякаш ни потупва леко и подигравателно по гърба отзад и ни казва с насмешка “Хей, човече, опомни се! Стига толкова си бил щастлив” След думите й ти се обръщаш назад, опитвайки се да видиш нея, есента, тази, която се бе осмелила да ти го отнеме. Да, щастието. Но тогава виждаш по пътечката следите й – една купчина от пожълтели паднали листя. Осъзнаваш, че наистина нещо се е променило и извръщаш поглед към дърветата. Вече не са същите... С голи клони и ранени сърца...
Всеки ден през есента ходех в парка. Намирах малко спокойствие за себе си и оставах насаме с мислите и чувствата си. Връщах се към спомените, които исках да преживея отново или дори към тези, от които често бягах. Сякаш съзнанието ми си беше наумило, че е дошло време за равносметка.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Градът изглеждаше невероятно красив, гледан от тази височина. Фаровете на колите по "Цариградско" се сливаха в двупосочен златен поток, във феерична река от електрически светулки, гонещи се по асфалта. Зимното небе беше чисто и обсипано със звезди, безбройни свидетели на живота, бдящи над света. Въпреки че синоптиците обещаваха снежна коледа, засега небето беше напълно безоблачно и вятърът, макар и студен, не смразяваше.
Мъжът с отработено движение извади цигара и я запали, направил заслон на трептящия пламък с шепите си. Дългата му рошава коса се развяваше свободно, брадатото му лице не трепваше, а светлите му очи бяха взрени в нещо далечно и недостижимо.
* * *
Родил се бе в коледната сутрин и родителите му, добри християни и мили хора, но лишени от въображение, го бяха
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
- Искате приказка? Добре, този път ще ви разкажа празнична приказка. Главният герой в нея изглежда изключително необичайно ... да кажем, че много прилича на мен – разказвачът се беше разположил удобно в широкото кресло и докосна замислено носа си с показалец.
- Всичко започнало в една дъждовна сутрин точно месец преди Коледа. Файтонът от Бирмингам за Лондон беше спрял в Ковънтри, за да се качат нови пътници. Каретата тъкмо щеше да тръгне, когато един джентълмен помаха на кочияша да го изчака. Джентълменът беше много висок – шест и половина фута, изключително слаб, с продълговато и изпито лице, имаше черни проницателни очи и много дълъг гърбав нос. Беше облечен в черни бричове, високи ботуши, черно палто, цилиндър и носеше куфар, който явно много му тежеше, защото горкият човечец
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
 Тази дългоочаквана четиридесет и осем часова разходка из Стара планина между градовете Карлово и Калофер е с близо половин година предистория. А може би много повече, ако се върна към времето, когато за пръв път посетих това място.
Туристическият сезон тази година бе открит за мен още в края на януари. В един китайски ресторант в София. Бях споделил там, сред приятели, че мисля да се качвам на Витоша на следващия ден, дори и сам да съм (цифровото ми фотоапаратче тип “сапунерка”, както сериозните фотографи го наричат, не беше направило и един месец служба, а меракът ми да хайманосвам по дивото растеше). Оказа се, за мой късмет, че сред компанията има още един ентусиаст планинар, както сам той се определя – Валери се вика. От раз се съгласи да ме придружи.
Ходихме. Върнахме се. Хареса
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
 Върви си човекът сам през света…
Върви си човекът сам през света. Носи със себе си болка, мъка, любов, радост, надежди…Изживява живота си завъртян във вечен кръговрат – раждане и смърт.
Върви сам човека по собствения си път и оставя след себе си спомени, мисли, поколения, легенди и облаци...
Всяко лято вървя и аз по една планинска пътека на Лесидрен и се качвам на Кичера. Стигам на Зъбъ - високата скала над селото и гледам залеза. От това място се вижда целият Лесидрен – площада, хората. Чува се глъч и шум от преминаващи коли, наоколо ухае на прясно окосена трева.
От дете идвам тук. Сядам на скалата, гледам селото и облаците. Рисувам картини и събирам мислите си. Тук облаците приличат на хора, а залезите са безумно красиви. Само тук облаците помнят и
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
 Прохладна лятна утрин, греховно рано от моя гледна точка. Среща под борчетата, аз предпоследна (ей в това е номерът, да си предпоследен, хем не висиш да чакаш, хем някой друг обира парата при закъснение). От много дни не съм вдишвала свежо-прохладния утринен въздух и му се наслаждавам … цели пет минути. После почвам да нервнича, защо така еди коя си още не е дошла, нали срещата е в седем, а вече е седем и десет (това, че самата аз съм дошла в седем и пет е древна история). Пият се кафета от машината наблизо, пушат се цигари (едното без другото не може, за някои) и аз искам да поема нещо течно, но стомахът ми още кротко си спинка и не ще и да чуе. Тръгваме. Автобусчето малко, повече прилича на голям микробус, с ръчно ушити пердета и без климатик. Това последното леко ме притесни, защото си
|
|
|
|
|
|
|
|
|
Страница: « : ‹ : [1] 2 3 4 5 : › : »
|
|
• 
Български • 
English [beta] • 
• 
• 
Екип • 
Партньори • 
Ресурси • 
Статистики • 
За контакт
Добави в любими • Предложи статия • Конкурси • За рекламодатели
Търсене
